Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (8)

8

Не знаеше колко е спал. Но беше спал дълбоко и непробудно. От тъмната пропаст на съня го измъкна нетърпеливо чукане на вратата. Той бързо и леко се повдигна в мрака на леглото си, но в душата му нямаше никакво чувство за опасност.

— Кой е?

— Аз съм Паргов. Отвори!

Димов светна нощната лампа, нахлузи бързо панталоните си и отиде да отвори. Помощникът му стоеше на прага с възбудено лице.

— Трябва да вървим! — каза той леко задъхан. — Станало е убийство в Гулеш.

Димов не се учуди, повече се разтревожи. Пък и в грамадната фигура на Паргов тоя път се чувстваше някаква мрачна напрегнатост.

— Тоя път с огнестрелно оръжие. Но, върви, ще ти разкажа по пътя.

Димов погледна часовника си — беше един без двайсет.

— Вземи си някаква дреха, хладничко е навън — предупреди го Паргов и заскърца с грамадните си крака по стълбите.

Димов измъкна от гардероба шлифера си и побърза да го настигне.

— Предупреди ли началника? — попита той.

— Не е тук. Извикаха го на доклад в София.

Навън в газката ги чакаха Първан и един униформен милиционер с пушка. Димов седна при шофьора, колата веднага тръгна.

— Сега разказвай…

— Малко е за разказване — обади се от мрака на колата Паргов. — Тая нощ към 11 часа в Гулеш са убили бай Киро Кушев, както му казваме ние, доста известен човек в селото, над петдесетгодишен. Убили са го в собствената му стая с револверни изстрели, които са дошли отвън.

— В стаята му? — попита учудено Димов.

— Да, в стаята! — потвърди Димов. — Стреляно е навярно от улицата или от двора, куршумите са праснали стъклото на прозореца. Бай Киро е издъхнал просто моментално, от убиеца няма нито следа.

— Тръгна ни! — измърмори Димов. — А кой ти даде тия сведения?

— Наско, нашият цивилен разузнавач в Гулеш. Говорих с него лично по телефона.

— Това вече е наистина интересно! — каза Димов. — Такива убийства не стават всеки ден. Даже и в София.

— Пък даже и в криминалните романи! — добави Първан с някакво вътрешно задоволство. — Поне в нашия край такова чудо досега не е ставало. Тук хората не употребяват такива модерни оръжия.

— Какъв човек беше убитият?

Зад гърба му настана подозрително мълчание.

— Народен враг! — обади се най-сетне Първан.

Но гласът му не звучеше убедително.

— Аз сериозно ви питам.

— Не знам дали е точно така! — обади се с колеблив глас Паргов. — Но факт е, че по едно време се появи такъв надпис по стената на бащината му къща. Бащата на бай Киро беше селският туз преди Девети септември. Богат човек, сговорист, после приятел на немците, с една дума — изедник. Неговата къща беше най-хубавата в селото.

— Защо беше? Да не сте я подпалили?

— Има си хас! Направихме я детски дом. Него го осъдиха на смърт, скоро след това умря и жена му. Преди войната Киро беше студент в София, но всички казваха, че бил против германците. Имал даже с баща си сериозни разправии по този въпрос. През бомбардировките като всички други се върна на село. Добре се държеше, затова му се и размина на Девети септември. Остана да живее отначало в бащината си къща — оставиха му една от стаите. Но от университета все пак го изключиха, не можа да завърши.

— Знаеш ли какво е следвал?

— Право — каза Първан. — Тъй съм чувал.

— Народният съд му конфискува имуществото, но, изглежда, че Киро все пак е успял да скрие нещо. Харчеше, докато имаше, парите на баща си. После се хвана с черна борса. Затова и пострада. Стопанската милиция го залови в някакви незаконни сделки, изпратиха го за две години в изправителен дом…

— Само заради черната борса? — усмихна се Димов.

— Ще разпитаме по-подробно в Гулеш. Беше опозиционер, разбира се. Доколкото си спомням, даже не беше петковист, а демократ. През време на първите парламентарни избори доста се активизира. Но от изправителния дом се върна от кротък по-кротък, купи една малка къща — тая, в която сега го убиха. Започна да отглежда отначало кокошки, прасета. Постепенно влезе в пътя, както се казва. От десетина години не съм чувал за него никаква лоша дума. Когато основаха във Войниково трудовопроизводителна кооперация, той стана пласьор на производството им. Казваха, че вадел хубави пари.

— Женен ли е?

— Не, остана си стар ерген. Живееше сам в цялата къща. Но тя не е голяма, доколкото си спомням само две стаи и кухня.

Като надуваше остарелите си дробове, джипката хвърчеше по асфалтираното шосе. От време на време в далечната светлина на фаровете се премяташе някой див заек, бързо прекосяваха пътя натежали яребици. Скоро минаха през потъналото в мрак Войниково, после влязоха в Гулеш. Селсъветът беше на централния площад, всички лампи на втория етаж светеха. Председателят на селсъвета ги чакаше в кабинета си заедно с партийния секретар и двама млади хора, доста спретнато облечени. Паргов ги запозна набързо с Димов, подаде му стол. Единият от младежите, нисък, як, с четинесто подстриган алаброс, беше Наско Радев — техният разузнавач. Вторият младеж сам побърза да се представи.

— Аз пък пръв видях убийството! — обади се той с престорена гордост.

— Той е наш активист — препоръча го партийният секретар. — Комсомолец и отрядник.

— Кой ще докладва пръв? Ти ли? — обърна се Димов към разузнавача.

Той седна край бюрото и извади бележника си.

— Аз съм спал по това време! — малко виновничко започна Наско. — Даже не съм чул изстрелите, макар че живеем наблизо. По едно време ме събуди Стефчо — той показа с глава активиста. — „Веднага ставай — казва ми, — че убиха бай Киро!“ Облякох се бързо, отидохме двамата. Стефчо, то се знае, не го пуснах в двора да не обърка нещо следите. Стъклото беше разбито от куршумите, но лампата в стаята светеше. Погледнах през прозореца — бай Киро лежеше целият в кръв. Почудих се — да влизам ли, да не влизам ли? Но си помислих, че може да е жив, да има нужда от медицинска помощ. Опитах внимателно входната врата. Тя пък беше докрай отворена. Влязох през антрето в стаята. Още щом се наведох над бай Киро разбрах, че е свършил. Тогава оставих Стефчо на пост пред къщата, а аз отидох да търся председателя.

Младежът завърши и погледна към активиста. Стефан като че ли само това чакаше.

— И ние с жената бяхме заспали! — започна той. — Изведнъж ме стреснаха изстрели. Ама много силно трещяха.

— Чакай малко. И по-бавно! — прекъсна го Димов. — Вие къде живеете?

— Кажи-речи точно срещу бай Киро. Ама не е чак толкова близо — дворът ни е бая дълбок. Само че много добре се виждат двете къщи, тъй като живеем на втория етаж, а баш между къщите дървета няма. И като притрещя, аз веднага скочих и без да паля лампата, изтичах до прозореца. Насреща никакъв човек не се виждаше, никакво движение. Само прозорецът на бай Киро светеше, но в светлото също нямаше никой. Веднага разбрах, че е станало нещо. Тогава запалих моята лампа, облякох панталоните, нахлузих, както можах обувките, и тръгнах. Но тук жената веднага скочи и ми се обеси на ръкава. „Стой тук вика, ония са с пистолети, ще те убият!“ Едвам я усмирих. Какво я усмирих. Тя се помъкна след мене и скимти. На двора ме доядя, та й креснах. Тя остана да хленчи до портата. Излязох на улицата. Гледам — тъмно, пустотия, нищо! Озърнах се някоя и друга къща да свети — няма. Или не са чули, или са скрили глави под юрганите да не им се случи нещо. Едва тогава видях счупения прозорец на бай Киро. Да ви кажа право, достраша ме да вляза с голи ръце в двора — тъмно, де да знаеш откъде може да долети куршумът. Оградата им е зидана, немного висока, може да се погледне през нея. Тъй и направих. И тогава видях убиеца.

— Видя го! — не повярва Димов на ушите си.

— Видях го с очите си. Вървеше по пътеката към малката порта, дето е от задната страна на двора. Къщата на бай Киро гледа на две улици, задната е като сокак — нерегулирана. И той точно натам вървеше.

— Как изглеждаше?

— Как да ви кажа? Горе-долу като мене висок или даже малко по-висок. Но по-едър, по-як. Панталоните му, да речем, черни ще са били, не личаха в тъмното. Но фланелата му беше съвсем светла, по фланелата го забелязах в тъмното.

— Чакай сега малко! — прекъсна го Димов. — Защо пък мислиш, че е било точно фланела.

— Може и пуловер да е било.

— А защо да не е било, да речем, светла риза?

Младежът се позамисли.

— Фланела трябва да е било! — каза той доста уверено. — Фланелата е по-дълга от ризата и стои прилепнала. Дума да не става — фланела беше! — завърши младежът уверено.

— Добре, карай нататък! — кимна Димов.

— Като го видях, страшно ми се прииска да затичам след него! — продължи оживено младежът. — Ама смея ли, нали знам, че е с пистолет. Гледам го, под носа ми е, а нищо не мога да му направя. Не се въздържах и му извиках — хей! Бая силно подвикнах. И оня се обърна, честна дума ви казвам. Обърна си само главата, но не видях лицето му, много тъмно беше в задния двор. Но стори ми се, че държи нещо в ръцете си. Бая нещо трябва да е било, защото ходеше наведен. Погледна към мене, после бързо затича към вратичката. И докато се сетя — изчезна.

Той млъкна, нещо тревожно и безпомощно се появи на лицето му.

— Стори ми се, че е познат човек — каза той просто. — Приличаше ми на някой, дето съм го виждал и друг път.

Един миг двамата с Димов напрегнато се гледаха.

— Там е цялата работа! — каза Димов. — Ти много добре знаеш на кого е приличал. Но не искаш да ми кажеш. Просто трудно ти е да го повярваш…

— Ами, трудно ми е да го повярвам! — обади се недоволно младежът. — Не е там работата, другарю Димов. Но нали ви казах, че беше много тъмно. Мене ми се е случвало посред бял ден да се припозная, та камо ли в тъмното. Това е опасна работа, като не си сигурен в нещо. Можеш такава беля да докараш на човека, че после цял живот да се каеш!

Младежът млъкна. Димов усещаше, че всички в стаята му съчувстваха въпреки любопитството, което ги гризеше.

— Не си прав! — каза Димов с твърд глас.

— Защо да не съм прав?

— Ами толкова е просто. Видял си, да речем, Петър. Ако Петър е невинен, той е бил вкъщи. Спал е при жена си, при децата си, всички са знаели, че е у дома. Тогава как ще го нальосаш? Няма начин! Дори да ти се иска нарочно да му направиш беля, пак няма да можеш.

— Да, прав си — каза младежът не съвсем убеден. После помисли малко и добави. — Ама тогава не ми мина през ума, че е той. После като си мислех, изведнъж ми светна, че може да е той. Ние имаме тук един механик, Янко Несторов, на него ми заприлича.

— На Янко ли? — възкликнаха вкупом и тримата местни хора.

— Баш пък той! — измърмори недоверчиво партийният секретар. — Те са от един дол дренки. Янко му сваля шапка от десет метра.

— Това ли е всичко? — попита Димов.

— Това е! Само се отбих за малко да успокоя жената, после изтичах при Наско да му кажа какво е станало.

— Като те събудиха гърмежите, сети ли се да погледнеш часовника си?

— Аз не се сетих, но жената погледна. Казва, че било точно 11 и 5 минути.

— По кой часовник?

— Имаме голям будилник, стои винаги на масата.

— Верен ли е?

— Същинска Омега.

— Добре, като се прибереш, не забравяй да го навиеш.

Когато след десетина минути останаха сами, Димов скри бележника си и погледна любопитно към Паргов.

— Ами сега какво ще кажеш? Мислиш ли, че между двете убийства има някаква връзка?

— Не ми се вярва — отвърна замислено Паргов.

— Ами бялата фланела?

— Аз нали ти казах, че тук тия бели фланели много се носят. Може да е най-обикновено съвпадение.

— Да арестуваме ли тоя ваш механик Янко Несторов?

— Ако го намерим! — отвърна Паргов просто.

— Защо мислиш, че няма да го намерим? — усмихна се Димов.

— Ами много просто. Ако е бил той наистина в двора — разбрал е, че са го познали. Да не е луд да чака да го заловим. Само че на мен хич не ми се вярва да е Янко Несторов. Нашето момче се е припознало.

— Не бъди толкова сигурен.

— Янко ми се вижда кротко момче. Много добър техник е, с хубава клиентела. Ще видиш каква хубава двуетажна къща си е издигнал. Горе живее, долу му е работилницата. За какво му е припряло да убива Киро Кушев. Та те бяха приятели, от един дол дренки, както казва партийният секретар.

— Женен ли е?

— Женен е, без деца. Жена му май се повреди при някакъв аборт. Но не е туй, което си мислиш — не вярвам да е закачал жена му.

— Знаеш ли какво казваше моята майка, Паргов? „На това море капитан няма!“ Интересно е, че и в двата случая ни се мяркат някакви бездетни.

Димов се позамисли.

— Друго нещо има, което не ми е ясно, поне засега. Убиецът е стрелял, но не е избягал веднага. Нашият Стефчо е ставал, обличал се е, с жена си се е карал, прекосил е целият двор, улицата. И като е погледнал през зида — видял убиеца. Много странен убиец. Всеки друг на негово място веднага би офейкал. Та то от ясно по-ясно е, че ще се събудят хората, ще погледнат през прозорците. И ще го познаят, както може би са го познали.

— Може би е влязъл при убития… И е взел нещо. Може би точно затова е извършил убийството.

— Да, разбира се, такова обяснение е близко до ума. И все пак в него има нещо неубедително, невероятно. Ако е било крайно необходимо да рискува, навярно пак би измислил някакъв по-умен ход. И все пак най-добре е да вървим, да видим с очите си.

Наско и Стефан ги чакаха долу при газката. Качиха се всички и тръгнаха. Но след две преки Наско ги спря.

— Хей оная къща е на Янко. Тази двуетажната, дето е на ъгъла.

Димов погледна през стъклото, къщата беше съвършено тъмна, не даваше никакви признаци на живот.

— Наско и Първан да слязат! — разпореди Димов. — И внимателно да охраняват къщата, докато дойдем.

Тъкмо се готвеха да тръгнат и по тъмното шосе блеснаха фарове, скоро се очерта грамадният блок на линейката на доктор Станков. Те дадоха знак на шофьора да върви след тях и скоро пристигнаха. Доктор Станков се смъкна тежко от колата, масивната му фигура бе заприличала на мечешка от дебелия пуловер.

— Даже не успях да си сваря кафе — оплака се той. — А пък ние дебелите хора нощем сме си сънливи!

Започнаха огледа. Разстоянието между уличната ограда и къщата бе съвсем малко — около четири метра. Но по всяка вероятност не бе стреляно от самата улица, защото не намериха там гилзи. Къщичката беше едноетажна, ниска, отдавна небоядисвана, с крайно занемарен вид. Близо до входната врата от улицата растеше стара, разклонена дюля — именно там намериха четири гилзи. Погледнаха през разбитото стъкло на прозореца. Подът беше почти на равнището на терена — доста мръсен, покрит с избеляла черджица. На пода по очи лежеше Кушев сред съсирена локва кръв. Един куршум го бе шибнал малко над лявото око, като бе раздробил черепа. Виждаха се още две рани — едната в гърлото, другата в областта на сърцето.

— И трите са били смъртоносни! — измърмори доктор Станков с отвращение. — И смъртта е настъпила моментално.

Входната врата на къщичката наистина беше заключена. Минаха през задната врата. Тясно, нечисто коридорче делеше къщата точно на две половини. От дясната страна беше кухничката и една доста добре подредена стая, която навярно бе служила за гостна. От лявата имаше килер и стаята, в която бе извършено убийството. Изглеждаше доста бедна и зле мебелирана — само един креват и някакъв стар селски сандък, обкован в цветни тенекийки. Доктор Станков се наведе над трупа.

— Само три рани — каза той равнодушно. — Четвъртият е ударил стената — видяхте къде. И трите куршума са идвали малко отдолу. Очевидно убиецът е бил клекнал зад дюлята, изстрелял е и четирите куршума просто наведнъж. Бил се е прицелил в сърцето, а когато Кушев се е смъквал, куршумите са го удряли последователно в гърлото и главата. Последният от тях е попаднал в стената и тогава убиецът си е обрал крушите.

Обискираха внимателно трупа. Оказа се, че джобовете му са пълни с книжа и документи, които едва се побираха в тях. В задния джоб на панталона откриха стар, износен портфейл, видимо добре натъпкан. Преброиха парите — оказа се, че в портфейла има 216 лева книжни пари, без да се броят стотинките. Сандъкът беше заключен, никой от ключовете, които се намериха в джобовете му, не можа да го отключи.

Димов и Паргов се спогледаха озадачено.

— Ето ти нова загадка! — каза Димов. — Къде се е бавил убиецът? Явно не е дошъл при трупа, иначе би му прибрал поне парите. Или нещо друго, колкото да маскира истинските цели на убийството, ако не е било за грабеж.

— И на всичко отгоре за по-бързо би могъл да влезе през прозореца — добави Паргов. — И от елементарна предпазливост да загаси лампата. Де да знаеш, може да е взел нещо, което е било в някоя от другите стаи.

Димов все още замислено оглеждаше стаята.

— Докторе, можеш да си прибереш плячката! — каза той. — Виждам, че ти се затварят очите.

Димов остави Паргов в къщата на убития, за да направи основен обиск, а той заедно с Наско и двамата отрядници заминаха бързо към къщата на Янко Несторов. Улицата беше все тъй тиха и тъмна, никаква светлина не идваше от дома на монтьора. Направиха подробен план как да проникнат в къщата, заложиха засадите и тръгнаха. В самата къща трябваше да влязат Димов и Наско, местният разузнавач.

— Малка е вероятността да окаже съпротива! — каза Димов. — Той или е избягал, или пък се е запасил с някакви лъжи. Не вярвам точно тук да се съпротивява, но де да знаеш. Може пък да си е помислил, че не са го разпознали в тъмното.

Влязоха в малкото дворче с цветни лехи край зидовете на къщата. Недовършена бетонна стълба без перила водеше за втория етаж. Димов тръгна пръв, Наско след него. Пред вратата имаше малка площадка, вдясно върху рамката на вратата се белееше старомодна порцеланова чашка на звънец. Димов натисна леко копчето, съвсем близо до вратата се чу силен звън. Вторият път той натисна по-продължително и зачака. След малко прозорецът, който се намираше точно над стълбището, светна, след това се чу леко изскърцване на черчевето. Двамата се поотместиха и сега виждаха добре целия прозорец. На него съвсем ясно се открои мъжка фигура.

— Кой е? — попита мъжът.

Гласът се стори на Димов малко стаен и неспокоен.

— Милиционерска проверка! — каза Димов.

Настана миг тишина.

— Милиционерска ли? — попита мъжът. — Ей сега идвам.

Чу се скърцане на междинна врата, тропане на необути крака по антрето. След това входната врата се отвори и на прага се появи мъж по фланелка и къси, черни гащета. Фигурата му бе суха и жилеста, слабото му лице имаше доста изпъкнали скули. През лявата му вежда минаваше широк белег, от стара рана навярно.

— Трябва да се облечете! — каза спокойно Димов. — И да дойдете с нас до селсъвета.

Димов усети острия изпитателен поглед на монтьора.

— Добре — каза той, но сега гласът му звучеше много по-глухо.

Той се обърна и тръгна към антрето.

— Чакайте! — спря го Димов. — Наско, върви с него.

— Ще изплашите жена ми, другарю началник! — каза мъжът и в гласа му за пръв път трепна умолителна нотка.

— Няма нищо страшно.

— Исках да ви питам — да взема ли нещо със себе си?

— Какво нещо?

— Ами нещо за път. Храна, дрехи…

— Не, няма нужда! — каза рязко Димов. — Само се облечете.

— Да, да — добре! — отвърна доста успокоено монтьорът.

Наско влезе заедно с Несторов. Не за пръв път влизаше в тая уютна спалня с нови градски мебели и порцеланови украшения по стената. В двойното легло, завита почти до носа, лежеше жената на Янко и гледаше уплашено към тях.

— Не бой се, няма нищо страшно! — каза спокойно Несторов.

Той започна да се облича. Движенията му бяха бързи и уверени.

— Защо те викат?

— Знам ли? — вдигна рамене Янко. — Питай него.

— Кажи, Наско! — запита умолително жената.

— Няма нищо страшно! — смотолеви Наско. — Ще го разпитат за една работа.

— Слушай, братле, в културните страни не събуждат хората посред нощ! — каза Янко. — Има си време за всичко!

— Като чуеш, ще разбереш, че е трябвало! — отвърна уклончиво Наско.

След малко те излязоха навън, стъпките им закънтяха по стълбите. Димов забеляза как жената се изправи зад тънкото перде на прозореца и ги проследи, докато излязоха на улицата. Навън към тях се присъединиха неколцина от засадата.

— Охо, красная гвардия! — забеляза иронично Янко. — Да не сте почнали отново да разкулачвате?

Никой не му отвърна. Скоро стигнаха селсъвета и се изкачиха по дървените стълби. Макар че лампите светеха, дежурната стая бе съвсем празна.

— Само Наско да остане — каза Димов. — Другите да чакат пред вратата.

— Седнете тук! — обърна се Димов към Несторов и сам седна зад широката маса на председателя. — Предупреждавам ви, че всяко невярно показание ще бъде неизмеримо във ваша вреда. А сега разкажете ми какво сте правили тая вечер.

Нищо не се промени в изражението на Несторов — ни тревога, ни облекчение.

— От колко часа?

— Ами от шест да речем.

— Бях си в работилницата — започна бавно Несторов. — Зареждах нови елементи на един акумулатор. — Към седем часа се качих горе, тъй като чаках гости. Ние се събираме веднъж-дваж в седмицата, играем белот.

— Постоянно каре?

— Кажи-речи постоянно. Или поне външни хора не приемаме. Но тоя път трябваше да играем тройка, тъй като Свилен не дойде. Да ви кажа право, лично аз предпочитам тройката, там всеки отговаря за греховете си.

— Кои бяха другите двама?

— Славчо Кънев, моят приятел. Той е постоянен в карето. Той доведе Манаско, не му знам другото име. Манаско е монтьор в ремонтната, играе добре, но не ми е приятен. Нещо ментърджийско има в държането му. Но Славчо се е влюбил в него, чак от София го доведе, няма как да му откажа. Те се опънаха, не искаха тройка, даже изпращах жена ми да търси четвърти. Не намерихме никой, седнахме тримата.

— Къде играхте?

— В кухнята. Ние винаги играем в кухнята, за да не пречим на жената да спи. Играхме тъй докъм десет и половина часа, криво-ляво играта вървеше. И тогава се скарахме.

— За какво се скарахте?

— За играта се скарахме. Ние не обръщаме карта на талона, но Славчо, като даваше картите, обърна последната. Тогава аз бях пръв, картата трябваше да дойде в мен. Пак се случи вале — четвърто вале за моите карти. И тук стана кавгата. Аз казвам, разбира се, че приемам играта, макар че картата е обърната. А пък Славчо твърди, че щом има грешка в раздаването, трябва да се дава отново. Това не е покер! Не съм ли прав?

— Не сте прав, разбира се.

— Може и да не съм прав, но ние обикновено така правим. Или най-малкото слагаме обърнатата карта вътре в тестето. Аз, разбира се, и на това се съгласих, нали имам три валета… Но защо ли ви разправям тия глупости.

— Нищо, нищо, интересно ми е.

Янко го погледна поучудено.

— Да, но тоя път Славчо се заяде. Пийнал беше, той не умее да пие, става много заядлив. Не се съгласи и хвърли картите, понеже и без туй губеше. Ние с Манаско печелехме, но какво да правим. Тъй се развали играта. Нали е началство, няма как — с него не може да се спори! — завърши техникът с добродушна ирония.

— По колко бяхте изпили?

— Трябва да имаше килце — за всички, разбира се. Не е много, не пречи на играта. Нашата ракия е плодова, не става много силна.

— През това време жена ви спеше ли?

— Спеше, разбира се, но гюрултията я събуди. Дори надникна в кухнята да види какво става. Ако не са жените да ни помиряват, някой ден ще се избием за тия карти. Те си отидоха, никой нищо не плати. Тогава аз се върнах в спалнята при жена ми…

— Тя беше ли заспала?

— Не, не беше. Поговорихме малко, после и аз легнах.

— Към колко часа беше това? Искам да кажа към колко часа сте заспали?

— Ами де да знам… Сигурно е било към единайсет.

— Добре! — кимна Димов. — Около това време — искам да кажа, преди да заспите, не чухте ли нещо?

— Какво нещо?

— Каквото и да е, нещо, което да ви е направило впечатление. Шум някакъв, да речем, гласове…

— Не, нищо — отвърна техникът решително и изведнъж си припомни. — А, не, тъкмо заспивах и под прозореца ми избуча с явата Спас, моят съсед. Даже му пуснах една наум, тъй като не за първи път прави тоя номер, форсира мотора по никое време, буди хората.

— Отде сте сигурен, че е бил точно Спас?

— Той беше, нали го усетих как отвори вратата и влезе в двора.

Димов спря разпита, погледна към Наско.

— Познаваш ли го тоя Спас?

— Познавам го. Работи в Перник, вярно е, че се връща понякога късно с мотора си.

— Иди го извикай!

Наско излезе, Димов обърна погледа си към Янко. Сега той изглеждаше съвсем успокоен, даже се беше облегнал удобно на стола си.

— Малко странно е, че нищо друго не сте чули — каза Димов. — Защото точно по това време немного далеч от вашата къща се е стреляло. И то неведнъж и не дваж.

— Кой е стрелял? — попита малко стреснато Янко.

— Точно това и ние искаме да разберем. Но в същото време неизвестен човек е застрелял вашия съселянин Кирил Кушев.

Димов много добре забеляза как в погледа на техника съвсем непринудено блесна изумление и тревога.

— Бай Киро? — възкликна той. — Къде, у дома му?

— Да, в собствената му стая.

— Как може такова нещо! — измърмори смаяно Янко. — Точно него пък да убият.

— Какво искате да кажете?

— Той беше такъв кротък човек. Нямаше никакви врагове.

— Какви бяха вашите отношения?

— Ама вие за това ли ме разпитвате? — възкликна Янко. — Боже господи, имате ли ум в главата? Че аз него винаги съм го уважавал, никога „гък“ не сме си казали. Пък и нали ви обясних, че през цялата вечер не съм излизал.

— В това не сме напълно сигурни.

— Ами нали имах свидетели?

— Те са излезли малко по-рано.

— Жена ми беше през цялото време.

— И жена ви е заспала, могли сте да станете, без да ви чуе.

— Могъл съм! Всеки е могъл!… Ами защо точно за мене се хванахте? Аз съм последният човек в селото, който може да посегне на бай Киро.

Димов погледна втренчено в монтьора.

— Там е работата, че са ви видели! — каза той твърдо. — Имаме свидетел за това. Видели са ви в двора на бай Киро. Точно когато се е стреляло.

Янко нищо не отговори, лицето му си остана съвсем безизразно.

— Глупости! — каза той най-сетне. — Аз си бях цялата вечер вкъщи. Не съм излизал дори до прага на вратата.

— Носите ли бяла фланела?

— Бяла фланела ли? Не, никога през живота си не съм носил бяла фланела.

— Сигурен ли сте?

— Напълно сигурен. Как може човек да не си знае дрехите.

— Кой номер обувки носите?

— Четиридесет и трети.

— Познавахте ли Евтим Дъбев?

— Как да не го познавам? Велосипедът му е още при мене. Не ми е удобно сега да го занеса на жена му. То е все едно да наливаш масло в огъня. Ще чакам да мине още седмица, пък ще го закарам.

— Той плати ли си поправката?

— Не, защо ще плаща предварително. Даде ми само три лева да купя лагера.

— Какво сте правили в Перник в деня на неговото убийство?

— Та помня ли сега? — той се замисли продължително. — Ами аз си ходя често в Перник с мотора ей тъй — на проветряване. Все пак град е — можеш да купиш нещо. А, да, магнетофон си купих тоя ден, после ходих на кино…

— А кога се върнахте?

— Около десет трябва да е било, с мотора се върнах. Той, нещастният, е лежал по същото време в трапа, ама де да знаеш.

— Имате ли някакво оръжие вкъщи?

— Абсолютно никакво. И защо ми е от мечка ремък? Аз съм миролюбив човек, даже на картите не правя скандали.

— Тоя белег на веждата от какво ви е?

— От фронта — раниха ме в Унгария, при Надятад. Имам два кръста за храброст.

Димов наведе глава над бележника си и не я вдигна, докато в стаята не доведоха някакъв едър, мрачен човек, очевидно набързо облечен. Димов разпореди да отведат Несторов в другата стая, после покани бай Спас да седне на близкия стол.

— Извинявай, бай Спасе, че те вдигнахме по никое време — започна Димов любезно. — Ама така се наложи.

Любезният тон изведнъж смекчи гиганта, под начумерения израз се показа добряшко лице.

— Ами щом е трябвало… — махна той с ръка.

— Можеш ли да си спомниш, бай Спасе, в колко се прибра тая нощ?

— Не знам, не погледнах часовника. Ама трябва да беше около единайсет.

— Тогава може би си чул някаква стрелба навън, из селото?

— Чух, разбира се, как да не чух… Но не обърнах внимание.

— Защо?

— Ами помислих, че нашите момчета стрелят, отрядните. Те понякога си пробват нощем пищовите.

— Сега е много важно добре да си спомниш. Колко време след като се прибра, чу гърмежите?

— Много скоро.

— Какво значи това много скоро? Десетина минути?

— Не, много по-скоро, има-няма две-три минути.

— Силно ли се чуха гърмежите?

— Не много силно. Доста далечко се е стреляло.

— Не е чак толкова далеч. Застреляли са тая нощ Кирил Кушев, и то у дома му.

Кой знае защо гигантът ни най-малко не се учуди. Нито се трогна.

— Май че не са сбъркали! — каза той начумерено. — Той си беше една гадина, намазана с олио на всичко отгоре. Като пехливан — от главата до петите. Където и да го хванеш — ще се изплъзне. Сигурно е излъгал някого и той му е платил. Черноборсаджия от класа.

— Ами това е, бай Спасе, можеш да си вървиш.

Гигантът се изправи и сякаш напълни стаята с тежката си фигура.

— Ами моя комшия защо сте спрели? — запита той.

— За проверка, ще го пуснем след малко.

— Не е лошо момче! — измънка гигантът неуверено. — Само че много хора идват при него, всякакви. То вярно, занаятът му е такъв.

И бавно излезе. Димов остави Наско да охранява Несторов, а той заедно с Първан отново отиде в дома на Кушев. Обискът беше свършил, Паргов замислено пушеше цигара.

— Нищо особено — докладва той. — Намерих два от куршумите. Единият се е деформирал, но тоя, дето е ударил в стената, е съвсем запазен. Май че са от парабелум, ама не мога да кажа със сигурност. Като се развидели, ще разгледаме подробно двора, сега е тъмно, не се вижда. В къщата — нищо. В сандъка намерихме спестовната му книжка. С двайсет хиляди лева суха пара. Не са малко. Според мен трудно е да се спечелят от едно просто комисионерство толкова пари.

— То зависи. Ако е пласирал крадени материали, даже са малко — каза Димов. — Една ревизия в кооперацията при всички положения трябва да се направи.

— Имаш ли някаква хипотеза? — запита Паргов любопитно.

— Засега никаква. Освен туй, дето ти казах — може би някакви злоупотреби в кооперацията, страх да не бъдат разкрити.

— М-да! — измънка Паргов.

— Сега за мен основният проблем е дали убиецът е един и същ. Тая бяла фланела…

— Казах ти за фланелите. Тук те се носят доста често.

— Не чак толкова често! — малко нетърпеливо възрази. Димов. — Откакто убиха Дъбев, постоянно се вглеждам в пуловерите на хората. Досега не съм видял повече от два-три. Това е нищо. Една сериозна хипотеза не може нито да се опровергава, нито да се потвърждава с принципа на съвпадението.

— А какво става с Янко?

Димов му разказа набързо за разпита.

— Да, доста сериозно алиби — кимна Паргов. — На жена му — дума да не става — не бих повярвал. Но бай Спас е честен човек, той няма да те излъже.

— А представи си, че Несторов е видял бай Спас някъде из селото, когато се е прибирал с мотоциклета си. След това е извършил убийството, върнал се у дома си. Какво му коства да излъже, че чул прибирането му в леглото си.

— Знаеш ли, че това е идея? — трепна Паргов.

— Но сам не вярвам — поклати глава Димов. — Не допускам, че би могъл да влезе в такова престъпно съдружие с жена си. Но не е това най-важното. Когато му казах, че Кушев е убит, той силно се стресна и учуди — в това съм сигурен.

— Тая работа май ще излезе по-объркана от другата — измърмори неохотно Паргов.

— А каква е твоята хипотеза?

— Никаква — отвърна Паргов неохотно.

— Кажи, кажи.

— Това не е хипотеза, то е най-простото, дето може да ти мине през ума. Да речем, че Кушев е бил случаен свидетел на убийството. Или по някакъв начин е разбрал кой е убиецът. Опитал се е да го изнуди, онзи, за да се спаси, му е светил маслото. Но това са глупости, разбира се. Не вярвам тая работа да е толкова проста.

— А знаеш ли какво противоречи на твоето хрумване?

— Да, знам. Ако е тъй — убиецът е постигнал целта си. И е било редно веднага да избяга, а не да се бави по двора.

— Точно тъй! — кимна Димов.

— Може би е искал и него да ограби?

— Прекалено голям риск.

— Може би е имал шперц да отвори вратата или пък дубликат от ключа му. Но бравата нещо се е заяла. Той е чул гюрултията, която е вдигнало нашето момче, уплашил се е и побягнал.

— Намерихте ли ключа на задната врата?

— Да, закачен беше точно зад вратата.

— Изобщо всичко това са празни предположения! — каза Димов кисело. — А на нас ни трябват факти. И то проверени факти. Хайде сега да вървим у Несторов. Та ние още не сме разпитали жена му, а говорим, че има алиби.

 

 

Но разпитът не доведе до нищо. Съпругата на техника беше хубава млада жена, тъмноока и добре сложена, някак неестествено спокойна. Може би спокойствието й идваше от нейната сигурност, че мъжът й не може да бъде замесен в нищо опасно, в никакво престъпление. Нейните отговори съвсем точно потвърдиха всичко, което им бе разказал и Несторов. Освен това жената беше категорична, че когато угасили лампата, часът бил единайсет без пет — и тя погледнала към часовника.

— И веднага ли след това заспахте? — попита Димов.

— Ами все трябва да съм лежала още пет-шест минути.

— Чухте ли кога се е прибрал бай Спас с явата?

— Не, не съм чула.

Димов забеляза, че през цялото време Паргов я слушаше необикновено напрегнато, не откъсваше погледа си от лицето й. Когато най-сетне разпитът завърши и те слязоха на двора, той тихо каза.

— Не ми направи добро впечатление. Отговаряше тъй, сякаш повтаряше някакъв научен урок. Тая жена знае нещо повече, сигурен съм в това.

— Сигурност без доказателства не представлява нищо! — въздъхна Димов. — Хайде почнете обиска.

Но и обискът, колкото и да беше внимателен, не откри нищо подозрително. Никъде в багажа не намериха и бяла фланела, както Димов дълбоко в сърцето си все пак смяташе за възможно. Когато излязоха вън, вече се бе съмнало. Отдавна селските петли бяха завършили нощните си надпявания, над покривите лежеше прозрачно, розово небе, толкова чисто, сякаш се бе надвесило над най-праведното кътче на земята. Върнаха се отново в дома на Кушев, оставаше им да прегледат двора. Обработката трая повече от час. Не намериха ни откъснати копчета, ни угарки от цигари, нищо, освен кокоши курешки и изгнили плодове от дърветата. И едва накрая се натъкнаха на неочаквано, почти сензационно откритие. От задната врата на къщата до малката порта, която излизаше на сокака, минаваше тясна пътека, постлана с отломки от плочи. Близо до портичката, на една крачка вдясно от пътеката, имаше градинска чешма — гола водопроводна тръба с груб кран, пригоден за завиване на поливен маркуч. Кранът се затваряше лошо, от чешмата къкреше или по-точно капеше вода, почвата около нея бе мокра и размекната. И точно на тая размекната почва те намериха ясен отпечатък от обувка, толкова отчетлив, сякаш беше направен по специална поръчка. Беше отпечатък на дясна обувка от обикновен тип, с обикновена подметка от гьон, номер 42. Ясно личеше, че отпечатъкът е съвсем пресен, оставен тая нощ.

— Пак същият номер! — каза Паргов. — А като прибавим и фланелата… А може би тия две престъпления са свързани едно с друго.

— Да, свързани, това е умерена дума! — съгласи се Димов. — И ще бъде отлично, ако намерим малко кал върху обувката на Несторов.

— Вярваш ли? — попита Паргов с надежда.

— По-скоро знам, че не е така. Аз много добре гледах дрехите и обувките му. Мога да ти кажа, че са съвсем чисти. Освен ако след това внимателно не ги е избърсал. При обиска вие намерихте ли някакви други обувки?

— Да, едни нови, официални. И едни за мотоциклета му.

— Не вярвам да си е купил нови обувки специално за нощното похождение. Но да не приказваме, да проверим.

Наистина провериха, но обувките на Несторов се оказаха съвсем сухи, без никаква следа от кал. Нямаше ни най-малък повод да мислят, че са били след това чистени. Димов се върна в стаята на председателя и нареди да освободят монтьора.

Сега им оставаше една последна задача — да разпитат началника на ремонтната работилница Славчо Кънев. Отидоха дотам пеша заедно с Паргов. Още от пръв поглед на Димов му направи впечатление колко много си приличаха двете къщи — на Несторов и на Кънев. Несъмнено бяха строени по един и същ план. Еднакви бяха дори двата звънеца върху рамката на вратата. Димов натисна копчето, точно същият звън се чу зад вратата. И след малко също такива стъпки на боси крака минаха през входното антре, само че тоя път много по-леки. Вратата се отвори, на прага се появи младо момиче.

Димов едва не отстъпи крачка назад — толкова неочаквана бе тая среща. А беше съвсем обикновено момиче, може би малко по-хубаво, отколкото можеше да се очаква в някакъв си Гулеш. Беше облечена в червена блузка и къса, черна поличка, в черни грубички чорапи, явно домашно плетени. Но те бяха малко небрежно навити под коленете, така че между тях и полата се виждаше немного широка ивица неочаквано бяла и нежна кожа. За миг Димов дори забрави името на човека, когото търсеше, трескаво се мъчеше да си го припомни. Момичето го гледаше озадачено с малко тесните си очи с цвят на презряла черница.

— Тук ли е Славчо Кънев — запита най-сетне младият човек, все още не съвсем сигурен в гласа си.

— Няма го, отиде на работа — отвърна момичето.

Видът му не подсказваше, че е усетила объркването, което така спонтанно бе предизвикала. И лицето й беше хубавичко, скулите удължаваха цепките на очите без намесата на козметичния молив.

— Много рано! — изфъфли Димов.

— Той винаги рано отива — отвърна момичето и Димов усети, че започна да го разглежда с малко повече интерес.

— Вие каква сте му?

— Сестра — каза момичето. — А вие да не сте от милицията?

— Има такова нещо.

— Може да ви се види интересно — каза момичето. — Но бай Киро май че ходеше напоследък с една от нашите преподавателки. Казва се Надежда Замфирска.

— Наистина е интересно! — отвърна Димов с малко прекален ентусиазъм. — Но по какво съдите?

— Лично аз съм ги виждала два пъти заедно. И то привечер.

— Май че не е много сериозно доказателство.

— Да, но тя се усмихваше! — отвърна живо момичето. — В техникума не сме я виждали да се усмихва. Нито веднъж.

— Виж, това е вече друга работа! — съгласи се Димов. — И за кой техникум става дума?

— Керамичният в Перник.

— И тая ваша учителка сигурно не е толкова млада?

— Не е, разбира се. Сигурно минава трийсетте.

— Колко сте жестока към възрастта на другите — усмихна се Димов. — Благодаря ви за сведението, може да се окаже важно. Довиждане — и той повдигна показалеца си към някаква въображаема козирка.

„Излезе доста просташко!“ — помисли тягостно Димов, докато слизаше по бетонната стълба. Но последния поглед на момичето беше доста благосклонен, независимо от прекалените й изисквания към човешките възрасти. На дворчето го чакаше Паргов, на Димов му се стори, че в очите му блещука едва забележима ирония. Или може би така му се струваше. Те се качиха в колата, където ги чакаше и Първан. Сънливият шофьор пусна така рязко амбреажа, че всички подскочиха.

— Първане, какво ще кажеш за това момиче? — попита след малко Димов.

— Богиня! — отвърна охотно младежът. — Статуя!

— Как се казва?

— Янка. Янче е хубаво име. Другарю Димов, ама май че ви излезе късметът, бая лъскав поглед ви хвърли накрая.

— Какво значи лъскав — попита Димов.

— Лъскав си е лъскав — значи, има някакъв интерес. На ваше място аз бих се хвърлил като мачок.

— Там е работата, че мачоците скачат доста смешно — измърмори Димов.

— Време ти е, момче, време ти е! — внезапно развеселен подхвърли Паргов.

 

 

Ремонтната работилница беше на около километър извън селото. Веднага им направи впечатление завидният порядък в двора. Всички машини бяха под навесите, около тях сновяха монтьорите с доста спретнато работно облекло. Канцеларията беше в малка постройка до входа, почти край бариерата. При началника на работилницата влязоха само Димов и Паргов, другите останаха навън. Нямаше нужда да питат за името му — толкова братът и сестрата си приличаха. Беше висок, хубав мъж, тъмноок, малко скулест като сестра си. Той ги покани любезно, но Димов предпочете да седне на свободното бюро, което се намираше точно срещу това на началника, и извади спокойно бележника си — това беше смисълът на цялата маневра. Дори не стана нужда да му казват кои са и за какво идват — той вече беше научил, както цялото село, за убийството.

— Да, разбира се, познавам се много добре с Несторов — започна той. — От двайсет години сме кажи-речи неразделни приятели.

— Несторов твърди, че тая вечер сте прекарали заедно — каза Димов.

— Да, поиграхме карти…

— От колко до колко?

— От седем, мисля… Докъм десет и половина.

— Защо прекратихте играта?

— Ами скарахме се.

— Точно това искам да знам. По чия вина се скарахте? Началникът на ремонтната го погледна доста учудено.

— Аз мисля, че по негова вина — каза той. — Белот вие играете ли?

— Разбирам я — кимна Димов.

— Ние не обръщаме карта на талона. Добре, но аз сгреших и обърнах вале. При такъв случай, ако се повдигне възражение, слагаме обърнатата карта в тестето. Добре, ама той искаше непременно да получи валето. Затуй се скарахме.

— Но според Янко точно вие сте развалили играта. Той се съгласил в края на краищата четвъртото вале да се пъхне в тестето.

Кънев се замисли, челото му леко се набръчка.

— Може и тъй да е било. Бяхме доста пийнали, може и да съм се заял. Но нима това е толкова важно? — попита той.

— За мене е важно — отвърна Димов хладно.

Кънев го погледна бързо.

— Да, сега разбирам — каза той с леко изменен глас. — Вие искате да знаете дали играта ни е развалена нарочно? Трябва да ви кажа, че не е така. Кавгата избухна съвсем спонтанно, както често се случва. Освен това той ме обиди. Каза ми, че съм познавал това вале и нарочно съм го обърнал. Валето наистина малко се познава, но дума да не става, че съм го направил нарочно. И изобщо няма право да обижда, като не е сигурен.

— Той пиян ли беше?

— Не, не беше пиян. Той е звяр на ракията — килото му е само за разгрявка.

— Добре, после какво стана?

— Нищо, развалихме играта. Всъщност и жена му помогна на тая работа, дойде да ни се скара. Янко я препсува, но настроението беше вече свършило.

— Вие у дома ли си отидохте?

— Ами у дома — усмихна се Кънев. — Тук нямаме барове, че да си допиваме нощем. Поизпратихме се с Манаско, докато пътят ни беше заедно, после той пое към тях, аз към нас.

— Някой у вас видя ли ви, като се прибирахте?

Младият човек се намръщи.

— Какво, вие да не би да търсите и алиби от мен? — попита той сухо.

— Мое право е да задавам въпроси! — отвърна Димов. — Мисля, че въпросите ги задавам възпитано и любезно.

— Да, но на какво основание?

— Ами докато другите са спали, вие точно по това време сте били по улиците.

— Аз мисля, че точно в това се състои и моето алиби — каза Кънев. — Който е намислил да извърши убийство, първата му работа ще бъде да мине незабелязан.

— Да не спорим. Ще ми отговаряте ли на въпроса?

— Никой не ме видя кога съм се прибрал — отвърна недоволно Кънев. — Когато човек закъснее, гледа поне да не безпокои другите. Съблякох се в тъмното, легнах си. Жената се сърди, като я будя нощем. Пък и коя ли жена не се сърди.

— Чухте ли изстрелите?

— Не, нищо не съм чул. Пък и ние сме много далеч от дома на Кънев.

— Достатъчно по тоя въпрос! — кимна Димов. — Помните ли деня, в който убиха Евтим Дъбев?

— Да, спомням си. И аз в същия ден бях в Перник.

— Пътували сте с локалния влак — работническия, както го казват.

— Да, вярно е.

— А защо не сте слезли на вашата гара?

Нещо като досада се мярна по лицето на началника на работилницата.

— Бях ходил в Перник да купя потенциометър — каза той. — Нашият се развали, без такъв инструмент не можем. Отидох да купя в базата, но и там се бяха свършили. Те ми казаха, че от орешецката ремонтна преди няколко дни купили два. Та отидох там, примолих се да ми дадат единия, докато си доставим от София. А ние сме колеги, може ли да не си услужим.

— В колко часа слязохте в Орешец?

— Тъмно беше, не помня разписанието. Веднага отидох при колегата, който спи в ремонтната. Той не само че ми даде инструмента, но ме върна и с мотоциклета си до Гулеш.

— Това е достатъчно. Имате ли бял пуловер? Или фланела?

Тоя път Кънев не отговори веднага, за миг се позамисли.

— Не, нямам — отвърна той. — Имам два сини. Както виждате, работата ми не е за бели пуловери.

Димов записа нещо в бележника си и отново вдигна глава.

— Кой номер обувки носите?

— Четиридесет и втори.

— Бихте ли ми ги показали?

Без да става от мястото си, Кънев ги протегна под бюрото. Бяха малко поизкаляни, но и двете с гумени подметки с грайфер.

— Аз нямам повече въпроси — обърна се Димов към помощника си. — Ти имаш ли?

— Без друго досадихме на човека, ами да докараме работата докрай — започна Паргов неохотно. — Слушай, Славчо, какви бяха отношенията между Янко и бай Киро? Дружаха ли?

— Дума да не става — какво общо могат да имат. Бай Киро ни в кръчма влиза, ни в кафене. „Здрасти — здрасти!“ — това е всичко.

— А да си виждал Янко някога с бял пуловер.

— Не си спомням! — отвърна неуверено Кънев. — Мъж пита ли се за такива работи? Аз не помня дали има бяла риза, та камо ли бял пуловер…

— То май че е тъй… Това е — обърна се той към шефа си.

Димов стана, Паргов след него.

— Мисля, че напразно се обидихте — каза Димов без желание. — Налага се да изпълняваме дълга си. И то колкото се може по-ревностно.

След малко джипката ги понесе към селото. Всички вътре мълчаха, с досада гледаха обляното в слънце поле.

— Е? — запита Димов най-сетне.

— Нищо! — измърмори Паргов. — Май че прекалихме със Славчо, той е свястно момче. И активист при това, не можем да ги слагаме всички в един кюп.

— Да, но няма алиби. А това все пак е нещо.

Като се върнаха в селото, те решиха да оставят там Първан за дежурен. Възложиха му куп задачи, в които трябваше да му помагат Наско и неколцина от най-опитните отрядници. След това се качиха на газката и потеглиха за градчето с толкова празни ръце, с колкото бяха и тръгнали. Паргов като че ли по-болезнено чувстваше това, мълчеше намръщен. Какво щяха да докладват сега на по-горните инстанции? Ами убили човека, де да знаем кой е свършил тая мръсна работа. Нямаме ни път, ни пътека, не знаем дори накъде да вървим. Като слепи сме, не сме за работа, която не разбираме.

Така мислеше Паргов, но неговият началник съвсем не мислеше така. Надеждата ни най-малко не бе го напуснала. Сега трябваше да остане известно време сам, да помисли. Не можеше да не се намери някакъв път в мрака.

А денят си беше най-обикновен — спокоен и тих. По пътищата крачеха унили, замислени магарета, свраки прелитаха ниско над ръждивите стърнища. Под една пожълтяла слива, недалеч от пътя, безгрижно спеше някакъв мъж с гумени цървули, нахлупил на очите си сламена шапка. Можеше да си спи до второто пришествие, демонът на убийствата никога нямаше да прелети тук на мрачните си криле. И защо все пак бе прелетял над това най-тихо, най-спокойно и най-запустяло място на света?

Това никой не можеше да разбере.