Диана Петрова
Лечебната сила на страшните момичешки сънища (7)

Паякът

Сънят: На висока планина сме, остър връх. Мама седи както обикновено загледана надалеч и замечтана и не чува какво й говоря. Със скръстени ръце е, притеснена е. От ръба се появява гигантски черен паяк с голямо дупе и щипки. Тръгва да ме гони. Опитвам се да извикам, но не мога, а тя гледа в далечината както преди. Нямам глас. Тръгвам да падам, тя просто ме гледа как падам от ръба. Падам на земята и се събуждам.

Този сън е толкова красноречив, че не знам дали има нужда от тълкуване. Той препраща към по-ранен пасаж, в който цитирах коментара й, че не е знаела как да стигне до мен. Подсеща ме за времето, в което вече бях толкова преуморена и отчаяна от притесненията, че се пазех от новите оплаквания на Мария, като се отнасях по посочения начин в съня. Заглеждах се напред и го правех не от слабост, а защото исках да се съхраня, да запазя силите си за нова борба. Черният паяк или негативният образ на майчинството, я погва, а тя няма глас да извика.

Тук ще кажа няколко думи за загубата на глас. След моята операция аз получих говорен дефект, който сега и да не е много видим, беше белязал юношеството ми. Просто заеквах, когато трябваше да се изправя пред нещо важно, като че ли притежавах вътрешен поразител, който искаше да ме остави в предишното ми положение на безпомощно дете. Често по време на войната ми за здравето на Мария самата аз сънувах кошмари, в които я губя и не мога да извикам за помощ, кошмари, на които няма да се спирам, но от които настръхвам и до днес, защото те добавяха допълнителна реалистичност заради говорния ми дефект.

Докато разговаряхме с нея, тя сподели, че често е сънувала сънища, в които не може да извика за помощ към мен.

Мисля че тази двустранност в прекъснатата комуникация е посланик от сънищата, който добре изразява как нейното несъзнавано не може да стигне до моето съзнание и тя не може да ми предаде най-важното от всички съобщения, а именно: „Помощ!“, „Спаси ме!“.

Толкова дълбок беше страхът ми от перспективата за развиващата се у дъщеря ми женственост, че за да спася Мария от този потенциален убиец, аз сякаш отрязвах всичките си усилия да й помогна. Това поведение е подробно описано от Доналд Калшед в неговата книга за травмата и отразява онова ниво на несъзнавана защита при сериозни травми, в която несъзнаваното прави всичко, за да спаси човека от страшен инцидент подобен на вече изживяния, само че това спасение понякога е на твърде висока цена, цена, за която несъзнаваното не си дава сметка.

Ето гласът на моето несъзнавано: Защо да пораства моето малко момиче, като след като приключи с детството, ще дойде нещо много по-страшно и по-опасно?

Ето гласът на моето съзнание: Нея ли лекувам или малкото момиче у себе си?

Разбира се, по онова време не си давах сметка за нищо от това, но ето че тя е усещала хладината на този вътрешен „защитник“, който е готов да пожертва всичко, за да не се стигне до опасност от травма, поразител, който стои вкаменен от ужаса, който готви неизбежно задаващата се в далечината женственост.