Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (2)

Едно

Болката, Боже, болката! Ще разцепи черепа ми!

Стискам глава с мокра, смърдяща ръка, решена да я задържа цяла, докато се случи неизбежното — да припадна.

Нищо не може да се сравни с агонията, която ми причинява Шинсар Дъб. Всеки път, щом я приближа, се случва едно и също. Прикована съм от болка, която ескалира, докато не загубя съзнание.

Баронс казва, че това е, защото Мрачната книга и аз сме пункт и контрапункт. Че тя е толкова зла, а аз съм толкова добра, че ме отблъсква яростно. Теорията му е да ме разреди някак, да ме направи малко зла, за да мога да се доближа до нея. Не виждам как това, че ще стана зла, за да мога да се доближа достатъчно и да взема зла книга, би могло да бъде нещо добро. Мисля, че бих направила зли неща с нея.

— Не! — скимтя аз, шляпвайки на колене в локвата. — Моля те… не! — не тук, не сега! Преди, всеки път, щом се доближавах до Книгата, Баронс беше с мен и имах утехата да знам, че той не би позволил нещо твърде ужасяващо да се случи с изпадналото ми в безсъзнание тяло. Той може и да ме влачи наоколо като бегета^[1], но това е нещо, което мога да преживея. Тази вечер обаче бях сама. Възможността да съм уязвима за всеки и всичко на дъблинските улици дори за няколко мига ме ужаси. Ами ако припадна за един час? Ако падна с лице надолу в гнусната локва, в която се намирах, и се удавя в сантиметри… ъгх…

Трябваше да се махна от локвата. Нямаше да умра толкова жалко.

Мразовит вятър зави по улицата, помете всичко между сградите и ме смрази до кости. Стари вестници полетяха като подгизнали мръсни топки през счупени бутилки и захвърлени опаковки и стъкла. Размахах ръце в мръсната вода, задрасках с нокти по паважа, като чупех върховете им в процепите между паветата.

Сантиметър по сантиметър изпълзях на по-сухо място.

Тя беше там — точно пред мен. Мрачната книга. Можех да я усетя на петдесетина метра от мястото, на което дращех, за да се уловя за нещо. Може би по-малко. И не беше просто книга. О, не! Не беше нищо толкова просто. Тя пулсираше мрачно, прогаряйки ума ми.

Защо не припадах?

Защо тази болка не спираше?

Имах чувството, че умирам. Слюнка напълни устата ми, избивайки на пяна по устните ми. Отчаяно исках да повърна, но не можех. Дори стомахът ми беше заключен от болка.

Опитах се да вдигна глава, стенейки. Трябваше да я видя. Бях близо до нея и преди, но никога не бях я виждала. Винаги първо припадах. Ако нямаше да загубя съзнание, имах въпроси, на които исках да получа отговори. Дори не знаех как изглежда. У кого е? Какво правеха с нея? Защо продължавах да се сблъсквам с нея?

Тръпнеща се изправих отново на колене, избутах кичур миришеща на вкиснало коса от лицето си и погледнах.

Улицата, която само преди мигове беше изпълнена с туристи, които весело крачеха от една отворена врата на пъб към следващата, сега беше опустошена от мрачния, полярен вятър. Вратите бяха затръшнати, музиката заглушена.

Бяхме останали само аз.

И те.

Гледката пред мен изобщо не беше каквото очаквах.

Мъж с пистолет беше притиснал до стената на една сграда семейство туристи. Фотоапаратите им се въртяха около вратовете им. Дулото на полуавтоматичното оръжие проблясна на лунната светлина. Бащата викаше, майката пищеше, като се опитваше да събере три малки деца в ръцете си.

— Не! — извиках аз. Поне мисля, че извиках. Не съм сигурна, че издадох звук. Дробовете ми бяха стегнати от болка.

Мъжът стреля и заглуши виковете им. Уби най-малкото дете — нежно русо момиче на четири или пет години, с огромни, молещи очи, които ще ме преследват до деня, в който умра. Момиче, което не можах да спася, защото не можех дори да помръдна. Парализирана от болка, с безчувствени крайници, можех само да стоя на колене там и да крещя в главата си.

Защо се случваше това? Къде беше Шинсар Дъб? Защо не можех да я видя?

Мъжът се обърна и аз вдишах рязко.

Под мишницата му беше затъкната книга.

Напълно безвредна, с твърди корици, около триста и петдесет страници, без обложка, бледосива с червено. От типа книги, които можете да намерите във всяка книжарница, във всеки град.

Зяпнах. Трябваше ли да повярвам, че това е книга на милион години за най-черната възможна магия, написана от Ънсийли краля? Смешно ли трябваше да бъде? Колко неотговарящо на очакванията! Колко абсурдно!

Мъжът погледна към оръжието си със слисано изражение. После главата му се завъртя към падналите тела, към кръвта и парчетата плът и кости, пръснати по тухлената стена.

Книгата се изплъзна изпод ръката му. Изглеждаше сякаш пада на забавен каданс, променяйки вида си, докато се превърташе към влажния, лъскав паваж. Когато стигна земята с тежко тупване, вече не беше проста книга с твърди корици, а масивен черен том, почти трийсет сантиметра дебел, гравиран с руни, подвързан с ивици стомана и сложни ключалки. Точно типът книга, който очаквах — древна и злобно изглеждаща.

Поех отново дъх.

Сега дебелата тъмна Книга отново се променяше, ставаше нещо ново. Тя се завъртя шеметно, притегляйки материя от вятъра и мрака.

На нейно място се издигна… нещо… с такава… ужасна същност и ниво. Мрачно одушевено… отново мога само да кажа нещо… което съществуваше отвъд форма или име — уродливо създание, изскочило от бълнуванията на нечия разбита психика.

И то заживя.

Нямам думи да го опиша, защото в нашия свят не съществува нищо, с което да го сравня. Радвам се, че е така, защото не съм сигурна, че нашият свят щеше да съществува, ако в него съществуваше нещо подобно.

Мога само да го нарека Звяра и да го оставя така.

Душата ми потрепера, сякаш на някакво дълбоко интуитивно ниво приемаше, че тялото ми изобщо не е достатъчна защита за нея. Не и от това.

Мъжът го погледна и то погледна мъжа, и той обърна оръжието към себе си. Сепнах се от звука на още изстрели. Стрелецът рухна на паважа, а оръжието издрънча настрани.

Още един леден полъх повя по улицата и с периферното си зрение забелязах движение.

Иззад ъгъла се появи жена, сякаш отговаряше на призоваване, зяпна с празен поглед към сцената няколко мига, после отиде като дрогирана право при падналата книга (клекнал звяр с невъзможни крайници и окървавена муцуна), която внезапно вече не носеше нито древни ключалки, нито зверска форма, а отново се беше маскирала като невинна книга с твърди корици.

— Не я докосвай! — изкрещях, а иглички пробиваха кожата ми при мисълта.

Жената спря, вдигна я, пъхна я под мишницата си и се обърна.

Бих искала да кажа, че тя си тръгна, без да поглежда назад, но не го направи. Погледна през рамо, право към мен, а изражението й задуши и малкото дъх, изпълнил дробовете ми.

Чисто зло се взря от очите й, изкусна, бездънна злоба, която ме познаваше, която разбираше неща за мен, които аз не разбирах и никога нямаше да искам да узная. Зло, което празнуваше съществуването си при всеки шанс, който имаше, през хаос, унищожение и откачена ярост.

Тя ми се усмихна с ужасна усмивка, оголвайки стотици малки, заострени зъби.

И получих едно от онези внезапни проникновения.

Спомних си последния път, когато бях доближила Шинсар Дъб и бях припаднала. На следващия ден прочетох за мъж, който беше убил цялото си семейство, после се беше забил с колата си в дига едва на няколко преки от мястото, където бях загубила съзнание. Всеки разпитан беше казал едно и също нещо — мъжът не можеше да го е направил, не е бил той, държал се е като някой обладан през последните няколко дни. Припомних си епидемията от страховити нови статии по-късно, които като ехо повтаряха същото мнение, независимо колко брутално беше престъплението: Не е бил/-а той/тя; той/тя никога не би го направил/-а. Загледах се в жената, която вече не беше тази или това, което е била, когато зави зад ъгъла и влезе в тази улица. Обладана жена. И разбрах.

Не бяха хората тези, които извършваха ужасните престъпления.

Звярът вече беше в нея, контролираше я. И щеше да задържи контрола върху нея, докато тя спре да му върши работа. След това щеше да се отърве от нея и да се всели в следващата си жертва.

Толкова много грешахме двамата с Баронс!

Вярвахме, че Шинсар Дъб е в притежание на някой с убедителен план, който я транспортираше от едно място на друго с някакво намерение, някой, който или я използваше, за да постигне определени цели, или я криеше и се опитваше да я предпази да не попадне в грешни ръце.

Но тя не беше в притежание на някой с план, убедителен или друг, и не я движеха.

Тя се движеше.

Преминаваше от един чифт ръце в друг, преобразуваше всяка от жертвите си в оръжие на насилие и разрушение. Баронс ми беше казал, че реликвите на Фае имат склонност да водят собствен живот и да преследват свои цели с времето. Мрачната книга беше на милион години. Това беше много време. Със сигурност беше способна да води някакъв вид живот.

Жената изчезна зад ъгъла и аз паднах на паважа като камък. Със затворени очи поемах глътки въздух. И докато тя се отдалечаваше в нощта, където само Бог знаеше какво щеше да направи, болката ми започна да отслабва.

Беше най-опасната Светиня, създавана някога. И беше на свобода в нашия свят.

Най-зловещото беше, че до тази вечер тя не знаеше за мен.

Но вече знаеше.

Беше ме погледнала, беше ме видяла. Не можех да го обясня, но усещах, че някак ме беше белязала, беше ме маркирала като гълъб. Бях се взряла в пъкъла и пъкълът се беше взрял в мен, точно както татко винаги казваше, че ще стане: „Искаш да узнаеш нещо за живота ли, Мак? Просто е. Продължавай да гледаш дъгата, бебче! Продължавай да гледаш небето! Ще намериш, каквото търсиш. Ако тръгнеш да търсиш доброто по света, ще го намериш. Ако тръгнеш да търсиш злото… ами, недей!“

Кой идиот, мислех си, докато се влачех по тротоара, беше решил да даде специални сили на мен? Що за глупак беше повярвал, че мога да се справя с проблеми с такива огромни размери? Как бих могла да не преследвам злото, когато бях една от малкото, които можеха да го видят?

Туристите отново прииждаха по улицата. Вратите на пъбовете се отваряха. Мракът се оттегли. Засвири музика и градът отново заживя. От тухлите отекна смях. Чудех се в какъв свят живееха те. Със сигурност не беше в моя.

Без да ми пука за всички тях, започнах да повръщам, докато не остана нищо. После се напъвах, докато не остана дори жлъчка.

Изправих се на крака, обърсах уста с опакото на ръката си и се взрях в отражението си във витрината на един пъб. Бях петносана, подгизнала и смърдях. Косата ми беше мокра каша от бира и… о! Не можех да понасям мисълта за какво друго. Никога не знаеш какво ще намериш в канавката в купонджийския квартал на Дъблин. Изскубах шнолата и закачих косата си на врата, така че да не може да докосва лицето ми.

Роклята ми беше разкъсана, липсваха й две копчета отпред, бях счупила токчето на дясната си обувка и коленете ми бяха ожулени и кървяха.

— Ето едно момиче, което придава съвсем нов смисъл на израза „да паднеш пиян“ — изкикоти се един мъж, докато минаваше край мен. Приятелите му се разсмяха. Бяха поне десетина, носеха червени пояси и папийонки върху дънки и пуловери. Ергенско парти. Празнуваха радостта от тестостерона. Заобиколиха ме отдалеч.

Нямаха никаква представа.

Наистина ли само преди двайсет минути се усмихвах на минувачите, преминавах през Темпъл Бар, чувствах се жива и привлекателна и готова за всичко, което светът може да реши да хвърли срещу мен? Преди двайсет минути те щяха да ме наобиколят и да флиртуват с мен.

Направих няколко несигурни стъпки, опитвайки се да вървя, сякаш не ми липсваше деветсантиметрово токче под дясната пета. Не беше лесно. Болеше ме навсякъде. И въпреки че болката от близостта с Книгата продължаваше да намалява, аз се чувствах натъртена от глава до пети от това, че съм била в контакт с нейната съкрушителна поквара. Ако и тази вечер реагирах като миналия път, когато се срещнах с Книгата, главата ми щеше да пулсира с часове и да боли тъпо с дни. Посещението ми при Крисчън МакКелтър — младия шотландец, който се беше познавал със сестра ми, трябваше да почака. Огледах се наоколо за липсващото токче. Не се виждаше никъде. Обичах тези обувки, по дяволите! Бях спестявала месеци, за да ги купя.

Въздъхнах и си казах, че трябва да го преживея. В момента имах по-големи проблеми наум. Не бях припаднала!

Намирах се на петдесет метра от Шинсар Дъб и бях останала в съзнание през цялото време.

Баронс щеше да бъде доволен. Дори възхитен, въпреки че възхитата е изражение, което трудно може да се улови върху това тъмно, поразително лице. Изсечен свирепо от учен-скулптор, Баронс е като излязъл от минали беззаконни времена и изглежда толкова социално примитивен, колкото се и държи.

Изглежда, скорошните събития ме бяха „разредили“ и същността ми вече беше малко по-близо до тази на Книгата.

Зло.

 

 

Докато се връщах към книжарницата, започна да вали. Куцах нещастно през дъжда. Мразя дъжда. По много причини.

Първо — той е мокър, студен и гаден, а вече бях достатъчно мокра и студена. Второ — слънцето не грее, когато вали, а аз съм истинска поклонничка на слънцето. Трето — прави Дъблин нощем още по-мрачен от обикновено, а това значи, че чудовищата стават по-дръзки. Четвърто — кара ме да се нуждая от чадър, а когато хората носят чадър, имат склонност да ги дърпат съвсем ниско и да се изгърбват под тях, особено ако дъждът шиба в лицата им. Не съм по-различна. А това означава, че не бих могла да видя какво идва срещу мен. Което на оживени улици обикновено довежда до това хората да се килват настрани един от друг с промърморени извинения или с приглушени проклятия. В Дъблин това значи, че мога да налетя право на някое Фае (тяхното Обаяние не ме отблъсква физически, както се случва с другите хора) и да се издам. Всичко това означава, че, когато тук вали, не смея да нося чадър.

Което не би било толкова лошо, ако тук вали през цялото шибано време.

А това значи, че подгизвам напълно, което ме води до петата причина да мразя дъжда — гримът ми потича, а косата ми се превръща в четка от мокри кичури.

Но всяко нещо си има и добрата страна. След едно здраво накисване поне вече не миришех толкова лошо.

Завих по моята улица. Всъщност това не е моята улица. Моята улица е на хиляди километри в провинциалния дълбок Юг. Тя е слънчева, тучно избуяла улица, оградена от магнолии, ярки азалии и извисяващи се дъбове. На моята улица не вали непрекъснато.

Но не мога да се върна у дома сега от страх да не отведа чудовищата в Ашфорд заедно с мен, а след като имам нужда да нарека някое място мое, тази дъждовна, унила и мрачна улица ще свърши работа.

Докато приближавах книжарницата, внимателно сканирах фасадата на старинната четириетажна сграда.

Външни прожектори, окачени отпред, отзад и отстрани, къпеха високата тухлена сграда в светлина. Ярко оцветеният знак, възвестяващ „КНИГИ И ДРЕБОЛИИ БАРОНС“, който висеше перпендикулярно на стената и беше окачен над тротоара върху сложно изработен месингов прът, скърцаше, докато се въртеше на все по-ледения нощен вятър. Табелата на старомодните, боядисани в зелено прозорци светеше с мек неонов надпис: „ЗАТВОРЕНО“. Кехлибарени факли в месингови поставки осветяваха дълбокия варовиков свод на главния вход на книжарницата. Богато украсените врати от черешово дърво със стъкла с форма на диаманти, сгушени между варовикови колони, блестяха на светлината.

Всичко беше наред с моя „дом“. Осветлението беше включено, сградата беше защитена от смъртоносните ми съседи. Спрях и за миг се загледах надолу по улицата към изоставения квартал, за да съм сигурна, че нито една Сянка не е нахлула в моята територия.

Мрачната зона до „Книги и дреболии Баронс“ е най-голямата, която съм виждала досега (и най-голямата, която се надявам да видя някога!), включваща повече от двайсет градски преки, тя беше натъпкана до пръсване със смъртоносни мрачни Сенки. Две неща характеризират една Мрачна зона: Мрак и смърт. Създания на нощта, Сенките поглъщат всичко, което живее — от хора до трева, листа, дори до червеите в почвата, и оставят след себе си пустош.

Дори сега те се движеха неспокойно, гърчеха се като мухи на лепенка, измъчвани от отчаяното желание да заменят своите сенки за изобилните, добре осветени квартали отвъд.

За момент бях в безопасност. Сенките не могат да понасят светлина, а в близост до книжарницата аз бях окъпана в нея.

Както и да е, ако се бях залутала на десет метра надолу по улицата в мрака, където всички лампи бяха угаснали, щях да бъда мъртва.

Обсебена съм от моите съседи. Те са вампири в най-истинския смисъл на думата. Виждала съм какво правят с хората. Поглъщат ги и оставят само купчини дрехи, бижута и дребни предмети върху малка, суха, подобна на хартия обвивка от човешка материя, която явно намираха безвкусна. Като да оставиш опашката на скарида, предполагам. Част от нас е твърде хрупкава за техния вкус. Дори аз не мога да ги убия. Те не са създадени от материя, което прави оръжията безполезни. Единственото, което върши работа срещу тях, е светлината, но тя не ги убива, а просто ги държи на разстояние. Оградена от всички страни от светлините на заобикалящите я квартали, тази Мрачна зона остана с приблизително същия размер в продължение на няколко месеца. Знам. Разузнавам периметъра й редовно.

Ако не сте Шийте зрящ, дори не можете да ги видите. Хората, които умират в Мрачната зона, не познават лицето на своя екзекутор. Не че Сенките имат лице. Безформени е тяхното второ име. Ако сте Шийте зрящ, пак трудно ще ги различите от нощта, дори когато знаете какво търсите. По-тъмни от мрака, като мастиленочерна мъгла, те се стичат, хлъзгат и пълзят по сградите, процеждат се през канализационните тръби, усукват се около счупените улични лампи. Въпреки че никога не съм се приближавала достатъчно, за да изпробвам предчувствието си, и се надявам никога да не го направя, смятам, че те са студени.

Сенките са във всякакви форми и размери. От малки като котки, до големи като…

Примигнах.

Със сигурност тази не беше същата, която ме беше притиснала в задния салон в нощта, когато Фиона, жената, която управляваше книжарницата, се опита да ме убие, като пусна цяла орда от тях вътре, докато спях! Когато я видях за последно, грубо преди пет седмици, включително месеца, който бях изгубила в света на Фае, тя беше около шест метра дълга и три метра висока. Сега беше два пъти по-голяма, плътен облак от мазен мрак, който се протягаше почти по цялата дължина на изоставената сграда, съседна на тази на Баронс.

Дали растяха от това, че се хранят с нас? Може ли някоя да порасне колкото малък град? Може ли да клекне върху него и да го погълне целия?

Зяпнах. За нещо, което нямаше лице, тя определено се взираше в мен. Бях первала това нещо веднъж или два пъти. Последният път, когато го бях видяла, се беше оформило в почти човешка форма и ми беше хвърлило обидата обратно.

Нямаше да го уча на нови номера.

Разтърсих се рязко и моментално съжалих. Главата ме болеше толкова силно, че имах чувството, че мозъкът ми е натъртен, а аз просто го блъскам във вътрешните стени на черепа ми.

Дъждът най-после беше спрял, или по-скоро това беше една от твърде кратките за Дъблин паузи, но аз бях мокра и премръзнала и имах да върша по-добри неща от това да стоя навън и да мисля за един от многото ми врагове. Неща като да изпия половин опаковка аспирин и да стоя с часове под горещия душ. Неща като да си прочистя главата, за да мога да размишлявам върху усложненията, от това, което бях видяла тази вечер, и да намеря Баронс, за да му кажа за него. Нямах съмнение, че щеше да е изненадан колкото мен от метода за придвижване на Книгата. Какъв мрачен план преследваше? Дали случайният хаос и насилие бяха достатъчна цел?

Когато пристъпих под арката и започнах да ровя в чантата за ключовете, чух стъпки зад себе си. Погледнах през рамо и се намръщих.

Инспектор Джейни се беше вмъкнал под сводестия вход и изтръскваше дъжда от дрехата си с облечена в ръкавица ръка. Бях минала покрай него на улицата по-рано, когато отивах да се видя с Крисчън, преди срещата ми с Шинсар Дъб. Джейни ми беше хвърлил поглед, който обещаваше тормоз, но бях решила, че имам ден или два, преди да реши да изпълни това обещание.

Нямах този късмет.

Той беше висок и плещест, с кестенява, грижливо сресана на път коса, а лицето му беше изсечено с груби линии.

Шурей на покойния инспектор Пати О’Дъфи (инспектора, който беше водил случая за убийството на сестра ми и на когото бяха прерязали гърлото, докато стискал парче хартия с моето име на него), Джейни наскоро ме беше завлякъл в управлението на Гарда и ме беше държал цял ден по подозрение в убийство. Беше ме разпитвал и оставил да освирепея от глад, беше ме обвинил, че съм имала афера с О’Дъфи, после ме беше оставил в тъмното сърце на Дъблин да вървя до дома си без моите отблъскващи Сенките фенерчета. Нямаше да му простя коравосърдечното отношение.

„Ще се залепя за задника Ви“ — беше ми казал.

Беше доказал, че е верен на думите си. Преследваше ме, причакваше ме, следеше всяко мое движение.

Сега ме изгледа от горе до долу и изсумтя отвратено:

— Дори няма да питам.

— Да ме арестувате ли сте дошъл? — казах студено. Отказах се да се преструвам, че имам токче, и се облегнах несигурно на вратата. Прасците и стъпалата ме боляха.

— Може би.

— Този въпрос изискваше „да“ или „не“, Джейни. Опитайте отново! — той не каза нищо. И двамата знаехме какво значи това. — Тогава си вървете! Магазинът е затворен. Това го прави частна собственост в момента. Влизате без разрешение.

— Или ще говорим тази вечер, или ще се върна на сутринта, когато имате клиенти. Искате ли детектив от отдел „Убийства“ да се върти наоколо и да разпитва клиентите Ви?

— Нямате никакво право да разпитвате клиентите ми.

— Аз съм от Гарда, мадам. Това ми дава всички права, от които се нуждая. Мога и ще направя живота Ви окаян. Опитайте!

— Какво искате? — изръмжах аз.

— Тук навън е студено и мокро — той сви шепи и духна в тях. — Какво ще кажете за чаша чай?

— Какво ще кажете да си го начукате? — пуснах му сладникава усмивка.

— Какво? Моят зет на средна възраст с наднормено тегло беше достатъчно добър за Вас, но аз не съм?

— Не съм правила секс с Вашия зет — сопнах се аз.

— Тогава какво, мамка му, е правил с Вас? — сопна се той в отговор.

— Вече минахме през това. Казах Ви. Ако искате отново да ме разпитвате, ще трябва да ме арестувате, но този път няма да кажа и дума без адвокат — погледнах през рамото му. Сенките се движеха неспокойно, енергично, сякаш размърдани от нашето разногласие. Спорът ни, изглежда, ги… стимулираше. Зачудих се дали ядът или страстта ни правят по-добри на вкус за тях. Изтиках страховитата мисъл от ума си.

— Вашите отговори изобщо не бяха отговори и го знаете.

— Не искате истинските отговори — аз не исках истинските отговори. За жалост бях затънала в тях.

— Може би искам. Колкото и… трудни за вярване… да изглеждат.

Изгледах го остро. Той носеше обичайното си решително изражение на куче с кокал, но имаше едва доловим нов елемент към него, който преди бях пропуснала. Беше същият елемент, който бях зърнала в очите на О’Дъфи сутринта, когато беше дошъл да ме види, сутринта, когато беше умрял. Предпазлив поглед, сякаш казващ „може би моят свят не е съвсем това, което мислех“. Сигурен знак, че също като О’Дъфи, Джейни е на път да започне да ръчка в неща, които вероятно ще доведат до убийството му. Макар че начинът на смърт на О’Дъфи, изглежда, намекваше за човешки убиец, нямах съмнение, че е бил убит затова че е научил за новите хлапета в града — Фае.

Въздъхнах. Исках да се измъкна от гадните ми мокри дрехи. Исках да измия отвратителната си коса.

— Оставете това! Просто го оставете! Нямах нищо общо с убийството на О’Дъфи и нямам какво друго да Ви кажа.

— Напротив. Вие знаете какво става в този град, госпожице Лейн. Не знам как или къде се вписвате в нещата, но знам, че знаете. Затова Пати е дошъл да Ви види. Не се е отбил онази сутрин, за да Ви каже нещо за случая на сестра Ви. Дошъл е да Ви попита нещо. Какво беше? Какво е прогаряло такава дупка в мозъка му цяла нощ, че не е могъл да изчака до понеделник, за да говори с Вас, че е пратил семейството си на църква и е пропуснал литургия? Какво Ви попита Пати в сутринта, когато умря?

Беше добър. Бих му признала това. Но нищо повече.

— Аз също ли ще умра, госпожице Лейн, след като дойдох да Ви видя? — попита той грубо. — Така ли става? Трябваше ли да събудя децата и да ги целуна за сбогом, преди да изляза тази сутрин? Да кажа на жена ми колко съм я обичал?

Засегната, казах:

— Не е моя вината, че той умря.

— Може би не сте го убила, но може би също така не сте го спасила. Отговорихте ли на въпросите му? Затова ли умря той? Или ако бяхте, той щеше още да е жив?

Погледнах го гневно.

— Вървете си!

Той бръкна в палтото си и извади от вътрешния джоб шепа сгънати карти.

Завъртях очи. Мразех всичко в този момент. Това беше дежавю, което никога не исках да преживявам отново.

Пати О’Дъфи също беше донесъл карти. Онази неделна сутрин, когато беше дошъл да ме види в книжарницата, беше илюстрирал с картографски детайли една графична невъзможност, едно откритие, с което го бях изпреварила почти две седмици: Части от Дъблин вече не се печатаха на картите. Те изчезваха, изпадаха от скиците и от човешката памет, сякаш никога не са съществували. Той беше открил Мрачните зони. Беше ги разузнавал, беше влизал в тях едва на един здрач от смъртта.

Джейни се наведе по-близо, докато носът му не беше на сантиметри от моя.

— Поглеждала ли сте някоя от тези напоследък?

Не казах нищо.

— Открих дузина от тях на бюрото на Пати. Беше оградил определени райони. Отне ми известно време, за да разбера защо. Гарда има склад на Лайл Стрийт на седем преки от тук. Не можете да го намерите на нито една карта, издадена през последните две години.

— Е? Накъде биете? Че в добавка към убийството, съм част от огромна картоиздателска конспирация? В какво още ще ме обвините? В заговор да карам туристите да се губят?

— Забавно, госпожице Лейн. Взех си дълга обедна почивка вчера и отидох на Лайл Стрийт. Опитах се да взема такси, но шофьорът настоя, че няма такъв адрес и отказа да отиде там. Накрая трябваше да вървя. Интересува ли Ви какво видях?

— Не. Но съм съвсем сигурна, че и бездруго ще ми го разкажете — промърморих, разтривайки слепоочията си.

— Складът е още там, но градът около него, изглежда, е бил… забравен. Имам предвид напълно забравен. Улиците не са почиствани. Боклукът не е бил събиран. Лампите не светят. Нечистотии са се натрупали в канавките. Мобилният ми телефон нямаше сигнал там. Точно в средата на града не можах да хвана сигнал!

— Не разбирам какво общо има това с мен — казах с най-отегчения си глас.

Той не ме чу и знаех, че в ума си отново върви по пустите, пълни с боклук улици. Една Мрачна зона не просто изглежда изоставена. Тя излъчва смърт и разлагане, кара те да се чувстваш гадно от нея. Ще те събуди посред нощ със сърце в гърлото, ужасен от тъмното. Аз спя със светнати лампи. Нося фенерчета непрекъснато.

— Намерих коли, изоставени на средата на улиците с широко отворени врати. Скъпи коли. От типа, които биват разглобени за части, преди собственикът да се е върнал с бензин. Обяснете това! — излая той.

— Може би нивото на престъпност в Дъблин намалява — предложих, като знаех каква лъжа е.

— Увеличава се неимоверно. От месеци. Медиите ни разпъват на кръст.

Определено го правеха. А след това, което видях тази вечер, местната ескалация на жестоки престъпления беше фактор, който специално ме интересува. В главата ми се зараждаше идея.

— Имаше купчини дрехи извън колите с портфейли в джобовете. Някои от тях бяха тъпкани с пари, просто чакаха да бъдат откраднати. За Бога, намерих два ролекса на тротоара!

— Взехте ли ги? — попитах с интерес. Винаги съм искала ролекс.

— Но знаете ли кое беше най-странното, госпожице Лейн? Нямаше хора. Нито един. Сякаш всички се бяха съгласили в един и същи момент да изоставят двайсет и няколко пресечки от града, точно насред каквото са правили, без да вземат нищичко — нито колите си, нито дори дрехите си. Голи ли са тръгнали?

— Откъде, за Бога, да знам?

— Това се случва точно тук, госпожице Лейн. Има район, който липсва на тези карти точно до книжарницата Ви. Не ми казвайте, че никога не поглеждате в тази посока, когато излизате!

Свих рамене.

— Не излизам много.

— Следя Ви. Излизате непрекъснато.

— Аз съм доста погълната от себе си, инспекторе. Рядко се оглеждам наоколо — хвърлих поглед зад него за десети път. Сенките все още се държаха съмнително, хванати в техния мрак, облизвайки тънки, тъмни, гадни сенчести устни.

— Глупости! Аз Ви разпитвах. Вие сте умна и схватлива, и лъжете.

— Добре, Вие обяснете! Какво мислите, че е станало?

— Не знам.

— Можете ли да измислите нещо, което да обясни това, което намерихте?

Един мускул заигра на челюстта му.

— Не.

— Тогава какво очаквате да Ви кажа? Че зли създания на нощта са превзели Дъблин? Че са точно там — посочих с ръка надясно, — че ядат хора и оставят частите, които не харесват? Че са обявили определени територии за техни и ако сте достатъчно глупав, за да вървите или карате в някоя от тях след мрак, ще умрете?

Ето, това беше толкова близо до предупреждение, колкото можех да направя.

— Не бъдете глупачка, госпожице Лейн!

— Вие също, инспекторе! — казах рязко. — Искате ли съвета ми? Стойте настрана от местата, които не можете да намерите на картите! Сега се махайте! — обърнах му гръб.

— Не съм свършил — каза той напрегнато.

Изглежда, напоследък всеки ми казваше същото. Не, определено не беше, но имах гадното чувство, че знам как ще свърши: С още една смърт на моята съвест, която да заема вече безсънните ми нощи.

— Оставете ме на мира или вземете заповед!

Плъзнах ключа в ключалката и отключих. Докато отварях вратата, хвърлих поглед през рамо.

Джейни стоеше на тротоара на почти същото място, което аз бях заемала преди няколко минути, взирайки се в изоставения квартал със сключени вежди и набраздено чело. Той не знаеше, но Сенките се взираха в него по онзи техен начин без лица, без очи. Какво бих направила, ако тръгнеше натам?

Знаех отговора и го мразех. Щях да извадя бързо фенерчетата си и да го последвам. Щях да направя пълен и абсолютен спектакъл, за да го спася от нещо, което той не можеше и никога нямаше да е в състояние да види. Вероятно щеше да ме заключи в крилото за душевноболни в местната болница като благодарност за грижите ми.

Главоболието ми ставаше брутално. Ако не вземех аспирин скоро, щеше да удари обратно към повръщането.

Той ме погледна. Джейни беше усъвършенствал това, което аз наричам лице на ченге — несъмнен невъзмутим критичен поглед, съчетан с търпелива сигурност, че на личността, с която си има работа, накрая ще й поникнат няколко допълнителни задника и ще се превърне в пълен такъв; но аз бях станала по-добра в това да разчитам хората. Той беше уплашен.

— Вървете си у дома, инспекторе! — казах меко. — Целунете жена си и завийте децата си! Мислете за хубавите неща в живота си! Не търсете бедствия!

Той ме изгледа за един дълъг миг, сякаш дискутираше критериите за страхливост, после се обърна и забърза към Темпъл Бар.

Изпуснах тежка въздишка на облекчение и изкуцуках в книжарницата.

 

 

Дори да не беше така нужното убежище, щях да обичам „КДБ“. Бях намерила призванието си и то не беше да съм Шийте зрящ. Призванието ми е да управлявам книжарница, особено такава, в която се продават модни списания, красиви писалки, канцеларски принадлежности и вестници, и има такава висока класа и елегантна атмосфера. Тя въплъщава всички неща, които аз самата искам да бъда — умна, изискана, изтънчена, с вкус.

Първото, което ви поразява, когато пристъпите в „Книги и дреболии Баронс“, освен изобилието от лъскав, скъп махагон и фигурални прозорци, е леко дезориентиращото усещане за пространствена аномалия, сякаш отваряте кутия кибрит и намирате футболно игрище, спретнато натъпкано вътре.

Основната зала е около двайсет и един метра дълга и петнайсет широка. Предната половина се издига чак до покрива — четири внушителни етажа. Богато украсени махагонови библиотеки се редят на всяко ниво от пода до корниза. Пътеки на платформа зад елегантни перила позволяват достъп до второ, трето и четвърто ниво. От една секция към друга се плъзгат стълби на добре смазани колела.

На първия етаж има свободно стоящи рафтове, подредени в широки редове отляво, две зони за сядане — предна и задна, с елегантна емайлирана газова камина (пред която прекарвам много време в опити да се избавя от дъблинския студ) и гише за касиер отдясно, зад което има хладилник, малък телевизор и моята стереоуредба. Отвъд задните балкони на горните нива има още книги, включително някои много редки, както и от онези дреболии, за които споменава табелата, заключени във витрини.

Скъпи килими покриват дървените подове. Мебелите са старинни, пищни и скъпи, като автентичния честърфийлдски диван, на който обичам да се свивам и да чета. Антични аплици с вградени крушки с особен кехлибарен оттенък осветяват всичко в топъл, маслен блясък.

Щом прекрача прага от студените, мокри, побъркани улици отвън и пристъпя в книжарницата, имам чувството, че вече мога да дишам. Когато отворя и започна да регистрирам покупките на старомодната каса, в която всеки път, щом чекмеджето се отвори, дрънчи малко сребърно звънче, животът ми изглежда прост и добър и мога да забравя всичките си проблеми за малко.

Погледнах часовника си и изритах обувките. Беше почти полунощ. Само преди няколко часа седях в задната част с енигматичния собственик на книжарницата и настоявах да разбера какво е той.

Както обикновено, Баронс не ми отговори.

Наистина не знам защо си правя труда. Той знае на практика всичко за мен. Не бих се изненадала, ако някъде има малка папка, която съдържа подробности за целия ми живот до днешна дата с грижливо подредени, саркастично надписани снимки: Виждаме Мак да се пече на слънце, виждаме Мак да лакира ноктите си, виждаме Мак почти да умира.

Но когато и да му задам личен въпрос, получавам единствено загадъчното: „Вземи ме или ме остави!“, съчетано с мрачно напомняне, че продължава да ми спасява живота. Сякаш това е достатъчно, за да ми затвори устата и да ме накара да се държа прилично.

Тъжният факт е, че обикновено е достатъчно.

Има нетърпим дисбаланс на силите между нас. Той е този, който държи всички козове, докато аз едва успявам да се крепя с няколкото въшливи двойки и тройки, които животът ми раздава.

Може заедно да търсим ОС, или иначе казано, обекти на силата — свещени реликви на Фае, като Светините, да се борим и да убиваме нашите врагове един до друг и напоследък дори да се опитваме да си разкъсаме дрехите в случай на похот, толкова внезапна и изгаряща, колкото е и неочакваният вятър сироко, който някак бях зърнала в ума му, докато го целувах, но със сигурност не споделяхме един с друг лични подробности от живота си или програмите си. Нямах представа къде живее, къде ходи, когато не е наоколо, или кога може да се появи отново. Това ме смущаваше. Много. Особено сега, когато знаех, че може да ме намери винаги когато поиска, като използва дамгата, която татуира отзад на черепа ми — неговия среден инициал Z. Да, това ми беше спасило живота. Но не означава, че трябва да ми харесва.

Свалих капещото си сако и го окачих. Две фенерчета паднаха с трясък на пода и се затъркаляха. Трябваше да намеря по-добър начин да ги нося. Те издуваха джобовете ми и постоянно изпадаха. Боях се, че съвсем скоро в частите на Дъблин, които често посещавах, ще ме знаят като „онази, лудата, която носи фенерчета“.

Забързах към банята в задната част на магазина, внимателно увих косата си с кърпа и нежно изтрих размазания си грим. Горе имаше шише аспирин, което крещеше моето име. Преди месец щях незабавно да оправя лицето си. Сега просто се радвах, че имам хубава кожа и че не съм навън под дъжда.

Излязох от банята и преминах през двойните врати, които свързваха книжарницата с жилищната част на сградата, викайки Баронс и чудейки се дали още е наоколо. Отворих вратите и проверих всички стаи на първия етаж, но той не беше там. Нямаше смисъл да търся на втория и на третия. Той държеше всички врати заключени. Единствените отворени стаи бяха на четвъртия етаж, където спях аз, а той никога не се качваше там, освен веднъж наскоро, за да прерови спалнята ми, когато бях изчезнала за месец.

Помислих да му се обадя по телефона, но главата ме болеше толкова силно, че наложих запор на идеята. Утре нямаше да е късно да му кажа какво съм научила за Шинсар Дъб. Както го познавах, ако му се обадех тази нощ и му кажех, той щеше да се опита да ме накара да се върна и да я търся, а нямаше начин да отида някъде другаде, освен под горещия душ и в топлото легло.

Бях се отправила към задните стълби, когато нещо помръдна в периферното ми зрение. Обърнах се, опитвайки се да определя източника. Не можеше да е Сянка — всички лампи бяха запалени. Върнах се назад една стъпка и сканирах стаите, които можех да видя. Нищо не помръдваше. Свих рамене и тръгнах обратно.

Случи се отново.

Този път имах странно усещане. Не съвсем като сърбеж от моите сетива на Шийте зрящ, а по-скоро като прелюдия към него. Погледнах в посоката, която ме смущаваше — кабинета на Баронс. След като пъхнах глава в него, бях оставила вратата открехната. Отвъд нея можех да видя богато украсеното бюро от петнайсти век и част от високото огледало, което заемаше стената зад него между шкафовете за книги.

Случи се отново и аз зяпнах. Сребърното отражение на огледалото току-що беше потрепнало.

Оттеглих се към стълбите, без да откъсвам очи от него. От безопасната позиция в коридора извън стаята гледах няколко минути, но събитието не се повтори.

Избутах вратата докрай и пристъпих в стаята. Миришеше като Баронс. Вдишах дълбоко. Следа от мрачен, екзотичен афтършейв се носеше във въздуха и за миг имах чувството, че отново съм в пещерите под Бърен, където едва не умрях миналата седмица, когато вампирът Малуш ме отвлече и ме отнесе дълбоко в лабиринта от тунели, за да ме измъчва до смърт като отмъщение за ужасната рана, която му бях нанесла скоро след като бях пристигнала в Дъблин. Лежах на земята под дивото, възбуждащо тяло на Баронс, разкъсвах ризата му и плъзгах ръце по твърдия му, мускулест корем, татуиран в черно и червено в сложни и чужди рисунки. Надушвах го навсякъде около мен. Сякаш той беше вътре в мен или аз бях вътре в него. Чудех се колко още навътре в него бих се озовала, ако го допусна вътре в мен.

Никой от нас не беше споменал онази нощ. Съмнявах се, че той би го направил. Аз със сигурност нямаше да подхвана темата. Безпокоеше ме на нива, които не се преструвах, че разбирам.

Фокусирах се върху стаята. Бях претърсвала кабинета му веднъж преди. Надзърнах във всяко чекмедже, погледнах във всеки шкаф, дори пъхнах нос зад книгите на рафтовете в търсене на не знам какво — някаква тайна, която мога да изровя за него. Не намерих нищо. Той поддържа антисептично съществуване. Съмнявам се, че позволява наоколо да се търкаля и косъм, който би могъл да бъде използван за ДНК анализ.

Отидох до огледалото и прокарах пръсти по стъклото. С елегантната си рамка то запълваше пространството от пода до тавана и беше твърдо и гладко, направено от нищо, което би могло да потрепва.

То потрепна под пръстите ми. Този път сетивата ми на Шийте зрящ изтръбиха тревога. Дръпнах ръката си и се препънах назад към бюрото с приглушен вик.

Повърхността сега потрепваше не на шега.

Баронс знаеше ли за това? Мислех бясно. Разбира се, че знаеше. Баронс знае всичко. Беше в неговата книжарница. Ами ако не знаеше? Ами ако Баронс не беше толкова всезнаещ, колкото вярвах? Ами ако беше лековерен и някой — о, да кажем лорд Господар — беше поставил омагьосано огледало на пътя му, знаейки увлечението му към определени антики… и Баронс го беше купил, а водачът на Ънсийли с червена роба го шпионираше през него или нещо такова? Как не бях го усетила? Беше ли Фае, или не?

Замъглени руни се появиха по повърхността, краищата на стъклото потъмняха рязко до кобалтово, обграждайки огледалото с десетсантиметрова ивица от чисто черно.

Определено беше Фае! Черните ръбове го издаваха напълно. Ако бяха видими по-рано, щях да знам на мига какво беше огледалото, но истинската природа на стъклото беше замаскирана зад някакъв вид илюзия, която дори моите сетива на Шийте зрящ не бяха способни да пробият. Била съм в тази стая поне половин дузина пъти, а не съм имала и най-лекия сърбеж! Кой би могъл да създаде такава безупречна илюзия?

Това не беше просто огледало. Беше едно от огледалата, създадени от самия Ънсийли крал като начин за придвижване между световете на хората и на Фае. Беше част от Ънсийли Светинята, позната като Пресяващото сребро, и се намираше в моята книжарница! Какво правеше тук? Какво още би могло да бъде замаскирано в магазина, скрито от мен точно пред очите ми?

Бях виждала част от тази светиня преди. Почти дузина от зловещите сребърни отвори с черни краища украсяваха стените на къщата на лорд Господар на ЛаРу 1247 в Мрачната зона. В тях имаше ужасни неща. Неща, заради които още сънувам кошмари. Неща като… ами, като това отвратително деформирано нещо, което в момента приемаше облик пред очите ми.

Когато казах на Баронс за огледалата, които бях видяла в къщата на лорд Господар, той ме попита дали са били „отворени“. Ако това имаше предвид, значи са били. Когато са отворени, могат ли чудовищата вътре в тях да излязат? Ако е така, как би могъл някой да „затвори“ Пресяващо сребро? Би ли могло да е нещо толкова просто като да бъде счупено? Възможно ли е да бъде счупено? Преди да се огледам наоколо за нещо, с което да опитам, нещото със закърнели крайници и огромни зъби беше изчезнало.

Издишах несигурно. Сега разбирах защо в КДБ имаше такова странно усещане за пространствено изкривяване. Бях усетила нещо подобно в къщата на лорд Господар в деня, в който отидох в Мрачната зона и открих, че приятелят на сестра ми беше Големият лош на Дъблин, но не бях събрала две и две. Тези огледала, тези свързващи измеренията портали някак влияеха на пространството около тях.

Сега нещо друго идваше, движеше се дълбоко в огледалото, завихряйки сребърни пориви с неумолимия си ход. Оттеглих се на по-безопасно разстояние.

Тъмни очертания се носеха по повърхността на треперещото огледало. Сенки, за които липсваше определение, но все пак задействат първични страхове. Това беше един от онези моменти, в които бягството вероятно би било наистина добра идея, но проблемът беше, че нямаше къде да избягам. Това беше моето убежище, моето безопасно място. Ако не можех да остана тук, не можех да бъда никъде.

Нещото, което идваше, вече беше по-близо.

Взрях се в огледалото, надолу по тясната сребриста алея, която се губеше в чернотата на краищата, оградена със скелети на дървета, покрита със струйки апатична мъгла, изпълнена с чудовищни създания, които се оформяха и преобразяваха в мъглата. Вонеше на пустош повече от Мрачна зона и някак знаех, че въздухът вътре в огледалото е смразяващо убийствено студен, физически и психически. Само адски нечовешки полуживот би могъл да понесе такова място.

Докато тъмната фигура се плъзгаше по кошмарния път, сенчестите демони се отдръпваха с беззвучни писъци.

Още замъглени руни се появиха по треперещото стъкло. Не можех да кажа дали това, което идваше, вървеше изправено или пълзеше на четири крака. Може би се мъкнеше на десетки нокти. Напънах очите си, опитвайки се да разпозная формата му, но противната мъгла маскираше характерните му качества.

Знаех само, че е огромно, тъмно, опасно… и почти тук.

Измъкнах се от стаята на пръсти и притворих вратата, оставяйки възможно най-тънкия процеп, през който да надзъртам, готова да я тръшна докрай и да бягам като от ада.

Огледалото блъвна леден порив на въздух.

То беше тук!

С развяно черно палто, Джерико Баронс пристъпи от огледалото.

Беше покрит с кръв, която беше замръзнала на червен скреж по ръцете, лицето и дрехите му. Кожата му беше бледа от изключителния студ, а тъмните му очи бляскаха с нечовешка, дива светлина.

В ръцете си носеше жестоко обезобразено, окървавено тяло на млада жена. Нямаше нужда да търся пулса й, за да знам, че е мъртва.