Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (18)

Петък, 4 декември 2009

09:00

Ийст Хемптън, Лонг Айлънд, Ню Йорк

Всичко беше изгубено.

Е, той наистина разполагаше с още около двайсет милиона долара в брой, но бе задлъжнял със сума, надхвърляща многократно авоарите му.

През лятото настъпваше крайният срок за погасяване на кредитите, а и крайният срок Сюзън да получи своя дял от общото имущество.

Такова вече просто нямаше.

Ото Шулц обикаляше из голямата си празна вила с чаша бърбън в ръка. Кубчетата лед подрънкваха лекичко при всяка негова крачка. През последните два часа изпи три чаши. Сега държеше четвъртата.

Най-безцеремонно отпрати Рут, която дойде да му приготви вечеря. От обяд Ото Шулц не бе ял друго освен пакетче фъстъци, ала не чувстваше глад. Вечерната тъмнина настъпваше откъм морето с тежки дъждоносни облаци, но той не запали осветлението. Единствено външните лампи, които се включиха автоматично, разпръскваха мрака в стаята, като чертаеха ивици жълта, приглушена светлина по пода. Ото Шулц сновеше от единия край на стаята до другия. Напред-назад, напред-назад.

Всичко беше изгубено.

Преди петнайсет месеца — през септември миналата година — той разбра, че голямата инвестиция във високорискови ипотечни ценни книжа се намира пред провал, но все още таеше известни надежди. Капиталът му не се бе изчерпил: притежаваше много имоти, портфейл от акции в „Мъркюри Медикъл“, както и други активи. Понеже трийсетте милиона, потънали безвъзвратно в безумната покупка на структурирани облигационни емисии, бяха отпуснати от кредитни институции, Ото Шулц се принуди да тегли все нови и нови кредити, за да обслужва старите си заеми. Банките му отпускаха средства, защото виждаха достатъчно обезпечение в недвижимото му имущество и в репутацията му на сериозен предприемач. Неусетно обаче въртележката се завъртя прекалено бързо.

Прекалено бързо.

— Не съм финансист — това каза Ото на Джо Джаксън през онази фатална вечер на 2006-а.

И се оказа прав.

Ото Шулц беше предприемач. Познаваше законите на икономическия растеж, принципите на производството, умееше да ръководи и да организира. Увеличаваше благосъстоянието си, като създаваше продукция. Откакто се върна от Виетнам — още съвсем млад, — постепенно и уверено усъвършенстваше уменията си да създава все повече, по-големи и по-качествени продукти на по-изгодни цени от конкурентите си. Така изгради империята си — първо „Аполо Мед-Елек“, а след сливането с „Джемини Фармаси“ — „Мъркюри Медикъл“.

Ото Шулц измерваше успехите в живота с постигнатите печалби. Оценяваше растежа и обема на производството, работните места и успешния мениджмънт на компанията най-вече по стойността на нетния финансов резултат на „Мъркюри Медикъл“.

Мъж на неговата длъжност владееше, разбира се, всички неписани правила на финансовия пазар и умееше да следи развитието му. Ото преведе „Мъркюри Медикъл“ непокътната през икономическата криза — постижение, което предполага задълбочени познания как функционира пазарът.

И как не функционира.

И въпреки всичко най-силната му страна се криеше другаде.

Ото Шулц притежаваше изключителна интуиция, която му помагаше да вземе решение кои малки фирми да купи, обезглави и инкорпорира в „Мъркюри Медикъл“ и до кои да не припарва, дори целият свят да крещи „купувай, купувай!“. Никога не се осланяше на очаквания за още непроизведени продукти и изобщо не се впечатляваше от оптимистичните спекуланти, които, с надеждата за печалба в далечното бъдеще, представяха чисто теоретични идеи като вече налични главозамайващи суми. Той анализираше единствено суровите факти, а не мечтите за евентуален успех. При вземането на неотложни решения за пазарни оферти, навлизане на нови пазари, свиване или разширяване на дейността на компанията и нови инвестиции го водеше безпогрешният му инстинкт. По отношение на непредвидимите скокове и сривове на фондовия пазар Ото Шулц не се чувстваше особено далновиден. Активите там се покачваха и падаха само въз основа на слухове и зловредни измислици: величини, към чието повлияване Ото никога не бе притежавал нюх.

И въпреки това се изкуши.

Джо Джаксън му обеща толкова главозамайваща печалба, че Ото не устоя на предложението му.

Ото Шулц се продаде на дявола, а отчаяните му опити да си възвърне изгубените средства и да измисли как да обслужва големите си заеми го тласнаха към някои хитрини. През януари новият президент на САЩ встъпи в длъжност. Тогава икономиката на страната беше оголена, обезчестена и с прекършен гръб. Ото Шулц започна да купува акции. Говореше се, че това е хитър ход, защото сривът на американската икономика нямало да продължи дълго. Който има пари, да купува, да се въоръжи с търпение и да чака да настъпят по-добри времена. Страната се намираше в силно опиянение от идването на Обама: отсега нататък нещата щели да вървят само към подобрение.

За жалост Ото нямаше пари и затова изтегли още заеми. Някои от покупките му се оказаха провал, други акции започнаха да се покачват през лятото на 2009-а, както се бе надявал. Но покачването ставаше много бавно. Преди да е реализирал сериозна печалба, се принуди да прибегне до тегленето на краткосрочни заеми с по-висока лихва. За да ги изплаща, изтегли още няколко кредита. На два пъти Ото посегна към единствените си спестявания: акциите в „Мъркюри Медикъл“ на стойност повече от четирийсет милиона долара. В първите години на „Аполо“ Джон Мюндал и Ото Шулц държаха по двайсет процента от акциите на компанията, но след множество наложителни емисии, продажби, покупки и сливания ценните книжа на Ото намаляха и станаха по-скоро незначителни спрямо общия брой. Ото Шулц беше важен за „Мъркюри Медикъл“ не в ролята си на акционер, а като всепризнат лидер и шеф.

И все пак четирийсет милиона долара са сериозна сума. Ото се принуди да продаде част от акциите си. Избухна ужасен скандал, въпреки че той не пускаше на борсата книжа за повече от пет милиона наведнъж. Проклетият пазар реагира тревожно на новината, че главният изпълнителен директор на компанията е решил да продава акциите си. Ото мотивира постъпката си с желанието да купи жилища на трите си деца и помоли хората да уважат неприкосновеността на личния му живот.

Децата реагираха равнодушно на изявленията му. Никога не се бяха интересували от професията му.

Оставащите му акции обаче струваха далеч по-малко от дълговете, които влачеше, а и всички имоти бяха ипотекирани до няколко етажа над стрехите.

Ото Шулц беше разорен.

Фалира, макар никой да не знаеше.

Никой не биваше да разбира.

И в никакъв случай Сюзън.

Ото спря насред стаята и изгълта бърбъна в чашата си на един дъх.

Можеше да хвърли картите на масата, да разкъса споразумението за подялба на общото имущество и да обясни на Сюзън, че когато всичко е изгубено, и императорът остава с пръст в устата.

Дори Сюзън няма да получи нищо.

Да обяви лична несъстоятелност, означаваше да се оттегли от поста си в „Мъркюри Медикъл“.

Щеше да изгуби всичко и така да докаже, че онзи дългокос бояджия може да се грижи по-добре за Сюзън, а тя е направила правилния избор, като е напуснала съпруга си след близо четирийсетгодишен брак. Обявявайки фалита си, би се унижил да признае, че е по-жалък от алкохолизирания любовник на Сюзън.

Ото Шулц без пари, власт и ръководна позиция не би бил Ото Шулц пред семейството си и пред света.

И пред самия себе си.

Загледа се през прозореца. Дъждът се усилваше непрекъснато. Сведе очи към дигиталните цифри, светещи в червено на самото стъкло малко над нивото на пода, и видя, че температурата навън е спаднала рязко. През нощта се очакваше сняг.

Още една чаша бърбън, помисли си той и тръгна към барчето.

Само още една.

Не се чувстваше пиян, нито дори замаян. Посегна към съда с кубчета лед. Рут го постави върху масата с огромно нежелание, след като й забрани да му приготви вечеря. Пусна кубчетата в чашата си и я напълни с алкохол до ръба.

Остана му един-единствен коз.

Преди време Джо Джаксън му спомена за така наречените put-опции — опции за продажба — и му обясни много подробно как се действа с тях. Тогава той само изсумтя презрително: печалба от нещо, което се проваля, противоречеше на цялото му същество.

Но тогава се намираше на гребена на вълната и разполагаше с много пари.

Тогава — да, но нещата се промениха.

През последната седмица се зае да си припомни как функционират опциите за продажба.

Взе чашата. Изведнъж нещо го прихвана и той се отправи към малката стая до кухнята, обзаведена по идея на Сюзън. Не беше стъпвал вътре, откакто тя си тръгна, но знаеше, че Рут поддържа стаичката. Отвори вратата, прекрачи прага и направи няколко крачки. Почувства се, все едно Сюзън се е върнала при него. Ароматът й продължаваше да се носи из стаичката — или вероятно Ото си въобразяваше — и за миг му се стори, че я вижда, седнала в дълбокото червено кресло с книга в скута. Растенията, които тя обожаваше, все още бяха живи. Той включи невидимите светодиодни лампички, а те окъпаха малкото помещение в приглушена светлина. Грижливо гледани саксийни растения лъснаха пред очите му. Тази стая му се виждаше съвсем различна от останалите в къщата. Беше по-малка, разбира се, много по-малка, но с ефирни пердета на дребни цветчета и етажерки, където подредба на пръв поглед липсваше. Тук-там Сюзън бе наслагала разни фигурки за украса: приказни животни, изработени от четчици за почистване на лули, някоя и друга кола играчка от парчета твърд картон, оцветен в синьо. От тавана до стола висеше миниатюрен ангел, чиито съставни части личаха при по-внимателно вглеждане: сурови макарони, слепени и лакирани в жълто.

Тази стая никак не се вписваше в стила на къщата. Прекрачвайки прага й, Ото се потопи в друг свят. Седна. Отпи от бърбъна. Затвори очи и си пое дълбоко въздух.

Възможностите за изход не бяха съвсем изчерпани. Остана му билет, макар и един-единствен, с който да се върне към истинската си същност. Пътуването обаче се очертаваше доста рисковано.

Вирусът, създаден от Дейвид Кроу, представляваше последния му коз. Ото реши да го използва.

— Всичко или нищо — прошепна той, докато се наслаждаваше на вкуса в устата си.

Помнеше ясно как изпадна в състояние на силна възбуда вечерта, когато Питър Адамс влезе в кабинета му и съобщи за скандалната пробойна в мерките за сигурност, позволила на откачения гений Дейвид Кроу да създаде смъртоносен вирус не къде да е, а именно в лабораториите на фармацевтичната компания. По-кошмарна вечер Ото не бе преживявал през цялата си професионална кариера.

Ото Шулц се имаше за корав мъж, ефективен и понякога безпощаден. Случваше се да се разгневи, но не и да изгуби контрол. Силните емоции, смяташе Ото, подхождат на жените и на по-незначителните мъже от мен. Питър Адамс обаче успя да разклати сериозно равновесието му.

За щастие Ото прибра флашката на сигурно място.

Питър Адамс почина през нощта след разговора им.

Ото си спомняше съвсем ясно кога точно научи за смъртта му: един съботен следобед. Тъкмо се прибираше от едночасов джогинг по плажа и се бе отправил към фитнес студиото, за да завърши тренировката си с вдигане на тежести. На пътеката покрай южната стена на къщата Сюзън го пресрещна. Изглеждаше силно разстроена и той инстинктивно я прегърна и започна да я успокоява. Чак след няколко минути разбра какво му казва.

Новината за смъртта на Питър му донесе неописуемо облекчение и той едва успя да се престори на шокиран. В главата му нахлуха хиляди мисли и той благодари на съдбата, че Сюзън, изцяло погълната от скръбта си, изобщо не обърна внимание на неговата реакция.

През следващите дни Ото Шулц се чувстваше силно обезпокоен. Малцина видяха Питър да влиза в кабинета му в петък следобед, а ако Адамс не го бе излъгал, абсолютно никой не знаеше за какво точно са разговаряли.

Смъртта на Питър Адамс сложи край на най-сериозния проблем в „Мъркюри Медикъл“.

Ото Шулц се тревожеше да не би полицията да сметне убийството на Питър Адамс за поръчково. Но безпокойството го гложди само няколко дни. Тъй като се установи, че Питър, кой знае вследствие от каква идиотска приумица, бягал из Сентръл Парк след полунощ, разследващите приключиха случая със заключението „жертва на сляпо насилие или нападение с цел грабеж“. Ото присъства на погребението и се погрижи вдовицата Катрин да получи солидна сума за сбогом. После отново можеше да диша свободно.

Вирусът се намираше на сигурно място в сейфа в кабинета му и Ото реши да забрави завинаги за Питър Адамс и Дейвид Кроу.

Но наскоро пак се сети за тях.

Затвори очи и се отпусна в червеното кресло на Сюзън. Тапицерията сякаш още пазеше очертанията на тялото й. Рязко се поизправи и отпи още една глътка. Спомняше си с каква унищожителна точност обясни на Питър последствията от евентуалното огласяване на проблема. Тогава Ото настоя да унищожат флашката с вируса и да приключат със случая, но Питър Адамс му възрази разпалено, макар да си даваше сметка какви икономически загуби ще донесе новината за наличието на потенциален дефект в „Деймос“. А разпространението на вируса би отприщило истински кошмар или по-конкретно временен срив на акциите с трийсет процента, предположи Ото. Ако купи опция за продажба на акции със срок от шест месеца и страйк, с десет процента по-нисък от актуалния курс, го очакваше сериозна печалба.

Бе заделил двайсет милиона долара и успя да изцеди от кредитния пазар още толкова, благодарение на несломимата си упоритост. За съжаление тези четирийсет милиона долара изглеждаха направо като дребни пари на фона на дълговете му, но put-опцията, която се канеше да купи, при успех не просто би стабилизирала финансовото му положение, а би му възвърнала и старото му аз.

Така Ото Шулц щеше да стане отново някогашния финансов лъв.

Ако put-опцията му донесе печалба, разбира се.

Отне му три седмици да планира всичко.

С помощта на шестима независими един от друг посредници — двама на Каймановите острови, един в Швейцария, един на Бахамските острови и двама на Британските Вирджински острови — ще купи опции за продажба. Ще похарчи всичко, което притежава.

Или по-точно: което не притежава.

При тази мисъл се усмихна кисело и стана от креслото на Сюзън. Ако в деня на падежа на опцията акциите на компанията отбележат спад от трийсет процента, го очакваше печалба от двеста и осемдесет милиона долара.

— Двеста и осемдесет милиона долара — каза на глас той и затвори завинаги вратата на стаичката, обзаведена от Сюзън. — А ако щастието ми се усмихне — дори повече.

Камуфлирането на трансакциите ставаше сравнително лесно.

Винаги се бе удивлявал колко лесно се оперира анонимно на фондовия пазар. Благодарение на интернет и с помощта на посредници от общества с по-либерални закони и по-дискретни процедури от американските, проследяването на паричния поток ставаше невъзможно.

Почти невъзможно.

Оставаше известен риск, разбира се, и успехът или провалът на Ото изцяло зависеха от надеждността на финансовите лабиринти, които бе конструирал.

Освен това го занимаваше въпросът как да изнесе вируса.

Отначало обмисляше да го направи сам. Да скалъпи някаква история: получил го в анонимен плик; да напише и кратка загадъчна бележка и да я занесе в кабинета на новия шеф на софтуерния отдел заедно с флашката, все едно няма представа какво е.

Ото Шулц не можеше да прецени дали новият началник е толкова прецизен като предшественика си. Дори Питър с присъщото му усърдие се бе затруднил да разбере какво съдържа малката програмка. И все пак Ото сметна, че този вариант е най-приемлив. Така вирусът ще нанесе поражения в компанията, която ръководи, и това ще му даде възможност да покаже гнева си от появата му и да решава какво да предприеме „Мъркюри“ след установяването на проблема.

Но появата на вируса на работното му място носеше не само дивиденти.

Изведнъж прецени, че колкото по-далеч от него открият вируса, толкова по-добре. А и вирус, който се разпространява неконтролируемо, му се стори за предпочитане вместо вирус, изолиран в софтуерния отдел на компанията. Даде ли го на подчинените си, те никога няма да позволят на фондовия пазар да изтече информация за него.

„Мъркюри Медикъл“ ще задейства незабавно изтегляне на продукта „Деймос“ с някакво бегло обяснение, което не отговаря на цялата истина. Аферата ще предизвика финансови загуби и акциите ще тръгнат надолу. Ако Ото си изиграе картите подобаващо и ценните книжа дори отбележат сериозен спад, едва ли ще се сринат чак с трийсет процента.

Вирусът трябва да бъде открит от друг, външен човек, заключи Ото. За да реагира пазарът негативно, е нужно да стане пределно ясно, че се касае за вирус. Следователно човекът, който ще открие вируса, трябва добре да познава „Деймос“, но да не работи в компанията.

Да живее далече.

Колкото е възможно по-далече.

Дори след петата чаша бърбън Ото се чувстваше напълно трезвен.

Побърза да излезе от кухнята. Някога тук цареше уютна атмосфера, но сега помещението приличаше повече на просторна кухня в луксозен хотел. Благодарение на старателната Рут голите повърхности лъщяха, металните плотове хвърляха матови отблясъци, а всички врати на шкафовете светеха от чистота. Кухнята изглеждаше стерилна. Мъртва. Ото реши да промени нещо в интериора. Но преди това се налагаше да измисли какво да предприеме с вируса на Дейвид Кроу. Най-накрая почувства глад. Сигурно алкохолът изостри апетита му.

Отвори хладилника. Вътре имаше изобилие от продукти, защото отдавна предупреди Рут да е готова за гости по всяко време. Посегна към отделението на вратата и извади парче бекон и няколко яйца. Все ще се справи с толкова просто ястие. Остави продуктите върху плота и се зае да търси нож из чекмеджетата.

Изборът му падна върху Ян ван Лире, регионален шеф на филиала в Дърбан, и върху Хал Бристол, ръководител на техническия отдел в хонконгското подразделение на „Мъркюри Медикъл“. Ван Лире се оказа отличен кандидат за целите на Ото Шулц поради една-единствена, и то съвсем очевидна причина: беше си спечелил омразата на служителите от софтуерния отдел и от отдела по сигурността. Ван Лире оглавяваше списъка с мениджъри от целия концерн, подали най-много сигнали за нередности. Наистина, обезпечаването на сигурността в „Мъркюри Медикъл“ се подчиняваше на изключително строги правила и протоколът задължаваше всички служители в компанията незабавно да информират централата при подозрение за нередности. Ван Лире обаче приемаше тези задължения твърде присърце. Само през първото полугодие на 2009-а той бе изпратил деветнайсет сигнала за нарушения в офиса, в качеството на продуктите, в поведението на служителите, в бюджета и в бог знае още какво. През октомври го повикаха на среща в Ню Йорк и след като го смъмриха, Ван Лире се поуспокои. Но анонимна пратка, съдържаща флашка с подозрителна програма и придружена от съмнителна бележка, със сигурност щяха да се окажат достатъчен стимул Ван Лире да се върне към старите си навици.

За всеки случай Ото реши да изпрати копие и на Хал Бристол — най-способния инженер в целия концерн. Ако не бе настоял да живее в Хонконг, Хал щеше в момента да оглавява софтуерния отдел. За не повече от час Бристол щеше да разгадае програмата.

И да вдигне тревога.

Най-сетне Ото Шулц намери нож и тиган. Котлонът загря бързо. Пусна пет парчета бекон в нагорещения тиган.

Изведнъж някаква неясна мисъл се стрелна в главата му.

Спомен… разговор… не помнеше с кого.

Ото Шулц поклати глава и се опита да възкреси случката в паметта си. От тигана започна да пръска мазнина, той се отдръпна крачка назад и се сети.

Мортен Мюндал.

Аликзандър Граус предупреди Ото да внимава с младия амбициозен син на Джон. По време на обяд в „Роса Мексикано“ Алекс му съобщи, че Джон се е самоубил, и посъветва Ото никога да не обръща гръб на сина му. Тогава Ото не обърна никакво внимание на думите му.

С Мортен се разбираха отлично. Още съвсем млад, младежът оглави отдела, отговарящ за продажбите в Северна Европа. С Ото го свързваше продуктивно сътрудничество, основано на взаимно доверие, макар и да не се превърна в приятелство. В началото Ото остана крайно изненадан от дружелюбното отношение на младия мъж. Явно не знае цялата истина за причините баща му да се оттегли от „Мъркюри“, заключи Ото. Постепенно обаче престана да мисли за това. Нещата вървяха по план: Мортен Мюндал заемаше висока позиция в йерархията на концерна и следователно беше длъжен да се разбира с лидера.

Ото разбърка бекона в тигана. Потъна в мисли за миналото. Наистина след смъртта на Джон нещо се случи с Мортен. Продължаваше да се държи коректно, да работи неуморно и да демонстрира амбициозност, но в поведението му се прокрадна нещо хладно и стегнато, все едно стоеше нащрек. Всъщност двамата се виждаха само три-четири пъти в годината. През останалото време общуваха по телефона. След смъртта на баща си Мортен престана да говори с Ото за неща извън работата. По-рано двамата често сравняваха с какъв хендикап участват в турнирите по голф или колко вдигат от лежанка, а като се срещнеха, Мортен му носеше дребни подаръци: нов запис на някоя от любимите класически творби на Ото, книга за американските фарове, купена от антикварна книжарница, бутилка отлежало вино. Всички тези жестове секнаха отведнъж. Чак сега Ото направи връзката със смъртта на Джон.

Докато чукаше яйцата едно по едно в ръба на тигана, жълтъкът на едното се раздели. Половината изтече върху печката, а другата половина моментално загоря по ръба заради силно нагрятата плоча.

— Shit^[1]! — процеди той и изключи котлона.

После прехвърли бекона в чиния, отвори хладилника, извади три домата и една чушка и ги сложи до бекона, без да ги реже.

— Shit — промърмори още веднъж и занесе храната на масата, прилична на барплот, с четири високи табуретки от едната страна.

Да, след смъртта на баща си Мортен Мюндал определено се промени. Навярно Алекс имаше право.

След като изгълта набързо бекона, Ото Шулц взе яркочервената чушка в ръка и я огледа.

Ако на Мортен Мюндал наистина вече не можеше да се разчита, Ото щеше да му подаде примамлива стръв.

Ще му изпратя чудесен подарък, помисли си Ото Шулц и захапа сочния зеленчук като ябълка.

Трима души щяха да получат възможността да открият вируса и така — да помогнат на Ото Шулц да си възвърне старото аз.

Очертаваха се отлични изгледи за успех.

„Няма начин да не успея“, отсече той наум.