Лорънс Дърел
Маунтолив (16) (Александрийски квартет. Част трета)

XVI

Денят на смъртта му беше като всеки друг ден в Карм Абу Гирг или, ако беше с нещо по-различен, това бе само един незначителен и загадъчен детайл, чиято същественост отначало не му направи впечатление: прислугата най-ненадейно се беше оттеглила, за да го остави сам в къщата. Цяла нощ се мяташе в неспокоен сън сред пищната растителност на собствените си фантазии, гъсти като тропическа джунгла; само от време на време се събуждаше, колкото да се успокои от нежните звуци, които издаваха прелитащите в тъмнината жерави. Беше посред зима и голямата миграция на птиците беше започнала. Огромното, ширнало се като стъкло езеро взе да се изпълва с пернати посетители, сякаш беше някаква голяма гара. Цяла нощ се чуваше как пристигат новите ята — плътното припляскване с криле на дивите патици или металическото крякане на високо прелитащите гъски, когато кръжаха около зимната луна. Сред гъстата тръстика и сред острицата, лъснали до черно или змийскозелено от образувалия се на места скреж, се чуваше ту кудкудякането, ту тихото бръмчене на кралската патица. Сега, когато Лейла я нямаше, старата къща с плесенясалите стени от кирпичени тухли, в чиито прашни пролуки зимуваха скорпиони и бълхи, му се струваше безнадеждно празна и сиротна. Обикаляше я с предизвикателен вид, като вдигаше колкото е възможно по-голям шум с ботушите си, караше се на кучетата и размяташе камшика в двора, за да свисти във въздуха. Малките фигури, разперили ръце като вятърни мелници, наредени край стените да пазят срещу вездесъщото зло, не спираха да се въртят, полъхвани от зимния вятър. Във въртенето си миниатюрните им целулоидни перки издаваха сподавен стон, който, неизвестно защо, му действаше успокоително.

Несим беше настоявал много и Наруз да замине заедно с Лейла и Жюстин, но той му отказа категорично — държа се грубиянски, макар да знаеше много добре, че без майка му самотата на къщата трудно ще се понася. Беше се заключил в инкубатора и на трескавото блъскане по вратата и на сърдитите крясъци на брат си отвърна с озлобено мълчание. Нямаше как да обясни на Несим защо го прави. Не излезе оттам и когато Лейла дойде да говори с него, защото се страхуваше, че твърдата му решителност ще омекне пред настоятелните й молби. Клечеше тихомълком с опрян в стената гръб, пъхнал юмрук в устата си, за да задуши беззвучното си стенание — колко тежко се носи вината на синовното неподчинение! Най-накрая го напуснаха. Чу чаткането на конски копита, които препуснаха навън. Остана сам.

След което — цял месец пълно мълчание, преди отново да чуе гласа на брат си по телефона. През целия ден Наруз беше бродил в гората на собствените си сърдечни вълнения, като същевременно не спираше да работи земята целенасочено, с ожесточението на отдавна насъбран гняв, като галопираше покрай мудната река на своето наследство, а отражението на кон и ездач се носеше редом с него: винаги с големия камшик, навит около дръжката на седлото. Чувстваше се безкрайно остарял, но в същото време и като новодошъл на този свят, като ембрион, увиснал на пъпна връв. Земята, неговата земя, сега кафеникава и хлъзгава от дъжда като стар винен мях, го омайваше. Само тя му беше останала, нямаше за какво друго да се грижи в този живот — дърветата, наранени от скреж, пясъкът, отровен от солта на пустинята, водните басейни, гъмжащи от риба и гъски. Глухата тишина през деня, с изключение на въздишките и охканията на водните колела с тяхното вечно послание („Александър има магарешки уши“), което вятърът разнасяше до всички кътчета на земята, за да опраши историята още веднъж с пленителния спомен за войника бог; или пък онова пльокване и въргаляне на „челоглавия“ бивол в тинята на бентовете. А после, нощем, натрапчивото многосричие на патиците, изпълнили мрака, с което си подвикват една на друга тревожно или доволно — кодовете на пътника. Пелените от мъгла, ниските облаци, през които изгревите и залезите се взривяват с неподражаемо великолепие — всеки от тях, сякаш да оповести края на света и да умре в обятията на аметиста и седефа.

Това бе времето на ловния сезон, което той много обичаше, изпълнено с лумнали навред огньове и шетнята на кучета: време, когато високите ботуши се мажат с меча мас, преглеждат се гладкоцевните пушки, някои се монтират на турели в плоскодънните лодки, прави се изборът на сачми, оцветяват се мюретата… Тази година дори нямаше желание да участва в големия годишен лов на патици, организиран от Несим. Чувстваше се откъснат, отчужден, сякаш живееше в друг свят. Лицето му — с неизменната маска на огорчение и мъст — беше като на някой мирянин, на когото е отказано опрощение на греховете. Вече не беше в състояние да прогони тъгата си сам с помощта единствено на ловджийската пушка и кучето; сега си мислеше непрестанно за Таор и за техните съвместни мечти — обсебилата го мисъл за призванието, на което искаше да се посвети тук, сред своите земи, за ролята, която да играе в цял Египет… У него тези несвързани мисли се преплитаха, застъпваха и кръстосваха като безбройни притоци на голямата река. Сега дори любовта на Лейла ги заплашваше, защото беше като лъскавия паразитен бръшлян, който задушава растежа на дървото. Смътно се сети, но без презрение, и за брат си — все още в онзи град там (той щеше да тръгне по-късно) — как се движи сред хора, по-изкуствени и от восъчни фигури, сред гримираното общество на светските дами в Александрия. Ако изобщо се сещаше за любовта си към Клия, то беше като за любов, прилична на лъскава монета, забравена в просешки джоб… И галопираше с дивашко задоволство край зеленясалите пристани и укрепителните диги на устието с прогнилите, разлюлени от вятъра палми — така живееше Наруз.

По едно време миналата седмица Али му беше докладвал за присъствието на непознат човек в земите му, но той дори не се замисли върху казаното. Често се случваше заблуден бедуин да прекоси напряко през плантацията или пък някой странник да препусне през имението към пътя за града. Повече го заинтересува обаждането на Несим, който му съобщи, че ще пристигне в Карм Абу Гирг заедно с Балтазар, който искал да провери верността на някакви сведения за нова порода патици, които били забелязани в езерото. (С един по-силен далекоглед от покрива на къщата се виждаше цялата делта.)

И точно това правеше Наруз в момента. Дърво по дърво, тръстика по тръстика оглеждаше търпеливо и любознателно собствеността си през стария далекоглед. Беше се ширнала — мистериозна, необитавана и смълчана в изгрева на зората. Възнамеряваше да прекара целия ден навън, да обиколи плантацията, за да избегне, ако е възможно, срещата с брат си. Но сега това дезертьорство на слугите се оказа доста озадачаващо и съвсем необяснимо. Обикновено, щом се събуди, изреваваше името на Али, който му донасяше голям меден съд с дълъг чучур, пълен с гореща вода, и го обливаше, докато той седеше в очуканата викторианска вана, пръхтеше и плюеше. Но днес? Дворът беше потънал в тишина, а стаята, в която спеше Али, беше заключена. Ключът висеше отвън на един пирон на обичайното си място. Наоколо нямаше жива душа.

С бързи, енергични крачки Наруз се качи на балкона, за да си вземе далекогледа, след което продължи по външната дървена стълба към покрива. Там застана сред куличките на гълъбарниците и взе да оглежда земите на Хоснани. Вторачваше се дълго и внимателно, но не откри нищо необичайно, изсумтя и сгъна далекогледа. Днес трябваше сам да се погрижи за себе си. Слезе долу, взе старата си кожена ловджийска чанта и влезе в кухнята, за да я напълни с храна. Тук откри врящо кафе и хлебчета, оставени да се топлят на жаравата, но никаква следа от готвачите. Изръмжа, отхапа къшей хляб, продължи да го дъвче, докато пълнеше чантата с каквото му падне. Но изведнъж му хрумна нещо. В двора острото му сърдито изсвирване с уста нормално събираше ловджийските кучета, които пристигаха на мига, всяко откъдето се беше подслонило за през нощта, след което с ръмжене започваха да се отъркват във високите му ботуши. Но днес вятърът върна само глухото ехо на собственото му изсвирване. Дали пък Али, ако бе тръгнал нанякъде, не ги беше взел със себе си? Не му изглеждаше много вероятно. Свирна още веднъж, този път по-силно, и зачака. Стоеше с леко разкрачени крака, здраво стъпил на земята, с ръце на хълбоците. Никакъв отговор. Отиде до обора, конят му си беше на мястото. Тук всичко беше наред. Оседла го, сложи му юзда и го заведе до кола за връзване. После се качи горе да си вземе камшика. Докато го навиваше, хрумна му друга идея. Влезе в гостната, взе револвера от писалището и провери дали е зареден. Пъхна го в колана си.

Потегли на изток, яздеше бавно и предпазливо. Възнамеряваше първо да направи една проучвателна обиколка на земята, преди да навлезе в гъстата зеленина на плантацията, където му се щеше да прекара деня. Времето беше свежо и бързо се проясняваше. Тънката мъгла от блатата, пълна с ефимерни форми и мимолетни контури, вече се вдигаше. Кон и ездач се движеха умело и ловко по познатите пътеки. След половин час стигна до периферията, от която започваше пустинята, но не беше забелязал нищо нередно, въпреки че се бе взирал внимателно изпод рунтавите си вежди. Конските копита не вдигаха почти никакъв шум по меката земя. В източния край на плантацията спря за десетина минути и пак огледа околността с далекогледа си. И пак не видя нищо за отбелязване. Не пропусна нищо, което би могло да издаде чуждо присъствие — следи в пустинята или стъпки по меката земя на дигата там, където имаше брод в реката. Слънцето се вдигаше бавно, но земята още спеше под тънката мъглица. По едно време слезе от коня, за да провери дълбочинните помпи, със задоволство се заслуша в сърдитото им туптене, след това смаза няколко скърцащи лоста. Пак скочи на коня си и пое към по-гъстите горички на плантацията с техните безценни маслинови дървета от Триполи, с акациите, с поясите хвойна, която обогатяваше почвата с хумус, и защитната преграда от потракващата като кречетало царевица, която спираше вятъра. Но продължаваше да е нащрек, яздеше на кратки забързани пресекулки, като спираше начесто и наостряше слух. Нищо друго не се чуваше освен птича глъч в далечината, плавното плъзгане на фламинго по езерната повърхност, мелодичното подгракване на примкаря или великолепното (като от басова туба във виртуозно изпълнение) крякане на гъските. Всичко познато, всичко известно. Макар и озадачен, не чувстваше никакво притеснение.

Най-накрая пое към голямото дърво нубк, което стърчеше насред малка полянка, а от огромните му накичени с трофеи клони сякаш капеше кондензирана мъгла. Тук преди много години беше стоял да се моли заедно с Маунтолив под свещените клони, все още натежали от странните си човешки дарове. Навред бяха разцъфнали безброй ех votos^[118] на вярващите — лентички от цветна басма, емприме, мъниста. Висяха от всеки клон, клонче или листенце, така че дървото приличаше на коледно. Тук слезе от коня, за да събере резници, които уви и прибра внимателно. Но бързо изправи гръб, тъй като долови някакво движение в зелената полянка. Беше му трудно да го идентифицира, да го изолира от другите шумове — може би приплъзването на тяло в листака или пък самар, закачил клон, докато кон и ездач бързат да се измъкнат от засадата? Заслуша се и устата му се сви в лека похотлива усмивка, сякаш се сети за неприличен виц. Тежко на онзи, който би дръзнал да го безпокои на това място — тук знаеше наизуст всяка полянка и пътечка. Тук той беше на собствена територия — господарят.

Изтича обратно при коня със странната си кривокрака, но напълно безшумна походка. Метна му се и полека излезе от сянката на огромните клони, за да даде простор на камшика си, който, ако го разиграе, можеше да покрие и двата единствени изхода от плантацията. Неговите противници, ако изобщо имаше такива, би трябвало да се появят по една от двете пътеки. Дървото пазеше гърба му, както и преградата от тръни. Пак изхихика сподавено, очевидно доволен, но остана нащрек, килнал глава на една страна, както се заслушват ловджийските кучета, докато в същото време леко и лъстиво движеше камшика си по земята, описвайки кръгове, или пък го разлюляваше в тревата, сякаш се промъква змия… Сигурно ще се окаже фалшива тревога — може би Али идва да му се извини за поведението си тази сутрин? Във всеки случай позата на господаря му — в очакване на нападение — щеше доста да го изплаши, тъй като и преди беше виждал камшика му в действие… Но ето го пак шума. Един воден плъх цопна в канала и бързо заплува във водата. Сред гъсталака от двете страни на пътечката Наруз забеляза неясно раздвижване. Седеше на коня, напълно неподвижен като статуя, леко прихванал револвера с лявата си ръка, а в другата камшика, полускрит зад гърба му. Извил беше ръката си назад в позата на рибар, който се кани да метне въдицата си надалеч. Така усмихнат, стоеше и чакаше. Търпението му беше безкрайно.

* * *

Да се чуват изстрели в далечината беше нещо съвсем обичайно за звуковия фон на езерото, те бяха част от музиката на чайките, дошли от морския бряг, както и на другите водни птици, които се събираха сред тръстиките на лагуната. Когато имаше голям лов, въздушните вълни от трийсет едновременно стрелящи пушки разлюляваха въздуха над Мареотис като каденца. Навикът обаче постепенно беше научил местните хора да различават звуците и да ги разпознават, а Несим беше прекарал детството си тук, с пушка в ръка. Можеше да направи разлика между глухия пукот на ловджийска пушка, монтирана в лодка, с която се целеха високо летящите гъски, и звучния като плесница изстрел на дванайсеткалибровите пушки. Двамата стояха прави до конете си при брода в реката, когато лодката пристигна. Глухо изпращяване във въздуха, сякаш посипал се върху ушните тъпанчета ръмеж: дъждовните пръски, които се стичат по греблото, или капещият кран на чешмата в стара къща едва ли произвеждат по-силен звук. Но той със сигурност означаваше изстрели. Балтазар извърна глава към езерото.

— Като от пистолет — каза, но Несим се усмихна и поклати глава.

— Не, по-скоро пушка малък калибър. Някой бракониер дебне патиците. — Но ето че последваха нови изстрели, тоест повече, отколкото магазинът на което и да е от двете споменати оръжия можеше да побере еднократно. Качиха се на конете, озадачени от факта, че са им изпратени, а Али го няма. Беше завързал животните за кола при лодката, беше ги оставил на грижите на лодкаря и беше изчезнал в мъглата.

Поеха енергично край дигата един до друг. Слънцето беше вече високо и цялата повърхност на езерото се извисяваше в небето като театрален подиум, вдигаше се нагоре заедно с мъглата; на места реалността изглеждаше разкривена от миражи и увиснали наопаки гледки или пък от четири-пет наслоени един върху друг пейзажа, които създаваха впечатление за многократно експониране. Първият признак, че нещо не е наред, беше фигура в бяла роба, която хукна и се скри в мъглата — нещо нечувано в този покой. Кой ще тръгне да бяга от двама души на кон по пътя към Карм Абу Гирг? Скитник? Спряха изумени.

— Май чух изстрели — обади се най-сетне Несим със задавен глас — при къщата.

И сякаш подтикнати от една и съща тревожна мисъл, те смушкаха конете и препуснаха в галоп право натам.

Един кон, конят на Наруз, без ездач, стоеше и трепереше пред отворената порта на голямата къща. Беше прострелян в устните — може би само одраскване, но кървеше обилно, сякаш с кървава усмивка на муцуната. Като го приближиха, изцвили плахо. Преди да успеят да слязат от конете си, откъм палмовата горичка се чуха викове и изведнъж между дърветата се видя фигура, размахала ръце. Беше Али. Посочи към плантацията и извика името на Наруз. Името, така пълно със знамения за Несим, сега прозвуча някак траурно, въпреки че той все още не беше мъртъв.

— До свещеното дърво — извика Али и двамата забиха пети в конските хълбоци и препуснаха натам с все сила.

Лежеше върху тревата под дървото нубк с глава и врат, подпрени на дънера под такъв ъгъл, че лицето му стоеше издадено напред и килнато на една страна, сякаш се беше навел да разгледа раните по тялото си. Само очите му се движеха, но стигаха едва до коленете на неговите спасители, а болката бе променила цвета им от обичайното синьо-лилаво до мътното синьо на графита. Камшикът, неизвестно как, се беше навил около тялото му, вероятно докато е падал от седлото. Балтазар скочи от коня и тръгна бавно и хладнокръвно към него, като тихо цъкаше с език — нещо, което имаше навика да прави; този път то прозвуча съчувствено, но всъщност беше само още едно доказателство за неговата любознателност и за въодушевлението, с което една част от ума му на професионалист реагираше на човешката трагедия. Винаги му се струваше, че няма право да проявява ненужен интерес. Тцъ, тцъ. Несим изглеждаше много блед и много спокоен, но не посмя да приближи проснатото тяло на брат си. Привличаше го като магнит, ала имаше чувството, че Балтазар е поставил някакъв невероятно силен експлозив, който може да избухне всеки момент и да убие и двамата. Помагаше единствено като държеше поводите на конете. Наруз се обади с тих сприхав глас — гласа на трескаво дете, което разчита на болестта си, за да получи каквото желае — и каза нещо неочаквано:

— Искам да видя Клия. — Изречението излезе гладко от устата му, сякаш векове наред беше репетирал фразата наум. Облиза устни и я повтори още веднъж много бавно. От мястото, където беше застанал, на Балтазар му се стори, че върху устните му се появи усмивка, но скоро установи, че е било гримаса от болка. Взе трескаво да търси старите си хирургически ножици, които беше взел, за да клъцне с тях меката тел на патешките пръстени, и бързо разряза дрехите на Наруз по посока север-юг. В този миг Несим се приближи и двамата се загледаха в косматото силно тяло, в което сините безкръвни дупки от куршумите бяха хлътнали навътре като възлите в стария дъб. Бяха много, страшно много. Балтазар не успя да направи нищо друго освен характерния си жест — нещо като пародия на китаец, който се ръкува със себе си.

Ето че и други хора се появиха на полянката. Мисленето се канализира. Вече бяха донесли огромна пурпурна завеса, с която да го пренесат до къщата. И точно в този момент по някакъв странен начин мястото се изпълни със слуги. Бяха се върнали като приливна вълна. Въздухът помръкна от тревожната им угриженост. Докато го вдигаха от земята, за да го преместят върху платното, Наруз взе да скърца със зъби и да стене. Понесоха го като ранен елен и поеха през плантацията. Щом наближиха къщата, той пак се обади с ясен детски глас: „Да видя Клия“, след което потъна в трескаво безмълвие, накъсвано от пресекливи неравни въздишки.

Слугите само мълвяха: „Слава на Господа, че докторът е тук! Значи, ще се оправи.“

Балтазар усети погледа на Несим върху себе си. Тъжно и безнадеждно поклати глава и пак изцъка с език. Беше въпрос на часове, минути, дори секунди. Стигнаха къщата като някаква гротескна религиозна процесия, която носи тялото на младия син. Разхленчени и разхълцани, но изпълнени с вяра, че той все пак ще оцелее, жените гледаха щръкналата напред глава и безжизненото тяло в пурпурната завеса, която се беше издула отдолу като охлюв под тежестта му. Несим се разпореждаше, като тихо ги подканяше: „тук по-внимателно“ или „тук трябва полека да завиете“. Така най-накрая го внесоха в мрачната неприветлива спалня, от която бе излязъл същата сутрин. Балтазар се суетеше наоколо. Отвори пакет медицински материали, които се пазеха в аптечката в случай на злополука при езерото. Търсеше игла за подкожна инжекция и шишенце морфин. От устата на Наруз излизаха задавени стенания и пъшкания. Очите му бяха затворени. Не беше в състояние да чуе тихия разговор, който Несим — в друг ъгъл на къщата — провеждаше с Клия по телефона.

— Клия, но той умира.

Клия обаче възрази с някакъв нечленоразделен звук.

— Какво мога да направя аз, Несим? За мен той е никой, никога не е бил нищо друго и няма да бъде. О, толкова ми е противно! Моля те, Несим, не ме карай да идвам.

— Разбира се, че не те карам. Просто си помислих, тъй като той умира…

— Ако смяташ, че се налага, разбира се, че ще те послушам.

— Нищо не смятам. Не му остава много време, Клия.

— Усещам по гласа ти, че трябва да дойда. О, Несим, колко отвратително е това, че хората се влюбват без разрешение! Ще ми изпратиш ли кола, или да се обадя на Селим? Побиват ме тръпки!

— Благодаря ти, Клия — каза й Несим отсечено, с тъжно сведена глава. Неизвестно защо, но думата „отвратително“ го жегна. Върна се бавно в спалнята, като междувременно забеляза, че дворът се е изпълнил с хора — не само слугите от къщата, но и много други любопитни пришълци. Нещастието привлича хората, както отворена рана — мухите, помисли си Несим. Наруз беше в несвяст. Седнаха за малко, разговаряха шепнешком.

— Значи наистина ще умре — рече Несим жално — без майка си? — Това допълнително бреме го натоварваше с чувство за вина, защото Лейла бе заминала по негово настояване. — Ей така, сам.

Балтазар направи нервна гримаса:

— Учудващо е, че все още диша — рече. — А и няма абсолютно нищо, което…

Бавно и тъжно поклати интелигентната си тъмнокоса глава. Несим се изправи и отсече:

— Тогава трябва да им съобщя, че няма надежда да оживее. Те ще искат да се приготвят за смъртта му.

— Прави, каквото искаш.

— Трябва да пратя да извикат свещеника Тобайъс, за да му даде последно причастие. Слугите ще научат истината от него.

— Прави, каквото намериш за добре — каза му Балтазар сухо и високата фигура на приятеля му се спусна по стълбата в двора, за да даде нарежданията си. Един ездач трябваше да тръгне веднага към свещеника и да му поръча да освети в църквата хляб и вино, след което бързо да дойде в Карм Абу Гирг, за да даде свето причастие на Наруз. Когато това се разчу, огромна въздишка на разбито упование се изтръгна от слугите, а лицата им се удължиха от ужас.

— Ами докторът? — извикаха попарени. — Ами докторът?

Балтазар се усмихна мрачно, седеше на стол до умиращия. Тихо си повтори, почти наум: „Ами докторът?“ Каква ирония! Постави студената си длан върху челото на Наруз — вече напълно уверен и примирен. Висока температура, поне дванайсет рани от куршум… „Ами докторът?“

Замисли се колко безпомощен е човек и колко страшни са нещастията, на които животът излага най-доверчивите, най-невинните създания. Запали цигара и излезе на балкона. Стотина изпълнени с надежда погледи потърсиха неговия, умоляваха го със силата на лекарската си магия да върне живота и здравето на пациента. Навъси се срещу всички. Ако можеше да прибягва до старовремските магии от египетските притчи или от Новия завет, тогава с радост би казал на Наруз да стане и да върви. Но… „Ами докторът?“

Въпреки вътрешните си кръвоизливи и биенето на пулса в тъпанчетата, въпреки треската и болката пациентът в известен смисъл само си почиваше, пестеше си силите за пристигането на Клия. Дори за миг се подведе по оживените гласове и забързани стъпки навън, които оповестиха идването на свещеника. Ресниците му трепнаха и отново се склопиха. Изтощен докрай, долови, че това е мазният глас на приличния на гъсок млад мъж с угоено лице и вид на току-що преял с прасе сукалче. Той се прибра навътре в себе си, към далечната си отнесеност, доволен, задето Тобайъс ще подходи към него като към човек в несвяст, дори мъртъв, а в това време той ще може да задържи малка част от гаснещото си пространство за русокосия образ — неподатлив и както винаги недостижим — и все пак образ, който можеше да откликне на насъбраното му страдание. Дори само от жалостивост. Беше подпухнал от желание, раздут докрай като бременна жена. Когато си влюбен, разбираш, че любовта е просяк, че е безсрамна като просяк. А когато любовта липсва, дори реакциите на най-обикновена човещина са в състояние да те утешат по силата на фалшивата пародия на едно въобразено щастие. Но ето че денят се влачеше, а тя не идваше. Безпокойството в къщата се задълбочаваше заедно с неговото. И Балтазар, чиято интуиция съвсем правилно му беше подсказала каква е причината за тази нечувана издръжливост, за тази търпеливост, беше изкушен от следната мисъл: „Аз бих могъл да изимитирам гласа на Клия — дали ще разбере? Бих могъл да го утеша с няколко думи, изречени с нейния глас.“ Беше превъзходен вентрилоквист и имитатор от най-висока класа. Но на този негов глас му отговори втори: „Не. Човек не бива да се намесва в работата на съдбата, колкото и жестока да е тя, като изговаря лъжи. Той трябва да умре, както му е писано да умре.“ Но ето че първият глас се засегна и възрази: „Тогава защо даваш морфин, защо са утехите на религията, защо да не може да му се даде утехата на един любим човешки глас, макар и изимитиран, допирът на ръка, макар и изимитиран? Ти можеш да го направиш с лекота.“ Но той пак поклати тъмнокосата си глава, сякаш на себе си, и си каза с упорито ожесточение „Не!“, заслушан в неприятното мънкане на свещеника, който редеше откъси от Светото писание на балкона: думите му се смесваха с шепота и шаването на хората, събрали се във вътрешния двор под него. Та имитирането на гласа на Клия нямаше ли да свърши по-добра работа от Евангелието? Бавно и тъжно целуна челото на пациента си, докато продължаваше да разсъждава.

Наруз започна да усеща как отвъдното го дърпа към себе си, петте диви кучета на сетивата опъваха каишките си докрай. Той им противопостави силата на невероятната си воля, печелеше време, чакаше единственото човешко откровение, което жадуваше — гласът и уханието на момиче, което всичките му сетива пазеха в себе си, запечатано в тях като най-скъп образ. Чуваше как нервните му клетки си отиват в извити спирали от болка, мехурчетата кислород се надигат все по-лениво, за да се пукнат в кръвта му. Знаеше, че вече не са му останали запаси, нито време. Бавно набъбващата тежест на парализата превземаше ума му — наркотик за болката.

Несим пак отиде до телефона. Беше блед като платно, само по страните му бяха избили петна трескава червенина, говореше с пискливия, мил, истеричен глас, с който говореше и майка му. Клия била вече тръгнала към Карм Абу Гирг, но се оказало, че част от пътя е отнесена от разрушена дига. Селим се съмняваше, че ще успеят да стигнат до речния брод по светло.

И ето, започна голямата битка в гърдите на Наруз — битка да се запази равновесието на силите, които воюваха в него. Мускулатурата му се свиваше на големи буци от усилието, което му костваше това проточило се изчакване; вените му бяха изпъкнали, лъснали като абанос от напрежението, но все още под контрола на силната му воля. Свирепо скърцаше със зъби като див глиган, защото усещаше, че потъва в безсъзнание. Балтазар се беше вкаменил като статуя с една ръка върху челото му, а с другата здраво стискаше мускулните гърчове в китката. Взе да шепне на арабски: „Почивай си, скъпи. Спокойно, отпусни се, любов моя.“ Тъгата му придаваше допълнителна убедителност, допълнително спокойствие при изпълнението. Истината е толкова жестока, че дори само това, че я знаеш, е нещо като привилегия.

Така продължи известно време. Най-накрая от косматото гърло на умиращия се изтръгна една-единствена дума, името на Клия, произнесено с гърления рев на ранен лъв — рев, набъбнал от гняв, упрек и неописуема мъка. Толкова оголена дума, едно име, простичко като „Господи“, като „мамо“ — но прозвуча като че от устата на умиращ завоевател или погубен крал, с пълното съзнание, че дух и тяло се разделят. Името на Клия проехтя в цялата къща, изпълни я с красотата на страданието и накара групичките от слуги и гости да замлъкнат, а кучетата да опънат уши назад, да приклекнат плахо и да се умилкват тревожно. Прониза ума на Несим с нова и ужасяваща горест, твърде дълбока, за да бъде излята в сълзи. А когато този величав вик бавно заглъхна, вестта за смъртта му ги споходи с нова съкрушителна тежест — сякаш врата на гробница се затвори, за да не остане и лъч надежда.

Неподвижна, без възраст като самата болка, победената статуя на доктора седеше до смъртния одър. И си каза, озарен от сиянието на мисълта: „Точно този вик, който излезе от гърлото на Наруз, както и смелостта му могат да бъдат описани с една фраза, например, «от самата паст на смъртта». Или пък «от самата паст на ада». Сигурно означава ада на човешкия ум. Не, ние нищо не можем да сторим.“

Величавият глас изтъня до приглушен гърлен звук като свирнята на гребен и хартия, до протяжно предсмъртно хъркане, което замря и се превърна в жуженето на муха, уловена в паяжина някъде много надалеч.

Несим изхлипа само веднъж някъде на балкона със звука, който издава стрък бамбук, като го изтръгнеш от стеблото. И като тържествения начален такт на велика симфония това кратко ридание проехтя долу в мрака, понесе се от уста на уста, от сърце на сърце. Стенанията се запалваха едно от друго, както се палят свещи — оркестрово изпълнение по вечната тема на страданието, на протяжните, трепетливи, прокъсани вопли, които тръгнаха от празния кладенец и поеха нагоре към смрачаващото се небе, безкраен сподавен стон, който се смеси с шепота на дъжда над езерото Мареотис. Смъртта на Наруз вече се усещаше. Със сведена глава, Балтазар изрецитира на гръцки, сякаш на себе си, следните строфи:

Скръбта, разбрала за раздялата,

полъхва като вятър в такелажните въжета,

смъртта на мъж — понесла бялото му тяло,

сякаш фигурата на носа на кораб.

Платната на душата е издула с последния му дъх,

пределът стигнат е и с него вечността.

Това беше като сигнал за отдъхване, защото сега неизбежните страховити сцени на коптското бдение трябваше да изпълнят къщата — сцени с целия им древен заряд от покруса и опиянение.

Смъртта въведе жените в тяхното царство и всяка даде воля на мъката, която носеше у себе си в наследство. Втурнаха се вкупом напред, набраха скорост, докато катереха стълбата, лицата им в екстаз, неузнаваеми, преобразени, и ето че нададоха първите смразяващи кръвта писъци. Пръстите им се извиха като грабливи нокти, забиха се в собствената им плът, гърди, лица; още недоизкачили стълбата, и вече бяха изпаднали в безпаметна полуда. Нададоха онзи странен вой, наречен загрит, от който косите ти настръхват; езиците им не спираха да играят по небцето, сякаш свиреха по струните на мандолина. Свистящ, пронизителен хор от трели с различна височина.

Старата къща отекна с писъците на тези харпии и те я превзеха, нахлуха в стаята на смъртта, наобиколиха безмълвния труп, като продължаваха да повтарят страховитите стенания на смъртта, изпаднали в непоносим дивашки транс. След това започнаха ритуалните танци на скръбта, докато Несим и Балтазар седяха на столовете си безмълвни, с наведени глави, забили брадички в гърдите, сключили ръце — картината на човешкия крах. Оставиха воя от неравни викове да проникне дълбоко в тях. Само смирението пред този прастар ритуал на скръбта беше допустимо: скръбта се беше превърнала във френетична оргия, която граничеше с чистата лудост. Жените се въртяха в кръг около тялото, биеха се в гърдите, виеха на умряло — танц с бавната отмерена стъпка, заимствана от отдавна забравените вакханалии върху гробовете в древността. Движеха се с поклащане, свиваха се в гърчове от главата до петите, извиваха се, въртяха се, призоваваха мъртвия да се изправи на крака: „Стани, мъко моя! Стани, смърт моя! Стани, злато мое, смърт моя, камило моя, закрилнико мой! О, любимо тяло, пълно със семе, стани, изправи се!“ И после пак призрачният вой се изтръгна от гърлата им, сълзите на скръбта, отронили се от размътените им умове, започнаха да се стичат неспирно. Въртяха се в кръг, хипнотизирани от собствените си ридания, заразиха цялата къща с мъката си, докато откъм потъналия в мрак двор долетя дълбокият и по-мрачен тътен на глухото стенание, с което мъжете си стискаха ръцете прискърбно и повтаряха, сякаш да се утешат един друг: „Ма-а-леш! Нека да е простено! Няма полза от нашата скръб!“

И така мъката се умножи и разпростря. Отвсякъде заприиждаха безброй жени. Някои от тях вече се бяха преоблекли в ритуалните одежди на траура — мръсни роби от тъмносин памук. Бяха намазали лицата си с виолетовосиня боя, бяха натрили пепел от огнището в черните си разпуснати коси. Отвръщаха на писъците на своите посестрими в къщата с вопли, оголили белите си блестящи зъби, хукнаха и те да качват стълбата, безмилостно като демони нахлуха в горните стаи. Стая по стая, със систематична ярост щурмуваха старата къща, спираха се само колкото да нададат поредния смразяващ кръвта писък и ето че се заловиха за работа.

Кревати, бюфети, дивани — всичко беше изнесено на балкона и оттам хвърлено на двора. Всеки нов трясък се съпровождаше с чудовищни френетични писъци — дългото клокочещо загрит — и всеки кът на къщата изреваваше в отговор. Всички огледала бяха изпочупени на хиляди парчета, картините — обърнати наопаки, килимите — също. Всичките съдове от порцелан и стъкло в къщата — с изключение на ритуалния черен сервиз за кафе, който се пазеше за погребения — бяха изпочупени, стъпкани, разбити на атоми. И всичко беше събрано в огромна камара на балкона. Всяко нещо, което по някакъв начин можеше да подскаже ред и порядък, да подскаже някаква приемственост на земния живот — домашен, личен или обществен — сега трябваше да бъде изхвърлено и заличено. Така продължи систематичното унищожение на спомена за самата смърт под формата на чинии, картини, украшения, дрехи… Всички мебели в къщата станаха на парчета, а онова, което остана, беше покрито с черен креп.

Междувременно долу беше опъната голяма цветна шатра, в която опечалените идваха и се настаняваха за така наречената „нощ на самотата“, когато мълчаливо пиеха кафе от черни чаши, заслушани в глухото виене на горния етаж, което от време на време се извисяваше в наново избухнали писъци, или се чуваше как някоя жена припада, или пък се търкаля по пода, изпаднала в транс. Нищо не биваше да се спести, за да може погребението на този велик мъж да премине успешно.

Започнаха да се появяват и оплаквачи, както лични познати, така и професионални, така да се каже. Близките, които бяха лично засегнати, идваха на погребението на приятел, за да прекарат нощта в бдение в цветната, ярко осветена палатка. Но имаше и други, професионалните оплаквачки от околните села, за които смъртта беше нещо като обществено съревнование по погребална поезия. Идваха пеш, с каруци или с камили. И при всяко тяхно прекрачване на прага, къщата гръмваше от протяжен трепетлив вой като при оргазъм, който наново разбуждаше скръбта у останалите, така че от всички ъгли откликваха с тихи ридания, които постепенно набираха сила, набъбваха до смразяващи кръвта, несекващи пронизителни писъци.

Тези професионални оплаквачки носеха у себе си цялата дива поетичност на своята каста, на спомените, натрупани с години ритуална практика. Повечето от тях бяха млади и красиви. Умееха да пеят. Носеха със себе си малки барабани и дайрета, под ритъма на които танцуваха и които използваха, за да озвучат собствената си скръб, а и да стимулират затихващата мъка у онези, които вече са се проявили.

„Да се слави обитателят на тази къща“, гордо деряха гърла те и със съвършено премерено темпо започваха бавния си танц около тялото, като кършеха тела, извиваха се в екстаза на покрусата и в същото време редяха хвалебствия към Наруз с най-красиви думи на изящен и поетичен арабски. Възхваляваха неговия характер, неговата справедливост, неговата красота и богатство. Всички тези дълги изразителни строфи бяха накъсвани от плача и воплите на публиката както долу в двора, така и горе в къщата. Податливи на поезията, старците, които седяха на столовете с права облегалка в палатката, усещаха как гърлото им се стяга, докато най-накрая от устните им се отронваше сухо стенание, обронваха глави и мълвяха: „Ма-а-леш.“

Сред тях беше и старият учител Мухамад Шебаб, приятел на семейство Хоснани, който бе заел подобаващо по важност място. Беше облечен в официален костюм и дори носеше старите си избродирани с перли гети, както и съвсем нов ален фес. Споменът за онези отдавнашни вечери, които бе прекарал на балкона в старата къща, заслушан в музиката заедно с Несим и Наруз, когато беше одумвал съседите си с Лейла, сега го караха да изпитва болка, свиваха сърцето му в непресторена мъка. И тъй като хората от Делтата често използват подобни бдения, за да дадат воля на собствената си съвсем лична печал покрай общата жалейка, и той се улови, че мисли за починалата си сестра, и се разхлипа, обърна се към слугата, сложи пари в дланта му и рече: „Моля те, кажи на певеца Алам да изпълни пак «Какви са жените». Искам още да потъгувам.“ А когато красивата поема започна, той се облегна назад, настани се удобно, изду се, сякаш от нов прилив на тъга, която, така красиво изразена в поезията, да го пречисти. Имаше и други, които си поръчваха любими погребални песни, като предлагаха на певците полагащото им се възнаграждение. По този начин парите от скръбта се връщаха при живите, пречистени от озлоблението, превзети от живите посредством мъртвия Наруз.

Така щеше да бъде до сутринта — неистовите танци в кръг, трепетливото дрънчене на дайретата, женските езици, които ведно с писъците биеха по небцето като камбани, и бавният пулс на погребалните песни с тяхното красноречие от метафори и образи — поезията на смъртта. Част от присъстващите бяха рано повалени от умората, някои от слугите в къщата припаднаха от истерия, след като часове наред бяха пели и пищели. Професионалните оплаквачки обаче си знаеха занаята и най-вече как да си пестят силите. Държаха се като изпълнители на ритуал, каквито всъщност бяха. Когато работата им идваше в повече и писъците ги омаломощаваха, те лягаха на пода и си почиваха, понякога дори си позволяваха да изпушат по цигара. След което отново се присъединяваха към хорото на останалите с нови сили.

Но ето че в този момент, когато първата дълга серия от страстна скръб беше изпълнена, Несим изпрати да извикат свещениците, които щяха да добавят към погребението светлината на високите безкръвни свещи и мелодията на псалми под акомпанимента на вода и гъба за миене, тъй като тялото трябваше да бъде измито. И те дойдоха най-накрая. Миячите бяха двамата енорийски прислужници от малката коптска църква — и двамата невежи грубияни. И тук избухна ужасна препирня, тъй като по традиция дрехите на мъртвеца се полагат на миячите, а двамата прислужници не намериха нищо ценно в гардероба на Наруз освен износени парцали, които според тях не представляваха подобаващо възнаграждение за труда им. Няколко вехти наметала и ботуши, скъсана нощница и малка избродирана шапчица, още от времето на негово обрязване — това беше всичко, което Наруз притежаваше. Двамата обаче отказаха да приемат и пари, тъй като това носело нещастие. Несим побесня, но те останаха невъзмутими и упорито отказваха да измият тялото на Наруз, преди да получат ритуалното си заплащане. Най-накрая Несим и Балтазар бяха принудени да свалят собствените си костюми, за да ги предложат на въпросните прислужници като възнаграждение. Навлякоха с погнуса и суеверен страх неугледните изпокъсани дрехи на Наруз — наметала, които увиснаха като абсолвентски тоги върху високите им фигури. Но така или иначе, церемонията трябваше да бъде завършена, за да може призори тялото му да бъде пренесено в църквата за опелото — иначе ритуалните оплаквачи можеха да поддържат това представление още много дни и нощи; в по-стари времена подобни траурни церемонии са продължавали с дни! Несим се разпореди да започнат да правят ковчега, затова пеенето навън беше често накъсвано от ударите на чук и звука на трион, които идваха откъм близкия двор на коларя. Несим беше капнал и придремваше на един стол, като от време на време се сепваше от избухналите с нова сила писъци или пък от слугите в къщата, които идваха за съвет, когато трябваше бързо да се разреши възникнал проблем.

Отвсякъде долитаха звуци: пеене, пращане на розовеещи трепетливо свещи, изстискване на гъба и стържене на бръснач по мъртвата кожа. Сега в изживяването нямаше болка, а само неестествено вцепенение на духа. Водата, която църцореше, гъбата, която се изцеждаше и капеше върху тялото на брат му — всичко това съставляваше изцяло нова сфера на мисли и чувства. Миячите, които пъшкаха, докато го обръщат, рухването на тялото върху масата. Сякаш мекото тупване на мъртъв заек, току-що проснат върху кухненската маса… Той потрепери.

Най-накрая измито и намазано с благовония, поръсено с розмарин и мащерка, тялото на Наруз бе положено в грубо скования ковчег, увито в саван, който той, като всеки копт, отдавна си беше приготвил, да е подръка за всеки случай; саван от ленено платно, потопено в река Йордан. Нямаше никакви бижута или скъпи костюми, които да вземе със себе си в гроба, но Балтазар сви на кравай големия му окървавен камшик и го сложи под възглавницата. (На следващата сутрин слугите щяха да донесат тялото на някакъв клетник, цялото лице на когото бе направено на пихтия от ударите на същото това оръжие. По всичко личеше, че е тичал с бесни писъци през плантацията, непознат човек, след което е паднал в несвяст в един от каналите и там се е удавил. Така добре си беше свършил работата камшикът, че лицето не можеше да бъде разпознато.)

Първата част на церемонията беше приключила и не оставаше нищо друго, освен да се изчака изгревът. Още веднъж опечалените бяха допуснати в стаята на смъртта, където лежеше Наруз, още веднъж подеха необузданите си танци под ритъма на думкащи барабани. Балтазар се сбогува, защото вече нямаше с какво да помогне. Двамата с Несим бавно прекосиха двора, хванати под ръка, облегнати един на друг, сякаш едва се крепяха от умора.

— Ако видиш Клия при лодката, кажи й да се връща обратно — каза Несим.

— Добре.

Стиснаха си ръцете, задържаха ги за малко, после се прегърнаха. Несим тръгна да се връща към къщата, прозя се, после потрепери.

И пак седна да дреме на стола. Трябваше да минат три дни, преди къщата да се очисти от мъката и преди душата на Наруз да бъде „изпроводена“ с помощта на църковни ритуали. Първо, призори щеше да дойде ред на дългата нестройна процесия с факлите и знамената още преди да се е вдигнала сутрешната мараня; процесията на жените с почернени лица като същински фурии, които, вървейки, щяха да късат коси. С глухи развълнувани гласове дяконите щяха да пеят „Не ме забравяй, Господи, когато дойде Твоето царство“. После върху студения под на църквата бледото лице на Наруз щеше да бъде посипано с пръст и гласовете да се извисят „прах в прахта“ и да се изпеят пасажи от Евангелието, с които да го изпратят. Скърцането на медните винтове, докато завинтват капака. Всичко това Несим го видя мислено, докато дремеше на стола с правата облегалка, а грубо скованият ковчег лежеше в краката му. Какво ли, почуди се той, сънува Наруз сега, с големия камшик, завит на кравай под възглавницата?