Джак Кърли
Един от сто (16)

Петнайсета глава

Навремето бях чел един разказ от Сартр, озаглавен „Стаята“; Пиер, един от героите, е подложен на тормоз от отмъстителни статуи, които кръжат около главата му и задълбочават лудостта му. Единственото му оръжие срещу тях е магическият жезъл във формата на паяк, който представлява три картончета, залепени едно за друго — на едното е нарисуван портретът на Волтер, на второто пише „Способност за избягване на клопки“, на третото е написана само думата „Черен“. Седях в мрака и отчаяно исках да притежавам магически жезъл, за да прогоня образите на Джереми и родителите ми, които кръжаха около мен като призрачни статуи. Гумите на кола изскърцаха по алеята, изсвири клаксон, някакво такси спря пред къщата, пред фаровете изригна бял прах от раковините, смазани под колелата. Клаксонът отново нададе вой. Отворих вратата, като си мислех: „Боже, дай ми магически жезъл, за да се спася и от кретените — таксиметрови шофьори!“

— Не съм викал такси! — изкрещях.

— Дължиш ми шейсет и три долара — извика нахалът. — Толкоз струва от Мобийл до тук, господине.

— Слушай, приятел, не ти дължа нито…

Задната врата се отвори, Ейва слезе от колата. Направи две крачки, краката й се подкосиха, тя се просна на пясъка.

— Карсън, помогни ми! — избърбори през сълзи и се помъчи да стане, обаче беше прекалено замаяна от алкохола.

С шофьора я хванахме под мишниците, помогнахме й да се качи по стълбата и я сложихме на канапето. Тя се повдигна на лакти, избърса пясъка, полепнал по лицето й, забърбори несвързано:

— Напих се, Карсън. Всичко скапах… нямаше да пия, обаче се нарязах и…

— Шшшт. Без обяснения.

— Помогни ми… не мога сама…

Вонеше на алкохол, пот и страх. Съблякох я по бельо, заведох я в банята, нагласих душа така, че да тече хладка вода. Ейва седна на пода, отпусна глава на коленете си; трепереше и ридаеше, докато я миех с гъбата.

След няколко минути й помогнах да стане, загърнах я с хавлията, едва тогава тя свали сутиена и бикините си. Вече се беше поокопитила, криво-ляво описа какво й се е случило. В неделя и понеделник имала почивни дни. След работа в събота вечерта се напила, оттогава не била изтрезнявала. Тази сутрин й било много зле, освен това се срамувала от себе си. Обадила се да съобщи, че е болна, и попаднала на Клеър, която й вдигнала страхотен скандал заради все по-зачестяващите отсъствия.

Вдигна към мен зачервените си очи и добави:

— Казах си, че днес ще изтрезнея, а утре някак ще отида на работа и ще сложа край на този… позор.

— Но щом си затворила телефона, отново си започнала да се наливаш, така ли?

Тя силно стисна юмруци, както я видях да прави, когато я наблюдавах от канцеларията на Уил Линди:

— Не мога да престана! Какво ми е, какво ми е, какво ми…

— Трябва да отидеш в рехабилитационен център, там ще изкарат отровите от организма ти.

Ейва ме сграбчи за ръкава — хватката й беше силна като на човек на ръба на истерията:

— Не! Невъзможно е! Ще се разчуе. Не мога! Не! НЕ!

— Добре, добре, успокой се. Ще го направим тук, в „домашни условия“.

— Не си ме издал за петък вечерта… Непрекъснато съм нащрек, все очаквам някой да ме погледне с презрение. Обаче ти удържа на обещанието си и запази тайната ми…

— Че защо да я издавам? На никого не му влиза в работата.

С опакото на ръката си тя избърса сълзите си:

— Освен теб не познавам жива душа в този град… толкова съм самотна! Видях те пред моята къща… видях какво направи. Не ме издаде пред никого, дойде и поля градината и моравата… щях да го направя, наистина, обаче не можех да изляза, не можех да допусна съседите да ме видят в такова състояние…

— Време е за сън — прекъснах я, хванах я за ръката и я поведох към спалнята. — Утре отново ще поговорим, ще започнем лечението.

— Тя ме мрази! — изтърси Ейва. — Мрази ме и туйто. Не я упреквам, прекалено много гафове направих, откакто ме назначиха…

— Кой те мрази?

— Доктор Пелтиър. Мрази ме, дори когато се справям добре. Не знам… — Ейва се задави. Грабнах кошчето за смет, изчаках я да повърне в него, побутнах я към леглото, но тя продължи да говори: — Мечтаех да си върша работата, вечер да чета протоколите и медицинските списания, за да науча нещо повече, обаче от първия ден разбрах, че тя ме мрази… само алкохолът ме успокояваше, но има дни, през които искам само да умра. ИСКАМ САМО ДА УМРА, ИСКАМ САМО…

Постарах се да я успокоя, покрих я с одеяло, сложих кошчето до леглото. Ейва се взираше в тавана, стискаше невидими топки в юмруците си и беззвучно плачеше. Затворих вратата и на пръсти се отдалечих.

През цялата нощ тя се мята в леглото, унесе се едва призори. Отново открехнах вратата и видях, че за пръв път изглежда спокойна. Надявах се да събере малко сили за трудния път, който я очакваше.

* * *

Господин Кътър седеше на алуминиевия сгъваем стол, поставен в тъмния дрешник. Не помръдваше, само гърдите му се повдигаха и спускаха. Не беше изклинчил, въпреки че никой не го наблюдаваше. Вътре в него обаче всичко трепереше. Бе неизбежно.

От часове седеше в същата поза — с изправен гръб, прибрани колене, с ръце на бедрата. Никой не можеше да го обвини, че е непослушно момче.

Допреди час, когато се изпусна. Беше толкова ужасно и мъчително — умираше да отиде в тоалетната, но не помръдна нито крак, нито ръка… накрая обаче се изпусна. Отначало потекоха само няколко капки, но вместо да изпита облекчение, агонията му се усили, накрая той престана да се стиска.

Докато топлата урина се стичаше по краката му и се събираше във вдлъбнатата седалка на стола, му хрумна, че навремето щеше да бъде наказан жестоко за подобна простъпка. Но това вече бе минало. Всичко се променяше. Снимките се сбъдваха… благодарение на усилията му.

Изкушаваше се да отиде в тайната стая, в която пазеше мечтата си и работеше върху нея. Ала не можеше да си го позволи — трябваше да отиде на работа, да нахлузи маската, която носеше извън дома си.

След няколко минути с усилие се изправи, разтърка премръзналите си бедра и задните си части. Олюлявайки се, отиде в банята да вземе душ, после внимателно избра вратовръзката, която щеше да носи днес. Също чорапите и обувките. Огледа панталона си, бръсна някаква невидима прашинка — никой не можеше да го обвини, че не е добро и прилежно момче. За малко щеше да мине през кухнята, без да спре — очакваше го много работа, нямаше време за губене, но любимото чекмедже го привлече като с магнит. Всеки човек си имаше таен помощник. Извади дълъг нож — с него мама режеше хляб, който сама месеше. Беше много вкусен, но тя му даваше да си хапне от него само ако беше послушен. Щом се беше подмокрил, щеше да бъде наказан без хляб. Проклетата гадна старица! След това извади уред за наточване, прокара острието по стоманената повърхност. Звукът беше като музика. Веднъж ходи на хокеен мач и като слушаше съскането на кънките върху леда, сърцето му се изпълни с радост.

* * *

Пред моргата ударих малко по-рязко спирачки, бутилките в багажника ми издрънчаха. Извадил бях всички алкохолни напитки от барчето вкъщи, взех от банята дори водата за уста — за алкохолика всичко, което съдържа спирт, става за пиене.

Ейва беше на една крачка от Истината — признала бе, че е зависима от алкохола. Моята задача бе да стисна здраво тази Истина, която ще се съпротивлява и ще се опитва да ме ухапе, да я тръсна на скута на Клеър и да се надявам, че след това Ейва ще запази работата си. Оставих колата на мястото, запазено за катафалките, и слязох. Бях подранил, входната врата още беше заключена. Натиснах звънеца. Отвори ми Уилет Линди, който носеше сандъче с инструменти.

— Не ми казвай, че работиш и като водопроводчик, Уил — подхвърлих.

Той почука по сандъчето:

— Ако нещо е повредено, аз го поправям, ако е необходимо, го поръчвам, ако е невъзможно, пускам една лъжа.

— Искам да поговоря с Клеър. Тук ли е?

Уил се намръщи и потрепери:

— Да. Обаче днес се обсъжда бюджета, отгоре на всичко един от просекторите отсъства. Стой по-надалеч от нея, за да не ти отхапе ръката.

Вървях по коридора към кабинета на доктор Пелтиър и се стараех да задържа ведрата си усмивка, ала тя все се изплъзваше като изкуствени мустаци, прикрепени на ластик. Надникнах през открехнатата врата, бодро подвикнах:

— Добро утро, Клеър.

Днес тя носеше черно сако и семпла бяла блуза, изпод бюрото надничаха елегантните й обувки с висок ток. Сложила беше очилата си, държеше автоматична писалка и намръщено се взираше в някакъв формуляр.

— Заета съм, Райдър. Нямам време за празни приказки.

— Важно е.

Тя неохотно ми махна да вляза.

— Имаш ли нещо против да затворя вратата? — попитах.

Клеър озадачено ме изгледа, присви очи и кимна. Настаних се на коженото кресло пред старинното й дъбово бюро. Постът, който тя заемаше, й даваше възможност да възложи на дизайнер да обзаведе кабинета й и да хвърли хиляди долари — пари на данъкоплатците — за мебели, завеси и шкафове. Но доктор Пелтиър само нареди да сменят неоновото осветление с настолни лампи и лампиони и си поръча ергономичен стол, който вероятно струваше с десетина долара повече от столовете, на които се разполагаха дебеланите в отдела за издаване на разрешителни.

В моята професия умението да четеш наопаки често е много полезно. Видях заглавката на формуляра, който Клеър се готвеше да попълни — „СЛУЖЕБНО МЪМРЕНЕ“.

Посочих го:

— За доктор Даванъл ли е предназначен?

— Не е твоя ра… — Клеър не довърши изречението, въздъхна, затвори очи. — Защо ми се струва, че ужасната утрин става все по-отвратителна?

— Тя… ми гостува — промълвих. — Нито вчера, нито днес е в състояние да дойде на работа. Пияна е от събота вечерта. В ужасно състояние е, Клеър.

Доктор Пелтиър хвърли писалката на бюрото, потърка очите си:

— Сега си обяснявам много неща. Тя работи тук от шест месеца, през които седем пъти се е обаждала, че е болна. В четири от случаите „заболяването“ й беше в понеделник. Вероятно през почивните дни се е напивала до безпаметност.

— Вероятно — кимнах.

— Знаеш какви са ми изискванията, Райдър. Старая се да извършвам повече аутопсии, но често затъвам до гуша в писмената работа, с която ме затрупват бюрократите-мижитурки. Затова ми са необходими хора, които не отсъстват, когато им скимне, на които мога да разчитам.

— Тя ще се подложи на лечение. Състоянието й е болестно.

Клеър взе писалката:

— Няма да търпя тук алкохоличка, дори да се лекува. Сам разбираш, че работата изисква да се обръща внимание на най-незначителните подробности. В края на краищата какъвто и гаф да направи доктор Даванъл, аз ще трябва да опера пешкира. Моята репутация е заложена на карта. Тази жена няма място сред нас.

Понечи да продължи писането. Отново се загледах в листа хартия, прочетох думата „способна“ и се хванах за нея като удавник за сламка:

— В трудовата характеристика хвалиш доктор Даванъл.

— Не съм виждала толкова способна лекарка… разбира се, като се има предвид колко е млада и неопитна. Когато провеждах събеседване с кандидатите, само доктор Колифийлд се доближаваше до нейното ниво.

Колифийлд беше наскоро дипломиран патолог, когото бяха назначили преди пет-шест месеца. По време на аутопсията на някой си Ърнист Мюлер — извратен тип, любител на садомазохистичните изживявания, пръстите му бяха откъснати след взривяването на бомба, напъхана в дебелото черво на мъртвеца. Говореше се, че Мюлер е предизвикал гнева на човек, който разбира от експлозиви. Ченгета, любители на черния хумор, нарекоха неизвестния извършител „Гърмящ задник“ и предположиха, че е напил Мюлер, вкарал е експлозива в ануса му, като е предполагал, че онзи ще се опита да го извади и ще загине от жестока смърт. Въпросният Мюлер обаче избегнал ужасната съдба, като в съня си починал от сърдечен удар. Единствената жертва беше доктор Алегзандър Колифийлд, който загуби три пръста и кариерата си. Извършителят така и не беше заловен, случаят остана забулен в мистерия.

— Щом още при събеседването си забелязала колко способна е Ейва, защо си назначила доктор Колифийлд? — попитах.

Тя въздъхна, остави писалката, стана и се приближи до прозореца:

— Страхувам се, че няма да разбереш, Райдър.

— Понякога изненадвам хората с интелигентността си. Пробвай ме.

Клеър дълго мълча, загледана в облаците, после заговори така, сякаш четеше някакъв текст:

— Аз съм непреклонна и неотстъпчива. Изисквам много от подчинените си, когато са на работното място, но личният им живот не ме интересува. Тази професия е трудна… особено за жена. — Тя постави длан на стъклото, сякаш да се увери, че то съществува. — Не мисли, че се оплаквам и хленча, Райдър; давам си сметка, че трудностите са заложени в системата, която ще остане непроменена още дълги години. Ако се размекна, всичко ще рухне. — Обърна се и се втренчи в мен. — Страхувах се, че няма да проявя достатъчно твърдост към жена-патолог. Щях да си спомня тежките битки, които съм издържала по пътя към върха, да проявя отстъпчивост, дори… — Махна с ръка, сякаш се мъчеше да улови най-подходящата дума.

— Щеше да проявиш съчувствие — подсказах й.

— Може би. Това неизбежно щеше да се отрази на динамиката на работата.

— Разбирам. Когато подчиненият е мъж, можеш да го държиш на разстояние.

— Едва след нещастието с доктор Колифийлд си дадох сметка защо съм избрала именно него.

— Тогава назначи Ейва Даванъл.

Клеър отново седна зад бюрото:

— Двамата с Колифийлд бяха на много по-високо ниво от другите кандидати.

— Сега разбирам поведението ти, Клеър. Хокала си я за щяло и за нещяло, за да не се почувстваш съпричастна с нея.

Тя процеди с леден тон:

— Доктор Даванъл е млада и неопитна, което неизбежно води до грешки.

Стомахът ми се сви:

— Заради които си се нахвърляла върху нея, така ли?

— Човек се учи от грешките си. Трябваше да й ги посоча.

Ударих с юмрук по бюрото, процедих през зъби:

— Точно така! Подлагала си я на същите изтезания, през които си минала самата ти. Никакво съчувствие към малката мърла! Бичувай я, покажи й колко лоша е доктор Пелтиър. Постарай се да й го втълпиш!

Думите сякаш опариха езика ми — изрекох ги спонтанно, непреднамерено.

Клеър гневно скочи на крака:

— Нямаш право да ми говориш така…

— Ейва мисли, че я мразиш, съжалява, че е приела работата.

— Как се осмеляваш да… — тя не довърши фразата си, гневните пламъчета в очите й помръкнаха. — Какво? Я повтори, Райдър.

— Мисли, че я мразиш и се стремиш да я прогониш. Вярно ли е?

— Да я мразя ли? — Клеър залитна, сякаш подът се беше размекнал. Седна зад бюрото, вкопчи треперещите си пръсти в страничните облегалки на стола. — Боже мой! Напротив — мисля, че е изключително способна…

— Не изпитваш ли неприязън към нея?

— Не, разбира се. Как е могла да си го помисли… — Извърна глава, няколко пъти примигна. — Може би съм…

— Сега е моментът да проявиш съчувствие, Клеър. Дори смятам, че си позакъсняла.

Тя стисна клепачи, въздъхна. Отвори очи, взе писалката, заудря с нея по формуляра, накрая я пъхна в джоба си.

— Разрешавам й да отсъства до края на седмицата. По семейни причини. Другия понеделник я искам на работа, и то свежа като краставичка. Допусне ли още една грешка, макар и невинна, ще я изхвърля като мръсно коте.

С облекчение въздъхнах и тръгнах към вратата, но преди да изляза, тя ме повика:

— Райдър?

— Какво?

— Защо е дошла при теб? Гаджета ли сте?

— Не, само приятели.

Вече бях в коридора, когато тя отново заговори:

— Карсън?

Надникнах през отворената врата:

— Да, Клеър.

— Знам колко работа и неприятности имаш с разследването на Нелсън и Дюшам, но отдели колкото е възможно повече време, за да й помогнеш. Моля те.

Кимнах, затворих вратата. Никога не я бях чувал да изрича думата „моля“, никога не бе изглеждала толкова красива.