Лорънс Дърел
Маунтолив (14) (Александрийски квартет. Част трета)

XIV

Ако Несим притежаваше дързостта да се изсмее наум, докато четеше поканата, ако подпря красиво изписаното картонче на мастилницата си, за да го проучи още по-внимателно, като продължи да се присмива тихо и с леко притеснение на празното пространство пред себе си, то беше, защото си мислеше следното:

„Да кажеш за един човек, че е безскрупулен, означава, че по рождение притежава скрупули, които впоследствие е решил да пренебрегне. Но някой може ли да си представи човек по рождение безсъвестен? Човек, роден без обичайната душа? (Мемлик.)“

Да, би било много по-лесно да си го представиш без крак, без ръка или сляп, но една конкретна липса на секреция от дадена жлеза, липса на част от душата, това е повод за недоумение или може би за състрадание (Мемлик). Съществуват хора, чиито чувства се разпръскват на фини частички като от пулверизатор; други, които ги замразяват вътре в себе си — „като страдащо от изтръпване сърце“; има трети, които са родени без усещане за стойностите в живота — моралните далтонисти. Но най-силните са ето какви: мъже, които влизат вътре в мечтателния облак от собствени действия, които изглеждат безсмислени дори в собствените им очи. Това пак ли е Мемлик? Несим усещаше в себе си огромно, неудържимо любопитство към мъжа, когото един ентомолог би нарекъл некласифициран екземпляр.

Запали цигара. Стана да се разтъпче из стаята, спираше от време на време, за да прочете поканата и да се изсмее наум. Така успокоението измества безпокойството, и безпокойството — успокоението. Вдигна слушалката и взе приглушено да говори на Жюстин с усмихнат глас:

— Планината отиде при Мухамад. (Кодовите имена на Маунтолив и Нур.) Да, скъпа моя. Голямо облекчение е да знаеш със сигурност. Заради манията ми относно токсикологията и тренировките по стрелба! Знам, че сега изглеждат смешни. Точно така исках да стане, но разбира се, трябва да се вземат и предохранителни мерки. С две думи, върху Мухамад е бил упражнен натиск, в резултат на което той е поднесъл една малка мишка под формата на покана за уирд^[107]. — Чу как тя се изсмя, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Моля те, скъпа — продължи Несим, — вземи най-изящното копие на Корана, с което разполагаме, и го изпрати в офиса ми. В колекцията в библиотеката има старовремски екземпляри с корици от слонова кост. Да, ще го занеса в Кайро в сряда. Той трябва непременно да притежава копие от Корана (Мемлик). — Много хубаво е да се шегува човек. Вярно, отдихът е временен, но поне засега изчезва страхът от отравяне или от някоя тихо прокрадваща се фигура в тъмен сокак, която би могла да…

Не. Ситуацията не беше лишена от обещание за благоприятно развитие.

Днес, през шейсетте, къщата на Мемлик паша е станала известна и в най-отдалечените столици на света главно поради забележителната архитектура на банките, които носят името на своя основател. И наистина техният стил притежава всички прелюбопитни отличителни черти, издаващи вкуса на този загадъчен мъж, защото са построени по един и същ гротесков модел — някаква пародия на египетска гробница, сякаш приспособена за новите си цели от ученик на Льо Корбюзие!^[108] Човек неволно се заковава на място и започва да се диви на мрачните фасади, чуди се дали не прекрачва в Рим или Рио. Тумбестите колони приличат на мамут, който страда от елефантиаза, нещо като гротеска, оцеляла или може би преживяваща възход на макабрената си същност, нещо като отомано-египетска готика? Досущ като че ли гарата Юстън се е размножила чрез двоично делене! Сега властта на човека вече я няма, изтекла е през тези странни фунии в широкия свят — цялата онази власт, събирана и разгръщана там, от мястото до малката инкрустирана масичка за кафе, пред която е седял да пише (ако изобщо има такова нещо), както и от онзи продънен жълт диван, към който летаргията го е държала прикован ден след ден. (За срещи и разговори от особена важност си слагаше феса и жълти велурени ръкавици. В ръката си държеше най-обикновена купешка мухогонка, която неговият бижутер беше украсил с малки перлички.) Никога не се усмихваше. Веднъж един гръцки фотограф го помолил в името на изкуството да го направи, след което най-безцеремонно бил изхвърлен в градината под шумящите палми, за да бъде наложен с дванайсет камшика като изкупление за нанесената обида.

По всяка вероятност странната смесица от наследствени черти имаше пръст в това негово поведение, защото в кръвта му бушуваха баща албанец и майка нубийка, чиито страшни скандали са тормозели детския му сън. Беше единствено дете. Ето как обикновената жестокост съумява да се противопостави на очевидната апатия — съскащ шепот, извисен до пределната висота на женски писък, който остава да ехти, неподсилен от какъвто и да било жест. Телосложението му също го издаваше: дългата копринена, леко чуплива коса, носът и устата, изваяни плоско в нубийския пясъчник и поставени като барелеф върху съвършено кръгла глава на планинец. И наистина, ако се беше усмихнал, щеше да се види онзи полукръг от негърска белота под ноздрите, сплескани и обтегнати като гума. Кожата му беше осеяна с тъмни бенки и имаше цвят, на който в Египет много се възхищават — този на тютюнево листо за пура. Депилатоари, като халяуа например, поддържаха тялото му напълно обезкосмено, дори ръцете и пръстите. Очите му бяха малки и потънали в дълбоки гънки, приличаха на две скилидки. Излъчваха своето безпокойство посредством изражение на вечна сънливост — помръкналото бяло на очите му говореше за размътена отнесеност, сякаш душата, населяваща това туловище, непрекъснато отсъстваше, сякаш бе заминала във вечна ваканция. Устните му бяха много червени, особено долната, приличаха на натъртени, а пълнотата им издаваше какво: епилепсия?

Как беше успял да се издигне толкова бързо? Стъпка по стъпка, чрез методично и усърдно чиракуване като чиновник в Комисията (която го беше научила да презира господарите си) и най-накрая, с помощта на роднински връзки. Методите му се свеждаха до подбор и проучване. Когато Египет стана свободна страна, той учуди дори собствените си покровители като от раз спечели поста министър на вътрешните работи. Чак тогава свали лъжливата маска на посредственост, която беше носил през всичките тези години. Знаеше много добре как да разгласи името си с помощта на камшика, който вече беше развъртял. Плашливата египетска душа винаги копнее за камшик. „Нужда, която лесно се задоволява от онзи, който се е научил да вижда мъжете и жените като мухи.“ Така гласи една поговорка. Само за година време направи така, че името му да всява страх и ужас; твърдеше се, че дори старият крал не смеел да му се противопоставя открито. А и с новопридобитата свобода в страната си, той се почувства още по-свободен, най-вече сред египетските мюсюлмани. Европейците все още имаха правото, по силата на подписания договор, да отнасят съдебните си прошения или да отговарят на обвиненията срещу тях в международните смесени съдилища, в европейските съдилища с европейски адвокати, които да обвиняват или защитават. Но египетската съдебна система (ако изобщо можеше да се нарече така) беше директно управлявана от хора като Мемлик, анахронизми, оцелели от феодализма, толкова страшни, колкото и безсмислени. За тях времето на кадиите съвсем не беше приключило и Мемлик действаше с цялата власт на човек със султански ферман, който може да раздава правосъдие, както намери за добре. Истината бе, че никой не смееше да му се опълчи. Наказваше сурово и често, без да задава въпроси и нерядко основавайки се единствено на слухове или на неясни подозрения. Хора изчезваха безмълвно и безследно, а нямаше апелативен съд, който да обърне внимание на жалбите им — ако изобщо дръзнеха да ги повдигнат, или пък се връщаха след време изкусно осакатени или сръчно ослепени, след което съвсем необяснимо отказваха да обсъждат сполетялото ги нещастие на всеослушание. („Хайде да видим дали може да пее?“ — твърдеше се, че обичал да казва Мемлик, имайки предвид да извади очите на някое канарче с нажежено острие, — операция, която често практикувал с твърдението, че така птицата ставала още по-сладкопойна.)

Ленив, но иначе умен мъж, за работа той разчиташе на своите подчинени, в по-голямата си част гърци и арменци. Почти не посещаваше работния си кабинет в министерството, беше оставил управлението изцяло в ръцете на своите фаворити, като обясняваше, дори се оплакваше, че не може да се отърве от просители, които му губели времето и непрекъснато го обсаждали. (Всъщност се опасяваше, че един ден може да бъде убит именно там — защото мястото беше уязвимо. Например би било много лесно да се сложи бомба в някой от редовно непочистваните шкафове, където мишките танцуваха сред пожълтели архивни папки. Хаким ефенди му беше подшушнал тази опасност, за да може сам да си разиграва коня в министерството, необезпокояван от никого. Мемлик беше наясно с това, ала нехаеше.)

Вместо това беше определил старата си порутена къща на брега на Нил за място на своите аудиенции. Тя се издигаше насред гъста гора от палмови и портокалови дървета. Свещената река течеше под прозорците му и винаги имаше какво да се види, в какво да се загледа човек: фелюги, които правеха курсове нагоре-надолу по реката, лодки за екскурзии и забавления, а от време на време и по някоя моторница… Освен това се намираше твърде далеч, за да бъде обезпокояван от молители, дошли да просят милост за роднините си в затвора. (Хаким и без това делеше с него подкупите от министерството.) На това място Мемлик се срещаше само с хора, които бяха достатъчно важни, за да не бъдат отпъждани: с мъка се надигаше до седнало положение върху жълтия диван и подпираше чистите си обувки (с перленосиви гети) върху тапицираното столче за крака пред себе си, пъхваше дясната ръка в горния джоб на сакото, а с лявата държеше най-обикновена мухогонка, сякаш с нея щеше да дава опрощение. Тук хората, които се грижеха за ежедневните му търговски сделки, се свеждаха до един секретар арменец (Кирил) и дребничкия като кукла италианец Рафаел (по професия бръснар и сводник), който му правеше компания и разнообразяваше сивотата на работния му ден, като често му предлагаше удоволствия, чиято перверзност бе в състояние да възбуди този мъж, който явно беше изгубил всякакъв друг апетит освен този към парите. Да, Мемлик никога не се усмихваше, но понякога, когато беше в добро настроение, галеше замислено косата на Рафаел и закриваше устата си с ръка, за да заглуши смеха си. Това се случваше, когато след кратък размисъл той вдигаше слушалката на старомодния телефон, за да проведе шепнешком някакъв разговор, или за да се обади в Централния затвор заради едното удоволствие да чуе очевидната паника, която обземаше оператора само при споменаване на името му. В такива моменти Рафаел изпадаше в пристъп на раболепни хихикания и продължаваше да се превива от смях, докато му потекат сълзи от очите, след което запушваше устата си с носна кърпа. Ала Мемлик не се усмихваше. Всмукваше леко бузите си навътре и казваше: „Аллах! На какво се смееш?“ Такива случки обаче се брояха на пръсти, ставаха рядко.

Беше ли в действителност толкова страховит, колкото го представяше репутацията му? Истината никога няма да се разбере. Легенди и митове бързо избуяват около такива хора, защото той принадлежеше много повече на мита, отколкото на живота. („Веднъж, когато го измъчвала импотентност, отишъл в затвора и заповядал да доведат две момичета, които били пребити до смърт с камшици пред очите му, докато трето трябвало — колко живописни са поетичните фигури в езика на Пророка — да повдигне унилия му дух“. Твърдеше се, че не изпускал екзекуция и докато гледал, целият треперел и плюел непрекъснато. След което поръчвал сифон газирана вода, за да утоли жаждата си… Но никой не беше в състояние да потвърди доколко тези митове са верни.)

Беше болезнено суеверен и неизлечимо продажен — истината е, че огромното му богатство почиваше на подкупи; и в същото време как да съчетаем с всичко това прекомерната му религиозност — фанатичното усърдие, с което съблюдаваше обичаите на вярата, което и без това би озадачило всеки, който не е египтянин? Именно това беше ябълката на раздора между него и благочестивия Нур. Защото Мемлик беше установил почти дворцов ритуал за получаването на подкупи. Неговата колекция от издания на Корана беше добре известна. Тя се намираше на горния етаж в порутената галерия на къщата му. Знаеше се, че приемливият начин да се добереш до него, беше да подплатиш някой изключително ценен екземпляр на свещената книга с банкноти или друг вид валута и (с дълбоко преклонение) да му я връчиш като ново допълнение към неговата библиотека. Тогава той взимал подаръка, казвал „благодаря“ и подхвърлял, че първо трябва да се качи горе да провери дали пък вече няма същото това издание. На връщане молителят разбирал дали е успял, защото тогава Мемлик му благодарял още веднъж и казвал, че е прибрал книгата в библиотеката си. Но ако отвърнел, че вече притежава същия екземпляр (въпреки че парите били извадени от него), това означавало, че молителят няма шанс. Именно за тази социална формула Нур беше казал, че „злепоставя Пророка“, с което си беше навлякъл омразата на Мемлик.

Дългата просторна оранжерия, в която провеждаше личния си Диван, също представляваше нещо странно. Полукръглите прозорчета от евтино рисувано стъкло над вратите преобразяваха посетителите в арлекини, като обливаха лицата и дрехите им на ивици в зелено, алено и синьо, докато прекосяваха дългото помещение, за да поздравят домакина си. Долу под мръсните прозорци течеше реката с цвят на какао, а на отсрещния й бряг се издигаше британското посолство със своите красиви градини, в които Маунтолив се разхождаше вечер, когато се случеше да остане сам. По цялата дължина на стената в просторната приемна на Мемлик се виждаха две огромни нелепи викториански картини от забравен майстор, които, тъй като бяха твърде големи и тежки, за да бъдат окачени, стояха подпрени на пода и създаваха впечатление за нещо като рамкирани гоблени. А сюжетите им! В едната израилтяните прекосяваха Червено море, което любезно се беше отдръпнало от двете им страни, за да се случи това опасно пътуване, а в другата се виждаше как един космат Мойсей докосва с овчарската си гега скала. По някакъв начин тези размити библейски сюжети се съчетаваха много добре с останалата мебелировка — огромни турски килими и грозни столове с прави облегалки, тапицирани със синя дамаска, грамаден и леко разкривен месингов полилей с подредени в кръг матови електрически крушки, които горяха денонощно. От едната страна на жълтия диван стоеше бюст на Фуше^[109] в естествен ръст, който мигновено привличаше погледа на молителя със своята неуместност. Веднъж Мемлик бил поласкан от френски дипломат, който му казал: „Смята се, че вие сте най-добрият министър на вътрешните работи в модерната история. Наистина, след Фуше, вие нямате равен на себе си.“ Репликата може да е била казана с язвителен тон, но независимо от това тя възпламенила въображението на Мемлик и той на мига поръчал въпросния бюст от Франция. Той стърчеше като някакъв упрек сред всички онези египетски празнословия и мазни ласкателства, може би защото беше покрит с дебел слой прах. Същият този дипломат веднъж описал приемната на Мемлик като кръстоска между запуснат геологически музей и кът от стария Кристъл Палъс — и това също беше жестоко, но правдиво сравнение.

Докато стоеше на прага, любезният поглед на Несим обходи всички тези подробности, грейнал от доста присмехулни пламъчета. Чу, че произнесоха името му. За него беше огромно удоволствие да бъде поканен на тази молитвена сбирка или уирд от страховития Мемлик. Подобни срещи не бяха необичайни, колкото и необясними да изглеждаха, тъй като Мемлик често се наслаждаваше на така наречените „нощи на Бога“ и неговата благочестивост не изглеждаше несъвместима с останалите черти на мистериозния му характер; той слушаше рецитатора внимателно, без да помръдне, понякога до два-три часа през нощта, с вид на изпаднала в зимен сън змия. Понякога дори се присъединяваше към другите в традиционния възглас „Аллах“, с който групата изразяваше възхищението си от някой особено красив и добре подбран абзац от Святата истина…

Несим прекоси помещението с лека, енергична стъпка, като според обичая докосна гърдите и устните си, и застана пред Мемлик, за да изрази благодарността си за получената покана и оказаната му висока чест. Същата вечер там присъстваха само още десетина други гости и той беше сигурен, че това е така, защото Мемлик иска да го провери и проучи, ако е възможно, и дори да проведе разговор с него на четири очи. Носеше със себе си малкия изящен Коран, обвит в мека тънка хартия; лично беше подплатил страниците му с платими в Швейцария чекове. „О, паша — каза тихо, — разбрах за вашата легендарна библиотека и моля единствено за удоволствието на един обикновен любител на книги да ви предложи това допълнение към нея.“ Постави подаръка си върху малката масичка и прие поднесените му кафе и локум. Мемлик не отговори, дълго време дори не помръдна от мястото си на дивана, като по този начин му даде възможност да си изсърба кафето, след което подхвърли небрежно: „Домакинът е поласкан. Това тук са мои приятели.“ След това го представи доста формално на другите посетители, които представляваха доста странна сбирка за такова религиозно начинание. Доколкото Несим успя да забележи, не присъстваше нито една от важните особи на Кайро. Истината е, че не познаваше никого от събралите се, но все пак се държеше внимателно и любезно с всички. След това си позволи няколко бегли реплики за красотата и подредбата на приемната, както и за високото качество на подпрените на стената картини. Мемлик остана доволен от думите му и отвърна лениво:

— Това е едновременно моят работен кабинет и моята приемна. Тук живея.

— Често ми е била описвана — каза Несим с вид на покорен царедворец — от онези, които са имали щастието да ви посетят за работа или развлечение.

— Аз работя — рече Мемлик с блясък в очите — само във вторник. През останалата част от седмицата се развличам с приятелите си.

Несим не остана глух за заплахата в думите му. За мюсюлманите вторник е най-неблагоприятният ден за всякакви начинания, защото те вярват, че във вторник Бог е създал всички неприятни неща. Това е денят, в който се извършват екзекуциите на престъпници, и никой не смее да се ожени във вторник, тъй като пословицата гласи: „Ожениш ли се във вторник, във вторник ще те обесят.“ По думите на Пророка: „Във вторник Бог създаде абсолютната тъмнина.“

— За щастие — подхвърли Несим и се усмихна — днес е понеделник, когато Бог е създал дърветата. И насочи разговора към красивите палми, които се поклащаха пред прозореца: похват, който разчупи леда и му спечели възхищението на останалите.

Вятърът смени посоката си и след половин час несвързани разговори плъзгащите се врати в дъното на приемната се отвориха, за да влязат в банкетната зала, където вечерята беше сервирана върху две големи маси. Стаята беше украсена с великолепни цветя. Тук най-накрая, при вида на скъпите деликатеси, се усети известно оживление и приятелски дух. Няколко души се разприказваха, а самият Мемлик, който не сложи и хапка в устата си, се местеше бавно от групичка на групичка, колкото да промълви тихо маниерните си любезности. В ъгъла на масата се спря пред Несим и му каза съвсем простичко, дори някак честно и открито:

— Хоснани, отдавна искам да се срещна точно с вас.

— За мен е чест, Мемлик паша.

— Виждал съм ви по приеми, но никога не сме имали общи приятели, които да ни представят един на друг. За съжаление.

— За съжаление.

Мемлик въздъхна и взе да си вее с мухогонката, оплаквайки се, че нощта е гореща. После каза с тон на човек, който си говори наум, почти колебливо:

— Сър, Пророкът е казал, че голямата власт води след себе си големи врагове. Знам, че вие имате власт.

— Моята власт е незначителна, но въпреки това имам врагове.

— За съжаление.

— Наистина.

Мемлик премести тежестта си на левия крак и взе умислено да чопли зъбите си, после продължи:

— Мисля, че много скоро двамата ще се разберем.

Несим се поклони официално, но нищо не каза, докато домакинът му го гледаше изпитателно, дишаше тежко и равномерно през устата.

Мемлик рече:

— Когато искат да се оплакват, идват при мен — първоизточника на оплакванията. Досадно ми е, но понякога съм принуден да се застъпвам за тези, които се оплакват. Разбирате ли ме?

— Много добре.

— Има случаи, когато не съм задължен да предприемам някакво действие. Но има и такива, когато се налага. Следователно, Несим Хоснани, мъдрият човек премахва причините за оплаквания.

Несим отново се поклони елегантно и още веднъж замълча. Беше безполезно да се следва диалектиката на техните сравними постове, преди той да получи одобрение на предложения подарък. По всяка вероятност Мемлик усети това, защото въздъхна и премина към следващата групичка гости, а след малко вечерята приключи и цялата компания се оттегли отново в дългото помещение на приемната. Сърцето на Несим се разтуптя, защото Мемлик взе подарения му Коран, извини се и каза:

— Трябва да го сравня с другите в колекцията. Много скоро ще дойде шейхът — тази вечер е от Имбаби. Настанете се удобно. След малко идвам и аз. — Напусна стаята. И пак започнаха несвързани разговори, в които Несим се опита най-искрено да участва, въпреки че учестеният му пулс го задушаваше, а когато поднесе цигарата към устните си, видя, че и пръстите му треперят. След известно време вратите отново се отвориха, за да влезе слепият шейх, който беше дошъл да ръководи тази „нощ на Бога“. Всички го наобиколиха, здрависваха се с него и му изказваха поздравления и похвали. Но ето че Мемлик влезе ненадейно и Несим видя, че ръцете му са празни: каза си наум една благодарствена молитва и попи челото си.

Бързо успя да се успокои. Стоеше встрани от голямата навалица мъже в тъмни сака, сред които старият сляп проповедник стърчеше с празно, озадачено лице, което се обръщаше от глас към глас с вида на механичен прибор, създаден да регистрира звукови вълни; тоест изражение на леко объркване, подсказано от онова призрачно спокойствие на безусловна вяра, което е толкова по-удовлетворително, поради факта че разумът не може да го възприеме докрай. Ръцете му бяха скръстени на гърдите; изглеждаше смутен като престаряло дете, излъчващо кинетичната красота на човешко същество, чиято душа е превърната в оброк.

Пашата, който отново се появи, взе бавно да си пробива път към Несим, но с така забавени крачки, сякаш никога нямаше да стигне до него. Мудното му придвижване беше още повече удължено от поздравленията по пътя и от изражението му на необяснимо равнодушие. Най-накрая спря до лакътя на Несим, дългите му ловки пръсти все още стискаха украсената дръжка на мухогонката.

— Подаръкът е превъзходен — прошепна най-накрая с едва доловими нотки на сладост в гласа. — Така е, сър, вашето познание и вашето здравомислие са прочути. Ако се покажа изненадан, това би било проява на вулгарно невежество към този всеизвестен факт.

Формулата, която Мемлик използваше неизменно, беше така отработена и добре дефинирана на арабски, че Несим — нямаше как — наистина се изненада приятно. Представляваше специален словесен подбор, който би използвал само много образован човек. Несим не знаеше, че Мемлик я беше запаметил именно за подобни случаи. Той сведе глава, както се прави, когато човек получи високо признание, но остана безмълвен. Мемлик взе да премята мухогонката си, после добави, вече с променен глас:

— Разбира се, има и още нещо, само едно. Вече ви споменах за оплакванията, които пристигат при мен, скъпи ми ефенди. Във всички подобни случаи аз съм задължен рано или късно да разследвам причините. За голямо съжаление.

Несим обърна спокойния си черен взор към египтянина и все още усмихнат, рече тихо:

— Сър, докато дойдат коледните празници — въпрос на броени месеци — вече няма да съществуват причини за оплаквания. — Настъпи мълчание.

— Излиза, че моментът е важен — каза Мемлик замислено.

— Времето е въздухът, който дишаме, както се казва в поговорката.

Пашата се извърна наполовина към него и сякаш говореше на всички събрали се, добави:

— Моята колекция имаше нужда от вашите отлични познания. Надявам се, че ще можете да ми откриете и други подобни съкровища на Светото откровение.

Несим отново се поклони.

— Стига да намерим, че са приемливи, паша.

— Съжалявам, че не сме се срещнали по-рано. Жалко наистина.

— Жалко наистина.

Пашата отново се върна към ролята си на домакин и се отдалечи. Местата в широкия кръг от неудобни столове с твърди прави облегалки бяха вече почти заети от другите гости. Несим си избра един по в края, докато Мемлик се озова до жълтия си диван и взе бавно да се качва в него с вид на плувец, достигнал сал насред океана. Даде знак и слугите започнаха да прибират чашите от кафе и локумите. После внесоха специално за проповедника елегантен стол с висока облегалка, извити подлакътници и зелена тапицерия, който поставиха малко встрани, а не в средата на помещението. Един от гостите стана и с почтително мънкане поведе слепеца към мястото му. Прислугата се оттегли под строй, после затвори и заключи високите врати в дъното на стаята. Уирдът можеше да започне. Мемлик го откри официално с един цитат от теолога Газали^[110] — изненадваща новост за човек като Несим, чиято представа за пашата беше формирана изцяло на базата на слухове и хорски приказки.

— Единственият начин — каза Мемлик — да се съединиш с Бога е като общуваш непрекъснато с него. — След като произнесе тези думи, той се облегна назад и затвори очи, сякаш това усилие го беше докарало до изнемога. Но фразата подейства като сигнал, защото когато слепият проповедник източи мършавия си врат и вдиша дълбоко, преди да започне, присъстващите реагираха като един. Всички цигари бяха угасени на мига, всички кръстосани крака — прибрани един до друг, всички копчета — закопчани догоре, и всяка небрежност на позата и вида — коригирана.

Вече очакваха с нетърпение да чуят старческия глас — мелодичен и изтънял от възрастта, да произнесе началните строфи от Свещената книга и наистина нямаше нищо престорено или превзето в съсредоточеното благоговение на кръга от иначе продажни люде. Някои облизваха устни или се бяха привели напред с нетърпение, като че искаха да погълнат прозвучалите фрази; други бяха свели глави и затворили очи, сякаш дълбоко изживяваха някакъв нов вид музика. Старият проповедник седеше, кръстосал восъчнобелите си ръце в скута, когато произнесе първата сура с глас, преливащ от мекота и подплатен с дълбоко познаване — леко разтреперан отначало, но полека набра сила и увереност от настъпилата тишина. Очите му бяха широко отворени и лишени от всякакъв блясък като на мъртъв заек. Гостите следваха ритъма на напевните стихове, които капеха от устните му бавно и в захлас, а събрани заедно, постепенно си пробиваха път в общия поток на поезията, както пасаж риби следва водача си инстинктивно към дълбините на морето. Несим, който присъстваше по принуда и поради това се чувстваше притеснен, изведнъж усети как сърцето му се стопля от вълнение, защото той обичаше сурите, а старият проповедник имаше великолепен глас, макар че в началото произношението му беше още неравно и неизразително. Но това беше „глас от най-съкровените глъбини на сърцето“ — цялото му духовно присъствие се носеше като че по течението на кръвта в тези стихове, изпълваше ги със собствения си плам и човек усещаше как слушателите му тръпнат в отклик като корабни платна на вятъра. „Аллах!“, въздишаха те, припомнили си уместно подбраните фрази, и тези приглушени възгласи вдъхваха мощ и гръмовност на старческия глас със сладостните нотки във високия регистър. „Глас по-сладостен и от милосърдието“, казва една поговорка. Декламацията беше драматична и много разнообразна по стил, тъй като проповедникът сменяше тона, за да отговаря по-пълно на същността на думите, и той ставаше ту заканителен, ту умолителен, ту патетичен, ту поучителен, ту назидателен. Нищо чудно, че владееше словото до съвършенство, слепите проповедници в Египет се славят с невероятната си способност да запаметяват, и то целия Коран, който е около две трети по-дълъг от Новия завет. Несим го слушаше, изпаднал в унес и възхищение, гледаше право надолу в килима, омаян от приливите и отливите на поезията, която откъсна ума му от неспирните размишления, дето не му даваха покой, докато обмисляше възможните реакции на Мемлик по отношение на натиска, който Маунтолив беше длъжен да упражни спрямо него.

Между отделните сури настъпваха мигове на мълчание, по време на които никой не помръдваше, дума не проронваше, и всички изглеждаха потънали в размисъл. Тогава проповедникът забиваше брадичка в гърдите си, като че да събере сили, и безшумно сплиташе пръсти. После пак вдигаше незрящ поглед към светлината, продължаваше да рецитира и отново усещаше силата на думите, докато препускаха през съсредоточеното съзнание на слушателите. Минаваше полунощ, когато четенето на Корана приключи и сред присъстващите се усети известно облекчение, щом старецът премина към традиционните сказания, които не беше нужно да слушаш като музика, а по-скоро да следиш с остротата на ума, защото представляваха диалектиката на откровението — неговата етика и приложение. Гостите веднага реагираха на сменения тон и лицата им се оживиха, придобивайки обичайния си светски вид на банкери, студенти или бизнесмени.

Беше станало два часа след полунощ, когато вечерта приключи и Мемлик изпрати гостите си до външната врата, където ги чакаха колите с бяла роса по колелата и лъскавия хром. Каза на Несим с тих, предпазлив глас, който сякаш проникна до сърцевината на отношенията им като тежък отвес:

— Ще ви поканя отново, сър, за колкото е възможно по-обстоен разговор. Но помислете си. — И с пръст леко докосна копчето на сакото на своя гостенин, като че да подчертае забележката.

Несим му благодари и тръгна по алеята сред палмовите дървета към мястото, където беше паркирал колата си. В голямото му успокоение обаче не липсваха следи от съмнение. В най-добрия случай, мислеше си той, съм успял да извоювам известен отдих, който с нищо не променя по същество враждебността на действащите срещу мен сили. Дори и временен отдих бе нещо, за което да се чувства благодарен, но докога ли щеше да продължи? На този етап беше невъзможно да се каже.

Жюстин не си беше легнала. Седеше във фоайето на хотел „Шепърдс“, точно под часовника, с недокоснато турско кафе пред себе си. Изправи се рязко, когато той влезе през двукрилата врата на хотела с обичайната си мила и приветлива усмивка; не се помръдна, само го гледаше втренчено и с особено напрежение, сякаш се опитваше да дешифрира чувствата му по стойката. Но скоро се успокои, усмихна се облекчено:

— Отдъхнах си! Слава на Бога! Разбрах по лицето ти, като влезе. — Двамата се прегърнаха нежно, после той се отпусна в стола до нея и прошепна:

— Боже Господи, по едно време си мислех, че никога няма да свърши. Част от времето прекарах в ужасни терзания. Сама ли вечеря?

— Да. Видях Дейвид.

— Маунтолив?

— Присъстваше на някаква голяма вечеря. Кимна ми хладно, но не се спря да говори с мен. Разбира се, беше в компанията на други хора, банкери или нещо подобно.

Несим си поръча кафе и докато отпиваше, й разказа как е минала вечерта му с Мемлик.

— Ясно е — рече замислено, — че натискът, който англичаните оказват, е въз основа на онази кореспонденция, която са заловили в Палестина. От офиса в Хайфа вече са осведомили Каподистрия. Това би било добра гледна точка, от която да се представят нещата пред Нур и така да бъде принуден да… действа. — Върху гърба на плик нарисува малка бесилка с молива си и провеси на нея дребна, подобна на муха жертва. — Онова, което успях да разбера, е, че Мемлик може да забави предприемането на действия, но и че упражняваният натиск е твърде силен, за да бъде пренебрегнат задълго; рано или късно той ще бъде принуден да се съобрази с Нур. Отвърнах му, че на практика до Коледа ще бъда в състояние да… да изляза от зоната на опасността. И тогава разследванията му няма да доведат доникъде.

— Ако всичко върви по план.

— Всичко ще върви по план.

— И после какво?

— После какво ли? — Несим протегна дългите си ръце над главата, прозя се и се приведе към нея. — Ще заемем нови позиции. Да Капо ще изчезне; ти ще заминеш. Лейла ще отиде в Кения на дълга ваканция заедно с Наруз. Ето какво!

— А ти?

— Аз ще остана, за да държа положението под око. Общността има нужда от мен. От чисто политическа гледна точка трябва да се свършат още много неща. После ще дойда при теб и заедно ще отидем на дълга ваканция в Европа или където ти кажеш…

Тя го фиксираше без усмивка на лицето.

— Не съм спокойна — обади се най-накрая и потрепери. — Несим, дай да се поразходим с колата край Нил за около час. Нека се опитаме да си съберем мислите преди лягане.

С удоволствие я послуша и в продължение на час колата се носеше безшумно по достолепните пътища край Нил с шпалир от тропически дървета покрай тях, моторът мъркаше тихо, а те разговаряха приглушено и на пресекулки.

— Това, което ме тревожи — каза Жюстин, — е, че вече си в ръцете на Мемлик. Как изобщо ще се отървеш от него? Ако разполага с безспорни доказателства срещу теб, той никога няма да отпусне хватката си, докато не те изстиска докрай.

— И в двата случая — отвърна й Несим кротко, — за нас е лошо. Защото, ако той започне открито разследване, знаеш много добре, че това ще даде възможност на правителството да секвестира имуществото ни. Лично аз предпочитам да задоволявам личната му алчност колкото е възможно по-дълго. След това ще видим. Сега най-важното е да се концентрираме върху предстоящата… битка.

Докато произнасяше думата, минаваха покрай ярко осветената градина на британското посолство. Жюстин се сепна и го дръпна за ръкава, тъй като в този миг зърна слаба фигура по пижама, която се разхождаше по зелената морава с онзи разсеян вид, който и двамата добре познаваха.

— Маунтолив — каза му тя. Несим погледна тъжно към градината и своя приятел, ненадейно обзет от изкушението да спре колата и да го изненада, като изтича при него. Подобен жест би бил съвсем в стила на връзката им отпреди не повече от три месеца. Какво се бе случило с всичко това?

— Със сигурност ще настине — подхвърли Жюстин, — виждаш ли, бос е. И държи телеграма в ръката си.

Несим даде газ и колата зави надолу по булеварда.

— Предполагам — каза той, — че страда от безсъние и е искал да охлади ходилата си в студената трева, преди да се опита отново да заспи. Самата ти често го правеше. Не си ли спомняш?

— А телеграмата?

Нямаше кой знае каква мистерия в телеграмата, която страдащият от безсъние посланик държеше в ръка и към която поглеждаше от време на време, докато се разхождаше бавно в собствената си градина и пушеше пура. Веднъж седмично играеше шах с Балтазар чрез телеграми — нещо, което по онова време му действаше успокоително и представляваше онзи вид отмора, която грохналите от работа мъже извличат от решаването на кръстословици. Не забеляза голямата кола, която мина безшумно край оградата и пое към града.