Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (1)

1

Един млад човек без никакви особени качества слизаше бавно по стълбите на „Широката механа“. На прага той се спря за миг и се огледа. Мургавото му масивно лице не изразяваше никакво задоволство, макар че заведението беше ново и доста прехвалено. По начало не обичаше така наречените битови заведения, струваха му се прекалено сложни и претрупани. Макар че сам се занимаваше с доста сложни проблеми, всъщност предпочиташе чистите линии, простите и ясни неща. Най-близкият келнер го погледна мимоходом, но и това кратко време му беше съвсем достатъчно добре да го прецени.

— Вие сте за банкета, нали?

— Да — отвърна късо непознатият.

— Май че сте пръв — каза любезно келнерът.

Тоя път младият мъж отвърна малко по-подробно.

— Не съм се и съмнявал.

Погледът му беше прям и тежък. Изобщо целият изглеждаше малко непохватен и тежък, макар че ръстът му наближаваше един и седемдесет и пет. „Ти приличаш на тежка вода!“ — шегуваха се с него в курса. Впечатлението се усилваше от липсата на изразителна талия. Вратът му беше възкъс, не подсказваше за човек, който обича да се обръща назад. Но тия работи не го затрудняваха особено много в живота, освен при задния ход на колата. Иначе доста добре се справяше с всичко, което идваше откъм гърба му.

— Моля, заповядайте! — все тъй любезно го подкани келнерът.

Мъжът приседна край ъгълчето на банкетно подредените маси. Битовите сервизи, плътно гледжосани и изрисувани в меки тонове, течаха като кафяв ручей по чистите покривки. Тук-там бяха разхвърляни стръкчета карамфили, които гъсто и тежко ухаеха. Той погледна часовника си — осем без три. Точността бе за него железен закон и той се чувстваше малко потиснат, тъй като не знаеше всъщност кой е виновен — той или другите. Вечерята бе определена за осем часа, но според него приличието изискваше да се дойде пет минути по-рано. Точно в осем те трябваше да бъдат подредени около масите като на изпитна комисия — това беше с две думи неговото становище по увеселителните въпроси.

Вечерята не беше официална, по-скоро приятелска, тъй като бившите курсисти събраха пари помежду си. В тая сума са включени, разбира се, и двата куверта — на полковник Дерменджиев и неговия заместник. Част от курсистите, тия, които трябваше да заминат незабавно из провинцията, даваха вечерята в чест на своя бивш началник. И в своя чест, то се знае, тъй като след толкова дълъг съвместен живот трябваше да се разделят комай завинаги. Такова събитие заслужаваше добре да се полее, макар че само по себе си консумирането на спиртни напитки не се смяташе особена добродетел за служители от подобен род.

Точно в осем в заведението наистина нахлу група от десетина млади хора, доста весели на вид, като че ли някъде предварително се бяха почерпили. Между тях преобладаваха низшите чинове — повечето от които бяха лейтенанти. Цивилните дрехи не им стояха много изящно — можеха да ги вземат за кранисти или механизатори. Но затова пък самочувствието им бе задоволително — това личеше и от начина, по който се държаха със своя по-старши колега.

— Здрасти, Христо…

— Пак си подранил. Това, братче, не ти е учебният плац.

— Басирам се, че си носи четка за зъби! — разсмя се някой.

Капитан Димов ги слушаше снизходително. Той наистина носеше акуратно в джоба си четка за зъби при всички случаи, когато се отклоняваше от школата за повече от половин ден. Но затова пък беше първенец на курса и своя капитански чин бе получил предсрочно за особени заслуги при разкриването на криминални престъпления. Беше мълчалив човек, на вид недружелюбен, но никой в курса не се съмняваше в неговото златно сърце, даже в редките случаи, когато за нещо избухваше. Лейтенант Радев, истинско конте всред другите, се взря в лицето му с такова любопитство, сякаш на челото му бе нарисувано нещо.

— Христо, вярно ли, че те изпратили в Н.?

— Май че има такова нещо — отвърна капитанът неохотно.

— И ти се съгласи?

— Ами кой ли те пита — тоя път с лека досада отвърна капитанът.

— Питат обикновено.

— Формално питат… Но фактически това си е заповед като заповед.

И тия, които чуваха новината за пръв път, се учудиха. За първенеца на курса това изглеждаше по-скоро наказание, а не награда. Всички мислеха, че един такъв опитен специалист като него ще остане на работа в София, а вместо това го пращаха в едно от най-малките градчета в страната.

— Слушай, поне е близко до София — обади се някой. — Пък и спокойно градче. Няма да имаш излишни неприятности.

Наоколо го погледнаха неодобрително — такова утешение можеше по-скоро да раздразни капитана.

— Слушай, защо не кажеш на полковника! — възкликна Радев. — Ами това си е жива несправедливост.

— Има си хас да не знае…

— Може и да не знае. Така или иначе длъжен си да му кажеш какво мислиш.

Капитан Димов се намръщи, кръглото му лице в миг потъмня.

— Не ми е удобно — измърмори той.

— Аз ще поведа разговора! — каза лейтенантът. — Ама ти да не замълчиш като пукал.

Капитан Димов само дигна рамене. Виждаше се, че е огорчен, не му се искаше да се говори за това пред всички. И все пак тоя разговор доста по-късно наистина се подхвана. Тъкмо се измъчваха с препечена пастърма — мазна, жилава и солена като хамсия. Всъщност само една-единствена порция бе съвсем достатъчна, за да стигне на всички. Но полковник Дерменджиев не се стресна от поръчката — като дъвчеше равно, мощно и без никакво увлечение, той пръв и комай единствен довърши всичко, което се намираше в гледжосаната чиния. И едва тогава без никакъв укор измърмори:

— Май че малко я бяха пресолили…

Наоколо се засмяха все пак сдържано и учтиво. Но майор Пенелов, най-възрастният в курса, изведнъж се отпуши.

— Кой е поръчал да я препекат? Пастърма се яде по един-единствен начин — тънко нарязана и сурова.

Няколко бръчки се появиха по идеално сферичната гладко избръсната глава на полковника, явен знак на неодобрение.

— Ти си прекалено придирчив — каза той. — Пастърма като пастърма.

— Аз пък мисля, че трябва да бъдем придирчиви! — боботеше обидено майорът. — Прекалено придирчиви. Към това ни задължава и службата.

— Сигурен ли си? Аз пък мисля, че който е прекалено придирчив в яденето, не може да бъде прекалено придирчив в службата.

Отговорът беше уместен, майорът започна да мига.

— Тебе всъщност къде те изпращат?

— В Омуртаг, другарю полковник.

— Тъкмо на място! — не без ехидство подхвърли полковникът. — Там просто гъмжи от реномирани заведения.

— Но аз говорех по принцип, другарю полковник — измънка майорът.

— Там е работата, че всеки принцип си има покритие. Обикновено каквото на човек му уйдисва.

Лейтенант Радев разбра, че сега му е времето да се намеси.

— Напълно съм съгласен, другарю полковник. По-хубаво е изобщо да няма принципи без покритие. Както често се случва за съжаление.

Радев млъкна и погледна очаквателно към своя бивш началник. И оня наистина клъвна.

— Какво искаш да кажеш?

Радев поигра един момент на вътрешно колебание.

— Ами да кажем, другарю полковник, принципът на справедливото разпределение. Според качествата на кандидата и успеха му в курса. Мисля, че това ни се каза преди две години, когато започнахме…

— Да, каза ви се.

— Вие ни го казахте! — натисна още малко педала лейтенантът. — Но не излезе точно така. Ето ви един съвсем пресен пример. Защо капитан Димов го изпращат в това загубено градче? Та той нали е първенец на курса ни?… Не виждам тук никакъв принцип!

Сега пък полковникът започна да мига.

— Ти какво, адвокат ли си му? — попита той най-сетне.

— А, не, разбира се. Но просто ви давам жив пример.

— Пример давал, хитрец такъв! Димов, ти оплакваш ли се?

Капитанът не отговори веднага, но всички усетиха как вътрешно се наежи.

— Аз не поставям така въпроса, другарю полковник, доволен ли съм или не съм. Важното е ще бъда ли полезен на това място.

Едва сега полковникът обърна към него ясните си като синчец очи.

— И как си отговаряш?

— Отговарям си отрицателно! — малко троснато отвърна Димов. — Вие знаете, че аз съм специалист по кражбите и грабежите с убийство. А в такова малко градче едва ли се случва по едно на година.

— Ти какво? — възкликна искрено учуден полковникът. — Искаш специално за тебе да увеличим престъпленията в държавата? Аз пък мисля, че и нашият идеал е точно обяснен, ако можем да останем съвсем без работа.

Димов леко почервеня.

— Ако можем! Вие по-добре и от мене знаете, другарю полковник, че сега не можем. И до това време всеки трябва да бъде там, където му е мястото.

Полковникът се почеса енергично по бръснатата глава. С такъв жест той би могъл направо да скалпира някой по-деликатен градски череп.

— Слушай, Димов, ако искаш, мога да възразя от твое име пред началството.

Капитанът внезапно се засмя.

— А защо от мое име?

— Защото лично аз не съм съгласен с тебе! — отвърна полковникът. — И ще ти кажа туй, което не знаеш. Началник на участък там е подполковник Дойчинов, пред пенсиониране. Тъй че хората очакват в близко време да го заместиш. И те имат нужда от опитен човек. На твоята възраст малко ли е — началник на участък?

Капитанът с досада побутна залоената пастърма.

— Никога не съм драскал за длъжности, другарю полковник — отвърна той търпеливо. — Може и да ви се види нескромно, но мене работата ме интересува. И то работата, която знам и познавам. Преди всичко аз съм градски човек, израснал съм в Банишора. На село съм бил само веднъж, като момче през бомбардировките. За пръв път през живота си там видях истински пръч. И бях толкова доверчив към него, че ми счупи две ребра. Не се смейте, това си е живата истина. А моят район сега е предимно селски. А аз нито познавам селските работи, нито вярвам, че на село може да стане нещо интересно за мене.

— А, тук положително грешиш! — някак неочаквано меко го прекъсна полковникът. — Понякога на село стават много сложни и интересни престъпления.

— Да, чувал съм. Малко татул в чая… Или по-често — с вилата, та в корема… Съвсем с подръчни средства.

— Това е било някога. А сега животът е друг и хората са други. Бих могъл да ти разкажа няколко удивителни случая. На такава хитрост и изобретателност твоите софийски джебчии никога няма да бъдат способни…

Разговорът бе надминал своята кулминация и започна бързо да спада. Лейтенант Радев мълчеше недоволно — явно беше, че от цялата работа няма да излезе нищо.

Хората наоколо престанаха да слушат, заеха се със своите нормални човешки дела. Някои лениво белеха ябълки, други си наливаха вино. Най-находчивите слагаха белените ябълки във виното, така че съчетаваха и двете полезни работи. И точно тук в разговора се намеси старши лейтенант Шопов, мълчалив и малко флегматичен курсист, когото другите до тоя момент едва забелязваха.

— Другарят полковник е съвсем прав! — обади се той с колеблив глас. — Понякога на село стават поразителни криминални престъпления. По-интересни и в романите не съм срещал. Искате ли да ви разкажа един случай?

Край масите не се забеляза ни най-малък знак на съгласие. В тоя късен час на хората им се искаше да чуят някой хубав виц, а не някаква дълга и кошмарна история. Пък и никой не вярваше, че Шопов може да разкаже свястно каквото и да било.

— Разкажи, Шопов — съгласи се снизходително полковникът.

Както можеше да се очаква, Шопов изведнъж се смути и запъна. Чистото му като на девойка лице стана за миг толкова безпомощно, че неколцина веднага му се притекоха на помощ.

— Разказвай де, разказвай! — подхвърлиха те одобрително.

— Лично с мене се случи тая работа! — преглътна мъчително Шопов. — Четиридесет и осма година, момче бях тогава едва седем-осемгодишно. Една нощ тъкмо преди да си легнем, някой почука на вратата и извика баща ми по име. Той си облече палтото и излезе. И оттогава не се върна… И нито се чу, нито се видя, сякаш се изпари във въздуха.

Всички се спогледаха стреснато — за пръв път чуваха тая история. И наистина им прозвуча невероятно.

— Я разкажи по-подробно! — обади се заинтересуван полковникът.

— Ами това е всичко! — измърмори притеснено Шопов. — Беше някъде към десет часа — ни рано, ни много късно. В одаята бяхме само тримата — аз, майка ми и баща ми. Като го повикаха, никой не се разтревожи, това отлично помня, виждам го сякаш с очите си. По това време се провеждаше масовизацията, а баща ми беше член на партийното бюро. Така че често се случваше да го викат нощем, по никое време…

— Казваш, че по име са го извикали — обади се Димов.

— Да, на малкото име. Той се казваше Антон, пък му викаха Дончо. Тъй чухме и ние: „Дончо! Дончо!…“ Дете бях, не можех да си дам сметка познат ли е или непознат. Но дълбоко в мене живее чувството, че гласът беше познат.

— Но майка ти не е била дете — каза Димов.

Лейтенантът някак особено го погледна.

— И тя това каза — познат беше гласът. Но не обърнала тогава внимание — и без туй се ядосваше, че го викат нощем да се смразява с хората. И вече никога не се досети чий е бил този глас. И нищо не намериха от баща ми — нито дори каскета му… Нищо, съвсем нищо. И досега!

— За пръв път чувам тая история! — измърмори озадачено полковникът.

— Писал съм я в моята автобиография — отвърна лейтенантът.

Настана тягостно мълчание. Полковникът отново обърна ясните си очи към Димов.

— Е, какво ще кажеш? — попита той с едва забележима ирония, толкова, колкото позволяваше тая наистина тягостна история.

— Нищо — каза капитанът. — Впрочем майка ви омъжи ли се след това?

Шопов се понамръщи.

— Не е, което си мислите, другарю капитан. Майка ми се омъжи втори път едва преди пет-шест години. И то за съвсем непознат човек, другоселец.

— Както и да е — измърмори капитанът. — Но на ваше място не бих оставил тая работа току-тъй.

Шопов не отговори, руменото му лице не изглеждаше вече така свежо, както преди няколко минути. На капитана се стори, че някаква мъка има в погледа му, някаква смъртна умора, съвсем чужда на неговата младежка, спретната фигура. Още един важен въпрос имаше в тоя миг в себе си, но знаеше, че не бива да го зададе, поне не тук пред всичките. Разговорът бе замрял сам по себе си, нямаше защо отново да го разгаря. При това майор Пенелов, който седеше точно срещу него, многозначително му намигна. Да, разбира се, съвсем бе забравил за прощалния тост. Курсистите се спогледаха, побутнаха се, предвидливо напълниха чашите. Майор Пенелов деликатно почука с ножа си по чинията.

— За тост има думата лейтенант Радев!

Лейтенантът стана така живо от мястото си, сякаш едва бе изчакал поканата. Всъщност такава беше и простата истина, защото от преповтаряне на словото не бе забелязал какво консумира. Той говори дълго, умно, като се запъна само два пъти — сериозно постижение в познатата им милиционерска практика. През цялото време полковникът го слушаше внимателно и съсредоточено, сякаш бе на инструкция в министерството Димов имаше чувството, че всеки миг ще извади своя познат бележник, за да нанесе в него най-ценните мисли. Най-сетне Радев свърши и повдигна високо чашата си с „Манастирско шушукане“. Избухнаха аплодисменти, звъннаха чаши, близкият келнер с явно неудоволствие забеляза, че част от тоста отиде върху белите покривки. Полковникът се изправи.

— Благодаря ви, момчета! — каза той просто. — Аз съм един, вие сте много. И все пак вие ще ме забравите, а не аз — вас. Вашата работа веднага ще ви погълне. А пък моята работа, това сте именно вие и тия, които ще дойдат след вас. Радвам се, че я изкарахме по човешки и май не можем да се оплачем един от друг. Изключение прави може би само капитан Димов…

— Не прави — обади се капитанът леко зачервен.

— Ето какво ще ти кажа на тебе! — с променен, интимен глас продължи полковникът. — Напразно се кахъриш! Професията не е за тебе проблем. Животът е дълъг, ще ти омръзне да гледаш кръв. Аз мисля, че сега-засега друг проблем трябва да те тревожи. Отиваш на съвсем непознато място, в градче, дето хората си знаят и зъбите. Трябва да се ожениш, мойто момче, иначе здравата ще скучаеш.

Той седна. Отново се чуха аплодисменти. Настроението на масата значително се повдигна.

— Прав ли съм? — обърна се полковникът към Димов.

— За прав — сигурно сте прав — отвърна шеговито капитанът. — Но нещо май жените не ме харесват.

Работите не стояха точно така, но полковникът му повярва.

— Ще те харесат! — каза той убедено. — Там те чакат поне десетина. Като дървеници в креват! — завърши той неочаквано.

Както е редно, изпяха „Хей, Балкан, ти роден наш“ и с това задължителната програма се изчерпи. Вече можеха да си вървят. Пръв стана полковникът, другите с него. Навън нощта бе ясна и топла, плътна луна висеше над побелелите върхове на уличните дървета. Капитан Димов зърна в навалицата познат гръб и вече не го изпусна. Последни ръкувания и пожелания, после една военна кола отнесе полковника. Димов забърза по улицата.

— Шопов, да вървим заедно? — попита той. — Вкъщи ли си отиваш?

— Вкъщи — отвърна лейтенантът, като го погледна бегло.

— Мисля, че можем да изпием за капак по едно коняче.

— Не умея да пия, другарю капитан — малко сухо отвърна Шопов. — Пък и утре ще карам кола.

Това не поощряваше към откровен разговор. Известно време двамата вървяха мълчаливо, стъпките им кухо кънтяха по тротоара. Димов реши да нанесе удара ненадейно.

— Извинявай, Шопов, но според мен ти знаеш кой е убил баща ти.

— Не знам, разбира се! — все тъй сухо и равно отвърна лейтенантът.

— Тогава аз знам. Твоя баща го е убил вуйчо ти — спокойно и малко небрежно подхвърли капитанът.

Той очакваше всичко, но не това, което стана. Шопов рязко спря и го погледна ужасено.

— Откъде знаеш? — възкликна той.

— Откъде мога да знам наистина! — все тъй спокойно отвърна капитанът. — Чувам тая история за първи път в живота си. Но подобно заключение се налага от само себе си.

Лейтенантът го гледаше с широко отворени очи, после като че ли се посъвзе и тръгна с него по улицата.

— Такова нещо никой друг не ми е казвал.

— Може би са били прекалено деликатни — отвърна Димов с едва стаена ирония. — Но ти го знаеш много добре.

— Не, и сега не го знам! — някак рязко и нервно отвърна Шопов. — Но признавам, че съм го мислил.

— Предполагам, че вуйчо ти по това време е бил големец в селото?

Устните на младия човек едва забележимо трепнаха.

— Да, беше председател на селсъвета. Или пък не знам как се е казвало по това време.

— Тъй си и мислех — кимна капитанът. — Това обяснява много неща…

— Какви неща?

— Ти ги знаеш по-добре от мене, Шопов. Защото си мислил за тях хиляди пъти. И имаш не едно, не две доказателства. Но да почнем отначало. Не може майка ти да не е познала гласа. Това го смятам за изключено. Дори да не е била сигурна, тя щяла да каже някакво име — това е нормално и естествено. Тогава защо не го е издала? Аз отхвърлих другата възможна хипотеза, че това е бил глас на човек, когото тя е предпочитала пред баща ти. Вярвам, че не си ме излъгал.

— Наистина не съм — отвърна тихо лейтенантът.

— Тогава какво остава? Че човекът е бил много близък по роднинска линия. Да кажем, баща й, брат й… Една селска жена няма да вкара току-така брат си в затвора, дори да е била сигурна в гласа му.

— А защо не баща си? — попита внезапно лейтенантът.

— Не знам защо! — отвърна искрено капитанът. — Разбира се, че би могъл да бъде и той. Но другото ми се вижда по-естествено. В тия нощни акции по масовизацията — разни дежурства, арести, охрана на обществени места — обикновено са се включвали по-млади и по-яки мъже. Пък и като че ли не е по силите на един възрастен човек да пренесе един труп някъде в преизподнята, щом и досега не сте открили някаква следа от него. Така или иначе, аз споменах по-вероятната хипотеза и ти, без да искаш, я потвърди.

— Не твоята хипотеза, Димов! — все тъй нервно се обади лейтенантът. — А моите собствени подозрения.

— Няма да спорим! — съгласи се Димов. — Но все още остава открит въпросът, защо го е направил? Не допускам, че нещо за имоти или по семейна вражда. По това време имотите нищо не означаваха, а отношенията, както разбирам, са били нормални, щом баща ти е имал доверие на своя шурей да отиде някъде с него. Остава трета възможност — твоят вуйчо е злоупотребил с властта си! Може би е присвоил незаконно държавни средства. Или пък, да речем, е взел някакъв значителен подкуп. Баща ти е знаел, но е мълчал. Несъмнено е бил честен човек, но може би по това време е нямало кому да каже. Или пък е нямал достатъчно доказателства. Аз не вярвам сам да се е издал пред вуйчо ти. Може би се е доверил на майка ти, а пък тя на брат си…

— Мълчи! — едва не изкрещя лейтенантът.

— Това е с няколко думи хипотезата! — завърши Димов. — Хипотеза като хипотеза. Само едно не разбирам в цялата тая история — защо не се опиташ да я провериш. Отнася се до твоя баща най-сетне. До твоя баща!

Сега Шопов крачеше бавно и тежко, лицето му бе съвсем помръкнало.

— Разбира се, че опитах — каза той най-сетне. — Но нищо не излезе.

— Съвсем нищо?

— Да, нищо. Следствието е водено съвсем правилно, но е приключило без резултат. Майка ми е слушала през затворена врата гласовете на близо две дузини хора, но не е познала в нито един от тях тоя, който се е обадил през нощта. Цялото землище на селото е било претърсено най-грижливо — нищо.

— А разпитвани ли са бившите хора на селото? Тия, които биха могли да дадат някакви подкупи?

— Не, разбира се — те не са изхождали от хипотеза като нашата. Но аз ги разпитах. Всички, които могат да кажат нещо, мълчат. Една дума не можеш да изтръгнеш от устата им. Така упорито могат да мълчат само наплашени хора.

— Да, това е нещо — съгласи се капитанът.

— Нещо, с което не можеш да се пребориш. Стена, в която можеш да си блъскаш главата колкото си искаш.

Шопов замълча, целият му вид подсказваше, че тоя разговор не му е приятен.

— Слушай, ти кога заминаваш за Н.? — попита той без настроение.

— Приготвил съм се за утре.

— Ако искаш, мога да те взема със запорожеца. На път си ми, аз заминавам за Кюстендил.

— Добре — отвърна късо Димов.

Те се разделиха на ъгъла, яката фигура на капитана се понесе към тролейбусната спирка. И тъкмо навреме — червеният бръмбар излезе тромаво зад ъгъла, като святкаше унило с кръглите си очи. Димов се отпусна неохотно на продънената седалка, съседът му щедро го лъхна на кисело вино и салца. Не, не беше доволен от вечерта. Всички разговори му се струваха сега глупави и излишни. Може би много добре щеше да направи, ако изобщо беше си замълчал.