Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (12)

12

Майор Жечев вече ги чакаше в кабинета на подполковник Дойчинов. Беше сух мъж с посивяла коса, изглеждаше невесел.

— Димов, обадиха ми се от министерството! — каза той сухо. — Хората там са крайно озадачени. Три убийства в десет дни!

— Ако смяташ, че съм ги инсценирал? — измърмори Димов мрачно. — Ей тъй, да компрометирам окръга…

— Ако не окръга, то нас сигурно.

— Наредиха ли да дам на друг по-способен? — попита Димов навъсено.

— Не, напротив, макар че не знам защо. А нас направо ни обвиниха, че не ти помагаме.

— Ами да сте ми помагали…

— Как да ти помагаме, като си толкова уверен в себе си.

— Младите са винаги амбициозни! — обади се Дойчинов без настроение.

— За разлика от старите, които пък никак не са.

— Това на мой гръб ли го хвърляш? — попита подполковникът сърдито.

С грамадно усилие на волята Димов успя да се овладее.

— Ами ти си най-младият между нас — каза той шеговито.

Дойчинов замълча, но се усещаше, че и на него това коства немалко усилия.

— Знае ли Несторов защо е задържан? — запита Димов.

— Не, разбира се, не съм го питал… И е напълно изолиран, можеш да бъдеш спокоен.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен. В Перник за убийството знаем само трима души.

— Да, това е добре — кимна Димов. — Предлагам следния вариант на поведение. Все едно че Кънев е жив и нищо не му се е случило. Или пък все още не знаем, че се е случило. Неговото алиби ще установим по косвен начин.

— Какъв смисъл има тая работа? — попита Жечев недоволно. — Само ще губим време…

— Мисля, че има. Ако Несторов е убиецът, той естествено си е подготвил алиби. Иначе няма сам да ни се пъха в ръцете. Той се е подготвил да отговаря на въпроси за убийството. Ние трябва да го изненадаме, да го подхванем оттам, където той не очаква. Несторов е или невинен, или невероятно хитър. Ако второто е вярно и ние трябва да бъдем на неговото ниво.

Майорът се позамисли.

— Добре! — каза той най-сетне.

— Предлагам да водим разпита двамата с Паргов! — продължи Димов. — Не бива много да го изплашваме, по-скоро да го поотпуснем и демобилизираме.

 

 

След десет минути въведоха Несторов в дежурната стая, където го чакаха Димов и Паргов. Монтьорът беше облечен в черно яке от изкуствена материя, с грубичък панталон в тъмен цвят. Обувките му изглеждаха съвсем чисти, сякаш не се бе отделял нито за миг от тротоарите на Перник. На главата си носеше жълтата предпазна каска с тъмните очила, вдигнати върху нея.

— Седни! — каза Димов. — И защо си нахлупил тая каска? Тук няма да се надбягваме!

— Мислех, че ще ме пуснете — каза Янко.

Гласът му беше съвсем спокоен, сякаш наистина вярваше, че са го извикали да го освободят.

— Не, тоя път няма да бързаме — каза Димов. — Тук си в безопасност.

— Мене никой не ме плаши, другарю Димов. Съвестта ми е чиста.

— Надали е толкова чиста… Ние проучихме някои неща от твоето минало. Ти си бил много активен член на опозиционния земс.

— Чак пък толкова! — каза пренебрежително Несторов. — Кажи-речи деца бяхме тогава, другарю Димов, какво сме разбирали от политика… Аз си мислех, че тия неща са забравени…

— То се знае, че са забравени. Стига да са били нормални.

— В селото нямаше друг земс. А щом баща ми е бил сдружен земеделец…

— Ясно, ясно — за това никой не те упреква. Но има друго… По това време връзката с опозиционния център е бил Кирил Кушев, макар да е стоял един вид в сянка.

— Не знам такова нещо — каза Несторов. — Може и да е бил, но аз не съм чувал.

— Тук бъркаш, като отричаш очевидни неща. Аз четох писмените му показания, преди да го изпратят на лагер. Там той те сочи като свой пръв помощник. За наше учудване в тая компания се оказа и Славчо Кънев…

— Ами ясно! — вдигна рамене монтьорът.

— Какво според теб е ясно?

— Ясно колко тия показания са истински. Ами, другарю Димов, вие сами си признавате как се даваха показания по онова време. Той е гледал да се отърве, като накисне други.

— Много добре знаеш, че Кушев не е такъв човек. А на всичко отгоре сте му трябвали.

— За какво сме му трябвали?

— За всичко. Кушев сам признава, че няколко години след изборите той ви е донесъл инструкция… Искам да кажа нелегална инструкция за почване на терористична дейност.

— Това са глупости! — каза монтьорът намръщено. — Не съм получавал никакви инструкции.

— Получил си! — каза твърдо Димов. — Според Кушев не сте ги изпълнили, но си получил… При това на теб се е разчитало да ги снабдиш с оръжие.

— На мен? — възкликна монтьорът смаяно. — Отде накъде?

— Не се прави на разсеян. Твоят тъст е имал оръжие — донесъл го от фронта. И понеже е бил партиен член, имал е кураж да го запази. Това вярно ли е?

— Вярно е, но аз не съм пипал неговото оръжие.

— Точно в това се съмнявам! — каза Димов. — Изглежда, че нашите органи тогава не са били толкова бдителни. Горе-долу по това време беше извършено и нападението върху бригадирския лагер… Спомняш ли си?

— Да, спомням си.

— Как няма да си спомниш! Мен ми направи впечатление един факт, който не може да се оспори. Твоят тъст по невнимание се е убил с бомба. Както пише в протокола, бомбата е била сферична, от английски произход. Там е работата, че нападението върху бригадирския лагер е било извършено със сферична бомба от английски произход.

Димов ясно усети облекчението в погледа на Несторов.

— Моят тъст имаше само една сферична бомба, другарю Димов. Няма начин тя да избухне два пъти.

— Това ти казваш! Но няма свидетели. Може би сферичните бомби са били няколко.

— Наистина нямам — каза намръщено Несторов. — Но и ти хептен пък нямаш, тъй като аз знам, че тъстът ми имаше само една сферична бомба.

— Както и да е, но подозрението остава! — каза Димов. — Ако приемем теоретически, че именно ти си извършил нападението върху лагера, тогава всичко е ясно.

— Какво е ясно?

— Ами ясно е кой е убиецът на Кушев. Вие сте се скарали, той се е заканил да ви издаде и тогава…

Несторов вдигна презрително рамене.

— Детски приказки. Ами тогава защо не арестувате и Кънев. Той беше…

Несторов внезапно спря.

— Какво беше?

— По това време беше също така негов човек. Може би дори повече и от мене.

— Ние не можем да подозираме Славчо. Той е свястно момче, доказал е, че заслужава доверие…

— А аз с какво не съм доказал? Ще намерите ли по-тих и по-мирен човек в целия Гулеш? Или да кажете поне един факт, че съм бил с нещо против властта.

— Има хора, които умеят добре да се прикриват…

— Ама, другарю Димов, вие знаете най-добре, че аз не мога да бъда убиец на Кушев. По това време бях вкъщи… Не мога да бъда едновременно на две места.

Димов дълго мълча с поглед, наведен към пода.

— И все пак има нещо съмнително в теб, Несторов… Защо така тайно се измъкна днеска от дома си?

— Защо тайно?

— Разбира се, че тайно. Ти винаги излизаш през входната врата. А тоя път излезе направо на шосето. И за тая цел отвори тежката двукрила врата, през която влизат само коли и камиони. Защо го направи? Да не разберем, че отиваш в Перник?

— Стана съвсем случайно — каза Несторов.

— Нищо на тоя свят не става случайно.

— И без туй вратата беше леко открехната. И аз реших да съкратя пътя.

— А какво прави в Перник?

— Нищо особено.

— Все пак разкажи.

— Ами един клиент ми беше оставил мотоциклета си, за да му сменя амортисьорите. Смених ги и закарах мотоциклета в Перник, както му бях обещал. Защо човекът да бие път насам, като му направиш веднъж услуга, той ще дойде втори път.

— Как се казва тоя клиент?

— Спас Рангелов. Живее на Околчица 2.

— На него ли предаде мотоциклета.

— Лично на него. Той много се зарадва, даде ми даже един лев отгоре.

— Добре, а защо не се върна още с първия влак в Гулеш? В четири часа има влак, ти много добре знаеш това.

— Имах работа в Перник. Исках да купя два лагера от магазина за резервни части, а магазинът го отварят в четири… Така че искам не искам, трябваше да се прибера със следния влак.

— Това ли е всичко, което има да ми кажеш?

— Това е.

Димов натисна копчето, на прага се появи един от дежурните.

— Заведи го в ареста — каза Димов. — Уединена килия.

Несторов го гледаше ококорено.

— Ама защо, другарю Димов? Какво съм направил?

— Нищо, разбира се. Нали ти казах, страх ме е за живота ти. Ще постоиш малко при нас в безопасност.

Несторов впи поглед в ироничната усмивка на Димов.

— Това е пълно беззаконие, другарю Димов. За едно голо подозрение без абсолютно никакви доказателства. Зер не вярвате на жена ми, че съм си бил вкъщи?

— Ти върви, върви в ареста да ни е мирна главата — каза Димов любезно. — Да ти кажа право и аз вече не знам кому да вярвам, кому да не вярвам…

Като останаха сами с Паргов, Димов замислено се усмихна.

— Вярваш ли, че наистина и днес има алиби? — попита Паргов намръщено.

Димов го погледна учудено.

— Как може да не вярвам? Но друг е въпросът, дали алибито е реално или по някакъв начин уговорено. Тоя Спас Рангелов ние трябва да го претръскаме до девето коляно. Ако се окаже почтен човек, тогава ще ни стане ясно, че убиецът не е Несторов.

— Искаш да кажеш, че отново сме с празни ръце?

— Не, не искам да кажа това. Откровено казано, Несторов остави у мен поне две много сериозни съмнения.

— А според мен той от горе до долу е съмнителен.

— Слушай, слушай… Когато аз казах, че нападението върху бригадирския лагер е било извършено с английска сферична бомба, той посрещна това с видимо облекчение. Ти забеляза ли?

— Не, не обърнах внимание.

— Аз пък видях това много ясно. Питам се защо?

— Той ти отговори!

— Чакай, не бързай… Преди всичко на теб ти стана ясно, че аз импровизирах, проверявах една от моите хипотези. Добре. Ние наистина не знаем с каква бомба е било извършено нападението върху бригадирския лагер. Но откъде знае, че не е била сферична? Английска?

— Може наистина тъстът му да е имал само една сферична бомба.

— Приемам го за истина. Но по света има милиони сферични бомби. Защо да не е извършено с друга сферична бомба? А освен това Несторов много добре знае, че няма свидетели колко сферични бомби е имал тъстът му. Тогава защо така видимо се зарадва?

— Да, наистина тук има нещо — измърмори Паргов.

— Ето ти едно съвсем достоверно обяснение. Несторов знае, че нападението върху лагера не е извършено със сферична бомба, защото сам той е участвал в това нападение. Изведнъж той разбра, че аз импровизирам и лъжа, каквато е истината. Това не може да не го зарадва. На него му стана ясно, че имам само подозрение и никакви доказателства. И веднага стъпи на здрава почва.

— Това е наистина! — каза Паргов оживено.

— Логически това е неопровержимо. Но практически може и да не е така. Представи си, че сферичната бомба в тъста му наистина е една, каквато по всяка вероятност е истината. Той е прав — една и съща бомба не може да избухне два пъти. И в момента може да не е съобразил, че няма доказателства или свидетели за това свое твърдение.

Двамата дълго мълчаха, вдадени в мислите си.

— А ето и второто, което ме усъмни. По едно време той прекъсна фразата си: „Славчо беше…“. След това добави, че бил доверено лице на Кушев. Тук работата е много тънка. Като цяло фразата звучи съвсем естествено. Но защо я прекъсна? Няма никаква видима или невидима причина да прекъсне фразата си на две. „Славчо беше по онова време — каза той — близък на Кушев.“ Нищо, това е искал да каже, това каза. Ако това прекъсване не е случайно, то може да има само едно обяснение. Несторов знае, че Славчо Кънев е мъртъв. Но той не бива да се издаде, че знае това. Изведнъж казва „Славчо беше…“. В минало време се говори само за мъртъв човек, тая сигнална лампичка гори в неговото съзнание. В следващия миг разбира, че фразата е естествена и я довършва.

— Много тънко я караме! — измърмори Паргов недоволно. — Даже прекалено тънко. С такъв човек аз бих обърнал другата страница на тефтера.

Телефонът иззвъня. Димов вдигна слушалката. Той слуша известно време, после измърмори „благодаря“ и я остави.

— Резултатът от експертизата: срещу Кушев и Кънев е стреляно с едно и също оръжие — каза той. — Да, той каза право, мъчно ми е да го повярвам.

— Вече всичко допускам.

— А от Манасиев няма нито следа…

— Само това ни остава! — измърмори разтревожен Паргов.

— Да избяга ли?

— Не, да е станал четвъртата жертва.