Лорънс Дърел
Маунтолив (9) (Александрийски квартет. Част трета)

IX

Маунтолив беше на официално посещение във фабриките за маганене на памук в Делтата, когато Телфорд се обади, за да му съобщи новината. Шокиран от невероятната вест, той просто не можеше да повярва на ушите си. Телфорд говореше важно и надуто със странно лигав глас, главно заради протезата, която не му пасваше добре. В неговата работа смъртта не беше нещо маловажно. Но смъртта на врага! Трябваше доста да се постарае, за да запази приличен тон — мрачен, тържествен и съчувствен — така че задоволството в него да не си проличи. Говореше като селски следовател.

— Сметнах, че е редно да знаете, сър, затова си позволих да прекъсна визитата ви. Нимрод паша ми се обади по телефона вчера посред нощ и аз веднага тръгнах. Полицията вече беше заградила мястото с оглед на предстоящото разследване. Доктор Балтазар беше там. Огледах, каквото можах, докато той пишеше смъртния акт. Разрешиха ми да взема голяма част от личните писания, принадлежащи на… покойния. Нищо интересно. Ръкопис на роман. Всичко това ни дойде като гръм от ясно небе. Установи се, че е прекалил с пиенето… както обикновено, боя се. Да.

— Но… — обади се Маунтолив едва доловимо, гневът и това, че все още не можеше да повярва на случилото се, се смесваха в главата му като вода с олио. — Но какво, за бога… — Краката му омекнаха. Придърпа един стол и седна до телефона, после избухна сърдито: — Добре, добре, Телфорд, продължавай. Кажи ми всичко, което знаеш.

Телфорд се прокашля, давайки си сметка за интереса, който новината му бе предизвикала, и се опита да подреди фактите в объркания си мозък.

— Сър, ние бяхме проследили движенията му. Той се появи тук — небръснат и с много измъчен вид (така ми каза Еръл), за да пита за вас. Но вие бяхте вече тръгнали. Вашата секретарка ни каза, че седнал пред бюрото ви и написал нещо — това му отнело известно време — което, така споменал, трябвало да ви бъде предадено лично. Настоял пред нея да го отбележи като „поверително“ и да го запечата с восък. Сега се намира във вашия сейф. След което, по всичко личи, че се е… запил. Прекарал почти целия ден в една кръчма на брега, недалеч от Монтаза, която и друг път е посещавал, и то често — няколко греди и покрив от палмови листа — държи я един грък. Останал там почти цял ден — пишел и пиел. По думите на съдържателя погълнал доста алкохол. Специално за него извадили маса и я сложили на самия бряг, върху пясъка. Било много ветровито и мъжът на няколко пъти му извикал да се прибере вътре. Но не. Останал там, край морето. В късния следобед изял един сандвич и взел трамвая за града. Тогава се обади на мен.

— Е, и?

Телфорд се поколеба и въздъхна:

— Пристигна направо в кабинета ми. Трябва да ви кажа, че макар и небръснат, изглеждаше в доста добро настроение. Пусна няколко шеги. После ме помоли да му дам една таблетка цианид — нали знаете от кои. Повече няма да говоря. Линията не е сигурна. Сами ще се досетите, сър.

— Да, да — извика Маунтолив. — Продължавай, човече. Леко окуражен, Телфорд продължи задъхано:

— Каза ми, че му трябвала, за да отрови болно куче. Причината ми се стори съвсем приемлива и разумна, затова му дадох една таблетка. По всяка вероятност именно нея е използвал, така каза доктор Балтазар. Надявам се, сър, не смятате, че аз по някакъв начин…

Маунтолив не смяташе нищо и не чувстваше нищо друго освен все по-силно раздразнение от факта, че човек от неговата легация си е позволил да разбуни духовете с толкова скандален акт! Не, това е страшно глупаво. „Голяма глупост“ — каза си наум. Но нещо му подсказваше, че Пърсуордън сигурно се е чувствал виновен за нещо. По дяволите, постъпка егоистична и невъзпитана, както и много мистериозна. За миг пред очите му изплува лицето на Кенилуърт. Той разклати слушалката, за да чува по-добре, после извика:

— Какво означава всичко това?

— Нямам представа — отговори му Телфорд безпомощно. — Всичко е много загадъчно.

Пребледнял, Маунтолив се обърна и измънка някакво извинение към малката група паши, които стояха край телефона в мрачната барака. В същия миг те разпериха ръце отстъпчиво, като подплашено ято гълъби. Нямаше нищо притеснително. Можеха да се съобразят с господин посланика, щом го зоват важни дела. Готови бяха да почакат.

— Телфорд — каза Маунтолив рязко и сърдито.

— Да, сър.

— Кажи ми какво друго знаеш.

Телфорд се прокашля и продължи с лигаво-сантименталния си глас:

— Ами ако питате мен, няма нищо от кой знае какво съществено значение. Последният човек, който го е видял жив, е онзи Дарли, учителят. Вие, сър, едва ли го знаете. Срещнал го, докато се връщал към хотела. Поканил въпросния Дарли да изпият по нещо и двамата останали да разговарят доста дълго, черпели се с джин. В хотела. Покойникът не е казал нищо, което да представлява особен интерес, и със сигурност нищо, по което да личи, че възнамерява да се самоубие. Точно обратното, казал му, че смята да вземе нощния влак за Газа и да си даде малко почивка. Показал на Дарли коректурите на последния си роман, надлежно опаковани и адресирани, както и шлифера си, в чиито джобове били напъхани нещата му за из път — пижама, паста за зъби. Какво го е накарало да промени решението си? Това, сър, не знам, но по всяка вероятност отговорът се намира във вашия сейф. Затова и се обаждам.

— Ясно — каза Маунтолив. Много странно, но вече като че ли започваше да свиква с идеята за отсъствието на Пърсуордън от сцената. Шокът отшумяваше, стихваше: оставаше само мистерията. Телфорд продължи да фъфли в слушалката:

— Да — отвърна, като се съвзе. — Да, сър.

На Маунтолив му трябваха броени минути, за да възвърне сдържаната си поза на официално лице и да започне да проявява добронамерен интерес към вида на фабриките и грохота на машините. Направи огромно усилие да не изглежда разсеян, а по-скоро подобаващо впечатлен от всичко, което му показваха. Освен това се опита да не анализира абсурдния си гняв срещу Пърсуордън, задето беше извършил нещо, което в неговите очи представляваше… вулгарна егоистична постъпка! Колко нелепо. Въпреки това, като постъпка, тя беше някак характерна за Пърсуордън, именно защото беше толкова себична: май е трябвало да я очаква? Дълбока депресия смени гнева му.

Прибра се колкото е възможно по-бързо, разтреперан от нетърпение и безпокойство. Сякаш гореше от желание да нахока Пърсуордън, да му поиска обяснение за случилото се и съвсем заслужено да го скастри. Когато пристигна, канцеларията на посолството вече затваряше, въпреки че трудолюбивият Еръл продължаваше да чете държавните депеши в кабинета си. Всички, чак до отдела на шифровачите, като че ли бяха изпаднали в тежката депресия, която внезапната смърт винаги причинява на живите, като ги кара да се чувстват неловко от този факт. Насили се да ходи бавно, да говори бавно, да не бърза. Бързането, подобно на емоцията, е винаги нежелателно, защото подсказва, че по-скоро импулсът или чувството са господари там, където разумът трябва да властва. Секретарката му си беше тръгнала, но той взе ключа от сейфа си от „Архиви“ и невъзмутимо изкачи двата къси реда стъпала към кабинета си. Биенето на сърцето му, слава Богу, не се чуваше от околните.

„Ценните вещи“ на покойника (няма по-добър израз за поезията на причинно-следствените връзки) бяха струпани върху бюрото му и изглеждаха странно нематериални. Куп хартии и изписани на ръка страници, пакет, адресиран до издател, един шлифер и разни други джунджурии, събрани от съвестния Телфорд в интерес на истината (въпреки че с нищо не развълнуваха Маунтолив). Но ужасно се стресна, когато видя безкръвните черти на Пърсуордън да го гледат от голямата попивателна на бюрото — смъртната гипсова маска с бележка от Балтазар, в която пишеше: „Позволих си да направя тази отливка от лицето му след смъртта. Надявам се да го приемеш за нещо благоразумно.“ Лицето на Пърсуордън! Погледната от определен ъгъл, смъртта изглеждаше в лошо настроение. Маунтолив докосна лика му с неохота, обзет от суеверие, обърна го на една страна, после на другата. Побиха го тръпки от лекото отвращение, което изпита. Изведнъж си даде сметка, че се бои от смъртта.

После се приближи до сейфа, взе плика, чийто зле положен печат отчупи с треперещ палец, и седна на стола. Ето, най-накрая очакваше да получи рационално обяснение за това престъпно пренебрегване на добрите обноски! Пое си дълбоко дъх.

„Скъпи Дейвид,

Скъсах половин дузина чернови в опита си да ти обясня всичко подробно. Но открих, че непрекъснато пиша литература. А литература — колкото щеш. Реших да приключа с живота. Парадокс! Ужасно съжалявам, старче.

Съвсем случайно и на съвсем неочаквано място попаднах на нещо, което ме увери, че теориите на Маскелин за Несим са верни, а моите — грешни. Не ти споменавам източника си, никога не бих го направил. Но сега разбирам, че Несим е внасял нелегално оръжие в Палестина и това положение не е от вчера. Очевидно именно той е неизвестният източник, за който се намеква така упорито в доклад номер седем — спомни си. (Поверително досие 341. От Разузнаването.)

Но наистина не съм в състояние да преглътна простите морални последици от това разкритие. Знам какво трябва да се направи в случая. Но по стечение на обстоятелствата човекът е мой приятел. Следователно… a quietus^[90]. (Това ще разреши и някои други неразрешими проблеми.) Божичко, колко досаден свят сме съградили около себе си. Калта на конспирации и контраконспирации. Току-що разбрах, че това изобщо не е моят свят. (Чувам те как ругаеш, докато четеш.)

В известен смисъл се чувствам мерзавец, задето пренебрегнах своите задължения и отговорности, но въпреки това, ако трябва да съм честен, ще кажа, че никога не са ми били по вкуса, никога не съм ги чувствал като свои. За разлика от теб! И ти обаче ще откриеш колко са тежки и мъчителни. Но… ти си от кариерата… и трябва да действаш там, където аз не успях да се реша!

Знам, че ми липсва чувство за отговорност, но въпреки това, макар и косвено, дадох на Несим да разбере, че неговата игра е разкрита и че информацията е надлежно предадена където трябва. Разбира се, в толкова завоалирана форма, че човек може и напълно да я пренебрегне, да я забрави. Не ти завиждам за лъжовните измамности. За моите — не се запитах. Скапан съм, приятелю, и уморен до смърт, както казват живите.

И така…

Би ли предал моята любов на сестра ми, кажи й, че мислите ми винаги са били с нея. Благодаря ти.

Твой любящ

Л.П.“

Маунтолив беше потресен. Чувстваше как пребледнява, докато чете. После остана дълго загледан в чертите на лицето от смъртната маска — типичното нагло изражение на самотника, което профилът на Пърсуордън винаги имаше в състояние на покой. Ала в същото време продължаваше упорито да се бори с абсурдното усещане за дипломатическо възмущение, което не излизаше от главата му и току проблясваше, пронизваше ума му като разпръсната светкавица.

— Това е лудост! — извика на глас в раздразнението си и удари по бюрото с разтворената си длан. — Истинска лудост! Никой не се самоубива по служебни причини!

Изруга глупостта на собствените си думи, докато още ги произнасяше. За пръв път умът му изпадна в пълно объркване и неведение.

За да успокои мислите си, напрегна се да прочете написания на машина доклад на Телфорд бавно и внимателно, като произнасяше думите наум и движеше устните си, сякаш правеше фонетично упражнение. Докладът представляваше описание на движението на Пърсуордън през денонощието преди смъртта му с показания под клетва от различни хора, които са го видели. Някои от тези сведения бяха интересни, особено тези на Балтазар, който го беше срещнал сутринта в кафенето „Ал Актар“, където Пърсуордън пиел арак с кроасан. Очевидно същата сутрин бил получил писмо от сестра си и го четял със сериозен и много съсредоточен вид. Но много рязко го пъхнал в джоба си, щом Балтазар се появил. Бил небръснат, изпит и изтощен. В разговора, който последвал между двамата, нямало нищо интересно, с изключение на една реплика (вероятно шега?), която Балтазар запомнил. През отминалата вечер Пърсуордън бил танцувал с Мелиса и подхвърлил по неин адрес, че е жена, за която би се оженил. („Това май беше казано на шега“ — добавил Балтазар.) Освен това споменал, че е започнал да пише нова книга, „само за любов“. Маунтолив въздъхна, докато погледът му се плъзна надолу по напечатаната страница. Любов! Но ето че дойде ред на нещо странно. Пърсуордън беше купил готов формуляр за завещание и го беше попълнил, като посочваше сестра си като изпълнител на литературното му наследство, освен това беше оставил петстотин лири на учителя Дарли и на неговата любовница. Документът, неизвестно защо, носеше дата отпреди два месеца… дали пък не беше забравил вярната дата? Помоли специалистите от отдела за шифроване и разшифроване да разяснят въпроса.

Писмото от неговата сестра също беше там, но Телфорд тактично го бе поставил в отделен плик и го беше запечатал. Маунтолив го прочете, поклащайки глава в недоумение, след което малко притеснено го пъхна в джоба си. Облиза устни и се намръщи страховито срещу стената. Лиза!

Еръл надникна плахо, но се шокира, като видя как по страните на неговия шеф се стичат сълзи. Отдръпна се деликатно и побърза да се прибере в кабинета си, дълбоко разтърсен от чувство на дипломатическа неуместност, не много различно от чувствата, които бяха обзели Маунтолив, когато Телфорд му се беше обадил по телефона. Еръл седна зад бюрото си, угрижен и изнервен, след което си рече: „Един добър дипломат никога не издава чувствата си.“ И запали цигара с мрачен вид. За пръв път си даде сметка, че краката на посланика са от глина. Това някак усили чувството му са собствено достойнство. В края на краищата Маунтолив си беше просто човек… Въпреки това случката смути и дезориентира Еръл.

На горния етаж Маунтолив също беше запалил цигара, за да успокои нервите си. Акцентът на неговите опасения бавно се премести от оголения акт на Пърсуордън (този прибързан скок в анонимността)… върху главния смисъл на този акт, тоест връзките, които разкриваше. Несим! И точно тогава усети как сърцето му се свива и изтръпва, обзе го още по-дълбок и нечленоразделен гняв. Той се беше доверил на Несим! („Защо? — попита го един вътрешен глас. — Не беше нужно да го правиш.“) И тогава по силата на това злощастно салто се оказа, че всъщност Пърсуордън беше прехвърлил цялото бреме на този нравствен проблем върху плещите на Маунтолив. Беше разбунил гнездото на осите: прастарият конфликт между дълг, разум и лична привързаност, който — и това го знае всеки политик — е неговият кръст, неговото най-слабо място в професионалния живот! Каква свиня, помисли си Маунтолив (едва ли не с възхищение), значи Пърсуордън му беше прехвърлил проблема с такава лекота… примамливата лекота на решението: оттегляне! И добави тъжно: „Вярвах на Несим заради Лейла!“ Трупаше гняв след гняв. Пушеше и като се загледа в мъртвото бяло гипсово лице (което любящите ръце на Клия бяха изваяли от нескопосната отливка на Балтазар), видя в него топлокръвното живо лице на сина на Лейла: смугли абстрактни черти като от стенопис в Равена. Лицето на неговия приятел. И ето че мислите му сами прошепнаха: „В края на краищата, може би Лейла е в дъното на всичко.“

(„Дипломатите нямат истински приятели — беше му казала Гришкина с огорчение в гласа, като се опитваше да го уязви, да го ядоса. — Те само използват хората.“ И всъщност намекваше, че той е използвал нейното тяло и нейната красота, а после и онова, че била бременна…)

Бавно и дълбоко изпусна дъх и дим, ободрен от наситения с никотин кислород, който даде възможност на нервите му да се успокоят, а на мозъка му — време да се проясни. Когато мъглата се вдигна, успя да различи един нов пейзаж, който му се разкри ненадейно; защото в него имаше нещо, което не можеше да помогне, но след като разположението на всички случайности и обвързаности стана ясно, можеше да промени всяка дата в календара на личните му пристрастия, които умът му бе таил във връзка със собственото му пребиваване в Египет: игрите на тенис, плуването, ездата. Дори това най-простичко общуване с обикновения свят на социалните привички и удоволствия, на разтоварването от taedium vitae^[91] при неговото уединение беше инфектирано от новата информация, която беше научил. И нещо повече — какво да прави с тази информация, която Пърсуордън му беше натрапил така безцеремонно? Разбира се, че трябваше да я докладва. Замисли се. Наистина ли трябва? В подкрепа на сведенията, които се съдържаха в писмото, нямаше никакви доказателства — освен може би неоспоримото доказателство на самата смърт, която… Запали цигара и полугласно прошепна думите: „В момент на умствено разстройство.“ Това вече заслужаваше една мрачна усмивка! В края на краищата самоубийството на политическо лице не беше нещо необичайно; например онзи младеж Грийвс, който се беше влюбил в кабаретна артистка в Русия… Но въпреки това Маунтолив продължаваше да се чувства несправедливо засегнат от това толкова нечестно предателство спрямо приятелските му чувства към писателя.

Много добре. Да предположим, че просто изгори писмото и така се отърве от моралната тежест, която то носеше? Можеше да стане много лесно — в собствената му камина, с помощта на една кибритена клечка. Тогава можеше да продължи да се държи, сякаш това разкритие никога не е било правено, да, но оставаше фактът, че Несим знае за него! Не, намираше се в капан.

И тук чувството за дълг, като обувки, които му убиват, започна да го стяга на всяка крачка. Представи си Жюстин и Несим как танцуват заедно — безмълвно, слепешката, лицата им извърнати едно от друго, очите им притворени. Ето че придобиха ново измерение в неговите досегашни представи — лишена от сантименталност проекция на фигури в примитивен стенопис. Вероятно и те се бореха с чувство за дълг и отговорност… към кого? „Към себе си може би“ — прошепна Маунтолив тъжно и поклати глава. Никога повече не би могъл да погледне Несим в очите.

Изведнъж му хрумна. Досега личните им отношения бяха останали встрани от всякакви предразсъдъци, благодарение на тактичността на Несим… и на съществуването на Пърсуордън. Писателят, играейки ролята на официална връзка, ги беше освободил в личния им живот. Никога двамата не се бяха чувствали принудени да обсъждат нещо, макар и съвсем смътно свързано с официалната линия. Но сега вече не беше възможно да се срещнат на този безоблачен терен. И така погледнато, Пърсуордън беше застрашил свободата му. А що се отнася до Лейла, може би именно тук се криеше ключът към нейното загадъчно мълчание и неспособността й да се срещне с него лице в лице. Въздъхна и се обади да дойде Еръл.

— Искам да погледнеш това — каза му. Началникът на канцеларията седна и започна жадно да изчита документа. От време на време кимваше бавно. Маунтолив се прокашля: — Лично на мен ми се струва доста несвързано — започна, презирайки се, задето се опитва да хвърли съмнение върху ясно казаните думи и да повлияе на Еръл в преценката, която за себе си той вече тайничко бе направил. Еръл прочете писмото бавно два пъти и му го върна обратно през бюрото.

— Звучи доста необичайно — каза предпазливо и почтително. Не му влизаше в работата да дава оценки на това писание. По право те трябваше да дойдат от страна на шефа. — Изглежда някак пресилено — додаде услужливо, като продължаваше да опипва почвата.

Маунтолив рече мрачно:

— Боя се, че е съвсем в стила на Пърсуордън. Сега вече съжалявам, че не се вслушах в първоначалните ти препоръки за него. Сгреших, а ти се оказа напълно прав за това колко е подходящ.

Очите на Еръл блеснаха, изглеждаше доволен от скромния си триумф. Но не каза нищо, продължи да гледа Маунтолив право в лицето.

— Разбира се — обади се последният, — както сигурно знаеш, от известно време насам Хоснани е в списъка ни със заподозрени лица.

— Знам, сър.

— Но тук липсват доказателства, които да подкрепят думите. — И на два пъти почука писмото с раздразнение. Еръл се отпусна назад и шумно си пое дъх през носа:

— Не знам какво да кажа — обади се плахо, — но на мен думите ми звучат доста убедително.

— Не съм съгласен — отвърна му Маунтолив, — че е убедително за доклад. Разбира се, че ние ще докладваме в Лондон за това как стоят нещата. Но не съм много склонен да предоставя писмото в ръцете на египетското следствие и по този начин да улесня разследването им. Ти как мислиш?

Еръл взе да поклаща коленете си. Лукава усмивка се разля бавно по устните му.

— Може би това ще е най-добрият начин да прехвърлим случая на египтяните — каза тихо, — а те, ако искат, да действат. Разбира се, това ще ни лиши от възможността да окажем дипломатически натиск на един по-късен етап… когато цялата история добие по-конкретни очертания. Сър, знам, че Хоснани е бил ваш приятел.

Маунтолив усети как се изчервява.

— Като става дума за служебни дела, дипломатът няма приятели — отсече непреклонно и веднага усети, че говори като Пилат Понтийски.

— Така е, сър — зяпна го Еръл с възхищение.

— Щом бъде установена вината на Хоснани, ще трябва да действаме. Но ако тя не бъде подкрепена от доказателства, ще се окажем в слаба позиция. Особено пред Мемлик паша — нали знаеш, че много-много не обича англичаните… Мисля си…

— Какво, сър?

Маунтолив изчака, поглъщаше въздуха като подивяло животно, надушваше, че Еръл започва да одобрява преценката му. Двамата седяха притихнали в сумрака, размишляваха. После, с театрален жест, посланикът се пресегна, светна настолната лампа и каза решително:

— Ако си съгласен, засега да задържим този документ, да не го предаваме на египтяните, докато съберем още доказателства в негова подкрепа. Но Лондон трябва да го получи. Разбира се, като класифицирана информация. Но не и частни лица, нито дори близките роднини на Пърсуордън. Между другото, можеш ли да поемеш кореспонденцията с тях? Оставям на теб да измислиш нещо. — Прониза го болка при вида на лицето на Лиза Пърсуордън, което изплува пред очите му.

— Добре. Папката му е при мен. Има само една сестра, доколкото си спомням, която е в Имперския институт на слепите, и разбира се, жена му. — Еръл взе да прелиства припряно досието, а Маунтолив добави:

— Да, познавам я.

Еръл се изправи.

— Освен това мисля, че ще е честно — добави Маунтолив — да изпратим едно копие и до Маскелин в Йерусалим, нали?

— Разбира се, сър.

— И за момента нека този разговор си остане между нас.

— Да, сър.

— Много ти благодаря — каза Маунтолив с необичайна за него сърдечност. Изведнъж се почувства много стар и безпомощен. Изпита такава слабост, че не знаеше дали краката му ще го издържат, докато слиза по стълбите към резиденцията. — Засега това е всичко. — Еръл се сбогува и затвори вратата след себе си със сериозната тържественост на глухоням.

Маунтолив се обади по телефона в кухнята да му донесат чаша говежди бульон и сухи бисквити. Яде и пи като прегладнял и през цялото време не сваляше поглед от бялата маска и ръкописа на романа. Чувстваше едновременно и дълбоко отвращение, и непреодолима тъга — не знаеше кое от двете в по-голяма степен. Неволно наистина, каза си той, но по този начин Пърсуордън го беше откъснал завинаги от Лейла. Да, вероятно завинаги.

Същата нощ обаче той си подготви остроумната реч (написана от Еръл) за пред Александрийската търговска камара, по време на която удиви събралите се банкери с безупречния си френски. Ръкоплясканията ставаха все по-силни и възторжени, докато изпълваха внушителната банкетна зала на клуба „Мухамад Али“. Несим, седнал в отсрещния край на дългата маса, се зае да отговори от името на останалите със сериозно и спокойно слово. Един-два пъти по време на вечерята Маунтолив усети как тъмните очи на приятеля му въпросително търсят неговите, но той ги избягваше. Бездна се беше отворила между тях, която нито един от двамата не бе в състояние да преодолее. След вечерята, докато Несим си обличаше палтото във фоайето, той се видя за кратко с него. Изведнъж почувства непреодолимо желание да му спомене за смъртта на Пърсуордън. Темата се налагаше някак натрапчиво, зееше в пространството помежду им като разкъсана рана. Засрами се, както човек се срамува от физически недъг, сякаш красивата му усмивка е обезобразена от липсващ преден зъб. Не каза нищо, Несим също. Нищо от това, което ставаше под повърхността, не пролича в добре заучените разтегливи маниери на двамата високи мъже, които стояха и пушеха пред външната врата, докато изчакваха колите им да ги вземат. Но между тях беше изникнало нещо ново, което ги правеше бдителни и безсърдечни. Колко странно, че няколко думи, надраскани бързешком върху къс хартия, ги превърнаха във врагове!

Облегнат назад в колата със знаменцето, Маунтолив всмука бавно от първокачествената си пура и почувства как дълбоко в душата му е прашно и душно като в египетска гробница. Стори му се странно и това как редом с тези дълбоки изживявания съществуват и плитките — беше много доволен от големия си успех сред банкерите, които направо заплени! Без съмнение — беше блестящ! Знаеше много добре, че тайно се разпространяват копия от речта му, която още утре ще бъде дословно отпечатана във вестниците и надлежно илюстрирана с нови негови снимки. Дипломатическият корпус пак щеше да позеленее от яд. Защо никой преди това не се беше сетил да направи публично изявление относно Златния еталон^[92] по този косвен и леко уклончив начин? Опита се да запази приятната възбуда в ума си, да я задържи точно там — на нивото на заслужените овации, но нямаше много смисъл от това. Скоро посолството щеше да се премести в зимната си квартира. Не се беше срещнал с Лейла. Дали изобщо щеше някога да я види отново?

Някъде вътре в него се срути бариера, проби се язовирна стена. Оказа се въвлечен в нов конфликт със самия себе си, което изопна чертите на лицето му и придаде решителен ритъм на походката му.

Същата нощ го сполетя мъчителен пристъп на болки в ухото — нещо, с което винаги отпразнуваше завръщането си у дома. Сега за пръв път му се случваше извън пределите и сигурността на майчината крепост и кризата го паникьоса. Опита сам да се лекува с домашното лекарство, което тя му приготвяше, но безуспешно, тъй като по погрешка прегря салатеното олио и се изгори много лошо. След инцидента прекара три неспокойни дни в леглото, като четеше детективски романчета или лежеше с часове, загледан в белосаната стена. Това поне го избави от необходимостта да присъства на кремацията на Пърсуордън, където без съмнение щеше да срещне Несим. Сред многото съчувствия и подаръци, които започнаха да пристигат, когато новината за неразположението му се разчу, беше и един прекрасен букет цветя от Несим и Жюстин, придружен с пожелание за бързо възстановяване. Като александрийци и приятели, не можеха да постъпят другояче.

По време на тези дълги безсънни дни и нощи Маунтолив се замисли за тях и за пръв път ги видя в светлината на новата информация като далеч по-загадъчни. Истински енигми, дори на техните лични и морални отношения погледна с усещането за нещо, което не е успял да разбере докрай и никога не е могъл да осмисли. Неизвестно как, но неговото приятелство с тях му беше попречило да ги възприеме като хора, които биха могли, подобно на самия него, да живеят живота си на няколко различни нива едновременно. Като съзаклятници, като любовници — кой беше ключът към загадката? Нямаше никаква представа.

Но по всяка вероятност обясненията, които търсеше, се кореняха по-назад в миналото, много по-назад, там, където нито той, нито Пърсуордън можеха да надникнат от наблюдателната си позиция в настоящето.

Съществуваха много факти относно Жюстин и Несим, които не бяха стигнали до него — някои от тях съществени, за да се разбере връзката им. Но за да ги узнаем, необходимо е още веднъж, макар и накратко, да проследим периода, предшестващ техния брак.