Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (3)

3

Като излязоха вънка от хладилния вагон нямаше нито следа, сякаш се беше стопил в сгорещения въздух. Беше все така безлюдно и пусто, само сенките на къщите бяха станали много по-тесни. Точно срещу тях един бръснар с бяла риза с къси ръкави унесено свиреше с уста „Солвейг“. Димов веднага разбра, че тая картина ще помни навярно до края на живота си — толкова бе тя необикновено обикновена, толкова делнична.

Те се качиха в джипката, тя бързо потегли. Димов още веднъж се изненада колко малко е градчето — те буквално след минута се оказаха сред голото поле. От лявата страна теренът леко се възвишаваше и завършваше в далечината с тънък хълмист ръб. Отдясно почвата бе по-богата. Тук-таме жълтееха все още необрани слънчогледови ниви. Съвсем в дъното се виждаше плътна зелена ивица — навярно там бе реката, за която говореше Паргов. Пристигнаха след двайсетина минути. Препратеният преди това оперативен работник седеше край канавката, край него бяха приседнали още двама души, доста умърлушени на вид. Щом колата спря, и тримата се изправиха на крака. Малко преди това бе пристигнала и линейката на окръжното управление, лекарят, облякъл вече бялата си престилка, лениво пушеше цигара.

— Всичко в ред ли е? — запита Паргов, докато слизаше.

— Никой не се е приближавал — отвърна оперативният и прибави по-тихо: — Това момче е братовчед на Евтим, това русото…

— Позна ли го?

— А, не, не му го показах, но той май че се сеща.

Трупът наистина бе покрит с къс зелен брезент, който позволяваше да се видят само обувките му. Но и те бяха доста красноречиви — старите износени обувки с криви токове.

— Как тъй — сеща се. От къде на къде?

— Снощи Евтим не се е прибрал. И той тръгнал да го търси.

Паргов погледна въпросително началника си, той леко му кимна. Русото момче стоеше няколко крачки настрани и ги гледаше уплашено.

— Та какво станало с Евтим? — запита високо Паргов.

— Снощи не се прибра от Перник. Кака Райна, жена му, довтаса към десет у нас, искаше да вървя да го търся. Ама къде да вървя посред нощ. Казах й, че може да е станала катастрофа, та са останали да разчистват. Но на сутринта още го нямаше… Тогава потеглих за Перник… И като стигнах тук…

Момчето спря, уплашено погледна към трупа.

— Почакай малко — измърмори Паргов без настроение.

Димов приближи трупа и дръпна брезента. Отначало не видя почти нищо. Трупът бе закрит много добре със сухи тръни и треволяк, едва се забелязваше, че е положен по гръб. Димов внимателно ги отстрани. Пред него се показа човек, облечен в овехтяла железничарска униформа. Лицето му, сухо, черно, небръснато, наистина леко напомняше с нещо лицето на младежа, който чакаше край канавката. Нямаше шапка, изражението му беше спокойно, дори малко съсредоточено. Много ясно личаха няколко удара с твърд предмет по главата. Долните копчета на ризата му бяха разкопчани, ризата извадена. И там личаха следи от кръв, но раните не се виждаха. При обиска в джобовете му се намериха твърде малко предмети, преди всичко паспортът с името на Евтим Михов Дъбев, 36-годишен, роден и живущ във Войниково, женен, без деца. Самоличността му се потвърждаваше и от служебната му карта за безплатно пътуване по железниците. Освен това имаше малко тефтерче, късо похабено химическо моливче, носна кърпа, 86 стотинки дребни пари. Това бе всичко. Не се виждаше наоколо ни фуражката на убития, нито предметът, с който бе извършено престъплението.

— Докторе, можеш да почнеш! — обърна се хладно Димов към лекаря.

— Да, мерси! — каза иронично лекарят и постави на земята кожената си чантичка.

Димов се замисли. Дори повърхностният поглед подсказваше, че убийството е доста странно, не обещаваше лесна развръзка.

— Паргов, обработете мястото — обърна се той към помощника си.

После бавно се запъти към шосето, където бяха седнали двамата младежи от Войниково. Русият го гледаше като хипнотизиран, Димов много ясно усети молбата в погледа му — молбата му да спести каквото и да било лошо известие. Той се отпусна мълчаливо до тях, облиза засъхналите си устни.

— Ти, момче, по-добре да си ходиш — обърна се той към непознатия.

Младежът стана и неохотно се запъти по посока на гарата. Русият лекичко пребледня.

— Много съжалявам, но това е наистина байчо ти! — каза меко Димов.

Макар да очакваше новината, младежът още по-силно пребледня. И за пръв път през живота си Димов видя как устните му побеляха и се напукаха просто за мигове.

— Олеле, как ще кажа на кака! — изохка той.

Не можеше да се разбере в тоя миг кого жалеше повече — себе си или своята роднина в селото. Но очевидно първата му мисъл не беше за убития.

— Ще кажеш на майка си — подсети го Димов. — Пък тя ще каже на кака ти. Жените по-добре се разбират.

— А, не, не — възкликна младежът. — Тя ще иска да чуе всичко от мене.

— Е да, но бурята вече ще е преминала… Пък и мъж си най-сетне — ще изтърпиш едни женски сълзи.

Но младежът безутешно хапеше напуканите си устни.

— Та кой може да го убие! — възкликна смаяно той. — Бачо Евтим правеше път и на мравките… Тук някаква грешка е станала.

— Може да се е карал с някого в селото. Всеки човек си има врагове.

— Бачо Евтим ли? Никакви! — заяви решително младежът.

— Той по кое време се връща на село?

— Все по едно и също време — привечер. Чакай, в колко часа пристигаше влакът в Косер? — забъбри младежът объркано. — В седем без десет. И оттам още двайсет-трийсет минути с велосипеда…

— С велосипед ли? — погледна го Димов.

— Ами с велосипеда, пеша е много далеч. Сутрин го оставя на гарата в Косер, вечер го взема. Само че преди няколко дни счупи ос, та вървеше пеша.

— Колко километра са оттук до гарата?

— Към три километра. И още два до село…

— А може и да не е тръгнал веднага от гарата — помисли гласно Димов.

— А, не вярвам. Той не е такъв — да спре по кръчми… Винаги по едно и също време се прибираше — като часовник.

— А имате ли много роднини на село?

— Не, неколцина сме. Ние сме бежанци от Банско, преди войните. Има само три семейства Дъбеви във Войниково, това е всичко.

— А как живееше с жена си? С кака ти Райна?

— Добри бяха, слушаха се — каза момчето уверено. — Пък и няма как да се скарат, бачо Евтим беше кротък като муха. Ние сме почти съседи, но не съм чул никога да се карат, макар че…

Младежът нерешително спря.

— Макар че? — погледна го внимателно Димов.

— Ами деца нямаха — малко неохотно отвърна младежът. — А батко Евтим много обича деца… Ходиха по доктори, насам-натам, нищо не излезе.

— Кака ти беше ли много уплашена снощи?

Момчето горчиво въздъхна.

— Много! Е, не чак толкова много! Като я излъгах, тя малко се успокои. Но сутринта не беше с акъла си. Едва се измих, набута ми в ръцете хляб и сирене и ме изпрати чак до края на селото да види дали съм отишъл. Като се обърнах след десетина минути, още стоеше там и гледаше.

Момчето отново се завайка как ще отиде на село, какво ще каже на майка си. Лицето му съвсем прежълтя.

— Да отида ли да го видя! — примоли се той. — Може нещо да е станала грешка с имената.

— Добре, виж го — кимна Димов. — Макар че не е станала грешка.

И веднага съжали, че го е оставил да види трупа. Момчето изохка, повърна внезапно и без да каже дума повече, побягна към селото. След четвърт час всичко беше готово. Пренесоха трупа в линейката, внимателно изследваха терена под него. Съдебният лекар бе приседнал на няколко крачки от убития и без настроение дърпаше от коравата като молив цигара. Димов мълчаливо приближи до него.

— Довечера ще ви дам подробния протокол — каза той. — А сега по общите работи… Убийството е извършено снощи — между седем и десет часа. Първият удар е бил нанесен отзад, когато и двамата са били прави. Бил е изключително силен и смъртоносен удар, макар че убиецът си е послужил с най-обикновен дървен кол. Улеснило го е и обстоятелството, че железничарят е бил с гола глава и по всяка вероятност не е очаквал нападението. Само изключително силен физически мъж може да нанесе такъв смъртоносен удар. Въпреки това жертвата е успяла да се обърне към убиеца и е паднала на асфалта по гръб. Убиецът е нанесъл още два удара с кола…

— Защо сте толкова сигурен, че е било кол? — запита Димов.

— Върху раните много ясно личат следи от кората на дървото — отвърна лекарят. — След това убиецът е хванал жертвата си под мишниците и я е завлякъл до канавката.

— А това откъде знаете? — усмихна се едва забележимо капитанът.

— И по терена, и по токовете на жертвата има следи от тътренето! — каза хладно лекарят. — Извинете, че се намесвам във вашата работа, но така е.

— Да, наистина е така — кимна спокойно Димов.

— И тук, в канавката, работите най-много ме озадачават — продължи лекарят. — Убиецът е нанесъл още девет удара с нож в корема на жертвата. По-скоро това не е нож, а кама — тясно дълго лезвие. Разбира се, случва се, случва се убиецът да нанесе някой друг допълнителен удар за сигурност, но девет!… Той просто го е направил на решето. И обикновено тия допълнителни удари се нанасят в главата или сърцето — зависи от оръжието, рядко в корема. Най-страшното е, че той старателно е запушвал всички пробои с пръст и трева, която е скубал около себе си. Защо? Според мен не може да се намери разумно обяснение. Той е загубил доста време с това, рискувал е да го заварят на местопрестъплението…

Той млъкна. И капитанът мълчеше потънал в мислите си.

— Ако ви интересуват моите по-общи заключения?

— Моля! — трепна Димов.

— Според мен това не е обикновено убийство — каза лекарят. — В смисъл не е извършено за грабеж. Според мен убиецът е садист. И това садистично чувство просто е бликнало в него, може би неочаквано и спонтанно, като е видял на пътя сам и беззащитен човек. Не вярвам човек, който е замислил убийство, да е тръгнал след жертвата си въоръжен така примитивно с дървен колец.

— А може да не е садист — отвърна Димов. — Може да е бил просто пиян. Разликата не е кой знае каква.

Лекарят се позамисли.

— Да, възможно е, макар че…

— Представете си, че са били заедно в кръчмата, там са се скарали… Евтим Дъбев е излязъл, другият след него… Алкохолът може да помрачи разсъдъка до степен на садизъм.

— Може, но не вярвам — каза убедено лекарят. — Убийството е извършил трезвен човек. Всички удари, включително и тия с камата, са нанесени много пресметливо и точно. Убиецът е бил съвсем спокоен. Това ме кара да мисля, че не е новак в тая област.

— Да, естествено, но според мен убиецът е местен човек.

— Защо мислите така?

— Има много причини.

Лекарят стана от мястото си, разсеяно отупа дъното на панталона си. Едрото му месесто лице сега изглеждаше прекалено добродушно за човек с такава тежка професия.

— До довечера ще ви пратя протокола — каза той и погледна неспокойно часовника си.

— Ако ви оставят гостите, разбира се — каза със съмнение Димов. — Всъщност колко години навършвате?

— Четиридесет и две.

— Да, браво! — възкликна Димов искрено. — Изглеждате много по-млад.

— Май че всички колеги са като мене — усмихна се лекарят. — Тия, които всеки ден работят със смъртта, стават малко нещо безсмъртни.

Той се потътри тежко към колата, като все още отупваше дъното на панталона си. После спря и се обърна.

— Да имате някакъв по-особен интерес? Към аутопсията искам да кажа.

Димов се почеса малко нервно.

— Как да ви кажа — какво има тоя нещастник в стомаха си.

— Пфу! — тръсна глава лекарят и неловко се покатери на своя хладилник.

Димов му махна с ръка и се обърна към своя помощник. Паргов смешно стърчеше в картофената нива край пътя. Лицето му изглеждаше леко възбудено.

— Другарю капитан, следа! — обади се той. — От стъпките на убиеца.

Димов бързо приближи. Край едно от картофените гнезда наистина личеше ясен отпечатък от обувка.

— Сигурен ли си, че не е твоят? — попита Димов със съмнение.

— Моля ти се! — каза Паргов обидено. — После, аз нося сорок пят!

Димов погледна с уважение внушителния му крак.

— А тоя приятел?

— Нормален крак — четиридесет и две — каза Паргов. — Обикновена обувка с подметка от гьон.

— За село това обикновено ли е? — попита Димов.

— Да, виж, тук си прав — каза Паргов. — Нашите шопи носят най-често гумени цървули.

— Ти тоя ще го изкараш аристократ — измърмори Димов. — А според теб какво е търсил в нивата?

— Скубел е тръни и бурени, за да прикрие трупа. Ето тук е отскубнал. Не съм специалист по селските работи, но според мене това е направено снощи.

— Да, добре… Това ли е всичко?

— Това е — каза Паргов със съжаление. — И нищо друго — ни фас, ни копче. Само една клечка кибрит намерихме и перо от сврака. Но клечката кибрит е от миналата година.

— Да, добре, ела сега да поседнем — предложи Димов.

Приседнаха в канавката с гръб към слънцето. Беше станало много горещо. Картофената нива зад гърба им тежко миришеше на пръст и увехнала шума. Някъде пред тях трепкаше с крилата си ястреб, увиснал неподвижно в сгорещения въздух. Някакво мишле или лалугерче навярно се бе стрелнало в дупката си, защото въздушният разбойник разочаровано отлетя. Димов изгледа докрай малкото представление, после тихо заговори.

— В края на краищата два предмета липсват — шапката и колецът. Да речем, Евтим е бил без шапка, но къде е колецът? Не вярвам убиецът да го е отнесъл у дома си за спомен. Изобщо никой не се разхожда с доказателства в ръка. Но не вярвам да го е оставил и някъде насред пътя за реклама на предприятието. Според мен колецът не е далеч, но все пак скрит някъде. Важното е сега да го потърсим.

— Към реката — каза Паргов.

— Защо към реката?

— Ами ти нали каза, че без друго не е тръгнал по шосето… Той ще се крие да не го видят наоколо. Насреща, както виждаш, е голо — хе чак до върха на баирите.

— Като се мръкне — какво значение? Голо, но затова пък пусто — няма да срещне никакви хора.

— Нощите са доста светли — каза Паргов.

— Добре, към реката. Но назад към Косер или към Войниково?

— Направо към реката — каза Паргов. — Както виждаш натам има слънчогледови и кукурузени ниви… Пък и край реката растат тополи и леска — мине ли на другия бряг, никой няма да го види.

— Има ли пътека край реката?

— Има и от двете страни.

— Да не е луд да върви по пътеката! — измърмори Димов недоволно. — Но нищо, да проверим по-напред твоята хипотеза. Оперативният как се казваше?

— Стефан.

— Добре, вземай го и да вървим.

Те се пръснаха във верига на двайсетина метра един от друг и тръгнаха към реката. С обикновени обувки през нивите не беше чак толкова лесно, но нямаше какво да се прави. След картофената нива нагазиха в неразорано стърнище. Тук-там някоя птица изхвръкваше изпод краката им, прибягваше лалугер с вирнати ушички, изшумоляваше гущер. Спокойната и мирна земя живееше обикновен живот, без да се интересува от смъртта. Преминаха и стърнището, наближиха кукурузена нива. Когато тръгнаха редом с нея, Паргов, който се движеше краен вдясно, внезапно спря.

— Намерих нещо! — обади се той с разколебан глас.

— Какво намери? — попита Димов.

— Домат.

— Домат ли? Какъв домат?

— Ами просто домат.

Паргов го въртеше из пръстите си с такъв интерес, сякаш беше намерил късче самородно злато.

— Може би има бахчи край реката — обади се Стефан.

— Не, бахчите са край селото. Тук има само конопени ниви.

— Тогава дай да видя тоя домат! — каза неуверено Димов.

Беше наистина най-обикновен домат — дребен, кръгъл и розов, не съвсем добре узрял.

— Това е пазарски домат — каза Паргов уверено. — Нашите местни домати са грапави и червени като малина.

И Димов го взе в ръцете си.

— Има си хас убиецът да е носел мрежа с домати! — каза Димов удивено.

— Нашите шопи имат бамбашка логика — каза Паргов. — От тях може всичко да се очаква. И да е мъкнал шевна машина на гърба си, пак няма да се учудя.

— Добре! — прекъсна го Димов. — А защо е изпаднал тоя единствен домат? Да предположим, че е оставил на земята мрежата и доматът просто се е изтърколил. Но защо е спрял? Може би да хвърли колеца… Тук нивата е бая гъста.

— Правилно! — зарадва се Паргов.

Те влязоха вкупом в нивата, после отново се пръснаха. Не бяха изминали десетина крачки, когато Паргов смаяно се обади.

— Ето фуражката!

— Не я пипай! — извика Димов. — Не пипай за козирката.

Събраха се и тримата, разгледаха с интерес вехтата железничарска фуражка. Личеше много ясно, че е била носена повече в джоба, отколкото на главата, защото изглеждаше доста сплескана, козирката й бе начупена точно по средата. Но това бе всичко, което видяха.

— Защо е мъкнал шапката чак дотук? — запита Паргов, като чешеше едрия си нос. — И след това я е захвърлил.

— Може да е имало нещо скрито в нея — предположи Стефан.

— Какво може да има скрито в железничарска фуражка? — погледна ги накриво Димов. — Освен някой фас…

Но като разгледаха по-внимателно хастара, наистина намериха един процеп в шева, колкото да се пъхне неголяма вещ. Паргов старателно претърси вътрешността, но не откри нищо.

— И да е имало скрито нещо, взето е! — каза той.

— Хайде стига с тия свободни съчинения! — обади се Димов. — По-добре да потърсим колеца, сигурно е наблизо.

Намериха го пет-шест крачки по-нататък, захвърлен небрежно като шапката. Беше най-обикновен подпорен кол за овощно дръвче, тъй като по него все още личаха следи от варосване. На острия край ясно личаха остатъци от прясна пръст, сигурно доказателство, че е бил наскоро изтръгнат от земята. На тъпия край още по-ясно личаха кървавите петна — нямаше никакво съмнение, че именно с тоя кол е извършено убийството.

— Постъпихме доста лекомислено — обади се недоволно Димов. — Трябваше да поискаме от София куче. А сега тук стана цяла каша от следи.

Решиха да прекратят по-нататък проследяването на дирята. И тримата се качиха на джипката и потеглиха обратно към гара Косер. Не бяха изминали петстотин метра, и Димов спря колата. От лявата им страна се простираше голяма овощна градина с млади ябълкови дървета. Всички овошки бяха подпрени с къси колчета.

— Ето откъде е отскубнал кола! — каза замислено Димов. — Може да проверим.

В крайните два реда на овощния блок липсваха всичко три колчета, но само едното от тях изглеждаше да е отскубнато скоро. Димов внимателно огледа прясната пръст, после пъхна кола в дупката. Да, той съвсем очевидно подхождаше на другите и по размер, и по външен вид, и по начина, по който бе нашарен, и по варовития разтвор. Тримата се оттеглиха няколко крачки и известно време мълчаливо наблюдаваха общата картина.

— Оттук е взет! — каза убедено Паргов. — До Косер друга овощна градина няма.

Отново се качиха на джипката и след малко пристигнаха в селото. Благодарение на гарата то беше едно от най-големите села в района, естествен център на околните по-малки. В самия център издигаше бялата си модерна сграда комбинат от универсален магазин, ресторант и сладкарница. Затова пък гаричката беше от началото на века — малка, тясна и овехтяла. Тук ги сполетя несполука — нито дежурният, нито кой да е от персонала бяха забелязали слизането на Евтим Дъбев от влака.

— Познавам го много добре — каза дежурният. — Но вчера не го видях. Доста хора слизат на нашата гара от тоя влак, може би към стотина души. Къде да го видя в навалицата.

Групата се върна при колата. Димов погледна часовника си — беше едва 11:30 часа, а струваше му се, че е престоял тук цял един безкраен ден.

— Вие се върнете с колата в Н. — каза Димов. — Поискайте веднага да ви пратят от София кучето. Ако не се върна дотогава, Паргов ще продължи сам работата.

— А ти, шефе?

— Аз ще прескоча до Перник — каза Димов. — Колкото повече работа свършим през първия ден, толкова по-добре.

И като махна с ръка, бавно се упъти към гарата.