Лорънс Дърел
Маунтолив (5) (Александрийски квартет. Част трета)

V

Скъпи ми Дейвид,

Сигурно ще се учудиш при вида на толкова дълго писмо. Но новината за твоето назначение стигна до мен твърде късно, и то под формата на слух, а има много неща, които трябва да знаеш за положението тук и които не бих могъл да кажа, обръщайки се официално към новоназначения посланик (поверително и подпечатано), хъм!

Уф! Каква досада! Мразя да пиша писма, както добре знаеш. И въпреки това… По всяка вероятност самият аз няма да съм тук, когато пристигнеш, тъй като вече съм предприел стъпки да бъда преместен. След дълга серия умишлени безобразия най-накрая успях да убедя клетия Еръл, че не съм подходящ за легацията, която красях с присъствието си през изминалите месеци. Месеци! Сякаш беше цял живот! А самият Еръл е толкова добър, толкова честен, толкова достоен; странно, прилично на козел същество, което въпреки това прави впечатление на голям задник! Той вече е подал оплакване срещу мен с голямо неудоволствие. Моля те, не прави опит да анулираш прехвърлянето ми, което ще последва, тъй като то съответства на личното ми желание. Умолявам те.

Факторът, който натежа, беше моето самоволно отлъчване от поста за пет седмици, което причини голямо недоволство и най-накрая накара Еръл да вземе окончателното си решение. Всичко ще ти обясня. Чудя се дали си спомняш онзи дебел млад френски дипломат от Рю дю Бак? Един път Несим ни заведе при него да пийнем? Казва се Помбал. Е, аз отседнах при него — той също е на дипломатическа служба тук. Страшно е весело chez lui^[32]. Като свърши лятото, обезглавеното посолство, заедно с Двора, се оттегли да зимува в Кайро, но този път без Искрено твой. Излязох в нелегалност. Сега се надигаме в единайсет, изгонваме момичетата и след една гореща вана играем табла до обяд; после по един арак в кафене „Ал Актар“ в компанията на Балтазар и Амарил (които ти изпращат най-сърдечни поздрави) и обяд в Юниън Бар. След това най-често се отбиваме при Клия да видим какво рисува или пък отиваме на кино. Помбал върши всичко това законно, тъй като е в отпуск. Аз обаче съм en retraite^[33]. От време на време вбесеният Еръл се обажда по междуградската линия, иска да ме спипа, ала аз му отговарям с глас на poule^[34] от Миди. Това му къса нервите, защото се досеща, че съм аз, но не е съвсем сигурен. (Проблемът на колежанските възпитаници е, че никога не рискуват да нагрубят някого.) Иначе водим прекрасни, повече от прекрасни разговори. Вчера му казах, че аз, Пърсуордън, се лекувам от възпаление на лимфните жлези при професор Помбал, но вече състоянието ми е такова, че съм вън от опасност. Клетият Еръл! Един ден ще му се извиня за всичките неприятности, които съм му причинил. Но не и сега. Не и преди да се осъществи моето преместване в Сиам или Сантос.

Знам, че поведението ми е отвратително, но… досадата тук с всички тия непораснали хора! Семейство Еръл са британци до мозъка на костите. Те са, например, и двамата икономисти. Защо и двамата, питам се? Единият от тях сигурно се чувства перманентно излишен. Сигурно се любят само до втората точка на десетичната дроб. А децата им имат вид на най-обикновена проста дроб.

Така. Единствените свестни хора са семейство Донкин; той е умен, решителен и жизнерадостен, тя — доста елементарна, прилича на лекомислена жена с твърде много руж по лицето. Но… бедното създание, тя винаги преиграва в реакциите си към своя мил, безценен съпруг, който си е пуснал брада и е приел исляма! Седи отгоре на бюрото му с агресивна начумерена физиономия, поклаща кръстосан крак и пуши като комин. Устните й са силно начервени. Не прилича на дама и може би затова се чувства несигурна? Съпругът й е умно момче, но прекалено сериозно. Не смея да го попитам дали не възнамерява да се възползва от правото си на повече от една жена.

Но нека ти кажа по моя си малко измъчен начин какво се крие зад цялата тази велика глупост. Бях изпратен тук, както добре знаеш, по силата на договор и изпълнявах възложените ми задачи добросъвестно, за което свидетелства и гигантската папка с листове (изписани с букви, запазена марка за надгробни плочи), озаглавена „Инструменти за сключване на културна спогодба между правителствата на Негово британско величество и т.н.“ Страшно тъпи инструменти, ако питаш мен, защото какво общо може да има между една християнска култура и една мюсюлманска или марксистка? Основните предпоставки в тях са безнадеждно противоположни. Няма значение! Беше ми наредено да го направя и аз го направих. Но колкото и да ми харесва това, с което тук боравят, не разбирам смисъла на една образователна система, основана на сметалото и на теология, която е останала назад във времето, някъде при свети Августин и Тома Аквински. Лично аз съм на мнение, че нещата са вече оплескани, и не страдам от никакво parti-pris^[35] по въпроса. И така нататък. Наистина не разбирам какво може да предложи Д. Х. Лорънс на един паша със седемнайсет жени, макар и да знам коя от тях е най-щастливата… Както и да е, свърших си работата, искам да кажа, Спогодбата.

След като това приключи, веднага ме повишиха в политически ранг и това ми даде възможност да прегледам архивите и да преценя близкоизточния комплекс в неговата цялост като политическа авантюра. Е, нека ти кажа, че след доста задълбочено проучване на нещата стигнах, макар и неохотно, до заключението, че при него няма нито цялост, нито политика — във всеки случай не и политика, която да е в състояние да устои на натрупващите се напрежения.

В тези прогнили държави, с присъщата им изостаналост и продажност, политиката трябва да се обмисля много сериозно. Те не могат да бъдат разглеждани под общ знаменател, като се поощряват само най-слабите и подкупни страни у тях — точно това, което май правим. Този подход ще ни осигури още петдесет години мир и ще забави появата на радикални елементи сред електората у дома: ако това е целта, поддържането на така нареченото статукво е възможно. Но като се има предвид преобладаващата тенденция, възможно ли е Англия да е толкава късогледа? Може би. Не знам. Като човек артист, не е моя работа да разбирам от тези неща, но като политическо лице, съм изпълнен с опасения. Да насърчаваш арабското единство, докато в същото време губиш способността да използваш чашата с отрова (разбирай анонимни клевети и подстрекателства) — това ми се струва доста несигурно нещо: това не е политика, а лудост. И когато към всички останали тенденции, работещи срещу нас, се прибави арабското единство, това ми прилича на очарователна глупост, която ме смайва. Още ли сме под влиянието на сълзливите внушения на „Хиляда и една нощ“, натрапвани ни от три поколения сексуално неориентирани викторианци, чието подсъзнание реагира радушно на идеята за повече от една законна съпруга? Или пък сме под влиянието на романтичната бедуинска страст на хора като Бел и Лорънс?^[36] Може би. Но викторианците, внушили ни тази мечта, са били хора, които са вярвали, че човек трябва да се бори за стойността на валутата си; те са знаели, че светът на политиката е джунгла. Днес Форин офис май вярва, че най-добрият начин да се справиш в джунглата, е като станеш нудист и плениш дивия звяр, показвайки му голотата си. Чувам те как въздишаш. „Защо Пърсуордън не изплюе камъчето? Всички тия boutades^[37]!“

Много добре. Говорих за напреженията. Нека ги разделим на вътрешни и външни, както би направил Еръл. Моите схващания може да ти се сторят малко еретически, но ето до какво се свеждат.

Първо и преди всичко, пропастта, която разделя богати от бедни — тя е типично индийска. В днешен Египет, например, шест процента от населението притежава над три четвърти от земята, като по този начин останалите живеят с по-малко от един федан^[38] на глава от населението. Чудесно! Но населението се удвоява с всяко второ поколение — или може би трето? Предполагам, че един икономически анализ ще ти разкрие същото. Междувременно се наблюдава стабилно нарастване на една образована и съвсем небезгласна средна класа, чиито синове са получили образованието си в Оксфорд сред нашите мили и приятни либерали. Те обаче, като се върнат обратно, откриват, че тук няма работа за тях. Защото властта на местния бабу^[39] се е разраснала неимоверно и познатата до болка история се повтаря тук, както и навсякъде другаде. „Черноработници на интелектуалния труд от цял свят, обединявайте се.“

Към тези вътрешни напрежения ние елегантно прибавяме, и то чрез директно насърчение, непреклонността на един национализъм, основан на фанатична религиозност. Лично аз се възхищавам от нея, но никога не забравяй, че това е войнствена религия, без метафизика, само с етика. Арабското единство и т.н… Скъпи приятелю, защо измисляме тези абсурдни идеи, които само допринасят за нашето поражение, особено след като вече е ясно, че сме изгубили основния стимул да действаме, което единствено би могло да ни гарантира, че влиянието ни тук ще запази своята първостепенна важност? Тези упадъчни, назадничави феодални системи могат да бъдат поддържани единствено чрез оръжие, насочено срещу разложителните елементи, присъщи на всяка природа на нещата; но за да използваш оръжие, за „да проповядваш с меч“ по думите на Лорънс, трябва да вярваш в силата на духа и в мистиката на живота. А в какво вярва Форин Офис? Наистина не знам. В Египет например е направено много малко, с изключение на усилията по запазване на мира; Върховната комисия изчезва след едно управление от… от 1888-а насам, така ли?… но не оставя след себе си дори шепа обучени кадри в областта на държавната администрация, които да стабилизират тази населена с паплач гротеска, която понастоящем ние очевидно предпочитаме да смятаме за суверенна държава. Докога красивите думи и изтънчената чувствителност ще взимат връх над общото недоволство, което гнети тези хора? Човек може да има доверие на един издигнат по силата на договор крал само ако той се ползва с доверието на своя народ. Колко време ни остава, преди да пламне искрата? Лично аз нямам понятие и за да бъда докрай честен — не ме интересува. Но бих казал, че някакъв невидим външен натиск, нещо като война например, ще ни види сметката, защото тези подопечни територии са като плашила — само да ги духнеш и падат. Както и да е, това в общи линии са моите разбирания, поради което твърдя, че е нужна промяна. Смятам, че нашата политика трябва да се преориентира към включване на еврейството в тукашните сили, които действат задкулисно. При това много бързо.

Сега конкретно. Още в началото на моята политическа кариера тук се натъкнах на един отдел на Военното министерство, специализиран, най-общо казано, в шпионска дейност под ръководството на бригаден генерал, който отказва да се примири с идеята, че неговият отдел трябва да мине на подчинение при нас. Било въпрос на ранг, пари, придобивки и куп подобни глупости; при управлението на Комисията той малко или много е разполагал с пълна свобода за действие. Между другото, това всъщност са останките от старото Арабско бюро, които са се задържали тук от 1918 година и си живеят бейски. Пълен рахатлък! Очевидно в общото преустройство се налага неговото шоу (поне на мен така ми изглежда) да се интегрира с нещо друго. Но засега посолството в Египет съществува само в ембрионален вид. Тъй като преди това е работил за Политическия отдел на Върховната комисия, реших, че би трябвало сега да работи за мен — и наистина, след серия остри пререкания успях поне да го превия, което не означава, че съм го пречупил. Маскелин е името на въпросната личност. Той е толкова типичен персонаж, че чак ми стана интересен и започнах да си водя доста подробни бележки за бъдеща книга, както правя обикновено. (Човек пише, за да възвърне изгубената си невинност!)

И тъй, откакто армията откри, че въображението е основен фактор в производството на страхливост, я обучава породата Маскелин в добродетелите на антивъображението: нещо като амнезия, почти турска по своята същност. Презрението към смъртта е превърнато в презрение към живота и този вид хора приемат живота единствено в рамките на собствените си разбирания. Само един бетониран мозък може да издържи на изключителната скука на редовната рутинна служба. Той е много слаб, много висок и тъй като е служил в Индия, загорялото му лице има цвят на опушена змийска кожа или на намазан с йод струпей. Съвършените му зъби са накацали като бели перца върху мундщука на лулата му. Притежава един особен жест — ще ми се да мога да ти го опиша, защото за мен е много интересен — бавно изважда лулата си, преди да каже нещо, после забожда малките си тъмни очи в събеседника и едва чуто прошепва: „О, наистина ли мислиш така?“ Гласните се проточват безкрайно дълго до пълно заглъхване сред отегчението на тишината, която го заобикаля. Изтерзан е от стриктното съвършенство на своето обучение, което го кара да се чувства неудобно в цивилни дрехи, и наистина, той се разхожда в изрядно ушития си кавалерийски сюртук така, сякаш казва Noli me tangere^[40]. (Възпитавай определен тип хора и винаги ще получиш аномалии в поведението.) Навсякъде го следва неговият прекрасен риж пойнтер Нел (кръстен на жена му?), който спи в краката му, докато работи, а нощем — в леглото му. Живее в хотелска стая, в която няма нищо лично — никакви книги, нито снимки, нито документи. Само комплект четки за коса със сребърни дръжки, бутилка уиски и един вестник. (Понякога си го представям как реши тъмната си лъскава коса с безмълвен гняв, как бясно замахва с четката назад все по-бързо и по-отривисто. О, така вече е по-добре, определено по-добре!)

Пристига в кабинета си в осем, след като си е купил новия брой на „Дейли Телеграф“, който е от предишния ден. Никога не съм го виждал да чете нещо друго. Седи зад огромното си бюро, погълнат от черно, бавно тлеещо презрение към продажността на човешките същества край него или може би към човечеството като цяло; невъзмутимо преглежда и сортира техните различни поквари и слабости, после ги протоколира върху белезникава хартия с цвят на мрамор, която винаги подписва с малка сребърна писалка със ситния си недодялан почерк. Потокът на неговата ненавист тече във вените му бавно и тежко като Нил в сезона на приливите. Е, сега виждаш що за numero е. Той живее изцяло в света на военните, тъй като нито се среща, нито вижда субектите на собствените си комюникета. Информацията, която сверява, обикновено пристига от чиновници, на които им е внушено да я напишат, от недоволни камериери или слуги, насъбрали много яд. Няма значение. Той се гордее с тази си работа, изчита всичко, неговата С.П. (способност за преценка), като на астролог, който работи със звездни карти, се базира на невидимото и непознатото. Той е безпристрастен, горд като халиф, непоколебим. Наистина се възхищавам от него. Честна дума.

Маскелин си е поставил две граници (като две степени на градуиран термометър) между които неговите разгорещени одобрения или неодобрения могат да варират, изразени във фрази като: „Добро представяне за радж^[41]“ или „Несполучливо представяне за радж“. Той, разбира се, е прекалено предан, за да може да си представи едно истински Лошо представяне за Проклетия радж. Такъв човек е неспособен да вижда света около себе си непредубедено, но от друга страна, професията му, както и необходимостта да проявява сдържаност са го превърнали в истински отшелник и лишен от опит в онези аспекти на света, които му се налага да преценява… Излиза, че съм доста изкушен да продължа и да обрисувам докрай портрета на нашия ловец на шпиони, но трябва да се въздържа. За целта прочети следващия ми роман, той трябва да включва също така и образа на Телфорд, който е номер две в класацията на Маскелин — едър, петнист, вечно умилкващ се цивилен със зле прилягаща му протеза, който успява да изфъфли „смешно старче“ сто пъти в секундата между нервните си избухвания в гръмогласен смях. Удивително е да се наблюдава преклонението му пред студената змия: „Да, генерале“, „Не, генерале“, и току се спъне в някой стол от бързане да му е в услуга; човек ще рече, че е влюбен до уши в шефа си. Маскелин седи й наблюдава невъзмутимо неговата припряност, мургавата му брадичка, прорязана от тъмнееща трапчинка, е щръкнала напред като стрела. Или пък се обляга назад във въртящия се стол и тихичко почуква вратата на огромния сейф зад себе си с предоволния вид на чревоугодник, който потупва шкембето си, после казва: „Не ми ли вярваш? Всичко е тук вътре, всичко!“ Като гледа властния му широк жест, човек ще вземе да си помисли, че въпросните папки съдържат достатъчно материали да бъде подведен под отговорност целият свят! И нищо чудно да е така.

Е, ето какво се случи: един ден върху бюрото си открих доклад от Маскелин, типично в негов стил озаглавен „Несим Хоснани“, с подзаглавие „Конспирация на коптите“, който страшно ме разстрои. Според него нашият Несим бил в центъра на мащабен и сложен заговор срещу египетския кралски двор. Повечето сведения бяха доста съмнителни, поне според мен, особено след като познавам Несим, но въпреки това докладът ме постави в неудобно положение, тъй като съдържаше любезната препоръка събраните сведения да бъдат препратени чрез посолството до египетското министерство на външните работи! Чувам те как шумно си поемаш дъх. Дори ако предположим, че това е самата истина, подобно нещо, разбира се, ще застраши живота на Несим. Обясних ли вече, че една от най-съществените характеристики на египетския национализъм е непрекъснато нарастващата завист и омраза към „чужденците“ — онези почти половин милион немюсюлмани, които живеят тук? И че още на мига с обявяването на пълния суверенитет на Египет мюсюлманите веднага започнаха да ги тормозят и да експроприират имуществото им? Интелектуалният капацитет на Египет, както добре знаеш, е неговата чуждестранна общност. Капиталите, които потекоха към страната, докато тя беше под нашата сюзеренна власт и следователно сигурно и безопасно място, сега са оставени на произвола на разни шкембести паши. Арменците, гърците, коптите, евреите — всички вече усещат наточеното острие на тази омраза. Много от тях постъпват умно, като напускат страната, но повечето не могат да си го позволят. Тези огромни капиталовложения в отглеждането на памук и т.н. не могат да бъдат изоставени на секундата. Чуждестранните компании живеят от молитва до молитва и от подкуп до подкуп. Опитват се да спасят производствата си, както и труда на целия си живот от лакомите попълзновения на пашите. Ние направо сме ги хвърлили на лъвовете и това не е никакво преувеличение!

Какво да ти кажа, четях и препрочитах този документ, както вече споменах, доста разстроен. Знаех, че дам ли го на Еръл, той ще хукне като хрътка към двореца. Затова реших да действам самостоятелно и да проверя слабите му места — за щастие той не беше от най-изпипаните писания на Маскелин, затова успях да открия несъответствия в много от твърденията му. Но най-много го вбеси това, че аз на практика спрях този доклад. Трябваше да го направя, за да не стигне до канцеларията! Чувството ми за дълг беше подложено на болезнено изпитание, но нямах алтернатива, тъй като тези глупави гимназисти от съседната стая можеха да направят само беля. Ако Несим наистина е виновен за заговора, в който го подозира Маскелин, тогава добре; човек може да се заеме с това и на по-късен етап според донесенията, с които разполага. Но… нали познаваш Несим. Имах чувството, че трябва да съм сигурен и да проверя всичко, преди да придвижа доклада нагоре.

Но, разбира се, Маскелин беше бесен, въпреки че имаше благоразумието да не го показва. Седяхме в неговия кабинет, където температурата на разговора ни беше доста под нулата и продължаваше да пада, докато той ме запознаваше с данните от докладите на своите агенти. В по-голямата си част не бяха убедителни, точно както си мислех и аз.

— Виж, този Селим е вече подкупен — не спираше да подкряква Маскелин, — и съм сигурен, че собственият му секретар едва ли греши. Съществува неголямо тайно общество, което се събира редовно. Селим ги изчаква, за да ги върне след това по домовете с колата. Съществува и тази неясна криптограма, която е разпространена в целия Близък изток от клиниката на Балтазар, а след това и посещенията до оръжейните производители в Швеция и Германия…

Казвам ти, свят ми се зави! Представих си всички наши приятели подредени върху метална плоча един до друг от хората на египетската тайна полиция, които им взимат мярка за саван.

Трябва да ти кажа освен това, че направените от Маскелин заключения косвено изглеждаха убедителни. Всичко беше доста зловещо, но за щастие, някои от основните точки не се поддаваха на анализ — неща като така наречения шифър, който приятелят Балтазар изстрелваше веднъж на два месеца до подбрани получатели в най-големите градове на Близкия изток. Маскелин продължаваше да прави опити да го проследи. Но сведенията не бяха никак пълни и аз наблегнах на това, колкото можах по-твърдо, за голямо неудоволствие на Телфорд, макар че Маскелин е твърде хладнокръвна хищна птица, за да може човек лесно да го смути. Въпреки това успях да го склоня да задържим доклада, докато се появи нещо по-съществено в подкрепа на предполагаемия заговор. В този момент ме ненавиждаше, но го преглътна, затова реших, че съм си осигурил поне временен отдих. Проблемът беше какъв да бъде следващият ми ход и как да използвам времето, което бях спечелил? Разбира се, бях убеден, че Несим няма нищо общо с тези невероятни обвинения. Но не можех, признавам, да дам толкова убедителни обяснения като тия на Маскелин. И още — не можех да се начудя дали всичко това е наистина сериозно. Ако изобщо щях да опровергавам Маскелин, първо трябваше сам да проверя как стоят нещата. Много неприятно, а от професионална гледна точка и неетично, но que faire^[42]? Налагаше се малкият Лудвиг да се превърне в частен детектив, в един Секстън Блейк^[43], за да си свърши работата, както трябва! Но откъде да започна?

Единствената директна следа на Маскелин, която отвеждаше към Несим, беше вербуваният секретар Селим. Чрез него беше успял да събере доста интересни, но не непременно уличаващи сведения относно авоарите на семейство Хоснани в различни сфери — земеделската банка, корабоплаване, производство на памук и така нататък. Останалото до голяма степен се свеждаше до слухове и клюки, някои от които злостни, но нищо повече от косвени улики. Събрани на едно място обаче, те наистина представяха изтънчения Несим в доста зловеща светлина. Знаех, че по някакъв начин трябва да ги оборя. Особено след като повечето от тях се занимаваха и директно засягаха неговия брак — ехидните одумки на мързеливите и завистливите, толкова типични за Александрия — както и с други моменти от личния му живот. Във всичко това, разбира се, на преден план идваха несъзнателните морални преценки с англосаксонски привкус, искам да кажа, тези на Маскелин. Що се отнася до Жюстин, аз я познавам съвсем бегло и трябва да призная, че се възхищавам на мрачната й величественост. Несим я е преследвал доста време, преди да я склони, така ми казаха; не мога да твърдя, че имам конкретни съмнения относно историята им, но… и до ден-днешен бракът им ми изглежда нездрав и неспоен, без да знам защо. Двамата са съвършената двойка, но като че ли никога не се докосват. Истината е, че веднъж забелязах как тя се отдръпна едва забележимо, когато той понечи да махне един конец от коженото й палто. Може и да си въобразявам. Дали наистина не се таи буреносен облак зад дълбоките кадифени очи на въпросната съпруга? Или пък прекалено много нерви. Прекалено много истерия. Прекалено много юдейска меланхолия. Не е трудно в нея да разпознаеш приятелката на мъжа, чиято глава е била поднесена на тепсия… Какво искам да кажа ли?

Ами Маскелин сподели със сухия си, равен, пълен с презрение глас: „Едва омъжила се, и започва да върти любов с друг мъж, при това чужденец, за да осмисли живота й.“ Разбира се, става дума за Дарли — малко неясно, но симпатично очилато създание, което понякога пребивава у Помбал. Изкарва си прехраната като учител, освен това пише романи. Има приятна кръгла бебешка глава — от типа, който се среща у занимаващи се с изкуство хора; освен това леко приведена походка, светла коса и стеснителност, част от Голямата му развълнуваност, която едва овладява в себе си. А бе с една дума — човек романтик! Като го погледнеш изпитателно, започва да пелтечи. Но иначе е приятен, фин и сдържан… Признавам, че не ми изглежда много вероятен обект за енергична дама като съпругата на Несим. Дали пък това не е някакво благоволение от нейна страна или просто перверзен вкус към невинността? Тук се крие някаква загадка. Както и да е, именно Дарли и Помбал ме запознаха с livre de chevet^[44], станала модерна в цяла Александрия, която представлява френски роман със заглавие „Нрави“ (въздействащо и в същото време претенциозно изследване на нимфоманията и душевната импотентност), написан от предишния съпруг на Жюстин. След като го написал, той много умно се развел с нея и офейкал, но тук всички знаят, че тя е главната героиня на романа, поради което е обградена отвсякъде с печално съчувствие. Трябва да кажа, че след като всички тук — според мен — са едновременно полиморфни и перверзни, струва ми се, че да бъдеш така удостоен като главен герой в един roman vache^[45], е просто лош късмет. Както и да е, всичко това е минало, сега Несим я е въвел в средите на le monde^[46], където тя се държи с подчертаната изисканост и свирепост. Те отиват на вида й, както и на мургавия, по-обикновен блясък на самия Несим. Той щастлив ли е? Чакай, нека задам въпроса по друг начин. Някога бил ли е щастлив? Дали сега е по-нещастен, отколкото е бил? Хъм! Мисля, че може да бъде и много по-зле, тъй като момичето не е нито много невинно, нито много неинтелигентно. Свири на пиано наистина добре, макар и с акцент върху мрачното, освен това чете много. Сериозно, романите на Искрено твой са обект на голямо възхищение — да, при това изказано с обезоръжаваща искреност. (Хвана се! Да, затова съм склонен да я харесвам.)

От друга страна обаче, не мога да разбера какво толкова намира у Дарли. Бедничкият, само като я види, и притреперва като риба на сухо. Въпреки това двамата с Несим се виждат често, големи приятели са. Тези скромни британци — наистина ли всички носят по един турчин в себе си? Дарли поне със сигурност притежава някаква привлекателност, защото се оказва и истински обвързан с една доста приятна дребничка кабаретна танцьорка на име Мелиса. Като го погледнеш, никога няма да повярваш, че е способен да върти две жени едновременно, толкова малко самообладание притежава. Жертва на собствената си префинена чувствителност, това ли е? Кърши притеснено ръце, а очилата му се изпотяват всеки път, когато се случи да спомене името на една от двете. Клетият Дарли! Много обичам да го дразня, като му цитирам едно стихотворение от неговия по-малко известен съименник^[47]:

О, тамянено дърво с дъх благословен,

Арабия на приказките е във твоя плен,

уханието ти, от вино по-омайно,

превръща земния живот в блаженство тайно.

Целият пламнал, той ме моли да престана, въпреки че не мога да кажа заради кого от двамата Дарли се черви. И продължавам патетично:

Блестяща гръд тя пламенно извива,

в най-пищното дърво гнездо си свива.

Тя Феникс е, със сто слънца гори,

но ако трябва, може и да се сниши.

Не е пресилено сравнение, ако трябва да го отнесем към Жюстин. „Престани!“, не спира да ми вика той.

Великолепният й одър смъртен

И клада тъй уханна!

Пламти и с ароматите си погребални те примамва!

А в урната, невидима за мъжки погледи грабливи,

тя пак преражда се, живот й вдъхва сили.

„Моля те! Достатъчно.“

„Какво толкова? Стихотворението не е чак толкова лошо, нали?“ И свършвам с Мелиса, преобразена като пастирка върху дрезденски порцелан от осемнайсети век.

Без хълмове, сред зеленината дива

заглъхва песента й нееклива.

Със кехлибарени сълзи, с въздишки бездиханни

оплаква я пустинята една,

загубила красивата си дъщеря.

Толкоз за Дарли! А що се отнася до участието на Жюстин в цялата тази история, не мога да намеря нито рима, нито причина, освен ако приемем една от епиграмите на Помбал за чиста монета. Той твърди с демонстративна сериозност, че: „Les femmes sont fideles au fond, tu sais? Elles ne trompent que les autres femmes!“^[48] Но на мен ми се струва, че това не предлага конкретно обяснение на въпроса защо всъщност Жюстин ще иска да tromper^[49] бледата си невзрачна съперница Мелиса. Това би било infra dig^[50] за жена с нейното положение в обществото. Разбираш ли какво искам да кажа?

Така че нашият приятел Маскелин е фиксирал злобните си зорки очички на пор именно върху Дарли. Очевидно е, че според Селим цялата налична информация за Несим се съдържа в малък, вграден в стената сейф в къщата му, а не в офиса. Има само един ключ за този сейф, който Несим винаги носи у себе си. Личният сейф, твърди Селим, е пълен с материали. Но мънка, не казва що за материали има вътре. Любовни писма ли? Хм. Във всеки случай Селим е направил един-два опита да се добере до сейфа, но късметът му изневерил. Един ден самият безстрашен Маскелин решил да се увери в това със собствените си очи и да вземе, ако се наложи, восъчен отпечатък. Селим го пуснал в къщата и той тръгнал да се изкачва по задната стълба, но едва не налетял на Дарли, нашият cicisbeo^[51], докато Жюстин била в спалнята! Той обаче чул навреме гласовете им. Не ми казвай след всичко това, че англичаните били пуритани. Мина известно време и попаднах на кратък разказ, който Дарли беше публикувал, и в него има следната реплика: „В неговите обятия се чувствах мачкана, дъвкана, коженото ми палто бе покрито със слюнка, сякаш бях в лапите на някаква голяма превъзбудена котка.“ За малко да падна. „Хайде де! — помислих си. — Значи това прави Жюстин с бедния нещастник — яде го жив!“

Трябва да кажа, че дълго се смях. Дарли е толкова типичен представител на моите сънародници — сноб и тесногръд едновременно. И толкова добър! У него няма нищичко от дявола. (Да се благодаря на ирландеца и евреина, които са си хвърлили семето в моя случай.) Всъщност защо се държа толкова високомерно? Сигурно е много хубаво да си легнеш с Жюстин, целувките й сигурно са като дъгата и умее да изтръгне от теб парещи искри — сигурно. Но да ги изтръгне от Дарли? Не ми изглежда много вероятно. Така или иначе „това покварено създание“, както я нарича Маскелин, го е обсебило напълно или поне беше — когато го видях за последен път. Защо ли?

Всички тези въпроси се тълпяха в главата ми един през друг, докато пътувах към Александрия, тъй като си бях осигурил дълга командировка през уикенда, в което дори добрият Еръл не намери нищо нередно. Тогава не съм и сънувал, че след година ти може да се окажеш въвлечен в тези мистерии. Исках само, ако е възможно, да разбия на пух и прах тезата на Маскелин и да накарам канцеларията да не предприема нищо в случая с Несим. Но настрана от това, бях доста объркан. В края на краищата не съм шпионин; трябваше ли да се прокрадвам по улиците на Александрия със средновековна перука, за да скрие слушалките ми, само и само да изчистя името на нашия приятел? Нито пък бих могъл да цъфна пред Несим, да се прокашлям и да го попитам небрежно: „Кажи каква е тая шпионска мрежа, с която разполагаш тук…“ Както и да е, продължих право напред, потънал в мисли. Египет, равен като тепсия, с плоски гърди, летеше назад и встрани от колата ми. Зеленото се смени със синьо, после с паунов електрик, с газелено бежово и черното на пантера. Пустинята беше като суха целувка, припърхване на ресници, едва докоснали ума. Хм! Звезди увиснаха в нощта като нацъфтели бадемови клонки. Навлязох с леко завален говор от вече изпитите едно-две питиета, поех под новата луна, която сякаш изсмукваше поне половината си блясък от откритото море. Всичко ухаеше прелестно. Железният обръч, с който Кайро стяга главата на човек (дори само мисълта, че си отвсякъде и напълно заобиколен от пламтящата пустиня), се разтопи, отпусна хватката си — отстъпи пред очакването за ширнало се море и пътища, които повеждат ума назад към Европа… Съжалявам. Отплеснах се.

Обадих се в къщата, но и двамата бяха на прием. Почувствах облекчение и се замъкнах в кафенето „Ал Актар“ с надеждата да намеря приятна компания и я намерих: само нашия приятел Дарли. Харесвам го. Най-много за начина, по който уж нехайно, но всъщност с вълнение обсъжда изкуството, което държи да прави именно с Искрено твой — защо ли? Отговарям му, доколкото мога, и си пия арака. Но този вид разговори на общи теми ме потискат. Защото за твореца, така мисля аз, както и за публиката, не съществува такова нещо като изкуство. То съществува само за критиците и онези, които живеят в предния си мозък. Творците и публиката само регистрират като сеизмограф промяна в електромагнитното поле, която не може да бъде рационализирана. Човек знае единствено, че има някакво излъчване, истинско или фалшиво, успешно или неуспешно, според случая. Но да се опитваш да разглобиш елементите и да вземеш да ги душиш в търсене на диря — това няма никъде да те отведе. (Подозирам, че този подход към изкуството е общ за всички, които не могат да се поддадат на въздействието му!) Парадоксално. Както и да е.

Тази вечер Дарли е във форма и завиждайки му, го слушам с удоволствие. Той наистина е добър човек и чувствителен. С облекчение разбирам, че Помбал е на кино с младо момиче, което ухажва, но ще се появи всеки момент. Мислено се надявах да ми предложи подслон, тъй като хотелите са скъпи, и тогава бих могъл да похарча командировъчните си за пиене. Е, най-накрая старият П. цъфна, след като майката на момичето ги спипала във фоайето на киносалона и го зашлевила през лицето. Прекарахме си великолепно и аз останах при него, както се бях надявал.

На следващата сутрин станах рано, въпреки че не бях решил какво ще правя и продължавах да не съм наясно по главния въпрос. Както и да е, реших, че най-малкото мога да се отбия в офиса на Несим, както бях правил толкова често преди това, колкото да убия част от времето и да си изпрося едно кафе. Докато огромният стъклен асансьор, досущ като византийски саркофаг, се движеше шепнешком нагоре, аз се почувствах още по-объркан. Не бях намислил за какво може да разговаряме в случая. Чиновниците и машинописките бяха от любезни по-любезни и ме въведоха право в големия сводест кабинет, където той седеше… И тук е най-интересното. Изглежда, че не само ме очакваше, но и беше отгатнал причината за посещението ми! Имаше много доволен вид, като че камък му бе паднал от сърцето, преливаше от ведрост и дяволито настроение.

„Откога те чакам — каза той, а очите му шареха по мен, — чудех се кога ще се наканиш да дойдеш и да хванеш бика за рогата, да започнеш да ме разпитваш. Е, даде Господ! Какво облекчение!“ — Всякакви прегради между нас се стопиха след думите му и вече знаех, че и аз ще сваля картите си на масата. Нищо не можеше да се сравни с искреността на прямите му отговори.

Така нареченото тайно общество, каза ми той, представлява ложа от хора, наречени Кабал, които се занимават с обичайните дрън-дрън на салонния мистицизъм. Знае се, че това тук е столицата на суеверията. Дори Клия си прави хороскоп всяка сутрин. Сектите са под път и над път. Какво странно може да има в това, че Балтазар е решил да събере около себе си малка група от бъдещи херметици — група за обучение? Що се отнася до криптограмата, тя се оказа нещо като мистически изчисления — всъщност нищо повече от познатия ни бустрофедон^[52], с помощта на който майсторите на ложите в целия Близък изток поддържат връзка един с друг. И той не е с нищо по-загадъчен от известията на борсата или от любезната размяна на реплики между математици, които работят върху един и същ проблем. Несим ми изписа един такъв бустрофедон и на бърза ръка ми обясни как се използва. Добави, че достоверността на всичко това може да се провери чрез консултация с Дарли, който също започнал да посещава техните срещи заедно с Жюстин, за да се нагълтат с окултни познания. Той би могъл да потвърди колко подривни са техните събирания! Дотук добре.

„Но не мога да скрия от теб — продължи Несим — съществуването на друго едно движение, чисто политическо, с което съм директно свързан. То е само на коптите и има за цел да ги обедини — не да ги подстрекава към бунт срещу когото и да било (как бихме могли?), а само да ги съюзи, да укрепи религиозните и политически връзки помежду им, за да може тази общност отново да намери мястото си под слънцето. Сега, след като Египет е вече освободен от британците, които винаги са ненавиждали коптите, ние също се чувстваме по-свободни да търсим високи постове за нашите хора, да имаме избрани от нас членове на парламента и така нататък. Във всичко това няма нищо, от което да се страхува интелигентният мюсюлманин. Ние не преследваме нищо незаконно или вредно, само мястото, което ни се полага в собствената ни родина, като най-интелигентната и най-способна част от обществото в Египет.“

Още много исторически неща се казаха за миналото на коптската общност и изстраданите неправди — няма да те отегчавам с тях, тъй като по всяка вероятност си наясно. Той говореше с притъпен, дори стеснителен гняв, който ме заинтересува, тъй като този негов образ беше толкова различен от онзи улегнал, спокоен Несим, когото и двамата познаваме. По-късно, когато се запознах с майката, разбрах всичко. Тя е движещата сила зад мечтата на това малцинство или поне аз така заключих. Несим продължи: „Нито пък Франция и Англия трябва да се страхуват от нас. Ние обичаме и двете страни. Нашата сегашна модерна култура е създадена по техен образец. Не искаме помощи, нито пари. Ние се възприемаме като египетски патриоти, но като знаем колко глупави и назадничави са арабските националисти и колко фанатични, смятаме, че много скоро ще се появят непреодолими различия между египтяните и вас. Те вече флиртуват с Хитлер. В случай на война… знае ли човек? С всеки изминал ден Близкият изток се изплъзва от влиянието на Англия и Франция. При този процес, който набира скорост, боим се, че малцинствата тук са в опасност. Единствената ни надежда е да има някаква отсрочка, временно забавяне, като война например, която да ви даде възможност да си възвърнете изгубеното положение. В противен случай нашата собственост ще бъде иззета, а ние ще бъдем превърнати в роби. Но все още имаме вяра във вашите две страни. Така погледнато, една сплотена и изключително заможна малка група от копти — банкери и бизнесмени — може да се окаже по-влиятелна, отколкото предполага нейната численост. Ние сме вашата пета колона в Египет, вашите приятели християни. След още година-две, когато движението бъде окончателно сформирано, бихме могли да упражним директен натиск върху икономическия и индустриален живот на страната, ако трябва, и с провеждането на такава политика, която вие сметнете за необходима. Ето защо отдавна копнеех да ти разкажа това, защото Англия трябва да гледа на нас като на предмостие към Изтока, анклав от приятели в област, която с всеки изминал ден се настройва все по-враждебно към вас.“ — Той се отпусна назад, видимо изтощен, но усмихнат.

„Разбира се, аз си давам сметка — продължи след малко, — че това те засяга като официално лице. Но моля те, в името на нашето приятелство, нека засега въпросът си остане в тайна. Египтяните с радост ще се възползват от всеки повод да отчуждят имуществото на коптите — да конфискуват милионите, които контролираме, дори по всяка вероятност да избият част от нас. Те не трябва да знаят за нашето движение. Затова се срещаме тайно и изграждаме организацията си бавно, внимателно и предпазливо. Разбираш ли, не бива да допускаме грешки. Сега, скъпи ми Пърсуордън, давам си сметка, че не е възможно да приемеш разказа ми на доверие, без никакви доказателства. Затова ще предприема една доста необичайна стъпка. Вдругиден празнуваме Ситна Дамиана^[53] и имаме среща в пустинята. Бих искал да дойдеш с мен, за да можеш да се увериш със собствените си очи, да чуеш разискванията ни и да бъдеш наясно с нашия състав и с нашите намерения. В бъдеще ние можем да бъдем от голяма полза за Англия тук, искам хубаво да разбереш това. Ще дойдеш ли?“

Да отида ли?

Отидох. Беше невероятно преживяване, което ми показа, че всъщност аз нищо не знам за Египет — истинския Египет, който лежи в основата на изтормозените от мухи душни градове, на търговските зали и приемни, банкерските вили край морето, на Борсата, Яхтклуба, Джамията… Но чакай.

Тръгнахме на зазоряване в студена бледоморава утрин и пътувахме известно време по пътя Абукир^[54], преди да завием към вътрешността. Оттам по черни пътища и пусти шосета, покрай канали и изоставени пътеки, които едновремешните паши са прокарвали, за да стигат до ловджийските си хижи край езерото. Най-накрая трябваше да слезем от колата и точно там, заедно с няколко коня, ни чакаше другият брат — троглодитът с gueule cassee, Наруз със смачканата мутра. Какъв контраст, този мургав селяндур и Несим! И каква сила у него! Бях поразен. Стоеше и милваше един страховит камшик, направен от гръбначната кост на хипопотам — класическият курбаш. Видях го как пропъждаше с него водните кончета от цветята на три-четири метра разстояние; по-късно насред пустинята попадна на диво куче и го разсече с няколко удара. Бедното създание беше направо разчленено от два замаха с тази играчка! Яздехме в пълно мълчание към къщата. Ти си ходил там преди много години, нали? Проведох дълъг разговор с майката — странна властна жена, увита и забулена с тежки воали. Говореше английски поразително добре със сух, пресипнал глас, в който се прокрадваха едва доловими нотки на истерия. Приятен, но някак изострен и настръхнал, може би глас на пустинник, мъж или жена? Не знам. Очевидно двамата синове трябваше да ме заведат до манастира в пустинята. Там Наруз щеше да говори. И това щеше да бъде първата му реч, първият му опит за публична изява. Трябва да кажа, че не можех да си представя този космат дивак да е способен на подобно нещо. Челюстта му не спираше да мърда, всички мускули чак до слепоочието — напрегнати докрай. Помислих си, че сигурно скърца със зъби в съня си. И в същото време онези свенливи сини очи като на момиче. Несим е много привързан към него. И божичко, какъв ездач!

На следващата сутрин поехме с цяла сюрия арабски коне, които те яздеха великолепно, както и с цял керван камили, които пък едва тътреха нозе — именно те бяха подаръкът за местните от Наруз, щяха да бъдат накълцани и изядени. Беше дълъг и изтощителен преход, а миражите на жегата си играеха с ума и зрението. Освен това водата в меховете беше възтопла и отвратителна на вкус, а Искрено твой се чувстваше скапан и каталясал. Слънчевите лъчи направо пробиваха черепната ми кутия. Вътре мозъкът ми цвъртеше като пържено, докато най-накрая стигнахме първата групичка палми и пред взора ми заигра с тихо жужене образът на манастира в пустинята, където главата на бедната Дамиана била отрязана в прослава на Господа Бога по заповед на Диоклециан.

Като стигнахме, вече се беше здрачило и ето че изведнъж прекрачихме в чудна пъстроцветна гравюра, която можеше да послужи за илюстрация на… какво? „Ватек“^[55]! Огромен лагер от шатри и цели къщи беше изникнал специално за празника. Поклонниците наброяваха най-малко шест хиляди и се бяха подслонили под стрехи от сплетени клони и хартия, от парцали и черги. Цял град се беше появил — със собствено осветление и канализация, същински град, който включваше дори малък квартал с бордеи и подбрани момичета. Навред в мрака се тътреха камили, фенери и факли се поклащаха и пушеха. Нашите хора вдигнаха палатката си под една порутена арка, където под светлината на голям хартиен фенер, покрит с надписи и посвещения, двама брадати дервиши разговаряха под напречна греда, обкичена с тънки, дълги знамена като вимпели, които плющяха като проблясващите криле на нощни пеперуди. Мракът се беше вплътнил, но се виждаха ярки странични атракции, които задаваха атмосферата на шумен панаир. Умирах от любопитство да разгледам наоколо и това се оказа добре дошло, тъй като братята трябваше да подредят различни неща в църквата, затова с Несим си направихме среща в нашата палатка след час и половина. Той за малко да ме изгуби напълно, тъй като се чувствах като омагьосан от този чудноват град с неговите прашни улици и дълги алеи с лъскави сергии — всякакви видове храна, дини, яйца, банани, сладкиши бяха изложени на показ под свръхестествена призрачна светлина. Сигурно всички амбулантни търговци на Александрия бяха пропътували покритото с пясък разстояние, за да предлагат тук стоката си на поклонниците. В тъмните ъгли играеха деца и писукаха като мишки, докато възрастните готвеха в къщите и палатките, осветени от пушещи свещи. Страничните атракции вървяха с пълна сила, най-вече игрите на късмета. В една от шатрите красива проститутка пееше сърцераздирателно, изпускаше четвъртини тонове, както и кънтящи звуци от горния регистър, докато се гърчеше в опъната по тялото й дреха, спираловидно посипана с пайети. На вратата отвън си беше обявила цената. Не беше прекалено висока, така си помислих, тъй като ми е слаб ангелът, и взех да проклинам официалното си положение. В друг край един разказвач нареждаше монотонно, описваше сълзливите приключения на Ел Захир. Наоколо пиеха шербет и канела, мъжете се бяха разположили удобно, заели всички места в импровизираните кафенета по тези обкичени със знамена и фенери булеварди. Откъм вътрешността на манастира долитаха звуците на свещеническото песнопение. А отвън се чуваше безпогрешното почукване на дуелиращи се с пръчки и ревът на тълпата, която посрещаше всяко точно попадение с одобрителни възгласи. Гробници, пълни с цветя, дини, облени в жълтеещата светлина, и тепсии с месо умирисваха въздуха — наденички и котлети, карантия на шиш. В ума ми всичко това пулсираше, споено в обща картина от светлини и звуци. Луната изплува с невероятна скорост.

В панаирните шатри на Ринга групички лъщящи морави умислени суданци танцуваха в ритъма на странна музика, произвеждана от малък пресеклив акордеон и изрисувани кратуни вместо мехове. Тактуваше им негър, който удряше с желязна пръчка по парче железопътна релса, окачено върху подпората на една от палатките. Тук попаднах на слугата на Червони, който много се зарадва, като ме видя, и веднага ми тикна в ръцете шише от онази странна суданска бира, на която викат мериса. Седнах и се загледах в този напрегнат, почти маниакален танц; бавното обикаляне около един център, както и странните стъпки, сякаш смачкваш хлебарки — забиваш пръсти в земята и ги завърташ навътре. Но ето че в един момент се сепнах от идващия на талази барабанен ек и видях да минава дервиш с голям барабан — блестящо полукълбо от мед. Беше черен, от Ордена на рифаите, и тъй като никога не ги бях виждал как ходят върху жарава, нито как ядат живи скорпиони и така нататък, реших, че мога да го последвам и сега да зърна това зрелище. (Истински трогателно е да чуеш как мюсюлманите пеят религиозни химни в прослава на Дамиана — една християнска светица; чух гласове, които направо виеха: „Я сит, я бинт ал уали“, и го повтаряха отново и отново. Не е ли странно? „О, Светицо, на валията надвила.“) В пълния мрак успях да зърна група дервиши в осветения ъгъл между два големи амбразурни отвора. Беше краят на танца и точно тогава започнаха да превръщат едно от своите момчета в нещо като канделабър, покриха го цялото със запалени свещи, а горещият восък капеше по него. То гледаше с невиждащи очи, изпаднало в транс. Накрая се появи един по-възрастен, заби в него дълга кама и я промуши през двете му бузи. В двата края на камата уравновеси по един свещник с разклонени рамена и пак със запалени свещи. Така прободено, момчето бавно се вдигна на пръсти и започна да се върти в танц, също като запалено дърво. След като танцът свърши, останалите просто измъкнаха камата от челюстта му, а по-възрастният докосна раните му с наплюнчен пръст. След миг момчето се изправи отново, стоеше усмихнато, сякаш никога не е изпитвало болка. Вече се беше събудило от транса.

Отвъд периферията на всичко това, под грейналата луна бялата пустиня се превръщаше в безкрайна равнина от черепи и воденични камъни. Сливащите се звуци от духови тръби и барабани бяха ненадейно прерязани от устрема на конници с островърхи шапки, които размахваха дървени мечове и крещяха неистово като жени. Надбягванията с камили и коне трябваше да започнат всеки миг. Добре, помислих си аз, ще погледам и тях. Но докато съвсем безгрижно си пробивах път натам, попаднах на гротескна картина, която с удоволствие бих избегнал, ако можех. Колеха камилите на Наруз за празника. Клетите създания клечаха, без да помръднат, със свити под себе си предни крака като котки, докато цяла орда от мъже със секири и сатъри се нахвърлиха срещу тях, огрени от лунната светлина. Кръвта ми се смръзна, въпреки това не можех да откъсна очи от зловещата гледка. Животните не правеха никакви опити да избегнат ударите, не издаваха никакви звуци, докато мъжете ги разчленяваха. Брадвите се забиваха в тях, сякаш огромните им туловища бяха от дървесна кора, и с всеки нов замах потъваха все по-навътре. Отсичаха цели крайници тъй безболезнено, поне така изглеждаше, като че ли окастряха дърво. Децата танцуваха наоколо под лунните лъчи, събираха изхвръкналите встрани парчета месо и тичаха с тях към осветения град — големи късове кърваво месо. Камилите гледаха втренчено луната — мълчаливо и невъзмутимо. Първо отрязаха краката, после издърпаха вътрешностите и най-накрая отсякоха главите, които тупнаха под остриетата като глави на статуи и останаха да лежат в пясъка с отворени очи. Докато въртяха брадвите, мъжете се шегуваха. Огромен мек килим от черна кръв се разстла по околните дюни край групата, а босоногите момчета разнесоха алените й следи чак до града. Изведнъж ми прилоша и побързах да се върна обратно в осветената част за едно питие. Седнах за малко на някаква пейка и се загледах в точещата се край мен върволица, колкото да дойда на себе си. Точно тук ме намери Несим и заедно влязохме в църквата, като преди това минахме покрай скупчени наедно клетки, които приличаха на килийките на восъчна пита. (Ти знаеше ли, че всички ранни религии са възникнали на принципа именно на тези килийки, имитирайки не знам кой си биологичен закон?…) Така че най-накрая се озовахме в църквата.

Великолепно изографисана олтарна преграда. Стари накапани свещи с бради от восък горяха върху позлатения аналой, светлината — мека и помътнена от тамяна — жълтееше бледно като цветен прашец; дълбоките гласове се лееха като река над едрозърнест пясък във Василиевата света литургия. Бавно минаваха от регистър в регистър, спираха и пак започваха от ниското в нотната стълбица, само за да могат вдъхновено да я изкачат, да се възнесат в гърлата и умовете на тези смугли лъщящи лица. Хористите се носеха край нас като лебеди, удивителни с високите си аленочервени шапки и бели мантии със същите аленочервени раменни препаски. Ами светлината върху лъскавите им черни къдрици и потни лица! Огромни очи като от стенописи, в които бялото сияе. Приличаше на предхристиянски ритуал. За мен всеки от тези млади мъже с алените квадратни католически шапки се превърна в Рамзес II. Огромните полилеи звънтяха и димяха, кълба от бял тамян се виеха нагоре. Отвън долиташе шумът от надбягванията с камили, а вътре — само носовата напевност на Божието слово. Провесените от тавана лампи бяха обкичени с щраусови яйца. (Това винаги ми се е струвало достойно за изследване.)

Мислех, че именно тук е мястото на нашата среща, но ние заобиколихме тълпата и заслизахме по стълби към подземието. Най-накрая именно това се оказа мястото. Виждаха се просторни помещения, отново в подредбата на килийки от пчелна пита, варосани и блеснали от чистота. В едно от тях под светлината от свещите се беше събрала група от около стотина души, седнали на разклатени дървени пейки, които ни чакаха. Несим ме притисна към себе си, после ме побутна към дъното на помещението сред група старци, които ми направиха място. „Първо аз ще взема думата — прошепна ми той, — а после ще говори Наруз, ще му е за пръв път.“ Другия брат обаче го нямаше никакъв. Мъжете до мен бяха с мантии, но изпод някои от тях се подаваха европейски костюми. На други главите бяха покрити с кърпи. Ако се съдеше по добре поддържаните им ръце и нокти, никой от тях не беше работник. Говореха арабски, но много тихо. Никой не пушеше.

Ето че нашият Несим се надигна и се обърна към аудиторията със сдържаната деловитост на човек, свикнал да ръководи директорски съвещания. Говореше тихо, спокойно и доколкото можех да преценя, се задоволи единствено с това да ги запознае с подробности относно текущи събития и избирането на определени хора в различни комитети, учредяването на попечителски фондове и така нататък. Сякаш говореше на акционери. Всички го слушаха със сериозни лица. Бяха зададени само няколко плахи въпроса, на които той отговори кратко. После рече: „Но това не е всичко, тези подробности. Сигурно ще искате да чуете и нещо повече за нашата нация и нашата вяра, нещо, което дори нашите свещеници не могат да ви кажат. Брат ми Наруз, когото добре познавате, ще ви се представи с една малка реч.“

Какво, за бога, можеше да им каже този песоглавец Наруз, почудих се аз. Стана ми интересно. И ето че откъм външния мрак на съседната килия се появи Наруз, облечен в бяла мантия и блед като платно. Косата му беше загладена върху челото в мазен перчем като на миньор в почивния му ден. Не, по-скоро приличаше на уплашено до смърт кюре със зле изгладена стола; огромните му длани стояха сключени върху гърдите, а кокалчетата им бяха побелели от стискане. Той зае мястото си пред нещо като дървен аналой със запалена върху него свещ и се втренчи в публиката с нескрит див ужас, който скова мускулите по ръцете и раменете му. Помислих си, че всеки момент ще се свлече на земята. Отвори стиснатата си челюст, но оттам не излезе нищо. Приличаше на парализиран.

Последва раздвижване и тих шепот пробяга в аудиторията. Видях изпълнения с тревога взор на Несим, като на човек, който се нуждае от помощ. Но Наруз стоеше неподвижно като истукан, гледаше през нас, сякаш някаква страшна сцена се разиграваше върху бялата стена зад гърбовете ни. Всички се почувствахме неловко от това напрегнато очакване. След това направи някакво странно движение с уста, като че езикът му се беше подул или пък преглъщаше крадешком нещо вкусно, и тогава дрезгав вик излезе от гърлото му: „Медед! Медед!“ Това беше молитвен зов за божествена сила, който понякога пустинните отшелници отправят, преди да изпаднат в транс. Тоест дервишите. Гримаса изкриви лицето му. После дойде промяната — изведнъж сякаш електрически ток потече в тялото му, в мускулите му, в слабините му. Отпусна се и бавно, задъхано започна да говори, въртеше невероятните си очи като че самата сила на словото го принуждаваше да го прави и по този начин му причиняваше физическа болка… Беше невероятно изпълнение. Отначало, за миг-два, не можех нищичко да разбера, толкова лошо учленяваше думите. Но ненадейно като че прокъса булото и гласът му набра увереност, завибрира пред светлината на свещта като музикален инструмент.

„Нашият Египет, нашата обична страна“ — започна бавно, сякаш някой издърпваше думите от устата му, както се тегли твърд карамел. Стана ясно, че не се беше подготвил предварително, че това не е реч, а по-скоро молитва, произнесена екстемпоре, тоест от онези искрящи спонтанни полети на ума, които понякога спохождат пияници, певци, баладисти или пък професионални оплаквачи, дето следват погребалните процесии с писъци и вдъхновени от смъртта поетични проблясъци. От него се излъчваше и сила, и напрежение, които заразиха цялата зала. Ние всички настръхнахме, дори и аз, който знам арабски толкова малко! Тонът, замахът, широтата и онази потисната ярост, както и нежността в думите му, ни сепнаха като неочакван удар, проснаха ни безпомощни, завладяха ни като музика. Нямаше никакво значение дали го разбираме или не. Няма и сега. Сериозно, невъзможно е да перифразирам тази реч. „Нил… зелената река, която тече в сърцата ни, чува своите деца. Те ще се върнат при нея. Потомци на фараоните, рожби на Ра, чеда на свети Марк. Те ще намерят своята люлка от светлина.“ И така нататък. От време на време затваряше очи, като оставяше потока от думи да се лее безпрепятствено. В един момент отметна глава назад, усмихна се като куче, продължаваше да стиска очи, а светлината обля чак кътниците му. И този глас! Сякаш живееше автономно, издигаше се до вик, снишаваше се до шепот, трепереше напевно, ридаеше сълзливо. Понякога изстрелваше думите като гюлета или лениво ги въртеше в устата си, сякаш ги овалваше в мед. Бяхме съвършено омаяни, до един. Имаше обаче нещо комично в загриженото и захласнато изражение на Несим. Очевидно не беше очаквал подобно нещо, тъй като сега трепереше като лист и бе съвсем пребледнял. От време на време и той попадаше под въздействието на мощната риторика и дори забелязах как веднъж изтри сълзите си крадешком, някак припряно.

Това продължи почти три четвърти час и изведнъж, съвсем безпричинно, потокът секна, говорителят изгъгна нещо и млъкна. Наруз стоеше и дишаше като риба на сухо, като че изхвърлен на чуждоземен бряг от прилива на душевните си вълнения. Краят беше внезапен, сякаш хлопна метален капак. И настана непоносима тишина. Ръцете му отново се сключиха. Издаде сепнато стенание, опомни се и избяга от мястото си със спънати тромави движения. Огромна тишина ни захлупи — тишината, която настъпва след края на великолепно изпълнение на актьор или оркестър — зародишната тишина, в която можеш да доловиш как семенцата в човешката душа се раздвижват, опитват се да стигнат светлината на самопознанието. Бях силно разчувстван и съвършено изтощен. Оплоден!

Най-накрая Несим се надигна и ми даде неопределен знак. Той също беше изтощен и вървеше като старец; хвана ме за ръка и ме поведе обратно към църквата, където се вдигаше дива врява от цимбали и звънци. Напредвахме през огромните кълба тамян, които сега като че ли някой издухваше в лицата ни от самия център на земята, от селенията на ангели и демони там отдолу, под света на хората. Като излязохме на лунна светлина, Несим продължи да повтаря: „Никога не съм знаел, никога не съм предполагал, че Наруз е способен на това. Той е роден проповедник. Помолих го само да каже няколко думи за нашата история, а той направи от това…“ Не успя да намери думата. Очевидно никой не беше подозирал за съществуването на такъв оратор сред тях — и то кой от всички, човекът с камшика! Той би могъл да оглави мощно религиозно движение, помислих си аз. Несим вървеше уморено и умислено до мен сред палмовите дървета. „Той е роден проповедник, сериозно — каза го, като че не можеше да повярва на думите си. — Затова значи ходи при Таор.“ Обясни ми, че Наруз доста често се мята на коня и поема навътре в пустинята, за да посети една известна светица (за нея, между другото, се говори, че имала три гърди), която обитавала малка пещера недалеч от Уади Натрун. Била известна с чудотворните си изцеления, но отказвала да напусне уединения си живот. „Когато го няма — продължи Несим, — той е или на острова да лови риба с новия си харпун, или при Таор. Или едното, или другото.“

Като се върнахме в палатката, новоизлюпеният проповедник лежеше под одеялото си и хълцаше дрезгаво като ранена камила. Щом влязохме, млъкна, въпреки че продължи да трепери още известно време. Силно притеснен, не каза нищо и така превърна тази нощ в тежко мълчание. За мен това беше забележително преживяване.

Дълго не можах да заспя, премислях случилото се. На следващата сутрин станахме призори (адски студ за месец май, палатката беше замръзнала и покрита със скреж) и при първото просветляване се метнахме на конете. Наруз се бе съвзел напълно и беше в чудесно настроение. Въртеше камшика в ръцете си и показваше разни номера на високопоставените гости. Затова пък Несим беше доста замислен и затворен в себе си, поне на мен така ми се стори. Дългото пътуване отегчи умовете ни и с голямо облекчение посрещнахме гледката на високите палми, които изникнаха пред очите ни. Починахме си и отново прекарахме нощта в Карм Абу Гирг. Отначало майката не се появи, казаха ни, че ще дойде по-късно същата вечер. И тук се разигра странна сценка, за която Несим изглежда беше толкова неподготвен, колкото бях и аз. Докато тримата крачехме през градината с розите към нейната малка лятна къща, тя се появи на прага с фенер в ръка и рече: „Е, синовете ми, как мина?“, при което Наруз падна на колене и протегна ръце към нея. Ние с Несим се сконфузихме. Тя го приближи, прегърна този сумтящ и хленчещ селяндур и ни направи знак да се махаме. Трябва да кажа, че си отдъхнах, като видях Несим да се промъква обратно към розовата градина, и с радост го последвах. „Това е един нов Наруз — не спираше да повтаря той тихо с искрено недоумение — Нямах никаква представа за тези негови способности.“

По-късно Наруз се върна в къщата в повишено настроение и всички седнахме да играем карти и да пием арак. Показа ми с огромна гордост харпуна, който му бяха направили по поръчка в Мюнхен. Изстрелваше тежко копие под водата и работеше със сгъстен въздух. Наруз ми разказа най-подробно за този нов метод за ловене на риба под вода. Стори ми се много интересно и той побърза да ме покани да прекарам един уикенд на неговия остров, за да пострелям и аз. Проповедникът беше напълно изчезнал и простоватият по-малък син се беше върнал в него.

Уф! Опитвам се да ти пиша за всички важни подробности, които могат да ти бъдат от полза по-късно, когато мен вече няма да ме има. Съжалявам, ако съм те отегчил. На връщане към града поговорих надълго и нашироко с Несим, за да си разясня всички факти. От чисто политическа гледна точка реших, че групата копти може да се окаже полезна за нас. Бях напълно убеден, че Маскелин ще успее да преглътне това тълкуване на ситуацията, ако му бъде обяснено както трябва. Големи надежди!

С повдигнат дух се върнах в Кайро, за да преподредя шахматната дъска. Веднага се явих при Маскелин, за да му кажа добрата новина. За най-голямо мое учудване той пребледня от гняв, стана бял като стената, ъгълчетата на носа му се свиха навътре, ушите му се дръпнаха цял сантиметър назад като на хрътка. Гласът и очите му останаха непроменени: „Да не би да искаш да ми кажеш, че си се опитал да допълниш доклада със секретна информация, като се консултираш с обекта на същата тази информация? Това е срещу всяко най-елементарно правило в бранша. И как изобщо е възможно да повярваш и на една дума в тази очевидно скалъпена история? Никога не съм чувал за подобно нещо. Съвсем съзнателно спираш доклад на военните, мъчиш се да дискредитираш моите хора, които се занимават професионално с установяване на фактите, да представиш нещата така, сякаш ние не си знаем работата“, и така нататък… Можеш и сам да се досетиш как продължи тирадата му. Започнах да се ядосвам. Той ми повтори със студен тон: „Върша тая работа от петнайсет години. И знам, че ми намирисва на оръжия и подривна дейност. Ти може и да не вярваш на моята Информационна агенция, но аз мисля, че твоите сведения са направо смешни. Защо не предадеш доклада направо на египтяните и нека сами си правят разкритията, а?“ Разбира се, че не можех да си позволя такова нещо и той го знаеше много добре. След това ми каза, че се е обърнал към Военното министерство в Лондон с протестна нота и че е поискал от Еръл нередностите да бъдат „коригирани“. Всичко това, разбира се, можеше да се очаква. Но тогава аз го атакувах по друга линия. „Виж — казах му, — видях всичките ти източници. До един араби и като такива — съвършено ненадеждни. Какво ще кажеш да сключим джентълменско споразумение? Няма за какво да бързаме, можем на спокойствие да разследваме семейство Хоснани. Дай да изберем нови източници, английски източници? Ако сведенията и тълкуванията съвпаднат, обещавам ти, че веднага ще подам оставка и ще се откажа от твърденията си. В противен случай докрай ще се боря за тях.“

„Какви толкова източници имаш предвид?“

„Ами тук, в египетската полиция, работят много англичани, които говорят арабски и добре познават въпросните хора. Защо да не използваме някои от тях?“

Той ме изгледа продължително:

„Но те са точно толкова продажни, колкото и арабите. Нимрод продава информацията си на пресата. Той е на хонорар в «Глоуб», който му плаща по двайсет лири на месец за поверителни данни.“

„Трябва да има и други.“

„Разбира се, че има. Само трябва да ги видиш!“

„Вземи например Дарли, който очевидно посещава срещите, които толкова те безпокоят. Защо не го помолиш за помощ?“

„Няма да компрометирам информационната си мрежа, като въвличам в нея подобни типове. Не си струва. Не желая да рискувам.“

„Тогава защо не направиш отделна мрежа — нека Телфорд я организира. Специално за въпросната група хора и за никой друг. Която при това няма да има достъп до ядрото на твоята организация. Това поне можеш да го направиш, нали така?“

Загледа се в мен умислено, претегляше доводите бавно, капка по капка.

„Ако искам, ще бъда в състояние да го направя — призна си. — И ако сметна, че може да ни доведе донякъде. Но няма да ни доведе доникъде.“

„Във всеки случай, защо да не опитаме? Твоето положение тук си остава доста неясно, поне докато не пристигне новият посланик, за да го формулира, както и да послужи за арбитър между нас двамата. Да предположим, че пусна този доклад и цялата група бъде пометена?“

„Е, и?“

„Да предположим — както аз вярвам — че става дума за нещо, което може да е от полза за британската политика в региона. Тогава никой няма да ти прости, че си помогнал на египтяните да пресекат делото в зародиш. И ако наистина се окаже, че случаят е именно такъв, ти ще трябва“…

„Ще си помисля.“ — Той, разбира се, нямаше никакви намерения да си мисли, това ми беше ясно, но сега му се налагаше. Промени си мнението и на следващия ден ми се обади да каже, че ще послуша съвета ми, но „без това да става в ущърб на правилата“; така че войната между нас си оставаше в сила. По всяка вероятност беше дочул за твоето назначение, а и за това, че сме приятели. Всъщност нямам представа.

Уф! Това май е всичко, което мога да ти кажа. Колкото до останалото — страната си е още на мястото с всичко различно в нея — всичко хетероклитно, полиморфно, полисъставно, многостранно, несигурно, непрозрачно, неопределено, съмнително или просто налудничаво. Желая ти всичко най-хубаво тук, когато аз ще бъда надалеч! Знам, че с първия си посланически пост ще пожънеш огромен успех. Може би няма да съжаляваш за тези парченца информация от

Искрено твой,

Иъруиг ван Бийтфийлд

* * *

Маунтолив изчете този документ с голямо внимание. Раздразни се от тона му, а информацията в него му се стори леко обезпокоителна. От друга страна обаче, всяка дипломатическа служба се разкъсва от фракции, лични дрязги и разминаващи се мнения, които винаги излизат на преден план. За миг се почуди дали наистина няма да е по-разумно да разреши на Пърсуордън преместването, което сам желаеше. Но бързо укроти мисълта си, като остави друга една да надделее. Ако ще трябва да действа, на сегашния етап не бива да показва нерешителност — дори с Кенилуърт. Крачеше напред-назад в този зимен пейзаж и изчакваше събитията да добият по-ясни очертания относно бъдещето му. Най-накрая с голямо закъснение състави кратко писъмце до Пърсуордън — плод на много чернови и премисляне, което изпрати с дипломатическа поща.

„Скъпи ми, П.,

Трябва да ти благодаря за писмото и интересните сведения. Но мисля, че не съм в състояние да взимам каквито и да било решения, преди да пристигна на място. Не желая да предрешавам нещата. Въпреки това искам да те задържа в посолството поне още една година. Като дойда, ще държа много на дисциплината, повече, отколкото се изисква там понастоящем; знам, че няма да ме разочароваш, колкото и неприятна да ти изглежда перспективата да останеш. Чакат ме много неща, преди да тръгна, както и много решения, които трябва да взема.

Искрено твой,

Дейвид Маунтолив“

Писмото съдържаше, или поне той се надяваше да е така, равни части насърчение и неодобрение. Но, разбира се, Пърсуордън не би му писал така лекомислено, ако възнамеряваше да остане негов подчинен. Въпреки това, ако кариерата му ще следва правилния път, той трябва да започне от самото начало.

Вътре в себе си вече беше решил да премести Маскелин и да повиши в ранг Пърсуордън, да го направи свой главен политически съветник. Но въпреки това у него остана някакво смътно безпокойство. Не можа обаче да сдържи усмивката си, когато получи картичка от непоправимия. „Скъпи посланико — пишеше в нея. — Твоите новини ме разстроиха. Имаш на разположение толкова много чорлави дангалаци от колежа Итън, за да си избираш на воля… Както и да е. На вашите услуги, сър.“