Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карсън Райдър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The hundreth man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джак Кърли

Заглавие: Един от сто

Преводач: Весела Прошкова

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт — София

Излязла от печат: 21.08.2013

Коректор: Гергана Драйчева

ISBN: 978-954-399-052-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12632

История

  1. — Добавяне

Осемнайсета глава

Не знаех какво представлява отравянето от големи количества алкохол, докато не се наложи да наблюдавам ужасното състояние на Мечока след всеки запой.

В шест сутринта вече бях закусил на терасата, но като влязох вкъщи да измия съдовете, чух Ейва да стене в спалнята. Увила се беше със смачканите чаршафи, притискаше юмруци до брадичката си и трепереше като лист. Пристъпите ту стихваха, ту се подновяваха. Мечока казваше, че при този етап усещането е все едно лешояди кълват плътта ти.

Седнах до нея, отметнах от челото й прилепналите кичури влажна коса. Тя само придърпа чаршафите към брадичката си. Устните й се бяха напукали — донесох голяма чаша с ябълков сок и й помогнах да отпие няколко глътки със сламката. После тя отново се просна на леглото, с ръка закри лицето си.

— Какво се случи снощи? — прошепна.

— Отиде да се поразходиш. За щастие бях прикрепил към каишката ти листче с моя адрес.

Ейва видя драскотините по лицето ми и затвори очи:

— Имаш ли нещо за пиене?

Посочих чашата:

— Разбира се. Ябълков сок. Минерална вода. Сок от моркови. Чай. Кафе.

— Трябва да пийна нещо по-силно. Само няколко глътки. Болката е неописуема… Кълна се, че няма да издържа. Само няколко глътки, Карсън, и ще се оправя. Трябва да отида на работа.

— Никъде няма да ходиш.

— Ще ме уволнят. Трябва да се прибера вкъщи, да взема душ и да се преоблека… Ейва се повдигна на лакти, зави й се свят. Подадох й кошчето, тя повърна в него, отново се просна на леглото — очите й бяха зачервени, едри капки пот бяха избили по челото й.

— Само няколко глътки, Карсън! Иначе няма да издържа. Ще си загубя работата, Карсън.

Затворих очи, дълбоко си поех въздух:

— От днес си в отпуска по болест. Казах на Клеър за проблема ти. Няма защо да се притес…

— Господи, не! Лъжеш ме, нали?

— Спокойно. Ако се излекуваш, тя ще…

— Защо ми го причини? Защо? Мамка му… мамка му… Господи, какво ще правя сега?

Исках да й предам разговора с Клеър, ала тя се зави през глава. Не разполагахме с много време. До понеделник оставаха пет дни, явно не бях в състояние сам да й помогна. От кухнята се обадих на Мечока, уговорихме план за действие, върнах се в спалнята. Имаше два начина да накарам Ейва да се срещне с бившия ми колега; единият бе сравнително безопасен — да се опитам да я убедя, да я уверя, че го правим за нейно добро. Или да я обсипя с подигравки, дори с обиди. Само че този метод можеше да се окаже с фатални последствия, ако тя беше слаба духом, ако, образно казано, устоите й бяха разядени от ръждата. Преди да се върна при нея, вече бях взел решение. Щом ме видя, лицето й, пребледняло от болка, се изкриви от гняв. Тя хвърли на пода смачканите завивки. Косата й изглеждаше така, сякаш прическата е била оформена от торнадо.

— Ейва, излез, където и да си — подхвърлих.

— Майната ти! Веднага се махам от тук! И без това загубих работата си.

Облегнах се на стената скръстих ръце:

— Зависи от теб.

— Я престани! Не аз, ти каза на доктор Пелтиър за моя…

— Казах й истината. Не си в състояние да работиш. Погледни се — дори не можеш да стоиш на крака.

— Днес щях да полежа и да се оправя. Обаче задръстеният селяндур Райдър ме е наклепал пред великата доктор Пелтиър.

— Сигурно ти е трудно да правиш аутопсия, когато си се накиснала, а?

— Никога не съм отишла на работа пияна. — Тя стисна зъби, обърна глава.

— Охо, прекалено горда си и не искаш да те видят в подобно състояние, така ли? Възхищавам се от теб. Насам, дами и господа, погледнете Ейва Даванъл, гордостта на окръжната морга, кралицата на махмурлука, невероятната мъченица. Но не се приближавайте много, ако обувките ви са нови.

— Ти си извратен мръсник!

Седнах на ръба на леглото. Неволно докоснах крака й, тя рязко го отдръпна.

— Докога ще продължиш да падаш, кралицо на махмурлука? Не ми отговаряй, отговори на себе си. Възможно ли е да паднеш още по-ниско?

Красноречивият й поглед ми каза, че ако тя имаше нож, скоро щях да пея в хора на скопците. Станах, пъхнах пръсти в колана си:

— Ето какво ще направим, любителко на водката. Ще те заведа на едно място. Не ме гледай така — няма да те водя в болница или в санаториум, а на гости на един приятел, Мечока. Но преди да го посетим, ще се отбием у вас да се изкъпеш и да се преоблечеш.

— Не искам да се срещам с никого! Ти провали живота ми. Веднага ме закарай вкъщи!

— Няма да мръднеш от тук, докато не обещаеш да се срещнеш с Мечока. — Нямаше гаранция, че тя няма да откаже, след като е дала обещание; все пак интуицията ми подсказваше, че съм избрал правилния подход.

— Как не! Ще повикам такси.

Подадох й мобилния телефон. Тя се опита да набере номера, гневно възкликна:

— Не работи!

— Извадих батериите. Другия апарат заключих в дрешника.

Приведох се да избегна удара, телефонът профуча над мен, удари се в стената, отломки от пластмаса се разхвърчаха като шрапнели.

— Ще отида в полицията и ще се оплача, че ме задържаш насила! — изплака Ейва.

— Поръчай руло „Стефани“.

— Какво?!

— Храната в затвора се доставя от ресторант „Уиндбрейкър“. Специалитетът на заведението е руло „Стефани“.

— Ти май не чуваш какво говоря. Ще се оплача от теб!

Засмях се:

— Сладурче, ще се намерят куп свидетели, които снощи са те видели да обикаляш баровете като пияна проститутка. Ченгетата дори няма да те изслушат, камо ли да ти повярват. О, за малко да забравя — имаме и показанията на таксиметров шофьор, който ще потвърди, че не си могла да му платиш, за сметка на което един барман ще разкаже как си пръскала пари за пиене. Помниш ли, че открадна шейсет долара от чекмеджето ми? Няма да се учудя, ако си забравила, типично е за алкохолиците. — Разбира се, пропуснах да спомена бележката, която ми беше оставила.

Тя отвори уста, затвори я, все едно беше риба на сухо, накрая изсъска:

— Долен предател!

— Има два начина да си отидеш вкъщи, Ейва. Да обещаеш, че ще ми се подчиняваш, или… — Хванах ръката й, внимателно я разгледах. — Хм, палецът ти не е наранен. Ако някак се добереш до шосето, може би някой ще те качи на „стоп“.

Тя издърпа дланта си:

— Тъкмо това ще направя, умнико! — Помъчи се да стане, но вероятно й се зави свят, защото се облегна назад.

Заизброявах възможностите:

— Първо, искаш да се върнеш вкъщи. Второ, аз искам да се срещнеш с Мечока. Трето, настоявам да обещаеш, че ще го сториш.

— Искам да си отида у дома веднага!

Мечока ме беше предупредил, че изпусна ли я от очи, отново ще посегне към чашката — за нея алкохолът бе средство да потисне болката и вината. Ролята, която играех, не ми беше по сърце, чувствах се като мръсник, но той ме предупреди да проявя твърдост. Каза още, че ако Ейва отново се напие, няма да е в състояние да отиде на работа в понеделник. Накратко, тя бе притисната до стената.

— Искам да се махна от тук веднага!

Посочих вратата:

— Прав ти път. Маршрута го знаеш от снощи. Чакай. Не си спомняш какво си правила снощи, така ли? Ще ти разкажа кратка история. Нашата красива млада лекарка, издокарана с тениска, облечена на голо, снощи обикаляла долнопробните барове. Накрая попаднала в компанията на братята Гаст — най-долните и неморални типове в радиус от петстотин километра. Заварих я да седи разкрачена на маса за пикник, Ърл Гаст си играеше с циците й, но тя не му обръщаше внимание, защото беше пияна до козирката. Тримата се готвеха да направят нощна разходка с лодка. — Погледнах я в очите. — Знаеш ли каква щеше да бъде цената на разходката? Цяла нощ щеше да я плащаш.

Тя стисна клепачи, сълзи се стичаха по страните й. Заслушах се в шума на прибоя, измина почти минута, докато Ейва проговори.

— Обещавам! — процеди гневно. — Знаех, че се гневи на себе си, не на мен. — Ти победи.

— С теб не се състезаваме — промълвих. — В един отбор сме.

* * *

Тя заяви, че са й необходими петнайсетина минути, и се затвори в спалнята си. Прекалено късно се досетих, че може би там е скрила бутилка с алкохол. Дръпнах завесите в дневната и в трапезарията, светлината нахлу през прозорците. Мебелите бяха от различни периоди, като се започне от деветнайсети век до наши дни, нито един не се „връзваше“ с другите. На стените имаше репродукции на творби от Ван Гог, на които бяха изобразени полята и цветята на Франция, плюс две копия на прочутите „Лилии“ на Моне. Забелязах няколко произведения тип „скулптурна живопис“ от непознат художник — абстрактни птици от коприна и разноцветно фолио, застинали във времето.

Претършувах шкафовете в кухнята, докато намерих голяма бутилка с водка „Дарк Айс“, пълна до половината. Липсваха приспособления за приготвяне на коктейли, нямаше нито една бутилка с ликьор, вино или бренди за отпразнуване на тържествени събития, само стопроцентов спирт, гарантиращ бързо замъгляване на съзнанието. Излях алкохола в умивалника, върнах бутилката в шкафа.

Приближих се да разгледам по-отблизо една от творбите на непознатия художник, в този момент Ейва излезе от спалнята. Изглеждаше тъжна и отпаднала, явно не бе скрила бутилка нито в стаята си, нито в банята. Носеше избелели джинси и тениска с емблемата на болница „Сейнт Джоунс“. Косата й още беше мокра. Забелязах, че не е завързала едната си маратонка, но иначе изглеждаше сравнително добре.

Излязохме на верандата, тя изведнъж спря и ме потупа по рамото:

— Забравих си чантата. Отивам да я взема. Моля те, пусни климатика в колата, че е ужасно горещо.

От Мечока бях научил, че членовете на „Анонимни алкохолици“ определят лудостта като състояние, в което правиш едно и също и очакваш различни резултати. Качих се в колата и зачаках Ейва да открие празната бутилка; страхувах се, че ще заключи вратата и няма да излезе, докато си тръгна — тоест, ще избере по-лесния изход.

След минута тя изскочи навън и така силно затръшна вратата, че сякаш цялата къща се разтресе. Прекоси моравата, седна до мен в колата, изгледа ме на кръв и процеди:

— Да приключваме по-бързо тази комедия.

* * *

Господин Кътър бе донесъл снимките в службата си. Предстоеше му да вземе важно решение, а времето му изтичаше. Разполагаше с трима души, въпреки че само един беше необходим за приключване на работата. Заключи се в кабинета си, за пореден път внимателно разгледа фотографиите. Мъжете бяха като направени под калъп — широкоплещести, с тесни бедра. Различаваха се само по цвета на косата и очите и по мускулатурата.

Нещо не беше наред.

Нещо, което засега му убягваше. Изборът за последното въплъщение трябваше да бъде най-прецизен. Момчето и Мъжът бяха съвършени, но Воинът трябваше да притежава първичен гняв и неизчерпаема сила. И да бъде по-издръжлив. Мама можеше с поглед да разтопи стомана, ето защо бе необходим човек, който да й е достоен противник.

Господин Кътър взе снимките, отново ги разгледа. През последните дни онзи, когото бе набелязал за Воин, сякаш се беше променил — в отрицателния смисъл на думата.

А може би самият той беше надраснал мечтите си.

В съзнанието му започна да се оформя нов образ на Воина; остави снимките на бюрото, като ги обърна така, че да не вижда фотографираните лица. Вече беше набелязал подходящия човек — познаваше го, чувал го беше да говори. Без съмнение беше боец, отмъстител. Щеше ли да бъде достоен противник на мама? Онзи, който ще я похити, ще я убие, ще я спаси.

Да. Този човек беше воин, притежаваше и физическа, и морална сила.

Господин Кътър доволно се облегна на стола. Отново бе получил просветление свише. Първо мама, после корабчето, сега воина. Нещата се уреждаха прекрасно. Единственото, което му предстоеше, бе да си осигури воина.

В коридора проехтяха стъпки, той чу гласовете на колегите си. Мижитурките се връщаха от обедна почивка. Скоро щяха да почукат на вратата му, да му досаждат с претенциите си: „Трябва ми това, искам онова…“

Господин Кътър подреди на купчинка вече ненужните му снимки и бележки, после извади плик от джоба на сакото си. На мястото за адреса на изпращача бе напечатано „Бейсайд Кънсалтинг“. Пъхна в плика фотографиите, грижливо го залепи.

* * *

Не искам да идвам тук!

— Първия път никой не иска. Влизай.

Отворих страничната врата на постройка в центъра на града, която едно време беше църква, а сега в нея се събираха членовете на „Анонимни алкохолици“. Ейва колебливо пристъпи в просторното помещение, обзаведено със столове и маси; имаше и флипер, маса за билярд и две машини за пуканки. На таблото бяха прикрепени листчета с графика на сбирките и съобщения за танцови забави, на които не се сервира алкохол. Върху поставката встрани от таблото бяха подредени книги и брошури. Вътрешната стълба в дъното водеше към горния етаж. Професионалната кафемашина се обслужваше от шейсетинагодишен човек с буйна прошарена коса като на Айнщайн. Четирима души, които играеха карти на масата в дъното на помещението, подхвърлиха нещо на двете жени до масата за билярд, всички избухнаха в смях. Някакъв човек с официален костюм седеше сам, пиеше чай и четеше „Уолстрийт Джърнал“. Вдигна поглед от вестника, подсвирна, оправи вратовръзката си. Ейва крадешком огледа присъстващите:

— Къде са… онези хора?

— Пред очите ти.

— Пияни ли са? Смеят се.

— Смеят се, защото не са пияни.

Тя се разтрепери, с длан притисна устата си и хукна към тоалетната. Човекът, който отговаряше за приготвянето на кафето, се усмихна:

— Нова е, нали?

— За пръв път й е.

— Попаднала е, където трябва. И ти ли си от дружеството?

— Не, но съм ваш привърженик.

Той вдигна палец и отново се захвана с работата си. Ейва се върна след около две минути, лицето й беше зачервено, очите — влажни. Още трепереше — не само от абстиненцията, но и от страх, предизвикан от клуба на „Анонимните алкохолици“; всеки, който идваше тук за пръв път, си даваше сметка какво представлява, но не подозираше какъв ще стане след време.

— Няма да издържа, да се махаме, Карсън! Утре пак ще дойдем, а?

По вътрешната стълба отекнаха стъпки, появи се Мечока — исполин по анцуг и с бейзболна шапка, която скриваше четинестата му кестенява коса. Притисна ме в прегръдките си и ме повдигна, сякаш бях лек като перушинка. Доброто му настроение беше заразително и ми подейства окуражаващо.

— Виж ти кой ни е дошъл на гости! — възкликна. — Като те гледам, въобще не си се променил. И глупавата ти усмивка е същата.

— Грешиш, приятелю. Ако се загледаш, ще видиш известно подобрение.

Мечока извика на „бармана“:

— Хей, Джони, ела да те запозная с бившия ми партньор Карсън!

Айнщайн затътри крака към нас и се ухили:

— Значи ти си онзи, дето го докара тук в градинарска количка, а?

Мечока се обърна към Ейва. Дланта й изчезна в грамадната му лапа.

— Добре дошла. Карсън ми разказа всичко за теб.

Тя гневно се втренчи в мен, сякаш отново я бях предал.

Приятелят ми я прегърна през раменете, поведе я към стълбището:

— Шубе те е, нали? Да ме беше видяла първия ден, когато Карсън ме изсипа на пода, като че ли бях торба с цимент. Крещях, мятах се, треперех като пес, дето сере костилки от праскови…

Обърна се и ми намигна. После заведе Ейва на горния етаж. След един час я оставих пред къщата й. И двамата бяхме спазили договора.

* * *

По-добре ли си? — попитах.

Тя погледна къщата, отново се обърна към мен:

— Виж какво, Карсън…

Притиснах пръст до устните й:

— Не казвай нищо повече. Само не се забърквай в неприятности.

Изведнъж и двамата се почувствахме неловко — кимахме и мърморехме като кръгли глупаци; тя влезе в къщата, затвори вратата. Изведнъж установих, че в съзнанието ми нещо се е объркало. Забравил бях как се шофира, не знаех какво правя и къде отивам. Няколко пъти вдишах и издишах, накрая сложният механизъм в главата ми отново се задейства. Превключих на скорост, струваше ми се, че въздухът около мен е груб като брезент.

— Карсън, почакай!

Ударих спирачки, обърнах се — Ейва тичаше към колата.

— Страхувам се, че няма да издържа. Може ли… ще бъде ли прекалено нахално да те помоля…

Тя се вкопчи в рамото ми. Изглеждаше ужасно, все едно по погрешка беше попаднала в центрофугата на пералня. Но забелязах и нещо друго — плаха, но набираща скорост решителност, сякаш по силата на земното притегляне късчетата от разбитата й душа се слепваха, за да образуват отново едно цяло.

— Ще ти помогна да си стегнеш багажа — промълвих.

В този момент въздухът стана мек като кадифе.