Диана Петрова
Лечебната сила на страшните момичешки сънища (1)

Въведение

Терасата ми се намираше на тринайсетия етаж, а гледката представляваше безмеден кошер от двустайни правоъгълници, слепени един до друг. Погледнати през цигарен дим, тези разноцветни многоетажни структури представляваха старите военни блокове в „Надежда“. През стъклената завеса на сълзите обаче те напомняха човешкото несъзнавано — стотици еднотипни клетки слепени човешки животи, разнообразни архетипни изходи от ежедневието, а именно изневери, пиянства, скандали, старческо усилване на телевизии, лай от кучета, скърцане в гърлото на съседките по време на сутрешните скандали. Тази тераса представляваше моето малко спасение от шестгодишното ми болничното ежедневие с Мария. Седемгодишната ми дъщеря приемаше насилствено моите горчиви отвари, поставянето на антибиотични влагалищни глобули, ежедневните смрадликови легени, поемането на кутии с лекарства, студените мокри чаршафи около тялото си и безбройни изследвания, някои от които се осъществяваха с упойка.

Аз приемах насилствено най-вече гледката на свити лекарски рамене.

Четирийсетдневните й периоди с повишена температура, спонтанните влагалищни кръвотечения, псориатичните прояви около очите, гениталиите, главата и подмишниците, драстичната загуба на тегло, самоначупването на ноктите й, редовните повръщания и изпускане по голяма нужда, влечението й към скачането от високо и ужасните й кошмари нощем — всичко това беше отчаяло както лекарите, така и мен. Бях се смачкала до такава степен, че не можех вече да вярвам, че малката ще оздравее.

Още помня самотният й рожден ден, в който тя отново имаше висока температура и кръвотечение от влагалището. Отново стоях на терасата на тринайсетия етаж и наблюдавах малките видими парчета от страданията на другите. Очите ми се наляха със сълзи. До мен отляво кацна опърпан еднокрак гълъб. Сълзата на лявото ми око преля първа и капна, а той се стресна от внезапното й търкулване, литна и кацна върху перваза на друга тераса. Беше ме взел за захвърлен предмет, статуя, взираща се в бетонните посткомунистически гиганти отпред, като ужасена Горгона пред лицето на болестта. Усетих върху клепките си полъха от размахването на крилата му. Нима гълъбът бъркаше?

Никой освен сънищата не знаеше каква беше болестта на Мария. Всички стояхме и наблюдавахме като вкаменени бавното изтощение на борбеното й скелетоподобно тяло. Тогава го реших бързо и окончателно, може би защото други варианти не останаха. Ако исках детето си обратно, трябваше да се раздвижа. Трябваше така здраво да се раздвижа, че на всяка цена да разчета съновните послания.

Сълзите спояват и носят съзидателна сила, свързват разпръснатите елементи и дойдоха точно навреме, за да измият очите ми, така че аз да видя нещата по нов начин. И аз не ги видях веднага, но ги видях ето така: