Платон
Държавата (72)

Човекът при тиранията

Но как започва преминаването на един поставен начело човек в тиранин? Не е ли явно, че то започва веднага щом поставеният начело започне да върши това, което е направил оня, за който се разправя в мита за храма на Зевс Ликийски в Аркадия?^[1]

— А какво се разказва? — попита той.

— Това, че всеки, който навкуси от човешки вътрешности, дори само една част да е нарязана сред 565e другите вътрешности на жертвените животни, по необходимост се превръща във вълк. Или ти не си слушал за тоя мит?

— Слушал съм.

— По същия начин нали и поставеният начело на народа, като се ползува от пълното подчинение на народните маси, не би се въздържал от едноплеменна кръв, но с несправедливи доноси, както обикновено става, дава под съд обвиняемия, осквернява се с 566a убийства, отнема живот на човек, с език и нечестива уста вкусва убийство на роднина, праща на изгнание и убива, обещава опрощаване на дълговете и преразпределение на земята? След един такъв живот не определя ли сама съдбата за един такъв човек по необходимост или да погине от враговете си, или да стане тиранин и да се превърне на вълк от човек?

— Напълно е необходимо това — рече той.

— Този човек — продължих аз — няма ли да се надига срещу ония, които имат имоти?

— Той ще се надига.

— Но след като бъде лишен от власт и след като си я възвърне въпреки враговете, няма ли той да стане опитен тиранин?

566b — Очевидно.

— Но ако те са безсилни да го изгонят и с помощта на клевети да го убият, решават да го погубят тайно с насилствена смърт.

— Обикновено така става — рече той.

— Тогава пристъпват към всеизвестното онова, свойствено на тираните искане, както всички, достигнали до това положение, именно искат няколко телохранители от народа, за да бъде запазен чрез тях пълномощникът на народа.

— Естествено — рече той.

566c — И те му дават, мисля, колкото от страх за него, толкова и да нямат страх за себе си.

— Разбира се.

— Нали, приятелю мой, щом види това онзи човек, който има пари и по причина на парите стане ненавистен на народа, тогава той в съгласие с предсказанието, дадено на Крез:

                … Право към Херм каменисти

бяга, не спира и срам не изпитва от свойта страхливост.^[2]

— Сигурно — рече той, — понеже друг път не би му се удал случай да се срамува.

— Ако ли той бъде заловен, мисля, че би бил предаден на смърт — продължих аз.

— Необходимо е.

— А между това поставеният начело очевидно вече не лежи на огромно пространство^[3], а след като е 566d свалил мнозина други, сам седи на държавния трон и вместо поставен начело от народа се явява съвършен тиранин.

— Защо пък не трябва да бъде така? — попита той.

XVII. Защо да не разгледаме сега — продължих аз — щастието на човека и на самата държава, в която се намира такъв смъртен?

— Съвсем е естествено да ги разгледаме — рече той.

566e — Нали е вярно — продължих аз, — че в първите дни и в началото изобщо на своята служба той се усмихва и ласкаво посреща всички, с които се среща, не се нарича тиранин, обещава много на всеки човек и за държавата, освобождава от дългове и раздава земи на народа и на свои близки, преструва се на милостив и кротък за всички?

— Необходимо е — рече той.

— Що се отнася до външните врагове, с едни той се примирява, други унищожава и си осигурява спокойствие откъм тях, но при пръв удобен случай винаги започва войни, за да имат гражданите нужда от водач.

— Естествено.

567a — Като внасят пари, те стават бедни и биват принуждавани да се грижат всекидневно за препитанието си и по-малко заговорничат срещу него.

— Очевидно.

— А щом пък започне да подозира някои в свободолюбиви мисли, които се опитват да не му позволяват да властвува, нали такива той убива, като ги смята за свои врагове? Заради всичко това тиранинът винаги има нужда да предизвиква война.

— Необходимо е.

— А като прави това, не се ли подхвърля все 567b повече и повече на омраза от страна на гражданите?

— Как да не се подхвърля?

— Тогава някои от тия, които са го въздигнали и все още имат сила, няма ли да отимат смелост и пред него, и помежду си да го укоряват за това, което става, стига да се намерят някои по-дръзновени?

— Очевидно.

— И тиранинът трябва да унищожава всички тия, ако желае да властвува, докато не остане никой от приятелите и от враговете му, от които би имал някаква полза.

— Явно е.

567c — Следователно тиранинът трябва остро да наблюдава кой е мъжествен, кой е великодушен, кой е умен, кой е богат; и той е така щастлив, че волю-неволю е длъжен да бъде враг на всички тия люде и да крои козни срещу тях, докато не очисти държавата от тях.

— Хубаво очистване — рече той.

— Да — продължих аз. — Съвсем противоположно на онова, което лекарите предписват за телата, защото те изгонват най-лошото и запазват най-доброто, а тиранинът прави обратното.

— Както изглежда, това му е необходимо, ако иска да властвува — рече той.

567d XVIII. И тъй тиранинът е обвързан с блажена необходимост — продължих аз, — която му нарежда или да живее с тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее.

— Именно с такава необходимост — рече той.

— Но нали при тези си действия колкото повече бива презиран от гражданите, ще се нуждае от толкова повече и по-верни телохранители?

— Може ли да не бъде така?

— Кои са верни? И откъде той ще ги намери?

— Доброволно мнозина ще дойдат при повикване, щом той им даде заплата — рече той.

— Заклевам се в кучето^[4] — продумах аз, — че 567e според мене ти пак говориш за търтеите, за някоя разнородна чужда сбирщина.

— Вярно ти се струва — рече той.

— А тукашните няма ли да пожелае?

— По какъв начин?

— Като отнеме на гражданите техните роби и след като ги направи свободни, ще си назначи телохранители от тях.

— Разбира се — рече той, — понеже те ще му бъдат най-верни.

568a — И какво блажено същество смяташ ти тиранина — продължих аз, — щом си служи с такива приятели и верни мъже, след като е погубил споменатите по-рано?

— Наистина с такива хора ще си служи — рече той.

— Тия нови приятели ще му се възхищават — продължих аз — и новите граждани ще бъдат негова свита, а добрите нали ще го мразят и ще го отбягват?

— Как не ще го отбягват?

— Не напразно — продължих аз — напълно мъдро дело изглежда да се пишат трагедии; особено се отличава в това дело Еврипид.

— Но какво?

568b — Това, че той е казал следната дълбока мисъл:

„Мъдрите тирани общуват с мъдри.“^[5]

Очевидно той нарича мъдри тези, с които тиранинът общува.

— Ясно е, че и той, както и други поети, превъзнася тиранията като нещо богоравно и с други такива имена.

— Но колкото и да са мъдри авторите на трагедии — продължих аз, — да извинят нас и ония, които уреждат своята държава като нас, че ние не ги приемаме в нашата държава, понеже те възхваляват тиранията.

568c — Аз мисля — рече той, — че умните от тях ще ни извинят.

— Те посещават другите държави, събират народа и срещу определено възнаграждение наемат хубави, силни и убедителни гласове на артисти и влекат държавните уредби към тирания и демокрация.

— Разбира се.

— Освен това тия автори получават възнаграждения и почести особено, както е и естествено, от тираните, а след това и от демократите. Но колкото те се изкачват по-нагоре по стръмнините на държавната власт, толкова повече намалява тяхната чест, сякаш от задъхване не може да вървят по-нататък.

568d — Съвсем вярно.

XIX. Но ето къде ние вече стигнахме — продължих аз. — Нека отново поговорим за оная прекрасна, многобройна, разнообразна и никога неоставаща една и съща войска на тирана, от когото тя се издържа.

— Ясно е — рече той, — че щом в държавата има принадлежащи на светилищата пари, тиранинът ще ги харчи и когато взетите пари ще му стигат, ще принуждава народа да внася по-малки вноски.

— Но ако тия пари не стигат?

568e — Явно е — рече той, — че за сметка на отечеството ще се храни както той самият, така също и неговите сътрапезници, приятели и приятелки.

— Разбирам — продължих аз. — Следователно народът, който си е създал тиранин, ще храни него и неговите приятели.

— Съвсем е необходимо — рече той.

— Но какво ти говориш? Ако народът се разсърди 569a и каже, че не е редно възмъжалият вече син да бъде хранен от баща си, но, обратното — бащата да бъде хранен от своя син; и бащата не го е родил и отгледал, та като стане голям, тогава да бъде сам роб на своите собствени роби, а него самия и робите му с мнозина други да храни, но с негова първостепенна помощ да се освободи от богатите и така наречените благородни хора в държавата; сега нали би заповядал той заедно с приятелите си да напусне държавата, както баща изгонва от къщата си своя син заедно с неговите необуздани сътрапезници?

569b — Тогава вече ще узнае народът, кълна се в Зевса — продума той, — какво животно той е родил, обикнал и помогнал да израсте; и той, бидейки по-слаб, изгонва по-силните.

— Какво говориш ти? — попитах аз. — Тиранинът ще се осмели ли да употреби сила срещу баща си и ако не се подчини, да го бие?

— Да — рече той, — но след като му вземе оръжието.

— Следователно — продължих аз — ти наричаш тиранина отцеубиец и лош почитател на старостта. И 569c това е вече по общо мнение тирания и според пословицата: Народът, бягайки от дима на робството на свободни, попада в огъня^[6] на господство на роби и вместо тази голяма и ненавременна свобода подчинява се на най-тежкото и най-горчивото робство на роби.

— Наистина това става така — рече той.

— Но какво? — попитах аз. — Няма ли да имаме пълно право, ако кажем, че ние достатъчно вече изследвахме как тиранията произлиза от демокрацията и след като е произлязла, каква е в същност?