Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сара Цукерман (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flimmer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Ане Холт; Евен Холт

Заглавие: Мъждене

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Националност: норвежка

Излязла от печат: 04.05.2015

ISBN: 978-954-357-293-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8790

История

  1. — Добавяне

Вторник, 11 май 2010

21:10

Улица „Один“, Осло

Агнес Клеметсен се прибра в апартамента след дълъг работен ден. С влизането съобрази, че от дълго време, вероятно от няколко седмици, не е прекарала и вечер в домашна обстановка. Е, и сега минаваше девет, но поне щеше да има на разположение няколко часа за любими занимания.

Които впрочем не бяха никак много.

Вече бе пропуснала ключови серии от актуални телевизионни сериали, а и DVD плейърът й не работеше. Много рядко се сещаше да го пусне и все забравяше, че се нуждае от ремонт. Последният роман на Джон Ървинг лежеше започнат до леглото й, но всяка вечер тя заспиваше преди десета страница, а на следващия ден изобщо не помнеше какво е прочела. И така, книгата продължаваше да увенчава купчината литературни перли, старателно подбрани, в случай че журналист от редовната рубрика „Какво стои на нощното ви шкафче“ се обади да я интервюира.

Въодушевлението от свободната вечер започна да отслабва, след като Агнес хвърли ключовете върху масичката в антрето и окачи палтото си на закачалката „Hang-It-All“, купена от магазина за сувенири в Нюйоркския музей за модерно изкуство на многократно по-ниска цена, отколкото я продават в Норвегия.

Изхлузи си обувките и занесе получената поща в дневната.

Навсякъде миришеше на чисто. На необитаван дом, помисли си тя. След чистачката оставаше слаб мирис на синтетични почистващи препарати. Полякинята идваше всяка сряда и бършеше едва полепналия съвсем тънък слой прах по чистите, минималистични повърхности. Всъщност посещенията й бяха ненужно чести: в промеждутъците Агнес не успяваше да замърси апартамента си. Чувстваше се като на хотел. Ремонтът в кухнята предприе като опит да внесе малко домашен уют. Но понеже така и не й оставаше време да завърши проекта си, Агнес престана да готви и се задоволяваше с полуготовите храни в хладилника си.

На лято, обещаваше си тя, на лято всичко ще се подреди.

Прегледа пощата: три плика. Писмо с молби за дарения от „Лекари без граници“, съобщение за събиране на безвъзмездно отпуснати средства за благоустройството за общите площи в района, което ще се състои следващата събота, и сметка от интернет доставчика „Хафслюн“, вече платена по електронен път.

Остави книжата върху ниската стъклена масичка и се облегна назад. Краката я боляха, след като цял ден бяха стояли заклещени в чифт нови и тесни обувки. Усещаше тежест в кръста и първите признаци на обичайното главоболие. Затвори очи и изведнъж се почувства напълно обезсилена.

В апартамента цареше пълна тишина. Ушите й зашумяха.

Дали да не звънне на някой приятел? Да покани някого, да пийнат по чаша вино и да си побъбрят.

В сряда вечер? Приятелите, с който все още не бе изгубила връзка, вероятно в момента приспиват малки деца, опаковат закуски за следващия ден, перат дрехи или пишат домашни с разсеяни тийнейджъри.

Дори самата мисъл повиши настроението й.

Тишината се промени. Обви я като пухена завивка. Полуизлегната, Агнес се усмихна леко.

Сама си избра да живее така. Единствено дете на двама твърде възрастни родители, тя отдавна ги изгуби, но понякога се улавяше, че изпитва прилив на необикновено щастие, задето е съвсем сама. Сама и свободна.

Дишането й се успокои. Мисълта за Ларш Кваме се появи изневиделица и неволно. Направо я сепна. Болките в гърба я принудиха да се поизправи. Изведнъж се почувства съвсем, съвсем будна.

Предната вечер той се възползва максимално от отделените му петнайсет минути. Накрая едва го убеди да си тръгне. Разочарованието по лицето му личеше повече от ясно, когато най-сетне излезе от жилището й, без да получи каквото и да било обещание от нея.

Агнес Клеметсен се опита да омаловажи цялата история не само за да се отърве от нежелания гост, а и защото действително смяташе, че той греши. Първо, струваше й се немислимо „Мъркюри Деймос“ да има дефект. В подобрението на устройството се влагаха астрономически суми, а множество тестове гарантираха качеството му. Ако противно на всички очаквания имплантируемият кардиовертер-дефибрилатор съдържа дефектни елементи, едва ли в провинциална норвежка болница ще открият тези проблеми.

Така разсъждаваше Агнес Клеметсен и затова помоли Ларш да напусне дома й. После обаче дълбоко се замисли над думите му и се отнесе до степен да закъснее с десет минути за вечерята в ресторант „Екеберг“. Получи се конфузна ситуация, наистина, но поне успя да се поразсее.

Досега наистина мислеше за друго.

Агнес се изправи и застана разколебана насред стаята.

Тази Сара Цукерман явно минаваше за голям специалист. Под явната неприязън, с която Ларш говореше за нея, прозираше неволно възхищение. Ларш настояваше твърдоглаво, че доктор Цукерман не би постъпила така, освен ако не прикрива нещо. Агнес пък прозря евентуални егоистични мотиви зад действията на професора: дали Сара Цукерман не е допуснала фатална лекарска грешка и решението й да преустанови имплантирането на „Деймос“ не е продиктувано от желание да потули грешката си? В отговор на хипотезата й Ларш само изсумтя презрително.

Най-вероятно става дума за някаква дреболия, мъчеше се да се убеди Агнес. За интриги, свързани с правила за покупка на медицинска техника, за някаква случайност или просто за съперничество между двама лекари в болница, твърде малка да побере и двамата. Агнес Клеметсен неведнъж бе ставала свидетел на подобни раздори по времето, когато беше мениджър на университетската болница в Осло.

Ами ако „Деймос“ наистина е дефектен, помисли си тя и тръгна към голата кухня; ако действително съществува връзка между имплантацията на „Деймос“ и последвалите смъртни случаи…

Дори не посмя да довърши мисълта си.

Това би означавало пълна катастрофа.

Норвежкият държавен пенсионен фонд бе инвестирал над една шеста от капитала си в компания, която никога не е губила пари. Досега никой от акционерите в „Мъркюри“ не бе претърпявал загуба, фармацевтичният гигант се развиваше именно благодарение на доверието, което вдъхваше у клиентите си, и на изключителния професионализъм, проявяван в условията на хиперчувствителния пазар, където се срещаха човешкият живот, от една страна, и високите технологии и постиженията на съвременната химия, от друга.

Агнес тръсна рязко глава.

Явно съм преуморена, помисли си и влезе в голямата празна кухня. Болките в кръста се усилиха, както и дърпането в долната част на корема. Цикълът й избързваше с цяла седмица. Реши повече да не отлага прегледа при гинеколог.

Дали да не пийне чаша студена бира? Или вино. Поколеба се, после наля вода в термоканата и я включи.

— Но ако… — прошепна тя и отвори долапа, където се надяваше да има чай. — Но ако…

Ако наистина имаше някакъв проблем с „Деймос“, тази Сара Цукерман веднага щеше да вдигне тревога. Агнес на два пъти изтъкна този факт пред Ларш и посочи, че теорията му издиша. В отговор той само промърмори нещо неразбираемо.

Водата завря бързо. В долапа намери само насипен чай, но не и цедка. Сложи пълна лъжичка с чай „Kusmi“ в порцеланова чаша и остави черните фибри да потънат във врялата вода. Извади от съседния долап две шоколадови бисквити и бавно, за да не разлее препълнената чаша, се отправи към дневната.

Погледна часовника: девет и половина.

Шест часа разлика с източното крайбрежие на САЩ.

Значи в Ню Йорк още е следобед.

Остави чашата върху масата и посегна към слушалката на стационарния телефон, който в момента се зареждаше върху малка помощна масичка до дивана.

Ото Шулц й даде най-тайния си от трите номера и надраска на визитката строго секретния си имейл адрес. „По-лесно ще се сдобиеш с имейла на Барак Обама“, прошепна в ухото й той.

Само след три сигнала той вдигна.

Сред многото си таланти Агнес Клеметсен притежаваше и нетипичното за норвежците умение да води разговор за дреболии. Забеляза го още в икономическия университет, а после успя да облагороди и усъвършенства тази своя дарба. Много от състудентките й имаха по-впечатляваща външност от нея, а неколцина — и по-висок успех, но нито една не притежаваше способността й да привлича вниманието на околните с чар и комуникативни умения.

Сега й отне по-малко от минута да разсмее изпълнителния директор на „Мъркюри Медикъл“. Просто му разказа как по грешка взела чужд куфар на летището в Осло. Ото Шулц не просто се задъхваше от смях, нещо повече: изобщо не се изненада, че тя му звъни от другия бряг на Атлантика, за да му разкаже как отворила куфара си и вътре се натъкнала на вещите на осемдесет и три годишен старец.

— Между другото — вметна тя след няколко минути, — имам един въпрос за „Мъркюри Деймос“.

Смехът му изведнъж секна.

— Ало?

— Да, тук съм. Какво за „Деймос“?

— Случайно да…

Агнес съжали, задето не си бе намислила по-подходящ преход в разговора. От друга страна, ако бе прекалила с плановете, едва ли изобщо щеше да събере смелост да му се обади.

— Случайно да сте получавали сигнали за неизправност на устройството?

Той пак се засмя: някак гърлено. В слушалката прозвуча направо грубо.

— Неизправност? Гарантирам ти, че е невъзможно. Защо ме питаш такива неща?

— Ами просто… Не съм получавала тревожни сигнали, но…

— За какво става въпрос? — прекъсна я той.

Хладната нотка в гласа му извика в съзнанието на Агнес спомена за внушителната му фигура.

— Навярно дреболия — заекна тя и се позасмя. — Най-вероятно е някаква… Виж, много съжалявам, че те занимавам с глупости. Допуснах типичната грешка на начинаещия, Ото. Понеже съм много щастлива, задето имам възможност да работя заедно с теб, и непрекъснато се боя да не сбъркам някъде, ти звъня за…

— Хайде де — подкани я отново той. — Ако те сметнем за начинаещ, то значи си най-добрият новобранец, откакто изиграх първия си сезон с хъскитата[1].

Гласът му пак зазвуча дружелюбно.

За миг тя се поколеба. После реши да постъпи, както е редно.

Това би й осигурило възможност за отстъпление.

Каза му защо всъщност се обажда.

След като приключиха разговора, Агнес Клеметсен бавно постави слушалката на мястото й. Чаят, недокоснат, вече бе изстинал. Занесе чашата в кухнята, отвори бутилка червено вино, купено от безмитен магазин, и си наля голяма чаша.

Не знаеше дали има основание за безпокойство, но й стана съвършено ясно какво трябва да направи.

 

 

21:30

ГРУС, Берюм

— Трябва да видиш нещо — каза Сара Цукерман, влизайки в кабинета на Ула, без да почука.

— Готово! — заяви той и вдигна победоносно ръце от клавиатурата. — Шест страници подробен и добре списан доклад за малкия ни вирус. Какво става с теб?

— Виж това — повтори тя и се опита да разгъне разпечатката от историята на някакъв ИКД върху бюрото му. — Премести клавиатурата, де.

— Добре, де, добре — промърмори той. — Ето. Какво е това?

— Лекарката от Държавната болница, която извърши експлантацията на дефибрилатора на Ерик Бернтсен, най-сетне се завърна. Виж какво ми изпрати по куриер. Получих пратката преди половин час.

— И? Откри ли нещо?

— Провери сам.

Сара се подпря на бюрото и скръсти ръце, а Ула се наведе над разпечатката.

— Виждам епизод с камерно мъждене — установи той и сложи показалец върху хартията. — Дефибрилаторът реагира с електрошок, както трябва. После…

Надвеси се още по-ниско над листа и премести пръста си надясно.

— Следва промяна — кимна Ула. — Сърцето възстановява нормалния си ритъм.

Вдигна очи към Сара. Тя кимна леко с напълно безизразно лице.

— После? — попита тя, все едно изпитва студент.

— После… Я виж ти! След… четиринайсет секунди настъпва втори епизод на камерно мъждене. Дефибрилаторът подава два… четири електрошока със стойност трийсет и един джаула.

Вдигна листа да го огледа на светлина.

— Но те не помагат. Пациентът умира.

— А кой е пациентът?

Ула присви очи, за да прочете името в малкото поле за лични данни. Оказа се празно.

— Не е попълнено — рече той и се замисли. — Често се случва името и ЕГН-то на пациента да се въведат чак след първия преглед.

— Какво друго ти прави впечатление?

— Амиии…

Той отново се вглъби в разпечатката.

— Лекарката съвсем закономерно е преценила, че данните от разпечатката съвпадат с резултатите от аутопсията — заключи той. — Не виждам нищо смущаващо…

— Абсолютно нищо ли?

Ситуацията все повече започваше да прилича на устен изпит. Ула разпери раздразнено ръце.

— Защо просто не изплюеш камъчето?

— Датата.

— Датата ли? Какво искаш да…

— Виж кога се е случил епизодът с камерно мъждене. — На 05.05.08.

— С други думи, преди около две години — кимна Сара. — А аз оперирах Ерик преди седмица. Той почина миналия четвъртък. В такъв случай тази разпечатка е…

Тя повдигна въпросително вежди и потупа с пръст по листа.

— … от мостра — довърши с въздишка Ула. — Дявол да го вземе, това е разпечатка от симулатор на сърдечна дейност, а не от реално човешко сърце!

— Именно. Някой е подменил дефибрилатора на Ерик с ИКД, отчел промените в симулатор на сърдечна дейност. Кой има достъп до тези симулатори?

— Ние — объркано отговори Ула. — Персоналът в нашата болница, както и в другите болници, където работят с „Деймос“. Доста хора.

Пое си дъх и се замисли.

— Беше редно първо да се сетиш за производителя — обърна му внимание Сара.

— „Мъркюри Медикъл“. Ама разбира се!

— Сега ме чуй, Ула.

Сара сгъна разпечатката и я остави настрана. После седна върху бюрото му.

— Този пропуск показва как очакванията ни влияят върху наблюдателността ни. Опитен кардиолог вероятно би открил разминаването в датата или пък не. Хени Квам Хуле е здравен асистент и е знаела, че пациентът е седемдесетгодишен и с болно сърце. Наясно е била и със заключението на патолога: предполагаем инфаркт. С други думи, Квам Хуле е разполагала с подробна предварителна информация и затова е подходила… небрежно. Не е огледала всички подробности. Графиката само потвърждава предположението й. Всички данни съвпадат с онова, което вече е знаела.

Ула загриза нокътя на палеца си.

— Ако си гладен, по-добре изяж тази ябълка.

Сара му подаде нахапания плод, подпрян до отворена празна кутия за храна и полупразна бутилка с кока-кола.

— Извинявай — машинално отвърна той и седна върху ръката си.

Сара пусна ябълката в кошчето до бюрото.

— Знаем, че Ерик Бернтсен е починал извън болницата — продължи тя. — Първоначалният доклад от аутопсията е доста категоричен по отношение на часа на смъртта. Тялото на Ерик е било открито малко след като е издъхнал, затова може да се установи с почти стопроцентова сигурност, че не е починал, преди да стигне до езерото Дели. Следователно дефибрилаторът е подменил или човек от персонала на детската градина, обграден от група хлапета, или полицай, или медицински работник от пристигналата линейка, докато са откарвали мъртвия в Държавната болница, или здравен работник след пристигането в болницата.

— И така, общо взето има две възможности: в гората или в болницата.

Сара кимна.

— Според теб кое е по-вероятно?

— В гората — прошепна вглъбено той.

— Какво?

— В гората — повтори той и поклати енергично глава в знак на силно съмнение. — Не, това ми звучи направо налудничаво!

— А не ти ли се струва още по-налудничаво лекар от Държавната болница да експлантира дефибрилатора, да се промъкне в кабинета ми и да пусне устройството в джоба на престилката ми?

— И двете неща са пълна лудост! Направо не ми го побира умът…

— Така или иначе, случилото се е безспорен факт, независимо какво мислиш ти по въпроса. Понеже дефибрилаторът в тялото на Ерик е различен от поставения, някой със сигурност е извършил размяната. Съгласен?

Ула скочи рязко от стола и той се плъзна на колелцата си на няколко метра от бюрото.

— Ще престанеш ли да ми се правиш на… Сократ? Не понасям, когато ми говориш с такъв назидателен тон! Кажи ми какво мислиш, за бога, вместо да ми губиш времето с опити да ме изпитваш! Да не съм някой от студентите ти!

Сара го изгледа слисана. Наведе се към него и сложи слабата си ръка върху рамото му. Бижутата й издрънчаха.

— Извинявай — дружелюбно каза тя. — Старите навици не се изкореняват лесно. Седни, ако обичаш.

Той се отскубна от ръката й с недоволно изражение и седна, без да доближава стола до бюрото.

— Твоят приятел Скюле засегна въпрос, който ми даде храна за размисъл — продължи Сара, видимо спокойна въпреки избухването му.

Ула разкрачи крака, скръсти ръце и заби поглед в пода.

— Според неговата теория някой иска да ме компрометира. — По лицето й пробяга усмивка. — Скюле обясни защо подозира, че двамата с теб сме били истинската мишена — поправи се тя.

Ула продължаваше да мълчи.

— Според твоя приятел някой ни е взел на прицел, защото с теб имаме всички предпоставки да разнищим случая. В онзи миг теорията му ми се стори абсурдна, но колкото повече напредвам с изготвянето на доклада ми, толкова повече съмнения ме налягат. Защото какво правим с теориите, Ула?

Преди да е успял пак да й се озъби, Сара се усети:

— Извинявай — усмихна се тя. — Проверяваме ги — отговори си сама. — Изпробваме доколко отговарят на вече познатото ни.

Без да обръща внимание на демонстративно безизразната физиономия на Ула, тя се приближи до бялата дъска, изпъстрена със стари записки и драсканици с червен и зелен маркер, вестникарски изрезки, статии на отделни листове и няколко билета за влак, закрепени с магнит хаотично по цялата дъска. Сара си разчисти малък квадрат в средата и задраска няколко записки, без да иска разрешение от Ула.

— Дефектът, който открихме, ще урони брутално престижа на „Мъркюри Медикъл“ — заключи тя и нарисува малък знак на планетата Меркурий в центъра на свободния квадрат. — Това е повече от сигурно. Двама души изгубиха живота си, а заради погрешно програмиран ИКД трети се размина на косъм със смъртта. Но това далеч не е най-тежкият проблем пред „Мъркюри“.

Тя потупа с маркера по червения символ на дъската.

Ула се усмихна малко кисело:

— Прилича на биологичния знак за означаване на женски индивид, само че с дяволски рога. Трябва да си поръчаш бижу с такава форма. Много ще ти отива.

— Най-тежкият им проблем — продължи Сара, все едно не го е чула, — ще бъде въпросът защо вирусът изобщо се е появил; защо е създаден, защо се използва, защо контролът над качеството е толкова занижен.

— Грешиш — тросна се Ула. — И ти, и Скюле смятате, че случилото се е свързано с нас. По-точно с теб. Но който и да види надпис FUCK YOU в полето за лични данни, бил той първокурсник по медицина или дори буден за възрастта си гимназист, веднага ще съобщи в полицията. Няма нужда да си професор по кардиология, за да разбереш, че нещо не е наред.

— Да, всеки на наше място би съобщил в полицията — кимна Сара. — И след това щеше да мине дъъълго време, преди да има някакъв напредък в разследването. Даваш ли си сметка колко много открихме само в рамките на… — тя захапа края на маркера и довърши: — … три дни? Освен дето почти веднага установихме, че дефибрилаторите на починалите пациенти са предизвиквали мъждене в сърцата им, ти направи внушително откритие: дефибрилаторите регистрират погрешни данни за силата на приложения електрошок. После изолирахме причинителя на дефекта: вирус, преносим съвсем лесно върху програмиращо устройство. Само един от апаратите ни е заразен. Болниците в страната не съобщават за подобни смъртни случаи. Наистина ли мислиш… — пристъпи крачка напред и го посочи с маркера, — … наистина ли мислиш, че който и да е друг по света би успял да стигне до заключенията ни само за три дни?

Ула се разсмя.

— Невероятно — поклати глава той. — Не е здравословно човек да има такова самочувствие.

— Първо, не говоря съвсем буквално — спокойно уточни тя. — Съществуват и други добри специалисти освен нас, разбира се. С малко късмет и те биха стигнали до нашите изводи. Но тези хора просто не работят в полицията, така да се каже. Второ, струва ми се направо нагло от твоя страна да ми вменяваш, че имам прекалено високо самочувствие. Много добре знам какво не мога — а то е повече от едно. Знам обаче и на какво съм способна и не виждам причина да го завирам под стола, ако има отношение към разговора ни. А в момента определено има отношение.

— И какво искаш да кажеш в крайна сметка?

Ула я погледна примирено, приближи стола си до бюрото и се пресегна да вземе бутилката с кока-кола.

— Слушай ме внимателно, де! Да предположим, че повечето предположения на Скюле са правилни.

Сара се обърна към дъската и нарисува кръг около символа на Меркурий.

— Вирусът е бил създаден от вътрешен човек. Някой иска това да не остава в тайна. Наистина, и най-големият малоумник би подал сигнал в полицията, когато види надписа на разпечатката. Тогава защо именно ние с теб се сблъскваме с вируса?

— Пак го правиш.

— Кое?

— Задаваш реторични въпроси. Отговаряй си сама.

— Някой се е разбързал.

— Моля?

— Някой няма търпение вирусът да бъде открит.

Ула отпи от кока-колата, вече топла и разгазирана, и остави бутилката с недоволна гримаса.

— И защо, по дяволите…

— Ако съм права, вече знам защо дефибрилаторът се е озовал точно в моя джоб.

— А?

— Замисли се. Досега цялата тази история с подмяната на дефибрилатора изглеждаше напълно неразбираема, но ако за миг се опрем на версията на Скюле, всичко придобива смисъл. Изглежда напълно логично.

Ула се взираше в нея, все едно му е съобщила, че очаква дете.

Каквоооо?

— Къде би…

Тя млъкна, закри уста с дясната си ръка и се усмихна кокетно.

По лицето на Ула не трепна и мускул.

— Ако Ерик Бернтсен бе починал в болницата, а не в гората — подхвана наново Сара и се върна до дъската, — аз щях да прегледам разпечатката от данните, регистрирани в неговия ИКД. По една или друга причина обаче Ерик излиза от болницата. Или с човека, извършил подмяната, или с другиго. А понеже труп, намерен в гората, по принцип се подлага на аутопсия в Съдебномедицинския институт, вероятността аз да се натъкна на оригиналния ИКД е била минимална.

— Патолозите в института не са идиоти, те също щяха да…

— Не ме прекъсвай. Не твърдя, че Скюле е прав, но ако е прав, то версията му обяснява иначе необяснимото. Явно сутрешната разходка на Ерик не е влизала в… плановете на нашия мистър Хикс.

— Но ако този мистър Хикс — мъж, жена или каквото там същество стои зад подмяната — не е придружавал Ерик Бернтсен по време на разходката му в четвъртък сутринта, значи въпросният човек…

Ула бавно се изправи и се приближи до дъската. Сара мълчеше, докато той махаше остатъците от изрезки. После взе гъбата и почисти бялата повърхност. Само по краищата останаха стари червени и зелени петна, които не можеха да се заличат.

Най-отгоре Ула написа с червено „Х“.

— Значи този мистър Хикс трябва да е бил в болницата — заключи той и надраска „В БОЛНИЦАТА“ отдолу. — Ако разходката на Бернтсен е била неочаквана и за него, то значи го е видял и го е проследил…

Вцепени се за миг и продължи да пише с маркера:

ЗНАЕ КАК СЕ ПРОВ. ИМПЛ.

— Този човек със сигурност знае как се поставя ИКД и как се експлантира — заключи Ула.

— И явно разполага с нужните инструменти, за да извърши тези манипулации — побърза да добави Сара и грабна зеления маркер.

ИМА ИНСТР.

— Явно е имал и…

ДОСТЪП ДО МОСТРИ, написа Ула като четвърта подточка в списъка.

— Проклятие! — процеди Сара и отстъпи назад, за да огледа написаното. — Профилът на мистър Хикс започва да напомня служител в болницата.

Ула също се дръпна назад. Намираха се рамо до рамо и Ула усети познатото неприятно чувство, когато се доближи прекалено много до Сара.

— Ларш Кваме — рече той и направи още крачка назад.

Сара се разсмя. Отметна глава, а от гърлото й се раздаде бурен кикот. Ула я гледаше слисан. За пръв път я виждаше да се смее от сърце, и то продължително.

— Преуморена си — обиди се той. — Престани.

— Де да беше Ларш Кваме! — отвърна тя и докосна крайчеца на окото си с лакирания си показалец. — Той може да е особняк, но не е хладнокръвен убиец. Освен това той присъства на оперативката заедно с теб и мен, когато Ерик е издъхнал.

Сара продължаваше да се подсмихва, а Ула стана рязко и отиде до стената. Вдигна маркера и замръзна в тази поза за няколко секунди. После написа:

ДОСТЪП ДО ПРОГР. МОСТРИ НА ИКД!!!

Подчерта съкратената дума с дебела права линия.

— Ще ми обясниш ли? — погледа го въпросително Сара.

— Мистър Хикс не просто е знаел как да подмени дефибрилатора — разпалено отвърна Ула, размаха буйно ръце и по невнимание се одраска с червения маркер по бузата. — Знаел е и от какво ще умре Бернтсен, затова за подмяната е избрал мостра на ИКД, предварително програмирана с точните епизоди и графики! В склада има всякакви дефибрилатори, Сара! Ти например следиш ли какви мостри ни изпраща „Мъркюри Медикъл“?

Тя поклати глава.

— Нито пък аз! — тържествуващо отсече той. — Използвам мострите само за да показвам на пациентите как изглежда един имплантируем кардиовертер-дефибрилатор! Информацията, регистрирана в мострите, е създадена с цел производителят да ни демонстрира какво представляват дефибрилаторите! Значи служителите на фирмата производител са наясно с тази информация, а не ние!

Сара бавно отстъпи назад. Закри уста с ръка и постоя така, докато оглеждаше петте подточки на дъската. Ула следеше с очакване реакцията й, все едно се надяваше тя да изрече онова, за което той не намира смелост.

— Служител от норвежкия филиал на „Мъркюри Медикъл“ — заключи тя сякаш след цяла вечност.

— Тоест заподозрени са двама.

Тя откъсна очи от дъската и го погледна скептично.

— Във филиала работят най-малко четирийсет-петдесет души!

— Да, но само двама от тях ни посещават редовно — възрази Ула. — Сиверт Санд и Свере Бакен.

— Не може обяснението да е толкова просто.

— В смисъл?

— Не може да е толкова просто — повтори Сара. — Никой нормално разсъждаващ човек не би поел риска двама като нас да го разобличат за толкова кратко време. Звучи ми абсурдно.

— Но…

Обърна се към него и вдигна ръка, сякаш се канеше да се закълне. Ула си замълча. В самоувереното й излъчване се прокрадна нещо ново. Изведнъж тя видимо се смали, остаря и сякаш рухна. Бръчките около очите й се вкопаха дълбоко в кожата. Дори косата й придоби изтощен вид. Обикновено буйните й гъсти къдрици й придаваха вид на няколко години по-млада, ала сега се спускаха сухи и безжизнени над раменете. Сара отметна кичур зад ухото си и за пръв път Ула забеляза, че косата по слепоочията й е прошарена.

— Не можем да чакаме до утре — заяви тя.

— За кое?

Тя се поизправи.

— Къде е програмиращото устройство с вируса?

— В стаята с пейсмейкърите.

— Донеси го направо в кабинета ми. След петнайсет минути ще съм готова с доклада. После ще се обадим на директора и на шефа на болницата.

— Сега? — Ула си погледна часовника. — В десет и четвърт вечерта?

— Да. Стига си мрънкал. Нали точно това искаше.

Тя прибра разпечатката в джоба на престилката си.

Ула отиде до принтера да вземе няколко листа. Пъхна ги в найлонов джоб и се обърна към Сара, която тъкмо се канеше да излезе от стаята:

— Ще избухне страшен скандал.

— И още как.

А в центъра на експлозията ще се озове Ото Шулц, помисли си тя и тръгна към кабинета си.

Сара не знаеше дали се радва, или съчувства на застаряващия коч. Най-вероятно първото, но не би си признала.

Дори пред себе си.

 

 

16:17

Ъпър Ийст Сайд, „Манхатън“, Ню Йорк

Ребека не съобрази кое я събуди. По принцип изобщо не спеше по това време на денонощието и сега се огледа объркана. Инстинктивно посегна към чашата. Ръката й не напипа нищо. Явно я бе бутнала преди това, защото я видя прекатурена върху килима, а около нея — тъмно мокро петно.

Някой позвъни два пъти на вратата. Ето това явно я бе събудило.

Кой ли е, питаше се тя озадачена. Не очакваше да й доставят храна от „Самсънс“, нито да й носят дрехи от химическото, а и Орти никога не идваше в града без предупреждение. Колкото до съседите — с тях не общуваше от години.

Зън-зън — още веднъж.

Позвъняването я свари напълно неподготвена и тя се стъписа: какво се прави в такива случаи? Хрумна й единствено да стане. Тръгна, олюлявайки се, към коридора, като поприглади омачканите си дрехи.

Голямото огледало със златна рамка за щастие тънеше в сумрак. Отвърна лице и се помъкна към тежката врата. Там спря за миг.

Навярно от нея се носеше неприятна миризма.

Премлясна и усети вкус на сън и алкохол.

Внимателно отмести падащото метално капаче пред шпионката, монтирана доста високо на вратата, надигна се на пръсти въпреки болката в крайниците и долепи око до отвора.

Навън нямаше никого.

Шпионката осигуряваше видимост в цялото общо пространство на етажа. Асансьорът се намираше точно срещу нейния апартамент. По светещия екран, показващ къде е кабината, Ребека разбра, че дошлият слиза надолу. Гледката през шпионката напомняше вътрешността на тунел. Най-долу, плътно до стената, лежеше пакет. Едва го виждаше.

Откачи двете вериги пред вратата, дръпна хоризонталната метална греда, завъртя ключа и отвори леко вратата. Когато отворът стана достатъчно голям, пакетът, стоял подпрян на стената, политна към нея.

Цветя, установи вяло тя.

Някой й бе изпратил цветя.

Наведе се бавно с вдървени крайници и вдигна изненадващо тежкия букет. Понеже пръстите я боляха, го взе под мишница, затвори вратата и се скри в крепостта си, далеч от околния свят.

Затътри се към кухнята. Почувства как настроението й се повишава. От дълги години не бе получавала цветя. Орти винаги й носеше много по-скъпи подаръци. Впрочем този букет също струваше доста пари. Знаеше колко взема фирмата доставчик, позната й от времето, когато непрекъснато получаваше огромни букети от благодарни пациенти, от Джон или от приятели след поредната великолепна вечеря, каквито често организираше.

В кухнята миришеше на развалена храна. Ребека сбърчи погнусено нос и отвори долния шкаф, където стоеше кофата с отпадъци. От пластмасовия чувал лъхаше остра смрад и тя се отдръпна. Вместо да изнесе боклука пред вратата и да позвъни на охранителя да го изхвърли — Орти уреди съдействието му — Ребека завърза чувала още по-здраво, напъха го в по-голям чувал и го остави в килера до кухнята.

Цветята наистина изглеждаха великолепно: ослепително бели блатни перуники с изпънати стъбла и рози с цвят на шампанско, няколко зелени стръка за опора и тънка златна нишка, която опасваше букета и му придаваше вид на скулптура.

Ребека се усмихна немощно, защото забеляза, че между две рози е закрепена картичка. Остави я настрана, отвори витрината, извади ваза и с мъка успя да натопи цветята в нея.

Сигурно все пак са от Орти, помисли си тя и реши да си отвори бутилка вино, преди да види какво пише на картичката. Ребека си позволяваше вино много рядко. Излизаше й твърде скъпо. Не си струваше да пилее и без друго оскъдните си средства за толкова изискана напитка. В шкафа й обаче винаги стояха две-три бутилки, в случай че Орти дойде неочаквано и тя не успее да поръча храна от „Самсънс“. Синът й никога не се възпротивяваше да изпият по чаша вино. Ето това ще пие, за да отпразнува букета от сина си.

Чак когато отвори шкафа, Ребека се сети защо никога не пие вино сама. Не само заради цената — вцепенените й пръсти не можеха да отварят бутилките.

Ядосано затръшна вратичката на шкафа и си наля половин водна чаша джин. Понеже тоникът свърши, я допълни с лимонада.

Отпи солидна глътка и отвори плика.

Усети леко разочарование, защото картичката не бе написана на ръка.

Колко съм глупава, скастри се наум, Орти е позвънил в магазина и е продиктувал на служителите какво да напишат, разбира се.

Мила мамо, следи какво дават по телевизията. Гледай Си Ен Ен или някой друг новинарски канал. Скоро ще го пипнем. Топла прегръдка от твоя Орти.

Ребека отново поднесе чашата към устните си.

Зрънцето радост, което й донесе букетът, изчезна. Силният алкохол опари гърлото й, защото пиеше на големи глътки, и тя се задави.

Орти не я бе послушал.

Това щеше да свърши зле.

Ребека избухна в неудържима кашлица и повърна. Стомахът й избълва лепкава, гъста горчилка. Не успя да стигне до банята и всичко плисна върху пода. Държа се за дългия леденостуден мраморен плот, докато успее да си поеме дъх.

Никой не бе в състояние да сломи Ото Шулц.

Най-малкото Орти.

 

 

22:20

ГРУС, Берюм

Направо не му го побираше умът. Ула Фармен търси навсякъде: под плотовете, зад вратата, дори в шкафовете с рафтове, разположени твърде близко един под друг, за да се побере цяло програмиращо устройство. Двата програматора на „Мъркюри Медикъл“, обявени за „здрави“ след проверката на Скюле, стояха където ги бе оставил следобед: върху най-вътрешния плот, редом до три такива апарата на компанията „Сейнт Джуд“ и един на „Бостън Сайънтифик“. Ула не забелязваше никакви признаци някой да е влизал, след като самият той преди няколко часа отиде в кабинета си, за да състави доклада за откритията си.

— Мамка му! — изкрещя той и ритна крака на масата. — Малка му!

Трябваше да вземе устройството със себе си, разбира се!

— Защо, защо, защо… — съскаше той през стиснати зъби, докато за пети път отваряше вратите на шкафовете и сканираше с поглед рафтовете, където стояха натрупани запечатани пакети с неизползвани ИКД.

Проклетият куфар с програмиращото устройство не беше там.

Защо, по дяволите, не го взех със себе си?

Удари се силно по челото. Чак сълзи избиха в очите му.

Спомняше си отлично, че остави програматора под масата. Заключи стаята. За следобеда не бяха насрочени операции и в такива случаи обикновено никой не влизаше в стаята. Обикновено, но сегашната ситуация не се вместваше в представата за обичайни обстоятелства. Ула претърси стаята още веднъж и накрая се видя принуден да проумее онова, което бе разбрал още с влизането си: някой бе отнесъл програмиращото устройство с вируса.

Връхлетя го дива ярост и той заби юмрук в стената. Гипсовата плоча се вдлъбна и в стената остана мека дупка. Ула изкрещя от болка.

— Негодници! — ревеше той в изстъпление. — Проклет да си, Сиверт Санд! Проклет да си, Свере Бакен!

Лицето му се сгърчи в болезнена гримаса и той разтърси внимателно ръката си, като последователно стискаше и разтваряше пръстите си в юмрук. Като че ли не си бе счупил нищо.

Яростта му обаче отказваше да се уталожи. Тъкмо напротив: започнаха да го обливат ту топли, ту студени вълни и изпитваше силно желание пак да забие кроше на стената. Обвиняваше се, задето не взе програматора, а беше бесен и на Сара, защото тя пропусна да го предупреди да не оставя устройството без надзор.

Ала най-силен гняв изпитваше към двама мъже, в чиято вина дори не беше сигурен.

— Ще ви дам да се разберете! — закани се Ула и излетя от стаята.

 

 

22:30

Улица „Марквайен“, квартал „Грюнерльока“, Осло

Само по себе си обаждането на Агнес Клеметсен не дава основания за безпокойство, помисли си Мортен Мюндал, прекрати сесията на компютъра и реши да пийне нещо преди сън. В качеството си на оглавяващ скандинавския филиал на „Мъркюри Медикъл“ Мортен вече два пъти се бе срещал с нея. Увери я многократно, че може спокойно да го търси по всякакви въпроси. Веднага я хареса. Агнес изглеждаше интелигентна, дружелюбна, забавна и привлекателна. Симпатията изглеждаше взаимна. Сигурно е свикнала да се среща по работа само с костюмирани старчета, предполагаше Мортен. Агнес безспорно остана изненадана от младостта му, а когато й сподели, че получил поста едва на двайсет и девет години, тя повдигна вежди с нескрито възхищение и уважение.

И така — обаждането й не го притесни.

Разтревожи го обаче настоятелната й молба да се срещнат възможно най-рано на следващия ден. Агнес Клеметсен отказа да уточни по какъв повод.

Ледчетата потракваха о стените на чашата, докато носеше питието си към терасата. Вечерта бе хладна, но инфрачервените лампи, окачени на стената, създаваха неповторим уют. За да му се наслади напълно, Мортен метна одеяло на раменете си и се отпусна в дълбокия градински стол.

Е, поне гласът й звучеше приятелски.

И все пак Мортен предпочиташе да бе намекнала за какво става въпрос. Не обичаше да ходи неподготвен на срещи. Никога не би стигнал толкова високо с подобна бързина, ако не притежаваше хъс винаги да е с едни гърди пред останалите.

Усмихна се леко и отпи малка глътка от уискито. Питието дъхаше на лодка, на тежка смола, която се лени по небцето и смъди в носа.

Мортен Мюндал преглътна и остави чашата. Трябва да поспи.

Само да знаех какво ще иска Агнес Клеметсен, помисли си и стана. Е, не можеше да се подготви за срещата, но поне щеше да се яви отпочинал. Върна се в дневната и затвори вратата към терасата.

Чашата остана отвън, кажи-речи непобутната.

 

 

22:45

Улица „Грефсенвайен“, Осло

— Двама лекари сте! — възмутено отбеляза Сара, докато се мъчеше да смести краката си между празните бутилки пред седалката. — Защо не си купите свястна кола! На какво прилича това? Возите се, наблъскани като сардели!

— С пет деца трябва да сме благодарни, че изобщо имаме кола! — процеди през зъби Ула. — Това е фиат „Пунто“ и е едва на шест години. За да покриваме сметките от сервиза на „Тойота“, цял месец ще трябва да ядем само каша.

— Какво каза на Гюру? — попита тя.

Ула промърмори нещо неразбрано.

Всъщност излъга жена си. Измисли някаква история, че след края на работния ден намерил колата на паркинга с вдлъбнат капак. Разказът му звучеше много объркано и тя изобщо не му повярва. Ула и без това се чувстваше ужасно, задето я лъже, но му стана още по-зле, когато си легна, а тя дълго стоя будна с гръб към него, без да му каже и думичка.

— Съвсем скоро ще трябва да намеря време за семейството си — разпалено заобяснява той и удари с ръка по волана. — Дължиш ми толкова много услуги, че ще те помоля да ми намалиш дежурствата, когато всичко това приключи.

— Това е лудост — отбеляза Сара, все едно изобщо не го бе чула. — Не можем късно вечерта просто да цъфнем в дома на напълно непознати хора и да ги разпитваме дали по някаква нещастна случайност не са отмъкнали програмиращо устройство от заключена стая в ГРУС!

— Сама пожела да дойдеш с мен! За бога, Сара, цялата работа стана заради теб! Не си сменяш кодовете за достъп, не…

— Прекаляваш!

Сара удари с длан по таблото.

— Какво искаш да кажеш с тези обвинения?

— Нали сме длъжни да сменяме кодовете веднъж седмично, Сара! А ти поне от шест месеца използваш един и същи код! Дори не се стараеш да скриеш кои цифри набираш, както изрично предупреждават надписите до всяка шибана врата! Ако исках да проникна някъде неправомерно, щях да се залепя първо за теб! Проявяваш престъпна небрежност, Сара! Можеш ли с ръка на сърцето да се закълнеш, че е невъзможно да си издала кода за кабинета си на някой от програмистите на „Мъркюри“? А? Нима никога не са стояли до теб, докато въвеждаш кода? Ето ти обяснение как дефибрилаторът се е озовал в престилката ти. Вината е изцяло твоя.

Спирачките изпищяха, защото Ула едва не пропусна отбивката вдясно за „Бранвактвайен“. После взе завоя много рязко. Сара простена и се подпря с две ръце о таблото.

Мълчеше.

Ула — също.

Фиатът пое по-бавно по пътя, сякаш изплашен от резкия завой. На таблото Ула бе залепил бележка с два адреса. Пак провери дали правилно е запомнил първия.

— Пристигнахме — посочи той. — Жълтата къща.

— Не — възпротиви се тя и посегна да го спре. — Това е пълна лудост.

— Пусни ме — отскубна се той. — Ще намеря кой е взел проклетия програматор!

Ула се измъкна трудно от тясната кола.

— Ти си виновна! — просъска и затръшна вратата. — Ти си виновна за всичко!

 

 

22:50

Улица „Бранвактвайен“, квартал „Грефсен“, Осло

Главен инженер Сиверт Санд от норвежкия филиал на „Мъркюри Медикъл“ не бе мигнал от две денонощия. Съпругата му имаше треска и възпалено гърло, тригодишното момченце — диария, а четиримесечното бебе явно страдаше от колики, защото от неделя вечерта не престана да реве.

— Няма, няма, няма — дундуркаше го той. — Шшш…

Сиверт Санд обикаляше стаята с детето на ръце, гол до кръста. Всеки път, когато спираше, за да поеме в обратна посока, усещаше неприятната си телесна миризма. Въпреки че пералнята работеше без почивка от няколко часа, кошът за пране преливаше. След като смени шести път дрехите на малкия, омазани в детско ако, Сиверт му сложи памперс, но момченцето, което не носеше памперси от четири седмици, издебна баща си да се обърне и веднага го свали. Трябва да заведа малкия на лекар, помисли си Сиверт, но не му стигаше умът как да се организира. Ако диарията не се подобри до утре сутринта, ще се наложи да се обади на майка си. Както обикновено.

— Няма, няма, миличко — зашепна той и почувства, че всеки миг ще се строполи от умора. — Тате се грижи за теб.

На вратата се позвъни. Сиверт изруга тихо: малкият току-що бе заспал.

Тръгна веднага към вратата. Премести ревящото бебе в лявата си ръка и отключи с дясната.

— Здравейте — мъжът на стълбите отстъпи крачка назад.

— Какво желаете?

Сиверт се опитваше да предпази малката от студа навън, като я гушна и я обгърна закрилнически с ръце.

— Аз…

Доктор Фармен спря дотук. Не му хрумваше как да продължи. Приличаше на пълен идиот, докато се почесваше смутено по тила. Немарлив както винаги, установи с раздразнение Сиверт Санд и изведнъж съобрази, че вероятно и самият той не е в особено представителен вид. Не харесваше доктор Фармен, но, от друга страна, в ГРУС едва ли имаше лекар, когото би поканил на вечеря. До един се държаха арогантно. Сиверт недоумяваше какво търси Фармен в дома му посред нощ.

— Какво искате? — попита гневно той. — В момента двете ми деца са болни и се нуждаят от непрекъснати грижи.

— Аха. Какво им има? — усмихна се глуповато Ула.

— Това не е ваша работа!

Сиверт Санд напразно се мъчеше да говори по-тихо.

— Тригодишният ми син е с диария — просъска ядосано той. — А бебето има колики или не знам какво, което ме държи буден вече второ денонощие!

— Захарен сироп — предложи Ула и се отдръпна още малко назад. — Опитайте да й дадете няколко лъжици захарен сироп. Успех и извинете за безпокойството.

 

 

21:55

Хотел „Уелс“, Винсънт Скуеър, Лондон

— И просто си тръгна, така ли? — попита Вивиън и се надигна ужасено на лакът. — И остави тялото на баща си?

— А какво да направя?

Аудюн Бернтсен се зави по-грижливо.

— Опитах се да го съживя, но нищо! Цялата картина беше толкова гротескна. Докато говореше с мен, той просто грохна. Лицето му посивя и…

— Само не разбирам…

Вивиън седна в леглото. Приглушената светлина от лампата върху разклатеното бюро придаваше на кожата й призрачен вид. Обгърна краката си с ръце и подпря брадичка на коленете си. Дългата й коса гъделичкаше кожата на гърдите му.

— Какво сте правили двамата в гората? Нали два дни по-рано баща ти претърпял операция заради проблеми със сърцето? Тогава защо…

— Типично поведение за баща ми — прекъсна я Аудюн, докато пръстите му усукваха гальовно рижавата й коса. — Бяхме се разбрали да го чакам на паркинга пред болницата в седем без петнайсет сутринта. Самолетът ми излиташе чак в девет и половина, та нямах какво друго да правя. Той ме накара да го взема от болницата. Типично в негов стил!

Той се задъха и обърна лице към прозореца, със спуснати мръсни завеси. Шумът от големия град нахлуваше, все едно прозорецът е отворен, ала задушният застоял въздух в стаята показваше, че не е проветрявано от години.

— Татко винаги се е срамувал от мен, откакто навърших десет и престанах да му играя по свирката. Да можеше да видиш кабинета му! Нали построиха нова държавна болница в Осло преди цели… — той прокара замислено показалец по бедрото й — … преди много години. Бил съм в кабинета му само веднъж. По рафтовете беше наредил снимки на сестрите ми, на децата на по-голямата, на мама. Но не и на моя! — Юмрукът му се стовари с всичка сила върху възглавницата. — Нито дори една шибана снимка! В сряда ми се обади по телефона. Искал да говорим за нещо важно. Или тази вечер, или утре сутринта, каза ми той и нареди да го чакам пред болницата. Пред болницата, а не вътре, представяш ли си! Явно не ме смята за достоен дори да ме покаже на колегите си, които го лекуват!

— Бедничкият ми — съчувствено отрони Вивиън. — Но как се озовахте в гората?

— Там горите са близо до градовете, не е като тук.

Аудюн се усмихна вяло и я притегли към себе си.

— А и Берюм е малко градче. За десетина минути стигнахме до паркинга. Пак типично в негов стил. Знаеше, че не разполагам с много време, и искаше да ме измъчи максимално, а и да ми покаже, че пак е здрав, макар и два дни след като му сложиха онази джаджа. Вечният герой! Лъвът! Винаги ме е смятал за кекав и нерешителен. Още с идването започна да бъбри колко хубаво било времето и как не го свъртало да стои пред болницата…

Аудюн млъкна. Вивиън се сгуши плътно до него и сложи лявата си ръка върху гърдите му. Парфюмът й с мирис на люляк продължаваше да му се струва натрапчив, но кожата й беше толкова нежна. Устните й изглеждаха сочни и свежи, а под тежкия грим го гледаха красивите й модросини очи.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя. — Сузи може да ме замести само за час. Ако не сляза навреме, ще остави рецепцията празна. А появи ли се шефът, ще си изгубя работата.

В отговор той я притисна още по-силно към обятията си.

— Помолих ги само за два милиона — тихо рече той. — Мама и татко са червиви с пари. Два милиона и щях да се измъкна. Но не, не ми ги дадоха…

Вивиън не чу останалото, защото той го измърмори под нос.

— Плачеш ли? — стресна се тя.

— Не — Аудюн си избърса очите. — Просто съм бесен. И малко…

Тя се освободи внимателно от прегръдката му, стана от леглото и започна да се облича.

— Мисля си за мама — смънка той и отвърна поглед встрани. — Сигурно се тревожи за мен. А предстои погребение и не знам…

— Защо не се върнеш в Норвегия? — попита тя, докато си закопчаваше блузата. — През последните дни ти провървя! Колко спечели?

— Много, но не достатъчно. След като гласуваха спасителния пакет за Гърция в неделя вечерта, вчерашният ден мина страхотно. Но на борсите положението още е много напечено. Ще извадя голям късмет, ако…

— Тези неща не ги разбирам — прекъсна го Вивиън и се наведе към огледалото над бюрото. — Време е да тръгвам. Ще спиш ли, или ще се видим долу?

Той смотолеви нещо неразбрано.

— Чао — каза тя и отвори вратата. — Ако не днес, то утре на закуска.

Вратата зад нея се затвори. Аудюн се обърна настрани.

— Проклет, глупав смотан татко — прошепна той и избухна в сълзи.

 

 

22:10

Улица „Юмир“, квартал „Лофтхюс“, Осло

— Много конфузна ситуация — призна Ула и стисна волана с две ръце, макар да не се движеха.

Двигателят работеше на празни обороти и пърпореше на кратки промеждутъци, все едно някой стреля с въздушна пушка. Оборотите ту падаха, ту се увеличаваха.

— Съгласна съм — кимна Сара. — Ужасно неприятно. Сиверт Санд не е подвил крак от две денонощия, а ти нахълтваш с обвинения за…

— Стига. Не ме измъчвай и ти. Помогни ми да измисля някакво оправдание. Сигурно ме е помислил за съвсем…

Какви изводи си бе направил Сиверт Санд никой не би могъл да си представи.

— Сам си скалъпвай лъжите! — тросна се Сара.

Но се усмихна леко. Намери някаква утеха в ситуацията.

— Не се излагай втори път — помоли тя и вдигна очи към тъмната сграда, където живееше Свере Бакен. — Хайде да се върнем в болницата, да свикаме ръководството и да им съобщим какво сме намерили. Направихме достатъчно, Ула. Полицаите имат по-добра подготовка в разобличаването на кражби от нас. Не е нужно да си Айнщайн, за да откриеш виновника.

— Какво, по дяволите, са ти направили полицаите, та говориш така за тях? — попита той и я прониза гневно с поглед. — Защо непрекъснато бълваш змии и гущери по техен адрес?

— Нищо подобно. Просто установявам фактите: за разлика от полицаите, двамата с теб притежаваме нужната квалификация да открием вирус в програмиращо устройство и да проследим как той влияе на имплантируемите дефибрилатори. Колкото до разследването кой е задигнал програматора, полицията е инстанцията, компетентна да се справи с проблема. Не си ли съгласен?

Ула опря чело о волана, без да го пуска.

— Писна ми от всичко — простена той.

— Да се връщаме — настоя отново тя и сложи ръка върху бедрото му.

— Не!

Той вдигна глава.

— Ще намеря проклетото устройство, пък ако ще да е последното, което ще направя! — закани се Ула и отвори вратата. — Ако ще идваш с мен, слизай. Ако ли не, стой в колата.

Превключи на първа предавка и изгаси двигателя. Дръпна ръчната спирачка, измъкна се от колата и се наведе.

— Идваш ли? — попита я гневно, стана, затръшна вратата и тръгна да пресича улицата.

 

 

22:11

Улица „Юмир“, квартал „Лофтхюс“, Осло

Свере Бакен дори не намери сили да включи осветлението, след като си влезе вкъщи. В продължение на три часа се налива с алкохол, докато вечерта навън ставаше все по-мрачна, а стаята в жилището на подземния етаж — все по-тясна.

Съгласи се на всичко, за да се измъкне най-после от тази дупка.

Децата не искаха да идват. Свере се стараеше да ги вижда възможно по-често, но се съсипваше от необходимостта непрекъснато да им измисля нови и нови развлечения. Всеки петък ходеше с тях на кино, а последните три съботи ги води на увеселителен парк, като ги вземаше сутринта и ги връщаше при майка им вечерта, защото отказваха да спят в жилището му. Не издържаше повече. Единствената причина да живее тук, а не в Аскер или Берюм беше символичният наем, който искаше хазяйката, майка на негов колега. В замяна той косеше ливадата и хранеше котката й, докато жената е на юг.

Всъщност тя рядко си идваше вкъщи. Отсъствието й обаче по никакъв начин не допринасяше за домашния уют на Свере Бакен.

Ненавиждаше цялата си житейска ситуация, презираше се и се побъркваше, задето Ингюн, с помощта на родителите си, изкупи неговия дял от купената с жилищен кредит къща, където по-рано живееха заедно. Колкото и да не му се щеше, се принуди да признае пред себе си и пред нея, че бившата му съпруга постъпи изключително коректно при разпределянето на имуществото. Трима независими данъчни експерти оцениха имота в Аскер на около шест милиона и деветстотин хиляди крони. Понеже изплащаха кредит от близо четири милиона, Свере се задоволи с предложения му от Ингюн милион и половина, след като осъзна, че няма никакъв шанс да обслужва кредита и да задържи къщата. Ингюн работеше като адвокат, печелеше три пъти повече от него и имаше заможни родители, които не понасяха бившия си зет.

Децата — съответно на дванайсет и на четиринайсет години — избраха да останат при майка си.

Парите на Свере почти свършиха, след като плати няколко потребителски заема, за които не бе информирал Ингюн, и последните вноски по лизинга на колата. Трябваше да я продаде — ауди „ТТ“ никак не подхождаше на финансовото му състояние, — но цената й вече бе паднала доста, защото я купи преди пет години.

Свере Бакен се бе озовал в отчайващо положение и би се съгласил на всичко за пари. Но не и ако искаха от него да участва в отнемане на човешки живот.

И той попита. Наистина попита, но като пълен идиот се задоволи с уклончив отговор.

Не предполагаше, че някой ще пострада фатално.

Рано сутринта в онзи четвъртък Свере Бакен паркира пред ГРУС, за да достави три нови ИКД и да вземе назаем няколко устройства за Петер Бротен, който заминаваше на семинар в Копенхаген на разноски на „Мъркюри Медикъл“. Не очакваше да се бави в болницата, но щом слезе от колата, забеляза Ерик Бернтсен.

Нали уж трябваше да е зле, изненада се Свере Бакен, състоянието му да се влоши и да се наложи имплантация на нов ИКД от друга марка: „Сейнт Джуд“ или „Бостън Сайънтифик“. По план Ерик Бернтсен трябваше да е в критично състояние и да го подготвят за реимплантация.

И така, Ерик разговаряше с доста по-млад мъж, който размахваше самолетен билет. Оперираният пациент изглеждаше безсрамно здрав.

Не такъв бе планът.

Всъщност нищо не отговаряше на уговорката. След кошмарен разговор по телефона Свере Бакен най-после разбра в какво се бе забъркал, когато преди три дни свали малка програма на един от програматорите в ГРУС от марката „Мъркюри Медикъл“.

Печеше го жарко слънце, но го полазиха ледени тръпки. Зъбите му затракаха. Докато асимилираше нареждането, Свере изпусна ключовете за колата.

След смъртта на Ерик Бернтсен дефибрилаторът в тялото му трябва да попадне у Сара Цукерман — така гласеше заповедта. Очакваше се пациентът да издъхне след максимум четирийсет и пет минути, но най-изненадващо Ерик Бернтсен се качи в раздрънкана червена „Киа“ заедно с по-младия мъж и двамата отпрашиха нанякъде.

Свере Бакен се подчини.

Гласът по телефона го застави да действа, изтъквайки, разбира се, как той, Свере Бакен, е заразил с вирус дефибрилатора на мъжа, който изобщо не подозираше, че му остава по-малко от час живот. Затова, така каза гласът, именно Свере ще „поеме случая“.

Почувства се като робот с дистанционно управление и изкуствен интелект, който действа, както е програмиран. Ужасът от постъпката му, гневът, задето го измамиха, страхът, че парите ще му се изплъзнат, паниката да не го заловят — всичко това го парализира и му попречи да мисли за друго освен за едно: Сара Цукерман трябва да открие дефибрилатора.

Изобщо не биваше да се подчинява. През следващите дни положението се влоши. Изпитваше нужда да съобщи в полицията, но не събра смелост. Разкаже ли някому какво е извършил, всичко щеше да приключи. Нощем не го хващаше сън.

Един следобед си науми непременно да препрограмира програмиращото устройство. Така все щеше да поправи грешката си. Нали именно той вкара вируса. Реши да го премахне по някакъв начин.

Да го изтръгне от апарата и от собствения си живот.

Седнал в тъмното, той пиеше „Джак Даниелс“, за да забрави за всичко и да заспи.

Проникването в стаята с апаратурата се оказа лесна работа. Имаше кодовете за достъп; програмистите често влизаха там, за да внесат нови устройства или да актуализират наличните. Само по себе си не представляваше проблем да влезе и да отнесе смъртоносния апарат. Ала беше много рисковано.

Щяха да го хванат, разбира се.

Свере нямаше представа дали камерите за видеонаблюдение в болницата ще го заснемат и разобличат. Пък и нямаше никакво значение. Модерните механизми за достъп до помещенията най-вероятно регистрират кой влиза и охраната с лекота би установила, че Свере е посетил стаята, без да има работа там.

Докато присъства на имплантация, прехвърли вируса в програмиращото устройство. Никой не би могъл да го упрекне в нищо, защото присъствието му беше регламентирано, а и не видяха какво точно прави. Освен това Свере бе изгледал достатъчно епизоди от „От местопрестъплението“ и не допусна грешката да се издаде.

Сега всичко остана в миналото.

Преди три часа и половина включи осветлението в склада в ГРУС и откри програматора с вируса под един от плотовете. Имаше чувството, че ще получи инфаркт. Сърцето му наистина спря или поне прескочи, защото забеляза голям сребрист кръст върху капака на устройството.

Пулсът му се ускори за секунди. Свере се наведе да провери серийния номер.

Да, наистина това беше заразеният програматор.

Някой го бе открил и отделил. Нещо повече: белязал е смъртоносното оръжие с кръст, отчаяно си помисли Свере. Престъплението е разкрито.

Въпрос на време беше да го погнат. Взе куфара. Мислеше единствено как ще се прибере вкъщи, в тази тъмна, задушна пародия на дом, където никое дете не желае да припари.

Щяха да го хванат.

А той искаше само да осигури приличен дом на децата си, да бъде баща с нормално жилище. Ето че се превърна в баща убиец. Последната глътка от бутилката опари гърлото му. В очите му избиха сълзи.

Защо не попита! Защо се примири с неясните отговори!

Всичко беше толкова просто.

— Толкова просто, дявол да го вземе! — изкрещя Свере Бакен, стана от дивана и запрати празната бутилка в стената с всичка сила.

Някой позвъни на вратата. Идват, помисли си зашеметен той.

Всичко свърши.

Олюлявайки се, тръгна бавно да отвори.

— Доктор Фармен — провлачено смотолеви той. — И доктор Цукерман, както виждам.

Застанала на пътеката с каменна настилка по-далеч от колегата си, тя бе обърнала лице леко встрани, все едно се чуди дали да не си тръгне. Стори му се някак смутена. Свере Бакен не бе свикнал да вижда в такава светлина Сара Цукерман, жената, която потискаше околните с вечно самоуверения си вид.

— Доктор Цукерман — повтори по-високо Свере Бакен, — не бъдете толкова скромна. Влезте да си вземете програматора!

Той се опита да вдигне ръка за поздрав, но всичко пред очите му потъна в мрак.

Бележки

[1] Вашингтонските хъскита — наименование на спортния клуб към местния университет. — Бел.прев.