Лорънс Дърел
Маунтолив (6) (Александрийски квартет. Част трета)

VI

Аеропланът започна да се спуска, вече летеше съвсем ниско, снишаваше се на изток в теменужената вечер. Кафявата пустиня с нейното еднообразие от издълбани от вятъра дюни беше отстъпила на релефната карта на Делтата, която той още помнеше. Ленивите окръжности и допирателни на кафеникавата река се виждаха точно под него заедно с малките съдове, които се поклащаха отгоре като ситни семенца. Пустеещи устия и наносни насипи — празните, ненаселени области във вътрешността на страната, където рибата и птиците се събираха тайно. Тук-там реката се разклоняваше като бамбуково дърво, за да извие и заобиколи някой остров със смокинови дръвчета, минаре и пресъхнали палми — да, пухената мекота на палми, които набраздяват равния изнемощял пейзаж с полъх след полъх нажежен вятър, с миражи и смълчана влага. Тук-там квадрати мъчително обработвана земя като замрежени кръпки, като извехтяло шотландско каре помежду битуминозните блата, обрамчени със заспалите контури на кафеникавата вода. На места аленееха щръкналите кокалчета на розов варовик.

В малката кабина на аероплана не се дишаше. Маунтолив, начумерен и изнервен докрай, се измъчваше в униформата си. Скинър бе постигнал чудеса с нея — сега му прилягаше като ръкавица, но беше ужасно тежка. Чувстваше се като пристегнат в боксова ръкавица. Направо щеше да се свари. Усещаше как потта му се стича по гърдите и го гъделичка. Смесените му чувства на въодушевление и безпокойство се сляха в едно общо прилошаване. Сякаш всеки момент щеше да повърне — случваше се за пръв път в живота му. Надяваше се все пак това да не стане. Би било ужасно да повръщаш с тази помпозна шапка на главата. „Пет минути до приземяването“ — бяха думите, изписани върху лист, откъснат от някакъв бордови тефтер. Добре. Добре. Кимна механично и взе да си вее на лицето с въпросното оперетно труфило. Така или иначе, стоеше му хубаво. Като се видя в огледалото, учуди се колко добре изглежда.

Кацнаха меко и бледоморавият сумрак се вдигна, за да ги посрещне. Сякаш цял Египет се уталожваше бавно в дъното на мастилница. След това помежду златистите пориви от вихрушката на двигателите успя да зърне извисилите се минарета и кулите на известни гробници; хълмовете на Мокатам бяха седефенорозови като нокти на ръката.

На летището сред официалните посрещачи на първа линия бяха величията, избрани специално за целта. От двете им страни в шпалир стояха членовете на неговото посолство заедно със съпругите си — всички носеха шапки като за градинско парти, също и ръкавици, сякаш се намираха на хиподрума в Лоншан. Въпреки това се потяха обилно; потта им направо се лееше като река. Маунтолив усети terra firma^[56] под лъснатите си до блясък официални обувки и си пое дъх с облекчение. На земята беше по-горещо, отколкото в аероплана, затова пък усещането му за гадене бе преминало. Тръгна напред предпазливо, за да се ръкува с хората, и изведнъж си даде сметка, че издокаран с тази униформа, нещата се променяха безвъзвратно. Ненадейно го сграбчи болезнена самота — защото си даде сметка, че сега, вече като превъзходителство, ще трябва завинаги да се откаже от приятелството с обикновени хора, за да получава от тях единствено почтително отношение. Униформата го стягаше като че беше затворен в рицарска броня. Тя го заграждаше и отделяше от обикновения свят на човешкото съществуване. „Божичко — помисли си той, — цял живот ще се моля за нормална човешка реакция от хора, които ще бъдат задължени да зачитат моя ранг! Ще стана като онзи ужасен свещеник от Съсекс, който имал навика да псува под носа си, за да докаже, че всъщност е съвсем нормално човешко същество въпреки коравата си свещеническа яка!“

Но краткият спазъм самота премина в задоволството на ново самообладание. Нямаше какво друго да прави, освен да използва докрай личния си чар, да изглежда красив, способен и защо не — човек има право да се порадва, осъзнавайки тези неща, без да се упреква, нали? Оказа се най-близо до външния кръг от египетски официални лица, които поздрави на отличен арабски. Отвред грейнаха усмивки, които се сляха в редица от одобрителни погледи. Освен това той знаеше как да застане в полупрофил пред внезапните блясъци на фотографските светкавици, докато произнасяше първата си реч — изтъркани, но трогващи сърцето баналности, произнесени с очарователна скромност на арабски, които на мига предизвикаха шепот на задоволство и възбуждение откъм иначе доста вулгарната пасмина на журналистите.

Оркестърът започна нестройно, свиреше някак жаловито и много фалшиво; и в тези повтарящи се тъжни звуци от някаква европейска мелодия, изпълнена неизвестно защо в четвъртини, той разпозна собствения си национален химн. Беше толкова поразен, че не успя да сдържи усмивката си. Полицейската им мисия беше упражнявала най-усърдно египетските сили в използването на цугтромбона. Но мелодията като цяло звучеше разхвърляно и импровизирано, сякаш беше някаква рядка форма на древна музика (Палестрина?), изсвирена с набор прибори за камина — изпълнение на маша и ръжен. Той застана мирно. Възрастният бимбаши с едно стъклено око, който стоеше пред оркестъра, също изпъна снага в стойка мирно, макар и с леко залитане. Ето че тази част приключи.

— Съжалявам за изпълнението — пошушна му Нимрод паша. — Нали разбирате, сър, едва събрахме хора за оркестър. Повечето ми музиканти са болни. — Маунтолив кимна важно, със съчувствие, след което се насочи към следващата задача. С голямо любопитство закрачи пред почетния караул за обичайния преглед. Установи, че мъжете миришат силно на сусамово масло и пот, а един-двама си позволиха да му се усмихнат дружелюбно. Стана му приятно. Едва сдържа желанието си да отвърне на усмивките им. После се обърна, за да довърши задълженията си по протокол с останалите — също така потни и миризливи в блестящите си червени, прилични на саксии фесове. Тук усмивките се лееха на воля, сияеха навред като резени зелена диня. Посланик, който говори арабски! Той си придаде изражение на усмихната стеснителност, защото знаеше, че то очарова най-силно. Отдавна го беше научил. Изкривената му усмивка беше привлекателна — дори собствените ми подчинени са видимо пленени от нея, отбеляза си той с гордост, особено съпругите, които се успокоиха и обърнаха лица към него като хищни цветя. Каза по няколко думи на всеки от секретарите.

Най-накрая голямата кола го откара плавно до резиденцията на самия бряг на Нил. Еръл го придружи, за да го разведе из къщата и да го представи на прислугата. Размерът и изяществото на сградата бяха впечатляващи, но и доста плашещи. Да имаш на разположение всички тези стаи — това беше достатъчно, за да разубеди всеки заклет ерген.

— Добри са за приеми — измънка Маунтолив някак печално. — Предполагам, че са нужни. — Къщата кънтеше край него, докато крачеше през великолепната бална зала, през оранжериите и терасите, докато оглеждаше тревистите ливади, ширнали се чак до самия бряг на Нил, чиито води имаха цвят на какао. Навън пръскалки с източени като на гъски шии се въртяха със съскане денонощно, за да поддържат свежестта и влагата на твърдата изумрудена трева. Чуваше песента им, докато се събличаше и докато си взимаше студен душ в красивата баня с всевъзможни стъклени джунджурии в нея; скоро след това Еръл беше освободен с поканата да се видят отново след вечеря, за да обсъдят различни планове и проекти.

— Капнал съм — каза му Маунтолив чистосърдечно. — Искам да вечерям сам. Тази жега — би трябвало да я помня, но я бях забравил.

Водите на Нил се надигаха, изпълваха въздуха с усойната лятна влага на годишните си приливи и сантиметър по сантиметър заливаха с тиня каменната стена в дъното на градината към посолството. Маунтолив се отпусна на леглото си, полежа половин час, заслушан в трафика на колите, които спираха пред входа на канцеларията, в гласовете и стъпките в преддверието. Хората от персонала му бързаха да се разпишат в красивата червена книга за посещения, подвързана със скъп марокен. Само Пърсуордън не се бе появил. Дали пък не беше още в нелегалност? Маунтолив реши, че трябва да го скастри при първа възможност; сега вече не можеше да си позволи да толерира разни нелепости, които биха го злепоставили в очите на останалия персонал. Надяваше се, че приятелят му няма да го принуди да се прояви като властен, авторитарен и неприятен човек — направо потръпна при тази мисъл. Въпреки това…

След като отдъхна, вечеря сам в един ъгъл на дългата тераса по панталони, риза и сандали. След това изрита и тях и тръгна бос по осветената ливада, която се спускаше към реката; усещаше боцкането на острата трева по ходилата си. Тя беше от онзи твърд африкански сорт, чиито корени остават сухи дори под струите на пръскалката, поради което приличаше на страдаща от пърхот. Три пауна се разхождаха под сянката на великолепните си многооки опашки. Мекото черно небе бе осеяно със звезди. Е, ето че беше пристигнал — в пълния смисъл на думата. Спомни си една фраза от книга на Пърсуордън: „Писателят, най-самотното от всички животни“… Чашата уиски в ръката му беше леденостудена. Излегна се на тревата в този душен мрак и впери очи право нагоре към небето, освободи се от всякакви мисли, остави се дрямката полека-лека да го полази, сантиметър по сантиметър, също като надигащия се прилив на реката в края на градината. Защо трябва да усеща тъга, след като е толкова уверен в силите си, толкова изпълнен с решителност? Нямаше никаква представа.

Еръл се върна точно навреме, след като беше изгълтал на крак вечерята си, и остана направо възхитен, когато свари шефа си проснат като морска звезда на красивата ливада, почти заспал. Липсата на формалности беше нещо прекрасно.

— Звънни да ти донесат питие — каза му Маунтолив благосклонно — и ела да седнем навън, тук все пак се усеща някаква прохлада. Откъм реката полъхва свеж ветрец. — Еръл се подчини, приближи се и леко притеснен, седна на тревата. Разприказваха се за общата организация на работата.

— Знам — каза Маунтолив, — че всички служители тръпнат в очакване на лятното преместване в Александрия. Самият аз тръпнех, когато бях начинаещ тук в комисията. Трябва да кажа, че ще се махнем от този ад, но след като си връча акредитивните писма. Доколкото разбрах, кралят ще се появи на заседанията на Дивана^[57] след три дни. Научих го от Абдел Латиф на летището. Добре. Тогава утре искам да поканя всички секретари и техните съпруги на чай, а вечерта — младшия състав на коктейл. Всичко друго може да почака, докато ти уредиш специален влак, за да се натоварят пътническите сандъци. Какво ново в Александрия?

— Всичко си е наред, сър — мъгляво се усмихна Еръл. — Това си е обичайната суматоха при всяко ново назначение, но египтяните се показаха изключително отзивчиви. Протоколът успя да намери отлична резиденция и лятна канцелария, както и други помещения, които могат да се използват за офиси. Всичко върви повече от добре. Трябва само да осигурим хора за канцеларията. Аз съм нахвърлял един списък с дежурства на ротационен принцип, така че всички да се изредят за по три седмици. Домашният персонал може да тръгне в пълен състав. Предполагам, че там ще дадете известен брой приеми. Дворецът също ще напусне града след около две седмици. Няма проблеми.

Няма проблеми! Бодряшка фраза. Маунтолив въздъхна и се умълча. В мрака, затулил пространството към реката, изведнъж нещо се обади, звук като жуженето на рояк пчели, после смях и песни се смесиха в едно заедно с острото, пронизително дрънчене на систрона.

— Бях забравил — промълви Маунтолив болезнено. — Сълзите на Изида! Това е нощта на отлива, нали?

— Така е сър — кимна му Еръл мъдро.

Скоро реката щеше да се изпълни със стройни фелюги, певци, шумни китари и гласове. Изида-Диана щеше да сияе в небето, ала тук грейналата ливада образуваше само един конус светлина, който забулваше нощното небе. Маунтолив се огледа объркано, търсеше съзвездията.

— Това е всичко — каза и Еръл веднага се изправи. Прокашля се и продължи: — Пърсуордън не се появи, защото се е разболял от „инфлуенца“, така ли? — Маунтолив реши, че подобна лоялност е добър знак. — Значи, не — каза и се усмихна. — Знам, че ви създава главоболия, но ще се постарая да го вразумя. — Еръл го изгледа с приятна изненада.

— Благодаря ви, сър.

Маунтолив тръгна бавно да го изпрати до къщата.

— Освен това искам да вечерям с Маскелин. Ако е възможно, още утре вечер.

Еръл кимна:

— Той беше на летището, сър.

— Не съм го забелязал. Моля те, нека секретарят напише една покана за утре вечер. Но преди това му звъннете, за да го попитате дали му е удобно, и ме осведомете, за да знам. За осем и петнайсет, официално облекло.

— Разбира се, сър.

— Трябва непременно да говоря с него, тъй като поемаме някои нови контролни функции и неговото сътрудничество ми е необходимо. Бил блестящ професионалист, така ми казаха.

Еръл вдигна очи — пълен със съмнение поглед.

— Двамата с Пърсуордън имаха жестоки разногласия. Всъщност цялата изминала седмица Маскелин буквално беше обсадил посолството. Той е умен, но… доста твърдоглав? — Еръл се изказваше предпазливо, не искаше да стига много далеч с думите си.

— Е — обади се Маунтолив, — нека първо говоря с него, за да имам лични впечатления. Мисля, че промяната ще се хареса на всички, дори на господин Пърсуордън.

Сбогуваха се.

Следващият ден беше пълен с известните на Маунтолив рутинни задължения, но този път изпълнявани, така да се каже, от нов ъгъл — непознатата гледна точка на положение, което караше хората веднага да скачат на крака. Беше вълнуващо, но и притеснително; винаги беше успявал да поддържа умерено приятелски отношения с нисшия състав на всички нива, както и нагоре до ранг съветник. Дори огромните морски пехотинци от караула се държаха любезно, но и много коректно с него и винаги разговаряха дружески. Сега се отдръпваха встрани и се заковаваха на място, като че заемаха отбранителна поза. Това са горчивите плодове на властта, помисли си той, приемайки новата си роля с примирение.

Но началните ходове бяха изиграни съвсем безпроблемно и дори вечерното парти за персонала мина толкова добре, че хората нямаха желание да си тръгват. Затова закъсня с преобличането за официалната вечеря и Маскелин беше вече въведен в заспалата гостна, когато най-сетне той се появи — изкъпан и преоблечен.

— О, Маунтолив! — извика войникът, стана на крака и протегна ръка към него с безизразно, хладно самообладание. — С голямо нетърпение очаквах вашето пристигане. — След цялото уважение, което цял ден му бе оказвано, Маунтолив изведнъж се почувства болезнено засегнат от това, че въпросната персона изобщо не спомена титлата му. („Божичко — помисли си той, — нима имам толкова провинциален вид?“)

В резултат на това в началните му думи се усети лека, но все пак доловима студенина:

— Скъпи ми генерале. — По всяка вероятност войникът просто искаше да изтъкне, че той е кадър на Военното министерство, а не на Форин Офис. Но го направи нескопосно. Въпреки това и за свое най-голямо раздразнение Маунтолив се почувства някак привлечен към този слаб мъж с вид на самотник, с уморен поглед и равен глас. Неговата грозота определено излъчваше изящество. Овехтелият му официален костюм беше зле изчеткан и изгладен, но качеството на плата и кройката бяха превъзходни. Маскелин отпиваше от чашата си бавно и спокойно, като много предпазливо навеждаше муцуната си на хрътка към питието. Оглеждаше Маунтолив внимателно и съвършено бездушно. Накратко си размениха обичайните любезности на гост и домакин, след което, пак за свое най-голямо раздразнение, Маунтолив установи, че харесва този мъж въпреки неговото студено и предпазливо държане. Изведнъж като че видя в него човек, който, подобно на самия него, не смееше да припише на живота каквото и да било конкретно значение.

Присъствието на прислугата по време на тази вечеря за двама изключваше друга размяна на реплики освен на най-общи теми. Бяха седнали отвън на ливадата и Маскелин изглеждаше много доволен, докато изчакваше удобния момент. Само веднъж се спомена името на Пърсуордън и тогава той подхвърли съвсем небрежно:

— Да. Аз, разбира се, почти не го познавам освен по работа. Странното е, че баща му — без съмнение това име се среща толкова рядко, че едва ли греша — та казвам, баща му беше в моята рота по време на войната. Получи орден „Военен кръст“. Всъщност самият аз написах препоръката, с която беше предложен за награждаване. И, разбира се, пак аз имах неприятното задължение да уведомя роднините по-късно. По онова време синът трябва да е бил съвсем малък. Разбира се, възможно е и да бъркам, но това няма значение.

Маунтолив обаче бе заинтригуван.

— Всъщност — обади се той — май сте прав, и на мен ми е споменавал веднъж нещо такова. Говорили ли сте с него по този въпрос?

— Божичко, не, разбира се! И защо да го правя? — Маскелин изглеждаше леко шокиран. — По всичко личи, че синът не е… мой тип. — Каза го тихо, без враждебност, просто споменаване на факт. — Той… аз… ами навремето бях чел една негова книга. — Спря отведнъж, сякаш всичко вече бе казано, сякаш темата беше изчерпана веднъж завинаги.

— Трябва да е бил смел мъж — подхвърли Маунтолив след кратка пауза.

— Да, или може би не — отвърна му гостът бавно и замислено. Умълча се. — Да се чуди човек. Той не беше войник в истинския смисъл на думата. Това често се вижда на фронта. Понякога подвизи се извършват толкова от страх, колкото и от смелост — странно нещо. Искам да кажа, че той по-скоро се държеше не по войнишки. Много странно.

— Но… — възрази Маунтолив.

— Нека се доизкажа. Има разлика между нужната храброст и ненужната. Ако помнеше добре какво са му втълпявали по време на обучението му за войник, той не би направил онова, което направи. Може да звучи като някакъв каламбур. Защото той изгуби главата си — в буквалния смисъл на думата, позволи си да действа, без да мисли. Като човек се възхищавам от него, но не и като военен. Нашият живот е далеч по-вълнуващ — той е наука, разбирате ли, или поне трябва да бъде.

Говореше умислено с отчетливо произношение, по неговия си равнодушен начин. Стана ясно, че тази тема е нещо, върху което често бе разсъждавал.

— Чудно наистина — рече Маунтолив.

— Може и да бъркам — призна си войникът.

Най-накрая тихо пристъпващата прислуга се оттегли и ги остави насаме с виното и пурите. Тогава Маскелин реши, че е дошъл моментът да повдигне истинския въпрос, който беше и поводът за посещението му.

— Предполагам, че сте се запознали с всички различия, които възникнаха между нас и вашия политически отдел. Оказаха се наистина остри и непреодолими, затова ви очаквахме с надежда да ги разрешите.

Маунтолив кимна.

— Те наистина са вече разрешени, що се отнася до мен — каза го с едва доловимо раздразнение (мразеше да го пришпорват). — Видях се с вашия генерал във вторник и тогава очертахме ново прегрупиране, което съм сигурен, че ще допадне на всички. Ще получите потвърждение още тази седмица, както и заповед за прехвърлянето на службата ви в Йерусалим, където тя ще бъде основен координатор и главна квартира. Това само по себе си премахва всички въпроси за ранг и старшинство. Тук може да остане един междинен пост под ръководството на Телфорд, който не е военен, но това, разбира се, ще бъде второстепенен пост. За по-голямо удобство може да работи под нашата „шапка“ и да служи за връзка с нашите оперативни отдели.

Настъпи мълчание. Маскелин се загледа в пепелта на пурата си и бегла усмивка заигра в крайчеца на устата му.

— Значи Пърсуордън печели — каза тихо. — Да, да!

Маунтолив беше едновременно учуден и обиден от усмивката му, въпреки че, честно казано, в нея нямаше и следа от злонамереност.

— Пърсуордън — продължи той все така тихо — е бил порицан за това, че е задържал доклад на военния отдел. От друга страна, аз по някаква случайност познавам обекта на въпросния доклад доста добре и съм съгласен, че са нужни още данни, преди да се иска разрешение за действие.

— Опитваме се, в интерес на истината. Телфорд е зает с организирането на мрежа около въпросния обект, Хоснани, но някои от кандидат-участниците в нея, предложени от Пърсуордън, изглеждат доста… ами по-скоро неблагонадеждни, меко казано. Както и да е, Телфорд все се шегува с него по този повод. Но… ами има един, който редовно продава информация на пресата, и друг, който в момента разтушава мадам Хоснани. Трети, казва се Скоби, обича да се разхожда по пристанището на Александрия, преоблечен в женски дрехи — би било истинско подаяние да му се предлагат пари за събирането на полицейска информация. Честно казано, с удоволствие бих поверил мрежата на Телфорд, а самият аз да се занимавам с нещо по-сериозно. Какви хора!

— Тъй като все още не съм запознат с подробностите — отвърна му Маунтолив спокойно, — не мога да коментирам. Но ще се запозная в най-скоро време.

— Ще ви дам един пример — каза Маскелин, — за това каква е тяхната ефективност. Миналата седмица Телфорд възложи на този полицай, наречен Скоби, една съвсем рутинна задача. Когато сирийците решат да се правят на много хитри, те не използват дипломатически куриер, поверяват пратката си на някоя дама или на племенничката на вицеконсула, която се качва на влака и я занася в Кайро. Искахме да разберем какво съдържа един определен пакет, защото смятахме, че ще има подробности, свързани с оръжейни сделки. Дадохме на Скоби шоколадови бонбони с приспивателно, като този с приспивателното беше ясно маркиран. Работата му беше да приспи дамата за няколко часа и да ни донесе пратката. Знаете ли какво се случи? Открихме го във влака в Кайро — толкова дълбоко заспал, че не можахме да го събудим двайсет и четири часа. Наложи се да го заведем в Американската болница. Както стана ясно, настанил се в купето с въпросната дама, но внезапно влакът се раздрусал толкова силно, че шоколадовите бонбони се преобърнали в обвивките си. И онзи, който бяхме маркирали толкова внимателно, също стоял наопаки, а той не успял да си спомни маркировката му. В паниката си сам го изял. Сега ви питам… — Лишен от чувство за хумор, Маскелин святкаше гневно с очи, докато разказваше историята. — На такива хора не може да се има доверие — добави жлъчно.

— Обещавам ви, че лично ще проверявам дали предложените от Пърсуордън хора стават за тази работа; обещавам също така, че ако ми изпращате специални сведения, няма да има засечки и това недопустимо поведение повече няма да се повтори.

— Благодаря. — Маскелин изглеждаше наистина благодарен, когато стана да си върви. Махна на служебната кола с флагчето, която стоеше паркирана пред входа, и измърмори под носа си, че ще се „поразтъпче за здраве“, след което закрачи по алеята и се наметна с лека връхна дреха, колкото да скрие смокинга си. Маунтолив остана пред вратата, загледан във високата му слаба фигура, неестествено удължена от разстоянието, която ту влизаше, ту излизаше от жълтите кръгове светлина на лампите. Напълно изтощен, въздъхна с облекчение. Беше тежък ден.

— Засега толкоз по отношение на Маскелин.

Върна се на празната ливада, за да изпие още едно, последно питие на спокойствие, преди да си легне. Общо взето, беше доволен от свършената през този ден работа. Беше се отървал от доста неприятни задачи, от които осведомяването на Маскелин за бъдещето му беше може би най-неприятната. Сега дойде време да се отпусне.

Преди да тръгне нагоре по стълбите обаче, известно време се помота в притихналата къща, като минаваше от стая в стая, потънал в мисли, прегърнал факта за собственото си издигане в кариерата със скришната гордост на жена, която току-що е открила, че е бременна.