Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (9)

9

В участъка ги чакаше новина — бяха заловили през нощта Георги Шутев. Оперативният работник им разказа подробно простата случка. Малко след полунощ Шутев се опитал да се промъкне у дома си и засадата го заловила на място, в задното дворче. Само думата „заловили“ не беше толкова точна — те се бяха борили с него като с див звяр. И се бяха принудили да го доведат в участъка обвързан като в пакет на собствените му въжета, на които простираше прането. Така лежеше той и в тоя момент в едно от помещенията на ареста.

— Ето, доволен ли си? — запита Димов с крива усмивка. — Участъкът започна да се пълни с арестувани.

— Ами да отидем да го видим — предложи мрачно Паргов.

Слязоха в ареста, отвориха тежката врата. Шутев седеше на пода, едва ги погледна. Нещо човекоубийствено имаше в тесните му очи.

— Защо побягна снощи? — попита Димов.

Шутев мълчеше, гледаше някъде в краката на хората.

— Слушай, аз знам защо! — каза сърдито Димов. — Искам само да го чуя от устата ти.

— Ами като знаеш? — изръмжа Шутев.

— Трябва и другите да го чуят.

Шутев дълго мълча, лицето му ставаше все по-тъмно и по-тъмно.

— Ами досрамя ме! — избоботи той най-сетне.

— За какво те досрамя?

— Заради картофите ме досрамя. Аз не ги бях накопал от нашата градина. А от чужда — на Илийчо Кънчев.

— А за какъв дявол не си ги накопал от своята? Един декар картофи малко ли е? Да се съдереш — не можеш да ги изядеш!

Шутев мълчеше.

— Тъй ли е? Стопанството ти дало място, ти крадеш от чуждото. Как да си обясня това?

— Ами неговото прасе — започна Шутев и млъкна.

— Говори, говори!

— С Илийчо сме комшии. Вече няколко пъти неговото прасе ми влиза в двора. И ми направи бербат бахчичката.

— Пък ти рече да му го върнеш! И да ни излъжеш на всичко отгоре! Стой сега вързан с тия въжета, та да ти дойде умът в главата!

Димов обърна гръб, тежката врата се затвори зад вратата му. Но преди да излезе от мазето, където бяха арестантските помещения, някой затропа на една от дъсчените стени.

— Кой е там? — обърна се Димов към старшината.

— Георги Кротев.

Димов приближи към вратата.

— Какво искаш, Кротев? — запита той високо.

— Искам да говоря с теб.

— Аз пък не искам! — отвърна Димов и тръгна нагоре по стълбите.

Той влезе заедно с Паргов в кабинета си, известно време стоя мълчаливо сред стаята.

— Нека Шутев напише това, което каза! — обади се той най-сетне. — И го пуснете.

Паргов го погледна едва ли не уплашено.

— Ама как да го пуснем, другарю Димов, може да е виновен.

— Нямаме никакви улики.

— А това, дето побягна?

— Нали ти обясни за какво е.

— Ами как да му вярвам, като ме е излъгал веднъж. Отде да го знам какво е правил през нощта. Може той да е пречукал Кушев.

— Браво, много си остроумен! Можеш да го разпиташ къде е прекарал нощта, разбира се. Но след това ще го пуснеш. За това аз отговарям.

— Слушам! — за пръв път по войнишки отвърна Паргов. — А Кротев?

— Ще почакаме още малко, докато му дойде умът в главата! У него вече е почнала алкохолната криза. Довечера ще разкаже даже това и за което не сме го питали.

Макар да не се чувстваше сънлив или изморен, Димов реши все пак да поспи два часа — колкото да се освежи умът му, да се върне обичайната му впечатлителност. Много отдавна той се бе уверил, че въображението се изморява безкрайно по-бързо от мисълта. Върху една логическа задача той можеше да мисли с часове, но ако трябваше да повика на помощ въображението, изхабяването идваше след минути. За него това беше труден проблем. Главно въображението, а не толкова логическото мислене му беше помогнало да се справи с най-трудните задачи в своята досегашна практика. Тая теза той беше развил в курса по време на един от рефератите. И понеже беше от първенците на курса, никой не се реши да му възрази. Само докладчикът се зае да защити реферата си.

— Според Димов излиза, че образното мислене не е логическо мислене — каза той, като го гледаше с неподвижните си изпъкнали очи. — Искам да питам предварително колегата Димов правилно ли съм го разбрал.

— Не съвсем правилно — усмихна се от мястото си Димов.

— Искрено казано — тогава не те разбирам.

— Значи, не си ме слушал внимателно. Аз казах, че в образното мислене не трябва да се намесва логиката на тоя, който размисля. Какво значи това? Чисто и просто, че не бива да тикам образите по пътеката на моето логическо мислене, на моя характер, на моето поведение. Аз съм длъжен да оставя образите да живеят съвсем свободно своя собствен, единствено присъщ на тях живот. Аз трябва само внимателно да наблюдавам, а след това да анализирам и обобщя резултатите според възможностите на моето логическо мислене. Това ясно ли е?

Димов беше казал тия думи с гръб към залата, обърнат към трибуната на докладчика. И все пак смътно чувстваше, че не са го разбрали добре. Докладчикът започна да мига.

— Искаш да кажеш, че криминалистът преди всичко трябва да бъде добър психолог? На това аз не възразявам, това е известно.

— Добър психолог, за съжаление, не е всичко — отвърна Димов. — Добрият психолог си съставя вярна представа за обекта. Но след това трябва да умееш да го извадиш на сцената на своето въображение. Ето за това става дума.

Подобни мисли го занимаваха, докато крачеше по белите измити дъски на своята стаичка. Часът беше едва един и половина, той се чувстваше съвсем бодър и отпочинал. Смущаваше го само тежкият мирис на цветята, които растяха под прозореца му. Можеха да бъдат колкото си искат красиви, но техният мирис му пречеше да мисли — това беше истината. Все пак на сцената на неговото въображение започнаха да се мяркат някакви образи, да се движат там безплътни и безмълвни.

Докато слизаше долу за обичайното бръснене, знаеше какво го чака. Тоя път бяха пържени панирани чушки, пълни с някаква тайнствена смес, която само хазайката му знаеше. Вече се бе пресрамил, с отличен апетит изяде четири.

— Да ти сложа ли още няколко?

— Ами може още една! — отвърна той, като се срамеше от лакомията си.

Тя му сложи три, от които той остави едната — ей тъй, от кумова срама. След това отново се изкачи в стаичката си, затвори прозорците и прекара тъй един час над документите, които бе намерил в джобовете на убития. Нямаше нищо интересно в тях — бяха предимно фактури, разписки, удостоверения — всички от служебен характер. Не откри дори обичайното тефтерче с телефонни номера, каквото той беше сигурен, че ще намери. Все пак тук-там по фактурите и разписките той намери няколко телефонни номера, всички софийски. Само един написан с едри цифри на последната страница на личния му паспорт беше четирицифрен — провинциален. Всички други телефонни номера бяха написани с химикалка, само този с химически молив. И навярно много е държал да не го загуби — мислеше той, — щом го е записал в паспорта си.

Към три часа Димов отиде в участъка и веднага нареди да проверят чии бяха телефонните номера, които бе намерил в документите. След това сам се залови за телефона и поиска в Перник номера, намерен в паспорта на убития. След малко в слушалката прозвуча уверен мъжки глас.

— Кой моля?

— Техникумът по керамика ли е? — запита Димов.

— Да, какво ви трябва?

— Обаждам се от милицията, мога ли да дойда при вас?

Отговорът оттатък се позабави.

— Сега сме в ремонт, но елате. Но не по-късно от четири и половина.

Тъкмо се готвеше да излезе и пристигна Паргов малко поразведрен от почивката.

— Аз отивам в Перник — каза Димов. — Обади се веднага в Гулеш. Нареди на Първан да наблюдават непрекъснато Несторов и Кънев. За Несторов ти знаеш, но ти обръщам вниманието сега и за Кънев. Но в никой случай той не бива да усети, че го наблюдаваме.

— Не е толкова лесно да стане незабелязано — отвърна Паргов. — Това е село, всичко е като на длан.

— Ще намерите начин.

Трябваше да побърза, за да стигне навреме в Перник. Едва откри дежурния шофьор в сладкарницата над чаша фабрична боза.

— Ставай веднага! И ти позволявам тоя път да не спазваш всички параграфи на правилника за движението.

— Ти позволяваш, но жена ми не позволява — ухили се шофьорът.

Все пак той го закара съвсем навреме пред техникума. Сградата се оказа нова, но всъщност стара на вид и порядъчно грозна. Ремонтът не беше нещо особено — поставяха тръби на парното отопление. Разбира се, никой не им бе пречил да направят това, когато бяха строили сградата или поне през лятната ваканция. В дирекцията намери само двама души — мъж и жена. Мъжът се оказа директорът на техникума, стана ясно, че с него бе говорил по телефона.

— И за какво се касае? — попита той с едва прикрито чувство за тревога.

— Всъщност исках да говоря с другарката Замфирска.

— Ето я насреща — отвърна с облекчение директорът.

Димов се запъти към масата в ъгъла, където беше седнала висока, много суха жена, около трийсет и пет годишна. Въпреки всичко тясното й лице имаше приятен израз, въпреки сключените по мъжки вежди и прекален мъх на горната устна. И направо би била симпатична, ако не изглеждаше толкова респектираща. Когато най-сетне се обърна към него, той веднага видя, че погледът й е дълбок, силен и прям. Всичко очакваше той от бившата приятелка на Кирил Кушев, само не да изглежда по тоя начин.

— Аз съм от милицията — представи се той.

Погледът й стана явно недружелюбен. Очевидно в техникума недолюбваха неговия институт. Тоя път той се ядоса.

— Имам за вас неприятна новина! — каза Димов сухо. — Тая нощ са убили вашия приятел Кирил Кушев.

Сега пък трябваше да тича за валериан, но и той малко помогна. Като се страхуваше да се заеме с деколтето й, той без особено угризение я плесна няколко пъти по бузата. Най-сетне работите се оправиха, когато директорът й изля цяла чаша вода върху лицето. Тя отвори очи, но мътният й поглед скоро доби съвсем разумен отблясък.

— Да вървим! — каза Замфирска.

Той помисли, че не е чул добре.

— Къде да вървим?

— У дома! Аз живея съвсем наблизо!

— Да, разбира се. Но трябва да се избършете.

Замфирска се пипна удивено по мокрото си лице.

— Кой си позволи това? — попита тя рязко.

Директорът виновно мълчеше. И Димов се чувстваше в тоя миг малко нещо като ученик пред сърдитата си учителка.

— Хайде да не се впускаме в подробности! — каза той миролюбиво. — То беше за ваше добро.

Тя се избърса нервно с носната си кърпичка, почти мъжка по размери, строга по цвят. И когато излязоха от стаята, не взе със себе си нищо — дори обикновената дамска чантичка. Изглеждаше, че като мъжете тя носеше своите най-необходими вещи по джобовете си. Запътен след нея, Димов констатира учуден, че е необикновено стройна, с почти момичешка фигура. Те излязоха мълчаливо на улицата и също тъй мълчаливо продължиха нататък. Явно беше, че въпреки своя чисто женски припадък, тя не беше обичайният тип жена. Всяка жена поне двайсет пъти досега би го попитала къде и как се е случило. Тя не питаше нищо, вървеше мълчаливо и твърдо, лицето й изглеждаше като изкуствено замразено.

Не живееше далеч. Квартирата й беше тесничка, но необикновено чиста. Липсваха каквито и да било белези на женско кокетство. Чисто спартанската обстановка бе едва-едва разнежена от няколко фини керамики. Ако бяха нейни, реши Димов, явно не бяха бездарни.

— Седнете, моля! — каза тя. — Простете, по такъв въпрос не можех да говоря пред други.

— Да. Добре ви разбирам! — каза той искрено.

— Кой може да е направил това? — възкликна тя внезапно, съвсем по женски. — Той беше такъв безобиден човек.

— Трябва да ви призная искрено, че и ние сме в пълна безпътица — каза Димов. — И много разчитаме да ни помогнете именно вие.

— Аз да ви помогна? — погледна го тя с недоумение. — Та това е просто безумно. Кажете ми поне как се е случило?

Той й разказа пестеливо и внимателно само голите факти. Тя го слушаше, без да помръдне на мястото си, погледът й ставаше все по-втрещен.

— Господи, как е възможно! — простена тя и за пръв път заплака.

Димов деликатно я остави да дойде на себе си.

— Нима нямате никакви съмнения? Никакви подозрения?

— Никакви! — заяви тя решително.

Той въздъхна разочаровано.

— Разкажете ми поне какви бяха вашите отношения!

— Много близки, естествено. Бихме се смятали годеници, ако това не беше смешно за нашата възраст.

— Нещо по-подробно. Кога сте се запознали? По какъв начин?

— Преди две години — каза тя. — Тук се запознахме, съвсем случайно.

— В ресторанта?

Тя никак не се учуди.

— Да, в ресторант „Кракра“. Вие разбирате, че аз не обичам такъв род запознанства, но той беше толкова мил. Каза ми, че отдавна ме знае, т.е. виждал ме е тук и там, където аз наистина бях ходила. Даже ми беше досадно, че не съм го виждала, защото той наистина беше много хубав мъж. С една дума, ние скоро станахме близки. Още през първия месец той ми направи предложение, което аз приех по принцип. Но не бързахме, нямаше защо да бързаме. Нашият живот беше толкова различен — искам да кажа като професии. Мъчно се събират две толкова различни съдби. Решихме — това беше негова идея — да си направим къща някъде край София или край Драгалевци. И двамата имахме пари, това не беше за нас проблем. Там щях да имам ателие, щях да напусна работа, да се отдам на истинското си призвание.

Тя отново заплака — тоя път навярно чисто по женски — заради своите пропаднали мечти. Димов усети, че й съчувства много повече, отколкото се полагаше на служебните му задължения.

— За себе си той мислеше друго — да стане управител на някой от крайградските ресторанти, близо до нашия дом. Това не ми беше много приятно. На коя жена й е приятно мъжът й да се връща все след полунощ. Имахме и други планове, но всички бяха свързани с къщата. Той много искаше да има своя къща, истински свой дом. Разбирате ли, не апартамент, дом искаше. Той всели и в мене тая страст, макар че преди това и през ум не ми беше минавало да ставам собственица. Аз бих могла да ви разкажа за цялата тая къща стая по стая — толкова я бях обикнала. И всичко това да се разруши по толкова ужасен начин.

— Често ли се виждахте?

— Толкова често, колкото му бе възможно. Дори ограничи своите командировки, за да можем да бъдем по-често заедно.

— Кога за последен път се видяхте?

— Снощи — каза тя. — Тръгна си към осем часа, за да завари пътнишкия за Кюстендил.

— Какво беше настроението му.

— Най-обикновено. Шегуваше се, както винаги. За разлика от мен той имаше много хубаво чувство за хумор.

— А не забелязахте ли нещо особено в поведението му през последно време?

— Да — каза тя.

Но не продължи, само дълбоко се замисли. Димов не бързаше, търпеливо чакаше да започне.

— Като че ли у него напоследък се появи някакъв страх от смъртта. И ми се виждаше загрижен, макар че умееше чудесно да се владее. Преди една седмица ми предложи направо да прехвърли всички свои спестявания в моята спестовна книжка. Защо? Той ми каза, че по закон негов единствен наследник бил един братовчед от София, адвокат, когото не могъл да понася. Не можеше да си представи, че такъв човек ще наследи всичко, каквото има. Но защо трябваше да бъде наследяван, като беше такъв здрав. Наистина той беше много здрав мъж — сърце и всичко не отговаряше на годините му. Не можех да приема такава глупост. Казвах му, че ще надживее всички ни. Той не се съмняваше в своето здраве, но все пак не беше спокоен — казваше, че скита по провинцията, често пъти с много пари, спи по хотели — изобщо… живот е това, пълен с изненади. Помислих си, че му се е случила някаква неприятност по тия хотели, да речем, някакъв опит за грабеж, за който се страхуваше да ми каже. Тогава му предложих да сключим брака веднага, без да го обявяваме, за да бъда аз наследницата. Отначало той много се зарадва, но после си замълча. Това много ме учуди. И все пак, ако не беше искрен в своите брачни намерения, би ли ми тикал такава грамадна сума в ръцете.

— Колко грамадна? — попита Димов предпазливо.

— Той каза двайсет хиляди.

— Наистина не са малко — каза Димов. — И вие докрай ли отказахте да ги вземете.

— Разбира се! — каза тя. — Даже ми се стори, че има нещо обидно в неговото предложение.

Димов помълча за момент, търсеше най-добрата формула.

— Да не е имал някакви политически врагове? — попита той внимателно.

Тя го погледна учудено, но нищо не отговори.

— Моля, не ме разбирайте криво! — каза Димов. — Явно, че убийството не е извършено за грабеж. Може би е било по политически причини. Според вас, какви бяха неговите убеждения?

— Предполагам, че в милицията по-добре знаят тия неща! — каза тя малко сухо.

— Тук грешите. Милицията никога не се е интересувала от него.

Тя се замисли, лицето й лекичко потъмня.

— Вижте какво, лично аз съм лоялна. Не мога да преподавам българска керамика и да не обичам страната си. Той, разбира се, чувстваше моята лоялност и пред мен никога не говореше за политика. Но аз разбирах, че той не е привърженик на тая власт. Така например той се дразнеше, когато говореха по радиото. Ставаше и го затваряше, без да каже нито дума. Понякога се случваше да изпусне някоя и друга думичка на презрение към някои хора на властта. На мен това ми беше неприятно, но все пак аз го разбирах донякъде. В края на краищата той е пострадал от тая власт.

— На негово място вие не бихте разсъждавали така.

— Може би — каза тя. — Но тоя факт нищо не обяснява. Зер ще вземат да го убият вашите?

— Разбира се, че не — кимна Димов. — Но бихте ли могли да ми дадете адреса на неговия пръв братовчед? Или поне името му. Все някой трябва да го погребе.

— Аз ще си го погреба! — каза тя страстно. — Къде е сега? Искам веднага да ме заведете при него!

За миг той се пообърка.

— Не зная дали е възможно веднага. Но си стойте вкъщи. След един-два часа ще дойдат да ви предупредят.

Тя не знаеше адреса на братовчеда, а само името му. Той го записа и си отиде, като я остави потъмняла като някакъв вулканичен облак, който може да пророни само огнени сълзи. И все пак не си бе отишъл с празни ръце от тоя странен дом. Едно нещо му беше съвсем ясно — смъртта на Кушев не е била случайна. Най-малкото той е очаквал тая смърт, може би е знаел и своя бъдещ убиец. Той е искал да спаси от това нещастие поне възможното за спасяване — парите си. И все пак не беше предприел никакви особени мерки за своята безопасност. Не беше избягал, не беше се скрил, не беше се заградил зад стени или решетки. Тая смърт, която го дебнеше, изглежда, че беше по-силна от всякакви обстоятелства — могъща и всенамираща смърт, тайнствена и ужасна.

Каква можеше да бъде тя?

И друго му беше ясно — тоя човек беше обичал тая странна жена. И добре е познавал нейната същност. Той е имал доверие в нея, повече отколкото на всеки друг жив човек на света. Безспорно тя е била за него — самотника — най-близкият и доверен човек. Но защо в последния момент се бе отказал от брака като известно разрешение на проблемите? Тая мисъл го затрудняваше, той внимателно наблюдаваше образите на сцената на своето въображение. Можеше да има само едно разумно обяснение на неговото поведение — сигурно неговата смърт би донесла на съпругата повече неприятности, отколкото на любовницата. Особено пък обстоятелствата на смъртта хвърляха позорна сянка върху името му.

 

 

Той се опомни, когато прекрачи прага на доктор Станков. Намери го само по една фланелка край кръгла нисичка масичка заедно с още трима души, доста по-прилично облечени. И четиримата усилено пляскаха карти — обикновен белот. По приетата традиция лекарят го заведе в кухнята, но за съжаление сега там нямаше сандвичи.

— Нищо — каза той. — Съвсем нищо за отбелязване.

— Интересува ме страдал ли е от някаква неизлечима болест?

— Каква например?

— Рак, да речем… Или нещо в сърдечната област.

— Нищо подобно — каза лекарят. — Здрав е бил като бик.

— С какво е било стреляно?

— С парабелум 9-милиметров. Експертът доказва, че всички удари по капсулата са идентични и характерни. Искам да кажа, че оръжието не е било съвсем изправно, възможно е след четвъртия изстрел да е направило засечка.

Димов му разказа, че посетил преподавателката в техникума Замфирска.

— Замфирска ли? — обади се Станков без особен интерес. — Та аз я познавам. Много затворена и саможива жена. И подчертано властна.

Но когато Станков чу цялата история, озадачено се почеса по солидния си врат.

— Много интересно! — мърмореше той. — Никога не съм очаквал такива неща от нея. Ще излезе, че жената е наистина загадка, както казват простаците. Ти си абсолютно прав — такива като нея не могат да се срещат на път и на кръстопът.

Помисли малко и добави:

— Само едно не ми е ясно — как не е разбрала с какъв вълк има работа.

— Вълк ли? — попита Димов учудено. — Не преувеличаваш ли?

— Ни най-малко! — каза убедено Станков. — Слушай, Димов, ти можеш да четеш по лицата и очите на живите хора. Аз пък мога да чета по лицата на мъртвите. От мъртвото лице изчезват преструвката, навикът, изобщо всичко, което е външно. На мъртвото лице като на екран постепенно започва да се появява това, което е вътрешно, дълбоко и скрито. Аз го наблюдавах много добре тоя тип, който се бе проснал така драматично на пода.

— И какво видя?

— Каквото ти казах — вълк!

— Според тебе излиза, че убиецът кажи-речи е направил благодеяние на човечеството.

— Май че така излиза — усмихна се лекарят.

— Ами тогава да го оставим на мира!

— А, не, това е друга работа. Понякога по-силният вълк изяжда по-слабия.

— Във всеки случай за пръв път виждам сантиментален вълк — каза Димов замислено.

Лекарят примигна няколко пъти, отново се почеса по врата.

— Изобщо не съществуват — каза той. — Да не би да се е преструвал?

— Каква преструвка, като е бил готов да й даде всичките пари.

Лекарят се замисли.

— Ами представи си, че са били злоупотребени? Какво по-сигурно скривалище?

Димов просто подскочи на стола си от изненада.

— Ама аз наистина съм идиот! — възкликна той. — Как може да не ми мине тая проста мисъл през ума!

Той побърза да напусне дома на лекаря. След един час новият му ход беше вече действие — опитни финансови контрольори щяха да започнат още на другия ден пълна проверка на комисионерската дейност на Кирил Кушев. Наистина евентуалната злоупотреба още не означаваше пряка следа към убийството, но все пак можеше да подскаже нещо. Като привърши цялата си работа, той с удоволствие се качи на газката, уморено се отпусна на коравата й седалка. Кой знае защо внезапно и остро той си припомни утринната сцена — момичето в черни дрехи в рамката на вратата, двете ивици светла като луна кожа между полата и грубо навитите чорапи. Той дори тръсна глава недоволен от себе си. Има си хас на всичко отгоре брат й да излезе престъпникът. Поне засега трябваше на всяка цена да избие тоя образ от главата си, ако не искаше да рискува цялото разследване.

 

 

Като се върна в участъка, там все още нямаше никой от неговите най-близки помощници. Той помисли малко, после нареди да извикат при него Кротев. За пръв път мрачният и упорит като катър алкохолик изглеждаше по-кротък и от агне. Той седна смирено на стола, който му подадоха, безизразно погледна към Димов. В очите му нямаше никакъв живот — ни отчаяние, ни надежда.

— Слушай, Кротев, ако те затворя долу за един месец — гарантирам ти, че ще се излекуваш.

— От какво да се излекувам? — попита глухо Кротев.

— Ами от тая, дето по вашия край я наричат циганка — смес от гроздова и сливова.

— От това никой не може да ме излекува! — все тъй глухо отвърна Кротев.

— Еее — млад човек си още, има лек за всичко.

— За всичко — да, но не и за вашите произволи! — озъби се внезапно Кротев, макар в гласа му да нямаше озлобление.

— Кротев, внимавай какво приказваш! — също тъй без сръдня му възрази Димов. — Ние се мъчим да разкрием едно тежко престъпление, ти ни мамиш в очите. Ще ни кажеш ли сега какво си търсил в Косер?

— Ще ви кажа — измърмори неохотно Кротев.

— Знам какво ще ни кажеш — че си бил при жена.

В тоя миг вратата се отвори, в стаята влезе Паргов. Димов веднага усети, че е възбуден вътрешно.

— Точно тъй беше.

— И че тая жена има мъж, тъй че не ти е било удобно да ни кажеш.

Кротев се опули от изненада.

— Защо мислиш така?

— Ами всички тъй лъжат.

— Само че аз не лъжа. Туй е цялата истина.

И Кротев разказа подробно своята истина. Имал стара приятелка в Перник, бивша келнерка. Свързвало го с нея даже нещо като любов, но тя постепенно тръгнала по най-лекия път. Разделили се. След две години тя се оженила за един доста възрастен келнер, който работел сезонно по курортите. Това лято той бил в Созопол и Кротев решил да използва неговото отсъствие. Приятелката му живеела в Косер, той отишъл при нея с работническия влак, но на връщане изпуснал редовния влак за Перник. Тогава излязъл на шосето и скоро някакъв негов приятел го взел с камиона си. От благодарност Кротев го почерпил в някаква квартална кръчма, после отишъл при своите приятели.

— А защо първия път не ни каза истината?

— Забравил бях — измърмори мрачно Кротев. — Като препия, много често забравям всичко, каквото съм правил и като трезвен.

Димов записа имената на всички, които можеха да му бъдат свидетели по установяването на неговото алиби. Върнаха отново Кротев в ареста, Димов погледна въпросително своя помощник.

— Нещо се е случило?

— Нещо доста неочаквано! — отвърна Паргов сам учуден. — Ние намерихме в Гулеш плетачката, възрастна жена, която плете на ръчна машина. Бедна жена, която взема доста евтино, сякаш не знае новите цени. Тая година тя е изплела бели фланели на трима души от тия, които са пътували с влака. Но единият от тях е Славчо Кънев.

Димов го погледна със зяпнала уста.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно, шефе, просто съм като шашнат.

— Честна дума, нищо не разбирам! — каза Димов. — И все пак е имал някаква причина да ни излъже.

— Може да не ни е излъгал — отвърна Паргов неуверено. — Може да е изпратил фланелата на брат си. Той има брат войник.

— Да, това е възможно — кимна Димов.

— И изобщо глупаво е да подозираме Кънев в някакви си вулгарни престъпления. Та той е един от най-сериозните и свестни хора в селото. Да не мислиш, че случайно са го избрали за общински съветник?

— Всичко мога да си помисля за човек, който ни лъже в очите! — каза Димов.

— Но ние внимателно разпитахме нашите доверени хора в селото. Никой никога не го е виждал с бяла фланела. Зер мислиш, че я облича само когато върши убийства? Дума да не става, тук има някакво недоразумение. Аз мисля, че ако го разпитаме, лесно ще разберем каква е истинската работа.

Дълго разсъждаваха по тоя въпрос. И решиха да изчакат няколко дни. Вън от подозрение, Кънев би могъл да се издаде с нещо, ако е наистина виновен. Сега той би могъл да ги излъже, ако го притиснат с пряк въпрос. Би могъл да им каже, че е загубил фланелата. Или пък че са му я откраднали.

— Всъщност кога е взел фланелата си? — запита Димов.

— Преди десетина дни!

— Виждаш ли? Работите стават още по-подозрителни. Може ли да забрави какво е вършил преди десет дни?

Решиха да усилят наблюдението върху Кънев и Несторов, да не ги изпускат нито за минутка от погледа си.

— Макар че нищо няма да излезе от тая работа! — каза скептично Паргов. — Почвам да мисля, че всичко това е работа на някой външен човек. Нашите като че ли са некадърни за такива сложни престъпления. Аз проверих навсякъде по адресните служби. Единственият външен човек из целия район е Манаско.

— Кой беше тоя Манаско?

— Ами третият, дето е играл с тях карти през оная нощ.

— Да, сетих се! — каза Димов. — Ама наистина ние съвсем го забравихме тоя Манаско… А може би трябваше точно с него да почнем. Знаеш ли нещо за него?

— Нищо особено. На вид съвсем безобидно момче. Главен механик в ремонтната. Дошъл е преди три месеца от София.

— Дошъл от София? Та кой е луд да дойде от София в Гулеш? Има ли някакви препоръки?

— Какви препоръки? Механиците са дефицитен кадър. Ремонтните работилници си ги крадат един от друг с премии и награди, като че ли са футболисти. Кънев го е лапнал веднага като топъл хляб, казва, че бил отличен работник.

— Кой ти каза?

— Самият Кънев.

— Намерил си кого да питаш!

— Тогава още не бях ходил при плетачката. Даде ми да прочета заявлението му и писмената му автобиография. Спомням си, че е родом от Требич, завършил техникум. Споменаваше и местата, където работил. Изобщо всичко си беше съвсем редовно.

Димов се замисли.

— Още рано сутринта ще пратиш Ангел в София. Искам да провери всичките му работни места и да събере за него най-точни сведения.

Димов му разказа за днешното си посещение в Перник. Когато свърши, имаше чувството, че носът на неговия помощник се е удължил с няколко сантиметра.

— Не вярвам в предчувствията! — каза Димов най-сетне. — Кушев е знаел нещо, и то нещо много важно. Може би то е предизвикало тая серия от убийства. Едно не мога да разбера — какво е мястото тук на Евтим Дъбев — тая чиста божа кравица.

Телефонът иззвъня, Димов вдигна слушалката. Той слуша дълго, после каза едно-единствено изречение.

— Да, докторе, ще дойда.

И затвори слушалката. Лицето му беше оживено.

— Доктор Станков — каза той. — Братовчедът на Кушев пристигнал в Перник. Погребението ще стане утре в четири следобед. Непременно ще отида. Имам чувството, че там ще присъства някое от главните действащи лица. Абе в тоя ваш град сервират ли кисело мляко?

— Върви, ще те заведа — каза Паргов.

 

 

Като се върна у дома си, Димов в продължение на един час чете бележките, които бе водил по двете убийства. След това обърна нова страница и започна да пише.

НЕПРОВЕРЕНИ ВЪЗМОЖНОСТИ

1) Евтим Дъбев не е убит за грабеж. Той е станал неволен свидетел на нещо, което убиецът не е искал да узнаят и други.

2) Лицето в задното дворче не е убиецът. Той е бил при Кушев по някаква работа. Напуснал е дома, за да не бъде уличен в убийството.

3) Кушев е убиецът на Дъбев. Второто убийство е като възмездие за първото.

4) Убиецът на Дъбев и Кушев е едно и също лице, но то не е от местното население и идва някъде отвън — от Перник или от София.

5) Кънев познава убиеца, но не вярва в неговата вина. Той просто иска да го запази от неприятности.