Лорънс Дърел
Маунтолив (4) (Александрийски квартет. Част трета)

IV

Той винаги се връщаше в Лондон с трепетното нетърпение на любовник, който дълго е бил разделен от своята любима; с други думи, връщаше се, изпълнен с въпроси. Животът станал ли е по-различен? Променило ли се е нещо? Може би в края на краищата нацията най-сетне се беше събудила за живот? Тънкият мръсен дъждец се сипеше над Трафалгар Скуеър, над покритите със сажди корнизи на Уайтхол, над сливащите се съскащи звуци от автомобилни гуми по макадамовата настилка, над натрапчивия съзаклятнически глас на движението по реката зад воали от мъгла — всички те му вдъхваха едновременно увереност и опасения. Той обичаше Лондон с необяснима любов, особено неговата меланхолия, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че не е в състояние да живее в него постоянно, тъй като професията му го беше превърнала във вечен емигрант. Вървеше под мекия лепкав дъжд към Даунинг Стрийт, сгушен в тежкия си балтон, като от време на време не без известно самодоволство се сравняваше с онзи позьор Великия херцог, който му се усмихваше от афишите, рекламиращи цигари „Дьо Решке“.

Усмихна се мислено, като се сети за някои от язвителните подмятания на Пърсуордън по адрес на родната им столица, и с удоволствие си ги повтори наум, сякаш бяха комплименти. Пърсуордън, който премести ръката на сестра си от единия лакът на другия, за да може да махне в неясен жест към статуята на Нелсън, която приличаше на овъглена, и към прелитащите над нея пълчища от накокошинени от студа гълъби: „О, Маунтолив! Погледни всичко това. Дом на ексцентрици и сексуално осакатени. Лондон! Твоята храна е апетитна, колкото порция барий^[23], твоите притеснителни злорадства, твоите каузи — не загубени, а отдавна обречени.“ Маунтолив му беше възразил през смях. „Няма значение, той си е наш, роден, освен това е по-велик от сбора на собствените си недостатъци.“ Но нашият приятел бе решил, че подобни сантименти не са по вкуса му. Ето че сега се усмихна, като си спомни ехидните му забележки по отношение на меланхолията, тревожната потиснатост и родното варварство. Но що се отнася до Маунтолив, тя го зареждаше — меланхолията; усещаше нещо като любовта на лисицата към дупката й в земята. Слушаше усмихнат и със спокойно снизхождение, докато приятелят му ораторстваше уж яростно срещу образа на родния му остров: „Ех, Англия! Англия, където членовете на Кралското дружество за защита на животните ядат месо по два пъти на ден, а нудистът се храни с вносни плодове насред снега. Единствената страна, която се срамува от бедността.“

Биг Бен издрънча и ехото му заглъхна в низходяща тоналност. Лампите бяха започнали да оформят редици от светлини, блеснали като пречупени през призма. Дори и в дъжда пред вратата на номер десет^[24] се виждаха обичайните групи туристи и шляещи се зяпачи. Маунтолив зави рязко встрани и прекрачи сред смълчаните сводове на Форин Офис, където пристигналите му от чужбина крачки го насочиха към стаята с пощенски чували, почти празна в този момент. Там се представи, даде указания къде да препращат писмата му и остави една поръчка за отпечатването на нови и по-лъскави картички.

След което, вече по-мрачен, забави ход, за да е в крак с мудната си мисъл. Изкачи студеното стълбище, от което лъхаше на прах и паяжини, и стигна амбразурите на Голямата зала, пред която патрулираха разсилни в униформа. Беше късно и повечето обитатели на това, което Пърсуордън наричаше „централния гълъбарник“, бяха предали ключовете си с връвчици и надписи и бяха изчезнали. Тук-там в огромната сграда се виждаха малки оазиси светлина зад зарешетени прозорци. Отнякъде се чуваше почукване на порцеланови чаши. Някой се спъна в купчината яркочервени куриерски чанти, натрупани в коридора. Маунтолив въздъхна с удоволствие при вида на познатата му гледка. Нарочно беше избрал вечерните часове за своето първо явяване и няколко срещи, защото трябваше да се види с Кенилуърт, а неговите представи за нещата, откровено казано, не бяха много точни. Но може би щеше да компенсира своята неприязън към него, като го заведе в клуба за по едно питие? Защото, неизвестно кога и къде, бе успял да го превърне в свой враг, но не си спомняше как бе станало това, тъй като двамата никога не бяха имали откровени разногласия. Това обаче си стоеше у него като чвор в дърво.

Двамата бяха завършили и училище, и университет почти по едно и също време, но между тях не съществуваше приятелство. И докато той, Маунтолив, се бе изкачил по стълбицата на йерархията гладко и безпрепятствено, другият непрекъснато се беше препъвал, правил грешки и стъпвал накриво; местеше се от отдел в отдел, все встрани от главната работа, събираше рутинни похвали, но така и не успя да улови попътния вятър. Беше умен и работлив, в това нямаше никакво съмнение. Но защо не успя? Маунтолив си зададе въпроса с раздразнение и негодувание. До късмет ли опират нещата? Както и да е, сега Кенилуърт оглавяваше новия отдел „Личен състав“ — съвършено безобидна работа, но неговият професионален неуспех притесняваше Маунтолив. Защото беше наистина срамота човек с неговите способности да отговаря за една от онези кухи административни структури, които не предлагат никакъв излаз към света на голямата политика. Накратко казано — беше в задънена улица. А ако не се развива в положителна посока, той би могъл много скоро да култивира у себе си онези негативни способности за възпрепятстване и тотална контра на всичко, които често се пораждат от усещането за провал.

Докато разсъждаваше по този начин, Маунтолив бавно се изкачи до третия етаж, за да се представи на Грание, като се придвижваше през виолетовия сумрак към високите кремави врати, зад които заместник-министърът седеше в застинал мехур от зелена светлина и с ножа за хартия дълбаеше завъртулки върху розовата попивателна. Тук поздравленията не бяха лишени от стойност, тъй като винаги биваха подправени с професионална завист. Грание беше интелигентен, с чувство за хумор и добродушен, бе наследил пъргавия ум и енергичната предприемчивост на френската си баба. Не беше трудно да го харесаш. Говореше бързо и самоуверено, като подчертаваше изреченията си с леко побутване на преспапието от слонова кост. Маунтолив с удоволствие се остави да бъде очарован от езика му, английският на доброто възпитание, и изисканите му обноски — онези невидими диакритични знаци, които демонстрираха кастата му.

— Разбирам, че си бил за кратко в легацията в Берлин, нали? Добре. Както и да е, ако си следил докладите с политически оценки, вероятно си разбрал накъде вървят нещата и можеш да си представиш колко сме затруднени с твоето назначение. Нали? — Не обичаше да използва думата „война“. Звучеше му театрално. — Ако се случи най-лошото, тогава нашите интереси по отношение на Суец минават на заден план, както и на арабските държави въобще. Но тъй като си бил вече там, нямам намерение да те поучавам. Ще очакваме с интерес твоите доклади. Още повече че знаеш арабски.

— О, вече съм го забравил. Напълно е ръждясал.

— Шът! — каза му Гарние. — По-тихо. До голяма степен дължиш назначението си именно на езика. Не можеш ли да го възстановиш на бърза ръка?

— Ако ми позволите да си взема всички неизползвани отпуски.

— Разбира се. Освен това сега, когато комисията вече е взела решение, трябва да получим агреман и така нататък. И, разбира се, като се върне от Вашингтон, министърът ще иска да разговаря с теб. Какво ще кажеш за инвеститура^[25], целуване на ръце и всичко останало? Въпреки че гледаме на всяко подобно назначение като на нещо спешно… какво да ти кажа, и двамата познаваме много добре мандаринското спокойствие в действията на Форин Офис. — Той се усмихна — интелигентно и снизходително, после запали турска цигара. — Не съм съвсем сигурен дали пък това не е добрата философия — и продължи, — най-малкото, като нагласа в политиката. В края на краищата, винаги сме изправени през неизбежното и непоправимото; повече бързина означава само повече бъркотия! Повече паника и по-малко увереност. В дипломацията човек може само да предполага, никога да разполага. Това е работа на Бог, не мислиш ли? — Грание беше един от онези светски католици, които възприемаха Бог като приятен член на мъжкия си клуб, чиито мотиви не подлежат на съмнение. Въздъхна и се умълча за миг, преди да добави: — Не, нека да подредим шахматната ти дъска, както трябва. Не всеки смята Египет за голям кокал. Толкоз по-добре за теб.

Маунтолив мислено разтвори пред себе си картата на Египет с централния й зелен гръбнак, обграден от пустини, прашните аномалии на народи и техните вярвания; после я видя как избледнява в три посоки и се превръща в редуващи се пустини и пасища; на север от Суец като цезарово сечение, чрез което Изтокът е бил преждевременно откъснат; и после отново криволичещият масив планини от мъртъв гранит, овощни градини и равнини, които географски са били разхвърляни напосоки върху картата, граници, отбелязани с пунктир… Метафората с шахматната дъска беше уместна. Кайро се намираше в центъра на тази подобна на паяжина мрежа. Той въздъхна и си тръгна, като промени изражението на лицето си в унисон с вечно нещастния Кенилуърт.

Докато вървеше замислено обратно към униформените разсилни на първия етаж, с ужас забеляза, че вече е закъснял с десет минути за втората си среща, и мислено се помоли това да не бъде изтълкувано като умишлено пренебрежение.

— Сър, господин Кенилуърт се обажда на два пъти. Казах му къде се намирате.

Маунтолив си отдъхна облекчено, вече поуспокоен, и отново пое към стълбището, но този път сви вдясно и мина по няколко студени безлични коридора, за да стигне там, където Кенилуърт го очакваше, като почукваше пенснето без рамка с големия си заоблен палец. Поздравиха се с гротескни излияния, които добре прикриваха взаимната им неприязън.

— Скъпи ми, Дейвид! — Дали пък, почуди се Маунтолив, това не беше просто физическа антипатия? Кенилуърт представляваше огромен като свиня човек, над сто килограма, сноб на тема храна и култура. Косата му се беше прошарила преждевременно. Дебелите му пръсти с добре поддържан маникюр стискаха писалка с такъв финес, сякаш се канеше да започне изящна бродерия или дантела на една кука. — Скъпи ми, Дейвид! — Прегърнаха се сърдечно. Като се изправи, всички тлъстини по огромното туловище на Кенилуърт увиснаха надолу. Месата му представляваха плетеница от натежала плът.

— Скъпи ми, Кени — каза Маунтолив, изпълнен с неясни опасения и отвращение от себе си.

— Каква прекрасна новина. Лаская се от мисълта — и Кенилуърт го погледна дяволито, — че и аз имам принос, макар малък и незначителен, в това дело. Твоят арабски натежа най-много пред началството, но не друг, а аз се сетих за него! Добра памет, от работата с писмени документи е. — Изсмя се сконфузено, седна и покани Маунтолив да се настани. Започнаха най-общ разговор, но след малко Кенилуърт сплете пръсти в жест, който приличаше на нацупване, и рече: — Но да се върнем на темата, скъпо момче. Събрал съм ти всички материали, за да се подготвиш. Всичко е подредено. Мисията е в добро състояние и порядък, сам ще можеш да се увериш в това. Имам пълно доверие на началника на кабинета ти, Еръл. Разбира се, твоите лични препоръки ще бъдат взети предвид. Прегледай състава и ако нещо ти хрумне, ще ме уведомиш. Освен това си помисли и за адютант. Не знам какво ти е мнението за „личен помощник“, но винаги можеш да задигнеш някого от отдела с машинописците. Но като ерген, ще имаш нужда от някого по време на обществените прояви, нали така? Не смятам, че третата ти секретарка става за целта.

— Виж, това ще го решавам на място.

— Разбира се, разбира се. Исках само да се уверя, че доколкото е възможно, всичко ще бъде, както трябва.

— Благодаря ти.

— Има само една промяна, която бих искал да направя. А именно Пърсуордън като първи съветник по политическите въпроси.

— Пърсуордън ли? — Маунтолив се сепна.

— Премествам го. Изкарал си е задължителния срок, а и не се чувства добре на сегашното си място. Според мен има нужда от промяна.

— Той ли го е казал?

— Не точно с тези думи.

Сърцето на Маунтолив се сви. Извади цигарето си, което използваше само в моменти на смущение и обърканост, взе една цигара от кутията на бюрото, сложи я в цигарето и се облегна назад в тежкото старомодно кресло.

— Има ли и други причини? — попита тихо. — Защото лично аз бих желал да го задържа, поне известно време.

Кенилуърт присви очи. Дебелият му врат пламна като натъртен, кипналото му раздразнение вече пълзеше към лицето му.

— Честно казано, да, има — отсече той.

— Кажи ми ги.

— В папката със сведения, която съм ти събрал, ще намериш дълга сводка за него, направена от Еръл. Не смятам, че е съвсем точна. Но нали знаеш, че чиновниците по договор не са толкова надеждни, както тези от кариерата. Тя представлява някакво обобщение, знам го. Не бих казал, че нашият приятел изневерява на делото, изобщо не е това. Но твърдя, че е своеволен и опак. Е, каквото било, било! Той е писател, нали така? — Кенилуърт пусна една мазна усмивка, без да си дава сметка, че именно тя издаде презрението му. — Имал е безброй сблъсъци с Еръл. Виж какво, при постепенното разпадане на Върховната комисия след подписването на договора зейна огромна пропаст, огромна празнина. Всички агенции, които изникнаха след 1918 година и които работеха за Комисията, сега, когато „родителското тяло“, така да се каже, отстъпва мястото си на посолството, се почувстваха изоставени. От теб се очаква да вземеш някои сериозни и много трудни решения. Цари пълен безпорядък. През последната година и половина положението остана висящо, което не може да се каже за откритата вражда между едно посолство без шеф и всички онези осиротели структури, които се борят за оцеляване. Разбираш ли за какво ти говоря? Виж, Пърсуордън може да е блестящ ум, но е успял да ядоса много хора, и не само в легацията; хора като Маскелин, например, който вече пет години оглавява разузнавателната служба към Военното министерство. Хванали са се гуша за гуша.

— Но какво общо имаме ние с разузнаването на Военното?

— Точно така, нищо. Но политическият отдел на Върховния комисар разчита изцяло на разузнавателните сводки от хората на Маскелин. „Информационни сводки“ е основната агенция, която захранва Централния архив за Близкия изток и това е положението.

— Къде е ябълката на раздора?

— Пърсуордън, като политически съветник, смята, че посолството всъщност наследява от Комисията отдела на Маскелин, но той отказва да погледне на нещата по този начин. Държи да има равнопоставеност или дори пълна свобода за себе си. В края на краищата става въпрос за военни въпроси.

— Тогава засега нека нещата отидат към военното аташе.

— Добре, ама Маскелин не желае да стане част от посолството, тъй като неговото старшинство е по-голямо от това на назначения аташе.

— Какви са тези глупости? Какъв е неговият чин?

— Бригаден генерал. Разбираш ли, след края на шоуто от осемнайсета Кайро държи старшия пост, който оглавява разузнавателната мрежа, и всички комюникета минават през Маскелин. Докато сега Пърсуордън се опитва да присвои работата му и да го застави да мине на подчинение към посолството. И, разбира се, битката е грандиозна. Бедният Еръл, който, признавам, е доста неуверен в някои отношения, само приплясква между двамата като отвързано платно. Затова си мисля, че ти би могъл да се справиш по-лесно, ако се отървеш от Пърсуордън.

— Или от Маскелин.

— Божичко, ама той е кадър на Военното министерство. Няма да успееш. Във всеки случай, той очаква пристигането ти с нетърпение, защото възнамерява да те използва като арбитър. Сигурен е, че ще потвърдиш пълната му автономност.

— Не бих могъл да толерирам автономна агенция на Военното министерство на територията, на която съм акредитиран, нали така?

— Съгласен съм. Съгласен съм, скъпи приятелю.

— Какво казват от Военното?

— Нали ги знаеш военните! Ще застанат зад всяко решение, което вземеш. Ще им се наложи. Но те са се окопали от години там. Разполагат с голям персонал и собствен предавател в Александрия. Мисля, че ще настояват да останат.

— Не и независимо от нас. Как бих могъл да го допусна?

— Точно така. Това е и мнението, което Пърсуордън поддържа. Добре, но все някой трябва да действа в интерес на справедливостта. Не може да се продължава с тази политика на дребни дрязги.

— Какви дрязги?

— Ами Маскелин задържа комюникета. Предава ги на Политическия отдел само когато вече няма накъде. След което Пърсуордън започва да критикува тяхната достоверност и да поставя под въпрос смисъла от съществуването на „Информационни сводки“. Същинска престрелка. Сериозно ти говоря. По-добре се отърви от човека. Освен това, нали знаеш… той е нещо като… дружи със странни типове. Еръл се тревожи за неговата безопасност. И пак ти казвам, никой няма нищо против Пърсуордън. Става въпрос единствено за това, че той е, ами… малко вулгарен, не си ли съгласен? Всъщност не знам как точно да го нарека. Може би съм под впечатлението от докладите на Еръл.

Маунтолив въздъхна.

— Предполагам, че това се дължи на разликата между Итън и Уърдинг^[26], нали? — Изгледаха се взаимно. Никой от двамата не прие репликата откъм забавната й страна. Кенилуърт сви рамене, очевидно засегнат.

— Скъпи приятелю — каза той, — ако възнамеряваш да поставиш въпроса пред началството, това си е твоя работа. Тогава по всяка вероятност ще си издействаш отхвърлянето на моите предложения. Но моето становище е вече документирано. Ще прощаваш, но държа то да остане непроменено, като коментар върху докладите на Еръл. В края на краищата той е човекът, който се е нагърбил с цялата работа там.

— Знам.

— Не е честно спрямо него.

Леко обезпокоен, Маунтолив отново си даде сметка за онези намеци относно властта, която беше вече в ръцете му — властта да взима решения при фактори от такова значение, които до този момент са били оставяни на волята на съдбата, на външни внушения или на случайни посредници; фактори, които не заслужаваха цялата тази неприязън и мнителност, които предумишленото решение за оповестяването им би породило. Но щом твърдеше, че светът на действието е неговото истинско призвание, тогава трябваше да започне отнякъде. Шефът на всяко посолство е в правото си да дава предложения и да държи на хора по свое усмотрение. Защо е нужно Пърсуордън да минава през всички тези, макар и дребни административни несполуки и да понася неудобствата на едно ново назначение на място, което може да не е по вкуса му?

— Боя се, че ако продължим да си играем с него, Форин Офис ще го загуби като кадър — каза той неубедително, след което, сякаш да тушира това толкова завоалирано предложение, додаде рязко: — Във всеки случай, предлагам да го задържим за известно време.

В усмивката, която се появи върху лицето на Кенилуърт, очите не взеха никакво участие. Маунтолив усети как тишината се сгъстява и затваря около тях, както хлопва врата на подземие. Нищо не можеше да се направи по въпроса. Той се изправи с пресилена категоричност, смачка фаса от цигарата си в грозния пепелник и рече:

— Във всеки случай, това е моето мнение, а аз бих могъл винаги да му кажа да си събира багажа, ако се окаже, че не ми върши работа.

Кенилуърт преглътна тихо, като жаба под камък, безизразните му очи бяха фиксирани в неутралния цвят на тапета. Приглушеният шепот на лондонския трафик сякаш нахлу и се изпречи помежду им.

— Трябва да тръгвам — каза Маунтолив, като вече усещаше как се ядосва на себе си. — Взимам всички тези папки и утре вечер заминавам с тях в провинцията. Днес и утре през деня ще приключа със задължителните срещи и тогава… ме чака отпуск, надявам се. Довиждане, Кени.

— Довиждане. — Но Кенилуърт не се помръдна от бюрото си. Само кимна усмихнато към вратата, която Маунтолив затвори след себе си; после въздъхна и пак погледна чисто изписания на машина доклад на Еръл, който фигурираше в сивата папка с надпис: „На вниманието на новоназначения посланик.“ Изчете няколко реда, след това вдигна уморен поглед към тъмния прозорец пред себе си, прекоси стаята, дръпна завесите и вдигна слушалката.

— Свържете ме с Архива.

За момента би било по-умно да не държи на своето.

Това незначително охладняване в отношенията им обаче накара Маунтолив да се откаже от намерението си да заведе Кенилуърт в своя клуб. Прие решението си с облекчение. Вместо това се обади на Лиза Пърсуордън и я изведе на вечеря.

До Дюфорт Мелоус беше само два часа път, но щом излязоха от Лондон, стана ясно, че цялата страна е потънала под дебела снежна покривка. Трябваше да карат бавно, почти пълзешком, което достави голямо удоволствие на Маунтолив, но вбеси шофьора на служебната кола.

— Сър, с тая скорост ще пристигнем по Коледа, ако изобщо пристигнем — подхвърли той.

Села като от Ледниковата епоха — хамбари със сламени покриви и малки къщи с очертания, изваяни в брашнената белота на снега — блещукаха като от подноса на майстор сладкар; неравни бели ливади, изрисувани като с клиновидно писмо от ситните следи на птици и ловджийски кучета; локвите, оставени от копитата на добитък. Прозорците на колата се заскрежиха плътно и станаха непрогледни. Не разполагаха нито с вериги, нито с отопление в колата. На три мили преди селото попаднаха на закъсал камион с неколцина селяни и един мъж от пътна помощ, който се мотаеше безпомощно. Всички зъзнеха и духаха в шепи да сгреят премръзналите си пръсти. Виждаха се и паднали телеграфни стълбове, както и една мъртва птица, която лежеше върху стъкления сивкав лед на езерото Нютън — ястреб. Беше ясно, че няма да се доберат до Парсънс Ридж, затова Маунтолив се смили над шофьора и му каза бързо да го върне обратно на главния път и да го остави при пешеходния мост.

— Живея точно зад този хълм — каза му. — Ще го мина пеш за има-няма двайсет и пет минути.

Мъжът се зарадва, че ще се върне, и не пожела да вземе бакшиша, който Маунтолив му предложи. После зави бавно и обърна колата на север, докато пътникът му прекрачи в ярката белота, а сгъстеният му дъх се издигаше пред него като стълб.

Маунтолив тръгна по познатата пътека през полето, която вървеше все по-стръмно нагоре към невидимото небе, описвайки (трябваше да разчита по-скоро на паметта си, отколкото на зрението) нещо така съвършено в своята простота, колкото и първата равнина на Кавендиш^[27]. Ритуален пейзаж, който изглеждаше още по-мистериозно поради светлината на невидимото слънце. Сякаш се движеше някъде там зад непроницаемата пелена на ниско пълзящите мъгли пред него, които ту се отдалечаваха, ту настъпваха по-сгъстени. Всичко наоколо му навяваше спомени — но поради липсата на видимост трябваше да си представи двете малки села оттатък билото, буковите горички и руините на стария нормандски замък. С всяка стъпка над обувките му се посипваха капчици от буйната висока трева, която, вървейки, посичаше като с коса, докато най-накрая маншетите на панталоните му прогизнаха, а глезените му замръзнаха.

И ето че от заобикалящата го непрогледност изникнаха призрачни дъбове, последва пращене и пукане — сякаш тракаха зъби от студ, а от по-високите им клони топящият се сняг капеше по килим от мъртви листа.

Щом превали билото, ширналото се пространство се сви. Зайци взеха да притичват отвсякъде. Високите треви стърчаха замръзнали като остри шипове. От време на време се прокрадваха зари от бледото слънце, а премреженият му блясък сияеше през мъглата като газово чорапче на лампа, което свети ярко, но не топли. Чу шума на собствените си стъпки върху макадамовата настилка на второкласния път и ускори ход към високата порта на къщата. Дъбовете наоколо бяха обкичени с диаманти, а докато минаваше отдолу, два дебели гълъба излетяха от тях и с отчетливо приплясване на крилете — сякаш хиляди книги прелистиха страници — изчезнаха в небето. Маунтолив се сепна, после се развесели. Ето я и ливадката до къщата, която имаше формата на заек. Ледени висулки току потракваха в клоните с кръшен звън — хиляди счупени винени чаши. Опипа джобовете си за секретния ключ, намери го и се усмихна, завъртя го в бравата и ето че влезе в незабравения уют, който ухаеше на кайсии и стари книги, на политура и цветя; всички спомени, които безпогрешно го отвеждаха назад към Орача Пиърс^[28], понито, въдичарския прът и албума с марки. Застана в преддверието и тихо извика името й.

Майка му седеше пред откритата камина, точно както я беше оставил — с усмивка на лицето и отворена книга в скута. Помежду им съществуваше негласно споразумение да не обръщат внимание на неговите присъствия и отсъствия и да се държат така, сякаш само за малко е излязъл от тази стая на приятелски разговори, където тя прекарваше живота си в четене, рисуване или плетене пред голямата камина. И сега се усмихваше със същата усмивка — предназначена да спои времето и пространството, да закали самотата, която я измъчваше, докато него го няма. Маунтолив сложи тежката си чанта на пода и с малко нелеп, но неволен жест пристъпи към нея:

— О, божичко — рече, — по лицето ти познавам, че вече си научила. Толкова се надявах да мога да те изненадам с новината!

И двамата бяха малко разочаровани от този факт, тя го целуна и каза:

— Миналата седмица семейство Грание се отбиха на чай. О, Дейвид, толкова съжалявам. Ще ми се наистина да ме беше изненадал. Но аз никак не умея да се преструвам.

Маунтолив се почувства някак абсурдно, още малко и очите му да се насълзят от раздразнение, защото предварително си бе представял мислено цялата сценка, беше си измислял въпроси и отговори. Все едно да провалиш пиеса, в която някой е вложил много труд и въображение.

— По дяволите — каза той, — колко несъобразително от тяхна страна!

— Искаха да ме зарадват и, разбира се, успяха. Представяш си колко много, нали?

А когато топлината на камината го обви в обятията си, той отново престъпи прага на сегашното — леко и безпроблемно — и се озова в потока на спомените, които къщата извикваше у него, и които водеха назад към единайсетия му рожден ден и тогавашното му усещане за благоденствие, изобилие и пълнота.

— Баща ти ще се гордее с теб — каза тя след малко с друг глас, по-рязък, тъй като преливаше от неосъществена ревност — приливите и отливите на страст, която отдавна вече се беше превърнала в неохотно мълчаливо съгласие. — Сложила съм всичките писма до теб в неговия кабинет.

„Неговият“ кабинет — кабинетът, който баща му никога не беше виждал, не беше използвал. Измяната на баща му винаги стоеше между тях, като най-здравата им спойка — рядко обсъждана, но неотстъпно присъстваща. Невидимото бреме на неговото лично съществуване, отделно от тях двамата, в друг един край на света: дали щастлив или нещастен, кой можеше да каже? „За онези от нас, които обитават крайните предели на света, непризовани от никой Бог, единствената истина е, че работата сама по себе си е Любов.“ Странна, дори поразителна фраза за стареца; беше я вмъкнал в един свой научен предговор към ръкопис на пали^[29]. Маунтолив взе зеления том и го повъртя в ръцете си, докато мислено търсеше смисъла на думите, съпоставяйки го със спомените си за своя баща — слаба мургава фигура с крехки кости като на прегладняла морска птица, с онзи нелепо изглеждащ тропически шлем на главата. Сега очевидно носеше одеждите на индийски факир! Да се смее ли човек? Не беше виждал баща си, откакто си бе тръгнал от Индия в деня на своя единайсети рожден ден. Той беше нещо като човек, осъден in absentia^[30] за престъпление… което не може да бъде формулирано. Приятелско оттегляне в света на източните изследвания, към които имаше слабост от много години. Доста объркващо положение.

Маунтолив-старши принадлежеше към една изчезнала Индия, към онова общество от владетели, чиято преданост към задълженията им ги превръщаха в каста, но каста, много по-горда от това, че е заложник на изучаването на будизма, отколкото че може да присъства в списъка на отличените с почести. Подобно безкористно посвещаване обикновено приключва със страстно отъждествяване с предмета на изследванията — просналия се нашироко подконтинент с неговите касти и вярвания, с неговите паметници, религии и руини. В началото старият Маунтолив беше само съдия на служба в армията, но след известен брой години се бе проявил с индийските си проучвания, както и като редактор и тълкувател на редки и пренебрегвани дотогава текстове. Младият Маунтолив и майка му си стояха добре устроени в Англия с уговорката, че той ще се присъедини към тях след пенсионирането си. Именно затова тази приятна къща беше обзаведена с трофеите, книгите и снимките на дългата му професионална кариера. И ако сега приличаше повече на музей, причината бе, че я беше напуснал истинският й автор, решен да остане в Индия, за да довърши научната си работа, която (и двамата бяха наясно) щеше да продължи до края на живота му. Нещо необикновено сред служещите във вече несъществуващата и разпусната армия. Но всичко това се случи постепенно. Маунтолив-старши го беше обмислял дълго през годините, докато стигне до това решение, така че писмото, с което го обяви окончателно, имаше вид на отдавна планиран документ. То всъщност се оказа последното писмо, получено от тях. От време на време обаче някой случаен пътешественик, отбил се при него в будисткия ашрам недалеч от Мадрас, където се беше оттеглил, им носеше най-сърдечни поздрави. А, разбира се, неговите книги също така пристигаха редовно една подир друга, бляскави и богато илюстрирани; задължително с марката на някое университетско издателство. В известен смисъл те бяха неговото извинение и оправдание.

Майката на Маунтолив беше уважила решението му, сега почти не говореше за това. Само от време на време невидимият автор на техните два живота тук, на този снежен остров, се появяваше в някое позоваване от рода на „неговия“ кабинет или пък в друга подобна реплика, която, непоследвана от коментар, избледняваше обратно в мистерията (за тях) на един живот, подбуден от неизвестна и неразгадана причина. Маунтолив никога не успяваше да проникне под маската от гордост на собствената си майка, за да прецени доколко това дезертьорство я беше огорчило. Между двамата съществуваше общо споразумение и нежелание да говорят по въпроса, защото всеки от тях тайничко смяташе, че другият се чувства наранен.

Преди да се преоблече за вечеря, Маунтолив влезе кабинета, облицован от всички страни с лавици книги, в който също така се пазеха и оръжията. Настани се на писалището на баща си, което винаги използваше, когато си беше у дома. Заключи най-внимателно всичките си архивни папки и сортира пощата. Сред писмата и пощенските картички имаше и един много дебел плик с марка от Кипър, адресиран до него с безпогрешния почерк на Пърсуордън. Отначало си помисли, че е някакъв ръкопис, и побърза, доста озадачен, да счупи печата с пръст. „Скъпи Дейвид — прочете, — сигурно ще се учудиш при вида на толкова дълго писмо. Но новината за твоето назначение стигна до мен твърде късно, и то под формата на слух, а има много неща, които трябва да знаеш за положението тук и които не бих могъл да кажа, обръщайки се официално към новоназначения посланик (поверително и подпечатано), хъм!“

„Ще имам достатъчно време — помисли си Маунтолив с въздишка — да изчета тези всевъзможни комюникета“ — и отново отключи писалището, за да сложи писмото при другите материали.

Остана известно време така — притихнал и успокоен от асоциациите, които антикварните вещи в стаята събуждаха у него. Рисунки мандала от някакво светилище в Бирма, хоругви от Лепча, поставените в рамка илюстрации за първото издание на „Книга за джунглата“, кутия с големи нощни пеперуди, оброчни предмети, открити в изоставен храм. Редките книги и памфлети — ранният Киплинг, издаден от „Такър и Спинк“ в Калкута, както и печатните свезки на Едуардс Томпсън, Йънгхъзбанд, Малоус, Дарби… Един ден някой музей би ги приел с радост, но веднъж белязани с шифър и сигнатура, те ще се върнат обратно в анонимността.

Взе в ръце старото тибетско молитвено колело, което лежеше върху писалището, завъртя го един-два пъти, чу приглушеното скрибуцане на въртящия се барабан, все още натъпкан с пожълтелите листчета хартия, върху които много отдавна пламенните пера на благоговеещи монаси са изписали класическия молитвен призив Ом мани падме хум. Това беше един по случайност взет подарък. Дълго време беше вадил душата на баща си да му купи самолетче от целулоид и точно преди да потегли корабът им, двамата пребродиха целия базар за подаръка, но напразно. После баща му ненадейно се спря пред сергията на един амбулантен търговец и му купи въпросното колело за няколко рупии; тикна го насила в ръцете му вместо самолетчето. Закъсняваха. Трябваше да тичат. Затова се сбогуваха на бърза ръка.

И след това какво? Светлокафявото тинесто устие под бакъреното слънце, дъгоцветното блещукане на горещината, в което лицата се размиват, пушекът от горските пожари, човешките трупове, които се носят по устието посинели и подпухнали… Дотук стигаха спомените му. Остави тежкото колело и въздъхна. Вятърът раздрънча стъклата на прозорците и снежинките се завъртяха вихрено пред тях, сякаш да му напомнят къде се намира. Извади купчината учебници по арабски и големия речник. Тези книги не трябваше да мърдат от леглото му през следващите няколко месеца.

Същата нощ отново го обзе необяснимото страдание, с което винаги отбелязваше завръщането си у дома — неописуема болка в ушите, която много скоро го превърна в трепереща, превиваща се сянка на самия себе си. Беше същинска мистерия, тъй като досега никой доктор не беше успял да облекчи, нито дори да диагностицира този пристъп на petit mal^[31]. Спохождаше го единствено когато се връщаше вкъщи. Както винаги, майка му дочу стенанията и вече знаеше от опит какво означаваха те; изникна от мрака, застана до леглото му, за да уталожи болката с помощта на стария семеен лек, който той помнеше още от дете. Държеше го в шкафчето до леглото си, за да й е винаги подръка. Най-обикновено олио, което затопляше в чаена лъжичка на пламъка на свещ. И той веднага усещаше как топлината прониква и облекчава мозъка му, докато гласът на майка му в тъмнината го утешаваше с обещанието, че болката скоро ще премине. И наистина след малко, докато придошлата болка се оттегляше, изхвърлена на брега на съня, така да се каже, той започна да се унася от успокоителните си спомени за болести в детството, когато майка му не се отделяше от него, сякаш двамата се разболяваха заедно по силата на съчувствието. Наистина ли беше така, наистина ли можеха да лежат в съседни стаи и да си разговарят, да си четат, да споделят удоволствието от общото си възстановяване? Не можеше да каже.

Заспа. Мина цяла седмица, преди да отвори официалните документи и да прочете писмото от Пърсуордън.