Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сара Цукерман (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flimmer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Ане Холт; Евен Холт

Заглавие: Мъждене

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Националност: норвежка

Излязла от печат: 04.05.2015

ISBN: 978-954-357-293-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8790

История

  1. — Добавяне

Понеделник, 10 май 2010

08:50

ГРУС, Берюм

На Ула Фармен му идеше да благодари на Карита Сулхайм за експозето й и така да я накара да млъкне.

Специализантката пропиля седемнайсет минути от сутрешната оперативка, за да представи доклад на тема „Лечение на гастроезофагеален рефлукс с антиациди“, тоест как киселините се повлияват от приема на медикаменти, неутрализиращи произвежданата от стомаха солна киселина. От скука Ула задряма. Стресна се, когато някой започна да докладва за случаите през изминалата нощ, и се почувства по-бодър. Изсумтя леко, стисна няколко пъти очи, за да ги навлажни, и хвърли красноречив поглед към Сара.

— Може ли за малко да прекъсна колегата? — обърна се тя към доктор Беняминсен.

Асистентът, току-що включил компютъра си, за да направи обзорен преглед на поетите случаи, не възрази, макар видимо да се подразни, че доктор Цукерман го прекъсна. Беняминсен пък само сви рамене.

— Сигурно е важно — рече той. — Кажи, Сара.

— Става дума за „Мъркюри Деймос“ — престорено небрежно подхвана тя. — Налага се да прекратим използването на точно този ИКД. Според правилника на болницата за покупката на…

— „Деймос“? — прекъсна я Ларш Кваме. — Защо, дявол да го вземе, ще спираме имплантацията на „Деймос“?

— Тъкмо това се канех да обясня — отвърна спокойно Сара. — Според правилника болницата е длъжна да купува по равно устройства от „Медтроник“, „Бостън Сайънтифик“, „Сейнт Джуд“ и „Мъркюри Медикъл“. През тази година досега сме използвали много повече „Деймос“-и, отколкото ни позволяват тези ограничения. До второ нареждане спираме имплантация на „Деймос“, ясно?

Тя се усмихна делово, за да сигнализира, че обсъждането е приключило, и тъкмо се канеше да даде думата на асистента, но Ларш Кваме не й позволи:

— Сега е месец май, Сара! Никога не сме започвали да изчисляваме бройката импланти от съответната компания преди края на есента! На какво основание ми забраняваш да използвам най-добрия ИКД? А?

Кваме прикова разгневен поглед в доктор Беняминсен, ала той само сви равнодушно рамене:

— Ще стане, както го е решила Сара.

— Дявол да го вземе! — избухна Ларш Кваме. — Да не искате от мен да имплантирам по-долнокачествени дефибрилатори само защото Сара Цукерман най-неочаквано е станала ревностна привърженичка на дословното спазване на правилата! И дума да не става. За някои пациенти „Деймос“ е многократно по-добър от продуктите на конкурентните фирми и…

Лицето на Ларш Кваме потъмня от гняв. Вените на врата му се изопнаха. Ула си помисли, че пулсът му вероятно е надхвърлил сто удара в минута. Възмущението на Кваме бе напълно основателно. Колкото и да не го понасяше, Ула му признаваше качествата на отличен лекар.

— Предлагам да поохладим страстите — намеси се меко доктор Беняминсен и хвана Ларш над лакътя. — Няма защо да…

— Няма защо ли? — просъска Кваме. — Как така няма? В събота имплантирах ИКД „Деймос“ на пациент с тежка…

— В събота? — обади се Сара. — Имплантирал си ИКД в събота?

Ула наведе глава, та останалите да не забележат гъстата червенина, плъзнала на петна по врата и лицето му.

Уж се бяха успокоили, че държат ситуацията под контрол, а сега изведнъж се оказа, че още един пациент носи в тялото си заразен ИКД.

Кръвта забуча в ушите му.

Не биваше изобщо да се включва в глупавите опити на Сара да проведе собствено разследване. Ула се опасяваше точно от това. Нито знаеха с какво, а още по-малко с кого си имат работа, затова контролът непрекъснато им се изплъзваше. Докато разсъждаваше, Ула се мъчеше да прикрие червенината, като се почесваше ожесточено по врата, все едно го мъчи обрив.

— Защо не знам нищо за тази имплантация? — попита Сара; Ула се молеше единствено той да е доловил нервното потрепване в гласа й.

— Ти какво искаш? Да ти докладвам и всеки път, когато пръдна, ли? Разбрах се с доктор Томас Тебе от Немския кардиологичен център в Мюнхен. Пациентът е норвежец и предпочита да се подложи на операцията в родината си. В петък следобед пристигна с всички документи, изрядно изготвени от доктор Тебе, и…

— Кога го оперира в събота? — прекъсна го Сара.

— Кога ли? Какво знач… Не сменяй темата, Сара. Говорим за идиотското ти решение да забраниш употребата на „Деймос“, а не кога през деня насрочвам операциите си. Цял уикенд бях на повикване, ако още не си забелязала, и един час в операционната…

— Кога? — повтори по-високо Сара. — В колко часа?

Ларш местеше поглед от Сара към доктор Беняминсен.

— Към обяд — отвърна най-сетне той. — Някъде към дванайсет. Ако професор Цукерман се интересува от точния час, да провери документацията — обърна се той към Беняминсен, който видимо се забавляваше.

Ула не разбираше реакцията на началника. Коре Беняминсен принадлежеше към малцината норвежци, завършили медицина в Източен Берлин в прехода между шейсетте и седемдесетте години. Баща му участвал в съпротивата по време на войната и го мобилизирали в Червената армия, когато през късната есен на 1944-та руснаците освободили Финландия. Останал си верен на съветския комунизъм до края на живота си, а ученолюбивия си син изпратил в ГДР, за да стане лекар. Самият Коре Беняминсен никога не бе демонстрирал определено политическо убеждение, но от студент се вълнуваше от съдбата на палестинците. На няколко пъти бе ходил като доброволец в бежански лагер в Средния изток. Понякога Ула се питаше дали еврейският произход на Сара не предизвиква неприязън у доктор Беняминсен; шейсет и пет годишният началник на болницата, който иначе не пропускаше да пресече всяка назряваща разправия, винаги наблюдаваше спокойно и безучастно, когато Сара и Ларш се хванат за гушите.

Коре Беняминсен се радваше на всеобщо уважение, и то съвсем основателно. Умееше да управлява отлично болничната администрация, разчиташе на лекарите си и ги защитаваше без изключение. Когато Сара оперира злощастния бежанец, без да има други законови основания освен Хипократовата клетва, и я накараха да отговаря за постъпката си пред ръководството, доктор Беняминсен веднага се застъпи за нея. Началникът на болницата бе известен с уравновесения си нрав и оптимистичната нагласа при разрешаването на всеки проблем. Толкова по-учудващо изглеждаше почти извратеното удоволствие, с което наблюдаваше как Ларш и Сара се унижават взаимно.

Ула недоумяваше защо Беняминсен не се намесва.

Ларш приличаше на бойно куче, опънало каишка, сякаш едва се сдържа да не й се нахвърли, а Сара, станала на крака, изглеждаше не по-малко ядосана.

— Няма да оставя нещата така! — закани се Кваме, обърнат към Беняминсен.

— Ще ти се наложи — възрази Сара. — Ула, тръгвай с мен.

— Срещата не е приключила — напомни Беняминсен.

— За мен приключи. Ула!

Ула се помъчи да стане по-нисък от тревата, докато се измъкваше през вратата след нея.

В стаята настъпи гробна тишина. Дори Ларш Кваме не пусна някоя от редовните си ехидни реплики.

— Разбери къде се намира сега пациентът и кога точно са му поставили ИКД — поръча Сара, след като вратата се хлопна зад гърба му. — Ще взема програматора и ще се срещнем в отделението. Слава богу, имаме достатъчно време да извадим този „Деймос“ от тялото на пациента.

И двамата си погледнаха часовниците.

Девет и пет.

— Имаме почти три часа — установи с облекчение Ула. — Ще се справим.

— Надявам се — отвърна Сара, докато черните й токчета вече се отдалечаваха по коридора. — Горещо се надявам.

 

 

09:45

ГРУС, Берюм

Сутрешната визитация беше примамлива за Ларш Кваме колкото студена кървавица и затова той изпрати четирима асистенти. При обикновени обстоятелства Беняминсен би се възпротивил, но в момента му се струпаха доста грижи, след като Сара напусна демонстративно оперативката.

Ларш седеше пред четвъртото за деня кафе и гледаше през прозореца.

Изминаха едва няколко месеца, откакто отхвърлиха кандидатурата му за професура в ГРУС. Все същата песен: списъкът му с публикации бил прекалено кратък. И с прекалено незадоволително съдържание, предположи Ларш, докато четеше мотивировката на комисията. Макар членовете на комисията да не бяха пряко свързани с ГРУС, Кваме подозираше, че Сара е казала две-три думи в негов ущърб и е повлияла на решението им. Ларш предпочиташе да живее с мисълта, че вместо него са предпочели по-достоен кандидат, но понеже мястото за професор в катедрата продължаваше да стои незаето, явно го смятаха за недостатъчно компетентен и това го побъркваше. Реши никога повече да не се подлага на такова унижение.

Никой не можеше да му отнеме блестящата лекарска кариера.

Дори Сара.

Всъщност тя не се и опитваше. Това му се струваше още по-унизително. Все едно Сара непрекъснато му напомняше, че отлично се справя с работата си да лекува пациенти, но не притежава заложби да развива истинска, теоретична научна дейност.

Достатъчно компетентен съм да знам, че „Деймос“ е ненадминат при лечението на пациенти, които страдат едновременно и от предсърдно, и от камерно мъждене, помисли си той и изпи последната глътка горчиво кафе.

Първото състояние причинява само дискомфорт, докато второто крие потенциална опасност за живота на болния. Много марки ИКД трудно разграничават двата вида мъждене и понякога реагират с електрошок на слаби пристъпи на предсърдно мъждене. Освен че причиняват болка на пациента, такива дефибрилатори подават на сърцето ненужни импулси и застрашават здравето на пациента.

„Мъркюри Деймос“ правеше разлика между двете състояния по-успешно от който и да е друг продукт на пазара. А Сара Цукерман изведнъж реши да спазва някаква глупава наредба, измислена от поредния бюрократ в здравната система, който не е стъпвал в операционна. Не, Ларш Кваме знаеше отлично кое е най-доброто за неговите пациенти и нямаше намерение да се подчинява. Смачка картонената чашка в юмрука си.

Неочаквано го порази хрумването, че и Сара Цукерман споделя неговото мнение. Дъхът му спря.

Та нали доскоро Сара се възмущаваше от идиотските правила за покупка на кардиостимулатори! Последно през ноември тя наруши всички правила и забрани, като продължи да поставя пейсмейкъра „Мъркюри Фобос“ с простото обяснение, че той е най-подходящ за пациентите.

На Кваме му се струваше невероятно само месеци по-късно тя да застане на страната на бюрократите просто от приумица.

Нещо повече: не вярваше да е така.

Издиша бавно въздуха от дробовете си.

Сигурно има друга причина. Неубедителното обяснение, което им представи, приличаше на театър.

Ларш Кваме се изправи, превъзбуден от мислите си, и започна да снове от единия край на кабинета до другия. Четири крачки в едната посока, спри, дишай, четири крачки обратно.

През последната седмица двама пациенти починаха непосредствено след поставянето на ИКД. Това представлява прецедент от статистическа гледна точка. Не че е невъзможно, разбира се, но подозрителното поведение на Сара го подтикваше да разсъждава в тази посока. Спря насред стаята.

И двата дефибрилатора бе имплантирала именно тя. Да не би да е допуснала фатална грешка?

Нима Сара Цукерман, тази арогантна всезнайка, чиято визитка изобилства от съкращения на многобройните й титли, е отнела живота на двама пациенти поради лекарска небрежност или некомпетентност?

Ларш Кваме преглътна и подръпна леко ухото си.

Не, няма логика Сара да спре употребата на „Деймос“ заради своя грешка.

Ларш се върна бавно до стола и седна.

Сара представляваше въплъщение на всичко, което той не можеше да понася у жена, лекар, началник. Ала тя безспорно се водеше само от интересите на пациентите си — точно като Ларш. Доколкото я познаваше, наистина би се опитала да замаскира своя грешка, но не и да попречи на лечението на болни хора.

— „Деймос“ — изрече на глас Ларш Кваме.

Да не би в „Деймос“ да има дефект, запита се той, а Сара и онзи мухльо, дето все се мъкне след нея, да са го открили, без да кажат?

Мисълта му се стори едновременно ужасяваща и вълнуваща.

Посегна към слушалката.

Ако Сара Цукерман съзнателно укрива информация за дефект в използвана апаратура, с нея е свършено, мина му през ума.

Набра първите няколко цифри от номера на Беняминсен и спря.

Не, няма да му докладва, защото още разполага само със смътни предположения. Ще направи друго. Нещо съвсем различно и много по-хитро. Ларш Кваме внимателно постави слушалката обратно.

 

 

10:55

Местността Румериксосен, област Акершхюс

— Изобщо не допусках да е вече изписан! — призна Сара, залитна напред и се подпря на таблото. — Ох! Не можеш ли да караш по-внимателно?

— Имаме само час и пет минути — отвърна Ула през зъби, докато се мъчеше да избегне локва от лявата страна на горския път. — Няма закога да се бавим.

Когато преди малко хукна към стационара, за да открие пациента, комуто преди две денонощия бяха поставили ИКД в същата операционна, където имплантираха „Деймос“ на Ерик Бернтсен и Йоран Холмстрьом, Ула буквално се сблъска със старшата сестра на отделението. Докато тя се опитваше да си нагласи очилата, накривени от удара с рамото на Ула, му каза, че петдесет и три годишният Клаус Омот бил изписан сутринта. Пациентът нямал никакви оплаквания, всички изследвания показали задоволителни резултати и синът му дошъл да го вземе в седем и половина. Канели се да заминават на вилата и Клаус нямал търпение да прекара спокойна седмица в компанията на съпругата си.

— Слава богу, че се ориентираш в този район — отбеляза Сара, вкопчила се в седалката си.

— В околностите на Осло важи един много важен принцип — обясни Ула. — Следвай дясната посока! Тоест винаги се върви на изток и само на изток, Сара! Местността не отстъпва по нищо на природата около Берюм и в Нурмарк, а и не е толкова населено. Всъщност близнаците ги направихме тук, в гората, до едно езерце — ухили се Ула.

— Благодаря за откровеността — промърмори Сара и погледна през страничното стъкло.

— Толкова се радвам, че бариерата до имението „Ос“ беше вдигната — отбеляза Ула. — О, не, проклятие!

Задницата на осемгодишната му тойота „Авенсис Версо“ се удари в камък и се чу ужасен трясък. Сара се стресна и нададе вик. Помисли, че автомобилът няма да продължи, и започна да пресмята дали ще успеят да стигнат пеш до езерото Рошоен. За нейна изненада обаче Ула увеличи скоростта по следващото възвишение и взе завоя, без да намали. Автомобилът политна.

— Говоря сериозно, Ула. Намали малко — помоли пребледняла тя.

— След малко стигаме Хаким — отвърна той, без да повдига крак от педала за газта. — Ако пътят за Рошоен е отворен, ще си спестим поне пет километра.

Пред тях се появи обширен паркинг, който опасваше гората от двете страни.

— Имаме проблем — Ула спря.

— Какъв?

— Бариера — посочи той. — Преди я нямаше.

Пътят се разклоняваше на две. По склона в източната му част лежеше голяма вила, а в западната, в ниското, се гушеха няколко ниски червени постройки. На дърво между двата пътя се мъдреха ръчно написани табели „Рошоен“. Явно накъдето и да поемеха, щяха да стигнат дотам.

— Хайде да тръгнем наляво — предложи Сара.

— Този път е по-дълъг и се използва през зимата — възрази Ула. — Освен това и той завършва с бариера. Тази тук обаче много ме изненада.

— А колко километра има до… до…

— До къщата на Омот? Около пет-шест. Първо ще се движим по нанагорнище около километър, после по равното. Ще се наложи да минем през няколко порти, но поне няма да се забавим.

Сара наведе очи към високите си ботуши с остър връх.

— Какво ще правим? — попита тя.

Ула пак долови тревожната нотка в гласа й: същата като по време на оперативката.

— Ще си поиграем на екшън — отвърна той и даде рязко на заден ход.

— Какво…

Сара залепна за седалката, защото той — пак толкова рязко — включи на първа предавка, освободи ръчната спирачка, подаде газ, отпусна спирачката и полетя право към бариерата.

— По дяволите, Ула, с този автомобил няма да…

Тя политна напред при удара и усети болка в гърдите от опъващия я предпазен колан.

— Ще успея — възрази Ула и даде десет метра назад.

Бариерата продължаваше да си стои непоклатима, но държачът от едната страна се бе наклонил. Сара затвори очи, когато автомобилът отново полетя към бариерата.

Чу се удар на метал в метал и Ула намали след силния трясък. Държачът се счупи и бариерата бавно отстъпи пред автомобила.

— Готово — процеди той през стиснати зъби.

Раздрънканият автомобил подскочи напред и най-сетне се освободи от преградата.

— Колко е часът?

— Единайсет и пет — отвърна Сара, която едва си поемаше въздух. — Остават петдесет и пет минути.

 

 

11:13

Езерото Рошоен, местността Румериксосен, област Акершхюс

Клаус Омот се чувстваше добре. По навик излезе на верандата пред старата вила да запали цигара. Посегна към джоба на ризата си и се сети, че немският лекар категорично му забрани да пуши. Изследванията в кардиологичния център в Германия бяха крайно изтощителни и Клаус дори не намери сили да протестира, когато медицинската сестра прибра кутията с цигари от нощното му шкафче. А по време на трите денонощия, прекарани в ГРУС, изобщо не се бе сещал за цигари.

Тук, на вилата, нещата се промениха. Беше си изградил определени ритуали и ги спазваше при всяко идване: първо внася багажа и торбите с хранителни продукти, после пали огън в печките и в камината, ако е студено, пали цигара навън и се любува на гледката над водата и стария мост между малкия залив и езерото, дълго два километра. От юг духаше топъл ветрец и Клаус реши тази вечер да не пали камината. Синът му настоя сам да пренесе багажа. За миг Клаус забрави за състоянието си и посегна към най-тежките торби. Всъщност единственото, което му напомняше за поставения преди броени дни кардиовертер-дефибрилатор, беше тъпа болка в раната от операцията и леко изтръпване на лявата ръка.

Застанал на верандата, Клаус за пръв път от много време усети никотинов глад. Въздъхна и извади от джоба си не цигара, а ментов бонбон. Лапна го. В същия миг се разнесе оглушителен рев на двигател и Клаус изпусна кесийката с бонбони. Бял автомобил пресече каменния мост на запад с главоломна скорост. Клаус се опасяваше, че превозното средство няма да успее да вземе завоя и ще се прекатури в гората, където зимно време минават ски писти. За негова изненада микробусът взе завоя — на две гуми, бе готов да се закълне Клаус — и събори старата дървена порта, която не позволяваше на тревопасните животни да преминават моста.

— Бьорг! — развика се Клаус. — Томи! Елате да видите какво става! Някакъв луд…

Автомобилът вече стигна до паркинга от другата страна на моста, където се гушеха скупчени една до друга къщи. Шофьорът явно се поколеба за миг и после реши да рискува и да мине по моста.

— Какво търси този автомобил тук? — попита Клаус жена си и сина си. — Томи, да не са твои приятели?

Белият автомобил с обезобразена от удар предница спря зад колата на Клаус по наклона към вилата. От двете предни врати изскочиха мъж и жена.

— Лекари? — изненада се Томи, когато забеляза белите им престилки. — Със сигурност не ги познавам!

— Сара Цукерман — представи се жената и протегна ръка на Клаус Омот. — Доктор Сара Цукерман. Идвам от университетската болница „Грини“. Съжалявам за безпокойството. Нямаме много време, затова ви моля да влезем вътре.

Клаус Омот пое протегнатата й ръка, но не разбра какво иска тя от него. Виждаше тази жена за пръв път, а мъжът зад нея изобщо не приличаше на лекар: чорлава коса, набола брада, износени дънки, чиито разръфани краища се бяха усукали около подметките на обувките му. Носеше пластмасов куфар и голям сак, явно доста тежък.

— Влезте, влезте — покани ги силно обърканият домакин. — Имам ли основания за притеснение?

Нито жената, нито мъжът отговориха. Старателно избягваха да го гледат в очите.

 

 

05:17

Ийст Хемптън, Лонг Айлънд, Ню Йорк

Нощният хлад още не си бе отишъл.

Ото Шулц застана за миг на стълбите, загледан в сивата сутрешна мъгла, недружелюбно надвиснала над изрядно поддържаните тревни площи, храсти и цветни лехи. Потръпна и тръгна към колата. Чакълът хрущеше под обувките му. Съжали, задето вчера не прибра лексуса в гаража. Целият свят му изглеждаше сив и мокър и направо не му се сядаше върху студената черна кожена седалка.

След две минути купето се стопли и той най-сетне потегли.

Мъчеше го странно, нетипично за него безпокойство. Не знаеше как да го преодолее. Предната вечер пи много, макар по принцип да не обичаше да се налива без компания. Отмени вечерята с децата и зетьовете си. Те приеха новината с облекчение, а Ото Шулц не се ядоса. Изпита единствено разочарование и лека тъга. За щастие погледна часовника тъкмо преди да си налее петата чаша уиски: десет без четвърт. Затвори бутилката и си легна. Чак в два през нощта се унесе в дрямка, а когато будилникът звънна, едва успя да се разбуди. Наложи се да стои няколко минути под леденостудения душ, за да дойде на себе си.

Мисълта, че напуска пустата къща, му подейства някак успокоително. В колата поне се намираше в движение.

Прекараните в къщата почивни дни му дадоха недвусмислено да разбере колко е самотен след раздялата с бившата си съпруга. Близо две години Ото отказваше да признае пред себе си жизненоважното за него общуване със Сюзън. При всяко излизане от огромната празна къща до плажа все по-ясно осъзнаваше, че тя е играла ключова роля в живота му. За жалост си даде сметка за това чак след като го напусна.

Удари рязко спирачки, защото по шосето притича елен. Ото го видя чак когато животното се озова на три-четири метра от предния му капак. За миг фаровете проблеснаха в широко отворените очи на елена, после той изчезна в горичката.

Ото Шулц си пое пресекливо дъх и се вкопчи с две ръце във волана.

Музика, хрумна му спасителна мисъл, и той пусна радиото. Позна втората симфония на Рахманинов и се опита да нормализира дишането си.

Получи се. Пулсът му се забави. Ръцете му престанаха да стискат конвулсивно волана. Ото Шулц отмести крака си от спирачката на газта и бавно потегли в сумрака.

Никаква вест нито от Дърбан, нито от Хонконг, нито от Норвегия. Получи единствено имейла от Мортен Мюндал за смъртта на Ерик Бернтсен. Всъщност сам помоли колегата си за информация по случая, но писмото не му даде отговорите, на които се надяваше.

Хвърли някаква светлина върху съмненията му, но нищо повече.

А от Швеция, където Ото не бе пращал никакви имейли, се получи абсурден имейл от интернет кафене за смъртен случай, който още не бе настъпил.

Като че ли почти нищо не вървеше по план.

Няма повече време за губене, помисли си Ото Шулц и увеличи скоростта.

Няма какво повече да чакам.

 

 

11:23

Рошоен, Румериксосен, Акершхюс

— Значи просто ще изключите дефибрилатора, така ли? Ще го спрете?

Томи Омот местеше колебливо поглед от Сара Цукерман към баща си, легнал върху гигантски кафяв кожен диван „Честърфийлд“, разположен до едната стена. Клаус започна да си разкопчава ризата, но Сара го спря и сложи внимателно главата на програматора върху джоба на ризата му, където се намираше още прясната рана, покрита с мека превръзка.

— Както казах, специалисти откриха малка грешка в програмирането на кардиовертер-дефибрилатора, която може да повлияе върху поведението му при камерно мъждене — усмихна се Сара. — За да сме напълно сигурни в безопасността на нашите пациенти, решихме да посетим тримата, оперирани в петък и събота. С Ула извадихме късмет да дойдем именно на това прекрасно място. Ще отнеме само няколко минути.

Съпругата на Клаус Омот, застанала до огромната камина до другата дълга стена, сякаш всеки момент щеше да се строполи в несвяст, а синът Томи бе скръстил ръце над гърдите си със скептичен вид.

— Не разбирам защо идвате тук, вместо да се обадите по телефона и да вземете татко обратно в болницата.

— Опитахме да се свържем с вас — увери го Сара, — но тук обхватът е много лош.

Клаус се усмихна и погледна устройството върху гърдите си. Дебел кабел го свързваше с главата на програматора, поставен върху ниската масичка. Светнаха четири диода. Апаратът установи контакт със сърцето на пациента.

— Трябва да пресечем моста, за да се обадим по телефона — обясни Клаус. — Там има малък участък, където мобилният оператор има покритие.

Ула открай време подозираше Сара, че при нужда си служи с лъжи. Не за важни неща, разбира се, но някои от разказите й звучаха доста неправдоподобно. Според Гюру Сара се обгръщала със защитен слой от полуистини, за да не се сближава с никого. Така или иначе, за пръв път Ула хвана Сара в безспорна лъжа. Колкото и да не му се искаше, остана изумен от лекотата, с която тя го направи, и се впечатли от безразсъдната й смелост, защото повечето почиващи на вили в Норвегия имаха възможност спокойно да разговарят по мобилен телефон. Тя просто нямаше как да знае със сигурност дали лъжата й ще мине.

— Готов ли си, Ула?

Сара седеше върху масата с ръка над тялото на Клаус Омот.

— Само секунда — помоли Ула.

Мониторът на програматора потрепна няколко секунди, после картината се успокои и се изясни. Ула докосна иконата „find patient“[1] и след миг апаратът разпозна устройството в гърдите на Клаус: ИКД „Мъркюри Деймос“. В горния десен ъгъл се виждаше линия, която показва активността в сърцето на пациента. Нормален синусов ритъм, установи той, но ускорен пулс. Явно Клаус Омот беше от страхливите.

— Детекция или терапия? — обърна се той към Сара.

— Терапия — отвърна без колебание тя.

— Какво означава това? — озъби се Томи.

— Всеки ИКД по принцип изпълнява две функции — обясни Ула, без да докосва екрана. — Да извършва детекция, тоест да открива, сърдечни проблеми, и да провежда терапия, тоест да лекува. Детекцията предхожда терапията. Когато се налага да дезактивираме ИКД, имаме избор да прекратим или едната, или и двете му функции. В този случай искаме…

— Не сме сто процента сигурни какво точно искаме — прекъсна го Сара. — Затова просто ще прекратим и двете му функции. Ти си, Ула.

Той натисна „Therapy off“.

Картината на монитора пак започна да трепери. Това продължи доста по-дълго от обикновено, забеляза Ула. Изведнъж екранът стана яркожълт. На този фон се открои текст с черни букви. Ула присви очи.

Too late.

— Имаме… имаме малък проблем — смънка той.

Too late.

00:16:42

00:16:41

00:16:40

— Какъв проблем? — попита раздразнено Сара и посегна да обърне екрана към себе си.

Тогава обаче и Клаус, и Томи Омот щяха да видят какво пише. Дори да не разберяха какво точно се има предвид, сигнално жълтият фон и заплашителното послание вероятно щяха да изчерпят и без друго топящото се доверие в адекватността на тази медицинска намеса. Ула побърза да спре Сара с ръка. Стисна китката й до болка. Тя се намръщи и се отдръпна.

— Апаратът е малко чувствителен, нали знаеш — оправда се Ула и посочи програматора. — Много го друсахме с колата дотук.

Макар да не можеше да се мери със Сара по способност да лъже, Ула успя да й подскаже, че има нещо смущаващо. Тя стана спокойно и приклекна до него.

Too late.

00:16:31

— Аха — кимна Сара. — Действително има малък проблем. Прав си.

— Проблем ли? — стресна се Бьорг Омот. — Какъв проблем?

Сара изключи апарата и спусна капака. Диодите върху главата на програматора изгаснаха. После го отмести внимателно и го прибра в сака.

— Ако разполагахме с време — подхвана най-сетне тя, — с колегата ми щяхме да се поразходим, за да обсъдим как да постъпим. Но за жалост се налага да бързаме.

— Какво става тук? — избухна Томи и размаха буйно ръце. — Какви ги вършите, бе, хора? Изниквате от нищото, слизате от някаква бричка и нахълтвате в дома ни в престилки и с куп джаджи! А после ни заявявате…

— Стига — скастри го майка му. — Не говори така!

— Успокой се, Томи — намеси се и Клаус и вдигна ръка. — Нека чуем какво има да ни каже доктор Цукерман.

Настъпи тишина. Ула се изправи. Погледна Сара, а после и ръчния си часовник.

— Във вашия ИКД има дефект — продължи Сара и заснова из стаята, докато говореше. — Точно както ви казахме още на вратата. За жалост този дефект се оказва по-сериозен, отколкото си мислехме. Програматорът, с който доктор Фармен щеше да дезактивира функцията „терапия“ в дефибрилатора ви…

Тя погледна Клаус Ото право в очите. Мъжът изглеждаше повече объркан, отколкото изплашен.

— … програматорът… не успя да установи връзка с вашия ИКД — довърши Сара. — А понеже след съвсем кратко време дефибрилаторът ви ще… — тя се прокашля, за да спечели малко време. — Може ли да ми донесете чаша вода?

Никой не реагира.

— Изслушайте ме — подхвана Ула, седна на ръба на дивана и се наведе към Клаус. — Предпочитам да говорим директно. Вашият кардиовертер-дефибрилатор е дефектен. Нямам време да ви обяснявам подробности. Важното е, че трябва да го извадим от тялото ви.

— Да го извадите? От тялото му?

Гласът на Томи прокънтя пискливо между стените.

— Нима ще вземете баща ми обратно в болницата и ще му направите нова операция, за да извадите проклетата джаджа, която току-що поставихте?

Понеже Ула стоеше с гръб към Томи, младежът прикова поглед в Сара.

— Да не сте… Мамка му, ще ви съдим до дупка!

— Направете го — спокойно отвърна Ула. — Но положението е още по-сериозно. Налага се да отстраним дефибрилатора още сега. Разполагаме едва с… четиринайсет минути. Имате ли някакъв алкохол?

— Алкохол? Четиринайсет минути? Вие съвсем…

— Достатъчно, Томи! — Бьорг Омот направи крачка напред. — Какво точно ще правите? — обърна се тя към лекарите и спря с рязък жест опита на сина си да протестира.

— Ще ни трябва алкохол. По възможност чист.

— През есента приготвям ликьор — обясни Бьорг; съвсем леко потреперване в гласа й издаде колко е изплашена. — Имам две бутилки с 60 процента съдържание на алкохол.

— Чудесно. Донесете още малък, остър нож, ножица, превръзки, лейкопласт или каквото намерите, за да затворим с него раната. Ако пък имате стерилни компреси, още по-добре. Трябва ми и пинсета, и голяма купа: за кифлички, салата или, ако нямате, кофа.

— Да изваря ли ножа и ножицата?

Ула се обърна и погледна изненадан съпругата на Клаус Омот. Само допреди няколко минути приличаше на човек пред припадък.

— Нямаме време за това — отвърна той.

— Чу какво каза лекарката — подкани Бьорг сина си. — Побързай!

Младежът понечи да възрази, но властният поглед на майка му го отказа и той излезе.

— А какво ще се случи, ако не извадите този ИКД? — обърна се Бьорг към Сара.

— Не знаем — изпревари я Ула, за да не чува повече лъжи от Сара. — Но имаме основания да подозираме, че устройството ще блокира и ще започне да работи погрешно. Не бихме ви предложили този вариант, ако не смятахме намесата за крайно наложителна.

— Разбирам — кимна Бьорг Омот.

И по вида й личеше, че осъзнава колко сериозно е положението.

— А вие разбрахте ли какво ще направим след малко? — Ула се обърна към Клаус Омот.

Мъжът кимна едва видимо.

— Раната от операцията е съвсем прясна — продължи тихо Ула. — Процедурата ще бъде болезнена, но много по-поносима, отколкото ако бе минало повече време. Ще махнем шевовете и раната ще се разтвори от само себе си. Е, ще трябва да я разширим още малко. Съвсем малко. После ще извадим дефибрилатора и ще го откачим от електрода. След това затваряме раната с подръчни средства и ви караме в ГРУС. Ясно?

Клаус Омот кимна отново. Очите му плувнаха в сълзи.

— Вие ли… вие ли ще го направите, докторе?

— Не. Доктор Цукерман ще отвори раната и ще извади дефибрилатора.

— Искам вие да го направите.

Ула се усмихна. Едрият мъж сложи десница върху ръката му.

— Имам ви доверие — прошепна Клаус Омот.

— Вярвайте ми, доктор Цукерман е страхотен специалист.

— Ето ви нещата — Томи влетя в стаята и изсипа върху масата цялото съдържание от торбата в ръцете си.

После извади по една малка бутилка с алкохол от двата си задни джоба. Сара взе едната, отвинти капачката и изля течността в червена пластмасова купа. Пусна вътре джобно ножче с четчица, ножичка за нокти и пинсета. В стаята се разнесе остър мирис на алкохол. После отвори и другата бутилка и я подаде на Томи.

— Полей върху ръцете ми — подкани го тя. — Бавно.

Томи сбърчи нос и отстъпи крачка назад.

— Дай на мен — обади се майка му и дръпна бутилката.

Сара си свали всички пръстени, часовника и тежката златна гривна и ги остави настрани от инструментите върху масата. После старателно си натърка ръцете с алкохол и ги протегна напред, за да са далеч от тялото й. Без подкана Бьорг Омот взе купата с инструментите и я сложи върху ниската масичка до главата на съпруга си. Ула се изправи да направи място за Сара.

— Ще ви помоля да разкопчаете ризата му и да свалите превръзката, а после да полеете раната обилно с алкохола — доктор Цукерман погледна Бьорг Омот.

— Донесох стерилни компреси — съпругата на пациента отвори голяма червена аптечка. — Ще го приготвя за секунда.

— Виж ти — удиви се Ула. — Да не сте медицинска сестра?

— Акушерка — отвърна лаконично тя. — Имам малко опит с медицинска техника, но съм присъствала на не едно раждане и смърт.

Клаус Омот бе вкопчил десницата си в облегалката на дивана, а лявата си ръка бе пъхнал под тялото си. Макар още да не бяха започнали същинската интервенция, мъжът изтръпна, докато миеха раната му.

— Ще усетите леко пощипване — подготви го Сара и започна да реже шевовете един по един.

После внимателно ги разтвори с пинсетата. С всеки отворен шев раната се разширяваше. След като приключи, Сара хвана двете отверстия на раната с пръсти и разтвори напълно цепнатината.

Клаус Омот простена. Обърна глава надясно и започна да диша на пресекулки през стиснати зъби.

— Скоро приключвам — обеща Сара и пъхна пръст в подкожния джоб.

Дефибрилаторът се плъзна гладко като намазан с олио.

— Сега остава само да развия няколко винта, за да откача устройството от сърцето ви — продължи Сара и бръкна в купата, за да вземе отвертката. — Дишайте, Клаус. Опитвайте се да дишате въпреки болката. Ето…

Отви единия винт.

— И готово — рече тя и извади дефибрилатора от гръдния му кош. После притисна двата края на раната със стерилни компреси. — Ще ви сложа лейкопласт и превръзка. Още две минути и всичко свършва.

— Дано да е така! — изрева без дъх Томи и отпи от ликьора в бутилката.

Де да беше така, помисли си Ула.

Де да беше.

 

 

13:15

Хотел „Уелс“, Винсънт Скуеър, Лондон

Изминалият ден на борсата беше пълна лудница.

Аудюн Бернтсен седеше на обичайното си място в хотела — скърцащ плетен стол. Миналата вечер успя да се овладее и изпи само няколко бири в съседната кръчма. Поръча си и порция риба с картофки. После си легна трезвен. Още в шест сутринта се събуди, за да се приготви. ЕС и Международният валутен фонд решиха да отпуснат на корабокруширалия кораб в Егейско море кризисен заем от шест трилиона крони. Няколко седмици наред по борсите из целия свят личеше безпокойство заради икономическия срив в Гърция, а сега гърмяха като току-що отворени бутилки шампанско. Впрочем Аудюн пиеше точно това.

При отварянето на борсата в Осло купи акции от „Хуртигрютен“ на стойност един милион крони. След като старото куче Трюгве Хегнар инвестира в предприятието, непрестанно застрашено от фалит, нещата определено потръгнаха. Бурният оптимизъм, лумнал след обещанията за заем, щеше да стимулира туристическия бранш.

Аудюн вярваше в печалбата си от тези акции и заложи всичко.

До последната крона. Очакваше дневна печалба от около 250 000 или сума от такъв порядък. Тя, разбира се, далеч не бе достатъчна, но все пак го връщаше в играта. Развеселен, Аудюн си наля още шампанско. Странното момиче на рецепцията, без изобщо да я е молил, му бе донесла чаша със столче, когато го видя да налива „Кристъл“ в картонена чаша.

— Ти искаш ли? — извика неочаквано той от мястото си.

Вивиан го изгледа удивена.

— На работа съм все пак — изкикоти се тя и сгъна таблоида, който четеше.

— Аз също! Скъсвам се от бачкане!

— Може да си пийна една глътка — съгласи се тя и стана. — Какво празнуваш?

— Животът — отвърна Аудюн Бернтсен и изпи чашата до дъно.

 

 

17:53

Улица „Один“ 3, Осло

— Ларш? — изненада се Агнес и спря на известно разстояние от вратата на дома си. — Ти ли си?

Ларш Кваме се усмихна и се наведе напред, за да я прегърне. Понеже тя носеше чанта с документи в едната си ръка и торба с хранителни продукти в другата, прегръдка имаше само от негова страна.

— Защо стоиш тук? — попита тя, колкото да се измъкне от обятията му.

— Трябва да говоря с теб, Агнес.

— Защо… Можеше да се обадиш по телефона. Всъщност бързам много, защото отивам на…

— … вечеря в ресторант „Екеберг“ — довърши той. — Знам. Опитах се да се свържа с теб и попаднах на секретарката ти. Тя ми каза, че имаш уговорка със стари приятели от „Акер“[2]. С Рьоке[3] и така нататък…

— Юни едва ли е използвала точно думата „приятели“ — смотолеви тя, докато търсеше ключовете из джобовете си. — Освен това Шел-Инге няма да бъде там. Но защо…

— Трябва да поговорим — повтори Ларш. — За нещо много важно.

Агнес Клеметсен завъртя ключа с въздишка.

Най-доброто, което би могла да каже за Ларш Кваме, се изчерпваше с факта, че е женен за нейна приятелка от детинство, по-млада от него с четиринайсет години. Понеже двете жени продължаваха да поддържат близки отношения, Агнес винаги се насилваше да преглъща антипатията си към Ларш. По-рано й се удаваше по-лесно. Като млад той беше голям чаровник: екстровертен тип, самоуверен, и то с основание. Имаше впечатляваща външност: висок, атлетичен. А когато Агнес се запозна с него, трийсет и три годишният Ларш вече работеше като специалист по вътрешни болести. С годините нещо се случи. Агнес не знаеше какво точно го промени, но в думите му непрестанно се долавяше горчива нотка. Дълбоки бръчки се спускаха недоволно от двете страни на устните му. Някогашният Ларш се появяваше само в компанията на четиринайсетгодишния си син. Единствено дете, момчето страдаше от остра форма на церебрална парализа. Само в негово присъствие бащата се смееше без капка ирония.

— Наистина бързам много — натърти Агнес и отвори вратата.

— Става дума за „Мъркюри Медикъл“.

Тя прикова поглед в него.

— Аха. Хайде да влезем.

Без изобщо да посегне към някоя от чантите й, Ларш я последва през голямата външна врата и заедно се качиха по широките каменни стълби на втория етаж. Чак когато стигнаха до апартамента й, той й предложи да подържи торбата с продуктите, докато тя отключи.

— Какво общо имаш с „Мъркюри“? — попита тя и влезе в апартамента.

— Аз ли? Та аз всеки ден се занимавам с тях!

— Да де, да. Друго исках да…

Посочи му малка маса под огледалото. Ларш остави торбата там и си съблече шлифера.

— Моля те да ми отделиш петнайсетина минути, Агнес. Дори заета дама като теб ще намери толкова.

Тя взе торбата и се насочи към голяма кухня, която изглеждаше нова и още миришеше на лепило и дървени стърготини. Върху плота нямаше нищо, а на прозорците липсваха пердета. В ъгъла се издигаше внушителна купчина сгънати кашони.

— Хубава кухня — похвали я той. — Както виждам, добре си се уредила.

— С нищо не мога да те почерпя. Имам само вода.

— В „Деймос“ има нещо гнило — изтърси Ларш и седна на единствения стол в кухнята, без да отговори на домакинята иска ли вода.

— В „Деймос“ ли? В „Мъркюри Деймос“?

— Да.

Тя се усмихна и поклати леко глава, докато подреждаше продуктите в хладилника.

— Наясно си колко пъти е тествана изправността на това устройство, нали?

— Да. Изобщо не бих използвал други производители, ако имах избор, но сега не ми позволяват. В ГРУС въведоха категорична забрана да се използва „Деймос“ до второ нареждане. Като причина за това изтъкнаха…

— Чакай малко — прекъсна го тя и затвори вратата на хладилника. — Какво искаш да кажеш с „категорична забрана“?

— Първо ме изслушай — раздразнено отвърна той. — Сара Цукерман, началникът на отделението, забрани на лекарите да имплантират „Деймос“ от днес нататък заради залегналия в правилника принцип да купуваме еднакво количество сърдечни импланти от четири компании. Употребата на „Деймос“ надвишавала значително употребата на останалите.

— Тогава забраната е съвсем правомерна! Защо връхлиташ тук като хала и твърдиш…

— Двама пациенти починаха — прекъсна я той.

Агнес Клеметсен навлажни устни с върха на езика си.

— И на двамата бяха поставени дефибрилатори от марката „Деймос“ само няколко дни преди смъртта им — продължи Ларш.

— Ерик Бернтсен — бавно изрече тя.

— Да. Той и още един. Изведнъж Сара Цукерман се преобрази. Предложи ми да поеме неделното ми дежурство ей така. Заедно с едно от послушните й протежета виси в болницата ден и нощ, дори и да не е на смяна. А сега тази жена започна да ни изтъква правила, които по-рано подминаваше с презрение. Не виждам нито една причина да спира…

— Защо дойде при мен? — прекъсна го Агнес на свой ред. — Ако си загрижен за условията на работа в ГРУС, защо не подадеш оплакване по каналния ред? Какво общо имам аз?

Острата нотка в гласа й предизвика негодуванието му. Той се облегна на стола и я измери недоволно с поглед.

— Дойдох при теб, защото в ГРУС Сара Цукерман е истинският бос — обясни равнодушно той и погледна бързо часовника. — Началникът на болницата Беняминсен я оставя да прави каквото си иска, а директорът ще бъде повече от щастлив да научи, че Сара най-после е решила да се придържа към правилата. Но ако си заинтересована да разбереш кое би компрометирало компанията ти…

— Нашата компания — поправи го остро тя. — Ако визираш дела на Норвегия в „Мъркюри Медикъл“, то тази компания е на всички норвежки данъкоплатци.

— Все тая. Щом не желаеш…

Стана, пооправи ръкавите на якето си и тръгна към вратата.

— Почакай — спря го тя. — Ела да влезем в хола. Имам четвърт час.

— Ще стигне — усмихна се Ларш Кваме. — Знаех си, че ще събудя интереса ти.

 

 

19:23

ГРУС, Берюм

Сара Цукерман се чувстваше изтощена до краен предел. Свали си ръкавиците и остави оловната си операционна престилка да се свлече на пода. Имаше чувството, че ще припадне от умора. Излезе от операционната, опря се на вратата и затвори очи.

Клаус Омот се сдоби с нов ИКД, този път „Медтроник Маркис“, който да се грижи за сърцето му дълги години напред, а когато батерията се изтощи, да му поставят нов. По време на събитията през изминалия ден у Сара се породи искрено възхищение от поведението на Клаус Омот и не на последно място от поведението на съпругата му. Двамата запазиха пълно присъствие на духа. Преди повторната имплантация Сара искаше да ги осведоми, че могат да поискат обезщетение от болницата или да заведат дело срещу нея или срещу лечебното заведение. Те не пожелаха изобщо да я изслушат. Надявали се само всичко да мине гладко и благодариха на Сара за решителната й намеса. Няколко пъти тя им обърна внимание, че след манипулацията във вилата в Румериксосен съществува голям риск от инфектиране на раната. Затова назначи на Клаус лечение със силни антибиотици: клоксацилин и ципроксин в големи дози. Свърза се с един от главните лекари по инфекциозни болести, за да се консултира с него. За щастие съпрузите Омот оставиха разгневения си син до Рошоен.

— Какво правиш тук? Бездействаш ли? — попита Ула.

Сара чу гласа му, но нямаше сили дори да отвори очи.

— Искам да се прибера вкъщи — простена тя.

— Как успя да проведеш операцията без обяснения? — прошепна той.

Сара отвори очи.

— Казах истината — отвърна, без да мигне нито веднъж. — И на семейство Омот, и на колегите от операционната обясних, че е възникнал проблем с връзката между електрода и имплантирания дефибрилатор. Това е много опасно — всички го знаят — и се боя да не стане електрическо претоварване.

— Претоварване ли? Точно така ли се изрази?

Тя сви равнодушно рамене.

— Веднъж ми се случи в колата. Не беше никак приятно. Като изтъкнах риск от електрическо претоварване, обосновах спешната необходимост да извърша тази доста… драматична експлантация.

— Електрическо претоварване! — каза за втори път Ула. — Никак не те бива с тази терминология!

Срещу тях се зададе медицински работник. Подсвирна весело и вдигна ръка за поздрав. Ула и Сара му се усмихнаха в отговор.

— Ела — Ула изчака мъжът да излезе през летящата врата и я хвана за ръката. — Мислих много.

— Сериозно? — изморено отвърна тя и се остави да я води по коридора.

Неочаквано Ула спря рязко и се обърна към нея.

— Сара, съвсем забравихме останалите програматори!

— Останалите ли? Какво искаш да кажеш?

Ула надникна над рамото й, за да се увери, че са сами.

— Пренебрегнахме най-близкото до ума — зашепна разпалено той. — Дефибрилаторите на Бернтсен, Холмстрьом и Омот са били програмирани с помощта на един и същи апарат. Но в болницата имаме цели три!

Сара стисна очи и се помъчи да потисне прозявката си.

— Три апарата — повтори тя. — Не са само три, Ула. Много повече са.

— Три програматора „Мъркюри“, Сара! По време на операциите и на нашите малки… изследователски експерименти през цялото време работехме с един програматор. Нямахме причина да го сменяме; изобщо не съм се съмнявал, че проблемът се корени в самите импланти.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Ула? Че имплантите са в изправно състояние?

Тя се хвана с ръка за челото и въздъхна шумно.

— Нямам сили за този разговор. Последните остатъци от енергията си изразходих в операционната.

— Не са в изправно състояние, разбира се. Въпросът е защо са дефектни и как тези дяволски машинки са станали опасни!

— И ти си го разбрал, докато оперирах Клаус Омот?

— Не, защото приближаваме прага на компетентността ми — все така въодушевено заобяснява той. — Свързах се с мой добър приятел от техническия университет. Сигурно съм ти споменавал за него. Занимава се с така наречения „осиротял“ софтуер, ще рече програми, чиито създатели са се отказали от тях.

Лицето на Сара остана безизразно.

— Не си ли чувала за такива програми?

— Споделил си разкритията ни с чужд човек? Нима…

Ула вдигна отбранително ръце и й направи знак да замълчи.

— Не съм споменавал подробности, говорех съвсем общо — помъчи се да я успокои той. — Само подхвърлих, че имаме проблем с някаква закодирана програма, а той, понеже е направо обсебен от техниката, изобщо не се сети да ме пита как въпросната програма е свързана с работата ми. Скюле е магьосник, Сара. Онова, което не знае за програмирането, не си струва да се учи. Какво ще кажеш да му занеса трите програматора и да го накарам да…

— И през ум да не ти минава да отмъкваш повече апарати от тази болница! — Този път тя вдигна ръце. — Разбирането ти за собственост е съвсем сбъркано, Ула! Откъде например имаш онази специална отвертка, която се използва само за ИКД?

— Според Тобиас тези отвертки били много сладки — ухили се Ула. — Наистина са такива. Съвсем мънички, както се изразява той. Добре че я бях взел! Иначе какво щяхме да…

— И дума да не става, Ула.

— Но…

— Ако е в компетенцията единствено на този твой приятел да разбули мистерията, да дойде в болницата.

Лицето на Ула грейна.

— Ще съумее да ни вмъкне в графика си утре. Сигурно ще се съгласи да дойде, но ще се наложи да си донесе разни инструменти. Ще му звънна веднага.

— Добре — Сара разтърка очите си. — Не искам да ти звуча песимистично. Благодаря ти, че още държиш фронта. Аз съм толкова изморена…

— Ще те науча на няколко трика как да заспиваш по-лесно.

— Не, благодаря. Човек би помислил, че страдаш от нарколепсия. Аз съм привърженик на стария изпитан метод: удобно легло, спуснати щори и тапи в ушите.

— Каквото ти помага — отвърна Ула. — Лека нощ.

Понечи да си тръгне, но се поколеба, обърна се пак към нея и сложи нежно ръка върху рамото й. Понеже беше много по-ниска от него, Сара се принуди да гледа нагоре с отметната назад глава.

— За мен е истинско удоволствие да работя с теб — призна той смутен. — За една седмица научавам повече, отколкото преди учех за цяла година.

— Не мога да кажа същото за себе си — отвърна Сара и отмести ръката му. — Поне не често. Ако искаш мнението ми за усъвършенстването ти, само кажи.

Ула погледна смаян ръката, която тя отблъсна.

— И аз те харесвам, хлапе — прибави тя с едва забележима усмивка, потупа го леко по бузата и тръгна към съблекалнята, за да се преоблече.

Бележки

[1] Find patient (англ.) — намери пациент. — Бел.прев.

[2] „Акер“ — норвежки индустриален концерн. — Бел.прев.

[3] Шел-Инге Рьоке (р. 1953) — норвежки бизнесмен и индустриален магнат. Неговият холдинг притежава контролния пакет акции в „Акер“. — Бел.прев.