Платон
Държавата (90)

Подражателната поезия няма място в държавата

VII. Впрочем ние още не сме отправили най-важното обвинение срещу поезията. Най-страшното е, че тя е в състояние да вреди на почтените хора с изключение само на малцина.

— Какво ли не ще се случи, ако тя наистина върши това?

— Слушай и помисли. Най-добрите от нас, като слушат Омир или някой друг от авторите на трагедии, който подражава плача на някого от героите и разтяга дълъг и плачевен монолог; или подражава на героите, които пеят и се удрят в гърдите, ти знаеш, 605d че ние изпитваме удоволствие и отдадени всецяло на това впечатление, следваме съчувствено и старателно преживяванията на героя; страдаме заедно с него и приемаме всичко за сериозно. Дори хвалим като добър този поет, който в най-голяма степен ни е докарал в такова състояние.

— Зная. Как може да не зная?

— А когато над някого от нас се струпа собствена 605e скръб, ти отново разбираш, че ние се гордеем с противоположното — да можем да запазим спокойствие и да се въздържаме, понеже това е присъщо на мъжа, а на жените е присъщо онова, което хвалихме по-рано.

— Разбирам — рече той.

— Нима е добра тази похвала — продължих аз, — когато някой гледа такъв човек, какъвто той сам не желае да бъде и би се срамувал, ако е такъв, и без да го порицава, му се възхищава и го хвали?

— Кълна се в Зевса — рече той, — това не подхожда 606a на благоразумния.

— Да — рекох аз, — ако разгледаш работата по следния начин.

— По кой?

— Ако ти поразмислиш, ще разбереш, че в тоя случай изпитва наслада и се задоволява от поетите онова начало на нашата душа, което при собствените наши нещастия ние с всички сили потискаме, а пък то силно желае да се изплаче, свободно да тъгува и така да се задоволи, защото това е негово естествено 606b състояние. По-добрата по природа страна на нашата душа не е още достатъчно научена от разума и навика и отпуска юздите на стражите на плачливостта. Наблюдавайки чуждите страдания, тая страна на нашата душа не смята в никакъв случай за срамно, когато някой друг човек, дори смятан за добродетелен, изразява по неподходящ начин своята скръб; тя го хвали и съжалява, дори смята един такъв вид удоволствие за собствено обогатяване и в никакъв случай не желае да се лиши от него, като пренебрегва произведението като цяло. Според мене само малцина са способни да си дадат сметка и да размислят, че чуждото преживяване се явява неизбежно заразително и за нас; обхванатият от голяма жалост към чуждото страдание не може лесно да удържи това съжаление и при своите собствени страдания.

— Съвсем вярно — рече той.

606c — Не важи ли същото нещо и за смешното? Това, което сам би се срамувал да го вършиш, понеже предизвиква смях, когато чуеш същото в комическо произведение или в частни разговори, ти изпитваш от него голямо удоволствие и не го ненавиждаш като нещо лошо, нали вършиш същото, което става и при състраданието? Ако ти удържиш у себе си чрез разума това, което би предизвикало смях, страхувайки се от славата на шутовство, тогава вече го допускаш и го правиш с младежки жар и без да забелязваш, често го пренасяш в своя собствена среда, така че сам ставаш комедиант.

606d — Разбира се — рече той.

— Същото предизвиква у нас поетическото подражание на любовните страсти, гнева и всички душевни копнежи, също и за тъжните и приятните неща в душата, за които казваме, че следват всяка наша дейност. Поетическото подражание подхранва и оросява онова, което трябва да се изостави да изсъхне, подчинява ни на това, което трябва да владеем ние, за да станем по-добри и по-щастливи вместо по-лоши и по-нещастни.

— И аз не бих могъл да кажа нищо против 606e това — рече той.

— И тъй, Главконе — продължих аз, — когато попаднеш на почитатели на Омир, които казват, че този поет е възпитал Елада и заради доброто уреждане на човешките дела, и заради просветата той заслужава да го изучаваме, та според него да устроим целия си живот, ти трябва да се отнасяш любезно и внимателно с тези, понеже те са много добри хора 607a според силите си. Ти се съгласи с тях, че Омир е най-великият и пръв поет от трагическите поети; в същото време да знаеш, че той трябва да бъде допуснат в нашата държава, доколкото са ценни неговите поетични химни за боговете и възхвала на добрите люде. А щом ти приемаш приятната с лирически и епически песни муза, в държавата ще се възцарят удоволствието и страданието вместо обичая и вместо онова схващане, което по общо мнение се е признавало винаги за най-доброто.

— Съвсем вярно — рече той.

607b VIII. Казаното досега — продължих аз — нека ни служи за оправдание пред поезията, която в тоя си вид с право тогава изгонихме от нашата държава: разумът ни подтикна към това. Нека да й кажем още да не ни обвинява в някаква строгост и жестокост, понеже несъгласието между философията и поезията датира от древни времена. Ето сентенции^[1]: лаещо куче против своя господар; или според 607c дрънкането на безумните той е велик; още тълпата от мъдреци е по-силна и от Зевс; също те са остроумни мислители, понеже гладуват. Има още хиляди други примери за тяхната отколешна вражда. Нека бъде казано също, че и ние с радост ще приемем поезията в нашата държава, ако подражателната поезия ни представи някакво основание в полза на това, че тя трябва да бъде допусната в благоустроената държава. Признаваме, че и ние сами сме омагьосани от нея, но е безбожно да се пренебрегне това, 607d което се смята за истина. Нали и ти, друже, си омагьосан от нея, особено когато я разглеждаш чрез произведенията на Омир.

— Естествено.

— Следователно ще бъде справедливо тя да се върне от изгнание, ако съумее да се защити с лиричен или друг някакъв размер.

— Разбира се.

— Нека позволим и на нейните защитници, които не са поети, но са почитатели на поетите, да защитят поезията в немерена реч и да докажат, че тя не само е приятна, но е и полезна за държавното управление и за човешкия живот. Нека ги изслушаме 607e благосклонно, защото и ние ще спечелим, ако поезията се окаже не само приятна, но и полезна.