Нелсън Демил
Аз, детективът (13)

10.

Полукръглото фоайе на плъмайландската лаборатория беше с мецанин, който заобикаляше централното стълбище. Вътре бе светло и просторно, приятно и приветливо. Обречените крави навярно влизаха отзад.

На лявата стена висяха обичайните правителствени снимки — президентът, министърът на земеделието и д-р Карл Цолнър. Доста малко портрети за държавна институция, помислих си аз, което ме караше да смятам, че д-р Цолнър може би не е много далеч от Овалния кабинет.

Така или иначе, вътре имаше регистрационно гише и трябваше да се запишем и да сменим сините си пропуски с бели табелки, които закачихме на шиите си с пластмасови верижки. Сериозна охранителна процедура — островът беше разделен на тази сграда и всичко останало. А в тази сграда се намираха зоните. Не трябваше да подценявам господин Стивънс.

Привлекателна млада дама с пола до коленете се бе спуснала по стълбите, преди да успея да огледам бедрата й. Представи се като Дона Алба, асистентка на доктор Цолнър, усмихна се и каза:

— Доктор Цолнър ще дойде след малко. Междувременно ще ви разведа наоколо.

Пол Стивънс се обърна към нас.

— Ще използвам тази възможност да се отбия в кабинета си и да видя дали няма нещо ново. Дона добре ще се грижи за вас. — Шефът на охраната ме погледна и ми напомни:

— Моля, в никакъв случай не се отделяйте от госпожа Алба.

— Ами ако ми се наложи да ида до тоалетната?

— Вече ходихте. — Той се заизкачва по стълбите и отиде, сигурен съм в това, да докладва на доктор Цолнър за петима нарушители.

Огледах Дона Алба. Около двайсет и пет годишна, брюнетка, с хубаво лице и тяло, синя пола, бяла блуза и маратонки. Ако имате предвид ежедневното пътуване до работа с кораб и вероятността да ви се наложи да ходите някъде из острова, предполагам, че високите токчета не са практични. Всъщност, помислих си, ако обичате нормалното пътуване за работа и средния работен ден, Плъм Айланд няма да е за вас.

Във всеки случай, Дона беше достатъчно привлекателна, за да си спомням, че пътува заедно с нас с ферибота в осем сутринта и че следователно не познава господата Наш и Фостър, и че следователно навярно не участва в нещо скрито-покрито.

Така или иначе, Дона ни помоли да се представим, което и направихме, без да използваме никакви смущаващи професионални титли, като например „детектив от отдел «Убийства»“, „ФБР“ или „ЦРУ“.

Тя се ръкува с всички ни и прати на Наш особена усмивка. Жените толкова зле преценяват характерите!

— Добре дошли в изследователската лаборатория на Центъра за болести по животните Плъм Айланд — започна Дона. — Сигурна съм, че Пол ви е обяснил всичко, а също, че изчерпателно ви е запознал с историята на острова и че ви е разходил из него… Семейство Гордън… Какъв ужас…

Бет ме погледна и открила, струва ми се, слабо място в бронята на Плъм Айланд, отбеляза:

— Джон и Макс са били добри приятели с Том и Джуди.

Впих поглед в очите на Дона Алба и казах:

— Признателни сме за помощта и съдействието, които получаваме от хората тук.

А до този момент това се състоеше от евтината туристическа обиколка на руините и пустошта, организирана ни от господин Стивънс. Но Дона трябваше да повярва, че може да говори свободно — не тук и в момента, разбира се, а когато й отидехме на гости вкъщи.

— Ще ви поразведа наоколо. Последвайте ме — каза тя.

Обиколихме фоайето и Дона ни показа различни неща по стените, включително статии и ужасни истории от целия свят за болестта „луда крава“, нещо, наречено „чума по едрия рогат добитък“, свинската чума и други страшни болести. Имаше карти, представящи епидемии на едно или друго, схеми, графики и снимки на крави с подути устни и точещи се лиги, на свине с ужасни открити рани. Човек не би могъл да си помисли, че е във фоайето на ресторант.

После Дона насочи вниманието ни към вратите в задната част. Те бяха боядисани в специфичното предупредително жълто, като цвета на Плъм Айланд на картите, и изпъкваха на фона на фоайето, боядисано предимно в различни нюанси на сивото. На лявата врата имаше знак с надпис „Съблекалня — жени“, а на дясната — „Съблекалня — мъже“.

И на двете врати пишеше: „Забранено за външни лица“.

— Тези врати водят към лабораториите — съобщи Дона. — Фоайето и административните офиси всъщност представляват отделна сграда, макар да не изглежда така.

Но на практика само двете съблекални свързват тази част тук с лабораториите.

— Има ли други входове към лабораториите? — попита Макс.

— Може да се влезе през сервизния вход, през който се вкарват животните, храната и всичко останало — отвърна Дона. — Но не можете да излезете оттам. Всичко и всички, които напускат района, трябва да минат през обеззаразителните процедури, които включват душовете.

— Как, се изхвърлят останките от дисекциите? — попита господин Фостър.

— През пещите или през специално определени канали, които водят до обеззаразителната станция. Това е — тези две врати, сервизният вход отзад, каналите, пещите и специални въздушни филтри на покрива, които улавят и най-малкия вирус.

Всеки от нас се замисли по собствения си начин за жертвите и за тайното изнасяне на материали от лабораториите.

Дона продължи:

— Съблекалните са все още зона едно, както и това фоайе. Но когато продължите нататък, вие влизате в зона две и трябва да сте облечени в бели лабораторни дрехи. Преди да напуснете зона две, три или четири и да се върнете в зона едно, трябва да вземете душ. Душът спада към зона две.

— Душът общ ли е за мъже и жени? — поинтересувах се.

Тя се засмя.

— Не, разбира се. — После прибави:

— Разбрах, че всички имате разрешение да влезете в зони две, три и четири, ако желаете.

Тед Наш й отправи тъпата си усмивка и каза:

— Вие ще ни придружите ли?

Тя поклати глава.

— Не ми плащат за това.

Нито пък на мен за долар на седмица.

— Защо не ни е позволено да влизаме в зона пет? — попитах.

Тя ме изгледа донякъде изненадано.

— В пет ли? Защо ви е да ходите там?

— Не зная. Защото я има.

Дона поклати глава.

— Само десетина души имат право да влизат в зона пет.

Трябва да си сложите нещо като космонавтски скафандри…

— Семейство Гордън имаха ли право да влизат в зона пет?

Тя кимна.

— Би трябвало да зададете този въпрос на доктор Цолнър. — Дона си погледна часовника. — Последвайте ме.

— И не се отделяйте от мен — прибавих аз.

Качихме се по стълбището. Аз вървях последен, защото болният ми крак започваше да се провлачва, а също защото исках да огледам краката и дупето на Дона. Зная, че съм свиня — спокойно бих могъл да се заразя със свинска чума.

И така, започнахме обиколката на двете крила, които фланкираха двуетажното фоайе. Всичко беше боядисано в същите гълъбово или тъмносиви нюанси, които, предполагам, бяха изместили отвратително зеления цвят на по-старите ни федерални сгради. По стените на коридорите имаше снимки на бивши директори на лабораторията, учени и изследователи.

Забелязах, че почти всички врати по дългите коридори са затворени и че имат номера, но на нито една от тях нямаше име или надпис за предназначението на помещението, освен на тоалетните. Добра система за сигурност, помислих си и отново останах впечатлен от параноичния ум на Пол Стивънс.

Влязохме в научната библиотека. Някакви интелектуални типове се мотаеха сред етажерките или четяха по масите.

— Това е една от най-добрите библиотеки от този вид в света — съобщи Дона.

Не можех да си представя, че във вселената има още много библиотеки за болести по животните, но казах:

— Леле!

Тя взе от една дълга маса купчина брошури, листовки и други пропагандни материали и ни ги раздаде. Брошурите имаха заглавия от рода на „Свинската холера“, „Африканската свинска чума“, „Африканската конска болест“ и нещо, наречено „Болестта на подутата кожа“, от което, ако съдех по ужасните снимки в изданието, страдаше едно от старите ми гаджета. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да прочета материалите, затова попитах Дона:

— Може ли да взема още две от брошурите за чумата по добитъка, моля?

— Още две? Естествено… — Тя ми ги подаде. Наистина беше адски мила. После ни раздаде екземпляри от месечното списание, наречено „Селскостопански проучвания“, чиято корица представяше актуалната тема със заглавие „Сексуалните феромони при боровинковия червей“.

— Дали ще се намери нещо, за да завия тези неща? — попитах.

— Хм… а, вие се шегувате. Нали така?

— Не се опитвайте да го възприемате прекалено сериозно — каза й Джордж Фостър.

— Au contraire^[1], господин Фостър — би трябвало да ме възприемате много сериозно. Но ако бъркате тъпанарското ми чувство за хумор с небрежност или разсеяност, толкова по-добре.

И така, продължихме евтината екскурзия, част втора. Видяхме аудиторията, после стигнахме до кафенето на втория етаж, прекрасно, чисто и модерно помещение с големи прозорци. Дона ни предложи кафе и седнахме на кръгла, маса в празното заведение.

Побъбрихме малко, после тя каза:

— Изследователите от лабораторията пращат в кухнята поръчките си за обяд по факса. Не си струва да взимат душ. Някой отнася всички поръчки в зона две и взима душ само той.

Учените са всеотдайни, работят в лабораторията по осем-десет часа дневно. Не зная как го правят.

— Поръчват ли си хамбургери? — попитах аз.

— Моля?

— Учените. Поръчват ли си в кухнята телешко, шунка, агнешко и такива неща?

— Предполагам… Аз излизам с един от учените. Много обича пържоли.

— И в същото време прави дисекции на мъртви и разложени крави?

— Да. Предполагам, че се свиква.

Кимнах. Том и Джуди също бяха правили дисекции и много обичаха пържоли. Странно. Искам да кажа, че аз просто не мога да свикна с миризмата на човешки трупове. Така или иначе, предполагам, че с животните е друго. Различни видове и прочее.

Знаех, че това може би щеше да е единствената ми възможност да се отделя от стадото, затова погледнах към Макс и се изправих с думите:

— До тоалетната.

— Ей там е — каза Дона и посочи към вратата. — Моля ви, не излизайте от кафенето.

Поставих ръка върху рамото на Бет, натиснах я, с което й показах, че трябва да остане с федералните, и казах:

— Внимавай Стивънс да не се върне и да ми сипе антракс в кафето.

Отидох в коридора с двете тоалетни. Макс ме последва и двамата застанахме пред вратите. Много по-вероятно беше да подслушват тоалетните, отколкото коридорите.

— Могат да заявят, че са ни оказали пълно съдействие, че са ни развели из целия остров и цялата сграда, освен зона пет. Всъщност, за да обиколим всичко, ще са ни нужни няколко дни, а за да разпитаме персонала ще ни трябва седмица.

Макс кимна и каза:

— Налага се да приемем, че хората тук също като нас искат да разберат дали не липсва нещо. Трябва да им се доверим.

— Даже да разберат или вече да знаят какво са откраднали Том и Джуди, те никога няма да ни го кажат — отвърнах. — Ще кажат на Фостър и Наш.

— И какво от това? Ние разследваме убийство.

— Когато разбера какво и защо, бързо ще открия кой — отбелязах аз.

— В обикновените случаи… в случаите, свързани с националната сигурност и така нататък, имаш късмет, ако изобщо ти кажат нещо. На този остров за нас няма нищо. Те контролират Плъм Айланд, работното място на жертвите. Навярно можем да разменим известна информация с Фостър и Наш. Но мисля, че на тях не им пука кой е убил семейство Гордън. Те искат да се уверят, че семейство Гордън няма да унищожи страната. Разбираш ли?

— Да, Макс, разбирам. Но инстинктът ми на ченге ми подсказва…

— Хей, ами ако заловим убиеца и не успеем да го изправим пред съда, защото в щата Ню Йорк не са останали живи дванайсет души за съдебни заседатели?

— Престани с мелодрамата. — Замислих се за миг, после казах:

— Това може изобщо да не е свързано с бацилите. Обмисли възможността за наркотици.

— Обмислил съм я. Версията ми допада.

— Да. Наистина. Какво мислиш за Стивънс?

Макс погледна над рамото ми и аз се обърнах. В коридора влизаше пазач в синя униформа.

— Господа — каза той, — мога ли да ви помогна с нещо?

Макс отклони предложението и двамата се върнахме обратно на масата. Щом пращат някого да прекъсне частен разговор, значи не могат да го подслушат.

След няколко минути пиене на кафе и безсмислен разговор госпожа Алба отново си погледна часовника и съобщи:

— Сега можем да разгледаме останалата част от крилото и после да идем в кабинета на доктор Цолнър.

— Казахте същото и преди половин час, Дона — внимателно й напомних аз.

— Тази сутрин той е много зает — отвърна тя. — Телефонът изобщо не престава да звъни. Вашингтон, пресата от цялата страна. — Дона изглеждаше удивена и изненадана.

— Не мога да повярвам в онова, което приказват за семейство Гордън. Ни най-малко. Категорично.

Всички напуснахме кафенето и се заскитахме из мътносивите коридори. Накрая, докато разглеждахме компютърната зала, ми писна и казах на Дона:

— Бих искал да видя лабораторията, в която са работили жертвите.

— Тя е в затворената зона. Навярно ще можете да я видите по-късно.

— Добре. Ами кабинетът на Том и Джуди тук, в административната част?

Тя се поколеба, после отговори:

— Можете да попитате доктор Цолнър. Той не ми каза да ви заведа в кабинета им.

Не исках да ставам груб, затова погледнах Макс по начина, който ченгетата разбират — „Макс, сега ти си лошото ченге“.

— Като началник на полицията на окръг Саутхолд, чиято част е островът — каза той, — искам да ни заведете в кабинета на Том и Джуди Гордън, чието убийство разследвам. Бедната Дона Алба изглеждаше така, като че ли ще припадне.

— Всичко е наред — успокои я Бет. — Направете каквото иска началникът Максуел.

Сега бе ред на господата Фостър и Наш и аз вече знаех какво ще кажат. Джордж Фостър се беше оказал голям хуй.

— Заради характера на работата на семейство Гордън и вероятността в кабинета им да има документи…

— Свързани с националната сигурност — услужливо вметнах аз, — и така нататък, и така нататък.

Приятелчето Теди реши, че трябва да продължи разваления грамофон, и каза:

— Семейство Гордън са имали достъп до секретна информация и следователно документите им се смятат за секретни.

— Глупости.

— Извинете ме, детектив Кори — сега говоря аз. — Той ме прониза с адски гадния си поглед и продължи:

— В интерес на съвместната работа обаче и за да избегнем споровете за юрисдикцията, аз ще проведа телефонен разговор, който, сигурен съм, ще ни осигури достъп до кабинета на семейство Гордън. Става ли?

Всички кимнахме.

Естествено, предишната нощ или рано тази сутрин вече бяха претърсили и изчистили из основи кабинета на семейство Гордън. Както беше казала Бет, ние щяхме да видим само онова, което те искаха да видим. Но трябваше да отдам дължимото на Джордж и Тед за това, че разиграваха целия този театър, като че ли наистина щяхме да открием в кабинета нещо интересно.

Дона Алба, изглежда, се поуспокои и каза:

— Ще телефонирам на доктор Цолнър. — Взе слушалката и включи интеркома. Междувременно Тед Наш извади мобифон, отдалечи се на известно разстояние, обърна се с гръб и започна да разговаря, или поне се правеше, че разговаря, с боговете от Националната сигурност във великата столица на смутената империя.

Когато свърши с представлението, се върна при нас, смъртните, в същия момент, в който Дона завърши разговора си с доктор Цолнър. Тя кимна, че всичко е наред, и Наш направи същото.

— Моля, последвайте ме — каза Дона.

Последвахме я по коридора и се насочихме към източното крило на сградата покрай откритото стълбище, по което се бяхме качили. Стигнахме до стая 265 и Дона отвори вратата с универсален ключ.

В кабинета имаше две бюра, всяко с компютър и модем, лавици и дълга работна маса, покрита с книги и листове хартия. Нямаше лабораторно оборудване — само канцеларски принадлежности, включително факс.

Известно време разглеждахме бюрата на Том и Джуди, отваряхме чекмеджетата, прехвърляхме документи, но както казах, по-рано вече бяха изчистили кабинета. Във всеки случай хората, които са замесени в заговор, не го отбелязват на настолния си календар, нито пък си оставят уличаващи ги записки.

И все пак човек никога не знае какво може да открие. Прерових картотеката им с телефонни номера и открих, че са познавали хора от целия свят, очевидно предимно учени. Погледнах на „Гордън“ и видях картичка на родителите на Том и имена на хора, които трябва да бяха сестра му, брат му и други членове на семейството. Всички в Индиана. Не знаех моминското име на Джуди.

Погледнах на „Кори“ и открих собственото си име, макар че не си спомнях някога да ми са се обаждали от работа. Проверих на „Максуел, Силвестър“ и намерих служебния и домашния му номер. Отворих на „Уили, Маргарет“, но нея я нямаше и това не ме изненада. После погледнах на „Мърфи“, съседите на семейство Гордън, и ги открих. Едгар и Агнес, което беше логично. Открих „Тобен, Фредерик“ и си спомних как тримата с Том и Джуди бяхме отишли на дегустация във винарната на Тобен. Потърсих и намерих номера на Пеконийското историческо дружество и домашния номер на президентката му, някоя си Ема Уайтстоун.

Погледнах на „Н“ — наркотрафикант, нищо — и на „К“ — колумбийски наркокартел — но безуспешно. Опитах на „Т“ — терористи — и на „А“ — арабски терористи — но постигнах същия резултат. Не видях „Стивънс“ или „Цолнър“, но реших, че за служителите на острова трябва да има отделна директория, от която възнамерявах да получа копие.

Наш си играеше с компютъра на Том, а Фостър с този на Джуди. Навярно това беше единственото нещо, което сутринта не бяха успели да проверят докрай.

Забелязах, че в кабинета на практика няма лични вещи, нито снимки, нито произведения на изкуството, нито дори нещо върху бюрата, което да не е служебно. Попитах Дона за това и тя отвърна:

— Няма забрана за внасяне на лични вещи в зона едно. Но обикновено хората не носят много неща с ферибота, освен козметика и лекарства. Не зная защо. Всъщност в известни граници ние можем да получим всичко, каквото поискаме. В това отношение сме малко разглезени.

— Ето къде отиват данъците ми.

Тя се усмихна.

— Трябва да ни задоволяват на този безумен остров.

Приближих се до голямото табло на стената. Бет и Макс стояха пред него и четяха няколкото забити с карфици изрезки от вестници.

— Това място вече е прочистено — така, че да не ме чуят федералните, казах аз.

— От кого? — попита Макс.

— Сутринта с Джон видяхме двете ни приятелчета да слизат от плъмайландския ферибот — отвърна Бет. — Вече са били тук да претърсят кабинета.

Макс изглеждаше изненадан, после ядосан.

— Проклятие… това е незаконно!

— Ако бях на твое място, щях да оставя нещата — така — казах аз. — Но сам разбираш защо не съм в настроение.

— Не съм забелязал, но сега аз съм вбесен.

С най-сговорчивия си глас, Дона прекъсна разговора ни.

— Вече малко изоставаме от графика. Навярно ще можете да се върнете тук по-късно.

— Бих искала да се погрижите тази стая да бъде запечатана — отвърна й Бет. — Ще пратя хора от областната полиция и те ще я огледат.

— Предполагам, под „оглед“ имате предвид, че ще вземете вещите в управлението — каза Наш.

— Познахте.

— Според мен е нарушен федерален закон и възнамерявам да взема със себе си всички необходими ми веществени доказателства, които са федерална собственост, Бет — възрази Фостър. — Но ще се постарая да осигуря на съфолкската областна полиция достъп до тях.

— Не, Джордж, аз ще взема всичко от този кабинет и ще се постарая да ти осигуря достъп до него — отсече Бет.

— Да идем до дежурната стая — усетила напрежението, каза Дона. — После ще се срещнем с доктор Цолнър.

Последвахме я до стая 237. Тя набра електронния код и отвори вратата към голямо помещение без прозорци.

— Това е дежурната стая — съобщи Дона, — командният, контролен и комуникационен център на целия Плъм Айланд.

Навсякъде покрай стените имаше маси и с гръб към нас седеше младеж, който разговаряше по телефона.

— Това е Кенет Гибс, заместник на Пол Стивънс — представи ни го Дона. Днес той е дежурен. Кенет Гибс се обърна и ни махна с ръка.

Разгледах помещението. По масите имаше три различни вида радиопредаватели и приемници, компютърен терминал, телевизор, два факса, телефони, мобифони, телетипи няколко други електронни джаджи. На тавана бяха монтирани две видеокамери.

На стената висяха всевъзможни карти, радиочестоти, бележки, график за дежурствата и така нататък. Това бе работата на Пол Стивънс — командване, контрол и комуникации. Но не виждах врата, която да води към личния кабинет на шефа на охраната.

— Оттук сме в директна връзка с Вашингтон и други изследователски центрове в целите Съединени щати, Канада, Мексико и света — каза Дона. — Освен това сме в контакт с центровете за контрол на болестите в Атланта. Имаме и пряка линия с пожарната служба и други ключови места на острова, както и с Националната метеорологична служба и много други управления и организации.

— Като например с армията ли? — попитах аз.

— Да. Особено с бреговата охрана.

Гибс остави телефона, дойде при нас и се представи.

Беше висок мъж на трийсет и няколко години със сини очи и къса руса коса като шефа си, отлично изгладени панталони, риза и синя вратовръзка. На един от столовете бе окачен син блейзер. Бях сигурен, че Гибс е продукт на тукашната лаборатория, клониран от хуя на Стивънс или нещо подобно.

— Мога да отговоря на всичките ви въпроси за този офис — каза той.

— Имате ли нещо против да ни оставите за няколко минути насаме с господин Гибс? — обърна се Бет към Дона.

Тя погледна към Гибс, който й кимна, и Дона излезе в коридора.

Макс, единственият от групата, който живееше в близост до Плъм Айланд, имаше свои собствени цели и попита младежа:

— Какво правите в случай, че към вас се приближава силен вятър или ураган?

— През работно време се евакуираме — отвърна Гибс.

— Всички ли?

— Някои хора трябва да останат тук, за да наглеждат центъра. Например аз. Също господин Стивънс и още неколцина от охраната, няколко пожарникари, човек от поддръжката, за да сме сигурни, че генераторите и въздушните филтри няма да се повредят, и един-двама учени, които да наблюдават бацилите. Предполагам, че доктор Цолнър би искал да потъне заедно с кораба си. — Той се засмя.

Може би просто си бях такъв, но не можех да проумея какво смешно има в това смъртоносни болести да се разпространят навсякъде. Гибс прибави:

— В неработно време, когато островът е почти съвсем пуст, се налага да оставяме на острова ключови хора. В такъв случай трябва да откараме фериботите и другите си кораби в пристанищата за подводници в Ню Лондон, където ще са в безопасност. Подводниците излизат, в открито море и се потапят надълбоко, където пък те са в безопасност. — Той замълча, после заключи:

— Знаем си работата. Готови сме за всякакви случайности.

— Ако има проблем с изтичане на опасни биологични материали от лабораторията, ще бъдете ли любезни да ми съобщите? — попита Макс.

— Вие може би ще сте първият, който ще разбере — увери го Гибс.

— Зная това — отвърна Макс. — Но бих искал да го науча по телефона или по радиостанцията — а не като започна да кашлям кръв или нещо такова.

Гибс като че ли малко се смути и каза:

— В моя наръчник за стандартни процедури е указано на кого да телефонирам и в какъв ред. Вие сте сред първите.

— Помолих тук да се инсталира предупредителна сирена, която да се чува на континента.

— Ако ви съобщим, вие можете да включите сирена за цивилното население, ако желаете. Но не мисля, че ще има проблеми с изтичане на опасни вещества, така че въпросът е спорен.

— Не, въпросът е, че това място ужасно ме плаши и след като го видях, не се чувствам по-добре.

— Няма за какво да се тревожите.

Радвах се да го чуя и попитах:

— Ами ако на острова проникнат въоръжени хора?

— Искате да кажете терористи ли?

— Да, искам да кажа терористи. Или още по-лошо, недоволни пощенски работници.

Шегата не го развесели.

— Е, ако нашите хора не успеят да се справят, ще повикаме бреговата охрана. Точно оттук. — Той посочи с палец една от радиостанциите.

— Ами ако първо превземат тази стая?

— В сградата има друг команден център.

— В мазето ли?

— Може би. Мислех си, че разследвате убийство.

Обичам да ми се репчат разни наемни ченгета.

— Точно така — потвърдих аз. — Къде бяхте снощи в 17:30 часа?

— Аз ли?

— Вие.

— О… чакайте да помисля…

— Къде е автоматичният ви пистолет?

— Хм… в чекмеджето ей там.

— Скоро да сте стреляли с него?

— Не… е, понякога ходя на стрелбището…

— Кога за последен път видяхте семейство Гордън?

— Чакайте да помисля…

— Добре ли познавахте семейство Гордън?

— Не много добре.

— Някога сядали ли сте на чашка с тях?

— Не.

— На обяд? Вечеря?

— Не. Казах…

— Някога имали ли сте повод официално да разговаряте с тях?

— Не… ами…

— Е?

— Няколко пъти. За яхтата им. Те обичаха да обикалят плажовете на Плъм Айланд. Понякога през почивните дни идваха тук и пускаха котва край пустинните плажове откъм южния бряг на острова, после плуваха до брега и влачеха със себе си надуваем сал. На сала носеха нещата си за пикник. Това не беше проблем. Всъщност на четвърти юли организираме пикник за всички служители и семействата им. Само веднъж допуснахме да дойдат и външни лица, но трябваше да престанем с това поради финансови съображения…

Опитах се да си представя такъв празничен излет, нещо като лаборатория, изнесена на чаршаф на плажа. Гибс продължаваше:

— Семейство Гордън не водеха никого със себе си, което вече щеше да е нарушение. Но яхтата им представляваше проблем.

— Какъв проблем?

— Ами, през деня тя привличаше други яхти, които смятаха, че също могат да използват острова. А след мръкване представляваше опасност за патрулните ни лодки. Затова обсъдих с тях и двата проблема и се опитахме да ги решим.

— Как се опитахте да ги решите?

— Най-лесното решение щеше да е те да влизат в залива и да взимат някоя от колите ни до другия край на острова. Господин Стивънс не възразяваше, въпреки че това беше нарушение на правилника за използване на служебните превозни средства и така нататък. Във всеки случай, така щеше да е по-добре. Но те не искаха нито да влизат в залива, нито да взимат колите ни. Искаха да го правят по своя си начин — да стигат с яхтата си до брега и да плуват с надуваемия сал. Казаха, че така им било по-приятно. По-спонтанно и рисковано.

— Кой командва този остров? Стивънс, Цолнър или семейство Гордън?

— Трябва да угаждаме на учените, иначе се дразнят. Шегуваме се, че ако ядосаш или се скараш за нещо с учен, ще хванеш някоя тайнствена болест.

Всички се подсмихнаха. Кенет Гибс продължи:

— Така или иначе, успяхме да ги накараме да се съгласят да оставят включени навигационните си светлини и аз се погрижих хеликоптерите и лодките на бреговата охрана да знаят за яхтата им. Освен това ги накарахме да обещаят, че ще хвърлят котва само там, където на брега има знаци „Забранена зона“. Това обикновено отблъсква страхливите.

Замислих се за миг и попитах:

— Имате ли такива проблеми и с други служители?

— Не точно. Повечето нямат право да идват и да си отиват, когато си искат, а тези, които имат право, или нямат собствена яхта, или се задоволяват да ползват залива.

— Какво са правили на острова семейство Гордън?

Гибс сви рамене.

— Предполагам, че са си устройвали пикници. Разхождали са се. Вижте, тук има на разположение почти деветстотин акра пустинна земя, която да се обикаля през почивните дни и след работно време.

— Разбрах, че са били и любители археолози.

— А, да. Много се скитаха из развалините. Събираха разни неща за плъмайландския музей.

— Музей ли?

— Е, обикновена изложба. Предполагаше се, че трябва да е във фоайето, струва ми се. А сега е в мазето.

— Какви са експонатите?

— Предимно куршуми за мускети и върхове на стрели. Една халка за крава… месингово копче от униформа на континенталната армия, няколко дреболии от времето на испанско-американската война… стара бутилка от уиски… такива неща. Общо взето боклуци. Всички са каталогизирани и се съхраняват в мазето. Ако искате, можете да ги видите.

— Може би по-късно — отвърна Бет. — Разбрах, че семейство Гордън са организирали официални разкопки. Знаете ли за това?

— Да. Няма нужда разни хора от Стоуни Брук или Пеконийското историческо дружество да ровят из острова. Но те се опитваха да решат въпроса заедно с министерството на земеделието и на вътрешните работи.

Както разбирате, вътрешното министерство има последната дума за находките и всичко останало.

— Не ви ли е идвало наум — попитах, — че семейство Гордън може да замислят нещо? Като например да изнесат материали от централната сграда и да ги скрият на плажа по време на така наречените археологически разкопки, и по-късно да ги вземат с яхтата си?

Кенет Гибс не отговори. Аз настоях:

— Идвало ли ви е наум, че пикниците и археологическите глупости са прикритие за нещо друго?

— Ами… като се замисля… вижте, защо всички ме гледате така, сякаш е трябвало да подозирам нещо. Всички забравят, че онези двамата бяха златни. Можеха да правят каквото си поискат, освен да натикат лицето на Цолнър в купчина кравешки лайна. Нямам нужда от напътствия в понеделник сутрин. Върша си работата.

Навярно си я вършеше. И между другото, отново изпитах онова усещане, че нещо ми убягва.

— Виждали ли сте — лично вие или някой от хората ви — яхтата на семейство Гордън, след като е напуснала залива вчера по обяд? — попита Бет.

— Не. Питах.

— С други думи, можете да сте сигурен, че вчера следобед яхтата не е била закотвена край този остров?

— Не, не мога да съм сигурен.

— На колко време лодките ви обикалят острова? — попита Макс.

— Обикновено използваме една от двете лодки — отвърна Гибс. — Маршрутът й покрива тринайсет-четиринайсет километра около острова, така че с десетина-дванайсет възела пълната обиколка е от четирийсет минути до един час, освен ако не спрат някого за нещо.

— Значи ако на около осемстотин метра от Плъм Айланд има яхта и човекът на борда наблюдава с бинокъл, може да види патрулната ви лодка — „Прун“, нали така? — попита Бет.

— „Прун“ и „Плъм Пудинг“.

— Та значи, човекът може да види една от патрулните лодки и ако е запознат с процедурата, ще знае, че разполага с четирийсет до шейсет минути, за да се приближи до брега, да слезе на плажа с гумения сал, да направи каквото иска и да се върне на яхтата, без някой да го види.

— Възможно е, но забравяте хеликоптера и патрулните коли, които обикалят брега. Те действат абсолютно случайно.

Бет кимна.

— Ние обиколихме острова за около два часа и аз видях хеликоптера на бреговата охрана и патрулната кола само веднъж. Същото се отнася и за патрулната ви лодка.

— Както казах, те обикалят без система. Вие бихте ли рискували?

— Бих могла — отвърна Бет. — Зависи за какво.

— Освен това има лодки на бреговата охрана — каза Гибс. — От време на време минават насам и ако искате да съм честен, имаме електронна апаратура, която върши повечето работа.

— Къде са мониторите? — попитах и посочих с ръка наоколо.

— В мазето.

— Какво имате? Телевизионни камери? Сензори за движение? Или за шум?

— Нямам право да ви кажа.

— Добре — сложи край на разговора Бет. — Напишете ни името, адреса и телефонния си номер. Ще ви повикаме на разпит.

Младежът изглеждаше раздразнен, но също и облекчен, че засега се е откачил. Изпитвах и силното подозрение, че Гибс, Фостър и Наш са се срещнали по-рано тази сутрин.

Отидох да погледна схемите по стената до радиостанциите. Имаше голяма карта на източната част на Лонг Айланд, пролива и южната част на Кънектикът. На картата се виждаха няколко концентрични кръгчета, в центъра, на които беше Ню Лондон, Кънектикът. Приличаше на някоя от онези карти за атомно унищожение, които ти показват колко ще ти припари под задника в зависимост от това на какво разстояние от епицентъра се намираш. Забелязах, че Плъм Айланд е в последния кръг, което, предполагам, бе едновременно и добра, и лоша новина, в зависимост от това за какво се отнасяше картата. На нея не пишеше, затова попитах господин Гибс:

— Какво е това?

Той погледна къде му соча и отговори:

— А, това е ядрен реактор в Ню Лондон. Тези кръгчета показват различните опасни зони в случай на експлозия или изтичане на радиация.

Замислих се каква ирония се съдържа в това ядрен реактор в Ню Лондон да представлява опасност за Плъм Айланд, който от своя страна представлява опасност за всеки в Ню Лондон в зависимост от посоката на вятъра.

— Мислите ли, че хората от ядрената електростанция имат карта, която показва опасността за тях в случай на авария на Плъм Айланд?

Господин Гибс трябваше да се усмихне на шегата ми, макар че усмивката му беше странна. Гибс и Стивънс навярно упражняваха тази усмивка заедно.

— Всъщност — каза младежът — хората от ядрената електростанция имат такава карта. Понякога се чудя какво ще се случи, ако земетресение предизвика изтичане на опасни биологични вещества и на радиация едновременно. Дали радиацията ще унищожи бацилите? — Той отново се усмихна. — Странно, странно. — После философски заключи:

— Съвременният свят е пълен с невъобразими ужаси.

Това май бе някаква плъмайландска мантра.

— Ако бях на ваше място — услужливо му предложих аз, — щях да изчакам подходящ южен вятър и да пусна антракса. Да ги прецакате преди те да прецакат вас.

— Да. Добра идея.

— Къде е кабинетът на господин Стивънс? — попитах.

— Стая 250.

— Благодаря.

Интеркомът иззвъня и по високоговорителя се разнесе мъжки глас:

— Доктор Цолнър ще приеме гостите си сега.

Всички благодарихме на господин Гибс за отделеното време и той ни благодари за посещението, с което всички излъгахме. Бет му напомни, че ще се срещне с него в офиса си.

Излязохме в коридора при Дона и докато вървяхме, аз отбелязах:

— На тези врати не са написани нито имена, нито длъжности.

— Съображения за сигурност — напрегнато отвърна тя.

— Кой е кабинетът на Пол Стивънс?

— Стая 225 — каза Дона.

Това за пореден път доказваше, че най-добрата сигурност е лъжата. Тя ни поведе към края на коридора и отвори вратата на стая 200.