Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (19)

Осемнайсет

Светът се разпадаше около мен.

Бях отрязана от В’лане, Баронс изглеждаше като върховен предател, манастирът беше пълен със сенки, КДБ беше Мрачна зона, градът беше паднал в ръцете на метежници и Ънсийли и беше на път да изпадне в пълен мрак.

След това нищо живо по улиците нямаше да е в безопасност. Нищо. Нито дори тревата и дърветата. Е, аз можеше и да съм, осветена от моя МакОреол, въоръжена с Копието (което можеше да ме убие — ужасно на този етап), но какво би станало, ако група метежници или Ънсийли ме нападнат групово? Тогава бих била беззащитна? Какво можех да се надявам да постигна, като се мотаех из града? Можех ли да спася някои хора? Какво щях да направя с тях, ако успеех? Как щях да ги опазя, когато лампите угаснеха? Щяха ли като удавниците да ме сграбчат и да се бият с мен до смърт, за да откраднат светлините ми? Ако умра, кой би проследил Книгата? Не съм страхливка. Но не съм и глупачка. Знам кога да се бия и знам кога да оцелея, за да мога да се бия на другия ден.

Всяка клетка в тялото ми искаше да се вдигна от земята и да ида далеч от улиците и алеите, които скоро щяха да потънат в мрак и да бъдат наводнени със Сенки. Мечтаех да бъда по-близо до зората, която грееше на невъзможно далечния хоризонт.

Дванайсет часа. И малко отгоре. Профучавах по улиците, в търсене на моя Аламо^[1], като отказвах да мисля за изхода от тази битка. Аз щях да се справя по-добре.

Накрая се спрях на стара църква с висок шпил, открита камбанария и каменни арки, където можех да застана и да наблюдавам фланговете си. Високите двойни предни врати бяха заключени. Това ми хареса. Нямаше прозорци към улицата. Това също ми хареса. Ето я моята крепост, най-доброто, което можех да направя, поне засега.

Обиколих отзад, изритах вратата на трапезарията и се плъзнах вътре. След като барикадирах входа с тежък шкаф, задигнах ябълка и два портокала от кошница за плодове на масата и забързах през слабо осветените обществени части на църквата.

Отне ми малко време, докато намеря входа към камбанарията в задната част на огромен олтар, под балкона за хора, сред огромните тръби на органа. Тясната врата беше почти напълно скрита зад шкаф за книги, който беше избутан пред нея. Подозирам, че това беше направено, за да спре любопитни деца да се катерят нагоре. Избутах шкафа настрани (лесна работа, след като се бях напомпала с Ънсийли) и отворих вратата. Зад нея беше тъмно. Стегнах се, пристъпих напред и осветих кулата. Не се свиха Сенки, нямаше мастилен мрак, който да се плъзга. Издишах облекчено.

Тясна разнебитена дървена стълба обикаляше четиридесет и пет метровата каменна стена до камбанарията. Тя всъщност беше закована тук-там в хоросана, нямаше нито скоби, нито окачване и изглеждаше сигурна като картонена кула. Чудех се кога за последно някой се беше качвал по нея. Дали камбаните трябваше да се обслужват? Или най-вероятно за последно някой е изкачвал тези стъпала преди петдесет години.

Нямаше значение. Не исках да остана на земята.

Стъпалата поддадоха на две места. И двата пъти завишените ми сила и рефлекси ме спасиха. Без Ънсийли във вените ми, щях да се плъзна през стъпенките, да падна от петнайсет метра и да счупя нещо сериозно. И двата пъти бях мъчително наясно със студената тежест на Копието до тялото ми. Мразех да го нося, когато бях в такова състояние. Бях като пълен с вода балон, на чиято страна имаше залепена карфица, който се търкаляше по пода и изкушаваше съдбата.

Стъпих внимателно на последното стъпало, протегнах се да достигна капака, избутах го нагоре, изтеглих се и се огледах наоколо. Бях в стая точно под шпила. Отгоре имаше втора платформа, подобна на тази, върху която стоях, над която висяха две огромни месингови камбани. Помещението, в което се намирах, изглежда, беше някаква помощна стая с кутии с инструменти и с килер за метли, който беше частично отворен. Приближих до него, уверих се, че няма Сенки вътре, и го затворих. От леко открехнати врати на килери ме побиват тръпки.

Изкачих последната стълба до камбаните.

Изненадах се, че бурята вече беше далеч на север от града. Облаците се бяха пръснали и лунна светлина, макар и бледа, осветяваше камбанарията. Изключих осветлението си, за да не бъда блестяща мишена, отбелязваща „мястото на млада шийте зряща“. Четири каменни свода, два пъти по-високи от мен, оформяха шпила от изток, запад, север и юг. Стъпих в този, който гледаше на изток, потреперих от студения бриз и се загледах надолу към Дъблин.

На много места горяха огньове. Коли лежаха странично на улиците. Хиляди и хиляди метежници вилнееха, плячкосваха и унищожаваха. Гледах как се оттеглят и заливат градските квартали. Гледах група от няколко хиляди, подкарани право към една Мрачна зона, вкарани насила в чакащата стена от катран, където животът им беше изсмукан и бяха превърнати в кора от човешки останки. Чух ужасените им викове. Ще ги чувам, докато умра.

Стоях и гледах отгоре Дъблин, докато мракът превземаше града, мрежа след мрежа, район след район, сякаш в някое дъблинско мазе някой систематично изключва прекъсвачите.

Спомних си нощта, когато се бях сгушила на прозореца в КДБ и очите ми бяха изиграли номер.

Това сега не беше номер. Или по-скоро беше най-големият номер за Хелоуин. Тази нощ в Дъблин нямаше да бъдат раздавани лакомства. Ето за това говореше Дерек О’Баниън.

В осем и двайсет и девет вечерта зацарува абсолютен мрак.

Дори огньовете бяха потушени.

Звуците, които се носеха тук горе, вече бяха различни. Гласовете бяха по-малко и уплашени, не ядосани. Войнствени стъпки минаваха под мен редовно. Ънсийли все още ни събираха и убиваха. Нужна ми беше всяка частица самоконтрол, която притежавах, за да не сляза долу да търся в мрака хората, които бяха останали, и да се опитам да ги спася.

Някъде там, отвъд една определена книжарница, Мрачната зона се разпростираше необуздана и завземаше града.

Дъблин нямаше никаква надежда до седем и двайсет и пет сутринта — до зората.

Чудех се какво става с МакКелтърови. Дали Баронс саботираше и този ритуал? Не виждах никакъв смисъл. Защо той би искал стените да паднат? Искаше ли Баронс стените да паднат? Можеше ли Кълбото да беше попаднало при него вече саботирано, пакетирана граната, която само чака иглата да бъде извадена? Откъде го беше намерил? Бях ли безнадеждна глупачка, която все още се опитваше да намери извинения за него?

Бяха ли паднали вече стените? Това ли беше потопът от Ънсийли, освободени от техния затвор — тези, които разрушаваха града? Или те бяха просто предвестници, а най-лошото все още предстоеше?

Отпуснах се на студения каменен под на отвора, свих колене, скръстих ръце и подпрях брадичката си на тях. Все още гледах града. Тялото ми беше настръхнало от тъмната енергия от плътта на Ънсийли, от защитните пориви на шийте зрящ, увеличени от Фае стероиди, настояващи да направя нещо, каквото и да е.

Потреперих от хватката на вътрешната ми битка. Имах чувството, че плача, въпреки че не падаха сълзи. Още не знаех, че сълзите не са възможни за Фае или за някого под въздействието на Фае.

Беше ужасно лошо да видя книжарницата, обградена от Сенки и погълната от Мрачна зона. Но да гледам как целият Дъблин потъва в мрак, беше свръхтовар. Колко души щяха да са останали до зори, за да се опитат да си го върнат? Дали изобщо щеше да остане някой? Дали Ънсийли пазеха сега комуналните услуги, които контролираха? Трябваше ли да сформираме армии, за да си проправим пътя с бой и да ги завземем? Светът ми се беше променил тази нощ. Все още нямах представа как точно, но знаех, че положението е много лошо.

Седях в студения каменен отвор, гледах и чаках.

Три часа и половина по-късно получих отговор на първия си въпрос.

В дванайсет без пет кожата по цялото ми тяло започна да се гърчи. Буквално. Започнах да се чеша трескаво.

Дори толкова умъртвени, колкото бяха сетивата ми на шийте зрящ от мрачното ястие, пак усетих, че се случва. Не, стените не бяха паднали още. Те падаха сега.

Светът се променяше, преобръщаше се.

Усетих смазващото чувство за пространствено изкривяване, сякаш някой ме разтягаше, усукваше, компресираше. Бях гигантска и тънка като хартия. Бях малка и кръгла като боровинка. Бях обърната наопаки, костите ми бяха открити. Бях торба от кожа отново.

После светът сякаш внезапно беше твърде голям и ужасяващо изкривен. Сградите се извисиха нащърбени под невъзможни ъгли, после се свиха надолу до размера на топлийка и накрая отново изригнаха. Гледах как законите на физиката се пренаписваха, докато измерения, които не можеше да съществуват заедно, се разбиваха едно в друго и се състезаваха за надмощие, спореха за място, което да заемат. Гледах как тъканта на съществуването беше раздрана и съшита отново, подредена на диаметрално противоположни принципи.

Вселената пищеше в протест, когато бариерите се срутиха и световете се сблъскаха. После нощта се изпълни с друг вид писъци и аз се свих назад и се стопих в сенките, уплашена от тях, но още по-уплашена да включа светлините си, защото получих отговор на втория ми въпрос: Не, Ънсийли не бяха освободени от техния затвор. Те пристигаха сега, галопиращи по мрачен вятър, духащ от хоризонта, който беше изграден от материята на кошмарите. Водени от Смърт, Мор, Глад и Война?

Те дойдоха.

Гледах как идват.

Тези, които нямаха имена, извращенията; тези, които бяха дефектни, но все пак живи; тези, които гладуваха и никога не можеха да бъдат заситени; тези, които мразят вечно, чиито нужди са нетърпими, техните изкривени крайници и психопатски сънища; тези, които познаваха само една радост — ловът и убийството, нектарът от прах и пепел.

Рееха се над главата ми, високо над града — огромна тъмна вълна, която се простираше от единия край на хоризонта до другия, заличавайки небето. Те пищяха, виеха и тръбяха победата си — свободни, свободни, свободни за първи път от почти един милион години! Свободни в свят, топлен от слънце, населен с милиарди силни, биещи сърца, гъмжащ от живот, пращящ от секс, наркотици, музика и несметни красоти, забранени за тях от цяла вечност.

Те дойдоха. Дивият лов. Крилатите носеха своите братя в човки и нокти, и в други неща, които не се поддават на описание, избликнали от своя леден ад, глазирайки света с хлъзгав, блестящ, сребрист скреж по пътя си.

Оттеглих се в камбанарията. Дъхът ми кристализираше в горчиво студения въздух.

После се оттеглих още и се промъкнах на долната платформа. Оттам пропълзях в килера, направих си място между кофите и парцалите и затворих вратата.

С изтръпнали от студа пръсти накъсах тениската си в бледото сияние на една лампа, натъпках парчета от нея във всеки потенциално издайнически процеп, а после включих всичките си лампи от глава до пети, докато не изпълних малката стая със светлина.

С туптящо сърце и широко отворени от ужас очи се примъкнах в един ъгъл, свих колене под брадичката си, поставих кобура с Копието на пода до мен и започнах дългото бдение до зори.