Нелсън Демил
Аз, детективът (10)

7.

Събудих се в шест часа и се облякох по къси панталони, тениска и маратонки — подходящи дрехи за бързо преобличане в защитно облекло.

Изпълних обичайното си хамлетовско упражнение по отношение на патлака ми — да го взема или да не го взема, това е въпросът. Накрая реших да го взема. Човек просто никога не знае какво ще му донесе денят. Днес може би щеше да ми се удаде да боядисам Тед Наш в червено.

В 06:45 вече пътувах на изток по Мейн Роуд през сърцето на лозарския район.

Докато шофирах ми дойде наум, че не е лесно да се опитваш да си изкарваш прехраната от почвата или морето, както правеше голяма част от местното население. Но лозята изненадващо процъфтяваха. Всъщност, докато минавах през селцето Пеконик, от лявата ми страна се виждаше най-богатата винарна, собственост на Фредерик Тобен, с когото веднъж за кратко се бях срещнал и който беше приятел на семейство Гордън. Мислено си отбелязах да се свържа с господина и да видя дали е в състояние да хвърли някаква светлина върху настоящия случай.

Слънцето висеше над дърветата вдясно и пред мен и термометърът на таблото показваше 16 С, което не ми говореше нищо. Някак си бях развалил компютъра и бях преминал на метрична система. Шестнайсет градуса ми звучеше студено, но знаех, че не е така. Във всеки случай, слънцето разнасяше мъглата и лъчите изпълваха скъпия ми спортен автомобил.

Пътят бе леко извит и лозята бяха по-живописни от картофените полета, които си спомнях отпреди трийсет години. От време на време овощна градина или царевица не позволяваха на гледката да стане еднообразна. Големи птици се носеха по утринните ветрове, малки птички пееха и чуруликаха в полето и по дърветата. Всичко беше прекрасно, освен че тази сутрин Том и Джуди бяха в областната морга и че имаше голяма вероятност във въздуха да се носи зараза, която се издига и снижава заедно с топлия вятър, придвижва се с океанския бриз, плъзга се над ферми и лозя и прониква в кръвта на хора и животни. И все пак тази сутрин всичко изглеждаше нормално, включително и самият аз.

Включих радиото на нюйоркски новинарски канал и известно време послушах обичайните глупости в очакване някой да спомене нещо за тайнствена епидемия. Но за това бе прекалено рано. Превключих на единствения местен канал и хванах новините в седем. Водещият казваше:

— Тази сутрин разговаряхме по телефона с началника Максуел и ето какво ни съобщи той.

От тонколоните се разнесе раздразненият глас на Макс:

— По отношение на случилото се с жителите на Насау Пойнт Том и Джуди Гордън, ние го определяме като двойно убийство, обир и грабеж. Това няма нищо общо с работата на жертвите на Плъм Айланд и ние искаме да сложим край на тези слухове. Настояваме всички граждани да внимават за непознати и да съобщават за всичко подозрително на градската полиция. Не трябва да изпадаме в параноя, но тук някъде има въоръжен човек, извършил убийство, обир и грабеж. Затова трябва да вземем някои предохранителни мерки. Работим по случая съвместно с областната полиция и смятаме, че разполагаме с известни улики. Това е всичко, което имам да ви кажа засега. По-късно пак ще разговаряме, Дон.

— Благодаря, началник — отвърна Дон.

Тъкмо това му харесвам на това място — тук живеят истински земни хора и всички се познават. Изключих радиото. Началникът Максуел беше забравил да спомене, че е на път за Плъм Айланд, острова, който нямаше нищо общо с двойното убийство. Освен това забрави да спомене за ФБР и ЦРУ. Възхищавам се на хора, които знаят как и кога да осветлят публиката. Ами ако Макс бе казал: „Има петдесет процента вероятност семейство Гордън да са продали чумни вируси на терористи, които възнамеряват да унищожат всичко живо в Северна Америка“? Това щеше да предизвика известен спад на акциите след откриването на борсата, да не споменавам за паническото бягство към летищата и внезапното желание за почивка в Южна Америка.

Така или иначе, засега утрото беше прекрасно. Отдясно забелязах голямо тиквено поле и си спомних есенните уикенди тук като хлапе, когато тичахме като бесни из тиквените ниви, за да намерим абсолютно най-голямата, най-кръгла, най-оранжева и най-съвършена тиква. Спомням си, че всяка година имах известни разногласия с брат ми Джими по въпроса за избора, но честно уреждахме спора с юмручен бой, който аз винаги печелех, тъй като бях много по-едър от него. Но пък той беше куражлия.

Селцето след Пеконик е Саутхолд, както се нарича и цялата община. Лозята свършват приблизително тук, сушата се стеснява между пролива и залива и всичко изглежда малко по-сурово и диво. Известно време железопътната линия на Лонг Айланд, която започва с Пен Стейшън в Манхатън, върви успоредно на магистралата от лявата ми страна, после пътят и релсите се пресичат и отново се разделят.

В този час на деня нямаше много движение — само няколко фермерски автомобила. Хрумна ми, че ако някой от спътниците ми до Плъм Айланд е на пътя, в някой момент бих могъл да го видя.

Стигнах до Грийнпорт, главното селище в Северния край с население — според табелата — от 2100 души. За сравнение, остров Манхатън, където работех, живеех и едва не загинах, е по-малък от Северния край и отгоре му са се струпали два милиона души. В нашето полицейско управление работят трийсет хиляди мъже и жени, което е повече от цялото население на община Саутхолд. Както вече казах, Макс има четирийсетина служители, като броите и нас двамата с него. Всъщност някога Грийнпорт е имал свое собствено полицейско управление, състоящо се от пет-шест души, но поради някаква причина на местните им писнало от тях и гласували за закриването му. Струва ми се, че в Ню Йорк това не може да се случи, но не е лоша идея.

Понякога си мисля, че би трябвало да накарам Макс да ме назначи — нали разбирате, в селището пристига голям детектив от големия град, местният шериф му закачва значка и казва: „Трябва ни човек с твоя опит, умения и доказани професионални способности“ или нещо подобно. Искам да кажа, нямаше ли да съм голяма риба в малко езерце и така нататък? Дамите нямаше ли да ми хвърлят потайни погледи и да изпускат кърпичките си на тротоара?

Но да се върнем към действителността. На практика тук няма вериги заведения за бързо хранене, което е част от очарованието на района, но в същото време е адски досадно. Има обаче няколко универсални магазина и аз спрях до един от тях в края на Грийнпорт, за да си купя кафе и опакован в найлон сандвич с неизвестно месо и сирене. Кълна се, че можете да изядете найлона и стиропора, без да забележите никаква разлика. Взех си независим седмичник и закусих на шофьорската седалка. По случайност във вестника имаше статия за Плъм Айланд. Това не е нещо необичайно, тъй като местните очевидно сериозно се интересуват от този забулен в мъгли тайнствен и прочее остров. През годините бях научил повечето от известната ми информация за него от местни източници. От време на време той се появява по националните новини, но няма да сгреша, ако кажа, че девет от всеки десет американци изобщо не са чували за него. Това съвсем скоро би могло да се промени.

Статията, която четях, беше свързана с лаймската треска, поредната мания на жителите на източен Лонг Айланд и съседния Кънектикът. Пренасяна от кърлежи, тази болест бе придобила епидемични размери. Познавах хора, боледували от нея — макар и рядко с фатален завършек, тя може да открадне година-две от живота ти. Така или иначе, местните бяха убедени, че болестта идва от Плъм Айланд и че е експеримент с биологично оръжие, изпуснато по погрешка или нещо подобно. Няма да е преувеличение, ако кажа, че жителите на областта биха искали Плъм Айланд да потъне в морето. Всъщност бях си представял — като в сцена от „Франкенщайн“ — как местни фермери и рибари, с вили и железни куки в ръце, придружени от жените си, размахали факли, слизат на острова и крещят: „По дяволите вашите противоестествени научни експерименти! Господи помилуй! Да се разследва от Конгреса!“ Или нещо от този род. Така или иначе, оставих вестника и запалих двигателя.

Добре подкрепен, продължих пътя си, като продължавах да поглеждам за новите си колеги.

Следващото селце бе Ист Мариън, макар че наоколо като че ли няма никакъв Мариън — струва ми се, че е в Англия, както и много други „източни“ селища на Лонг Айланд. Някога Саутхолд се е наричал Саутуолд, по името на град в Англия, от който произхождали мнозина от първите заселници тук, но впоследствие загубили „у“-то в Атлантика или пък са го разменили за „х“. Кой знае? Вуйна Джун, която беше член на Пеконийското историческо дружество, имаше навика да тъпче малката ми глава с всички тези глупости. Предполагам, че част от тях са били интересни и някои са останали в ума ми, но очевидно са потънали надълбоко.

Сушата се стесни до широчината на мост и от двете страни на пътя имаше вода — отляво проливът и отдясно Ориент Харбър.

Небето и водата бяха пълни с патици, канадски гъски, снежнобели чапли и чайки, поради което изобщо не свалих сенника. Искам да кажа, че тези птици ядат сливи или нещо друго, после пикират насреща ти като бомбардировачи и винаги знаят кога си спуснал сенника.

Сушата отново се разшири и минах през невероятно странното старомодно селце Ориент, а десет минути по-късно най-после наближих Ориент Пойнт.

Влязох през входа на щатския парк „Ориент Пойнт Бийч“ и намалих скоростта.

Вдясно видях стълб, на който полуспуснато се вееше националното знаме. Реших, че положението му е свързано със семейство Гордън и че следователно стълбът се намира на федерална територия — несъмнено фериботът за Плъм Айланд. Сами можете да се убедите как работи умът на великия детектив дори в седем и нещо сутринта, след съвсем малко сън.

Отбих и паркирах пред ремонтен док и ресторант. Извадих бинокъла от жабката и го насочих към един голям черно-бял знак близо до стълба със знамето. На него пишеше: „Ветеринарен център Плъм Айланд“. Не пишеше „Добре дошли“, не пишеше и „Ферибот“, но морето си беше точно там, затова заключих, че наистина е фериботът. Обикновените хора предполагат, детективите заключават. Освен това, за да съм искрен, през годините често бях минавал оттук на път за нюлондонския ферибот, който е точно оттатък плъмайландския. Макар никога да не съм се замислял сериозно, предполагам, че винаги съм изпитвал любопитство към мистериозния Плъм Айланд. Не обичам мистериите и тъкмо затова искам да ги разгадавам. Дразни ме фактът, че има неща, които не зная.

Така или иначе, вдясно от знака и стълба със знамето се виждаше едноетажна тухлена сграда, очевидно административен център. Зад него имаше голям асфалтиран паркинг, който стигаше до морето. Бе заобиколен с висока ограда с бодлива тел отгоре.

Зад паркинга до залива имаше няколко големи склада, свързани с дълги докове. Наблизо бяха паркирани камиони. Предположих… хопа, заключих, че там товарят животните за еднопосочното им пътуване до Плъм Айланд.

Паркингът се простираше на стотина метра край залива и през разпръскващата се мъгла видях в срещуположния му край трийсетина леки коли, паркирани до пристаните на ферибота. Не забелязах хора.

Оставих бинокъла и погледнах дигиталния часовник на таблото, който показваше 07:29 и температурата вече бе 17 С. Наистина трябваше да накарам тази кола да се откаже от метричната система. Искам да кажа, че проклетият компютър изписваше странни френски думи като „kilometres“, „litres“ и всевъзможни други френски неща. Направо ме беше страх да включа радиатора на седалката.

Бях подранил с половин час за ферибота, заминаващ за Плъм Айланд, но бях пристигнал навреме за онзи, който пристигаше оттам. Тъкмо такова беше и намерението ми. Както често казваше вуйчо Хари, когато призори ме измъкваше от леглото: „Рано пиле рано пее, Джони“. И както мъдро му отвръщах аз, „Но и рано го колят“. Голям образ бях.

От мъглата се появи синьо-бял ферибот, който се плъзна към пристана.

Отново вдигнах бинокъла. На носа му имаше някакъв държавен герб, навярно на министерството на земеделието, и бе изписано името му: „Плъм Рънър“.

Трябваше да се приближа, затова превключих на скорост и потеглих към знака, стълба и тухлената сграда. Теленият портал вдясно от нея беше отворен и не забелязах охрана, така че влязох в паркинга и се насочих към складовете. Паркирах близо до няколко камиона, като се надявах, че в бъркотията никой няма да забележи автомобила ми. Сега бях само на петдесетина метра от двата фериботни пристана и наблюдавах през бинокъла как корабът се завърта и се вмъква на заден ход в по-близкия от тях. Изглеждаше сравнително нов и лъскав, двайсетина метра висок заедно с горната палуба, върху която видях столове. Кърмата се блъсна в преградата и капитанът изключи двигателите, докато помощник-капитанът скочи на сушата и закачи вързалото за кнехта. На кея нямаше човек.

Докато гледах през бинокъла, от пътническото отделение се появи група мъже. Десет души, всички облечени в някакви сини униформи — това беше или оркестър от министерството на земеделието, пратен тържествено да ме посрещне, или нощната охрана, сменена от пазачите, взели ферибота в седем сутринта. И десетимата бяха с колани, но не видях на тях да са закачени кобури.

До ферибота стоеше едър мъж със син блейзер и вратовръзка, който разговаряше с униформените, сякаш ги познаваше. Предположих, че може да е Пол Стивънс, началникът на охраната.

После се появиха четирима мъже в лъскави костюми. Малко необичайно. Искам да кажа, че се съмнявах, че са прекарали нощта на острова, затова трябваше да приема, че са заминали с ферибота в седем. Но това би им оставило само няколко минути време на Плъм Айланд. Следователно бяха отишли там по-рано със специален ферибот, с друг кораб или с хеликоптер.

И накрая, но не на последно място, облечени небрежно, от ферибота слязоха господин Джордж Фостър и господин Тед Наш, което не ме изненада чак толкова. Е, така си е — ранното лягане и ранното ставане правят човек потаен и пълен с лъжи. Тези кучи синове… Бях очаквал, че ще се опитат да ме измамят.

Наш, Фостър и четирите костюма потънаха в задълбочен разговор, а мъжът със синия блейзер стоеше на почтително разстояние. По всичко личеше, че Тед Наш е шефът. Връзката беше адски сложна — ФБР, ЦРУ, министерството на земеделието, несъмнено военното и стратегическото разузнаване, и кой ли още не. За мен обаче всички те бяха „федерални“, а те на свой ред мислеха за мен — ако изобщо го правеха — като за досаден хемороид.

Така или иначе, оставих бинокъла, взех вестника си и изпразних чашата кафе в случай, че ми се наложеше да крия лицето си. Та значи, тук се бяха събрали всички тези страхотни момчета и дори не си правеха труда да се огледат, за да видят дали не ги наблюдават. Проявяваха пълно презрение към обикновените ченгета и това ме вбесяваше.

Онзи със синия блейзер се обърна към хората от охраната, освободи ги и те се насочиха към съответните си автомобили, влязоха и потеглиха покрай мен. После господин Син блейзер се качи на кърмата и изчезна във вътрешността на ферибота.

Четирите костюма също оставиха Наш и Фостър, влязоха в един черен шевролет и потеглиха към мен. Когато се приближи, автомобилът намали скоростта, почти спря, след това продължи и изчезна през теления портал.

В този момент видях, че Наш и Фостър са забелязали колата ми, затова превключих на скорост и се насочих към ферибота, сякаш току-що пристигам. Паркирах встрани от кея, отпих от празната чашка кафе и започнах да чета за завръщането на лефера, без да обръщам внимание на господата Наш и Фостър, които стояха до ферибота.

Към осем без десет до мен спря стара камионетка и от нея се появи Макс по джинси, шушляково яке и нахлупена ниско над челото рибарска шапка. Свалих прозореца си и го попитах:

— Това маскировка ли е, или си се обличал на тъмно?

Той се намръщи.

— Наш и Фостър подхвърлиха, че хората не трябвало да ме виждат да отивам на Плъм Айланд.

— Сутринта те чух по радиото.

— Как беше?

— Абсолютно неубедително. Кораби, самолети и коли напускат Лонг Айланд още от сутринта. Пълна паника по цялото Източно крайбрежие.

— Престани.

— Добре. — Изключих двигателя и почаках джипът да ми каже нещо, но предполагам, че този път не се бях издънил.

Извадих ключовете си и женският глас съобщи:

— Vorte fenerte est ouverte. — Защо една добра американска кола ще казва такова нещо? Ами, защото когато се опитах да изключа тъпия глас, някак си съм го накарал да говори на френски — тези автомобили се изнасят за Квебек, което обяснява и проблема с метричната система. — Vorte fenerte est ouverte.

— Mengez merde — отвърнах на най-добрия си университетски френски и слязох.

— Кого си довел? — попита Макс.

— Никого.

— Ама някой говореше…

— Не обръщай внимание.

Щях да му кажа, че съм видял Наш и Фостър да слизат от плъмайландския ферибот, но след като началникът не се бе сетил по-рано да си домъкне задника тук, не заслужаваше да научи онова, което знаех.

Започнаха да прииждат автомобили и опитните служители от Плъм Айланд със съвършено разчитане на времето пристигнаха на кея в мига, в който сирената на кораба изрева.

— Хайде, всички на борда! — извика Тед Наш към нас с Макс.

Заоглеждах се за Бет Пенроуз, като в същото време правех злобни женомразки забележки за вечното закъсняване на жените.

— Ето я — каза Макс.

И тя наистина идваше откъм един черен форд, навярно служебен автомобил — бях го видял, когато паркирах. Нима бе възможно на света да има хора със също толкова блестящ интелект, колкото моя? Малко вероятно. Струва ми се, че тъкмо аз бях хвърлил в главата й семето на идеята да дойде рано.

Сирената на ферибота изрева повторно и двамата с Макс пресякохме мъгливия паркинг към кея. Детектив Пенроуз се присъедини към господин Наш и господин Фостър. Когато наближихме, Наш вдигна поглед и ни направи нетърпелив жест да побързаме. Убивал съм хора и за по-малко. Когато с Макс стигнахме при тях, Наш, без да си прави труда да казва нещо като „добро утро“, погледна към късите ми панталонки и попита:

— Не ти ли е малко студено, Джон?

Изпсувах го наум. Говореше с онзи покровителствен глас, който началниците използват пред подчинените си. Трябваше да поставя този тип на мястото му. Отговорих в тон с тъпите му розови панталони за голф.

— Твоите гащи в комплект с памперси ли вървят?

Джордж Фостър се изсмя, а лицето на Тед Наш придоби цвета на панталоните му. Макс се престори, че не е чул размяната на реплики, а Бет подбели очи.

— Добро утро — със закъснение поздрави господин Фостър. — Готови ли сте да се качваме?

Петимата се обърнахме към ферибота и видяхме, че по задната палуба към нас се приближава господинът със синия блейзер.

— Добро утро — каза той. — Аз съм Пол Стивънс, началник на охраната на Плъм Айланд. — Гласът му звучеше като от компютър.

— Аз съм Тед Наш от министерството на земеделието — отвърна господин Розови панталони.

Пълни глупости. Не само че тези трима клоуни току-що заедно се бяха върнали от Плъм Айланд, но и Наш продължаваше да ни засипва със земеделските си торове.

Стивънс държеше папка — по би му отивала свирка: къса руса коса, леденостудени очи, бивш спортист, винаги във форма, готов да организира спортна проява, да настани хората по вагоните и така нататък.

Бет, между другото, носеше същите дрехи като предишния ден и заключих, че не е знаела, че ще й се наложи да остане тук през нощта, когато се е разнесло врещенето, и квиченето, така да се каже. Терминът навярно е подходящ в този случай… Нали разбирате, ветеринарен център, свинска чума, остров с формата на пържола…

Господин Стивънс погледна към папката си и се обърна към Макс.

— А вие сте Джордж Фостър?

— Не, аз съм началникът Максуел.

— Ясно — отвърна господин Стивънс. — Добре дошли.

— Аз пък съм Бет Пенроуз — казах на Стивънс.

— Не, вие сте Джон Кори — възрази той.

— Точно така. Може ли вече да се качвам?

— Не, сър. Не и докато не проверя всички. — Той погледна към Бет и продължи:

— Добро утро, детектив Пенроуз. — „Вярвам, че пак ще се срещнем“. Тракване с токове, обръщане, отдалечаване с маршова стъпка.

Но за момента господин Стивънс бе залепен за нас и попита:

— Защо не се качим на горната палуба?

Последвахме домакина си през вратата, минахме през пътническото помещение и излязохме навън до стълба, която водеше към палубата над каюткомпанията. Горе нямаше никой друг.

Господин Стивънс посочи към групичките седалки. Тук горе духаше вятър, но беше по-надалеч от двигателите и следователно по-тихо. Мъглата се разнасяше и слънчевите лъчи внезапно пробиха през нея.

На стъкления мостик видях капитана — стоеше пред кормилото, известно също като рул, и разговаряше с помощника си. На кърмата долу се вееше и плющеше американското знаме.

Седнах с лице към носа. Бет се намести от дясната ми страна, Макс от лявата. Стивънс бе срещу мен, а Наш и Фостър от двете му страни.

— Стига времето да позволява, учените, които работят в херметично затворени помещения, винаги пътуват тук горе — отбеляза Стивънс. — Нали разбирате, те не виждат слънцето в продължение на осем-десет часа. Но тази сутрин ги помолих да ни оставят сами.

Вляво видях фара на Ориент Пойнт. Викат му „Кафеника“, защото се предполага, че би трябвало да изглежда така, но аз не намирам никаква прилика. Нали разбирате, моряците вземат моржове за сирени, морски свине за змейове, облаци за призрачни кораби и така нататък. Предполагам, че ако прекарваш достатъчно време в морето, ставаш малко смахнат.

Погледнах към Стивънс и очите ни се срещнаха. Той наистина имаше от онези рядко срещащи се, незабравими лица, напомнящи на восъчни маски. Искам да кажа, че не се движеше нищо друго, освен устата му и очите му направо прегаряха дупки в мен.

— Ами, нека да започна с това, че познавах Том и Джуди Гордън — каза той. — Всички на Плъм Айланд ги харесваха — персонал, учени, гледачи на животни, лаборанти, хора от поддръжката, охраната — всички. Двамата се отнасяха към колегите си с любезност и уважение. Устата му оформи нещо като странна усмивка. — Ще ни липсват.

Внезапно ми хрумна, че този тип би могъл да е наемен убиец на държавна служба. Да. Ами ако тъкмо правителството бе очистило Том и Джуди? Божичко, едва сега ми дойде наум, че семейство Гордън може да са знаели или видели нещо, или пък да са се готвели да се разприказват за някаква тайна… Както би казал партньорът ми Дом Фанели: „Матта та!“ Това определено беше нова възможност. Погледнах Стивънс и се помъчих да прочета нещо в тези студени очи, но той бе добър актьор, както доказа, докато ни проверяваше в списъка си.

— Веднага щом снощи чух за убийството — продължаваше Стивънс, — се свързах с моя заместник на острова и се опитах да определя дали от лабораториите не липсва нещо. — Не че бих заподозрял семейство Гордън в такова нещо, но по начина, по който ми съобщиха за случая… хм, имаме си стандартни процедури за действие.

Погледнах към Бет и очите ни се срещнаха. Тази сутрин не бях имал възможност да й кажа нито дума, затова й намигнах. Тя очевидно не можеше да се довери на чувствата си, така че се извърна.

Стивънс продължи:

— Съвсем рано тази сутрин наредих една от патрулните ни лодки да ме откара до Плъм Айланд и извърших предварително разследване. Доколкото мога да определя в този момент, от съхраняваните там микроорганизми не липсва нищо. Същото се отнася за пробите тъкани, кръв или каквито и да било други органични и биологични материали.

Това заявление беше толкова самодоволно и идиотско, че никой не си направи труда дори да се изсмее. Но Макс ми хвърли поглед и поклати глава. Господата Наш и Фостър обаче кимаха, сякаш вярваха на глупостите на Стивънс. Насърчен от това и съзнаващ, че се намира сред приятели, също като него на държавна служба, господин Стивънс продължи да излага официалните си кретении.

Можете да си представите колко глупости ми се налага да слушам в професионалния си живот — заподозрени, свидетели, информатори и дори собствените си колеги, като прокурори, шефове, некадърни подчинени, обикновени ченгета и така нататък. Всевъзможни небивалици — от по-безобидни и по-пасивни лъжи до сериозно и агресивно изопачаване на истината. В полицейската работа си е така. Никой не ви казва истината. Особено ако се опитвате да го пратите на електрическия стол.

Известно време слушах господин Пол Стивънс, който ни обясняваше защо никой не би могъл да отмъкне и един вирус или бактерия от острова, нито дори срамна въшка, ако трябваше да му вярваме.

Стиснах дясното си ухо и го завъртях — по този начин изключвам идиотите. Сега гласът на Стивънс заглъхна и аз се загледах в красивата синя утрин. Нюлондонският ферибот мина откъм левия ни борд. Двата и половина километра вода между Ориент Пойнт и Плъм Айланд са известни като пролива Плъм, още един морски термин. Тук има много морски термини и понякога от тях ме заболява главата. Искам да кажа, какво му е на обикновения английски?

Така или иначе, зная, че проливът е място, където теченията стават опасни. Веднъж, когато бях на разходка с яхтата на Том и Джуди, вятърът, приливът и теченията започнаха да ни подмятат във всички посоки. Не ми се ще да преживея и друг ден като онзи, ако разбирате какво искам да кажа.

Но днес всичко беше наред, проливът бе спокоен, а корабът — голям. Имаше малко вълнение, но предполагам, че когато си на вода, това не може да се избегне. Водата обикновено си е течна и изобщо не е толкова сигурна, колкото асфалта.

Е, оттук гледката беше прекрасна и докато господин Стивънс си чешеше езика, аз се загледах в пикиращия над вълните рибар. Тези създания са странни, искам да кажа, абсолютно луди птици. Гледах го как кръжи в търсене на закуска, после я забеляза и започна онова безумно спускане право надолу към водата като камикадзе. Изчезна, после изскочи на повърхността и излетя като че имаше в задника си ракета. В ноктите му блестеше сребриста риба, която просто си бе плувала там, похапвайки цаца или нещо такова, и хоп, вече е във въздуха, и скоро ще се плъзне в стомаха на тази луда птица. Искам да кажа, сребристата риба може би има съпруга, деца и така нататък, излиза да потърси нещо за закуска и преди да успее да мигне с очи, самата тя се превръща в закуска. Оцеляват най-издръжливите и прочее. Тотален ужас.

Вече бяхме на по-малко от половин километър от Плъм Айланд, когато покрай десния борд прелетя голям бял хеликоптер с червения знак на бреговия патрул. Машината се спускаше надолу и намаляваше скорост. От вратата се бе надвесил мъж, закопчан с предпазни колани. Беше униформен, носеше радио шлем и държеше пушка.

— Еленовият патрул — каза господин Стивънс. — Като чисто предпазна мярка, следим за елени, плуващи към или от Плъм Айланд. Никой не отговори.

Господин Стивънс реши, че би трябвало да даде по-просторно обяснение, и продължи:

— Елените са невероятно добри плувци и се знае, че плуват до Плъм Айланд от Ориент и дори от Гарднърс Айланд и Шелтър Айланд, а това е на единайсет километра.

Не позволяваме да се заселват и дори само да посещават острова.

— Освен ако не подпишат формуляра — отбелязах аз.

Господин Стивънс отново се усмихна. Харесваше ме.

Харесваше и семейство Гордън, а я какво се случи с тях.

— Защо не позволявате на елените да плуват до острова? — попита Бет.

— Ами… нашата политика е да не пускаме нищо да напусне Плъм Айланд, ако не е обеззаразено. Това се отнася и за нас, когато си тръгваме. Големите неща, които не могат да се обеззаразят, като леки коли, камиони, лабораторно оборудване, строителни отпадъци, боклук и така нататък никога не напускат острова.

Отново никой не се обади.

Усетил, че е подплашил туристите, господин Стивънс прибави:

— Не искам да кажа, че островът е заразен.

— Успяхте да ме заблудите — признах аз.

— Ами, би трябвало да ви обясня — на острова има пет равнища на биологична опасност или по-скоро пет зони. Първо равнище или зона едно е околният въздух, всичко извън биолабораториите, които са херметично затворени. Зона две са душовете между съблекалните и лабораториите, които също не са особено опасни. После ще ги видите.

След това трето равнище са биолабораториите, в които се работи с инфекциозни болести. Четвърто равнище се намира по-навътре в сградата и включва кошарите за заразени животни. Там са също пещите и помещенията за дисекция. — Той ни огледа, за да види дали го слушаме, и след като се увери в това, продължи: — Наскоро прибавихме и пето равнище, което е с най-висока херметизация. На света няма много такива съоръжения. Прибавихме това равнище, защото някои от организмите, които получаваме например от Африка и амазонската джунгла, бяха по-заразни, отколкото предполагахме. — Стивънс ни погледна и с малко приглушен глас каза:

— С други думи, получаваме кръвни и тъканни проби, заразени с ебола.

— Мисля, че вече можем да се връщаме — отвърнах аз.

Всички се усмихнаха и се помъчиха да се засмеят. Ха, ха. Изобщо не бе забавно.

Господин Стивънс продължи:

— Новата лаборатория е свръхмодерна, но доскоро техниката ни датираше от след Втората световна война и за съжаление не беше толкова безопасна. Затова се наложи да приемем предпазните мерки — за да не разпространим болестта на континента. Официално тази политика продължава да се прилага, но в малко по-свободни граници. И все пак не допускаме хора, животни и предмети да пътуват свободно между острова и сушата, без да са обеззаразени. Това, разбира се, се отнася и за елените.

— Но защо? — отново попита Бет.

— Защо ли? Защото на острова могат да прихванат нещо.

— Като например? — обадих се аз. — Лошо настроение?

Господин Стивънс се усмихна и отвърна:

— Може би лоша настинка.

— Убивате ли елените? — попита Бет.

— Да.

Продължително време никои не се обади, после аз попитах:

— Ами птиците?

Господин Стивънс кимна.

— Птиците биха могли да предизвикат проблеми.

— А комарите? — зададох следващия си въпрос аз.

— О, да, комарите също. Но трябва да си спомните, че всички лабораторни животни се държат в сградата и всички експерименти се извършват в херметични лаборатории с отрицателно въздушно налягане. Нищо не може да избяга.

— Откъде знаете? — попита Макс.

— Защото още сте живи — отвърна господин Стивънс.

С тази оптимистична забележка, докато Силвестър Максуел разсъждаваше над сравнението му с канарче в мина, господин Стивънс каза:

— Когато слезем на острова, моля, не се отделяйте от мен.

И бездруго не бих си го позволил.