— Не е — настоя Сара и сложи ръка върху бедрото му, за да го прекъсне; двамата седяха един до друг от дългата страна на масата, а Гран и Беняминсен — от двете къси, все едно бяха привикали Ула и Сара на съдебно изслушване. — Знаем от вчера следобед. Всъщност от късния следобед. Тогава прозряхме взаимовръзката и решихме да…

— Но още от събота, тоест отпреди четири дни, сте знаели, че онова нещо на „Мъркюри“ дава дефект?

— Да — смотолеви Ула и започна да гризе нокътя на палеца си.

— Не — високо отвърна Сара. — В нощта срещу събота се появиха някои съмнения, но се потвърдиха чак снощи. И не говорим за „нещо“, а за имплантируем кардиовертер-дефибрилатор.

Слабите й пръсти описаха кавички във въздуха и тя продължи:

— Медицинската ти компетентност наистина се свежда до ускорен курс за медицински сестри, но все пак…

— Достатъчно съм компетентен да си дам сметка, че в хижи не се експлантират дефибрилатори без упойка и с алкохол като дезинфектант — прекъсна я хладно Гран. — Осъзнаваш ли какво ще ни струва тази каскада? Разбираш ли как това твое хрумване ще повлияе на безупречното ни реноме?

— Реноме — презрително повтори Сара. — То ти е първата грижа.

— Не първата! Но само се постави на мое…

— Успокойте се — прекъсна ги началникът на болницата Беняминсен и вдигна ръце. — Станалото — станало. Въпросът е какво ще правим оттук нататък. Случили са се две… убийства…

В стаята настана тишина. Преди няколко часа рукна пороен дъжд. Задуха силен вятър и храстите заудряха по прозорците. Пролетта отново отстъпи. Сара зъзнеше.

— … две предумишлени убийства и един опит за убийство в нашата болница — обобщи Коре Беняминсен.

После поклати глава, все едно още не можеше да повярва на разказаното от Сара Цукерман.

— Вероятно правилникът изисква да вземем мерки? — обърна се въпросително той към директора.

— Веднага ще уведомя главния мениджър — отвърна Гран. — А той ще запознае със ситуацията останалите членове от борда по телефона, ако не успее да ги събере. После трябва да информирам изпълнителния директор на „Здраве Юг-Изток“. Понеже имам насрочена среща с нея в десет, със сигурност ще я уведомя. Нужно е, разбира се, да сезираме и комисията за медицински одит и да съобщим в полицията. Ще се обадя лично на полицейския началник в Аскер и Берюм веднага щом уведомя главния мениджър и се разберем как да действаме.

— А „Мъркюри Медикъл“? — попита Ула и свали ръка от устата си. — За тях ще настъпи истински ад, а все пак говорим за поверителна информация, която ще повлияе на…

— Изобщо не ми пука за „Мъркюри Медикъл“!

Свайн-Арне Гран се наведе напред и взе папката с докладите на Ула и Сара.

— Органите на реда ще се разправят с „Мъркюри“! Вие почти сте свършили работата на полицията, като сте заловили онзи… — той се замисли.

— Свере Бакен — помогна му Ула. — Но в момента той не е особено полезен свидетел. Получи тежък психически срив. Уредих да го приемат в Юлеволската болница. Остра психоза.

— Приет е в болница? — Гран гледаше ту Ула, ту Сара. — Не ми казвайте, че сте завели убиец в Юлеволската болница, без да уведомите персонала там! Да не сте полу…

— Получи психотичен пристъп — прекъсна го Сара. — Нито доктор Фармен, нито аз сме психиатри, но можем спокойно да ви уверим, че в момента Свере Бакен е тежко болен. Впрочем и дежурният психиатър в нашата болница споделя същото мнение.

— Но…

Гран прокара пръсти през гъстата си късоподстригана, все още черна коса.

— А как трябваше да постъпим? — попита малко високомерно Сара. — Да го доведем при теб? Да замъкнем в полицията мъж, който говори несвързано, фъфли, плаче и се намира в неадекватно състояние? Освен това…

Тя отметна рязко косата си назад. Ула усети как го лъхна аромат на шампоан и забеляза, че къдриците й са влажни. Сара явно бе намерила време да си вземе душ, преди да дойде на срещата. Самият той вонеше ужасно. Притисна ръце плътно към тялото си, за да не се разнесе острата миризма на пот из цялата стая.

— Свере Бакен също е жертва в много отношения — заяви тя. — Единственото, което успяхме да изкопчим от него, преди да изпадне в психотично състояние, беше „не знаех, че някой ще умре“.

Тя пак описа кавички във въздуха.

— И ти му повярва? — иронично попита Гран. — Просто така?

— Да — усмихна се Сара. — Вярвам му. За мен е повече от ясно, че някой стои зад всичко това. Ако бяхте слушали внимателно доклада ми…

Продължавайки да се усмихва, тя погледна първо Беняминсен, после Гран и накрая прикова очи върху червения найлонов джоб.

— … щяхте да съобразите, че е почти невъзможно човек със знанията на Свере Бакен да изобрети такъв вирус. Създателят на вируса е друг, а поръчителят — трети. Някой е имал интерес този вирус да се разпространи. Свере Бакен е само пионка.

Гран сякаш искаше да продължи спора, но шефът на болницата го изпревари:

— Ето какво ще направим — отсече той и удари леко с юмрук по масата. — Двамата с Ула ще се постараете да сте на наше разположение през целия ден. Случаят може да се проточи.

Вдигна въпросително вежди към директора, но онзи само кимна, прибра червената папка в чантата с документи и стана.

— Не искам да рискувам програматора отново да попадне в чужди ръце — заяви Гран. — Затова ще го взема в моя кабинет и няма да го изпусна от очи, преди да са дошли от полицията.

Сара разпери подканващо ръце, стана и тръгна към вратата.

— Ще се наложи да разследвам по-подробно случката с експлантирания ИКД! — извика директорът.

— Както искаш — отвърна тя, без да се обръща. — Според мен те очакват много по-важни занимания.

— Пътуването ти за Америка ми изглежда все по-несигурно — отбеляза Беняминсен.

— Нищо подобно — възрази тя. — Заминавам утре следобед. Ангажирана съм да изнеса два доклада на важна конференция. Никой не може да ме обвини, че не съм направила всичко по силите си, за да разбера истината за „Деймос“.

На вратата Сара се обърна леко към двамата началници:

— Струва ми се редно поне да ни благодарите — на мен и най-вече на доктор Фармен. Той беше блестящ.

Обърна се и излезе.

07:30

Централата на „Мъркюри Медикъл“ за Северна Европа и Норвегия, улица „Сандакервайен“, Осло

— Не може да е вярно — каза Мортен Мюндал и се усмихна леко. — Абсурд. Искате ли още кафе?

Агнес Клеметсен поклати глава. Вече бе изпила три големи чаши. Главата обаче продължаваше да й тежи. Спа неспокойно, а леко дращене в гърлото й подсказваше, че е пипнала грип.

— Ако подозираха какъвто и да е проблем с „Деймос“, от ГРУС щяха да се свържат с нас — Мортен Мюндал поднесе димящото си кафе към устните си. — Засега не са го направили.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм, разбира се. — За пръв път от началото на разговора Агнес долови остра нотка на раздразнение в гласа му. — Познавам добре Сара Цукерман. Тя наистина е много своенравна, но — убеден съм — осъзнава напълно колко важно е да докладва незабавно, ако е открила някакъв… дефект в „Деймос“. — Мортен поклати глава, за да опровергае още веднъж предположението на Агнес Клеметсен. — За всеки случай ще попитам двамата ни програмисти, които отговарят за ГРУС. Сиверт Санд и Свере Бакен. Само секунда.

Взе мобилния си телефон.

— „Blackberry“ — усмихна се той. — Съвсем демоде! Вие сигурно имате айфон.

Агнес не отговори.

Докато той набираше колегите си, тя се опита да огледа дискретно кабинета му — обзаведен съвсем оскъдно, почти спартански. Библиотека покриваше едната стена. По рафтовете бяха наредени справочници, рекламни материали, класьори в различни цветове. На друга стена висеше рамкиран плакат от изложба на Шагал в Брюксел. Закачалката до вратата имаше формата на бяло стилизирано дърво. Бюрото на Мортен Мюндал изглеждаше изрядно подредено, лишено от лични вещи, които биха разкрили що за човек е.

Явно никой не му вдигна.

Мортен Мюндал свали телефона от ухото си, а раздразнението по лицето му премина в безпокойство.

— Не отговарят — съобщи той и погледна укоризнено телефона, все едно е виновен.

— Защо не оставихте съобщение?

— Ще видят, че съм им звънил. Достатъчно е.

Неочаквано той се усмихна и се облегна назад. Столът изскърца леко.

— Пак ви казвам: всичко е наред.

— Ще се свържете ли и с ГРУС, за да го потвърдят?

— Разбира се. Ще изчакам половин час моите момчета да ми се обадят и…

Взе телефона, но пак го остави.

— … и ако не се обадят, ще се свържа с доктор Беняминсен.

Поизправи се и я погледна с въпросителна усмивка:

— Нещо друго?

Агнес го измери с поглед. Мортен Мюндал нямаше четирийсет, а изглеждаше още по-млад, поддържан, с гъста коса и облекло, нито прекалено официално, нито прекалено небрежно: тъмни дизайнерски дънки, ослепително бяла риза без вратовръзка и светло разкопчано сако. Въпреки самоувереното му поведение и безспорен професионализъм Агнес Клеметсен, дълбоко впечатлена от успехите му, някак не можеше да повярва, че е станал топ мениджър едва на двайсет и девет.

— Познавате ли Ото Шулц? — попита неочаквано тя.

— Не. Срещали сме се няколко пъти и поддържаме контакт по телефон и имейл. Но да го познавам? Не.

Устните му се разтеглиха в лека, почти предизвикателна усмивка. Наведе се напред и додаде:

— Едва ли някой познава Ото Шулц. Вие познавате ли го?

— Не и в смисъла, който влагате в тази дума. Понеже работя в ръководството, сме се виждали по работа. Снощи разговарях с него.

— Така ли?

В погледа на Мортен Мюндал се появи известна бдителност. Агнес се помъчи да задържи интереса му:

— Случило му се нещо странно.

Мортен Мюндал повдигна леко вежди.

— Получил имейл — продължи тя. — В него се съобщавало за смъртен случай.

— Аха.

Бе невъзможно да разбере какво му минава през ум. Той седеше неподвижно, с чаша в ръка и равнодушно изражение.

— За смъртта на Ерик Бернтсен — уточни тя.

Младият мъж само сви мълчаливо рамене.

— Познавахте ли го? — попита Агнес Клеметсен. — Световноизвестният професор по електрофизиология.

— Чувал съм за него. Ото Шулц ми се обади да ме пита за него миналата събота, доколкото си спомням.

— Бернтсен е починал в четвъртък.

Отдавна бе усвоила тази техника: ако искаше да разбере какво мисли и чувства събеседникът й, Агнес му подаваше кратки изречения, като всяко следващо съдържаше малко повече информация от предходното. Обикновено хората се объркваха и неволно издаваха мислите си.

Но не и Мортен Мюндал.

Той само леко повдигна вежди.

— Знам. Както току-що споменах, Ото се свърза с мен да ми съобщи за кончината на професора.

— Смущава го обаче, че получил анонимния имейл в сряда.

Агнес отново направи умишлена пауза. Незнайно защо, неочаквано изпита недоверие към мъжа, отпуснал се спокойно в стола срещу нея. Бе го харесала още при първата им среща. Мортен Мюндал беше приятен, трудолюбив, а външността му подхождаше на манекен. Днес й се стори по-различен. Начинът, по който я посрещна, предизвика неудоволствие у нея. Сама не знаеше как да определи поведението му. Американците го наричат slick. В цялата осанка на Мортен се бе появило нещо хлъзгаво. Агнес недоумяваше какво общо има това нейно хрумване с притесненията й около изправността на „Деймос“. „Вероятно женска интуиция“, помисли си и реши да остави той да наруши мълчанието.

— Анонимен имейл? — попита най-сетне Мортен Мюндал и поднесе чашата към устните си. — И какво е пишело вътре?

— Че Бернтсен е мъртъв.

— В сряда? Но нали Бернтсен е починал чак в четвъртък? Дори да вземем предвид часовата разлика… — пресметна той наум. — Бернтсен е починал към девет и половина. Знам, защото проверих случая след молбата на Ото. Няма как човекът, изпратил имейла, да е знаел за смъртта му още в сряда.

Мортен Мюндал видимо се разколеба.

— Обаче е знаел — отбеляза Агнес Клеметсен.

— Тогава значи…

Млъкна и се прокашля с юмрук пред устата. После прокара пръсти през косата си. За пръв път, откакто Агнес го познаваше, Мортен изглеждаше съвсем объркан.

— Значи този някой е знаел, че Бернтсен ще умре?

Твърдението звучеше като въпрос. Погледна Агнес с леко скептично изражение. Тя само кимна.

— Бернтсен е претърпял операция за имплантиране на „Деймос“ само два дни по-рано — продължи бавно Мюндал. — Ако някой наистина е знаел предварително какво ще се случи, то… Сега разбирам.

Агнес Клеметсен се питаше до какъв ли извод е стигнал. Той взе телефона и набра кратък номер.

— Ало, Хилде? Обажда се Мортен. Извинявай, че те притеснявам извън работно време, но…

Явно жената се зае да го уверява колко излишно е да се извинява.

— Пробвах да се свържа със Сиверт и Свере — продължи той след няколко секунди. — Не ми вдигат. Ще опиташ ли ти?

Още една пауза.

— Благодаря ти. Предай им, че е много важно.

Мюндал остави големия телефон и притисна с длани слепоочията си.

— Проклятие — прошепна той съвсем тихо и Агнес дори не беше сигурна, че наистина е изругал. — Ако някой е повредил „Деймос“, здравата сме загазили.

Свали ръце и я погледна право в очите. По врата му се разля червенина и плъзна към лицето. Над горната му устна лъснаха капчици пот.

— Проклятие — повтори той, този път високо и съвсем ясно.

08:45

Хотел „Уелс“, Винсънт Скуеър, Лондон

Аудюн Бернтсен вече седеше на обичайното си място в ъгъла на занемареното хотелско фоайе на хотел „Уелс“. Плетеният стол скърцаше по-ужасно от друг път, но Аудюн бе свикнал със звука и дори го намираше приятен. Вивиън тъкмо си тръгна. Двамата успяха да се погушкат, преди да й свърши смяната и да дойде колежката й. Умът му не стигаше как това момиче успява да се наспива. Вивиън работеше вероятно по шестнайсет часа на денонощие, а когато Аудюн разбра по колко й плащат на час, остана шокиран.

От всички ваденки и копчета, с които бе украсена рецепцията, се усмихваше нейното лице и човек би помислил, че хотелът е нейна собственост. Броят на отсядащите туристи далеч не беше внушителен, но Вивиън почти не мърдаше от изтърканата рецепция, неизменно сред списания и прословутия телевизор с трепереща картина.

Аудюн харесваше Вивиън. Наистина я харесваше. Напуснала училище на шестнайсет, а нивото на знанията й подхождаше — поне според Аудюн — на десетгодишно хлапе, ала в нея имаше нещо. Открито, непосредствено, топло. Нещо грижовно, все по-често си мислеше той. Ако не си слагаше толкова много грим и толкова тежък парфюм, Вивиън би минала и за хубавица.

Навярно щеше да се съгласи да го последва в Норвегия.

Аудюн още нямаше представа кога ще се прибере у дома.

Не му се мислеше за това.

През изминалия ден трусовете на борсите в Лондон и Ню Йорк продължиха, но той не изгуби пари. Е, не спечели и голяма сума — едва няколко хилядарки. Прекалено малко. Нещата вървят твърде бавно, помисли си той и въведе паролата на лаптопа си, докато пиеше от чашата, която Вивиън му подари. Върху кървавочервено сърце се мъдреше надпис със златни букви „My guy“^[1].

А дръжката беше оформена като малък купидон.

Настъпи моментът да удари голямата печалба. В понеделник мина отчайващо, а вчера — още по-зле. Не изгуби пари, но как да се похвали вкъщи с нищожната печалба от две хиляди крони?

Защо пък да не напише писмо до вкъщи?

Старомодно, от онези, които майка му наричаше „snail-mail“^[2] и на които се радваше толкова много.

Не, първо трябва да спечеля достатъчно пари, прогони той мисълта и влезе на сайта на Лондонската фондова борса. Бързо провери кои компании са risers, тоест акциите им се покачват; нито броят, нито имената им успяха да го впечатлят. Списъкът с falters беше по-внушителен. От интерес Аудюн провери как се котират акциите на „Бритиш Петролиъм“. След нефтения разлив в Мексиканския залив на 26 април те бележеха сериозен спад. Аудюн се върна на началната страница на Лондонската борса и тъкмо се канеше да провери какво е положението в Азия, когато погледът му случайно падна върху списъка на компании с падащи акции.

„Мъркюри Медикъл“, прочете Аудюн.

Отбелязва спад с 2,1 процента.

Спад? „Мъркюри Медикъл“?

Аудюн влезе в „Market news“^[3] и въведе името на компанията в полето за търсене.

No news available^[4].

Аудюн бързо провери индекса за обем, който само потвърди очевидното: книжата на „Бритиш Петролиъм“ се търгуваха на живот и смърт. Всъщност наистина беше въпрос на оцеляване. Продажбите на акции на „Мъркюри Медикъл“ още не бяха попаднали в списъка с топ десет, но Аудюн реши непременно да следи развитието на ситуацията през деня.

Странно. Акциите на „Мъркюри Медикъл“ бяха сред най-скучните. От създаването на компанията преди близо десет години непрекъснато и сигурно се покачваха. Аудюн никога не бе имал желание да купува ценни книжа от тях. Баща му обаче купи акции на „Мъркюри“ на стойност половин милион още щом ги пуснаха на пазара и ги подели между двете си дъщери. Когато майката понечи да възрази колко несправедливо е момчето да не получи нищо, той се разкрещя, че на Аудюн не можело да се разчита.

Днес тези акции сигурно струват цяло състояние, помисли си Аудюн не без злорадство, защото стойността им бе започнала да пада. Веднага влезе в един от сайтовете с най-надеждни слухове за борсовите индекси. Световната мрежа изобилстваше с такива. Именно с помощта на информацията от такива сайтове — някои със свободен, други с ограничен достъп — опитните играчи печелеха големи суми, ако умеят да сърфират на точните места. И ако преди години минаваха дни, преди слуховете да плъзнат, и това време даваше преднина на онези, които имат интерес, да ги спират, то днес всяка настинка, извадила от строя фирмен основател, всяка пропаднала продажба, всяка дребна злополука в предприятията се раздухваше за секунди. Понеже почти липсваше контрол над достоверността на информацията почти липсваше, всеки, осмелил се да действа, опирайки се на тези слухове, действаше на свой риск. Преди Аудюн бе печелил известни суми, осланяйки се на плъзнали из интернет новини за борсата, преди останалите играчи да са се докопали до тях.

Нищо.

Нищичко за „Мъркюри“.

Аудюн се облегна назад и отпи от горчивото кафе. Остави кичозната чаша и по навик влезе в HegnarOnline. Във форума се вихреше обичайната бурна дискусия, изпъстрена със сведения, твърдения, слухове, факти и откровени инсинуации. Аудюн кликна върху „Чуждестранни акции“ и прегледа цялата страница. Не откри нищо за „Мъркюри Медикъл“. Тъкмо преди да продължи, във форума се появи нов пост. Авторът носеше псевдонима Яфабой, а заглавието определено събуди любопитството на Аудюн.

„Мъркюри Медикъл“ в беда?

След като през последната седмица в ГРУС починаха няколко пациенти, в разследването се включи и полицията. (Да, да, да, ясно е, че във всички болници има смъртни случаи, но тук става въпрос за друго, имайте търпение!) Явно се касае за високотехнологично устройство, произведено от „ММ“. Да не би самата Леля Сигурност да е пред крах? Да видим кой е продавал „на късо“ вчера!

Между другото, по мое мнение PCIB^[5] е ааааад-ски прехвален.

Вече петима души бяха прочели съобщението, видя Аудюн. Седем, след като актуализира страницата. След повторно актуализиране станаха единайсет. Третия път, когато натисна refresh, съобщението изчезна. Явно администраторът го бе изтрил веднага щом го бе забелязал.

Ще стане напечено. Ще стане адски напечено, помисли си Аудюн и пресуши остатъка в чашата си на един дъх.

Чувстваше се съвсем бодър и с трезв разсъдък. По устните му неволно плъзна усмивка.

10:15

„Недре Шлотсгате“ 14, Осло

Назряваше важно събитие и Агнес Клеметсен все по-осезаемо усещаше, че контролът й се изплъзва. След срещата с Мортен Мюндал влезе в спокойното кафене „Кафепикене“ в квартал „Нюдален“ и си поръча чаша капучино с допълнително мляко. Ала дори след като изчете три сутрешни вестника и изпи кафето, Агнес Клеметсен не успя да уталожи вътрешното си безпокойство, обзело я след снощния разговор с Ото Шулц. Върна се в офиса и още преди да прекрачи прага, секретарката я уведоми, че Мортен Мюндал я е търсил цели четири пъти по телефона. Звънил и на мобилния — така обяснил на секретарката, — но се включвала гласовата поща.

Агнес извади айфона от чантата си — батерията й щеше да падне всеки момент. Веднага се обади на Мортен от стационарния телефон. Завари го да шофира към ГРУС. С доста разтревожен глас той й съобщи, че единият от програмистите на „Мъркюри Медикъл Норвегия“ е настанен в болница „Юлевол“, но никой не му дава повече информация. Мортен все пак успял да се свърже с колегата му — Сиверт Санд, — който от неделя гледал болните си деца и нямал представа какво се е случило.

После Мортен звъннал на Коре Беняминсен. Докато разказваше на Агнес Клеметсен как протекъл разговора му с началника на медицинския блок на ГРУС, Мортен два пъти си изпусна телефона.

Доктор Беняминсен отказал да говори с него.

Още щом разбрал кой се обажда, преди Мортен да спомене и дума за „Деймос“, Беняминсен обяснил с провокативно спокойствие, че с оглед на обстоятелствата не може да разговаря с него. После побързал да затвори.

Сега Мортен Мюндал имал намерение — както самият той се изрази — да сложи край на тези недомлъвки. Струвало му се недопустимо ръководството на болницата да игнорира него — човека на най-висок пост в „Мъркюри Медикъл“ за Северна Европа, — когато задава съвсем логични въпроси за продукт, произведен от фармацевтичната компания.

Агнес напразно се опита да го разубеди. Ако наистина в „Деймос“ има дефект, по-добре да не се вдига много шум.

Дишай правилно. Прави нещата едно по едно.

В „Мъркюри Медикъл“ още не бе постъпила конкретна информация за техническа неизправност. Не разполагаха с нищо и не можеше да се направи нищо. Или поне Агнес Клеметсен не можеше. От края на разговора й с Мортен Мюндал изминаха десет минути, ала тя продължаваше да се взира с празен поглед пред себе си.

Изведнъж, сякаш за да се отърси от вцепенението си, се обърна към компютъра и влезе в страницата на Лондонската фондова борса.

„Мъркюри Медикъл“ оглавяваше списъка с „fallers“, предшествана единствено от „Бритиш Петролиъм“.

Акциите на фармацевтичния гигант бележеха спад от 3,9 процента.

Само заради плъзналите слухове.

Без наличието на категорични факти или на информация, потвърдена от сигурен източник, книжата на компанията бяха занижени с близо четири процента в рамките на четвърт час.

Агнес Клеметсен провери какви спекулации се ширят из останалите сайтове за борсова информация. Унинието й се засилваше с всяка изминала минута. Слуховете се разминаваха и тя се сблъска с най-разнообразни версии за ситуацията, но общо взето отвсякъде спекулантите бълваха едно и също послание: „Мъркюри Медикъл“ се срива. И то главоломно. Не се знае дали акциите й няма да ударят дъното. Продавайте!

Агнес Клеметсен затвори интернет страниците.

Тишината в стаята изведнъж й се стори угнетителна, сякаш стените поглъщаха свирепо и най-слабия звук. Вдигна чашата с вода, където щедро бе изсипала няколко кубчета лед. Ала дори тяхното подрънкване в стъклото й се стори глухо, сякаш идваше от далечината.

Усещането й напомни пламъците на огъня в чистилището. Не знаеше нищо, абсолютно нищичко, но въпреки това се налагаше да се обади на Ото Шулц.

Агнес Клеметсен не знаеше ще намери ли сили.

10:20

Паркингът пред ГРУС, Берюм

Сара Цукерман не помнеше някога да е била толкова бясна. Въпреки студения режещ вятър и сипещите се косо дъждовни капки, които я мокреха въпреки чадъра, тя се чувстваше пламнала и сгорещена. Преди да измине и двайсетина метра от изхода на болницата, чадърът се обърна два пъти. Първоначалният шок премина в гняв, усилващ се с всяка секунда, и Сара захвърли чадъра в близкия кош за смет. Продължи изправена, без да обръща внимание на дъжда.

За пръв път от цяла вечност изгуби ума и дума. Остана напълно безмълвна в стола за посетители в кабинета на директора. Просто не беше в състояние да отрони дори звук.

Отстраниха я временно от длъжността й на професор и главен лекар в ГРУС.

— Решението ни се основава на съвкупност от множество факти — мотивира се високият смугъл мъж срещу нея. — Първо, не сте уведомили ръководството на болницата за сериозна неизправност в едно от използваните устройства. Второ, действали сте осъдително, като сте извършили експлантация на ИКД на пациента Клаус Омот — прочете Свайн-Арне Гран от документ върху бюрото си.

После я помоли да се подпише под текста.

Сара, разбира се, отказа категорично да слага името си под подобни обвинения. Без да обели дума, стана рязко и излезе от кабинета.

Отстранена от длъжност.

Сара Цукерман, носител на престижната награда „Мировски“ за високи постижения в областта на клиничната кардиология и електрофизиологията, най-добрият специалист, който тази забутана болница би могла да привлече в екипа си, световно величие от ранга на Хю Колкин и Кенет Еленбоген, бе отстранена от директора на болницата — човек с най-ниската медицинска квалификация, посетил няколко курса по икономика в университета!

Сара се измокри до кости, но отвътре продължаваше да кипи.

— Мамка му — изруга тя на глас и спря.

Сутринта дойде на ранната среща с Гран и Беняминсен с такси. Преди доста години, когато успя да убеди травмираната от злополуката с родителите си Теа, че понякога е неизбежно човек да се придвижва с автомобил, Сара й обеща никога да не шофира изморена. Тази сутрин се чувстваше скапана и затова остави колата вкъщи.

— Shit! Shit, shit, shit^[6]!

— Sara Zuckerman! — извика някой с отворени „а“ и „з“, произнесено като „с“.

Точно както произнасят името й в САЩ.

Така говорят у дома, мина й през ума и се огледа.

Вратата до шофьорското място на тойота „Приус“, спряла на двайсетина метра, се отвори.

— Сара! — извика пак шофьорът. — Саааара!

Тя се приближи към колата и се наведе леко, за да види кой е вътре.

— What the hell is going on here? — попита Мортен Мюндал и потупа подканващо съседната седалка. — Can we talk, Sara^[7]?

Без да се замисли, все още под влиянието на нестихващ гняв, тя се качи в колата.

10:22

„Недре Шлотсгате“ 14, Осло

Агнес Клеметсен държеше слушалката на няколко сантиметра от ухото си. Ото Шулц викаше толкова силно, че ако отвореше прозореца на кабинета си в „Манхатън“, щяха да го чуят отвъд Атлантика.

Тя бързо изчисли часовата разлика.

В САЩ още нямаше четири сутринта, но необходимостта бе накарала Ото Шулц да й позвъни. Тъкмо когато Агнес Клеметсен събра смелост да му се обади, секретарката нахълта ужасена в кабинета да й предаде съобщението, че господин Шулц иска да разговаря с нея Immediately^[8] — както се изразил Ото Шулц. Immediately!

— What the hell is going on^[9]? — изрева той в слушалката. — Акциите ни на Лондонската борса поевтиняха с повече от четири процента! И нямам представа защо! Нещо става, и то при теб, в Норвегия, дявол да го вземе!

— Опитвам се да разбера причината. Всички се опитваме. Вече се срещнах с Мортен Мюндал — той е в ГРУС, болницата, където плъзнаха… слуховете за… и той…

— Дори институционалните собственици са намалили дела си! Норвегия е намалила дела си! Трябва незабавно да се свържеш с Държавния пенсионен фонд и да разбереш какво ги е…

— Не мога да го направя — прекъсна го тя. — Ръководната ми длъжност в „Мъркюри“ не ми дава никакви правомощия, още по-малко права, да се намесвам в начина, по който Държавният пенсионен фонд управлява акциите си.

— Колко е населението на Норвегия? Колкото и да е малобройно, не може да не познаваш някой, който да определи какво…

— Решенията на Държавния пенсионен фонд се вместват в конкретна политическа рамка — високо отбеляза Агнес Клеметсен. — Макар фондът да е дългосрочен собственик, има известно поле за отстъпление. Предполагам, че границите на това поле ще се обтегнат до максимум, ако спадът на акциите продължи.

В другия край на линията се възцари мълчание. Агнес Клеметсен дишаше тежко. Изпитваше гняв. Хвана се за пламналата си шия и усети колко е бясна.

— Обещавам ти да направя всичко по силите си, за да разбера какво се е случило — обади се тя. — Работя в тясно сътрудничество с Мортен. Той задейства целия апарат на „Мъркюри Медикъл“ в Норвегия, за да разследва случая. От ГРУС отказват да разговарят с нас, а това вероятно означава, че са уведомили полицията.

— Полицията? Защо, по дяволите, ще уведомяват…

— Не знам! Просто не намирам друга причина за това странно мълчание, освен че са подали сигнал в полицията. В интернет се ширят слухове за необясними смъртни случаи, свързани с имплантация на ИКД…

Тя въздъхна примирено и посегна към чашата си. Беше изпила водата, но поне кубчетата лед поохладиха устните й.

— По дяволите, „Деймос“ работи отлично! Да изпратя ли хора оттук да…

— Въпрос на време е, Ото.

Той млъкна. За миг Агнес Клеметсен се усъмни дали връзката не се е разпаднала.

— Да — най-сетне се чу гласът му. — It’s a matter of time, all right^[10]!

— Време, с което не разполагаме — промърмори тя на норвежки, за да не я разбере.

10:23

Паркингът пред ГРУС, Берюм

Сара Цукерман съжали още щом се качи в колата на Мортен Мюндал. Гневът, отчаянието, дъждът, липсата на личния й автомобил — всичко това придаде на тойотата примамливия вид на спасителен пристан. А и той я заговори на американски. През осемте години, откакто се бе завърнала в Норвегия, не бе изпитвала по-силен копнеж да се върне в Клийвланд, в удобния си апартамент в центъра на града, в болницата, при тамошните си колеги. Сара с умиление си спомняше за динамичния живот в големия град, където хората знаеха коя е, изказваха й възхищението си и я оставяха да прави каквото си иска.

Точно в този миг Сара Цукерман искаше да избяга далеч от тази пародия на социалдемократично болнично заведение, където пациентите умират, защото никой от екипа не бива да бъде изтъкван като по-добър, по-способен и по-ценен от останалите.

— I hate this place — процеди тя и се загледа в предното стъкло, където чистачките напразно се мъчеха да се преборят с проливния дъжд. — But I really can’t talk to you^[11].

— Ще кажеш ли поне защо? — помоли тихо той.

Тя се обърна и го погледна в очите. Мортен младееше и вероятно затова Сара никога не бе спирала поглед върху него. Двамата се бяха засичали на международни конференции; понякога „Мъркюри Медикъл“ поемаше разноските на Сара по пътуването и престоя. Това предполагаше задължителна вечеря и питие с представител на компанията, но Сара не намираше Мортен Мюндал за интересен. Изглеждаше й твърде млад с гъстите си руси коси, спускащи се от двете страни на симпатичното му, почти красиво лице. Очите му бяха големи и сини с волеви, тъмни, мъжествени вежди.

С две думи, Мортен Мюндал изглеждаше като типичен норвежец — точно като името си. Говореше безупречно норвежки. Сара май си спомняше нещо, в смисъл че баща му е от Норвегия. И въпреки това Мортен винаги превключваше на майчиния си език, срещнеше ли Сара. По-рано тя не се беше замисляла; през първите години след завръщането си в Норвегия за нея бе истинска благодат да поговори на езика, бил й най-близък през целия й съзнателен и професионален живот.

И този път Мортен заговори на английски, но Сара възприе това като подкана към откровен разговор, на която обаче не можеше да откликне.

Мортен беше облечен като преуспял млад инвеститор.

Въпреки че не се движеха, той остана с две ръце върху волана. На лявата му китка висеше четириъгълен „Tag Heuer Monaco“ с каишка от крокодилска кожа.

Единственият недостатък в иначе съвършената външност на наближаващия четирийсетте мъж беше груба златна гривна на дясната му китка. Сара си спомни, че тази мода съществуваше и по време на нейната младост. Наричаха бижуто „именна гривна“: плочката с гравираното име на собственика висеше, закрепена на дебела верига. Гривната никак не подхождаше на модерното облекло на притежателя си.

— Нищо не мога да ти кажа, Мортен. Seriously^[12].

— Поне ми подскажи — помоли той със същия тих глас. — Намирам се в отчайващо положение. Слуховете в интернет се роят, ръководството на ГРУС отказва да разговаря с мен, акциите се сриват, всички явно знаят, че спадът е свързан с „Деймос“, а аз не мога нито да отстраня повредата, нито да разбера причините за нея. Дай ми жокер, Сара. Умолявам те.

— Къде си роден? — поинтересува се тя, защото се затрудняваше да прецени диалекта му.

— В Ню Йорк — усмихна се вяло той. — Но ако те озадачава говорът ми, научих норвежки в скъпи пансиони и летни училища. Не съм живял много тук.

Парното в купето жужеше леко. По гърба й се плъзна приятна топлина от седалката.

— Мога да ти кажа само, че „Мъркюри Медикъл“ е in deep shit^[13] — промълви тихо тя. — And the shit will hit the fan very, very soon, I’m afraid^[14].

Сара отвори вратата. В купето веднага нахлу студен влажен въздух и го изпълни. Тя слезе от колата и притвори вратата.

— Разбирам в колко трудна ситуация сте поставени — извика тя, за да не отнесе бурята думите й. — Но просто няма какво да се направи. Всъщност ме отстраниха от длъжност преди броени минути. С две думи съм… безработна.

— Отстраниха те, казваш?

Той се наведе над съседната седалка и отвори широко вратата.

— Качи се, за бога! Вали като из ведро.

Мортен подпря лявата си ръка о таблото под прозореца и плочката с името остана отгоре.

— Орти — прочете Сара. — Кой е Орти?

Мортен се усмихна.

— Родителите ми са избрали норвежко име. Кръстен съм на дядо ми по бащина линия, но още от раждането ми са ме наричали Морти. Когато съм започнал да говоря, съм казвал само Орти. И така си остана. Тази гривна беше на баща ми. Единствено дете съм и той я носеше непрекъснато. Нали сега футболистите например си татуират имената на децата си по ръцете.

По лицето му пробяга усмивка и той додаде:

— Баща ми вече не е сред живите. Качи се, моля те, Сара.

13:00

Полицейски участък Аскер и Берюм, Сандвика, Берюм

Въздухът в залата беше наситен с миризмата на пот и изпарения от мокри дрехи. Началникът на полицейския участък в Аскер и Берюм влезе и седна зад продълговатата маса в дъното на помещението. Последваха го директорът на болницата Свайн-Арне Гран и възпълен плешив мъж, чиито стъкла на очилата бяха толкова дебели, че се виждаха и от двете страни на масивната рамка. Той облиза няколко пъти кървавочервените си устни, докато се мъчеше да разбере как да настрои микрофона пред себе си.

— Ехо? — изпробва го той. — Едно, две. Едно, две.

— Включете го — обади се глас от срещуположната страна на залата.

Млада журналистка от телевизия „Ве Ге“, която тъкмо даваше своя принос към букета от микрофони върху масата, декорирани с логото на различни медии, се изправи да помогне на затруднения мъж.

— Едно, две — повтори той и се намръщи, защото от тонколоните под тавана се разнесе пронизителен звук.

— Ето какво ще направим — младата жена отдалечи микрофона от устата му. — Е, вече всичко е наред.

— Добре дошли — подхвана предпазливо пълният мъж. — Добре дошли на пресконференцията, организирана от полицейския участък в Аскер и Берюм. Казвам се Уве Карлсен и ще водя пресконференцията. Пред вас са началникът на участъка Шел Ватен и директорът на университетската болница „Грини“ Свайн-Арне Гран. В началото господин Ватен ще обобщи накратко подробностите по случая…

— За какво точно става дума? — провикна се един журналист. — Получената покана ми прозвуча, меко казано, мъгляво формулирана!

Някой му направи знак да мълчи, но се разнесе и сподавен смях. Прессъобщението, изпратено на столичните редакции само четирийсет и пет минути по-рано, съдържаше информация единствено за времето и мястото на събитието. Съдейки по броя на присъстващите журналисти, явно информацията е била достатъчна да привлече медиен интерес. Електронните вестници от няколко дни бълваха водещи заглавия за решението на ГРУС да се обърне към полицията след няколко обезпокоителни смъртни случая.

— Едно по едно, ако обичате — обърна се към журналиста Уве Карлсен. — След краткото въведение на двамата господа ще имате възможност да задавате въпроси. Заповядайте, господин полицейски началник.

Шел Ватен посегна към микрофона, но първо се извърна и се изкашля.

— Днес получихме заповед да започнем разследване по няколко предполагаемо необясними смъртни случая в ГРУС — подхвана той и пак се прокашля. — По-конкретно става дума за пациенти със сърдечни болести, починали известно време след като са им били имплантирани устройства, които се наричат… — вдигна лист от масата пред себе си — … implantable cardioverter-defibrillator — прочете той на недодялан английски. — ИКД. Дефибрилатор, който се поставя в тялото на пациенти с… определена диагноза. От болницата ни изпратиха важна документация, медицинска техника и всякаква друга информация и започнахме разследване. Ще ни бъдат необходими специални познания по медицина и електроника, които ще си набавим в сътрудничество с КРИПОС. Моля за вашето разбиране, защото за съжаление засега не можем да ви дадем повече информация по случая с оглед на необходимостта да не се компрометира разследването и да не се подлагат на стрес близките на починалите.

Пое си въздух и за миг го задържа в дробовете си. После сложи длан върху единствения лист пред себе си и заключи:

— За жалост това е всичко, което мога да ви предложа за момента.

Кимна леко на директора на болницата. На свой ред той пое микрофона и се поизправи.

— Напълно вярно е, че днес сутринта в качеството си на директор на болница ГРУС се свързах с началник Ватен във връзка със смъртни случаи. Както господин Ватен току-що обясни, в рамките на сравнително кратко време след извършена имплантация на ИКД двама наши пациенти изгубиха живота си по необясними причини. Обстоятелствата около смъртта им подтикнаха ръководството на ГРУС да уведоми полицията. Всички инстанции в здравеопазването са информирани за случая и ще вземат нужните мерки. Смятаме за изключително важно да подчертаем изрично, че пациентите с имплантиран ИКД, независимо дали манипулацията е извършена в нашата болница или другаде, и без значение кога е извършена, нямат основания за безпокойство. Засега не съществуват обективни причини да смятаме, че проблемът, който е предмет на разследване, представлява опасност за други пациенти.

Поколеба се, погледна за миг към микрофона и завърши:

— Ръководството и целият персонал на болницата ще окажат пълно съдействие на полицията. Сформирахме и екип от лекари и психолози, които да се грижат за близките на пострадалите. Благодаря ви за вниманието.

Възцари се мълчание. Уве Карлсен наистина предупреди още в началото на пресконференцията, че изказванията на двамата ще бъдат кратки, но онова, което излезе от устата им, наистина граничеше с абсурда. По-възрастните журналисти се спогледаха с вдигнати вежди. Експлозивният заряд на новинарските сензации често се оказва обратнопропорционален на количеството информация, която замесените са склонни да издадат.

— Въпроси? — попита Уве Карлсен и разтегли пламналите си устни в нещо като усмивка.

Веднага се вдигнаха петдесетина ръце. Фактът сам по себе си беше удивителен. Повечето журналисти, от страх да не издадат козовете си, отдавна бяха скъсали с навика да задават въпросите си публично. Явно обаче рекордно лаконичните изказвания на двамата мъже накараха журналистите да се съмняват, че разговор на четири очи с посветените в случая ще доведе до повече информация.

Уве Карлсен посочи мъж с брада и шкембе.

— Щом сте уведомили полицията, значи според ръководството на болницата смъртните случаи са настъпили вследствие от криминално деяние — подхвана мъжът, без да се представи. — Какво престъпление подозирате?

Всички погледи се спряха върху директор Гран, който отново взе микрофона.

— Нека не избързваме с изводите — усмихна се напрегнато той. — Не желая да спекулирам по въпроса. Полицията ще си свърши работата и ще…

— Добре — прекъсна го журналистът, — но ви моля да отговорите на въпроса ми! Защо се обърнахте към полицията?

Гран преглътна и хвърли бърз поглед към началника на полицията.

— Не мога да се впускам в такива подробности, защото…

— Какво трудно има да отговорите на въпроса каква е причината да потърсите помощ от органите на реда! — настоя жена около четирийсетте.

Тя държеше малък дигитален диктофон и се канеше да продължи, но Свайн-Арне Гран се наведе над масата:

— Смъртните случаи са необясними, следователно бяхме длъжни да съобщим в полицията. Повече не мога да ви кажа. Следващият, моля.

Уве Карлсен посочи журналистка от „Дагенс Нерингслив“.

— Носят се слухове за дефект в самия ИКД — спокойно отбеляза тя. — Говори се, че проблемът е тръгнал от дефибрилатора „Деймос“, произведен от „Мъркюри Медикъл“.

Тя млъкна за малко и прикова поглед в Свайн-Арне Гран. Той седеше неподвижно. Не мигаше, а сякаш и не дишаше.

— Носи се и упорита мълва, че акциите на компанията падат — продължи тя. — Анонимни източници от интернет твърдят, че починалите пациенти са убити с умишлено повредени ИКД. Има ли нещо вярно?

— Не мога да коментирам за какви устройства става въпрос — лаконично отвърна Гран. — А думата „убити“ ми се струва прекалена.

— Но подозренията ви се движат в тази посока? — настоя журналистката.

— В каква посока?

— Подозирате, че дефибрилаторите са повредени — обясни търпеливо тя. — И то с умисъл.

Настъпи мълчание. Останалите журналисти свалиха ръце. Уве Карлсен погледна въпросително Свайн-Арне Гран. Началникът на полицията чоплеше химикалката си със сведени очи.

— Към настоящия момент нищо не може да се изключи — най-после отговори Гран. — Именно това е причината да потърсим помощ от полицията.

— Обмисляте ли да преустановите имплантациите на „Деймос“, а евентуално и на други ИКД, докато разследването приключи? — попита журналистката от „Дагенс Нерингслив“ със същия спокоен глас.

— Такова решение могат да вземат хората на ръководни постове в системата. Аз имам право единствено да оповестя информация, дадена ми от здравната служба и министерството на здравеопазването. Министърът, службата и здравните заведения в страната ще бъдат своевременно осведомявани за хода на разследването.

— Тоест ще разполагат с повече информация от нас — обобщи жена от първия ред.

— Има ли заподозрени? — попита мъж с отпуснати рамене и бръсната глава; стоеше в дъното на залата и затова извика въпроса си.

— Заподозрени?

— Да. Сигнал в полицията се подава, когато човек подозира, че е било извършено криминално деяние, независимо дали искате да го признаете, или не. Обикновено подаващият сигнала подозира някого. Вие кого подозирате?

— Предлагам да сложим край на тази среща — отсече началникът на полицията, стана и кимна на Уве Карлсен. — Когато сметнем за необходимо, ще уведомим обществеността за хода на разследването.

— Има ли отстранени от ГРУС във връзка със случая? — попита жената от „Дагенс Нерингслив“.

И директорът на болницата се изправи, но дори не погледна журналистката. Взе папката с документите, тръгна след Ватен, излезе и затвори вратата на претъпканата зала, където се надигна силен ропот.

— Благодарим ви за срещата — извика вяло Уве Карлсен.

Уви, никой не го чу.

13:10

„Ботстьоюре“, „Хьовик“, Берюм

Сара още усещаше ледени тръпки по тялото си, макар че стоя дълго в гореща вана.

От ГРУС се прибра пеш. Мортен Мюндал настоя да я закара, но мисълта за празните приказки, които щяха да разменят по пътя към „Хьовик“, не й се стори никак привлекателна. Понеже вече се беше намокрила, Сара нямаше желание да си повика такси. В болницата държеше чисти дрехи, за да се преоблече при двойно дежурство, но за нищо на света не искаше да се връща в кабинета си.

Решила бе кракът й да не стъпи в ГРУС, преди ръководството официално да анулира заповедта за отстраняването й и да й поднесе извинение.

Разходката до вкъщи й отне повече от час и щеше да е истинско чудо, ако не се разболее.

Седнала пред компютъра, облечена в мекия розов гащеризон на Теа, Сара гледаше пресконференцията в полицейския участък. В дрехата се чувстваше като заек мутант, но призна пред четиринайсетгодишното момиче, че гащеризонът е удобен.

Мушна ръце под дупето си, за да ги стопли.

— Идиот — процеди тя през зъби още щом лицето на Свайн-Арне Гран се появи на екрана.

Пародийно кратките изявления приключиха и Сара се почувства още по-бясна, отколкото преди няколко часа, когато излезе от кабинета му.

— Идиот — простена тя. — Какви ги вършиш, дявол да го вземе!

Всеки добър журналист би успял да я издири за два-три часа. Не за да я разпита в качеството й на герой, който е разплел случая, а като заподозрян. Сара Цукерман щеше да се превърне в злодея, от когото се нуждаеха медиите в момента. Слабоумният директор на ГРУС бе задал на журналистката от „Дагенс Нерингслив“ уравнение, което тя щеше да реши още преди да се върне в редакцията на вестника.

Отговорът му на въпроса дали подозира умишлена повреда в „Деймос“ всъщност косвено потвърди онова, което дотогава беше само слух. А с отказа си да отговори дали има отстранени от служба и демонстративното му напускане на залата даде сигнал на всички що-годе будни журналисти да продължат да копаят в същата посока.

Слуховете за отстраняването на Сара сигурно вече се носеха свободно из коридорите на ГРУС. Все пак тя си тръгна с гръм и трясък.

Тъй като журналистите имаха всички основания да смятат, че има заподозрени по случая, веднага щяха да проверят кой е отстранен. Ще узнаят за няколко часа, съобрази тя и се помъчи да диша отмерено.

Няма да им трябва повече време.

Скочи от мястото си и взе дамската си чанта от банята, където я захвърли да съхне, без да я изпразни. Бръкна вътре и усети, че всичко е мокро: портмонето, джобното издание на „Човешкото петно“ от Филип Рот, малкото пакетче с мокри кърпички. Ръката й напипваше само влажни, лепкави вещи. Мобилният й телефон все пак бе оцелял, макар да се бе включил сам на тих режим.

Имаше шест пропуснати повиквания от Ула.

Сара съвсем забрави за него.

Докато тя излизаше от кабинета на Гран, той обяви, че и доктор Фармен е отстранен от длъжност.

Ула ще почака, реши все пак Сара.

Отново седна пред компютъра и мушна флашката в порта. С повечко късмет устройството щеше да е оцеляло след наводнението, защото Сара го държеше във вътрешния джоб на чантата си и то бе защитено от подплата и цип. На екрана се появи икона, че компютърът е отчел ново устройство. Сара отвори папките във флашката.

— Thank God^[15] — промърмори тя, когато на екрана се отвориха непокътнати файловете с докладите — нейния и на Ула.

Принтира по две копия от всеки доклад и влезе в началната страница на радио-телевизионната компания „Ен Ар Ко“, докато принтерът бръмчеше. Бързо намери каквото търсеше и набра телефонен номер.

Сара не бе ставала свидетел на по-ужасна пресконференция и просто не можеше да се примири.

— Казвам се Сара Цукерман — представи се тя, когато най-после я свързаха с когото поиска. — Доктор Сара Цукерман от университетска болница „Грини“. Разполагам с подробна документация по случаите, които се разследват. Кога може да се срещнем и да поговорим?

15:58

„Йетумколен“, Берюм

В къщата цареше угнетителна тишина.

Децата бяха на училище, Гюру — на работа. Седнал до кухненската маса пред чаша чай с мед, Ула Фармен бе потънал в самосъжаление. На перваза пред прозореца два синигера се биеха за последните слънчогледови семки, които Тара оставяше всяка сутрин. Освен „кариколог“ малката имаше планове да стане ветеринарен лекар, фризьорка, клоун и птичарка, каквото и да означаваше това.

Когато го повикаха да се върне в кабинета на директора малко преди единайсет, Ула се оказа напълно неподготвен за предстоящото. Очакваше да го питат нещо за доклада му. Наистина, беше се постарал да се изразява лаконично и с прости думи, но вероятно бе изтървал и някой термин, който се нуждае от по-подробно обяснение.

И тогава му съобщиха, че го отстраняват.

На първо време, уточни Свайн-Арне Гран с усмивка, все едно уточнението криеше и нещо оптимистично.

Ула така и не чу остатъка от монолога на началника си.

Отстранен.

Отстраняват се лекари, извършили престъпление, помисли си той. Медицински лица, които се отнасят небрежно към задълженията си, идват на работа в нетрезво състояние или докосват пациентите не където трябва. На наказание подлежат такива лекари. И аз, горчиво съобрази Ула.

Гран сложи пред него лист и му подаде химикалка. Ула подписа. Не беше на себе си. Впрегна всички сили да не заплаче. Подписа, изправи се, подмина протегнатата ръка на Гран и излезе от кабинета му. Продължи по коридора, надолу по стълбите, през летящите врати и влезе в кабинета си.

Оттам се опита да се свърже със Сара.

Напразно.

Тя не вдигна.

За пръв път от много време къщата му се струваше ужасно тиха. За миг се поколеба дали да не вземе близнаците по-рано от занималнята, за да сложи край на потискащата атмосфера, но се отказа.

Нямаше сили.

Вместо това взе дистанционното и включи телевизора под ъгъла на кухненския шкаф. Наближаваше четири. По националната телевизия излъчваха новини на всеки кръгъл час. Вероятно случаят бе изтекъл в медиите. Ула не знаеше, а не го беше и грижа. Искаше просто да чува нещо за утеха.

Някой бе изключил телевизора с максимално усилен звук.

Началната мелодия на новините го проглуши, докато той отчаяно се мъчеше да улучи кое копче да натисне, та да го намали.

— Вирус убиец, попаднал в имплантируеми дефибрилатори, отне живота на двама души — прокънтя в кухнята. — Полицията започва разследване в ГРУС.

Ула зяпна от удивление и затвори шумно уста.

Докато на екрана се редуваха кадри от прекрасната нова болница, потекоха подробности по случая, незнайно как стигнали до медията. Репортерът знаеше, че става дума за „Деймос“, а не за друга марка ИКД, за вируса и че заради предварително настроена програма жертвите умират точно две денонощия след имплантацията. Репортерът не назова имената на починалите, но ги описа като световноизвестен и многократно титулуван електрофизиолог и известен в бизнес средите рекламен агент с поръчки от големи компании, сред които и телекомуникационната компания „Теленур“.

— Как по…

Ула се изправи бавно и се приближи до монитора.

— Сара — прошепна той.

Професор на медицинските науки Сара Цукерман, пишеше под образа на интервюираната тъмна жена с едри къдрици и сини очи. Под логото на „Ен Ар Ко“ в горния десен ъгъл се мъдреше уточнението „на живо“. Личеше, че Сара се намира на открито, но под някакъв заслон от дъжда. Изведнъж Ула позна гаража й — вълнообразните плоскости на покрива, буйния бръшлян, пластмасовата маймунка, която се взираше в камерата с широко отворени очи над лявото рамо на Сара.

— Мога да потвърдя, че заедно с мой колега през последните няколко дни успяхме да идентифицираме вирус, който по всяка вероятност е бил пренесен в имплантируеми дефибрилатори посредством програмиращо устройство. Понеже пострадалите пациенти са мои, се почувствах морално задължена да разбера какво става. Едва снощи, по-точно през изминалата нощ, с колегата ми осъзнахме реалните измерения на откритията ни. Предупредихме ръководството на болницата рано тази сутрин.

— За колко… заразени говорим? — попита репортерът, докато на екрана продължаваше да стои лицето на Сара.

— За двама — отвърна тя, без да мига. — За два смъртни случая.

Последното уточнение беше наполовина истина, но досега и дума не се спомена за Клаус Омот и абсурдната експедиция до вилата в Румериксосен.

— Този вирус как е възникнал? Случайно, заради неволна грешка или преднамерено, като част от злонамерено покушение?

— Рано е да се каже.

Сара продължаваше да гледа репортера, без да мига.

— Виж ти! — прошепна Ула.

— Имам доверие в полицията и съм сигурна, че съвсем скоро ще намерят отговор на въпросите ни и ще отстранят всички неясности — каза Сара. — За мен и моя колега, с когото работим по случая денонощно от събота, беше важно най-вече да установим с точност какво се е случило, с кого и дали съществува опасност този вирус да се разпространи и сред други пациенти. След като свършим работата си, ред е на полицията и здравните власти да продължат.

— Разпространението на вируса — повтори репортерът, поколеба се и тикна микрофона току пред устата на Сара. — Можете ли да гарантирате, че същото няма да сполети и други пациенти с ИКД?

— Не мога да давам никакви гаранции — спокойно отвърна тя. — В момента съм сигурна само в едно: източникът на вируса, убил двама от пациентите ни, е под контрол. Но, както всички знаем, съхраняването и разпространението на компютърни вируси е лесна работа и е напълно възможно някъде да съществуват копия.

— Какви основания за безпокойство имат пациентите с такива дефибрилатори в страната?

— Никакви. След като започнахме да осъзнаваме с какво сме се сблъскали, двамата с моя колега веднага се обадихме във всички болници в Норвегия, където се извършва имплантация на ИКД. Досега няма данни за подобни смъртни случаи или събития, които по някакъв начин да изглеждат свързани с вируса. След… — по лицето й пробяга усмивка — … след обстойното и интензивно разследване, проведено от мен и моя колега, имаме пълно основание да смятаме, че всичко е под контрол. Ако все пак някой пациент усети тревожни симптоми, нека веднага се обърне към лекуващия го лекар.

Репортерът отдръпна микрофона и явно се канеше да зададе следващия си въпрос, но Сара не му позволи. Първите й думи не се чуха:

— … да добавя, че властите са длъжни да вземат съответните мерки. Наистина, пациентите с имплантиран ИКД не бива да се притесняват, но по мое мнение е редно да се въведе моментална забрана за поставяне на „Деймос“, докато производителят удостовери, че е обезопасил устройствата срещу вируса. За щастие разполагаме с много други марки ИКД и така многото хора, чийто живот става по-качествен и по-дълъг благодарение на тази технология, няма да бъдат ощетени. Но… — тя пак се усмихна самоуверено и довърши: — … нека не се изказвам по въпроси, които надвишават нивото ми на компетентност.

— Каква ще бъде вашата роля… вашата и ролята на колегата ви в по-нататъшния ход на разследването?

— И двамата сме отстранени — отвърна Сара. — Но ако полицията пожелае да говори с нас, сме насреща.

— Отстранени?

Този път репортерът прозвуча доста изненадан. Иначе интервюто изглеждаше предварително репетирано.

— Да. Моят колега, асистент Ула Фармен, впрочем има образование по електроника, а това се оказа решаващо за нас… Двамата очаквахме съвсем различно отношение.

Сега тя се усмихна широко. Показаха се големите й хубави бели зъби.

Американски зъби, така ги наричаше наум Ула.

— Най-важното е да се осъзнае сериозността на случая — продължи Сара. — Да се намесят компетентните органи и да се вземат мерки, за да не пострадат повече хора.

После се прехвърлиха в студиото. Ула гледаше кадрите от помещенията в „Мъркюри Медикъл“, без да слуша какво се говори. Закрачи бавно и безцелно из голямата кухня, извади няколко чаши от миялната и пак ги върна там, защото бяха мръсни; взе парцал и понечи да го изстиска, ала го изхвърли в коша, защото от него лъхаше силна миризма на вкиснато мляко; избърса трохите от масата, без да обръща внимание, че падат право върху пода; изключи телевизора.

Почувства се някак облекчен.

Унинието му попремина.

Сара го спомена и дори говори за него. Тя успя да представи отстраняването им като нелепо, несправедливо решение, а мълчанието през четирите дни, през които двамата пазиха откритията си в тайна — като неизбежно, граничещо с подвиг. Самочувствието на Сара дори не й придаваше арогантен вид. Тъкмо напротив. Ула поднесе чашата с чай към устните си и усети възсладкия аромат на мед. Пред камерата Сара се държа самоуверено както винаги, но не и високомерно и заядливо — онова, което предизвикваше раздразнение у страшно много хора.

Сара изглеждаше… оправна.

Тя бе точно такава. Оправна. Във всяко отношение.

Телефонът звънна.

Ула се сепна и разплиска чая. Върху ризата на гърдите му плъзна овално жълто-кафяво петно и лицето му се сгърчи от болка, защото се опари. Докато се опитваше да държи мокрия плат далеч от кожата, посегна към телефона и погледна екрана.

— Сара! — възкликна той с облекчение. — Сара. Най-после!

11:45

Ъпър Уест Сайд, „Манхатън“, Ню Йорк

Катрин Адамс се чувстваше много зле, когато се събуди, и затова реши да си остане вкъщи. Болеше я цялото тяло, а главата й тежеше като след дълга вечер със силни питиета. Легна си преди десет и въпреки това все едно не бе мигнала. Усещането напомняше свинския грип миналата есен, когато не можа да се надигне от леглото в продължение на цели осем безкрайно мъчителни дни, които паметта й милостиво реши да изтрие.

Наистина се поосвежи, след като си взе душ и се преоблече, но все пак реши да си остане вкъщи: можеше да свърши куп работа и оттам. В издателството купчините с нечетени ръкописи се издигаха буквално на метри височина. В дома й — също. Бяха пръснати из цялото жилище, повечето — недокоснати като девици, макар че до късно през нощта се мъчеше да пресее многобройните опити на никому неизвестни хора да станат писатели. Трябваха й не повече от двайсет страници, за да отдели ръкопис на автор, който щеше да получи едно от купчината писма — стандартен, дружелюбен, но и посвоему безмилостен отказ на издателството да публикува „творбата“. Понякога й стигаха и десет страници, а друг път се отказваше още след първата. Катрин недоумяваше откъде идва тази природоненавистна потребност да пишат: камарата хартия, натрупана върху пода до бюрото й, растеше неудържимо.

След смъртта на Питър Катрин се премести зад малкото приятно бюро във всекидневната. Остана сама и често си пускаше музика или дори телевизора, докато работи, за да не я потиска пълната тишина. Рядко сядаше да чете на дивана, защото й се доспиваше.

— Пак криминале — простена тя, седна и посегна към най-горния ръкопис, грижливо подвързан със спирала и придружен от кратка бележка от автора.

Пъхна ръкописа най-отдолу в купчината и взе следващия.

Стихосбирка.

Послесловът на автора беше съвсем кратък — точно като стихотворенията. Катрин прочете две, въздъхна шумно и остави тънкия сноп листове на ръба на бюрото с надеждата сами да паднат в кошчето.

Преди кризата да удари сериозно малкото, но престижно издателство, където работеше, и да принуди собствениците да орежат екипа до минимум, Катрин редактираше единствено по специалността си: съвременен американски роман. Тогава почти не се случваше да чете дебютанти, които да не са й били препоръчани от по-младите редактори.

Не издържаше повече.

През няколко минути усещаше режеща болка зад лявото слепоочие. Болката преминаваше светкавично, преди тялото на Катрин да отреагира.

Изправи се бавно със схванати крайници и отиде в кухнята.

Как ми се пие кока-кола, помисли си с пресъхнали устни и отвори хладилника.

Изпитваше силно желание да изпие чаша-две от тъмната сладка напитка.

Но в дома й никога нямаше кока-кола. Затова Катрин си взе бутилка вода и се върна във всекидневната. Просна се на дивана, качи си краката върху масата, протегна се да вземе дистанционното и започна да превключва от канал на канал.

Катрин Адамс нямаше навика да гледа телевизия преди обяд. Е, случваше се да изгледа някой епизод от шоуто на Опра, ако работи вкъщи и се нуждае от кратка почивка, но нищо повече. Новините, помисли си вяло тя, докато пиеше вода и натискаше копчето на дистанционното. Намери Си Ен Ен, но се отказа. Не би понесла за пореден път да гледа как птиците в Залива, „мариновани“ в петрол, се задушават и умират, без да са разбрали какво е да летиш, да се снижаваш над водата и да се храниш. Катрин тъкмо се канеше да смени канала, но на екрана се появи добре познатият й запазен знак на „Мъркюри Медикъл“. Увеличи звука и се поизправи на дивана.

След края на репортажа в бутилката й не остана и капка вода. Катрин Адамс вдигна дистанционното и изгаси телевизора с леко трепереща ръка. Изведнъж сънливостта й се изпари и се превърна в страх. Обзе я остро предчувствие за нещо застрашително и необозримо, но и решимост, каквато не бе изпитвала отдавна. Главоболието й изчезна.

Време е да вляза в кабинета на Питър, каза си тя, макар днес да не е от дните, отредени за посещения там.

18:00

„Марквайен“, „Грюнерльока“, Осло

— Мамо — умолително зашепна Мортен Мюндал, — моля те, не го приемай толкова трагично!

Ребека Мюндал бе направила няколко опита да се свърже със сина си през последните няколко часа, но Мортен чак сега успя да се отбие за малко вкъщи, за да провери дали е слушала новините, както я помоли.

Явно да.

Ребека плачеше.

Той не виждаше сълзите й, защото картината на екрана бе прекалено тъмна. При всяко свое посещение Мортен разтваряше тежките завеси, за да прониква вътре повече светлина, но по време на следващия им разговор по скайп стаята на майка му изглеждаше пак сенчеста, а картината на екрана — зърнеста.

Сега раменете, й се тресяха, а ръцете й трепереха по-зле от друг път.

— Този път няма да се измъкне, мамо! — помъчи се да я утеши той.

Наведе се по-близо към окото на камерата и се опита да се усмихне с искрена радост. Налагаше се да внимава какво казва, защото в днешно време цялата електронна кореспонденция се следи зорко. Мортен не вярваше, че някой подслушва разговора им и впоследствие да го реконструира, но властите безспорно знаеха кой, кога и колко време разговаря с кого. Този път се обади на Ребека в час, различен от обичайния, но все пак тя му е майка, а и не за пръв път нарушаваше традицията да й звъни в точно определено време.

— Ото няма да го преживее — настоя Мортен. — Потъването на акциите само по себе си не е трагедия. Поскъпването и поевтиняването на ценни книжа не е нещо необичайно. По-важно е друго: след този срив репутацията на „Мъркюри Медикъл“ ще се разклати за дълго време напред! Нима не виждаш, че с него е свършено, мамо?

— Какво си направил? — проплака тя и се хвана отчаяно за косите, тънки като пух.

После посегна към чашата пред себе си и я пресуши.

Дано да е вода, помоли се наум Мортен, но надеждите му се изпариха почти на мига.

— Аз ли? — усмихна се на камерата той, все едно на разговора им присъстваше и трети човек. — Нищо не съм направил!

Ето така щяха да си помислят всички.

Това беше целта. Когато Агнес Клеметсен го посети сутринта в кабинета му, Мортен изигра безупречно ролята си на нищо неподозиращ. Не му убягна, че тя опипва почвата, разпитва го, гледа да изкопчи нещо от него. Напразно.

В един часа на същия ден Мортен Мюндал научи за острата психоза на Свере Бакен. Цялата операция ще пропадне, изплаши се той. Изключи всички телефони и заключи вратата. За малко да изпадне в паника, но изведнъж съобрази каква благодат всъщност е тази психоза.

Лекарите бяха установили, че Свере Бакен е луд — факт.

А преди да полудее, е бил озлобен, наскоро разведен мъж без пари и с неустойчив морал. Преди година счетоводният отдел превеждал в продължение на три месеца двойно по-голяма заплата на Свере Бакен. След като открили грешката и си поискали парите, Свере заявил, че не е забелязал през указания период възнаграждението му да е било по-щедро от обикновено. Освен това вече бил похарчил парите. Понеже твърдението му не звучеше никак убедително, ръководството на компанията възнамеряваше да го уволни и да заведе дело срещу него, но в крайна сметка Мортен Мюндал предпочете да прояви снизхождение. Все пак Свере Бакен си бе вършил съвестно работата, изглеждаше, че се разкайва за постъпката си, и явно нещата в семейството му не вървяха.

— Ото ще те съсипе — прошепна майка му. — Ще те изгонят от работа, ще…

— Няма да ме изгонят. След седмица-две, когато натискът стане достатъчно голям, ще поема последствията от фаталните пробойни в контрола на качеството на продукцията ни, които, разбира се, не са допуснати по моя вина, но е мое задължение да ги предотвратя. Ще си подам оставката, мамо.

Евентуални твърдения, че Мортен Мюндал е предизвикал или инициирал събития, които да доведат до сбогуване с прекрасна работа и доброволен отказ от всякакви финансови облаги след напускането, биха звучали като пълни измишльотини.

Освен това Мортен бе действал изключително предпазливо. Миналия четвъртък се свърза със Свере по един от старите си телефони — „Нокия“. Вътре сложи карта, регистрирана на името на Шур Фредриксен от градчето Кльофта, чийто четирийсети рожден ден се споменаваше на страниците с обяви във вестник „Афтенпостен“. Картата купи от верига магазини „Рема 1000“. Когато се обади в клиентския център да я регистрира, продиктува на служителката личните данни на юбиляря от вестника. Никой не го попита за пълен ЕГН. След като свърши разговора си със Свере Бакен, Мортен Мюндал изгори картата, а телефона счупи и изхвърли в река Акер.

Колкото до вечерята, на която покани Свере миналата сряда, Мортен се погрижи и взе съответните мерки. Усети, че Бакен се нуждае от допълнителна мотивация. Свере сякаш се разкайваше и бе обзет от колебания. Трябваше да го успокои, да го увери колко правилно постъпва. Вероятно някой би се учудил, че Мортен Мюндал е поканил един от инженерите в компанията на вечеря, защото Мортен не се ангажираше социално с колеги, но Свере, също като него, не беше обвързан, а и няколко седмици по-рано двамата излязоха да пийнат бира в петък — наглед импровизирана, но всъщност старателно планирана среща от страна на Мортен. После продължиха да се виждат в петък вечер. При първата им разпивка Мортен изненада Свере, като покани и своя приятелка, която пристигна в заведението час по-късно. По време на вечерята Мортен непрекъснато се опитваше да ги сприятели. Ала от тези опити не излезе нищо.

На пръв поглед нищо подозрително. Съвсем невинното му желание да се изяви като сватовник би послужило за оправдание, в случай че някой реши да задава въпроси защо двамата са се срещали или откаченият Свере Бакен започне да разказва небивалици как началникът го изманипулирал да извърши убийство, за което самият Свере не си давал сметка.

Защото Бакен действително не знаеше какво ще се случи. Разбра едва минути преди това и се оказа пленник на собствените си постъпки.

Свере Бакен наистина беше крайно озлобен към света, с разнебитени нерви и без пукната пара, но не беше убиец. За пред него Мортен обясни, че вирусът причинява само неприятно сърцебиене и дефибрилаторът ще трябва да се подмени, вероятно с устройство на друг производител. Свере няколко пъти го попита защо иска да урони престижа на фирмата, където работи, но Мортен така и не му отговори. Нареди му просто да си държи езика зад зъбите.

— Първоначално полицията изобщо няма да разбере — увери го той. — Лекарите само ще забележат, че нещо с „Деймос“ не е наред. А както е известно — продължи Мортен, — болниците и лекарите умеят да прикриват проблеми и гафове. Ще се обърнат към „Мъркюри Медикъл“, а за тази част ще се погрижа аз — успокои го Мортен. — Ако противно на всички очаквания случаят стигне до разследващите органи, ти няма да пострадаш. Разбира се, програмистите на „Мъркюри“ ще са сред първите заподозрени — призна Мортен, — но понеже вирусът е създаден с помощта на кодове и шифри, до които ти нямаш достъп, веднага ще те изключат от кръга на предполагаемите виновници. Нужно е само да отричаш всичко — повтори за стотен път Мортен. — Ако си мълчиш, никой не може да те обвини в нищо.

Свере дръпна пред устата си въображаем цип, после я „заключи“ и хвърли невидимия ключ зад рамото си.

За работата щеше да получи два милиона, а тези пари му трябваха, и то веднага.

Чак когато в четвъртък сутринта Свере му позвъни от паркинга пред ГРУС, притеснен, задето пациентът, преживял операция, вместо да лежи, се разправя на висок глас с млад мъж навън и при това изглежда здрав, Мортен му обясни накратко и без да му спестява жестокостта на задачата, в какво всъщност се е забъркал; какво трябва да направи, ако иска да си получи парите.

Парите, наблегна многократно Мортен Мюндал.

Ако си искаш парите, направи каквото ти казвам.

И Свере се подчини.

— Няма да ти се размине — проплака Ребека и сложи длани върху екрана. — Орти! Орти, какво си направил?

— Аз ли? Сети се какво направи Ото! Окраде татко, опропасти ти живота, съсипа и теб, и…

— Сама съм си виновна! — кресна Ребека. — Аз, не друг, се разхождах из Презвитерианската болница, надрусана с хапчета, и лекувах пациенти, които ми имаха доверие. Аз, не друг, пренебрегвах очевидни симптоми, защото не можех да…

Вдигна лице към тавана и с мъка си пое дъх, а от гърлото й се изтръгна пронизителен, болезнен писък, който прокънтя ужасяващо по микрофона. Мортен долепи длани до екрана и започна да го гали бавно.

— Мамо — прошепна отчаяно той, — мамо! Ще си дойда. Ще се прибера в Ню Йорк! Всичко ще се оправи.

Тя изглеждаше толкова изпосталяла. По-зле от последния път, когато я видя на живо. Жилите по възслабия й врат изпъкваха като метални спици, едва-едва поддържащи главата й, а кожата й стоеше изопната по черепа. Ребека приличаше на военнопленник.

Всъщност до голяма степен тя наистина беше пленница до живот във войната между Ото Шулц и Джон Мюндал, създали заедно „Аполо Мед-Елек“. Когато дойде време да се разпределят длъжностите в новата „Мъркюри Медикъл“, двамата алфа-самци в стадото подеха борба, равностойна до момента, когато Ото Шулц извади асо, за чието присъствие в колодата Джон изобщо не подозираше: Ото знаеше за зависимостта на Ребека и разполагаше с подробна и убедителна документация по случая.

Заплаши Джон, че ще предаде книжата на Презвитерианската болница в Ню Йорк, ако Джон не отстъпи от борбата за лидерското място.

— Stand down — предупреди го той. — Stand down, John^[16].

И съдружникът му го послуша. Дотогава проблемите на Ребека бяха тайна за него и той така и не се възстанови от шокиращата новина, че съпругата му го е лъгала, а той е изгубил всичко заради наивността си.

Джон не успя да преживее предателството от двамата си най-близки хора през последните двайсет и пет години. Преди четвърт век той се прибра от Виетнам, където на два пъти спаси живота на Ото.

Летейки към бездната, Джон получи сериозна сума от освобождаването на акциите си и обещания, че the kid — хлапето — както се изрази Ото, ще работи в компанията и ще направи кариера, захароса предложението си Ото.

— Мортен е млад и работлив, ще се погрижа да се издигне, ако подпишеш — увери той Джон.

Да се съгласи, беше все едно да подпише смъртната си присъда, но Джон го направи.

Три дни по-късно ръководството на Презвитерианската болница получи дебел плик по пощата без подател. Писмото предреши трагичната съдба на Ребека.

След седем години остатъкът от удесетореното състояние на Джон се стопи по време на световната финансова криза и той сложи край на живота си.

— За всичко съм виновна аз! — изкрещя Ребека и наклони назад екрана, за да не я вижда синът й.

На екрана се показа стаята в наклонена перспектива. Виждаха се прозорците с тежки, прашни завеси и величествените щукатури, които увенчаваха прехода от стените към тавана.

— Мамо — разплака се и Мортен, — мамо, не те виждам!

Беше очаквал тя да се зарадва.

Е, не точно да се зарадва може би — Ребека почти бе изгубила способността да се радва, — но поне да се почувства доволна, задето Ото Шулц най-сетне си е получил заслуженото.

Като дете често му се случваше да си легне, преди Ребека да се прибере. Но чуеше ли входната врата да се отваря, Орти скачаше от леглото и хукваше бос през големия апартамент, за да й покаже бележника си: straight A’s^[17]. Малкият беше готов да будува до късно през нощта, за да види майка си усмихната и горда с ученолюбивия си син. Като дете Орти се втурваше към нея веднага щом я зърне. Хукваше, за да й разкаже, че е поставил училищен рекорд в бягане на осемстотин метра; за да й подари изработена на летния лагер красива кутийка, където Ребека да държи най-изящните си бижута; за да направи масаж на отеклите й крака след безкрайния работен ден. А като съвсем малък Орти тичаше към мама най-вече за да я гушне.

Ако тя не е много изморена.

Мама често се прибираше изтощена до краен предел. Цялото детство на Мортен Мюндал протече като състезание срещу настроението на майка му. Непрестанно се мъчеше да я зарадва.

Обожаваше да я вижда усмихната.

— Мамо — зарида високо той, — оправи екрана! Не те виждам!

Не му отговори, но отчаянието й ехтеше от високоговорителите.

Мортен Мюндал изхлипа и си запуши ушите.

Този път положението наистина се оказа безизходно.

20:53

„Ботстьоюре“, „Хьовик“, Берюм

— Погледни от добрата страна, Ула!

Сара се усмихна широко и прегърна Теа. Двете седяха на дивана, а Ула се отпусна на креслото пред тях веднага щом влезе.

— Удава ти се идеална възможност да прекараш повече време със семейството си! Ще си получаваш заплатата. Приеми това малко прекъсване като заслужена почивка.

— Ами ако прекъсването се превърне в уволнение? — простена той с красноречива гримаса. — Ако си изгубя работата? Дори един ден без заплата ще се отрази пагубно на семейния бюджет, а освен това винаги съм давал допълнителни дежурства, за да ни стигат парите.

Сара стана да донесе още чай и спря пред Ула с ръце на кръста.

— Не се вълнувай прекалено, Ула. Искат да натопят мен, не теб. Сигурна съм, че ще ударят на камък, но дори и да успеят, няма да те завлека в пропастта. Бъди спокоен: ти си мой подчинен, по-млад си, освен това…

— … не си специалист от моя ранг — продължи Ула с вяла усмивка.

— Друго исках да кажа: ти действа по мое нареждане. Нищо няма да ти се случи. Помни ми думата.

Нюрнбергският процес веднъж завинаги доказа, че не всяка защита е надеждна, помисли си Ула, но си замълча.

— А ти? Какво ще правиш ти, ако те уволнят, Сара? — попита съвсем безгрижно Теа и се усмихна.

— Ако ме уволнят, ще се отдадем на забавления — засмя се на свой ред Сара, докато носеше празната чаша към кухнята. — Ще мързелуваме! Ти си милионерка, моето момиче. Като остана без пари, ти ще се грижиш за старата си леля! А аз ще насъскам неколцина адвокати срещу Попечителския фонд, за да ни отпуснат част от наследството ти, и ще заминем на околосветско пътешествие.

Момичето се разкикоти доволно и сви крака под дупето си. След смъртта на родителите си Теа наследи къщата и умопомрачителната сума от четиринайсет милиона, след като съдружникът на Роберт Цукерман намери подходящ купувач на седемдесет и пет процентовия му дял от преуспяващата фирма за санитарна и отоплителна техника. Двете със Сара живееха в къщата, а Попечителският фонд стопанисваше авоарите на малката до пълнолетието й.

— Кой иска още чай? — извика Сара от кухнята. — Или нещо друго?

— Няма нужда — отвърна Теа.

Ула изобщо не отговори, но взе дистанционното от масата и включи телевизора.

— Колко души те интервюираха днес? — попита той.

— Съвсем им изгубих бройката — призна Сара и седна на дивана. — Сигурна съм обаче, че у нас дойдоха шест телевизионни екипа.

— И от „Си Ен Ен“ бяха тук — допълни въодушевено Теа. — Хората по цял свят ще те гледат по телевизията, Сара! Готино, нали?

— Ръководството на ГРУС обаче едва ли мисли като теб — доволно отбеляза Сара. — Директорът ми изпрати гневен имейл, а дори старият Беняминсен звучеше много ядосан, когато ми се обади в шест. „Подобни солови изпълнения изобщо не помагат на каузата ти“ — Сара се опита да наподоби отсечения му говор. — „Появата ти в медиите е грррубо…“

Теа я замери с възглавница.

— Не е възпитано да имитираш хората!

— Права си. Вземам си бележка.

Сара поднесе препълнената до ръба чаша към устните си.

— Защо реши да изнесеш всичко това в медиите? — попита Ула и намали звука на телевизора.

До новините в девет оставаха две минути.

— Нали постоянно ми натякваш, че трябва най-напред да мислим за доброто на пациентите и техните близки — напомни той с обвинителна нотка в гласа. — Не разбирам обаче как твоите изявления в публичното пространство ще облекчат положението на семействата Бернтсен и Холмстрьом или положението на всички хора със сърдечни импланти, които ще се страхуват, че дефибрилаторите всеки миг могат да ги убият.

— Прав си — кимна Сара и отпи от чая. — Но ме нападнаха в гръб и съм длъжна да отвърна на удара. Нито пациентите, нито аз ще спечелим, ако журналистите започнат да пишат и говорят, че двамата с теб сме заподозрени по случая. Гран пусна хрътките по петите ни и трябваше да ги насоча в правилната посока. Запомни, Теа…

Сара остави чашата, обърна се към племенницата си и вдигна показалец.

— Не пречи на останалите. Уважавай ги и помагай с каквото можеш. Никога не посягай първа. Но… — тя стисна пръстите си в юмрук — … ако те нападнат, веднага отвърни на удара. Силно и безкомпромисно.

— Сара! — простена Теа и закри лице с възглавницата, а останалата част от думите й се чу съвсем глухо: — Защо винаги правиш така? Непрекъснато ме поучаваш как да живея!

Сара се усмихна и разроши гальовно косата зад яркочервената възглавница.

— Защото много те обичам, миличка. А и… — Сара погледна Ула над ръба на очилата си — … не съм казала всичко на журналистите. Нито дума за FUCK YOU…

— Сара! — сръчка я Теа. — Нали вкъщи е забранено да използваме такива изрази!

Сара се хвана театрално за устата и отвори широко очи. После погледна Ула за няколко секунди. Той кимна.

— Явно засега не знаят, че всичко това най-вероятно е… откровен саботаж, — довърши той наум, защото Сара му отправи предупредителен поглед. Напълно умишлена повреда.

— Новините започват — напомни Сара.

Ула усили звука и се обърна с лице към плоския екран. Из стаята се разнесе мелодията, бележеща началото на информационната емисия. Съобщиха водещата новина, а на екрана се появиха кадри от ГРУС и снимка в близък план на Сара.

— Виж! — разпалено възкликна Теа. — Това си ти! От самото начало те дават…

— Шшт — сопна се Ула и махна с ръка. — Мълчете, де!

Предаването започна с репортаж на събитията от следобеда. Излъчиха кадри от кратко интервю с директор Свайн-Арне Гран. Той отговори много уклончиво на зададените въпроси и помоли журналистите да се обърнат към полицията за повече информация. Репортажът бе придружен от няколко кадъра от болницата и от някаква операционна зала, която Сара и Ула не успяха да разпознаят.

— Кадрите са стари — промърмори Ула. — Явно Гран не ги е посрещнал с цветя и рози. Шшт!

— Че ние не говорим — възрази полугласно Теа.

Излъчиха същото интервю със Сара като от директното предаване в четири, но в съкратен вариант. Теа я смушка шеговито и вдигна окуражително палец.

— Защо не пуснаха цялото интервю? — разочарова се момичето. — Защо…

— Шшт! — извика предупредително Ула.

Водещият анонсира следващото интервю с Мортен Мюндал. Явно разговорът се бе състоял в кабинета му; на екрана се виждаше, че е седнал зад голямо, почти празно бюро до стена с плакат на картина. Сара разпозна една от творбите на Шагал.

Интервюто се проведе на живо и само две-три секунди след началото камерата показа Мортен в близък план.

— Божичко! — възкликна Сара. — Изглежда съсипан!

— На негово място и аз щях да съм съсипан — прошепна Ула.

— … се отнасяме изключително сериозно към създалата се ситуация — уверяваше от екрана Мортен Мюндал. — Намираме се в постоянен контакт с компанията майка в САЩ. И тамошните ни колеги, и ние в Норвегия искаме да подпомогнем всячески работата на полицията. Първо трябва програмиращото устройство с вируса да бъде подложено на експертиза. Адвокатите ни обсъждат с полицията как да се осъществи процедурата.

— Органите на реда май ще се съгласят да изпратят апарата в САЩ — отбеляза Ула.

— Нямат избор — отвърна Сара. — Нали сам каза, че кодовете, използвани за направата на такъв вирус, са като при производство на самолет изтребител!

— Шшт — обади се Теа.

— … вече помолихме здравните заведения по целия свят да преустановят незабавно планираните имплантации на „Деймос“ и ще продължаваме да…

— Ужасно, този човек изглежда направо отчаян! — прошепна Теа и се наведе напред към телевизора.

— Да — кимна Сара и си нагласи очилата. — Явно го взема присърце. Иначе би заслужавал „Оскар“ за актьорските си умения.

— … още веднъж да изкажа дълбокото си съчувствие към пострадалите и да ги уверя, че ние от „Мъркюри Медикъл“ ще направим всичко по силите си, за да им помогнем.

— Бедничкият! — отбеляза Ула, след като предаването продължи от студиото. — По-зле е и от нас.

— Че какво ни е на нас? — попита Сара, без да сваля поглед от екрана.

В студиото бяха поканили финансов експерт — дребен трътлест мъж с гъста къса коса и очила с тежки рамки. Водещият го попита какви са прогнозите му за акциите на „Мъркюри Медикъл“ и по лицето на госта се изписа почти въодушевена усмивка:

— Очаквам спадът да продължи поне докато ситуацията се избистри. Държа да отбележа, че при срив Нюйоркската и Лондонската фондова борса най-вероятно ще изтеглят ценните книжа на компанията, за да разберат каква е причината за занижаването на стойността им. Ситуацията се обмисля ежеминутно. В момента последното, от което се нуждаят американците, е поредната обезпокоителна вест за тяхна голяма компания и затова не изключвам държавата да откупи част от ценните книжа на „Мъркюри“ с цел да подпомогне компанията.

— Сякаш се забавлява — отбеляза недоволно Теа и сбърчи нос.

— Сигурно наистина е забавно — изкоментира Сара. — Да се включиш в такава крайно опасна игра, която с повечко късмет може да ти донесе голяма печалба.

— Засега обаче няма индикации, че спадът на акциите се дължи на причина, различна от днешните събития — продължи въодушевеният финансист. — Погледнете само ценните книжа на „Бритиш Петролиъм“! От двайсет и шести април непрекъснато падат, но понеже всички знаят причината, никой не се намесва.

— Като заговорихме за „Бритиш Петролиъм“, сривът на ценните им книжа изглежда напълно обясним — отбеляза водещата. — Скандалът с нефтения разлив ще причини астрономически загуби на компанията, а тези загуби неминуемо ще се отразят на стойността на акциите. Но по отношение на „Мъркюри Медикъл“, компания, чиято цена възлиза на хиляда и петстотин… на един милиард и петстотин милиона… не…

— Петстотин милиарда крони — помогна й гостът.

— Благодаря — усмихна се тя и продължи: — Как е възможно два единични смъртни случая да предизвикат такъв бърз срив в акциите на фармацевтичен гигант от ранга на „Мъркюри Медикъл“?

— Разклатено е доверието! Развалиха си репутацията! Не забравяйте все пак… — той размаха буйно ръце — … „Мъркюри Медикъл“ произвежда лекарства! И електроника, която се имплантира в човешкото тяло! Компанията е силно зависима от доверието на лекарите по цял свят. В условията на свободен пазар, при наличието на повече от една реномирана фармацевтична фирма, медици и пациенти ще предпочетат да ползват продуктите на онези производители, които се славят с чиста история. Този принцип важи за всичките ни покупки, но когато от качеството пряко зависи животът ни… — ръката му описа рязка дъга към тавана — … доверието в производителя става ключово понятие. Само помислете: самолетостроене, автомобилостроене и не на последно място: фармацевтична промишленост. Дори трийсетгодишен човек, който редовно спортува и никога не е имал проблеми със сърцето, би си представил ясно какъв ужас изпитва сърдечноболен с имплантиран дефибрилатор, след като му съобщят, че устройството в тялото му може да го убие! Държа да отбележа и друго: конкурентите на „Мъркюри Медикъл“ днес също отбелязват известен спад. Явлението вероятно е само временно, но показва колко крехка е репутацията на фармацевтичната индустрия.

Водещата, напълно прехласната от думите на експерта, сякаш забрави, че трябва да му зададе следващ въпрос, и продължи да го гледа мълчаливо. После се усети, поразрови листовете пред себе си и подхвана:

— Ъъъ… ммм… В момента петролният фонд притежава около една трета от „Мъркюри Медикъл“. Какви загуби е претърпял днес средностатистическият норвежец?

Събеседникът й се усмихна широко.

— Не съм изчислявал с точност, но става дума за доста сериозни суми. Нека не забравяме обаче, че при настъпването на финансовата криза изгубихме близо седемстотин милиарда крони — повече от средствата, инвестирани в „Мъркюри Медикъл“. И въпреки това успяхме да си възвърнем загубите. И дори да начислим печалба.

Изведнъж мъжът стана сериозен, все едно внезапно се сети, че всичко бе започнало с два трагични смъртни случая.

— Събитията от следващите няколко дни ще бъдат решаващи — продължи той и се прокашля предпазливо. — Ако ръководството сложи картите на масата и успее да овладее положението, след година компанията вероятно ще си възвърне някогашната стойност. Това ще зависи до голяма степен от разследването на случая: кой е отговорен за създаването и най-вече за разпространението на вируса. Отговорът на последния въпрос ще бъде решаващ за бъдещето на компанията.

Водещата благодари на събеседника си за обстойния анализ и даде думата на свой колега на съседното бюро. На екрана се появиха и двама гости: Сив Йенсен, лидер на Норвежката партия на прогреса, и финансовият министър Сигбьорн Юнсен. Сара се пресегна над масата, взе дистанционното и изключи телевизора.

— Искам да чуя какво ще кажат — запротестира Ула.

— Но аз — не — отвърна тя и остави дистанционното в кошницата с вестници до дивана. — В момента просто нямам сили да слушам как политици се карат за пари.

— Ще си вървя — обяви Ула.

— Вече?

— Нали уж тичам за здраве. Ако остана още, ще се наложи да измислям поредната лъжа докъде съм бягал и Гюру няма да ми повярва. И без това ми е ядосана заради държането ми през последните дни. На драго сърце ме остави да потичам, за да се отърся от стреса, но ако разбере, че си седя най-спокойно тук и…

Размаха нетърпеливо ръце, подпря се на ръкохватките и стана.

— А сега започна и да вали.

— Бягай внимателно.

Ула кимна и тръгна към вратата.

— Няма нужда да ме изпращате! — извика от коридора и излезе.

— Какво ти се прави сега? — обърна се Сара към Теа с усмивка.

— Гледа ми се филм. Може ли да си пуснем пак „2012: Денят на Страшния съд“? Моля те!

— Стана късно, а и филмът е много дълъг. Освен това така и не разбрах защо хората полудяха по него: земята се напуква, избухва и почти всички умират. Какво ще кажеш за „Аватар“?

— Той е мноооого по-дълъг — засмя се Теа. — А и нали каза, че историята била ужасно банална!

— Да — кимна Сара. — Но поне е красиво направен. Идеален за вечерта преди заминаването ми.

Теа отвори широко очи.

— Съвсем забравих! — нацупи се тя. — Наистина ли трябва да ходиш на тази конференция, Сара? И ще пропуснеш Седемнайсети май^[18]? Не може ли да останеш?

— Не — Сара сложи диска с филма в DVD плейъра. — Ще видиш колко хубаво ще си прекараш с леля Ирлин. А като се върна, ако все още съм без работа, ще си вземеш няколко почивни дни от училище и ще се поглезим.

При мисълта, че не се налага да ходи на работа, Сара изпита въодушевление, граничещо с радост, макар все още да бе само временно отстранена.

— А може и да напусна — разсеяно промърмори тя и натисна „play“.

Само пет минути след началото на филма, едва зърнала физиономиите на нави — жителите на Пандора — Сара спеше сладко, отпуснала глава върху рамото на Теа.

22:00

Кръчма „Дабъл Търтъл“, Винсънт Скуеър, Лондон

Аудюн Бернтсен вдигна чаша към Вивиън и се разсмя с цяло гърло. Тя чукна своята в неговата и отпи малка глътка от прясно наточената бира. Аудюн преполови халбата си на един дъх.

— Успях! — възкликна той и си избърса устата с ръкав. — Успях!

После допи остатъка от бирата си и направи знак на бармана да му донесе още една.

— Не ти ли трябваха повече пари? — предпазливо попита Вивиън. — Събра двеста хиляди паунда, но нали беше казал, че…

— За начало ще стигнат — усмихна се той и посегна към втората халба, вече сервирана пред него. — Краткосрочните ми заеми са най-трудни за обслужване. Кредиторите са доста… активни, ако ме разбираш. И малко… брутални. Схващаш ли?

На Вивиън всичко това не й говореше нищо.

— Но как успя да спечелиш толкова пари, щом повечето акции се сриват и…

— Слушай сега — Аудюн взе салфетка от барплота и извади химикалка от вътрешния си джоб. — Осъществих къса продажба. Приближи се, сега ще ти обясня.

В претъпканата кръчма беше толкова шумно, че докато говореше, се принуждаваше от време на време да долепя устни до ухото й.

— Занимавам се с къси продажби от години. Наистина, имал съм няколко издънки, но все още разполагам с доверени лица, които не съм разочаровал. Винаги са готови да действат от мое име.

Аудюн начерта времева линия върху салфетката.

— Девет часа днес — отбеляза той с кръстче в лявата част на линията. — Тогава ми подшушнаха, че в „Мъркюри Медикъл“ — огромна компания, която се занимава с производство на лекарства и тем подобни, — са възникнали сериозни проблеми. Мълвата още не бе стигнала до повечето борсови спекуланти, затова веднага грабнах телефона…

За да онагледи действията си, Аудюн взе мобилния си и се престори, че набира номер. После долепи телефона до ухото си и продължи да разиграва случилото се:

— Ало, Гари! — извика той. — Ах ти, стар играчо! Искам да продам на късо акции на „Мъркюри Медикъл“! Ще действаш от мое име, нали? До десет минути си готов, нали? Много ти благодаря. Слушай сега… — Аудюн прибра телефона в джоба на ризата си и взе химикалката. — За да осъществя къса продажба, първо вземам назаем чужди акции — почти извика той, като я придърпа още по-близо към себе си. — Като благодарност за заема плащам премия — да речем 2,5 процента от стойността на акциите. В случая, за да взема назаем акции на стойност петстотин хиляди паунда, се наложи да се бръкна с дванайсет хиляди и петстотин. Разбираш ли?

Вивиън го изгледа с разширени от изненада бистри очи.

— Значи си взел назаем акции от друг — бавно повтори тя. — Защо този човек се е съгласил да ти отдаде акциите си под наем?

— Нали ти казах: плащам му премия за заема! Освен това се задължавам да му върна акциите до определена дата. По тази причина не успях да вложа всичките си сто и петдесет хиляди паунда. Трябваше да гарантирам някак, че ще бъда в състояние да откупя идентични ценни книжа, ако стойността им се покачи, докато трае заемът.

— Да откупиш? — очите на Вивиън се разшириха още повече. — Нали само си ги взел назаем! Защо ти е да ги купуваш?

Аудюн въздъхна и заби върха на химикалката в кръстчето върху времевата линия.

— Тук купувам акциите — обясни той. — А после ги продавам веднага. От продажбата спечелих петстотин хиляди паунда. Следиш ли ми мисълта?

— Как ще продадеш нещо, което не притежаваш?

— Много просто: утре сутринта преди единайсет ще купя същия брой акции и ще мога да ги върна! — извика въодушевено той и начерта голям кръст от дясната страна на линията. — Тогава те ще струват много по-евтино! Ако предположенията на финансовите експерти се потвърдят, цената на акциите ще падне с двайсет процента. Най-малко! А вероятно и с повече, защото в последно време пазарът е изключително неспокоен. Двайсет процента от петстотин хиляди паунда са страшно много пари, Вивиън! Това прави сто хиляди паунда! Като извадя премията, която платих за заема, излиза, че съм спечелил осемдесет и седем хиляди и петстотин паунда. За едно денонощие. Събирам ги с печалбата от миналата седмица и стават повече от два милиона норвежки крони! Успях, Вивиън! Ще си купя билет за вкъщи!

Очите й се наляха със сълзи. Тя бързо ги избърса с ръка и се усмихна смутено. Аудюн хвана ръката й и се наведе към нея:

— Ще дойдеш ли с мен, Вивиън?

Устните му докосваха ухото й.

— Ела с мен в Норвегия.

— Може ли да дойда просто така? Няма ли да ми трябва… някакво разрешително или доказателство, че съм си намерила работа?

— Чувала ли си за ЕИЗ? — попита Аудюн, докато хванал лицето й с ръце, я целуваше по носа.

— Не — колебливо отвърна тя.

— Нищо — усмихна се той. — Няма никакво значение. Хайде да се прибираме.

Тя стискаше ръката му, докато си проправяха път през навалицата. Изминаха стоте метра до хотела мълчаливо. Той вървеше, обгърнал талията й с ръка, а тя стъпваше предпазливо върху новите си сандали на висок ток, които Аудюн й купи следобед, защото знаеше колко й харесват.

— Може да стигнем навреме за погребението на баща ти — подхвърли Вивиън пред фоайето.

— Все едно — сви рамене той.

Аудюн Бернтсен бе решил да забрави баща си. Заслепен от твърдото си намерение, изобщо не си даваше сметка, че именно смъртта на татко му го тласна към авантюристичните му прояви на борсата. Аудюн никога нямаше да го осъзнае. Съзнанието му винаги бе обсебено от бъдещи възможности за нови сделки, за нови акции, за по-тлъсти печалби, за повече и по-лесни пари. След като плати най-неотложния си заем, ще му останат близо триста хиляди крони. Дребна сума, но все пак ознаменуваше някакво начало.

Беше набрал скорост и този път щеше да се справи.

Още няколко успешни къси продажби, помисли си той, докато влизаше заедно с Вивиън в мръсната, задушна стая в хотел „Уелс“; още два-три печеливши хода и ще стана най-добрият.

Без помощта на татко.

22:30

„Ботстьоюре“, „Хьовик“, Берюм

Сара се събуди. Лежеше на дивана с дрехите, отпуснала глава върху възглавницата и завита до брадичката със сиво одеяло. Телевизорът вече не работеше, осветлението беше изгасено. Дъждът бе престанал и полутъмната стая се къпеше в уличната светлина, която нахлуваше отвън. Сара премлясна и се надигна от дивана.

Телефонът звънеше.

Без да погледне номера на екрана, натисна зелената икона.

— Ало?

— Сара! — разнесе се въодушевен глас. — Congratulations! It’s Jerry^[19]!

— Джери — промърмори Сара и се прозина, докато посягаше към чашата с чай върху масата. — Радвам се да те чуя.

— Не личи по гласа ти — засмя се той. — Да не съм пресметнал грешно кое време е при вас? Уж изчислих, че е десет и половина.

— Да, толкова е. Наистина се радвам да те чуя, Джери, просто днес денят ми мина много изморително.

Едва преглътна горчивия чай.

Джери Кон беше за Сара онзи брат, който Роберт не успя да бъде заради младостта си и различията в характерите. Джери и Сара бяха връстници; приличаха си и по външен вид, и по самоувереност. Братовчедът на Сара обожаваше ваканциите в Тромсьо, когато двете хлапета правеха каквото си искат, а другите от семейството не ги безпокояха. Джери и Сара ходеха с велосипеди до Хокьойботен, а оттам по моста — до малкото островче в Квальойсюнде; катереха се до върха на Трумсдалстинд по време на белите нощи, купуваха си скариди на кея и ги ядяха направо от торбичката, докато люлееха крака над водата и обсъждаха как Сара ще замине за САЩ, като стане достатъчно голяма.

А когато тя, навършила осемнайсет години и половина, най-сетне се озова на летище „Джон Ф. Кенеди“ с оранжевата си раница и с увереността, че е оставила Норвегия завинаги зад гърба си, я посрещна именно Джери. С плюшено бяло мече под мишница. Чакаше я — широкоплещест, дребен, радостен, с едри къдрици и сини очи — също като на Сара. Мечето, което тя му подари на петия му рожден ден, бе изгубило белия си цвят и едното си око.

— Хвърлила си голяма бомба — отбеляза Джери, а в гласа му се долавяше задоволство. — Гордея се с теб!

— Благодаря.

Рамото я болеше. Сигурно бе заспала накриво. Сара се опита да застане в по-удобна поза и си качи краката на дивана.

— Не всички споделят въодушевлението ти, Джери. Отстраниха ме от работа.

— Теб? — изпращя смехът му в мембраната. — Няма да е задълго, Сара. Всички болници по света биха дали мило и драго да имат в екипа си лекар от твоята класа.

— Опасявам се, че не знаеш как стоят нещата в Норвегия.

— Аз ли не познавам Норвегия? Прекарвам там всяко…

— Не познаваш тукашното положение — повтори нетърпеливо тя. — Не си наясно как… функционират нещата тук.

Джери се умълча.

— Сериозно ли си загазила, Сара? — попита най-сетне той.

— Не знам — въздъхна тя. — Цял ден се преструвам, че всичко е наред. Първо, за да изглеждам уверена пред журналистите, после, за да не тревожа Теа. Но сама не знам какво да ти кажа. Объркана съм. Късно е и…

— Последствията са много по-мащабни, отколкото предполагаш, Сара.

— Какви последствия? Не те разбирам.

— SEC е поставила под неколкомесечен надзор ценните книжа на „Мъркюри Медикъл“.

— SEC?

— U. S. Securities and Exchange Commission^[20].

— Джери, не разбирам…

Сара се протегна да включи лампиона до дивана.

— През декември въведоха колосални put-опции.

— Put-опции? Какво представляват?

— Put-опцията е опция за продажба на акции — разпалено заобяснява Джери. — Обратното на опция за покупка на акции.

— Звучи логично — саркастично промърмори Сара. — Но в момента не съм в настроение да ми обясняваш основните понятия в борсовата търговия.

— Слушай, ще ти стане интересно — настоя той. — Put-опцията всъщност представлява облог. Даден инвеститор смята, че акциите на „Мъркюри Медикъл“ ще се сринат горе-долу по това време. Този инвеститор отива на фондовия пазар, заявява, че според неговите очаквания курсът на ценните книжа на определена дата ще бъде поне десет процента по-нисък от деня, когато е готов да сключи облога, и пита кой спекулант, убеден в противното, иска да се обзаложи с него.

— Всеки би се съгласил да се обзаложи с него — отбеляза Сара, поотърсила се от сънливостта си.

— Именно! Имайки предвид колко солидна компания е „Мъркюри“, борсовите играчи веднага са се съгласили да се обзаложат. Като допълнителен стимул са получили и премия от нашия човек, за да ги склони към облога и…

— Но откъде този човек ще знае, че „Мъркюри“ ще се сблъска с проблеми точно сега? Освен ако не е ясновидец…

— Ехооо??? Май още не си се събудила. Помисли, Сара!

Тя правеше всичко по силите си да се съсредоточи.

Изпи студения горчив чай и започна да снове напред-назад из стаята. Притисна с пръсти подпухналите си клепачи, докато се мъчеше да се концентрира.

— Да не би да намекваш… — подхвана най-сетне тя, пое си дъх и продължи: — Да не ми казваш, че вирусът е пуснат, за да… предизвика занижаване на акциите на „Мъркюри“?

Разбуди се напълно. Мислите се щураха като побеснели из главата й и съзнанието й възприемаше само част от думите на братовчед й.

Скюле Холст от „Орфън Софтуер“ й каза, че е избрана.

От многото.

Според версията на хакера попадането на вируса именно в ГРУС не било изобщо случайно. Някой искал вирусът да бъде открит. Какъв по-добър „изпълнител“ от тандема Сара-Ула? Тя — известен кардиолог, той — специалист с медицинско и инженерно образование.

По тялото й плъзна горещина, а после я побиха ледени тръпки.

— Сара?

— Да, да — прошепна тя. — Тук съм.

Тя преглътна, прехвърли телефона в дясната си ръка и отново седна на дивана.

— Put-опции се купуват непрекъснато — продължи Джери. — Включително и върху акциите на „Мъркюри Медикъл“. Залогът излиза толкова по-евтино, колкото по-солидна е компанията. Вниманието на надзорните органи привлекли не самите put-опции, а мащабът им.

— За какви суми говорим? — разсеяно попита Сара; мислите й блуждаеха другаде.

Била е избрана.

По-точно използвана.

— Не знам — долетя гласът на Джери от далечината. — Научих всичко това от мой приятел от студентските години, който работи в SEC. Повече не успях да изкопча. С него играем тенис всяка сряда, но днес не се появи и дори не ми се обади. Случва се за пръв път. Сигурно не скучаят след бомбата, която хвърли по телевизията!

— Не съм хвърляла никаква бомба.

— Замисли се, Сара! Дай си сметка какво предизвика! В SEC непрекъснато душат около „Мъркюри“ и си блъскат главата защо някакъв инвеститор залага огромни суми, прогнозирайки, че ценните книжа, които от години се покачват непрекъснато, ще се сринат. Изведнъж, само седмица преди падежа на put-опцията, се появяват скандални разкрития за компанията. Ако някой купи опция за продажба на…

— Стига толкова — прекъсна го Сара. — Не мога да слушам повече за това, Джери. Капнала съм от умора.

— Добре — озадачено отвърна той. — Исках само…

— Благодаря ти, че се обади.

Сара се помъчи гласът й да прозвучи топло.

— Наистина ме зарадва, но…

— Кога ще ни дойдеш на гости?

— Утре летя за Денвър. Ще имам три часа престой в Нюарк и в двете посоки, но този път не мога да се отбия в Ню Йорк.

— Нали не ходиш на работа! Закъде бързаш?

— Вкъщи ме чака четиринайсетгодишно момиче, Джери.

— Как е Теа?

В ухото й зазвънтя смехът му — поредната прилика помежду им.

— Много е добре. Сега трябва да поспя.

— Love you.

— Love you, too. Take care^[21].

Джери затвори.

На Сара вече изобщо не й се спеше. Почувства се по-самотна от всякога. Прикова поглед в телефона. Прииска й се да звънне на Ула, да го помоли да дойде, да поговори с него или да помълчи — все едно, само да не е сама.

Не можеше обаче да му се обажда посред нощ.

Бързо обходи стаята с поглед. Прозорецът до вратата към коридора стоеше отворен и тя побърза да го затвори. Увери се, че райберът е дръпнат надеждно, и отиде да провери дали входната врата е заключена. Беше заключена, разбира се: преди да си легне, Теа винаги се грижеше за това. Сара закачи и веригата от вътрешната страна. Не я бяха използвали, откакто Теа беше съвсем мъничка.

Изведнъж Сара притихна в коридора. Не смееше да помръдне.

Изпита страх. Чувстваше се изплашена.

23:30

Кабинетът на финансовия заместник-министър, улица „Акершгата“ 40, Осло

— Ще поизчакаме още две-три седмици — заключи заместник-министър Фин Шай и се усмихна суховато. — Докато нещата се поуталожат. И за вас, и за нас ще бъде доста неприятно, ако журналистите навържат случилите се напоследък… — пак се усмихна някак припряно и с пристиснати устни — … събития и оставката ви — довърши той. — Затова ще изчакаме малко.

— „Случилите се напоследък събития“ — Агнес Клеметсен описа кавички с пръсти — всъщност са събитията от последното денонощие! Не разбирам кои от тях бих могла да предотвратя или овладея. Освен това намирам за, меко казано, скандално да ме викате през нощта, без…

— Сметнахме, че е редно да ви съобщим веднага за взетото решение. И във ваш, и в наш интерес е всичко да мине безпроблемно и без да се вдига излишен шум.

— Безпроблемно? Без излишен шум? — Агнес Клеметсен размаха нетърпеливо ръце. — Да не мислите, че няма да се вдигне шум, след като се разчуе как съм напуснала поста си на представител на Държавния пенсионен фонд в „Мъркюри Медикъл“ само два месеца след избирането ми? Да не мислите…

Забели театрално очи и се наведе напред, а вдигнатият й показалец се разтрепери:

— Нито за миг не си въобразявайте, че оставката ми няма да бъде свързана с цялата тази… афера, дори да изчакате седмица-две. Осъзнавате ли как ще се отрази това на кариерата ми?

— Вашата кариера за жалост не е сред топ приоритетите на министъра — студено отбеляза Фин Шай, без да я поглежда в очите. — Основната ни задача е да стопанисваме общата собственост по най-удачния начин. През следващата година „Мъркюри Медикъл“ ще се изправи пред далеч по-тежки предизвикателства. Когато ви назначихме, изобщо не сме очаквали такива проблеми.

— Е, и? — извика тя и Фин Шай се намръщи заради пронизителния й глас. — Никой не назначава човек на отговорен пост заради черните му очи! Как според вас съм се справяла като мениджър на университетската болница в Осло? Или в управата на „Статойл“ по време на сливането им с „Хидро“? Да не мислите, че е било непрестанен купон?

— Министърът на финансите се нуждае от мъж с…

Фин Шай млъкна, повдигна чашата с вода, но не отпи. Върна я на мястото й и подхвана наново:

— Министърът на финансите иска човек с много по-голяма професионална тежест, отколкото би могъл да си извоюва четирийсетгодишен специалист. Агнес, държавата е инвестирала петстотин милиарда крони в тази компания и сме длъжни да се погрижим за…

— Ето на това му казвам фройдистка грешка — отбеляза презрително тя. — Искате да назначите мъж, това е всичко. А за ваше сведение съм на четирийсет и една.

За пръв път, откакто влезе в кабинета му, погледите им се срещнаха.

— Грешите — беззвучно отвърна Фин Шай. — Нужен ни е по-опитен кадър с повече тежест.

— Тоест някой като Пер Люн — изсумтя тя. — Защо просто не говорите направо? Мъж, шейсетгодишен, бивш партньор в адвокатска кантора, финансов магнат и държавен спасител всеки път, когато ви хване шубето да не се провалите, защото всички вие, макар че сте червиви с пари, се вихрите из фондовия пазар без нужната компетентност!

Фин Шай не отговори. Правеше се на зает да разглежда някаква поставка за химикалки и от време на време я избутваше все по-близо към ръба на бюрото си.

Агнес Клеметсен стана и си взе палтото, метнато върху облегалката на стола.

— Благодарим за досегашната ви служба — кимна Фин Шай. — Ще получите по-подробни инструкции кога и как ще се осъществи промяната.

Агнес Клеметсен сякаш се помъчи да измисли подходяща реплика за край на разговора, но след няколко секунди само въздъхна дълбоко, обърна се и тръгна към вратата.

— Охраната в приемната ще ви изпрати — уточни Фин Шай. — Ще ви се обадя.

Агнес Клеметсен не отговори. Дори не се сбогува.

Бележки

[1] My guy (англ.) — моето момче. — Бел.прев. ↑

[2] Snail-mail (англ.) — от snail — охлюв и mail — поща. — Бел.прев. ↑

[3] Market news (англ.) — Новини от пазара. — Бел.прев. ↑

[4] No news available (англ.) — няма налични новини. — Бел.прев. ↑

[5] PCIB — норвежки холдинг, производител на съвременни лекарства за борба с рака. — Бел.прев. ↑

[6] Shit! (англ.) — мамка му! — Бел.прев. ↑

[7] What the hell is going on here? Can we talk, Sara? (англ.) — Какво, по дяволите, става тук? Може ли да поговорим, Сара? — Бел.прев. ↑

[8] Immediately (англ.) — незабавно. — Бел.прев. ↑

[9] What the hell is going on? (англ.) — Какво, по дяволите, става? — Бел.прев. ↑

[10] It’s a matter of time, all right! (англ.) — Въпрос на време е, да! — Бел.прев. ↑

[11] hate this place. But I really can’t talk to you. (англ.) — Ненавиждам това място. Обаче наистина не мога да говоря с теб. — Бел.прев. ↑

[12] Seriously (англ.) — наистина. — Бел.прев. ↑

[13] In deep shit (англ.) — затънала до гуша. — Бел.прев. ↑

[14] And the shit will hit the fan very, very soon, I’m afraid. (англ.) — И се опасявам, че нещата ще излязат от контрол съвсем, съвсем скоро. — Бел.прев. ↑

[15] Thank God (англ.) — слава богу. — Бел.прев. ↑

[16] Stand down, John, (англ.) — Откажи се, Джон. — Бел.прев. ↑

[17] Straight A’s (англ.) — по нашата система за оценяване в училищата: пълен само с шестици. — Бел.прев. ↑

[18] Националният празник на Норвегия. — Бел.прев. ↑

[19] Congratulations! It’s Jerry! (англ.) — Поздравления! Обажда се Джери! — Бел.прев. ↑

[20] U. S. Securities and Exchange Commission — Федерална комисия по ценните книжа и фондовите борси. — Бел.прев. ↑

[21] Love you. (англ.) — Обичам те. Love you, too. Take care. (англ.) — И аз те обичам. Пази се. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ане Холт, Евен Холт Мъждене (15)

Метаданни

Данни

Мъждене

Информация

История

Сваляне / Връзки

Сряда, 12 май 2010

Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (15)