Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карсън Райдър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The hundreth man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джак Кърли

Заглавие: Един от сто

Преводач: Весела Прошкова

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт — София

Излязла от печат: 21.08.2013

Коректор: Гергана Драйчева

ISBN: 978-954-399-052-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12632

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Пред жилищния блок на Тери Лосидор бяха паркирани няколко биймъра плюс други марки автомобили, предпочитани от младите хора, заемащи високи длъжности. В градината около сградата бяха засадени мирти, палми и красиви азалии. Около плувния басейн се изтягаха неколцина мъже и жени със слънчев загар. Не видях нито едно дете.

— Май има известна разлика между селището с каравани и квартала на млади несемейни юпита — промърмори Хари. — Все едно е нагледно представяне на теорията на Дарвин.

Тери отвори и ни покани в жилището си, без да поиска да се легитимираме — или й вдъхвахме доверие, или ни очакваше. Имаше широко грозновато лице, зелените й очи се стрелкаха като изплашени птички. Беше пълничка, но се движеше грациозно. Направи ни знак да седнем на оранжевото канапе, запали цигара и се настани срещу нас. По телевизията излъчваха едно от предаванията, които партньорът ми нарича „шоу на увредените хромозоми“. Въпреки че Тери не издаваше тревогата си, усетих, че е изнервена, което не беше изненадващо, а нормална реакция при посещението на ченгета. Жилището беше чисто, мебелите — евтини, но добре съчетани, въпреки цигарения дим в дневната миришеше на освежител за въздух с аромат на лимон, от домакинята лъхаше на сапун — очевидно преди малко беше взела душ. Готов бях да се обзаложа, че я в кухнята, я на терасата има специално сандъче за котка.

— Свързано е с Джералд, нали? — прошепна тя.

Хари кимна, Тери грабна една възглавничка и я притисна до гърдите. Той започна с елементарни въпроси, за да я накара да се отпусне. Научихме, че е трийсет и три годишна и работи в счетоводството в местна фирма за товарни превози. Живеела тук от три години — не се допускали хора с деца, но домашните животни били разрешени. Водата в басейна била прекалено наситена с хлор… Докато я слушах, си мислех, че шофьорите, с които работи, сигурно я взимат на подбив заради носовия й говор.

Хари заговори за Нелсън, но отново търсеше заобиколни пътища, за да възкреси спомените й. Седях мълчаливо и използвах едногодишния си опит като детектив, за да идентифицирам космите върху канапето — дълги и бели, очевидно от ангорска котка.

— Познавахте ли добре господин Нелсън? Мисълта ми е знаехте ли нещо повече за миналото му, приятелите и семейството му, за хобитата му и прочие?

— Тези подробности не бяха важни, детектив Нотилъс. Беше ни хубаво заедно, говорехме само за бъдещето. Друго не ме интересуваше.

— Не ви интересуваше или той не ви разказа нищичко за себе си? — Хари разхлаби вратовръзката си, разтърка схванатата си шия, облегна се на канапето. Действа различно от другите ченгета — привежда се, когато задава маловажни въпроси, преструва се на безразличен, преди да попита нещо важно.

Тери извърна поглед:

— Няколко пъти го попитах за семейството му и прочие. Отговори, че не желае да говорим на тази тема, спомените били прекалено мъчителни.

— След като не сте познавали приятелите му, сигурно не сте познавали и неговите врагове.

— Джералд нямаше врагове. Беше толкова… толкова дружелюбен. Все се смееше и разказваше анекдоти… — Тя печално се усмихна. — Една приятелка ми каза: „Тери, като го слушам, устата ме заболява от смях.“ Никой не можеше да му се разсърди, детектив Нотилъс.

Хари сключи пръсти зад главата си, облегна се още по-назад:

— Обаче през май сте му се разсърдили и сте подали оплакване срещу него, задето ви е завлякъл с единайсет бона.

Тери стисна клепачи, отново отвори очи:

— Ами… разбирате ли… каза ми, че му се предоставя възможност за бизнес, каквато се случва веднъж в живота, обаче трябвало да инвестира четиринайсет хиляди долара, за да печели най-малко седемдесет хиляди годишно. Казах му, че имам само единайсет, а той отговори, че може би ще му свършат работа.

— Обясни ли за какъв бизнес става дума?

Отнякъде се чу приглушено тупване, сякаш нещо падна на пода. Тери подскочи.

Хари се приведе към нея, изгледа я подозрително:

— Има ли някой друг в апартамента?

— Не. — Тя отново запали цигара. — Това е котаракът ми Пухчо. Много е непохватен, все събаря разни неща от первазите и полиците. Глупаво животно.

Ослушахме се, но шумът не се повтори. Партньорът ми отново се облегна на канапето:

— Джералд каза ли ви защо са му парите?

— Да. Беше нещо свързано с взаимодействието между компютрите. Обясни, че понякога тези машини не се „разбират“ помежду си. Някакъв негов приятел бил изобретил устройство, което да ги направи съвместими. Повярвах му, защото в службата непрекъснато имаме подобни проблеми с компютрите.

— Запозна ли ви с този приятел? Каза ли ви името му?

— Не, обаче аз безрезервно му вярвах.

— След като му дадохте парите, той започна да ви посещава все по-рядко, нали?

— Ами… беше много зает. — Тя сведе поглед. — Да.

— После ви е казал, че работата се е провалила.

Тери въздъхна:

— Обясни, че друга компания ги изпреварила с патентоването на същото изобретение, дори назова името й — „Интел“. Поразпитах специалиста, който поддържа компютрите в службата. Той отговори, че не е чувал „Интел“ да са патентовали подобно изобретение, изобщо не се занимавали с такава дейност. Тогава подадох оплакването. — Тя подсмръкна, извади от джоба си розова носна кърпичка, избърса сълзите си.

— Но след седмица сте оттеглили молбата си.

— Ами… той най-после ми каза истината.

— А именно?

— С парите, които му дадох, купил дял от пратка кокаин — все едно са акции на борсата, нали разбирате? Излъгал ме, тъй като знаел, че никога няма да се съглася да участва в сделки с наркотици. Престанал да идва у нас, защото се срамувал.

— Така значи — инвестирал в доходна сделка.

— Доходна ли? Друг път! Спомняте ли си малкия самолет, дето се разби при Сараланд? Именно с него са пренасяли дрогата. Кокаинът изгоря, загубихме парите.

Спомних си инцидента — пилотът на самолета „Чесна 180“ не бе изчислил правилно колко гориво ще му е необходимо, машината не могла да се приземи и паднала върху дърветата. Само че в полицейския доклад за катастрофата не се споменаваше нито думичка за наркотици. Или Нелсън е бил изпечен лъжец, или Тери Лосидор — лесна жертва. Може би и двете.

Разбира се, имаше и трети вариант — тя да ни премята.

— Още един въпрос, госпожице Лосидор. Хари подкупващо й се усмихна. — Как се запознахте с Нелсън?

За миг тя се поколеба, сетне отвърна:

— За пръв път го видях в „Ловен клуб“, едно заведение близо до аерогарата.

„Ловен клуб“ беше бар, посещаван от необвързани мъже и жени; на стените висяха седла и ловджийски рогове, сервитьорите носеха ливреи и бомбета. Имал бях няколко тежки запои във въпросното заведение, но това беше отдавна, преди да ми дойде умът в главата.

Хари забеляза колебанието й, въпросително вдигна вежда:

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. Обаче все му забравям името на този бар.

— Кой пръв установи контакт?

— Моля?

— Вие ли го свалихте или той вас?

— Бях с приятели, Джери седеше на бара. Случайно го погледнах, той ми намигна и… нали се сещате…

Хари приключи разпита, станахме да си вървим. Тери ни изпрати до вратата.

— С него бяхме много близки, преди да се случи това с парите. — Тя отново избърса сълзите си. — Бяхме влюбени. Джери казваше, че с мен се чувства както никога досега.

Неволно си представих как Нелсън я е възседнал и я чука, сякаш мели жито, а наивницата си въобразява, че е причина за необикновената му потентност. В действителност на него му е писнало, държи го само мисълта за парите й. Чука я до изнемогване, после се насилва да се представи, че лети, изпразва се и заспива върху чаршафа, овлажнен от пот, който вече намирисва.

Хари направи обратен завой да излезе от паркинга, изведнъж удари спирачки.

— Я погледни, Карсън. — Посочваше бяла ангорска котка с розов нашийник, която драскаше по вратата на Тери Лосидор. Вратата се открехна, животното махна с опашка и се шмугна през пролуката.

Погледнах моя партньор:

— Пухчо, предполагам.

— Питам се кой е бил непохватният котарак, дето трополеше в кухнята й.

* * *

Хари ме остави пред полицейското управление. Уговорихме се по-късно да се срещнем във „Фланаганс“, за да похапнем и обсъдим развоя на събитията. Той щеше да вземе копия от разпитите във връзка с убийството, аз тръгнах към моргата да проверя дали е готов неофициалният протокол от аутопсията.

Доктор Даванъл беше удържала на обещанието си — взех от регистратурата няколкото страници, съдържащи онова, което вече знаех от „диктовката“ на сърдитата докторка. Не бях разочарован — на този етап не очаквах смайващи разкрития. Казах си, че след като вече съм тук, няма да е лошо да се обадя на Клеър, за да подобря настроението й. Интересно ми беше дали хронично мрачната доктор Даванъл се е оплакала от мен на шефката си — нищо чудно да й е казала, че вместо само да наблюдавам процедурата, съм говорел като кречетало и съм разказвал неприлични вицове. Но даже да го беше сторила, не вярвах „престъпното ми деяние“ да има фатални последствия за моя милост. Дори Клеър Пелтиър, която бе олицетворение на строгостта, разрешаваше да се води неангажиращ разговор по време на аутопсията.

Тръгнах по широкия коридор към кабинета й. През открехнатата врата чух гласа й. Възнамерявах само да надникна, за да й кажа „здрасти“, но тонът й ме накара да се вцепеня.

— Това е нелепо, недопустимо! — Думите й бяха като бодливи тръни, всяка сричка — разяждаща като киселина.

— Почеркът ви е абсолютно нечетлив, все едно протоколите са написани от шимпанзе!

Някой отговори толкова тихо, че не чух какво каза, но вероятно се оправдаваше.

— Не приемам никакви извинения! — сопна се Клеър.

— Пет пари не давам, че сте разполагали с много малко време да ги подготвите! Като начинаещ съдебен лекар правех по три аутопсии дневно и пак съумявах да напиша четливо протоколите.

Отново последва приглушен отговор.

— Малко ме е грижа, че съжалявате! Няма да позволя на никого да си гледа работата през пръсти. Искам резултати, не празни думи!

Мразя да слушам как мъмрят някого — в паметта ми изплуват прекалено тягостни спомени от детството. Почувствах се така, сякаш упреците бяха отправени към мен. Заднешком заотстъпвах от вратата, Клеър отново заговори:

— Ами болничните? Колко дни болнични възнамерявате да вземете през тази година? Шест, осем, двайсет и четири? Това, меко казано, е абсолютно безотговорно. Когато ви няма — или когато закъснявате, което се случва прекалено често — графикът отива по дяволите. Не ми се слушат глупави извинения, искам само да…

По гласа й долових, че разговорът върви към приключване. Чух стъпки, които се приближаваха към вратата. На пръсти изтичах няколко метра надолу по коридора. Единственото възможно скривалище беше кабинетът на Уилет Линди; осветлението беше изключено, сигурно вече си беше отишъл. Той често идваше на работа преди шест сутринта и си тръгваше в три часа. Втурнах се в кабинета му.

Помещението беше с голям прозорец към коридора, щорите не бяха спуснати до долу. Залепих гръб до стената, чух приближаващи стъпки. Ейва Даванъл спря пред прозореца, с треперещи пръсти избърса сълзите си. Лицето й беше пепеляво. Сви длани в юмруци — стискаше ги толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха — и ги притисна до слепоочията си. Затрепери, тялото й се разтърсваше от спазми, все едно разкъсваха душата й с пинсети, нажежени до бяло. Не можех да откъсна поглед от нея, бях хипнотизиран от дълбочината на чувствата й. От гърлото й се изтръгна приглушено ридание, тя притисна ръце до корема си и хукна към тоалетната.

Трясъкът на вратата отекна като изстрел.

Няколко секунди останах прикован на мястото си, толкова бях поразен от страданието на Ейва Даванъл. Взирах се в коридора, като че ли силната болка бе нарисувана във въздуха и наситеността на цветовете й ми се струваше невероятна. Затаих дъх, безшумно излязох от скривалището си, тръгнах към изхода. Като минах край отворената врата на Клеър, тя се провикна:

— Райдър? Ти ли си?

Обърнах се, престорих се на ни лук ял, ни лук мирисал, надникнах в кабинета й, както бях правил десетки пъти досега.

— Какво търсиш тук? — попита ме. Не долових злъч в гласа й, говореше с обичайния си тон, нетърпящ възражения.

Усмихнах се пресилено, показах й листовете хартия.

— А, да — протоколът от аутопсията. Бях забравила. Днешният ден беше отвратителен… — Тя млъкна и се замисли. — За пръв път ли работиш с доктор Даванъл?

Кимнах:

— Да. Нещо като бойно кръщение.

Клеър сложи очилата си, които носеше на верижка на шията, зачете документа пред себе си, понамръщи се, все едно нещо не й допадаше.

— Даванъл е много кадърна — промърмори и кимна, сякаш говореше на себе си. — Разбира се, има още какво да се желае. Въпреки това си знае работата. Всичко хубаво, Райдър. Не се забърквай в неприятности.