Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (13)

Дванайсет

— „Дори Роуина ще трябва да повярва в теб.“ Не каза ли ти това, Кат? Направих каквото поискахте. Взех Кълбото. А сега ми казваш, че въпреки това старата няма да ме пусне в библиотеките си? — бях толкова бясна, че едва не тръшнах телефона.

— Тя каза, че ще бъдеш добре дошла, след като Кълбото изпълни целта си и стените останат силни — Кат се извиняваше от няколко минути, но с нищо не можеше да укроти избухването ми.

— Това е глупост и ти го знаеш. Ами ако стените все пак се срутят? Нищо не мога да направя, ако това, което тя планира, не свърши работа. Аз спазих моята част от сделката.

В другия край на линията Кат въздъхна.

— Тя каза, че не съм имала право да говоря от нейно име. И съжалявам, че го направих, Мак. Нямах намерение да те подвеждам. Моля те, повярвай ми!

— Какво още каза тя? — попитах стегнато.

Тя се поколеба.

— Че трябва да прекратим всякакъв контакт с теб до след Сауин и че ако не го направим, вече нямаме дом в манастира. Че можем да живеем в Дъблин с теб. Тя беше сериозна.

За миг си представих „Книги и дреболии Баронс“ превзет от млади Шийте зрящи и изражението на лицето на изключително поверителния му собственик. Бегла усмивка докосна устните ми, преди ядът да я изтрие.

— А ти какво каза?

— Казах, че не смятам, че трябва да избираме или да изключваме сестра Шийте зряща, когато времената са толкова опасни като сега, и че не разбирам защо тя те презира толкова много. А тя каза, че може да види морално разложение толкова ясно, колкото и Фае, и че ти си…

— Аз съм какво?

Кат прочисти гърло.

— Изгнила до сърцевината.

Невероятно! Степента на моралното ми разложение е същата, каквото и на зъбите ми. Нямам дори един кариес! Жената ме мразеше. Не ме хареса още първия път, когато ме видя, а посещението ми с В’лане само беше влошило нещата.

Погледнах Кълбото, което почиваше на гишето в кутия, подплатена с пукащо опаковъчно фолио. Бях доволна, че отказах да го дам, преди да съм си осигурила покана да се върна в манастира от самата Велика повелителка.

— Тогава няма да получи Кълбото — казах равно.

— Тя каза, че точно това ще кажеш и че това ще докаже нейните думи. Каза, че ще избереш гордостта си пред това да спасиш света от Фае — каза Кат.

Каква умна, манипулативна стара кучка! Беше имала десетилетия да усъвършенства машинациите си. Допреди няколко месеца единствените машинации, за които някога се бях тревожила, бяха двете сервитьорки, които винаги се преструваха, че са имали ужасна вечер, за да не трябва да ми дават бакшиш, сякаш моят нюх за бързо приготвени изключителни питиета не беше играл роля в техния финансов успех.

— Казах й, че греши. Че си загрижена за нас и за света. Тя не е честна, Мак. Знаем го. Но ние… е, все още се нуждаем от Кълбото. Може да не успеем да те вмъкнем в манастира, но ние… ъ… — гласът й спадна почти до шепот, — ще ти помогнем, колкото можем. Дани смята, че може да снима още страници от книгата. А ние може да успеем да измъкнем няколко навън, ако ни кажеш какво търсиш.

Ръката ми се сви и отпусна. Усещах тежестта на Копието в кобура.

— Искам да знам всичко, което може да се разбере, за Шинсар Дъб. Как сте се сдобили с нея, как сте я пазили затворена и къде. Искам да знам всеки слух, легенда и мит, които някога са били разказвани за нея.

— Тези книги са в забранените библиотеки. Само Убежището има достъп до там.

— Тогава трябва да измислите как да се вмъкнете.

— Защо не помолиш… ъ… нали знаеш… него… да те Пресее вътре? — каза Кат.

— Не искам да забърквам В’лане в това — вече бях обмислила тази възможност, но самата мисъл за него в една стая с всички тези книги за неговата раса ме накара да се свия. Дори само от надменност можеше да ги унищожи. „Хората нямат право да знаят за нас“ — би казал презрително.

— Не му ли се доверяваш?

Името му беше горчиво-сладко на езика ми.

— Той е Фае, Кат! Най-важното нещо за В’лане е грижата за самия него. Може да преследваме общата цел да задържим стените здрави, но за него хората са само средство за постигане на целта. Освен това целият манастир ще разбере, че сме там и ще търсим игла в купа сено, няма да имаме достатъчно време и ще бъдем обградени от седемстотин Шийте зрящи — беше лоша идея откъдето и да го погледнем. — Знаеш ли кои са членовете на Убежището и дали някой от тях може да бъде убеден да помогне?

— Съмнявам се. Роуина ги подбира според верността им към нея. Преди не беше така. Чух, че някога сме гласували за членовете на съвета, но след като сме изгубили Книгата, нещата се променили.

Говорим за тирания. Наистина исках да знам какво се беше случило преди двайсет години, как е била изгубена Книгата, кой е бил виновен.

— Трябва също да разбера за Пророчеството на Убежището и за петте.

— Никога не съм чувала за тях — каза Кат.

— Виж дали можеш да изровиш нещо! И нещо за четирите камъка за превод — имах много въпроси, които се нуждаеха от отговори. Да не споменавам всички онези за това, откъде се бях появила. Но засега те трябваше да почакат.

— Ще го направя. Ами Кълбото, Мак?

Загледах се мрачно в него. Ако го скриех до преди Хелоуин и откажех да го дам на Роуина, тя дали щеше да омекне и да сподели някаква информация с мен? Съмнявах се, но дори да го направеше, какво бих постигнала по този начин? За какво щеше да послужи тази информация толкова късно? Както беше казала старата, времето беше от съществено значение. Информацията ми беше нужна сега.

Ако стените се сринат, щеше ли ЛГ да прати всяко Ънсийли, което има на разположение, да търси Книгата? Щяха ли улиците на Дъблин да гъмжат от толкова много мрачни Фае, че нито един Шийте зрящ не би се осмелявал да излезе навън, нито дори аз?

Не можехме да позволим нещата да стигнат дотам. Стените трябваше да се запазят.

Може би ако имаше Кълбото предварително, Роуина щеше да усъвършенства ритуала, който планираше да изпълни. Шийте зрящи, Баронс и МакКелтърови със сигурност можеха да изпълнят ритуала както трябва още веднъж и да ми осигурят време до следващия Хелоуин — цяла година, — за да проумея всичко. Преглътнах гордостта си. Отново. Започвах да негодувам срещу по-великото добро.

Освен това имаше манастир, пълен с Шийте зрящи, разтревожени колкото мен. Исках да знаят, че съм плътно на тяхна страна. Не на страната на техния водач.

— Ще я оставя в КБП по някое време утре, Кат — казах накрая. — Но сте ми задължени. Много. Няколко пъти. И кажи на Роуина, че е дяволски добре, че поне една от нас е пораснала достатъчно, за да постъпи правилно!

 

 

В седем вечерта в събота седях в предната част на книжарницата, преметнала крак върху крак, и подритвах въздуха нетърпеливо, докато чаках Баронс.

— Проблемът ти, госпожице Лейн — беше казал той предишната вечер, след като ми беше дал Кълбото, — е, че все още си пасивна. Седиш и чакаш телефонни обаждания. Въпреки че Джейни не беше изцяло лоша идея…

— Джейни беше блестяща идея и ти го знаеш.

— … времето не е на наша страна. Трябва да си агресивна. Обеща ми да видя Книгата. Искам я.

— Какво предлагаш?

— Утре ще ловуваме. Спи до късно! Ще те държа будна цяла нощ.

Отърсих се от тръпката на нежеланото сексуално усещане при думите му. Без съмнение Баронс можеше да държи една жена будна цяла нощ.

— Защо нощ? Защо да не търсим Книгата през деня? — къде беше ходил? Какво беше правил?

— Следя престъпленията в ежедневниците. Нощта е времето. Джейни някога обаждал ли ти се е през деня?

Ето това е. Не беше.

— Седем вечерта, госпожице Лейн! Първо ще имаш един час по Гласа.

Станах, протегнах се, хванах отражението си в прозореца и се възхитих на картинката. Новите ми дънки бяха френски и пасваха като мечта, пуловерът ми беше розов и мек, ботушите ми бяха Долче и Габана, якето ми беше Андрю Марк и беше направено от най-меката черна кожа, която някога бях виждала. Бях сплела ярък копринен шал в розово, жълто и пурпурно в косата си и бях отделила време за грима. Изглеждах и се чувствах страхотно.

Баронс все още се извиняваше или се опитваше да подходи с добро. Сутринта, когато се бях събудила, пред вратата ми имаше четири пазарски торби и два чувала, пълни с нови дрехи. Подлудяваше ме мисълта, че Баронс е пазарувал за мен. Особено като се вземе предвид какво имаше в някои от тези торби. Мъжът имаше изключителен вкус и око за всеки детайл. Всичко ми ставаше. Това също ме подлудяваше.

Звънецът над вратата издрънча и Баронс влезе. Беше като нощта в костюм на Армани, ботуши със сребърни носове, черна риза и тъмни очи.

— Не си правиш труда с Огледалото тази вечер? — казах нехайно. — Или си забравил, че знам как минаваш през него?

— Коленичи пред мен, госпожице Лейн!

Думите му ме обградиха, проникнаха в мен, тласнаха ме на колене като човек пред Фае.

— Това не те ли прогаря? — той ми предложи една от най-плашещите си усмивки. — Да коленичиш пред мен сигурно обижда всяка част от напереното ти малко същество.

Щях да му покажа какво значи наперено. Стиснах зъби и се опитах да се изправя. Опитах се да почеша носа си. Не можех да направя дори това. Бях толкова прикована на място, колкото човек в усмирителна риза.

— Защо заповедта ти заключва цялото ми тяло? — поне гласните ми струни работеха все още.

— Не го заключва. Заповедта ми само те държи на колене. Останалата част от теб е свободна да се движи. Ти се пренапрягаш. Мъчиш се толкова силно, че се заключваш. Когато някой използва върху теб Гласа, те държи само до буквата на заповедта му. Запомни го! Затвори очи, госпожице Лейн!

Не беше заповед, но все пак го направих. Успях да размърдам пръсти, после целите ръце. Разръчках наоколо из главата си. Мястото на Шийте зрящ гореше, но всичко останало беше тъмно. Мястото на Шийте зрящ нямаше нищо общо с устояването на Гласа.

— Коя си ти? — попита той.

Какъв странен въпрос! Той не знаеше ли всичко за мен? Бих искала да мога аз да използвам Гласа върху него за този въпрос.

— Аз съм Мак. МакКайла Лейн — може би О’Конър по кръв, но Лейн в сърцето си.

— Остави името! Коя си ти?

Свих рамене. Ха! Сега само коленете ми бяха приковани. Останалата част се движеше свободно. Разперих ръце, за да съм сигурна, че знае.

— Момиче. На двайсет и две. Шийте зряща. Дъще-…

— Етикети — каза той нетърпеливо. — Коя си ти, по дяволите, госпожице Лейн?

Отворих очи.

— Не схващам.

— Затвори очи! — Гласът отекна от стена към стена. Очите ми се затвориха, сякаш бяха негови. — Ти съществуваш само вътре в себе си — каза той. — Никой не те вижда. Ти не виждаш никого. Ти си без критика, отвъд присъда. Няма закон. Няма редно и грешно. Как се почувства, когато видя тялото на сестра си?

Изпълни ме ярост. Ярост към това, което беше сторено с нея. Ярост към него, че го споменаваше. Мисълта, че никой не може да ме види или да ме съди, беше освобождаваща. Издух се от скръб и гняв.

— Сега ми кажи коя си!

— Отмъщение — казах с леден глас.

— По-добре, госпожице Лейн. Но опитай отново! И когато говориш с мен, свеждай глава!

 

 

Кървях на няколко места, когато вечерният урок приключи. На няколко места. Сама си бях нанесла раните.

Разбирах защо го беше направил. Беше трудна, е, не точно любов, но труден житейски урок. Трябваше да го науча. И щях да направя каквото трябваше.

Когато ме накара да взема ножа и да се порежа, бях видяла проблясък на светлина в мрака вътре в черепа ми. Все пак се порязах, но нещо дълбоко в мен се беше раздвижило. Беше там някъде, само да можех да разровя достатъчно дълбоко, за да стигна до него. Чудех се коя щях да бъда, докато стигна там. Затова ли Баронс беше станал такъв? Кой беше поставял Джерико Баронс на колене? Трудно можех дори да си го представя.

— Нараняваше ли се, докато учеше? — попитах.

— Много пъти.

— Колко време ти отне?

Той се усмихна едва.

— Години.

— Това е неприемливо. Трябва ми сега. Трябва да съм способна да устоявам на Гласа или никога няма да мога да приближа ЛГ.

Мислех, че ще спори за приближаването до ЛГ, но той само каза:

— Ето защо пропускам години обучение, откарвам те далеч напред в трудната територия. Тази вечер беше едва началото на… болката. Ако не ти харесва накъде вървим, ми кажи тук и сега! Няма да питам отново. Ще те притискам толкова, колкото сметна, че можеш да понесеш.

Поех дълбоко дъх и издишах бавно.

— Съгласна съм.

— Иди се превържи, госпожице Лейн! Използвай това! — той извади малко шишенце с мазило от джоба си.

— Какво е?

— Ще ускори оздравяването.

Когато се върнах, той задържа вратата и ме съпроводи в нощта.

Инстинктивно погледнах надясно. Гигантската Сянка беше тъмен облак върху съседната сграда. Изправи се застрашително и започна да се плъзга надолу по тухлената фасада.

Баронс излезе след мен.

Сянката се оттегли.

— Какво си ти? — попитах ядосано.

— В Серенгети, госпожице Лейн, щях да бъда гепард. Аз съм най-силният, най-бързият и най-гладният от всичко останало там. Не се извинявам на газелата, когато я сваля.

Въздъхнах и тръгнах към мотора, но той се обърна наляво.

— Ще вървим ли? — бях изненадана.

— Няколко часа. Искам да огледам града, после ще се върнем за кола.

Навсякъде по влажните павирани улици имаше Ънсийли. Увеличаващата се престъпност, изглежда, не държеше никого у дома. Съпоставянето на двата свята — безгрижните хора, някои наполовина пияни, други (чиято нощ в града едва започваше) смеещи се и говорещи на висок глас, и хищнически, мрачно фокусираните Ънсийли, обвити свободно в Обаяние (което трябваше да се помъча да видя, за разлика от преди, когато трябваше да се мъча да видя отвъд него) — обрисуваше нощта с изкусната заплаха на пътуващ карнавал.

Имаше Момчета носорози и от онези зловещо изглеждащи улични продавачи с огромни очи и без усти. Имаше крилати неща и неща, които подскачаха. Някои бяха със силно Обаяние и вървяха по тротоара в компанията на хора. Други бяха накацали по сградите като хищни птици, избиращи плячка. Почти очаквах някое от тях да ни разпознае, да бие тревога и да ни нападнат масово.

— Те служат на себе си — каза Баронс, когато го споменах. — Подчиняват се на господар, докато е пред очите им. Но истинският господар на едно Ънсийли е гладът му, а този град е пир. Били са затворени стотици хиляди години. На този етап у тях не е останало почти нищо друго, освен глад. Той ги обсебва толкова силно, че се чувстват празни… кухи. Заслепява ги за всичко останало.

Погледнах го остро. Той звучеше странно накрая, сякаш изпитваше… съжаление към тях.

— Кога за последен път уби някое от тях, госпожице Лейн? — попита той внезапно.

— Вчера.

— Имало ли е проблем, за който не си ми казала?

— Не. Просто го нарязах за части.

— Какво? — Баронс спря и ме погледна.

Свих рамене.

— Една жена умря онзи ден. Това нямаше да се случи, ако ми бяха под ръка. Няма да повторя тази грешка — бях сигурна в убеждението си, че постъпвам правилно.

— Жената в магазина ми? — когато кимнах, той каза: — И къде точно държиш тези… части, госпожице Лейн?

— В чантата ми.

— Мислиш ли, че е мъдро?

— Мисля, че току-що казах, че мисля — казах студено.

— Осъзнаваш ли, че ако отново ги ядеш, няма да си в състояние да усетиш единственото, което ни трябва?

— Всичко е под контрол, Баронс — дори не бях поглеждала бурканчетата от обяд.

— Човек не може да контролира пристрастяване. Ако отново ядеш, аз лично ще те смажа от бой. Ясно?

— Ако ям отново, можеш да се опиташ лично да ме смажеш от бой — способността да се опълча физически на Баронс беше едно от многото предимства на това да ям Ънсийли. Често копнеех за това единствено по тази причина.

— Ще чакам, докато ефектът изчезне — изръмжа той.

— И ще ти бъде ли забавно? — никога нямаше да забравя нощта, в която се бихме, неочакваната похот.

Погледнахме се и за миг облаците недоверие се вдигнаха и видях мислите му в очите му.

— Ти беше нещо, което си струваше да се види — не каза той.

— Ти беше нещо, което си струваше да се усети — не отвърнах аз.

В погледа му се затръшнаха капаци.

Аз погледнах настрани.

Вървяхме енергично по тротоара. Внезапно той сграбчи ръката ми и ме поведе към една странична уличка. Две мрачни Фае правеха нещо близо до кофа за боклук. Наистина не исках да знам какво.

— Да видим колко добри са бойните ти умения, госпожице Лейн, когато не си напомпана с Ънсийли стероиди!

Но преди да мога да се изгубя в блаженството да убия няколко от копелетата, мобилният ми телефон иззвъня.

Беше инспектор Джейни.