Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (7)

7

Следните три дни Димов прекара в пълно безделие. Той се събуждаше рано в чистата, ухаеща на сапун стаичка, правеше търпеливо своята утринна гимнастика, после слизаше в малката кухничка при хазайката си. Там, както винаги, го чакаше голямата чаша прясно мляко, чинийката с мед, препечените филийки хляб. Закусваше обикновено сам, но веднъж при него пристигна Дойчинов със своите мокри от поливането крака.

— Ела да ми видиш цветята, бе човек! — каза той обидено. — Малко са специалистите като мене.

Беше доста странно подполковник от милицията да бъде специалист по цветята, но фактът се оказа точно такъв. Все пак и тая крушка си имаше опашка. Преди да отиде партизанин в отряда на Славчо Трънски, той работел в общинската служба „Градини и паркове“ в София. Бил много добър специалист там, обичал и познавал цветята, много софийски богаташи го търсели за своите домашни градини.

— Даже в двореца съм работил — ухили се той. — Под личното ръководство на царя.

— Не вярвам да си го вписал в своята автобиография — пошегува се Димов.

— Напротив, писах го, даже си имах отначало сериозни неприятности. Другарите смятаха, че трябвало да използвам случая да го фрасна с мотиката. Както и да е, но никога няма да забравя какви далии имаше в дворцовата градина. У нас далията я имат за просто цвете, наричат я гергина. Е, то се знае, това, което си виждал, не е баш истинска далия, но ще ти покажа после моите. А в царската градина, да не говорим, бяха нещо наистина замечателно. Както разбрах, изпратил му ги бил лично японският император.

След закуска те отидоха в малкото задно дворче на къщата. Дойчинов го бе заградил отвсякъде с високи зидани стени, тъй че се бе получило някакво своеобразно шопско пано или направо малка райска градина, каквато той насън не би помислил, че може да се намери в това малко, скучно градче. Цветята бяха толкова много и така сияеха в чистата си свежест, че за миг Димов се почувства като зашеметен. Преобладаваха хризантемите и гергините, но имаше и цветя, които той за пръв път виждаше.

— Това е просто невероятно! — възкликна Димов.

— Казах ли ти? — обади се Дойчинов с щастлива усмивка. — Ела да видиш тая перуника. Такова нещо не съм срещал и по каталозите. Това е уникален екземпляр, за него английската кралица би ми отчупила диамант от короната си.

— Откъде го имаш?

— Сам го получих. Но от расово цвете, което открих в една най-проста селска къща в Созопол. Някой път ще ти разкажа цялата му история.

Но истинската гордост на Дойчинов бяха орхидеите, които като пъстра завеса покриваха северната стена. Гъстият им сладък аромат беше толкова силен, че за миг Димов усети неприятен пристъп на гадене.

— Десет години съм се трудил за тях! — съобщи Дойчинов. — Повечето са малоазиатски сортове, които купих на панаира в Смирна. Но това „кученце“ е чисто българско, разбира се, облагородено. Също неизвестен сорт. Ако го занеса на някоя цветарска изложба в Ница, да речем, наградата ми е сигурна.

— Ами защо не го занесеш? — запита Димов, като отстъпваше заднешком от благовонната стена.

— Чакам да ме пенсионират!

 

 

Като отиде в участъка — в своята нагрята от упоритото есенно слънце, дъхаща на прах стая — Димов дълго време се чувстваше потиснат и разстроен. И никак не му беше ясно как Дойчинов можеше да съчетава двете работи. Навярно не ги съчетаваше, навярно вече се бе отдал на цветята си. След зашеметяващите багри сега всичко му се виждаше постно и жалко. И още по-жалко му се стори делото, в което целият се беше потопил. Нима наистина все беше възможно на тоя свят да убият за едно тънко снопче пари някакъв беден железопътен работник? Сега тая хипотеза, върху която бе построил всичко, изведнъж му се видя съвсем невероятна.

Стресна го звънът на телефона, той вдигна слушалката.

— Говорете с Перник.

Беше майор Жечев, един от най-опитните криминалисти в окръжното управление.

— Слушай, Димов, наредих да проверят! Открих интересно досие, пращам ти го срещу разписка. Моля ти се, щом си услужиш, да ми го върнеш.

— Бъди спокоен, изряден съм в тия работи.

— Стигна ли до нещо?

— Съвсем нищо.

— Слушай, помисли си дали доктор Станчев не е прав. Това може да е и изрод психопат!

И както обикновено правеше, внезапно затвори телефона. И в тоя миг, след преживяването с цветята, тая хипотеза, която му се струваше съвсем измислена и недостоверна, за пръв път се стори на Димов възможна. А може би наистина някой луд, извратен, ненормален! Тогава несъмнено престъплението щеше да излезе много по-сложно и по-мъчно за разкриване.

Преписката от Перник пристигна едва следобед. Димов я прочете внимателно, но не му се стори някак интересна. Отнасяше се за въоръжено нападение върху бригадирски лагер през пролетта на 1951 година. Обстоятелствата не бяха добре изяснени. Неизвестни лица се промъкнали до задния вход на лагера, където стоял на пост въоръжен бригадир. Лампата над входа не светела, изглежда, че е била умишлено счупена след това. Улеснен от тъмнината, неизвестният престъпник припълзял до бригадира и го убил само с един удар на тъп предмет. След това намерили тоя предмет, оказал се най-обикновен дървен кол. В документа не беше изяснено какво всъщност представлява тоя обикновен кол и какво точно му е обикновеното. След това в лагера нахлули няколко лица, по всяка вероятност трима души. Очевидно целта им била да се доберат до командирската палатка, но по пътя случайно били открити от някакъв бригадир, който отивал към клозета. Последвал трясък на бомба, револверни изстрели. Бомбата била хвърлена върху една бригадирска палатка, двама души били убити на място, шестима ранени. Бригадирският караул веднага се притекъл на помощ, завързала се престрелка, но неизвестните престъпници успели да се оттеглят. По-късно били намерени гилзи, остатъци от ръчни бомби, но дори и в това отношение липсваха всякакви подробности. Следствието не довело до нищо, освен че следите се губели към югославската граница. Напълно в тоя тон бе заключението към следствието, че престъплението по всяка вероятност било извършено от „югославска банда“, която си е поставила за цел да компрометира съзидателния труд на бригадирите.

Димов прочете намръщен тоя доста лекомислен документ и го затвори в чекмеджето си. Той съзнаваше много добре, че нападението е било извършено от вътрешна банда. И все пак шансът двете нападения да бъдат дело на едно лице само въз основа на оръдието, с което са били извършени убийствата, му се струваше повече от нищожен. Наистина хората много по-често се убиваха с ножове например, но достатъчно често и с колци. Но дори убийството да е било извършено от едно и също лице, документът с нищо не го ползваше, тъй като доникъде не водеше. След повече от едно десетилетие неговите общи и необосновани приказки не бяха в състояние ни най-малко да му помогнат.

Най-досадни за Димов бяха обедните часове. Дори самият обед за него беше истинско изпитание. Младият човек имаше чудесен апетит и железен стомах, който можеше да смели даже пирони. Но не и яденето, което сервираха в градския ресторант.

— Другарю, вие с машинно масло ли готвите? — запита той изведнъж келнера.

— Де да го знам, може и да е машинно — отвърна равнодушно келнерът.

— Ти тук ли се храниш?

— Тук, ами къде…

— Е, браво, герой си, можеш да издържиш дори на атомна война.

Но келнерът не разбра мрачния хумор, само пренебрежително вдигна рамене. Тия разглезени чужденци, които идват от някакви още по-разглезени градове, в края на краищата какво искат — да се готви с истинско масло ли?

На четвъртия ден започнаха да пристигат обработените сведения и вечерта Паргов му направи изчерпателен доклад. Оказа се, че през същия ден от всички 116 абонати във влака са пътували 112. Другите четирима са били в домашен отпуск или болни. Освен това получили се сведения за още 14 души, които са били с билети. От тях осем са били жени, другите шест имат безспорно алиби.

— Сега да се разберем какво ти смяташ за безспорно алиби — прекъсна го Димов.

— Това означава, че всеки един от тях е бил забелязан във влака, на гарата или по пътя от двама души. А сега най-важното. От всички, които са пътували с влака до трите гари, само четирима нямат алиби. И на четиримата според мене случаите са доста съмнителни. Освен последния може би…

Той извади няколко листа и започна бавно да чете.

— Трифон Йорданов Паргов, 42-годишен, женен, с две деца, безпартиен, шлосер в жп работилница…

— Да не ти е роднина?

— Не ми е никакъв роднина — намръщи се Паргов. — Парговци в нашия край колкото щеш. Та тоя Трифон се е качил във влака в Перник. Живее във Войниково, но на гарата не е слязъл. Един свидетел твърди, че го е видял да слиза на гара Косер. Според мен този е най-съмнителният случай.

— Карай нататък.

— Вторият е Георги Манолов Шутев, 46-годишен, женен, без деца, безпартиен, общ работник в сепарацията. И той е от Войниково, видели са го по влака, но никой не видял къде е слязъл. Във всеки случай не е бил забелязван нито на гара Войниково, нито по пътя за селото. На вид е кротък човек, макар и малко див, почти глух.

— След това видели ли са го поне в селото?

— Не, тая вечер не е бил забелязван никъде — сякаш се е изпарил.

— Та тоя случай е още по-съмнителен.

— Може би, но човекът е такъв малко… шантав. Аз го познавам, никак не мяза на убиец. Третият е Антон Тонев, 23-годишен, неженен, миньор, комсомолец, жител на Гулеш. Видели са го само на гарата в Перник, след това изчезнал. Никой не го е видял ни във влака, ни да слиза на гара Гулеш. Иначе сведенията за него са доста благоприятни. Четвъртият е Славчо Йотов Кънев, 38-годишен, женен, с едно дете, безпартиен, общински съветник в Гулеш и началник на ремонтната работилница. Познавам го, много свястно момче. Няма абонаментна карта. Видели са го на гарата, в бюфета, после във влака. Но никой не го е видял да слиза в Гулеш, нито пък са го срещали по пътя или в селото. И той е изчезнал някъде по пътя.

Паргов затвори папката и се замисли.

— Да ти кажа право не очаквах такава богата реколта — каза той. — Всички проверки се проведоха по най-секретен начин, главно чрез доверените лица. Никой от четиримата заподозрени не знае, че ние се интересуваме от него.

— Малко се съмнявам… На село май че всички са роднини, много е трудно да остане една работа в тайна.

— И тъй да е, това не е толкова важно. Убиецът, предупреден или непредупреден, все се е погрижил да има някакво фалшиво алиби. Въпросът е ние да не се хванем на неговата въдица.

— А сега, Паргов, върви да почиваш — каза Димов. — Утре ни чака тежка работа, трябва да бъдем със съвсем свежи глави.

Те се разделиха на улицата, всеки пое към своя дом. Но Димов въпреки желязната дисциплина на нервите си заспа късно тая вечер и спа лошо. Едва като взе една порядъчна доза бикарбонат изведнъж му олекна и прекара спокойно остатъка от нощта. Едва сега за пръв път му стана ясно, че за да завърши успешно трудната работа, която бе почнал, най-напред трябваше да арестува готвача на местния ресторант или поне управителя.

На другата сутрин тръгнаха с газката към седем часа. Бяха се уговорили да проведат разпитите в окръжното управление в Перник — тая процедура им се виждаше най-бърза и най-удобна.

— С кого ще почнем? — запита Димов.

— Наредил съм пръв да извикат комсомолеца.

— А защо именно него? — усмихна се едва забележимо Димов.

— Той ми се вижда най-лесен.

— По принцип никога не бива да почваме с предубеждение — измърмори Димов. — Та ако ще случаят да е по-ясен и от белия ден.

Точно в осем и половина в малкия кабинет бе въведен младеж в изцапано миньорско облекло. Изглеждаше прекалено сух и слаб за миньор, лицето му бе дълго и малко женствено. На всичко отгоре в погледа му се долавяше нескрита тревога, даже страх. „На тоя май съвестта му не е съвсем чиста!“ — помисли Димов, като се мъчеше да потисне в себе си внезапно появилото се враждебно чувство.

— Седнете! — каза той.

Младежът покорно седна.

— Предупреждавам ви да отговаряте съвършено точно на всички въпроси! — каза Димов. — Касае се за важно престъпление. Чувате ли ме какво говоря?

— Чувам, чувам — трепна младежът.

— Тъй! Спомняте ли си миналия петък?

— Ами не знам, сигурно ще си го спомня.

— Тоя ден сте получили заплата, това спомняте ли си? Не бързайте да отговаряте, припомнете си добре по-напред.

— Да, да, спомням си. Нали същата вечер убиха Евтим Дъбев.

— Точно така. И през тая вечер вие сте били на гарата, нали така?

— Да, разбира се, както винаги.

— Качихте ли се на влака?

— Не, не се качих — отвърна младежът бързо. — Изпуснах го.

— Как ще го изпуснете, като сте били на гарата съвсем навреме. Даже са ви виждали да се разхождате по перона.

— Да, бях наистина. Но после ме извикаха отзад… на площадчето… Едно момиче…

— Какво момиче?

— Една стара приятелка… Нещо се заприказвахме и дори не разбрах как съм изпуснал влака.

— Заприказвахте ли се или се карахте? — прекъсна го сърдито Димов. — Разкажете подробно и точно.

— По-право тя се караше с мене, аз какво има да се карам с нея — отвърна смутено младежът.

Като заекваше и се срамуваше, като икономисваше от време на време част от истината, младежът все пак разказа подробно цялата история, а Димов я възстанови в себе си в нейния истински банален вид. Имал приятелка фризьорка, която след време заменил с друга, без да скъса окончателно връзката си с фризьорката. Това продължило около месец. След това фризьорката научила за паралелната връзка на младия любовник, започнали скандалите. Така станало и в петък. Младото момиче го подхванало още на перона, той успял да я заведе до площадчето и в разправията изпуснал влака. Тогава се върнал с момичето в града, но по-късно един негов приятел го откарал с мотоциклета си в Гулеш.

— Към колко часа? — запита Димов.

— Беше някъде около десет…

— Срещна ли някого по пътя? Изобщо не те ли видя някой, че пътуваш?

— Никой. Или не — май че ме настигна и надмина Янко Несторов. Да, той беше наистина, сега си спомням.

Димов се обърна към Паргов, който водеше протокола.

— Чувал съм това име. Кой беше?

— Техникът от Гулеш. Дето е поправил велосипеда на Дъбев.

Димов записа имената на свидетелите и погледна към Паргов.

— Някакви въпроси?

— Нямам — поклати глава Паргов.

Трябваше да почакат около половин час, докато доведат Шутев. Беше едър мъж, черен като циганин, дългите му ръце завършваха с грамадни възлести пестници. Като седна срещу тях, той ги постави на масата и през цялото време те останаха там, без да помръднат, но изпълнени сякаш с някакво вътрешно напрежение — като два огромни плъха, готови всеки миг да скочат. Но лицето му бе много спокойно, светлите му очи нямаха никакъв израз, сякаш бяха стъклени. Димов изгуби близо четвърт час, докато Шутев си възстанови фаталния петък. Той като че ли нямаше никаква представа за дни и дати, събитията и случките бяха единственият начин да се представи денят. Но заплатата си той взел в четвъртък, а за убийството на Дъбев твърдеше, че не бил чувал нищо.

— Как тъй нищо? — каза Димов. — Та за това убийство и днеска приказват. Убийства не стават всеки ден.

— Аз не приказвам с хората! — вдигна рамене Шутев. — Не ми и трябва.

— Как тъй — не приказваш?

— Защо да приказвам, като мъчно ги чувам.

— Ас жена си не приказваш ли?

— И с нея не приказвам! — малко мрачно отвърна работникът. — Какво има да приказвам с жени.

— В петък качи ли се на влака?

— Ами то се знае, няма да тичам след него.

— Къде седна? В кое от купетата?

— Аз не влизам в купетата. Седнах на стъпалата на вагона.

— Нямаше ли някой познат наоколо? Някой не те ли видя, че седиш там?

— Отде да знам кой ме е видял — отвърна Шутев. — Аз нямам очи на гърба си. Седях там, изпушил съм две цигари.

— От коя страна на вагона седна — от лявата или от дясната?

Шутев го погледна с недоумение, после отвърна все тъй кратко.

— От дясната. Какво значение има тая работа?

— За мене има. Вашата гара е от лявата страна на линията, нали така?

— Ами щом знаеш, защо питаш?

— Ти къде слезе от влака?

— Ами къде — на Гулеш.

— Слушай, Георги, не ме карай да ти тегля с ченгел думите от устата. Разкажи след това къде си ходил, какво се правил?

Нещо странно стана със стъклените очи на Шутев. Не можеше да се каже, че те промениха изражението си, те просто смениха цвета си, изведнъж станаха по-тъмни.

— После ли? — попита той, без да премигне.

— Да, после! — кимна нетърпеливо Димов.

— Ами какво съм правил, нищо не съм правил. Слязох от влака, прекосих линията и тръгнах нагоре по хълмчето, дето е срещу гарата. Тоя ден трябваше да ида на мястото, да извадя малко картофи.

— Какво място?

— Преди няколко зими ни дадоха няколко декара. Хубава земя е, под вода. Един декар насадих с люцерна, другата с картофи. Помагах си малко с картофите на храната, иначе пари за какво по-напред. А пък люцерната кося за фураж. Имаме крава — лицето му изведнъж се оживи, — дребна е, но много млечна. Без тая крава просто не знам накъде.

— Колко далеч е мястото от гарата?

— Далечко е, повече от половин час, ако се ходи бързо. После изкопах картофите, напълних една торба, па се върнах у дома.

— Никой ли не те видя, като си влязъл в селото?

— Па тъмно беше, по нашата улица няма лампи. Може да ме е видял някой, ама знам ли кой?

Шутев отново млъкна, Димов го гледаше мълчаливо.

— Някакви въпроси? — обърна се той към Паргов.

— Слушай, Георги, ти си бил на нивата по тъмно. Как си видял къде са корените? И с какво си копал? Зер мотиката я носеше със себе си във влака.

— Ами с ръце ги изрових. Колко му е да изровиш няколко корена с пръсти?

И той за пръв път показа ръцете си с големите, криви черни пръсти, сякаш не пръсти, а ченгели от ковано желязо.

— Колко корена, казваш, прерови?

— Три корена.

— Добре де, защо трябваше да ровиш като прасе из тъмното. Защо не изпрати жена си през деня, не е кой знае какво да изкопае няколко гнезда картофи.

— Она нема кога — отвърна просто работникът. — Парализира се.

Паргов смутено замълча.

— От петък ходил ли си на мястото?

— Не съм.

Димов натисна копчето. В стаята влезе един милиционер.

— Заведи го в дежурната стая — разпореди Димов. — И почакайте там.

Шутев се надигна тежко, сякаш имаше на гърба си чувал с цимент. Стъпките му прокънтяха тежко, вратата се затвори. Димов никога досега не се бе чувствал така разстроен след разпит.

— Според мен говори истината — каза той. — И все пак формално няма никакво алиби.

— Наистина няма.

— Но и улики няма. Аз чисто и просто бих го пуснал.

Паргов объркано мълчеше.

— Няма да е редно, другарю Димов. Такъв човек, дето даже с жена си не говори, знаеш ли какво има в душата му? Мъгла! Да ти кажа право, преди разпита го мислех за малко по-обикновен човек.

— Добре, какво предлагаш? — попита Димов нетърпеливо.

— Да го задържим временно, докато си свършим другата работа. А вечерта ще пътуваме двамата за Гулеш, ще видим кой слиза от лявата страна на влака, кой от дясната. И ще отидем заедно с него до нивата. Аз искам да видя как е ровил тия три гнезда с ръце. Не може да не личи дали е копано или ровено. Макар според мен и това да не е алиби, ще го пуснем.

— Добре! — кимна Димов. — И говори с жена му, без той да слуша, разбира се. В края на краищата не вярвам у тях да се готвят кюфтета всеки ден. А сега иди да вземеш разрешение от прокурора.

 

 

Когато Паргов се върна в стаята, край масата беше седнал неговият съименник. Беше дребен човек, с бързи, живи, хитри очички, малко изплашен и прежълтял. Димов вече беше успял да уточни деня, който ги интересуваше. Паргов седна на мястото си и отвори бележника си.

— В петък си се качил, както винаги, на влака, така ли? И къде слезе?

Шлосерът се почеса бързо и сръчно като маймунка.

— Чакай, тоя път май прекъснах в Косер.

— Какво значи това „май“? Трябва да си спомниш съвсем точно.

— Да, така беше. Слязох в Косер — заклати мишата си глава шлосерът. — Имах там работа.

— Каква работа?

— Бях си поръчал при бай Сандо дърводелеца кухненски бюфет. Той така ми каза: „Ела в петък! След работа ела. Ще бъде готов, ти го плати, пък го пренасяй кога можеш“. И аз взех, че му повярвах. Даже парите бях приготвил. Ама като отидох, него го нямаше.

— Къде му е работилницата?

— Близо до гарата. У дома си работи. Излезе жена му. „Няма го“ — вика. — „Как няма го? — викам. — Беше ми обещал.“ — „Ами като ти е обещал — вика, — иди го търси.“ — Къде да го търся? То се знае, отидох в кръчмата — няма го. Отидох в читалището, там имат бюфет, правят кафе. И там го няма. Повъртях се, повъртях се из селото, пък отидох на гарата. В осем и половина има пътнишки, с него се прибрах в село.

— Чакай, не бързай. Към колко отиде на гарата?

— Към седем и половина трябва да е било. Какво да правя, седнах на една пейка и започнах да чакам.

— Ами защо не почака в кръчмата, да речем? Ами да скучаеш цял час на гарата.

— Аз не съм дип по пиенето — отвърна шлосерът и отново нервно се почеса.

— Ами тогава да беше изпил едно кафе в бюфета.

— Виж, това не ми дойде на ума. Не сме свикнали на кафе, аз даже за дома не купувам.

— Като не пиеш кафе, сега ще патиш! — ядоса се Димов. — Знаеш ли какво значи алиби?

— Знам! — каза шлосерът умърлушено. — Ама вие за Дъбев ли?

— Да, точно за Дъбев! — каза натъртено Димов. — Той слиза на Косер и ти слизаш след него. Към седем и двайсет го убиват по пътя. Къде си бил по това време? Само това ме интересува. Аз не търся насила да те вкарам в беля. Ако си бил по това време с някой, ако някой те е видял, значи, имаш алиби. А ти нямаш.

Устните на шлосера се разтрепериха.

— Слушай, другарю, ти знаеш ли кои са Парговци? Иди на село да питаш. Ние сме най-кротките, като нас я има други, я няма. Аз кокошка не мога да заколя. Питай комшията кой коли у нас кокошките. Жена ми ги коли. Иди, иди я питай, ама гледай и тебе да не заколи.

— Цял час на гарата сам ли беше?

Тясното чело на шлосера се покри с бръчки.

— Една жена седна по едно време до мене, но знам ли коя беше? Поседя малко, после се качи в пътнишкия влак за Перник, който минава в осем и двайсет.

Изведнъж лицето на шлосера светна.

— Чакай, сетих се! Тъкмо влакът тръгна, и пристигна Георги Кротев. Видя ме, разбира се, сега си спомням, че ме видя. Махна с ръка, изпсува и се върна обратно.

Димов и Паргов едва забележимо се спогледаха.

— Георги Кротев, казваш? Тоя, дето работи по поддържането?

— Ами да, железничарят. Пияницата.

— Пиян ли беше?

— Кой го знае, не ми се видя пиян. А пък може и пиян да е бил, защото много високо изпсува.

— И все пак това не е алиби! — каза Димов загрижено.

— Защо да не е алиби? Той ще си спомни, че ме е видял.

— Убийството е станало много по-рано. До осем и двайсет имаш достатъчно време да се върнеш на гарата.

— Абе аз ако съм го убил, баш на гарата ли ще се върна? Да ме видят всички, че съм там.

— Ами щом са те видели да слизаш на Косер, трябва да те видят и да се качваш.

— Ама аз ли съм виновен, че дърводелецът не си беше у дома.

— Сега слушай добре. Казваш, че си кротък човек, кокошка не можеш да заколиш. А имаш ли вкъщи някакво оръжие? Да речем пистолет, кама или нещо такова?

— Нямам, разбира се. А, не, един щик имам.

— Войнишки нож?

— Не, щик, един такъв — триръбен. Донесох го от фронта за спомен. В Унгария бях с нашата армия, та там го намерих при Чекел.

След малко изведоха шлосера из стаята, двамата останаха сами.

— Видя ли за Кротев? — каза Димов възбудено. — Алкохолна амнезия? Ще види той сега алкохолна амнезия! Нареди веднага да го доведат!

— А шлосера?

След един час доведоха Кротев — грамаден, мрачен човек с къса, лъскава, четинеста коса като боброва кожа. В малките му втренчени очи се спотайваше някакъв лош огнец.

— Ама какво постоянно ме разкарвате? — започна той сърдито. — Да не мислите, че аз съм пречукал вашия Евтим Дъбев?

— За съжаление точно това мислим! — отвърна Димов.

— Отде накъде? Какво общо имам аз с него?

— Може би с парите му… Били сте заедно на касата, ти знаеш, че в джоба му има стотина лева. А на пияници като тебе парите им никога не стигат.

— Ама вие имате ли ум в главата? За стотина лева да утрепеш цял-целеничък човек. Та то не си струва труда бе, другарю началник. Нито пък риска.

— Пияният човек много не мисли. Ти защо си отишъл на гарата?

— Нали вече ви казах. Там отварят най-рано.

— Все пак излиза, че цял ден се въртиш около него — ту тук, ту там.

— Същото може да се каже и за него. А в бюфета дори не бяхме заедно, аз си седях на отделна маса.

— Ааа, започна вече да си припомняш. На теб изглежда, че паметта ти заработва точно когато ти е изгодно.

— Най-изгодно ми е да ме оставите на мира! — каза сърдито Кротев. — Не можете да арестувате човек само за туй, че отишъл да пие две ракии на гарата. Та там имаше още сто души.

— Да, но другите са били обикновени пътници. А ти какво си търсил там?

— Сто пъти ли ще ви казвам?

— Лъжеш, Кротев. Ти също си се качил на влака. И си слязъл в Косер, точно там, дето е слязъл и Евтим Дъбев.

Малките очички на Кротев в един миг се вледениха. Той мълчеше.

— Вярно ли е това? Бил ли си на влака?

— Бях — отвърна Кротев късо и мрачно.

— А защо ни излъга преди това?

— Нищо не съм ви излъгал. Просто бях забравил. Тъй и казах на вашия човек — пиян бях, не помня.

— Не си бил толкова пиян. И много добре си помнил. Но съзнателно си ни излъгал.

— Пиян бях!

— Това не е вярно. Защо си бил в Косер?

— Ей тъй — да се чудите! — кресна внезапно Кротев. — Моя работа къде съм бил!

И затвори здраво устата си. Димов повтори още няколко пъти въпроса си, Кротев мълчеше, погледът му ставаше все по-мрачен и по-мрачен.

— Слушай, Кротев, не разбираш ли, че положението ти става от тежко по-тежко? — намеси се Паргов. — Срещу теб има сериозни улики, а ти не желаеш да дадеш дори обяснения. Защо? Сигурно нямаш!

— А вие какви доказателства имате? Как ще докажете на съда, че аз съм го фраснал с колеца? Нали някой трябва да е видял?

— Отде знаеш, че е бил убит с колец? — трепна Димов.

— Това всички знаят.

— Напротив, никой не знае. Ние нарочно пуснахме друга версия.

— Абе не знам каква версия сте пуснали, ама аз повече на вашите въпроси няма да отговарям! Щом искате съд — съд! Пред съда ще се оправя.

— Ти нещо пил ли си? — попита го Паргов.

— И това не е ваша работа! Водете ме в ареста! Пък после ще разберем дали имате право да ме арестувате току-тъй за нищо.

Нямаше какво друго да правят — изпратиха го в ареста. Известно време двамата се гледаха с недоумение.

— Пак е пиян! — каза Паргов неуверено. — И затуй побесня такъв.

— А може би просто печели време. Ще се мъчи да измисли някоя по-солидна лъжа. След първия разпит той се е успокоил. Не е вярвал, че ще разберем за влака. А сега ще се чуди каква лъжа да ни измисли. Сега трябва и да му направим обиск. Кама не вярвам да намерим, сигурно е унищожена. Но ако намеря бяла фланела, наистина няма да губя повече време с него.

— А другите?

— Да, с другите тъй или иначе работата трябва да продължи. Привечер вземи още един разузнавач и направи тая разходка с Шутев. Де да знаеш, може точно оттам да излезе нещо.

— Не, точно от Кротев ще излезе нещо. Просто имам предчувствие.

Но Димов никак не беше убеден.

— Добре, работете с групата! — каза той. — Аз ще се върна в Н., ако ви потрябвам, търсете ме в участъка. Но вечерта доведете и Кротев при нас. Ще опитаме още един разговор.

 

 

След четвърт час газката подскачаше из градчето. Макар че работите им бяха решително напреднали, той се чувстваше затормозен и неудовлетворен. Най-много го тревожеше поведението на Кротев — имаше нещо неестествено, ненормално в неговото поведение. Малко мъчно можеше да си представи, че точно така ще се държи един убиец. Но за съжаление той никак не можеше да си представи и психологията на Кротев. Ако искаше да бъде съвсем искрен към себе си, трябваше да си признае, че разбира донякъде психологията само на най-близките си сътрудници. В София той се чувстваше безкрайно по-уверен във всички дела, с които се бе заемал. И безкрайно по-сигурен в хората.

Рано следобед се върнаха две от групите. Обискът у Георги Кротев не бе дал никакъв резултат. Нищо подозрително не бе намерено и у шлосера, освен щика, за който той сам бе предупредил. Но нямаше нужда от кой знае каква внимателна експертиза, за да се разбере, че щикът не бе употребяван за каквото и да било, навярно откакто е бил донесен от фронта. И проверката на младежа потвърдила свидетелските показания. Последен от своята доста дълга експедиция се върна Паргов. Лицето му бе необикновено възбудено.

— Шутев избяга! — възкликна той още от прага.

В първия миг Димов не повярва на ушите си.

— Избяга ли? Как е възможно!

И все пак се оказа, че е възможно. Паргов подробно му разказа всичко, което се бе случило. Заедно с един оперативен работник повели Шутев с работническия влак. И седнали на същото място, на което Шутев твърдеше, че е седял. Слезли на гарата, прекосили линията и минали малкото хълмче, което е точно срещу спирката.

— Тук е възможно да не са го видели — каза Паргов, все още леко задъхан от бързането. — Всички други пътници слязоха на обратната страна на влака. Както и да е, вървяхме повече от половин час с едрата стъпка на Шутев. „Къде е тая нива, бе човек?“ — питам го. „Още малко!“ — казва. Вървяхме още десетина минути, наближихме една рядка горичка. И изведнъж той побягна, колкото силите му държат — право към горичката. Докато му викна, Милчо стреля два пъти след него, но слава богу не го улучи.

— А ти?

— И аз стрелях три пъти във въздуха. Но като че ли го шибнахме с камшик, още по-бързо офейка. Отиде, та се не видя.

— Оттам право тук ли идваш?

— Кажи-речи… Отбихме се само във Войниково, поставихме засади около дома на Шутев. Пък поразпитах и жена му. Наистина съвсем парализирана е горката. Тя твърди, че не са яли кюфтета, откакто се парализирала. Месо от града Шутев никога не купувал, а в селото нямали постоянна касапница. Чат-пат колели дребен добитък — ако някое теле си счупи крака. Основно претърсихме къщата. Не намерихме никаква мрежа, но затова пък ти нося ей това.

Паргов внимателно разгъна пакета, който носеше, и извади от него голяма, доста замърсена фланела с бозав цвят.

— Точно такава, каквато ти я описаха! — каза той. — Домашно предена вълна, небоядисвана. Жена му твърди, че я носел винаги под работната дреха.

— А защо не стреляхте в него? — запита Димов.

По тона му никак не можеше да се разбере дали го укорява или пък обратно.

— Защо да стреляме? — отвърна Паргов понамръщен. — И без това далеч няма да ни избяга.

— Границата не е толкова далеч.

— Бъди спокоен! — махна с ръка Паргов. — Докато не се отбие у дома си, през границата няма да избяга. Аз веднага се обадих в Перник, взети са всички мерки.

Настана тягостно мълчание.

— Докато нямахме нито един престъпник, сега изведнъж ни станаха двама! — каза мрачно Димов. — Значи, единият от двамата е невинен.

— Ами да разпитаме още веднъж Кротев? — предложи Паргов.

— Не, няма сега да го потърся! — каза сърдито Димов. — Докато сам не ми се примоли. А за утре каква работа ни остана? Да чакаме да заловят Шутев ли?

— Ами не успяхме да разпитаме Славчо Кънев. Общинският съветник.

— Само туй остана и общински съветници да почнат да вършат убийства — каза Димов. — Но щом е от Гулеш, няма как — ще трябва да го разпитаме и него.

За тая вечер не им оставаше нищо друго, освен да си вървят по домовете.