Нелсън Демил
Аз, детективът (14)

11.

— Моля, седнете — каза Дона. — Секретарката на доктор Цолнър Джун ще дойде след малко.

Всички седнахме, а Дона остана права, докато чакахме Джун.

След около минута през една странична врата влезе жена на средна възраст със строго изражение.

— Джун, това са гостите на доктор Цолнър — съобщи Дона.

Джун едва ни погледна и без да каже дума, седна на бюрото си.

Дона ни пожела приятен ден и излезе. Забелязах, че нито за миг не ни оставят сами. Ужасно си падам по добрата система за сигурност, освен когато е насочена срещу мен.

Във всеки случай, Дона вече ми липсваше. Тя наистина беше мила. На света има много мили жени, но от неотдавнашния ми развод и още по-неотдавнашното ми пребиваване в болницата и оздравяването ми аз не участвах в играта.

Загледах се в Бет Пенроуз. Тя ме погледна, почти се усмихна, после се извърна.

Тогава се загледах в Джордж Фостър. Той винаги изглеждаше спокоен. Реших, че зад празните му очи се крие остър ум. Поне се надявах.

Силвестър Максуел нетърпеливо почукваше с пръсти по страничната облегалка на стола. Мисля, че в общи линии се радваше, че ме е наел, но навярно се чудеше как би могъл да контролира независим консултант, който обикновено е бесен на всички.

Чакалнята бе боядисана в същото гълъбовосиво с тъмносиви орнаменти и сив килим като останалата част от сградата.

Аз, по отношение на стая 250 — онова, което със сигурност знаех за стая 250, беше, че там не е нито Пол Стивънс, нито дипломата му. В стая 250 навярно имаше двайсет бесни кучета, които само чакаха да ме изядат. По отношение на стая 225 не бях сигурен… Нищо на този остров не бе такова, каквото изглеждаше, и на никого не можеше да се вярва напълно.

— Вуйна ми се казваше Джун — съобщих на секретарката.

Тя вдигна поглед от бюрото си и ме погледна.

— Прекрасно име — продължих аз. — Напомня ми за късна пролет и ранно лято. Лятното слънцестоене, нали знаете?

Тя продължаваше да ме гледа с присвити очи. Ужас. Казах на Джун:

— Повикайте доктор Цолнър по интеркома и му кажете, че има десет секунди да ни приеме, иначе ще поискам заповед за арест заради възпрепятстване на правосъдието.

Девет секунди.

Тя натисна интеркома и съобщи:

— Доктор Цолнър, моля, елате тук. Веднага.

— Пет секунди.

Вратата отдясно се отвори и се появи едър мускулест брадат мъж с бяла риза и бяла вратовръзка.

— Да? — попита той. — Какъв е проблемът?

Джун посочи право към мен и рече:

— Той.

Мускулестият ме погледна.

— Да?

Изправих се. Изправиха се и всички останали. Познах доктор Цолнър от снимките във фоайето и казах:

— Прекосихме морето, пропътувахме много километри, докторе, и преодоляхме много пречки, за да ви открием, а вие ни се отплащате като ни ебавате.

— Моля?

— Да повикам ли охраната, докторе? — намеси се Джун.

— Не, не. — Той погледна към гостите си и каза:

— Ами, влезте, влезте.

Ние влязохме, влязохме.

Ъгловият кабинет на доктор Цолнър беше голям, но мебелите, стените и килимът бяха същите като навсякъде другаде. На стената зад бюрото висеше внушителен ред от неща в рамки. По другите стени имаше отвратителни абстрактни картини, истински боклук като онзи, който можете да видите в най-добрите музеи.

Все още прави, ние се представихме, като този път посочихме длъжностите и професиите си. Стори ми се — и това също трябваше да е предположение, — че Цолнър вече се е срещал с Наш и Фостър.

Всички се ръкувахме и Цолнър слънчево се усмихна.

— Е, добре дошли — каза той. — Вярвам, че господин Стивънс и госпожа Алба са ви оказали съдействие?

Говореше с лек акцент, навярно немски, ако името подсказваше нещо. Както вече отбелязах, директорът бе едър — по-скоро дебел, — имаше бяла коса, бяла брада ала Ван Дайк и дебели очила. Доктор Цолнър ни покани да седнем:

— Седнете, седнете. — И ние седнахме, седнахме. Той започна с думите:

— Все още съм шокиран от тази трагедия. Нощес не можах да мигна.

— Кой ви съобщи новината снощи, докторе? — попита Бет.

— Господин Стивънс. Каза, че му телефонирали от полицията. Семейство Гордън бяха блестящи учени и колегите им много ги уважаваха. Надявам се, че бързо ще решите случая.

— Ние също — отвърна Бет.

— Освен това — продължи той, — искам да се извиня, че ви накарах да чакате. Цяла сутрин разговарям по телефона.

— Предполагам, докторе, че са ви посъветвали да не давате интервюта — каза Наш.

Цолнър кимна.

— Да, да. Разбира се. Не, не съм дал никаква информация, но прочетох подготвеното изявление. Онова, което пристигна от Вашингтон.

— Можете ли да ни го прочетете? — попита Фостър.

— Да, разбира се, разбира се. — Той затършува из бюрото си, откри лист хартия, намести си очилата и започна да чете:

— „Министърът на земеделието съжалява за трагичната смърт на доктор Томас Гордън и доктор Джудит Гордън, служители на Министерството на земеделието. Няма да се ангажираме с разсъждения относно обстоятелствата около тази смърт. Въпросите, свързани с разследването, трябва да се насочват към местната полиция, която по-добре може да им отговори.“

Доктор Цолнър свърши с четенето на изявлението, което не казваше нищо.

— Моля, пратете го по факса до саутхолдската полиция, за да можем да го прочетем на пресата вместо ФБР — каза Макс.

— ФБР не участва в това разследване, началник — отвърна господин Фостър.

— Така де. Забравих. Нито пък ЦРУ. — Той погледна Бет.

— Ами областната полиция? Вие участвате ли?

— Участваме и го ръководим — отвърна Бет, после се обърна към доктор Цолнър. — Можете ли да ни опишете задълженията на семейство Гордън?

— Да… Те се занимаваха главно с… генетични изследвания. Генетично изменение на вируси, така че да не са в състояние да причиняват болести, но да могат да стимулират имунната система на тялото.

— Ваксина ли? — попита Бет.

— Да, нов вид ваксина. Много по-безопасна, отколкото използването на отслабени вируси.

— А в процеса на работата си имаха ли достъп до всички видове вируси и бактерии?

— Да, разбира се. Главно до вируси.

Бет продължи, като премина към по-традиционни въпроси от разследването на убийство, отнасящи се до приятели, врагове, дългове, заплахи, връзки с колеги, запомнени разговори с покойните, как изглеждали през последната седмица и така нататък. Добри въпроси, но не особено съществени. И все пак трябваше да се зададат и непрекъснато щяха да се задават на почти всеки, когото бяха познавали Том и Джуди, а после на онези, които вече бяха разпитани, за да видим дали в заявленията им няма противоречия. Онова, което ни трябваше в този случай, ако се приемеше, че става въпрос за кражба на смъртоносни бацили, беше сериозен пробив, нещо, което да заобиколи процедурните глупости, преди да е дошъл краят на света.

Погледнах към абстракциите по стените и разбрах, че не са картини, а цветни снимки… имах чувството, че са болести — бактерии и прочее, заразили кръвта, клетките и всичко останало и фотографирани под микроскоп. Странно, но всъщност не бяха толкова страшни.

Цолнър забеляза погледа ми, прекъсна отговора си на някакъв въпрос и каза:

— Дори организмите, които причиняват болести, могат да са красиви.

— Категорично — съгласих се аз. — Имам костюм с този мотив. Като онези зелени и червени неща ето там.

— Нима? Това е филовирус — всъщност ебола. Мъртъв, разбира се. Тези малки неща могат да ви убият за четирийсет и осем часа. Лекарство за тях не е открито.

— И те са тук, в тази сграда?

— Навярно.

— Ченгетата не обичат тази дума, докторе. Да или не?

— Да. Но се съхраняват в безопасни условия — замразени и под ключ. При това тук се занимаваме само с маймунска ебола, не с човешка.

— Направили ли сте проверка на бацилите си?

— Да. Но за да съм честен, трябва да кажа, че няма начин да преброим всички екземпляри. Освен това стои и проблемът някой да развъжда организми на тайно място. Да, да, зная какво искате да кажете. Вие смятате, че семейство Гордън са взели някакви много екзотични и смъртоносни микроорганизми и че навярно са ги продали на… е, да речем, на чужда сила. Но мога да ви уверя, че те не биха го направили.

— Защо?

— Защото е прекалено ужасно дори само да си го помислиш.

— Много успокоително — отбелязах аз. — Вече можем да се прибираме вкъщи.

— Детектив Кори — каза доктор Цолнър, — ако имахте ключа за адските порти, щяхте ли да ги отворите? Ако го направите, трябва да тичате много бързо.

Замислих се за това за миг, после отвърнах:

— Щом отварянето на адските порти е толкова немислимо, защо тогава се нуждаете от ключалки?

— Предполагам, за да се пазим от безумци — отвърна той.

— Разбира се, семейство Гордън не бяха луди.

Никой не отговори. Снощи всички бяхме минали през това десетки пъти, гласно или мислено.

— Имам друга теория, която ще споделя с вас и която, струва ми се, още днес ще се окаже вярна — каза доктор Цолнър. — Чуйте я. Семейство Гордън, които бяха прекрасни хора, но малко лекомислени и ужасно небрежни с парите, са откраднали една от новите ваксини, над които работеха. Смятам, че са били по-напреднали с работата си, отколкото ни караха да вярваме. За съжаление, това понякога се случва в науката. Може да са си водили отделни бележки и дори да са имали отделни секвентивни телове — това са прозрачни плаки с генетично променени мутации, които вкарани в причиняващ болест вирус, се виждат като… нещо, което прилича на щрих код.

Всички мълчаха и той продължи:

— И така, семейство Гордън може да са открили прекрасна нова ваксина за ужасна болест — животинска, човешка или и двете — да са запазили това откритие в тайна и да са събрали всичките си бележки, генетични телове и самата ваксина на някакво тайно място в лабораторията или в неизползвана сграда на острова. Целта им, разбира се, е била да продадат ваксината навярно на чужда фармацевтична фирма. Може би са имали намерение да напуснат плъмайландската лаборатория, да започнат работа в частна фирма и да се престорят, че са направили откритието там. После са щели да получат много прилична награда, възлизаща на милиони долари. А патентът би могъл да е десетки милиони долари, в зависимост от ваксината.

Никой не се обади. Погледнах Бет. Всъщност тя беше предсказала всичко това, когато стояхме на скалата.

Доктор Цолнър продължи:

— Логично е. Не е ли? Хората, които работят с живота и смъртта, ще предпочетат да продават живот. Ако не за друго, защото е по-сигурно и по-изгодно. Смъртта е евтина. Аз бих могъл да ви убия със съвсем мъничко, антракс. Животът се предпазва и съхранява по-трудно. Затова, ако смъртта на семейство Гордън по какъвто и да било начин е свързана с работата им тук, връзката е такава, каквато ви я описах. Защо трябва да мислите за смъртоносни вируси и бактерии? Защо умовете ви работят по този начин? Както казваме ние, ако разполагаш единствено с чук, всичките ти проблеми приличат на гвоздеи. Нали? Е, но аз не ви обвинявам. Ние винаги мислим за най-лошото. Пък и работата ни е такава.

Отново никой не се обади.

— Ако семейство Гордън са извършили това, то е било неетично и също така незаконно — въздъхна доктор Цолнър. — А който и да е техният агент — техният посредник — той също е бил неетичен и алчен, а очевидно е бил и убиец.

Очевидно милият доктор Цолнър внимателно бе премислил всичко.

— Няма да е за първи път учени на държавна или корпоративна служба да откраднат собственото си откритие и да станат милионери. За гениите е много неприятно да виждат как други правят милиони от тяхната работа. А залозите са много високи. Ако тази ваксина например може да се използва за широко разпространена болест като СПИН, значи говорим за стотици милиони долари. Даже милиарди за откривателите.

Всички се спогледахме. Милиарди.

— Та така. Семейство Гордън са искали да забогатеят, но колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че са искали да се прочуят. Търсели са признание, искали са ваксината да носи тяхното име, като ваксината на Солк^[1] например.

Това не би могло да се случи тук. Нашата работа в този център се пази в пълна тайна, освен за научната общност. Семейство Гордън бяха малко прекалено показни за учени. Те бяха млади, искаха материални неща. Искаха американската мечта и определено я заслужаваха. Бяха блестящи, работеха много и не получаваха достатъчно. Затова са търсели компенсация. Чудя се само какво са открили и се притеснявам, че няма да си го върнем. Чудя се и кой ги е убил, но съм сигурен, че зная защо. Е, какво мислите? Да? Не?

Тед Наш заговори пръв.

— Мисля, че е така, докторе. Мисля, че сте прав. Джордж Фостър кимна.

— И ние стигнахме до същата идея, но не сме улучили бацила. Ваксина. Разбира се.

Макс също кимна.

— Съвършено логично. Успокоихте ме. Да.

— Все още предстои да открием убиеца — каза Бет. — Но мисля, че можем да престанем да търсим терористи и да започнем да търсим друг човек или хора.

Известно време наблюдавах доктор Цолнър и той погледна към мен. Очилата му бяха дебели, но през тях можеха да се видят сините му блестящи очи.

— Детектив Кори? — каза той. — Вие навярно имате друга идея?

— А, не. По този въпрос съм с мнозинството. Познавах семейство Гордън и очевидно вие също сте ги познавали, докторе. Прав сте. — Погледнах колегите си и казах:

— Не мога да повярвам, че не сме се сетили за това. Не смърт. Живот. Не болест, а лекарство.

— Ваксина — поправи ме доктор Цолнър. — Превантивна мярка. Не лекарство. Във ваксините има повече пари. Ако става дума например за противогрипна ваксина, само в Америка ежегодно се продават сто милиона дози. Семейство Гордън имаха блестящи постижения с противовирусните ваксини.

— Точно така. Ваксина. И казвате, че сигурно са обмисляли това от известно време?

— О, да. Щом са разбрали, че са попаднали на нещо, те са започнали да си водят фалшиви бележки, регистрирали са фалшиви резултати от експериментите и в същото време са продължавали да водят необходимите записки и така нататък. Това е научният еквивалент на двойно счетоводство.

— И никой не би открил какво става? Няма ли някакви проверки или контрол?

— Има, разбира се. Но семейство Гордън бяха партньори и се числяха към най-висшите ни служители. Освен това тяхната експериментална област — вирусното генно инженерство — е до известна степен екзотична и не може лесно да се контролира от други. И накрая, ако става дума за гениален интелект и той поиска, винаги има начини.

Кимнах.

— Невероятно. А как са го измъкнали навън? Искам да кажа, колко е голямо онова нещо с гела?

— Хм… плаката е половин метър широка и към осемдесет сантиметра дълга.

— Как са го изнесли от лабораторията.

— Не съм сигурен.

— Ами бележките си?

— По факса. После ще ви покажа.

— А самата ваксина?

— Това е по-лесно. Анално и вагинално.

— Не искам да съм груб, докторе, но ми се струва, че не биха могли да си напъхат осемдесетсантиметрова плака в задника, без да привлекат поне малко внимание.

Доктор Цолнър се прокашля и каза:

— Всъщност, самите гелови плаки не са ви нужни, ако успеете да ги фотокопирате или да ги заснемете с някое от вашите малки шпионски апаратчета.

— Невероятно. — Сетих се за факса в кабинета на Том и Джуди.

— Да. Е, да идем да видим дали ще успеем да разберем какво и как се е случило. — Той се изправи. — Ако някой не иска да влезе в лабораторията, може да остане във фоайето или в кафенето. — Никой не се обади. Директорът се усмихна. — Е, значи всички са достатъчно смели. Моля, последвайте ме.

Всички се изправихме и аз казах:

— И не се отделяйте от мен.

Доктор Цолнър ми се усмихна и отвърна:

— Когато сте в лабораторията, приятелю, съвсем естествено ще искате да стоите колкото е възможно по-близо до мен.

Помислих си, че май трябваше да отида да се възстановявам на Карибите.