Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Plum Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 74 гласа)

Информация

Корекция
crecre (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
Красu (2013 г.)
Допълнителна корекция
hammster (2013 г.)

Издание:

„Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1998

ИК „Бард“ ООД, 1998

ISBN 954-585-403-0

 

WARNER BOOKS, NEW YORK

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Kpacu и hammster

33.

Качихме се по стълбите и видях, че Ева вече не е в кухнята.

— Навярно имам достатъчно доказателства тук, за да получа заповед за обиск — каза Бет.

— Не, нямаш. Онова, което открихме, не е свързано по никакъв начин с което и да е от убийствата, освен непряко. И то само ако вярваш на разсъжденията ми. Убити са трима потенциални свидетели — напомних й аз.

— Добре… но тук има човешки останки. Това е някакво начало.

— Вярно е. Струва си един телефонен разговор. — И не забравяй, че костите може да са на триста години.

Бет взе слушалката на стенния телефон и каза:

— Не работи.

Подадох й ключовете за джипа.

— Опитай с клетъчния ми телефон.

Тя излезе, а аз обиколих долния етаж на къщата. Беше украсена с антики, които изглеждаха истински, но можеше и да са сполучливи копия. В общи линии стилът и епохата като че ли отговаряха на английската провинция от средата на осемнайсети век. Въпросът беше, че Фредерик Тобен знаеше как да харчи пари. Бе изградил цял свят от удоволствия, добър вкус и цивилизованост, по-подходящ за Хамптънс, отколкото за Северния край, който се гордееше с простичките американски вкусове и добродетели. Тобен несъмнено би предпочитал да е в Бордо или поне да живее в Хамптънс в съседство с Марта Стюарт и да си разменя с нея рецепти за пълнени езици от колибри, но засега, както и повечето хора, трябваше да живее близо до работното си място, където виното му изкарваше хляба. В дневната имаше красив дървен шкаф с резба и наклонена стъклена витрина, пълна с наглед безценни предмети. Прекатурих го и последва дрънчене. Обичам този звук. Предците ми трябва да са били вандали, вестготи или нещо подобно.

От дневната се влизаше в малък кабинет и аз порових из бюрото на Негова светлост, но вътре нямаше почти нищо. Открих няколко снимки, поставени в рамки, една от които на Сондра Уелс, друга на вярната му любов — самият той, застанал на мостика на яхтата си.

Намерих бележника му с адреси и потърсих на „Гордън“. Том и Джуди бяха записани, но после ги беше зачеркнал. Потърсих на „Уайтстоун“ и видях, че същото се отнася и за Ема. Като се имаше предвид, че я бе убил едва тази сутрин и че новината още не се беше разпространила, това говореше за много болен и подреден ум. От онези, които понякога работят срещу притежателите си.

В стаята имаше камина и над нея видях стойки за две пушки, но оръжията липсваха. Оказваше се, че Ева е достоверен свидетел.

Върнах се в кухнята и погледнах навън през задния прозорец. Заливът беше побеснял, както биха казали старите морски вълци, но още не се бе вбесил съвсем. Все пак не бях в състояние да си представя какво би могло да прати Фредерик Тобен в морето в ден като този. Всъщност можех да си представя. Трябваше да пообмисля тази възможност.

Бет се върна в къщата с дъждобран, мокър от краткото пребягване от джипа до вратата, подаде ми ключовете и каза:

— В къщата на семейство Мърфи е пратен екип от лабораторията, а друг е… на другото местопрестъпление. — Освен това вече не ръководя разследването на случая Гордън.

— Сериозен проблем. Но не се тревожи. Вече си решила случая.

— Ти го реши.

— Но ти трябва да го спипаш. Не ти завиждам. Ако не внимаваш, Тобен може да те победи, Бет.

— Зная… — Тя си погледна часовника и каза: — Сега е седем без двайсет. Хората от лабораторията и от отдела са на път за насам, но в тази буря ще им трябва известно време. Преди да влязат, ще поискат заповед за обиск. Би трябвало да сме навън, когато пристигнат.

— А как ще обясниш, че вече си влизала?

— Ева ни пусна. Беше уплашена — смяташе, че е в опасност. Ще го издокарам, не се тревожи за това. Ще кажа, че съм слязла в мазето, за да проверя електричеството.

Усмихнах се.

— Бързо се учиш да си прикриваш задника. Да не движиш с ченгета?

— Дължиш ми известна подкрепа, Джон. Ти наруши целия правилник.

— Едва успях да свърша с първа страница.

— И там ще си останеш.

— Бет, този тип е убил трима души, които обичах, и невинна възрастна двойка. Последните трима нямаше да умрат, ако бях действал и мислил по-бързо.

Тя постави ръка на рамото ми.

— Не се самообвинявай. За безопасността на семейство Мърфи отговаряше полицията… Що се отнася до Ема…

— Не искам да обсъждам този въпрос.

— Разбирам. Виж, няма нужда да разговаряш с ченгетата от областното управление. Тръгни си и аз ще се оправям с тях.

— Добра идея. — Метнах й ключовете за колата и казах:

— Ще се видим по-късно.

— Къде отиваш без ключове?

— На разходка с яхта. — Откачих ключа за „Формулата“ от таблото.

— Полудя ли?

— Това ще определи съдът. Чао. — Тръгнах към задната врата.

Бет ме задържа за ръката.

— Не, Джон. Ще загинеш. По-късно ще настигнем Фредерик Тобен.

— Искам го сега, докато кръвта по ръцете му е прясна.

— Не. — Тя вече наистина ме стискаше силно. — Джон, ти дори не знаеш къде е отишъл.

— Има само едно място, където може да иде с яхта в такава вечер.

— Къде?

— Знаеш къде — на Плъм Айланд.

— Но защо?

— Мисля, че съкровището е още там.

— Откъде знаеш?

— Просто предполагам. Чао. — Излязох преди отново да успее да ми попречи.

Тръгнах през моравата към яхтата. Почти съвсем се бе смрачило, което ме уреждаше, защото не исках да виждам как изглежда морето.

Минах по кея, като се хванах за един от кнехтовете, после изтичах до следващия, така че вятърът да не ме отвее във водата. Накрая стигнах до навеса, който скърцаше й стенеше. На слабата светлина видях, че „Формулата“ още е там, но забелязах, че плоскодънната лодка я няма и се зачудих дали не се е откъснала, или пък Тобен я е взел на буксир, или като спасителна лодка, или за да стигне с нея до брега на Плъм Айланд.

— Джон!

— Какво?

— Почакай? Идвам с теб!

Качихме се и се опитах да се превъплътя в ролята на моряк. Това не е любимото ми хоби, но през годините са ме канили на много яхти и открих, че си спомням някои факти още от детските си години. А през юни, юли и август десетина пъти бях излизал в морето със семейство Гордън и Том говореше непрекъснато, а той обичаше да споделя с мен моряшкия си ентусиазъм и познания. Не си спомням да съм обръщал много внимание повече се интересувах от Джуди, която се печеше на слънце по бикини, но бях сигурен, че в мозъчната ми кора е имало някаква малка ниша, обозначена като „Яхти“. Просто трябваше да я намеря. Всъщност бях сигурен, че зная за яхтите повече, отколкото си мислех. Поне така се надявах.

Вълните ни подхвърляха с всичка сила — разтърсващи, разтракващи зъбите удари, един след друг, като автомобил, който пътува по железопътни траверси. Усещах, че стомахът ми не е в състояние да следва вертикалното движение на яхтата — когато бяхме долу, той още беше горе, а когато вълните ни подхвърляха във въздуха, стомахът ми падаше надолу. Или поне така ми се струваше. Не можех да видя нищо през стъклото, затова се изправих и погледнах над него с опрян на седалката задник. Дясната ми ръка бе на руля, с лявата се бях вкопчил в дръжката на таблото. Бях погълнал достатъчно солена вода, че да повиши кръвното ми налягане с петдесет единици. Освен това солта започваше да изгаря очите ми. Хвърлих поглед към Бет и видях, че тя също търка очи.

Гадеше ми се от солта, движението, постоянните удари на вълните и от факта, че не съм в състояние да видя или да различа хоризонта от водата. Като прибавите към това и класическото ми посттравматично физическо състояние… спомних си как Макс ме беше уверил, че работата няма да е напрегната. Ако сега беше тук, щях да го завържа за носа.

През дъжда можех да видя брега на стотина метра вляво от нас, а надясно смътно се очертаваше Шелтър Айланд. Знаех, че ще сме в малко по-голяма безопасност, когато минем откъм подветрената страна на острова, откъдето, предполагам, произлиза и името му.

— Мога да те сваля на брега на Шелтър Айланд — казах на Бет.

— Можеш да си караш проклетата яхта и да престанеш да се тревожиш за крехката малка Бет.

— Да, госпожо.

— Излизала съм в морето и в по-гадно време, Джон — с по-мил тон прибави тя. — Зная кога да изпадам в паника.

— Добре. Кажи ми кога.

— След малко — отвърна Бет. — Междувременно, слизам долу да донеса спасителни жилетки и да видя дали ще открия някакви по-удобни дрехи.

— Добра идея. Измий си солта от очите и потърси карта.

Тя изчезна по стълбата между двете седалки. За бързоходна яхта „Формулата“ имаше доста голяма кабина, имаше и тоалетна, която съвсем скоро можеше да се наложи да използвам. Общо взето, това е удобна, стабилна яхта и винаги съм се чувствал в безопасност, когато на руля бяха Том или Джуди. Семейство Гордън, също както и Джон Кори, не обичаха лошото време и при първия признак за буря потегляхме към брега. Но сега бях тук и се изправях пред един от най-големите си страхове, така да се каже, гледах го право в очите. И колкото и безумно да звучи пътуването почти ми беше приятно — усещането за дроселите, когато променях скоростта, вибрациите на двигателите, рулят в ръцете ми. Друго си е да си капитан. Бях седял прекалено дълго на задната веранда.

Изправих се с ръка на руля и с другата, вкопчен в стъклото, за да пазя равновесие. Загледах се в брулещия дъжд и потърсих в бушуващото море яхта, но едва успях да различа хоризонта или брега, та какво оставаше за друг плавателен съд.

Бет се появи от каютата и ми подаде спасителна жилетка. Видях, че на шията й виси бинокъл. Освен това под жълтия дъждобран бе обула дънки и носеше моряшки обувки и оранжева спасителна жилетка.

— Дрехите на Фредерик ли си облякла? — попитах я.

— Не, надявам се. Предполагам, че са на Сондра Уелс. Малко са ми тесни. Оставих на масата карта, ако искаш да хвърлиш един поглед. Аз ще поема руля.

— Можеш ли да разчиташ карта? — попитах.

— Малко. Ами ти?

— Няма проблем. Синьото е водата, кафявото е сушата. По-късно ще я погледна.

— Потърсих долу радио — каза Бет — но не успях да открия.

— Аз мога да пея. Харесва ли ти „Оклахома“?

— Джон… моля те, не се прави на идиот. Искам да кажа, радиостанция. За да пратя сигнал за помощ.

— А… разбрах.

— Има зареждащо устройство за мобифон, но самия мобифон го няма.

— Ясно. Искаш да кажеш, че сме изолирани.

— Точно така. Не можем даже да пратим SOS.

— Е, и хората на „Мейфлауър“ не са можели. Не се тревожи за това.

Тя не ми обърна внимание и рече:

— Намерих сигнален пистолет. — И потупа големия джоб на дъждобрана си.

Не вярвах някой да види сигнална ракета тази вечер, но отвърнах:

— Добре. По-късно може да ни потрябва.

Бет седна на стълбите до мен. Известно време престанахме да се мъчим да надвикваме бурята. И двамата бяхме подгизнали, стомасите ни къркореха и бяхме уплашени. И все пак част от ужаса от бурята изчезна, струва ми се, щом разбрахме, че няма да потънем с всяка следваща вълна.

Десетина минути по-късно Бет се изправи и се приближи до мен, за да мога да я чуя.

— Наистина ли смяташ, че е тръгнал към Плъм Айланд? — попита тя.

— Да.

— Защо?

— За да вземе съкровището.

— В тази буря няма да излезе нито една от патрулните лодки на Стивънс, няма да ги има и хеликоптерите на бреговата охрана.

— Категорично. А и пътищата ще са непроходими, така че автомобилните патрули няма да му пречат.

— Така е… Защо Тобен не е изчакал да вземе цялото съкровище и тогава да убие Гордънови?

— Не съм сигурен. Том и Джуди може да са го изненадали, докато е претърсвал къщата им. Сигурен съм, че е трябвало да бъде взето цялото съкровище, но нещо се е объркало.

— Значи трябва да го вземе сам. Знае ли къде е?

— Трябва да знае, иначе нямаше да тръгне — отвърнах аз.

От Ема научих, че Тобен е ходил веднъж на острова заедно с изследователска група от Пеконийското историческо дружество. Тогава сигурно се е погрижил Том или Джуди да му покажат мястото, което, разбира се, е трябвало да изглежда като един от археологическите сондажи на Том.

Виждаш ли, Тобен не е доверчив и не се съмнявам, че те също не са го харесвали и не са му вярвали. Просто взаимно са се използвали.

— Крадците винаги се скарват в някой момент — отбеляза Бет.

Исках да възразя, че Том и Джуди не са крадци, но това не беше вярно. А когато бяха пресекли границата между честните граждани и заговорниците, общо взето участта им вече е била решена. Не съм моралист, но в работата си ежедневно се сблъсквам с това. Гърлата ни заболяха от викането и солта и ние отново потънахме в мълчание.

Наближавахме пролива между южния бряг на Северния край и Шелтър Айланд, но в началото му морето изглеждаше още по-бурно. Сякаш от нищото изникна огромна вълна и за секунда се извиси над десния борд. Бет я видя и изкрещя. Вълната се стовари отгоре ни и изпитах усещането, че съм попаднал във водопад.

Озовах се проснат по гръб, после водното течение ме отнесе надолу по стълбите и накрая се приземих на долната палуба върху Бет. С усилие се изправихме и изпълзях нагоре по стълбите. Яхтата бе останала без контрол и рулят се въртеше свободно. Стиснах го и го задържах неподвижно, докато се намествах на седалката, тъкмо навреме, за да насоча носа срещу нова чудовищна вълна. Тя ни пое върху хребета си и изпитах странното чувство, че съм на около три метра във въздуха, по-високо от бреговете и в двете посоки.

Вълната хлътна и ни остави за миг във въздуха, преди да се стоварим обратно долу. Преборих се с руля и отново насочих яхтата на изток, като се опитвах да я вкарам в пролива, в който трябваше да е по-добре оттук.

Погледнах наляво към Бет, но не я видях на стълбите.

— Бет!

— Тук съм! — отвърна тя от каютата. — Идвам!

Бет изпълзя на четири крака по стълбите. Видях, че челото й кърви.

— Добре ли си?

— Да… просто малко се ударих. Задникът ме боли. — Тя се опита да се засмее, но смехът й прозвуча почти като ридание. — Това е лудост!

— Слез долу. Направи си мартини — само го разбъркай, без да го разклащаш.

— Идиотското ти чувство за хумор като че ли подхожда на положението — отвърна тя. — Каютата започва да се пълни с вода и чух, че са се включили трюмните помпи. Можеш ли да измислиш нещо смешно по този въпрос?

— Ами… чакай да видя… онова, което си чула, не са помпите, а електрическият вибратор на Сондра Уелс, който работи под водата. Какво ще кажеш?

— Направо ще се хвърля зад борда. — После попита: — Помпите ще успеят ли да насмогнат на нахлуващата вода?

— Предполагам. Зависи колко вълни се разбият на палубата. — Всъщност бях забелязал, че яхтата реагира на руля по-бавно — сигурно резултат от натежаването на водата в трюма и каютата.

Вдигнах лице нагоре, така че дъждът да измие от очите ми част от солта. И тъй като и без това гледах към небето, си казах: „В събота сутрин бях на черква, Господи. Видя ли ме там? Методистката черква в Къчог. Средният ред отляво. Ема? Кажи Му. Хей, Том, Джуди, семейство Мърфи — правя това заради вас, приятели. Можете да ми благодарите лично и след трийсетина-четирийсет години.“

— Джон?

— Какво?

— Какво гледаш?

— Нищо. Просто малко прясна вода.

— Ще ти донеса вода отдолу.

— Не още. Просто остани малко тук. След малко ще ти дам руля и ще си почина.

— Добра идея. — Тя замълча за минута, после попита: — Безпокоиш ли се?

— Не. Страх ме е.

— И мен.

— Време ли е за паника?

— Още не.

Погледнах към таблото и за първи път забелязах датчика за горивото. Резервоарът беше около една осма пълен, което означаваше, че ни остават около десет галона, и като се имаше предвид разходът на гориво на тези огромни яхти при половин дросел и бушуваща буря, това също означаваше, че нямаме много време. Зачудих се дали ще успеем да стигнем до Плъм Айланд. Когато си с кола, да ти свърши бензинът не е краят на света. Когато си със самолет, това е краят на света. Когато си с яхта по време на буря, това навярно е краят на света. Отбелязах си да следя датчика за горивото и попитах:

— Това ураган ли е вече?

— Не зная, Джон, и изобщо не ми пука.

— С теб съм.

— Останах с впечатлението, че не си падаш по морето — каза тя.

— Даже много си падам. Просто не ми харесва да съм в или под него.

— На Шелтър Айланд има няколко дока и заливчета.

— Искаш ли да обърнеш натам?

— А ти?

— Да, но не.

— С теб съм.

Накрая навлязохме в пролива между Северния край и Шелтър Айланд. Устието му беше широко около осемстотин метра и островът, който се падаше откъм юг, бе достатъчно висок и голям, за да спре вятъра поне отчасти. Сега той виеше по-слабо и можехме да разговаряме нормално. Морето също беше малко по-спокойно.

Бет се изправи, хвана се за дръжката, монтирана на таблото над стълбите, и попита:

— Според теб какво се е случило в онзи ден? В деня на убийството?

— Знаем, че семейство Гордън са напуснали плъмайландското пристанище към обед — отвърнах аз. — Отдалечили са се на достатъчно разстояние от брега, така че патрулната лодка на Стивънс да не може да ги разпознае. Наблюдавали са с бинокъл и са изчакали лодката да мине. Тогава са натиснали дроселите и с пълна скорост са потеглили към брега. Имали са от четирийсет минути до един час преди лодката да се върне. Установихме този факт на Плъм Айланд. Прав ли съм?

— Да, но си мислех, че става въпрос за терористи или някой без право на достъп. Да не би да искаш да ми кажеш, че още тогава си имал предвид семейство Гордън?

— Нещо такова. Не знаех защо нито пък какво са замисляли, но исках да разбера как биха могли да извършат нещо. Кражба. Каквото и да е.

— Продължавай.

— Добре, потеглят с пълна скорост и се приближават до брега. Не е проблем, дори патрулната лодка или хеликоптерът на бреговата охрана да забележат яхтата им закотвена там, защото вече всички знаят кои са и познават „Формулата“ им. И все пак според Стивънс през онзи ден никой повече не ги е виждал. Прав ли съм?

— Дотук.

— Добре, бил е приятен, спокоен летен ден. Семейство Гордън слизат на брега с надуваемия си сал и го изтеглят в храстите. На сала е алуминиевият сандък.

— И лопати.

— Не, те вече са намерили съкровището и са го скрили на леснодостъпно за тях място. Но първо е трябвало доста да покопаят, а също и да свършат много архивна и археологическа работа, да купят земята на Уили и така нататък.

— Смяташ ли, че са се готвели да измамят Тобен?

— Не. Стигала им е и половината от съкровището, като приспаднеш петдесет процента от дела им за държавата. Нуждите им далеч не са се доближавали до тези на Тобен. А и са искали публично да се обявят за откриватели на съкровището на капитан Кид. Нуждите на Тобен обаче са били други, намеренията му също. Не е изпитвал скрупули да убие партньорите си, да вземе цялото съкровище, тайно да продаде повечето, после да открие малка част от него на собствената си земя и да го продаде на търг в Сотби пред очите на пресата и данъчните власти.

Бет пъхна ръка под дъждобрана си, извади четирите златни монети и ги протегна към мен. Взех една и я разгледах, без да изпускам руля. Беше голяма горе-долу колкото двайсет и пет цента, но бе тежка — тежестта на златото винаги ме е изненадвала. Металът беше удивително блестящ и върху него се виждаше нечий профил с надпис, който ми приличаше на испански.

— Сигурно точно това наричат дублон. — Подадох й го обратно.

— Запази го за късмет — каза тя.

— За късмет ли? Не ми трябва такъв късмет, какъвто е донесло на всички това нещо.

Бет кимна, известно време погледа към трите монети в шепата си, после ги хвърли през борда. Аз направих същото.

Това, разбира се, бе идиотски жест, но ни накара да се почувстваме по-добре. Разбирах моряшкото суеверие да хвърлиш нещо ценно — или някого — за да умиротвориш морето и да го накараш да престане да прави каквото там, по дяволите, правеше, изкарвайки ангелите на всички.

Така че щом изхвърлихме златото зад борда, се почувствахме по-добре и естествено, докато минавахме покрай брега на Шелтър Айланд, вятърът малко стихна, а вълните се смалиха и вече не прииждаха толкова често, сякаш дарът за морето бе подействал.

Сушата от двете ни страни изглеждаше мрачна, лишена от всякакъв цвят като купчина въглища, докато морето и небето имаха зловещо сиво сияние. В този час по брега обикновено се виждаха светлини, свидетелства за човешко обитаване, но електричеството очевидно беше спряло навсякъде и сушата се бе върнала с век-два назад.

Все пак времето продължаваше да е ужасно и щом стигнехме до залива Гарднърс, отново щеше да стане смъртоносно.

Знаех, че би трябвало да включа сигналните светлини, но наблизо имаше само още една яхта и не исках човекът на нея да ме види. Бях сигурен, че той също не е включил светлините си.

— Значи преди плъмайландската патрулна лодка да мине по обратния курс, семейство Гордън не са имали време да се върнат за втората част от съкровището — каза Бет.

— Точно така — потвърдих аз. — Гуменият сал не може да носи голяма тежест, а те не са искали да оставят костите и другите неща на борда, докато се връщат за втори път.

Бет кимна.

— Затова са решили да се избавят от онова, което вече са били взели, и да се върнат за основната част от съкровището някой друг път.

— Да. Навярно още същата нощ, ако се има предвид временното закачване на вързалата. На връщане е трябвало да минат през къщата на Тобен до Фаундърс Ландинг. Не се съмнявам, че са спрели в навеса му, може би са имали намерение да оставят там костите, изгнилия сандък и четирите монети — нещо като сувенир. Когато са видели, че плоскодънната лодка я няма, са решили, че Тобен е излязъл, затова са продължили към къщата си.

— Където са го изненадали.

— Точно така. Той вече е бил обърнал дома им наопаки, за да имитира грабеж, а също и за да види дали не са скрили част от съкровището.

— Искал е и да види дали в къщата им няма някакви уличаващи доказателства, които да ги свързват с него.

— Да. Така че Том и Джуди са спрели на кея и може би тъкмо тогава са издигнали флагчетата, означаващи „Опасен товар, нуждаем се от помощ“. Сигурен съм, че са издигнали пиратското знаме още сутринта, за да сигнализират на Тобен, че това наистина е уреченият ден. Спокойно море, без дъжд, отлично настроение и така нататък.

— А когато са спрели на кея, лодката на Тобен е била наблизо в блатата.

— Да. — Замислих се за миг, после казах: — Навярно никога няма да разберем какво се е случило след това какво са разговаряли, как си е представял съдържанието на сандъка Тобен, какво са си мислили за намеренията му Том и Джуди. По някое време тримата са осъзнали, че със съдружието им е свършено. Тобен е разбрал, че никога няма да има друга възможност да ги убие. Така че… той вдига пистолета си, натиска дръжката на сирената и дръпва спусъка. Първият изстрел попада от упор в челото на Том, Джуди надава вик, обръща се към съпруга си и вторият куршум попада в слепоочието й… Тобен отпуска дръжката на сирената, отваря алуминиевия сандък и вижда, че вътре няма злато и скъпоценности. Решава, че останалата част от плячката е на борда на „Спирохета“, и се качва в яхтата, за да я претърси. Там няма нищо. Той разбира, че е убил гъската, която е трябвало да снесе златните яйца. Но не всичко е загубено. Тобен знае или вярва, че може да свърши работата сам. Нали така.

Бет кимна, замисли се за миг, после отвърна:

— Или пък има друг съучастник на острова.

— Наистина — съгласих се аз. — В такъв случай убийството на семейство Гордън не е голям проблем.

Продължавахме на изток през пролива, който е дълъг около шест и половина километра. Вече определено беше тъмно — никакви светлини, нито луна и звезди, само мастиленочерно море и сивкавочерно небе. Едва виждах ориентирите на пролива и ако не бяха те, съвсем щях да се объркам и да се разбия в скалите или плитчините.

На левия бряг видях няколко светлини и разбрах, че минаваме покрай Грийнпорт, където очевидно работеха генератори.

— Грийнпорт — съобщих на Бет.

Тя кимна.

Хрумна ни една и съща мисъл — да се насочим към това безопасно пристанище. Представих си как седим в някой бар на традиционната веселба при ураган — на свещи и топла бира.

Някъде надясно обаче, макар да не можех да го видя, се намираше пристанището Деринг на Шелтър Айланд и знаех, че там има яхтклуб, в който също можем да се подслоним. Грийнпорт и Деринг бяха последните леснодостъпни пристанища преди открито море. Погледнах Бет и й напомних:

— Когато минем Шелтър Айланд, ще стане ужасно.

— Вече е ужасно — отвърна тя и сви рамене. — Нека опитаме. Винаги можем да се върнем.

Реших, че е време да й съобщя за горивото.

— Резервоарът е на изчерпване и някъде в залива Гард — ще стигнем до онази легендарна точка, от която връщане назад няма. Бет хвърли поглед към датчика за горивото и отвърна:

— Не се тревожи. Ще се обърнем много по-рано.

— Това ми звучи като някоя глупост, която бих казал аз.

Тя ми се усмихна, нещо съвсем неочаквано. После слезе в каютата и се върна с животоспасяващо средство, тоест бутилка бира.

— Бог да те благослови — казах аз.

Яхтата се клатеше толкова ужасно, че не можех да напъхам гърлото на бутилката между устните си, без да си разбия зъбите, затова излях бирата в обърнатата си нагоре и отворена уста. Половината се разплиска по лицето ми.

Бет носеше карта в найлонов пошет. Опъна я на таблото и каза:

— Наляво пред нас е Клийвс Пойнт, а надясно е носът Хейс Бийч Пойнт на Шелтър Айланд. Когато минем тези два носа, ще попаднем в нещо като фуния между Монтаук Пойнт и Ориент Пойнт, където се срещат атлантическите ветрове.

— Това добре ли е, или зле?

— Няма нищо смешно.

Отпих от бутилката — скъпа вносна бира, както трябваше и да се очаква от Фредерик Тобен — и отвърнах:

— Като че ли ми харесва идеята, че съм му откраднал яхтата и му пия от бирата.

— Кое ти е по-забавно? — попита Бет. — Да му изпотрошиш апартамента или да му потопиш яхтата?

— Яхтата не потъва.

— Само погледни долу.

— Няма нужда — усещам го по руля. Добър баласт.

— Съвсем ненадейно се превърна в истински моряк.

— Бързо усвоявам.

— Ясно. Иди да си починеш, Джон. Аз ще поема руля.

— Добре. — Взех картата, предадох управлението на Бет и слязох долу.

Подът на малката каюта бе покрит с около осем сантиметра вода, което означаваше, че вътре влиза повече, отколкото могат да изхвърлят помпите. Както вече отбелязах, нямах нищо против малко баласт, който да компенсира олекналите ни резервоари. Жалко, че двигателят не можеше да работи с вода.

Влязох в тоалетната и избълвах около половин литър солена вода. Измих солта от лицето и ръцете си и се върнах в каютата. Седнах на една от койките, като проучвах картата и отпивах от бирата. Боляха ме ръцете и раменете, краката и хълбоците ми бяха изтръпнали и се задъхвах, макар че чувствах стомаха си по-добре. Гледах картата минута-две, отидох до хладилника, взех си нова бира и се качих горе.

Бет отлично се справяше с бурята, която не беше толкова силна тук, откъм подветрената страна на Шелтър Айланд. Морето бе опасно, но и предвидимо, а под закрилата на острова вятърът не духаше толкова силно.

Погледнах към хоризонта и успях да видя черните очертания на двата носа, които бележеха края на безопасния пролив.

— Аз ще поема руля — казах на Бет. — Ти вземи картата.

— Добре. — Тя посочи картата и ми съобщи: — Наближава коварен участък. Трябва да се държиш вдясно от фара Лонг Бийч Бар.

— Ясно — отвърнах аз. Сменихме си местата. Докато отстъпваше покрай мен, тя погледна към кърмата и изпищя.

Помислих си, че реакцията й се дължи на чудовищна вълна, и докато поемах руля, бързо хвърлих поглед през рамо.

Не можах да повярвам на очите си — на не повече от пет метра зад нас се готвеше да ни блъсне голяма, направо огромна яхта, и по-точно „Есенно злато“.