Джак Кърли
Един от сто (13)

Дванайсета глава

Веднъж заварих Мечока да коленичи пред тоалетната чиния — пъхнал беше пръст в гърлото си, за да предизвика повръщане, което ще изхвърли от стомаха му отровите от запоя. В шест и половина сутринта ме събудиха същите звуци, които се чуваха от тоалетната. Колебливо почуках:

— Ейва, добре ли си?

— Ей сега излизам — избърбори тя. — Аз… май съм болна. — Изстена приглушено, отново започна да се дави.

Сложих в тостера няколко филийки хляб — на всяка цена трябваше да я накарам да хапне нещо. Тя се появи едва след пет минути; страните й, които снощи пламтяха под въздействието на алкохола, сега бяха восъчно бледи като на труп. Клепачите й бяха зачервени, очите — плувнали в сълзи. Капчици пот бяха избили на челото й. Отворих прозорците, в стаята нахлу шумът на океана.

— Чувствам се ужасно неловко — промърмори тя. — Сигурно съм пипнала някой вирус. Пък и напитките, които ми приготви, ме позамаяха — добави и с треперещи пръсти прибра косата зад ушите си.

— Да, има нещо такова.

— Сигурно е грип. Всички в работата го изкараха.

— Сигурно.

— Ъъъ… ние с теб направихме ли нещо… тоест…

— Не се притеснявай — бяхме олицетворение на добродетелта. Забелязах, че си капнала от умора и те заведох в спалнята. Аз спах на канапето. — Надявах се, че яката ми скрива белезите от ухапването.

Тя явно изпита облекчение, напрежението й изчезна.

— Извинявай за неудобството. Обаче вчерашната вечер ми се губи. Само две водки ли изпих?

— Май бяха три — отговорих. Давах си сметка, че въпросите й са като изстрели в мрака — явно нямаше никакъв спомен от случилото се. — Сигурна ли си, че е грип?

— Какво… за какво намекваш?

— Останах с впечатлението, че си пийнала нещо, преди да дойдеш тук.

— Кой, аз ли? — Тя се престори на изненадана, дори на възмутена.

Свих рамене:

— Така ми се стори.

— Намекваш, че съм дошла пияна, така ли? — В тона й долових раздразнение. Забелязах, че вече не е бледа като мъртвец.

— Казвам, че беше прекалено замаяна — едва ли е било само от една-две разредени водки.

— Може би не си ги разредил, както те помолих.

От опит знам, че гузните алкохолици започват да нападат събеседниците си, за да се защитят. С всеки миг гласът на Ейва ставаше по-уверен, тя вече не трепереше, нито се потеше. Погледът й се проясняваше.

— Предположих, че си пипнала грип — подхвърлих.

— Може би, но не това е причината! — възкликна, очите й гневно проблеснаха. — Може би нарочно си ме напил. Може би…

— Може би аз съм скрил в колата ти бутилката с водка.

Тя се облещи:

— Тършувал си в колата ми… — Вина и гняв се бореха в гърдите й, гневът надделя. — Мръсник такъв! — просъска, грабна от масата чантата си. Въпреки че краката още не я държаха, профуча край мен, лъхна ме миризма на пот и повръщано. Тръшна вратата, след малко пясъкът проскърца под гумите на колата, която за миг поднесе.

Още преди да погледна в барчето, знаех какво ще намеря. Щом развинтих капачката на бутилката с водка, чух съскане — някой беше разредил с вода алкохола. На дъното на кошчето в тоалетната открих смачкана пластмасова чаша, от която лъхаше на водка. Знаех какво се е случило — щом се е събудила, Ейва е изпитала жажда за алкохол, взела е чаша от банята, промъкнала се е в дневната и се е обслужила от барчето. Доляла е с вода бутилката, върнала се е в банята, започнала е да пие и да повръща, докато приеме достатъчно алкохол, за да се върне към така нареченото „нормално състояние“, а именно да не трепери, погледът и съзнанието й да се прояснят. Сега продължаваше да се налива от бутилката под седалката, подчинявайки се на принципа „клин клин избива“. Само че в нейния случай този принцип бе изключително опасен. След двайсет и пет минути позвъних на домашния й номер. Тя не вдигна слушалката. Изчаках още пет минути, през които сърцето ми биеше до пръсване, и отново набрах номера.

— Ало? — изчурулика тя. Говореше прекалено високо, обаче личеше, че се владее. Отново беше пияна, но поне си беше вкъщи. Отправих безмълвна благодарствена молитва към онзи, който бди над всички ни, и затворих телефона.

* * *

С Хари пътувахме към центъра на града, за да разпитаме някаква жена, която познаваше Дюшам в личен и професионален план. Бях в отвратително настроение — лежах на задната седалка като печална мумия с ръце, скръстени на гърдите.

Партньорът ми поклати глава:

— Да не повярва човек, че хубавата докторка е алкохоличка. Жалко.

Също като мен той не се отнасяше с подигравка към алкохолиците; познавахме прекалено много бивши любители на чашката — предимно посещаващи сбирките на „Анонимни алкохолици“ — които говореха за себе си като за „пияндури“, „смукачи“ и какво ли още не. Според мен всеки, който има смелостта да застане пред огледалото и да признае истината, заслужава медал за храброст. Следващата по-лека стъпка е да се излекуваш и да не се срамуваш, когато гледаш отражението си.

— Ако я спипат, ще си загуби работата — добави той. — Което рано или късно ще се случи.

Разбира се, имаше право — откриеха ли, че Ейва е алкохоличка, щяха да я включат в програма за отказване от порока и да я преназначат на друга, не толкова отговорна работа, примерно да се занимава с документацията. Мястото й щеше да бъде заето от друг патолог, а на нея след известно време щяха да й покажат вратата. Не, не след известно време, а много скоро — Клеър не беше от хората, които проявяват съчувствие към ближните.

— Какво смяташ да предприемеш по въпроса, Карс? — подхвърли партньорът ми, без да се обръща.

— Защо ми е да се занимавам с доктор Даванъл?

— Защото изпитваш чувства към нея.

— Глупости — та аз почти не я познавам.

Той зави в една странична уличка, удари спирачки. Предната гума се блъсна в бордюра, колата повървя известно време по тротоара, върна се на платното и подскочи, преди да спре — паркиране, типично за Хари.

— Седни до мен, брат ми.

Подчиних се. Намирахме се в един от старите квартали на града, от двете страни на улицата се издигаха високи дъбови и борови дървета, някои от които вероятно са били засадени преди Гражданската война. Повечето къщи бяха от същия период — построени бяха на известно разстояние от улицата, сред градини с магнолии, азалии и мирти, все едно се криеха в миналото и надничаха в настоящето.

— Положението ни изобщо не е розово — замислено каза партньорът ми. — Не стига, че ако нямаме бързи резултати, обществото ще настръхне срещу нас, ами отгоре на всичко Скуил обсеби СОППЛ. Страхувам се, че ще стане политически въпрос, който ще ни струва службицата. Ако се разбере, че питаеш топли чувства към докторката-алкохоличка, ще те изядат с парцалите.

— Съветваш ме да си затворя очите, така ли?

Той печално се усмихна, поклати глава:

— Ще направиш необходимото. Знам го, ти го знаеш, знаят го и големите клечки. Само те предупреждавам да си пазиш кожата.

Загледах се през предното стъкло. В близката градина някаква възрастна жена поливаше лехите. Държеше маркуча, без да помръдне и приличаше на статуя.

— Криеш всичко в себе си, Карс — добави партньорът ми. — Не казвам, че е лошо… Но обещай, че усетиш ли онази примка да се стяга около шията ти, ще дойдеш право при мен.

Думите му ми причиниха неприятно усещане, изгледах го сепнато:

— Каква примка? Какви ги дърдориш?

Той извърна поглед, превключи на скорост:

— Не позволявай да те унищожат, само това казвам.

* * *

След няколко минути стигнахме до последния адрес от списъка ни. Слязохме от колата пред картинната галерия „Лез Иде“ — елегантна жълта двуетажна сграда, напомняща постройките, типични за Ню Орлийнс — парапетите на балконите бяха от ковано желязо, кепенците — боядисани в лилаво. На первазите на прозорците имаше сандъчета с цветя, към входната врата водеше калдъръмена пътека, наблизо ромолеше малък фонтан. Накратко, къщата беше истинско бижу. Хари погледна към кафенето от отсрещната страна на улицата, вдъхна уханието на ароматно кафе.

— Изчакай ме отсреща, братко — казах му. — Сам ще разпитам свидетелката.

Той въздъхна от облекчение и побърза да прекоси улицата.

Научили бяхме, че макар Дюшам да се е занимавал с дизайнерска работа, през свободното си време е рисувал акварели, предимно морски пейзажи, Франсоаз Абот, собственичката на „Лез Иде“, в продължение на няколко години беше излагала картините му и двамата се бяха сприятелили.

Въпросната дама беше петдесетинагодишна и носеше дреха от червено кадифе, напомняща кръстоска между дълга туника и кимоно. Папиросите си затъкваше в цигаре от абанос — приспособление, което според мен бе не само старомодно, ами направо антикварна вещ. Черната й коса беше подстригана така, че се оформяше „антиприческа“ — неравно подрязани кичури, стърчащи във всички посоки. Тя ми показа няколко акварела на Дюшам — бяха сносни, но им липсваше онова неуловимо прозрение, което превръща обикновения художник в гений. Хрумна ми, че са идеални за корици на списания от типа „Нова епоха“, носещи названия като „Ежедневните ми размишления“ или „Бележки върху живота“.

Тихият глас на Мадам Абот идеално подхождаше на заговорническото й изражение, тя подчертаваше фразите си с богат асортимент от гримаси. Навярно навремето някой й беше направил комплимент, че изглежда много чаровна, като сбърчи нос, а тя беше решила да разнообрази арсенала си. В галерията нямаше посетители, двамата със собственичката седнахме до старинна масичка с дърворезба в дъното на помещението.

— Всички, с които разговарях, смятаха, че господин Дюшам трябва да бъде провъзгласен за светец. И вие ли сте на същото мнение, госпожо Абот?

— De mortuis nil nisi bonum — театрално прошепна тя, ноздрите й се разшириха, премрежи очи. — Предполагам, знаете какво означава това. — За секунди лицето й придоби три различни изражения на недоверие — явно смяташе, че латинският е над възможностите на някакво си ченге.

— За мъртвите — или добро, или нищо — отвърнах. — Нещо от този род.

Тя се облещи, после ми намигна, вдигна палец, насочи към мен цигарето:

— Отлично, детектив Райдър!

— Според мен тази фраза означава, че знаем много нелицеприятни факти за мъртвеца, но ще ги премълчим.

Тя отново намигна и сбърчи нос:

— Сериозно ли говорите?

— Може би господин Дюшам не е живял толкова благочестиво, а?

Мадам Абот вдигна вежди, стисна устни, промърмори:

— До голяма степен всичко, което са ви разказали за него, е вярно.

— С други думи има още нещо, което не знам, така ли?

Лицето й се загърчи в поредица от гримаси, които, ако ги тълкувах правилно, изразяваха смайване и ужас.

— Преди два месеца една моя приятелка заедно с друга приятелка решили да излязат заедно с гаджетата си. Имали среща в едно заведение в Оринж Бийч. Знаете ли кое било гаджето на приятелката на моята приятелка?

Докато се опитвах да разгадая главоблъсканицата с приятелките, Абот правеше различни физиономии, които ми пречеха да мисля, затова извърнах поглед.

— Питър Дюшам ли?

Тя се огледа, сякаш се канеше да прекоси улица с натоварено движение, и се приведе към мен:

— Беше два месеца, след като се бе сгодил с Черил.

— Че какво толкова? Може да е било невинна вечеря на приятели, нищо повече.

— Може. — Абот три пъти намигна и се усмихна.

— Смятате, че е било нещо повече, така ли?

— Приятелката на моята приятелка е… как да се изразя… много енергична жена. — Запърха с мигли и добави: — Сещате ли се какво имам предвид?

— Ами… че либидото й е силно развито.

Абот намигна, кимна, стисна устни, усмихна се, после смръщи вежди.

Приех го като положителен отговор.

* * *

Ще посетим ли тази приятелка на приятелката? — попита Хари.

— Какво ще кажеш първо да се отбием в моргата?

Той безмълвно направи обратен завой, при което шофьорите около нас като луди започнаха да натискат клаксоните, а пък аз затворих очи и се вкопчих в дръжката на вратата. След няколко минути се озовахме пред моргата. Слязох и подвикнах:

— Няма да се бавя.

— Карсън?

Обърнах се. Хари вдигна палец:

— Късмет!

Ейва беше в малката си канцелария и пак се бореше с документацията. Влязох, затворих вратата.

— Махай се! — сопна се Ейва. Под кървясалите й очи имаше дълбоки сенки.

— Каня те на обяд или на вечеря. Ако днес си заета, да го направим утре, а?

Тя попълни поредния формуляр, отмести го, взе друг.

— За нищо на света! — процеди, без да вдигне поглед.

Приближих се до бюрото:

— Искам да поговорим за случилото се в петък вечерта.

Ейва понечи да подпише документа, но писалката и разкъса хартията. Хвърли я в кошчето за смет и гневно се втренчи в мен:

— Няма за какво да говорим.

— Страхувам се — промълвих.

— Моля?!

— Добре, де, може би не се изразих правилно. Но истината е, че съм много разтревожен. Слушай, Ейва, смятам те за приятелка…

— А пък аз те смятам за досаден шпионин, който си пъха носа в чуждите работи. Предполагам, че вече си информирал половината град.

— Не съм казал на никого — отговорих; Хари не се броеше — да му повериш нечия тайна, бе все едно да я напишеш на лист хартия, да увиеш листа около камък и да го хвърлиш в Марианската падина.

— О, да, вярвам ти!

— Виж какво, познавам хора… добри хора, които са имали твоя проблем. Може би ако някой малко ти помогне…

Тя стана толкова рязко, че столът й се блъсна в стената:

— Не знам за какво намеквате, детектив Райдър. Признавам, че онази вечер прекалих с алкохола. Допуснах грешка, която няма да се повтори. Намеците ви ме подразниха още тогава, обиждат ме и сега. Готова съм да се примиря с факта, че ще работим заедно. Предупреждавам ви обаче, че няма да разговарям с вас по частни въпроси, няма да търпя намеците ви и нахалните ви покани за обяд или вечеря. Ако наистина искате да ми помогнете, излезте и затворете вратата след себе си. В случай че не знаете как да го направите, ще повикам охраната да ви покаже.

— Как мина? — поинтересува се Хари, като се тръснах на седалката до него.

— Как се казваше онази голяма река в Египет? — попитах и примижах срещу силното слънце.

— Нил — отвърна той, без да му мигне окото.

* * *

Приятелката на приятелката на галеристката се казваше Моника Талмидж. Беше прехвърлила трийсетте и живееше в скъпа тухлена къща в западните покрайнини на Мобийл — отпред се простираше идеално поддържана морава, на алеята беше паркиран канареножълт биймър. Моника не се зарадва на посещението ни.

— Не познавам този Питър Дюшам, честна дума! — възкликна.

Носеше сандали с висок ток, светлолилави джинси и тежък грим, крайно неподходящ за този час на деня. Сутиенът и прилепналата й розова блуза подчертаваха малките й гърди. Червеникавата й къдрава коса стигаше почти до задника й, закръглен и сочен като портокал.

— Слушайте, момчета… господа детективи… съпругът ми ще се върне всеки момент.

Хари погледна часовника си:

— Може би той ще опресни паметта ви във връзка с господин Дюшам.

— Не! Искам да кажа… той не знае нищо.

— Не знае или не подозира, госпожо Талмидж? — промълви партньорът ми.

Моника наведе глава и загледа пръстите на краката си, сякаш й предстоеше да се яви на изпит, свързан с тях. Можех да й подскажа отговорите: с равномерен слънчев загар, съвършен педикюр, розов лак за нокти. Знаех, че се пита дали да каже истината, или да я премълчи. Вдигна очи — лицето й бе станало някак сурово, внезапно се беше състарила.

— С Питър излизахме няколко пъти, но не е каквото мислите. С него бяхме само приятели.

— Дискретно приятелство, а? — подхвърли Хари.

Тя присви очи, дълго мълча, после промърмори:

— Съпругът ми е „мъжко момче“. Което означава, че ако не е с мъжка компания в шибаната Канада на лов за елени, бобри и прочие гадинки, дни наред е на риболов. А когато не се прави на американски спортсмен, отпрашва на другия край на света да продава генератори. Родителите ми живееха в Робъртсдейл в скапана каравана, а на мен всичко това ми харесва… — Махна с ръка, явно имайки предвид колата, къщата, тузарския квартал. — Обаче си падам и по други неща. Опитвам се да постигна равновесие в живота си, ако се сещате за какво говоря. Затова, когато Питър отговори на обявата ми…

— Каква обява? — намесих се.

— Най-обикновена — подадох я в редакцията на един от жълтите вестници, „Нюзбийт“: „Дама с известни ангажименти търси интелигентен мъж за разговори и приятни забавления. Без обвързване, тайната е гарантирана.“

По улицата се зададе кола, Моника настръхна. Като видя, че не е съпругът й, въздъхна от облекчение.

— Какво стана след публикуването на обявата? — попита Хари.

— Получих куп писма, изпратени до пощенската кутия, осигурена от редакцията на вестника. Честно казано, не очаквах, че ще бъдат толкова много. Питър беше приложил и снимка, а когато говорихме по телефона, ми се стори много симпатичен, фактът, че бе сгоден, ме устройваше — тъкмо щеше да бъде по-предпазлив. Срещнахме се няколко пъти, нищо сериозно…

— Останахте ли с впечатлението, че е дон Жуан?

— Не. Каза, че иска да полудува за последно, преди да се ожени. Стори ми се съвсем нормално.

— Случайно разбрали ли сте дали е имал и друга ориентация, освен хетеросексуалната?

— Не, за Бога! Беше много мъжествен. Намеквате, че е бил…

— Не. Но когато някой е убит, се налага да задаваме всякакви въпроси.

— Много плаках, като прочетох какво му се е случило. Беше готин, а пък тялото му бе съвършено. Толкова ми е мъчно за приятелката му!

— Защо прекъснахте връзката?

— Ами… разделихме се по взаимно съгласие, така да се каже. Накрая изчерпахме темите за разговор.

Чу се ръмженето на мощен дизелов двигател. Моника подскочи:

— Божичко, Лари е! Не казвайте нищо за Питър, моля ви, моля ви, моля ви.

По алеята профуча джип, шофьорът гневно се взираше в нас.

— Усмихнете се и поклатете глава, госпожо Талмидж — прошепнах.

— Моля?

— Усмихнете се широко, поклатете глава, все едно казвате „не“.

Тя най-сетне се досети, че се опитвам да я измъкна, и се подчини, дори звънливо се изсмя, но смехът й беше заглушен от рева на форсирания двигател. Намигнах на Хари, махнахме за сбогом на госпожа Талмидж. Обърнахме се да си тръгнем и се озовахме лице срещу лице със съпруга й, който изскочи от грамадния „Додж Рам“ 3 500, чийто ауспух приличаше на дуло на гаубица. Повърхностите, които не бяха покрити с боя, бяха никелирани. Надписът на вратата гласеше: „Продажби на генератори. Атлас — вашата независима енергийна компания“. Лари не изключи двигателя, остави вратата отворена. Беше двуметров исполин, положително тежеше сто и двайсет килограма, вратът му беше дебел като на Хари. Лицето му беше пламнало от гняв, перчеше се като пуяк; сигурно бяхме навлезли в периметъра му, който си беше запазил с препикаване.

— Хей — избоботи. — Какво търсите тук вие двамата?

Обърнах се и подхвърлих:

— Още веднъж ви благодаря, госпожо Талмидж. Извинете за безпокойството.

— Попитах какво търсите тук? — изръмжа Лари.

Усмихнах се, както се усмихва човек на симпатичните кученца.

— Сигурно вие сте съпругът — казах учтиво, показах му значката си. — Вчера в тунела Банклик някой е причинил тежка катастрофа и е избягал. Свидетел е видял част от номера и твърди, че виновникът е карал жълта спортна кола… — Нарочно говорех високо, за да чува и Моника.

— Не е за вярване колко жълти автомобили имат почти сходни номера! — негодуващо възкликна партньорът ми. Течеше поредното шоу на Хари и Карсън.

Следващата реплика беше моя:

— Оглеждаме всички коли, отговарящи на описанието. Търсим автомобил с ударен преден калник. Очевидно… — Погледнах бимъра. — Жена ви не е човекът, който ни трябва.

— Точно така! — намръщи се Лари и взе да сваля куфари от джипа-чудовище.

Преди да се качим в нашата кола, погледнах Моника. Тя беззвучно изрече „Благодаря“, после лъчезарно се усмихна на „мъжкото момче“ Лари, който се завръщаше у дома след поредната ловна или риболовна експедиция.