Нелсън Демил
Аз, детективът (26)

23.

Имах нужда от голямо количество тестена храна, затова предложих да вечеряме при Клаудио и Ема се съгласи.

Ресторантът на Клаудио се намира в Грийнпорт, който, както вече казах, има население от около две хиляди души — по-малко от хората, живеещи в собствения ми блок.

Пътувахме на изток по Мейн Роуд. Когато влязохме в селото, наближаваше седем и започваше да се смрачава.

Самото село не е толкова странно или старо, колкото малките селца, то беше и все още е действащо пристанище и риболовен център. През последните години се наблюдаваше известно замогване, бутици, модерни ресторанти и прочее, но заведението на Клаудио си остава почти същото като в детските ми години. По времето, когато в Северния край нямаше много места за хранене, ресторантът на Клаудио си бе там, близо до пристанището — още от миналия век.

Паркирах и излязохме на дългия кей. Там открай време беше закотвен голям стар тримачтов кораб, наблизо имаше ресторант за миди, наоколо се разхождаха хора и на кея бяха завързани няколко моторни яхти, чиито собственици навярно седяха в ресторанта на Клаудио. Бе поредната приятна вечер и аз направих няколко забележки за хубавото време.

— В Карибско море се оформя тропичен фронт на ниско атмосферно налягане — каза Ема. — Малък ураган.

— Ясно. — Нещо като малко лъвче. Приятно е да наблюдаваш урагани от апартамента си в Манхатън. На това парче земя обаче, по-малко от петнайсет метра над морското равнище, те не са толкова приятни. Спомнях си един августовски ураган тук, когато бях дете. Започна забавно, после стана страшно.

И така, разхождахме се и разговаряхме. В първите етапи на връзката винаги е вълнуващо — през първите три дни, — след това понякога двамата осъзнавате, че изобщо не се харесвате. Обикновено е заради нещо, което е казал другият, например: „Надявам се, че обичаш котки“.

Но с Ема Уайтстоун засега всичко беше наред. Очевидно на нея също й харесваше компанията ми.

— Приятно ми е с теб — каза тя.

— И защо?

— Ами… ти не си като повечето мъже, с които съм ходила — те искат само да слушат за мен, да приказват за мен, да обсъждат изкуство, политика и философия и ме питат за мнението ми по всеки въпрос. Ти си различен. Просто искаш секс.

Засмях се.

Ема ме хвана за ръка. Стигнахме до края на кея и спряхме да погледаме лодките.

— Мислех си… — започна тя, — че ако Том и Джуди бяха живи и бяха съобщили, че са открили това прословуто съкровище — пиратско съкровище, съкровището на Кид — тук щеше да е пълно с хора от пресата, както след убийството им. Бяха из целия Саутхолд и разпитваха хората по улицата, снимаха и така нататък.

— Това им е работата.

— Има някаква ирония в това, че дойдоха да отразят убийството на семейство Гордън, вместо богатството им.

Кимнах.

— Интересно наблюдение.

— Чудя се дали журналистите щяха да дойдат в Пеконийското историческо дружество, за да проучат историята на съкровището.

— Навярно.

— Нали разбираш — продължи тя, — както ти казах, и преди е имало истерии около заровени съкровища. За последен път кидоманията се е разпространила из района през 30-те години, по време на Голямата депресия, и дори в края на 50-те. Обикновено се е започвало с някакъв тъп слух или с дребна находка на монети на плажа. Отвсякъде прииждали хора и започвали да ровят по брега, по скалите и горите… От доста време това не се е случвало… Може би времената са се променили. — Погледна ме и попита:

— Като дете играл ли си на пирати?

— Мислех си, за това… Като малък тъкмо тук съм слушал за пирати. Но не много. Вуйна ми беше малко по-образована. Интересуваше се от индианците. Родът ми е от първите заселници тук и е участвал в революцията. Спомням си разкази за пирати… Имам по-голям брат и си спомням, че един-два пъти с приятелите си играеха на пирати. Детска работа. Като на стражари и апаши, на каубои и индианци.

— Вероятно. Сегашните хлапета си играят на наркомани и наркопласьори. Но… но в именията „Капитан Кид“ имаше едно хлапе. — Разказах й за Били.

— Явлението е циклично — отбеляза Ема. — Може би пиратите пак се връщат на мода. Чел ли си „Островът на съкровищата“?

— Естествено. И „Златният бръмбар“ на По. Спомняш ли си онази тъпа следа с рисунката на коза — всъщност на козле? Схващаш ли?

— Схващам. Чел ли си „Волферт Вебер“ на Уошингтън Ървинг?

— Никога не съм чувал.

— Страхотна пиратска история — информира ме тя. После се усмихна и попита: — Гледал ли си старите приключенски филми от 30-те и 40-те години?

— Обожавах ги.

— Нали знаеш — продължи Ема, — в английския няма много думи, които да са по-интригуващи и романтични от думи като пират, заровено съкровище, галеон… какво още?

— Приключенски. Тази особено ми харесва.

— Какво ще кажеш за „испански съкровища“?

— Страхотно.

И така, стояхме на кея до големия стар тримачтов кораб, слънцето залязваше и си играехме на тази тъпа игра, измисляхме думи и изрази като корсари, дублони, саби, превръзки за очи, дървени крака, папагали, хвърляне зад борда, пустинни острови, плячка, грабеж, пиратско знаме, карти на съкровища, сандъци със злато, кръстчета, отбелязващи мястото, и така нататък. Накрая и двамата се засмяхме и аз казах:

— Харесвам те.

— Разбира се, че ме харесваш.

Тръгнахме обратно по кея към ресторанта на Клаудио, наистина хванати за ръка, което от много време не бях правил.

Заведението беше претъпкано заради почивните дни и седнахме на бара да пийнем нещо и да почакаме, докато се освободи маса.

Както казах, ресторантът бе стар, построен през 1830 година. Твърди се, че е най-старият в Америка, собственост на един и същ род от 1870-а насам. Моето семейство трудно си поделяше кухнята и банята всяка сутрин — не бях в състояние да си представя, че мога да го правя в продължение на сто и трийсет години.

Във всеки случай, поне според бармана, сградата била хан, когато Грийнпорт бил китоловно пристанище, и барът, на който седяхме с Ема, бил докаран от Манхатън през хиляда осемстотин осемдесет и някоя си.

Самият бар и рафтовете зад него са от махагон, гравирано стъкло и италиански мрамор и имат чуждестранен и екзотичен вид, за разлика от стария колониален стил, характерен за района. Тук можех да си представя, че съм си в Манхатън, особено когато ми замиришеше на италианска кухня. Понякога ми липсват Манхатън и италианският квартал, където в момента например течеше фестивалът на Сан Дженаро. Ако си бях в Ню Йорк, двамата с Дом Фанели щяхме да прекараме цялата нощ на Мълбъри Стрийт, да си пъхаме носовете във всяка будка за вкуснотии и накрая да се озовем в някое кафене. Очевидно трябваше да взема някои решения за бъдещето си.

Ема си поръча бяло вино и барманът й каза:

— Имаме шест различни местни бели вина. Някакви предпочитания?

— Да… „Пиндар“ — отвърна тя.

Това е моето момиче. Лоялно и вярно. Няма да пие виното на бившия си любовник пред новия си приятел. Да ви кажа честно, колкото повече остарява човек, толкова повече багаж му се струпва и толкова по-малко може да носи.

Поръчах си будвайзер и се чукнахме.

— Благодаря ти пак за всичко — казах аз.

— Кой урок по история най-много ти хареса?

— Историята на пухеното легло.

— И на мен.

И така нататък.

По стените висяха много портрети, черно-бели снимки на предците на Клаудио, стари фотографии на морски регати, стари сцени от Грийнпорт и прочее. Обичам старите ресторанти — те са нещо като живи музеи, в които можеш да изпиеш по някоя бира.

Именно в ресторанта на Клаудио през юни се запознах със семейство Гордън и това е една от причините, поради които исках да дойдем тук, освен че стомахът ми копнееше за червен сос. Понякога е добре физически да се върнеш на конкретно място, когато искаш да си спомниш нещо, случило се там.

Спомних си за родителите си, за брат си и сестра си, за това как седяхме на тези маси, обсъждахме какво сме правили през деня и крояхме планове за следващия. Не се бях сещал за това от години.

Така или иначе, оставих настрани детските си спомени, към които е по-добре да се връщаш на кушетката при психоаналитика, и върнах мислите си към юни тази година.

Бях дошъл тук, защото това бе едно от малкото места, които знаех. Все още се чувствах малко слаб, но нищо не може да те освежи така, както бар, на който сервират бира.

Поръчах обичайния си коктейл — будвайзер — и незабавно забелязах изключително привлекателната жена на няколко стола от мен. Туристическият сезон още не беше започнал, бе ранна делнична вечер, валеше и в заведението нямаше много хора. Срещнах погледа й. Тя ми се поусмихна и аз се преместих до нея.

— Здрасти — казах аз.

— Здравей — отвърна тя.

— Казвам се Джон Кори.

— Джуди Гордън.

— Сама ли си?

— Да, освен мъжа ми, който е в тоалетната.

— О… — Сега забелязах венчалната й халка. Защо не мога да запомня винаги да поглеждам за венчални халки? Е, но даже да бе омъжена, сега беше сама… Но аз се отклонявам.

— Ще ида да ти го доведа.

Тя се усмихна.

— Не си прави труда.

Бях влюбен, но галантно отвърнах:

— До скоро. — Готвех се да се върна на стола си, когато се появи Том и Джуди ни запозна.

Извиних се, но Том каза:

— Какво ще кажеш за още една бира?

Бях забелязал, че двамата не говорят с тукашния акцент, и реших, че са подранили туристи или нещо такова. Нямаше я онази нюйоркска грубост, с която бях свикнал. Има един виц за някакъв тип от Средния Запад, който си върви по нюйоркска улица и пита един от минувачите: „Извинете ме, сър, бихте ли ми казали как да стигна до Емпайър Стейт Билдинг, или просто трябва да ида да си го начукам?“

Във всеки случай не исках да пия с тях, може би защото ми беше неудобно, че се бях опитал да свалям жена му и така нататък, но поради някаква причина, която никога няма да проумея, реших да остана.

Е, аз мога да съм голям темерут, но двамата бяха толкова отворени, че не след дълго им разказах за скорошното си премеждие и те си спомниха, че са гледали историята по новините. За тях бях известна личност.

Споменаха ми, че работели на Плъм Айланд, което ми се стори интересно, и че дошли от работа направо тук с яхта, което също ми се стори интересно. Том ме покани да видя яхтата, но аз отклоних предложението, тъй като не се интересувах чак толкова от яхти.

Разбра се, че имам къща до морето, и тъкмо тогава Том ме попита къде е и ме помоли да му я опиша откъм залива, за да могат да ми дойдат на гости. Направих го и за моя изненада след седмица двамата наистина се появиха.

Така или иначе, в ресторанта на Клаудио си допаднахме и след час вечеряхме заедно. Това се беше случило преди около три месеца, не чак толкова много време, но ми се струваше, че ги познавах добре. В момента обаче откривах, че има неща, които не зная.

— Хей, Джон — повика ме Ема!

— Извинявай. Мислех си за първата ми среща със семейство Гордън. Точно тук на този бар.

— Наистина ли? Много ли ти е мъчно?

— Не съм осъзнавал колко приятна ми е била компанията им. Приемам този случай малко по-лично, отколкото би трябвало.

Тя кимна. Побъбрихме за едно друго. Дойде ми наум, че ако Ема е в комбина с убиеца или ако по някакъв начин участва в заговора, щеше да се опита да изцеди малко информация от мен. Но тя като че ли изобщо искаше да избегне темата и аз нямах нищо против.

Масата ни беше готова и отидохме на закритата тераса, която гледа към залива. Започваше осезаемо да захладнява и аз със съжаление отбелязах, че лятото си отива. Бях вкусил собствената си тленност — буквално я вкусих, когато кръвта шурна от устата ми — и предполагам, по-късите дни и студеният вятър ми напомняха за факта, че е свършило и моето лято, че малкият Джони, който толкова се бе пулил на оня куршум от мускет, най-после е пораснал, докато е лежал в канавката на Западна сто и втора улица с три дупки от по-съвременни куршуми в тялото си.

Америка е страна на втората и третата възможност, място на многобройни възкресения, така че само пълен идиот не може в крайна сметка да се оправи.

— Струваш ми се разсеян — каза Ема.

— Опитвам се да реша дали искам да започна с пържени калмари, или с нещо друго.

— Пърженото не е полезно за теб.

— Липсва ли ти големият град? — попитах я.

— От време на време. Липсва ми анонимността. Тук всеки знае кой с кого спи.

— Е, щом показваш всичките си гаджета на служителите си…

— А на теб липсва ли ти големият град?

— Не зная… И няма да разбера, докато не се върна. — Изправих се и се извиних: — Трябва да ида до тоалетната. — Излязох при джипа си и взех нощното гърне в торбичката за подаръци.

Върнах се, поставих торбичката пред нея и Ема ме попита:

— За мен ли е?

— Да.

— О, Джон, не трябваше… сега ли да го отворя?

— Моля те.

Тя бръкна в торбичката и извади гърнето, което бе завито в тънка розова хартия.

— Какво е?

Внезапно изпитах пристъп на паника. Ами ако онази дърта вещица от антиквариата беше сгрешила? Ами ако бе объркала Ема Уайтстоун с някоя друга?

— Почакай — казах, — може би не трябва да го отваряш… Другите клиенти ни наблюдаваха, любопитни и усмихнати. Ема разви тънката хартия, и извади бялото нощно гърне с рози и го вдигна за дръжката.

Наоколо се разнесе ахване. Или поне така прозвуча. Някой се засмя.

— О, Джон! — възкликна Ема. — Прекрасно е. Откъде разбра?

— Аз съм детектив. — Пфу!

Тя възхитено разглеждаше гърнето, обръщаше го, гледаше печата на производителя и така нататък. Сервитьорът се приближи и каза:

— В дъното има тоалетни, ако предпочитате.

Е, така или иначе, всички добре се посмяхме и Ема каза, че щяла да посади в гърнето миниатюрни рози, че това определено щяло да попречи на хората да сядат на него и така нататък.

Вечерята премина приятно. Разговаряхме и гледахме пристанището. Тя ме попита дали бих искал да прекарам нощта отново с нея. Исках. Ема отвори чантичката си, извади четка за зъби и гащички и каза:

— Приготвила съм се.

Сервитьорът комик случайно минаваше покрай нас в същия момент и попита:

— Да ви донеса ли още кафе, или ужасно бързате да се приберете?

На връщане към Матитък отново изпитах онова странно усещане, че всичко това няма да свърши добре — нито случаят, нито връзката ми с Ема, нито онази с Бет, каквато и да беше тя, нито пък кариерата ми. Чувствах се като в зловещата тишина и ясното небе преди да удари ураган.