Джак Кърли
Един от сто (28)

Двайсет и седма глава

Бурята набираше скорост. Силен порив на вятъра, който стенеше като призрак, преобърна шезлонга на терасата, дъждът прерасна в порой.

— Баща ми беше строителен инженер — започнах, — който преминаваше между състоянията на лудост и избистряне на съзнанието с лекотата, с която би построил мост над пресъхнала клисура. Беше ужасяваща сила, която се подхранваше от страха, болката и паниката.

— И потърпевш си бил ти — прошепна Ейва.

— Не, Джереми. Неописуем е тормозът, който упражняваше върху него. Болката на майка ми бе нетърпима, но страданието й бе душевно, не физическо.

— Теб не измъчваше ли?

— Почти не ме забелязваше… докато пораснах достатъчно да привлека вниманието му.

— На каква възраст беше, когато… — намеси се Хари.

— Навърших десет години, ден преди Джереми да примами баща ми в гората и да го изкорми.

В далечината се чу вой на сирена — някъде беше избухнал пожар.

— Баща ми „откри“ Джереми, когато брат ми стана на десет, все едно по-големият му син внезапно се появи пред очите му. Мисля, че придаваше особено значение на тази възраст… вероятно бе нещо, свързано с миналото му.

— Смяташ, че Джереми го е убил, за да спаси теб ли? — обади се Хари.

— И себе си. Но беше прекалено късно.

— Майка ти не виждаше ли какво се случва?

— Тя беше шивачка. Когато кошмарите започнеха, отиваше в нейната стая и се захващаше да шие булчински рокли — изящни облекла от коприна и дантели. Беше простовата жена, която не притежаваше други качества, освен преходната си красота. Озовала се бе в положение, което не можеше да опише, камо ли да промени.

— Джереми е продължил да убива. Жени.

Главата ми постепенно се проясни, надигнах се и се облегнах на здравата си ръка:

— Беше прогонил бащата-демон, но нещо го подтикваше отново и отново да убива мама. Задето никога не се беше опитала да го спаси.

— Защо не е убил нея, Карс, а други жени?

— Започна да ги избива едва след пет години. Като че ли е изчаквал желанието за отмъщение да назрее в него. Освен това, ако я беше убил, щях да уредя да го изпратят в приемно семейство или в приют, а той не го искаше.

— Но защо те е горил? Свързано ли е с Ейдриан?

— Не пряко, но може би е заимствал идеята. Въобразява си, че по този начин споделям с него страданието, отговорността. В замяна ми връща изгубеното детство.

— Ужасно е… и жестоко.

Облегнах се на възглавниците, е длан закрих очите си:

— Това е неизлечимо душевно заболяване, Хари. Той е много интелигентен, понякога изглежда напълно е ума си, но мирогледът му няма нищо общо е онова, което наричаме „действителност“.

— Как можа да се оставиш да те изтезава!

— Ако не му бях позволил да „бъде равен“ с мен, Ейдриан още щеше да бъде на свобода.

Ейва прекоси стаята, застана до френския прозорец към терасата. Дъждът барабанеше като град. Тя докосна стъклото, прокара пръст по него, обърна се към мен и прошепна:

— Кошмарът не е свършил, нали? Отново се случва.

— Грешиш, всичко е свършило — заяви Хари. — Виж какво му е направил тази вечер. Каква по-голяма отплата?

Ейва се приближи до мен:

— Не, не е свършило. Отново ще ти го причини. Случилото се днес е било нещо като… изпитание. Или авансово плащане. Следващия път наистина ще те изгори като миналата година.

Силен порив на вятъра разлюля къщата, после затихна.

— Оставих му материали, които са от помощ при разгадаването на случаите с обезглавените…

Ейва се взираше в мен, но не ме прекъсна.

Сведох поглед:

— Ще се върна да ги взема.

Тя се разтрепери, после беззвучно заплака, сълзите обливаха страните й. От гърлото й се изтръгна сподавено ридание. Сви юмруци, започна да ги размахва. Хари изтича към нея, но тя го прогони като досадна муха. Отвори френския прозорец и изтича на терасата, като че ли къщата беше изпълнена е неописуема болка. Помъчих се да стана и да я последвам, но Хари, който бе по-опитен, ми попречи.

Тя няколко пъти изстена, все едно търсеше верния тон, после се вкопчи в перилото, отметна глава и закрещя, сякаш раждаше. Ревеше като див звяр, ръмжеше, стенеше. Грабна един пластмасов стол, разби го в терасата, запрати масичката през перилото опита се да надвика гръмотевиците, да преобърне наопаки нощта и бурята. Мълния за миг озари черното небе, Ейва изкрещя като обезумяла. Гръм разтърси къщата, тя извика, сякаш възвръщаше разума си. Свали едната си обувка, запрати я в мрака. Отново зарева, заръмжа, застена. Виковете й бяха и гневни, и тъжни, заглушавани от дъжда, наелектризирани от нощта. Свали и другата си обувка, хвърли я към небето. Бурята зарева, тя й отговори с по-страшен рев. Смъкна дрехите си и ги даде на вятъра.

Хари се обърна, облече шлифера си.

Аз излязох при Ейва.

* * *

Призори, когато се събудихме, утрото ухаеше като омайна напитка. Към три през нощта бурята отмина на север, само водораслите по брега напомняха за нея. Отворих прозореца, в стаята нахлу шумът от тихото плискане на вълните.

Ейва легна по хълбок и ме изгледа:

— Снощи не мислех за това, но сега си давам сметка, че докато бяхме на терасата, можеше да ни удари гръм.

Целунах я по челото — стори ми се топло… или устните ми бяха ледени.

— О, да! Представи си колко скандализирани щяха да бъдат онези, които ни намереха.

Споменът за случилото се през нощта ме изпълваше с изумление — не бях предполагал, че е възможно такова щастие и удовлетворение. Любихме се първо на терасата — дъждът продължаваше да се лее като из ведро, но ние не го усещахме, защото се бяхме пренесли в друго измерение. По-късно, докато се прегръщахме в леглото, бушуващата водна стихия се превърна в кротко ромолене.

Първите часове на пробуждащия се ден прекарахме в експериментиране на новите си умения. Ейва смени превръзката, преди това отново намаза е мехлем раните. Избягвахме разговора за онова, което ги бе причинило… може би от желанието да си отдъхнем в малкия оазис, на който случайно се бяхме натъкнали. Но преди да тръгне за работа, Ейва промълви:

— Когато отново отидеш при брат си…

— Да?

— Ще те придружа. Не ме поглеждай така. Няма да отстъпя.

* * *

В четири часа Хари отскочи до банката, аз е нежелание потеглих към дома на лелята на Нелсън. Каквото и да ми струваше, отново щях да разпитам всички с надеждата кълбото да започне да се размотава. Мобилният ми телефон иззвъня. Обаждаше се Хари.

— Карсън, имаме още един обезглавен труп. Вече съм на местопрестъплението. — Той продиктува адреса. Стори ми се доста притеснен, което беше необичайно за него.

— И този ли физически прилича на другите?

Хари дълбоко си пое въздух:

— Знаеш ли как изглежда Бърлю?

— Убитият е едър като него ли?

— Да, същият размер. Самият Бърлю е.

* * *

Жилището на сержанта повече приличаше на парник. Накъдето и да се обърнех, цъфтяха орхидеи — саксии с тези екзотични цветя — розови, червени, сини, жълти, лилави — запълваха полиците и масичките, поставени бяха в кошници, провесени от тавана. Въздухът беше наситен е тежък аромат и е друга специфична миризма — миризмата на плодородие; струваше ми се, че само да хвърлиш семенца в почвата, и те ще покълнат.

Обезглавеният труп на Бърлю беше на пода в кухнята. От Хари разбрах, че Скуил е бил тук за малко и си е отишъл. Предположих, че големите клечки са свикали спешно съвещание. Хъмбри и хората му вече привършваха, двама помощници прибираха пособията. С Хари стояхме в дневната; струваше ми се, че растенията зад нас се притискат до мен, опитват се да ме прогонят.

— Все се каня да те питам защо вчера Бърлю побесня, като му каза „Дий, конче“?

Той се втренчи в едно от растенията, докосна цилиндричните бели цветчета:

— Приличат на свещички, нали?

— Навремето с него сте били партньори, така ли?

— Да. „Чифтосаха“ ни малко след като той завърши обучението си. Бях на двайсет и осем години, той — на двайсет и четири.

— Не е за вярване, че заедно сте патрулирали по улиците.

— Тогава Бърлю не беше онзи, когото познаваш. Човек можеше да разговаря с него. Дори изглеждаше различно — беше високо, кльощаво, широкоплещесто селянче. — Той докосна друга орхидея, напомняща камбанка, провесена от листато клонче, и сякаш се изненада, че не чу звън. — По време на едно дежурство се получи повикване от квартал Толрико — свърталище на измета. Някаква гражданка позвънила да каже, че видяла по улицата да тича човек с пистолет. Минаваше два след полунощ. Като стигнахме, слязохме от колата и се разделихме — аз тръгнах наляво, той — надясно. След малко налетях на една жена — явно умопобъркана, която несвързано бърбореше за мъж, размахващ пистолет. Зарязах я и тръгнах да търся Бърлю, но от него нямаше и следа.

Хъмбри ми махна да отида при него в кухнята. Вдигнах показалец:

— След минута.

— Чух някакви гласове зад сградата, прокраднах се до контейнерите със смет, надникнах да видя какво става. — Хари се озърна да провери дали не ни подслушват, приведе се към мен и зашепна: — Бърлю лежеше гол на земята, някакъв кльощав тип — очевидно друсан — го яхаше като кон. Беше взел оръжието му и го принуждаваше да прави всичко, за което бе мечтал, ако в ръцете му падне ченге. Бърлю плачеше, пълзеше в мръсотията, пикаеше, дланите и коленете му бяха нарязани от счупените стъкла. Наркоманът го удряше по главата е ръкохватката на оръжието, крещеше „Дий, конче, дий!“ и го караше да цвили.

Затворих очи, стори ми се, че виждам картината:

— Уби ли го?

— Откаченият размахваше оръжието като тояга. Изскочих иззад ъгъла, изкрещях: „Полиция! Горе ръцете!“ Малко оставаше да натисна спусъка. Кретенът се усмихна, все едно бях майка му, която му носи топла овесена каша, остави оръжието на земята. Седна до Бърлю и взе да чеше гнойните си пъпки.

С крайчеца на окото си забелязах, че Хъмбри отново ръкомаха като вятърна мелница. Извиках му да почака, отново се обърнах към Хари.

— Същата нощ Бърлю не издържа и ми довери колко мрази да бъде патрулиращ полицай, но баща му, който бил ченге, го принудил и той да избере тази професия. Каза още, че мечтаел да бъде градинар като вуйчо си.

— Предполагам, че това е било последното му дежурство с патрулката — промърморих.

Хари кимна:

— На другата сутрин подаде молба за работа в администрацията.

— Кога успя да стане такъв противен гадняр?

— Първо настъпи промяна във външността му; започна да вдига тежести, кльощавият хилав младеж заприлича на широкоплещест атлет. С течение на времето ставаше и все по-зъл. — Той машинално докосна друга орхидея е големината на дребна монета, която надничаше от кошничката наблизо. — Натрупа мускули, които, образно казано, му бяха като защитна броим. Започна да си придава важност, преди няколко години се лепна за Скуил, на практика стана негов адютант. На капитана пък му харесваше около него да се навърта такъв исполин — като ги гледах, си представях някакъв дребосък, който се перчи с питбула си.

— С Бърлю говорехте ли за случилото се през онази нощ? — попитах.

— Какво ти говорене! Той дори избягваше да ме гледа. — Хари поклати глава. — Като бях малък, леля ми четеше „Коледна песен“. Романът хем ми харесваше, хем ме плашеше. Не се страхувах от призрака, а от Джейкъб Марли; представях си как злочестият старец е обвързан е веригите на миналото си. Ако щеш вярвай, но чувах как те дрънчат, докато той тътри крака във вечността.

Хари се огледа, вдъхна парфюма на цветята, придаващи смисъл на тайния… на истинския живот на Бърлю. Не предполагах, че сержантът е способен да изпитва каквито и да било чувства, но докато разглеждах книгите и градинарските му пособия, изненадата ми от „хобито“ му прерасна в тъга за всички, които по една или друга причина са изневерили на призванието си, за миналото, което понякога чертае пътя на бъдещето.

— Смятал е, че си ми разказал за случилото се с него — промълвих. — Затова не пропускаше възможност да ме настъпи по мазола.

Хари сви рамене. Обърна се да погледне мъртвеца, после промърмори:

— Мислиш ли, че хората някога разкъсват веригите, които ги свързват с миналото, Карс?

— Не. Важното е да добавяш все нови и нови звена към веригата, за да не повлечеш със себе си миналото.

— Утре ще дойда с теб.

Сложих ръка на рамото му:

— Благодаря, амиго, но Ейва първа изяви желание да ме придружи. Иска да бъде магическият ми жезъл.

— Това пък какво е?

— Нещо, което помага да избягваш клопките. Стига да го държиш правилно.

— Хайде, бе, Карсън — провикна се Хъмбри. — Ела да видиш нещо, че да продължим да си вършим работата.

Тръгнах към кухнята, като заобикалях масички и цветарници, отрупани със саксии. Обърнали бяха трупа по хълбок, Хъмбри ми посочи гърба, покрит с посмъртни петна. Коленичих и видях надписите. Нямаше го познатият изящен ръкопис, грамадните буки бяха написани с черно мастило, думите покриваха цялото пространство от шията до задните части.

— Изглежда, нашият човек е преминал към по-дълги изявления — подхвърли Хари. — Приятно четене.