Нелсън Демил
Аз, детективът (15)

12.

Върнахме се във фоайето и застанахме пред двете жълти врати.

— Дона ви чака в съблекалнята — каза доктор Цолнър на Бет. — Моля, изпълнявайте инструкциите й и после ще се срещнем до задната врата на дамската съблекалня. — Директорът я проследи с поглед и се обърна към нас:

— Заповядайте, господа.

Влязохме в мъжката съблекалня, която се оказа просторно оранжево помещение, но иначе типично за предназначението си. Служител от центъра ни раздаде бели лабораторни дрехи, току-що излезли от пералнята. В найлонови торбички имаше книжно бельо, чорапи и памучни пантофи.

Цолнър ни показа редица празни шкафчета.

— Моля, оставете тук всичко, включително бельото и бижутата си.

И така, всички се съблякохме както майка ни е родила и аз нямах търпение да кажа на Бет, че Тед Наш носи 38-калибров пистолет със седем и половина сантиметрова цев, сто на сто по-дълга от пишката му.

— Съвсем близо до сърцето — каза Джордж Фостър, като посочи раната ми.

— Аз нямам сърце.

Доктор Цолнър ни огледа и каза:

— Е, всички ли сме готови? Моля, последвайте ме.

— Почакайте — рече Макс. — Няма ли да си сложим маски, респиратори или нещо подобно?

— Не и в зона две, господин Максуел. Може би в зона четири, ако проявите желание да стигнете чак дотам. Хайде.

Насочихме се към дъното на съблекалнята и Цолнър отвори една червена врата, обозначена със странен на вид символ за биологична опасност. Под символа пишеше „Зона две“. Чуваше се някакво шумолене.

— В момента чувате отрицателното въздушно налягане — обясни докторът. — Налягането тук е до килограм на шест квадратни сантиметра по-ниско, отколкото навън, така че да не могат да се изплъзнат никакви патогенни организми.

— Това би било ужасно.

— Освен това специални въздушни филтри на покрива пречистват целия въздух, който излиза оттук.

Влязохме в циментов коридор и Цолнър се огледа и попита:

— Къде е госпожа Пенроуз?

— Женен ли сте, докторе? — казах аз.

— Да. А… разбира се, на нея може да й трябва повече време да се преоблече.

— Никакво „може“, приятел.

Накрая на вратата, обозначена „Жени“, се появи лейди Пенроуз, облечена в широки бели дрехи и памучни пантофи. Все още изглеждаше секси, макар и вече в не толкова плътски смисъл.

Цолнър обясни и на нея за отрицателното въздушно налягане, после ни даде някои инструкции: да внимаваме да не се блъскаме в колички, стойки с епруветки, шишета, пълни със смъртоносни бацили или химикали, и така нататък.

— Добре, последвайте ме, моля, и ще ви покажа какво става тук, за да можете да обясните на приятелите и колегите си, че не произвеждаме антраксови бомби — каза директорът, засмя се и после продължи сериозно:

— Зона пет е забранена за вас, защото ви трябват специални ваксинации, както и опит с обличането на костюми за биологично опасни условия, респиратори и прочее. Мазето също е затворено за вас.

— Защо? — попитах аз.

— Защото там крием мъртвите извънземни и нацистките учени — отново се засмя Цолнър.

Обичам да тормозя дебели доктори с чужд акцент. Наистина. За да се върна на въпроса, сега вече знаех, че Стивънс наистина е разговарял с Цолнър.

Господин Фостър се опита да прояви чувство за хумор.

— Мислех, че извънземните и нацистите са в подземните, бункери.

— Не, мъртвите извънземни са във фара — отвърна директорът. — Изкарахме нацистите от бункерите, когато започнаха да се оплакват от вампирите.

Всички се засмяха — ха, ха, ха. Хумор в опасна биолаборатория.

Докато вървяхме, доктор Цолнър обясняваше:

— В тази зона не е опасно — тук са главно лабораториите по генно инженерство, някои кабинети и електронни микроскопи. Изобщо работата тук не е свързана със сериозни рискове и опасност от заразяване.

Вървяхме по циментови коридори и доктор Цолнър постоянно отваряше жълти стоманени врати, за да поздрави някого в кабинет или лаборатория и да го попита за работата му. Имаше всевъзможни странни помещения без прозорци, включително стая, която приличаше на винарска изба, само дето според Цолнър шишетата на стойките бяха пълни с култури от живи клетки.

Докато обикаляхме из сивите като в боен кораб коридори, директорът продължаваше да обяснява:

— Съществуват новопоявили се вируси, които въздействат върху животните или хората, или пък върху двете. Ние, хората и висшите животински видове, нямаме имунна защита за много от тези смъртоносни болести. Сегашните лекарства за животни не са много ефикасни и затова ключът към предотвратяването на бъдеща глобална катастрофа са противовирусните ваксини. А ключът към новите ваксини е генното инженерство.

— Каква катастрофа? — попита Макс.

Доктор Цолнър продължаваше да върви и да говори прекалено оживено — поне според мене, като се имаше предвид темата.

— Е, по отношение на болестите по животните например, шапната епидемия би могла да унищожи голяма част от добитъка в страната и да съсипе поминъка на милиони хора.

Стойността на другите храни навярно ще се увеличи четирикратно. Шапният вирус е може би най-заразният и жизнеспособен, поради което специалистите по биологични оръжия винаги са си падали по него. Тези господа ще са щастливи, ако успеят чрез генно инженерство да получат шапен вирус, който да заразява хора. Но още по-лошо е, струва ми се, че някои от тези вируси могат самостоятелно да мутират и да стават опасни за човека.

Никой нямаше забележки или въпроси. Продължихме да надничаме в други лаборатории и Цолнър винаги казваше по няколко насърчителни думи на бледите интелектуалци в бели дрехи, трудещи се в условия, които ме изнервяха дори само като ги гледах. Питаше ги например: „Какво научихме днес? Открихме ли нещо ново?“ И така нататък. Очевидно учените го обичаха или поне го търпяха.

Завихме по други безкрайни коридори. Цолнър продължаваше лекцията си:

— През 1983-та например в Ланкастър, Пенсилвания, избухна епидемия на изключително заразен и смъртоносен грип. Загинаха седемнайсет милиона. Пилета, искам да кажа. Домашни птици. Но разбирате какво имам предвид.

Последната голяма епидемия на смъртоносен човешки грип в света е била през 1918-а. Загинали са двайсетина милиона души, от които петстотин хиляди в Съединените щати. На основата на сегашното ни население, еквивалентният брой на жертвите днес би бил приблизително един и половина милиона души. Можете ли да си го представите? А вирусът от 1918-а не е бил особено жизнеспособен и разбира се, пътуването е било много по-бавно и не толкова често. Днес магистралите и самолетните линии могат да разпространят заразен вирус из целия свят за дни. Хубавото при най-смъртоносните вируси като еболата е, че убиват невероятно бързо и нямат достатъчно време да напуснат африканските села преди всички в тях да са мъртви.

— Има ли ферибот в един часа? — попитах аз.

Доктор Цолнър се засмя.

— Малко сте изнервени, нали? Тук няма от какво да се страхувате. Много сме предпазливи. В тази сграда се отнасяме към малките организми с изключително уважение.

— Това ми звучи като: „Моето куче не хапе“.

Доктор Цолнър не ми обърна внимание и продължи:

— Задачата на министерството на земеделието на Съединените щати е да предотврати разпространението на болести по животните от чужбина. Ние сме животинският еквивалент на центровете за контрол на болестите в Атланта. Както можете да си представите, работим в тясно сътрудничество с тях заради тези взаимно предаващи се болести — от животните на човека и обратно. Имаме огромен карантинен комплекс в Нюбърг, щата Ню Йорк, в който трябва да прекарат определен карантинен период всички влезли в тази страна животни. Нали разбирате, всеки ден пристига цял Ноев ковчег с животни — чуждестранни расови коне, животни за циркове и зоологически градини, за разплод, екзотични животни за пазара като например щрауси и лами, екзотични домашни любимци като виетнамските прасета и всевъзможни птици от джунглата… Два и половина милиона ежегодно. Трябва да ви кажа, че внасянето на всички тези животни в страната ни докарва много работа и главоболия. Въпрос е единствено на време… Можете да екстраполирате данните от животинското царство за човешкото население.

Аз определено можех.

Той помълча малко, после продължи:

— Някога плъмайландските топове са пазили бреговете на тази страна, сега същото прави лабораторията.

Доста поетично за учен, помислих си, после си спомних същия цитат от един от материалите, които ми даде Дона.

Цолнър обичаше да приказва, а моята работа бе да слушам, така че всичко си беше на мястото.

Влязохме в помещение, което според Цолнър бе лаборатория за рентгенова кристалография. Нямах намерение да споря с него. Над един микроскоп се беше навела жена и директорът ни я представи като доктор Чен, колега и добра приятелка на Том и Джуди. Доктор Чен бе трийсетинагодишна и много привлекателна, с дълга гъста черна коса, завързана отзад на някаква плитка, подходяща за работата с микроскоп през деня, предполагам, и кой знае за какво нощем, когато я разплиташе. Дръж се прилично, Кори. Тя е учен и е много по-умна от теб.

Доктор Чен ни поздрави. Изглеждаше много сериозна, но навярно просто беше разстроена от смъртта на приятелите си.

Бет за пореден път се погрижи да стане ясно, че съм бил приятел на семейство Гордън и ако не за друго, поне заради това заслужавам своя един долар седмично. Искам да кажа, че хората не обичат разни ченгета да им досаждат с въпроси, но ако едно от ченгетата е общ приятел на покойните, то става малко по-особено. Така или иначе, всички се съгласихме, че смъртта на семейство Гордън е трагедия, и се разговорихме за тях.

После разговорът се насочи към работата на доктор Чен. Тя ни обясни с лаишки термини, така че почти я разбрах.

— В състояние съм да снимам на рентген вирусни кристали и после мога да картирам молекулярната им структура. Щом постигнем това, можем да се опитаме да изменим вируса, за да го направим негоден да причинява болест, но така, че ако инжектираме този видоизменен вирус на животно, то да може да произведе антитела, които, надяваме се, ще атакуват естествения заразен вариант на вируса.

— И семейство Гордън ли работеха върху това? — попита Бет.

— Да.

— Върху какво конкретно работеха? Върху какъв вирус?

Доктор Чен погледна доктор Цолнър. Не ми е приятно, когато свидетелите се държат така. Искам да кажа, че просто си личи, че си прехвърлят топката. Директорът сигурно й даде някакъв знак, защото доктор Чен директно отговори:

— Ебола.

Всички мълчаха и доктор Цолнър поясни:

— Маймунска ебола, разбира се. Щях да ви го кажа по-рано, но си помислих, че ще искате да ви го обясни по-подробно някой от колегите на семейство Гордън. Кимна на доктор Чен и тя продължи:

— Те се опитваха генетично да изменят вируса на маймунска ебола така, че да не причинява болест, а да предизвика в животното имунна реакция. Има много разновидности на вируса на ебола и ние дори не сме сигурни кои от тях могат да преминават междувидовата бариера…

— Искате да кажете — прекъсна я Макс, — да заразяват хора ли?

— Да, да заразяват хора. Но това е важна първа стъпка към разработването на ваксина за човешка ебола.

— По традиция тук обикновено работим с животни, които бихте нарекли селскостопански — каза доктор Цолнър.

— През годините обаче някои държавни институции финансираха и други проучвания.

— Като например разработките на биологични оръжия от военните ли? — попитах аз.

Директорът не отговори директно.

— Този остров представлява уникална изолирана екосистема, но се намира в близост до големи транспортни и комуникационни центрове, а също до големите университети и високообразовани учени. Освен това нашата лаборатория е оборудвана с най-модерна техника. Затова, освен с военните, ние работим с други институции, американски и от чужбина, винаги, когато се появи нещо много необичайно или потенциално… опасно за хората. Като еболата.

— С други думи — казах аз, — в известен смисъл вие тук давате помещения под наем.

— Лабораторията е голяма — отвърна той.

— Семейство Гордън за министерството на земеделието ли работеха? — продължих атаката си аз.

— Нямам право да ви кажа.

— Откъде пристигаха чековете за заплатата им?

— Всички чекове са от министерството на земеделието на САЩ.

— Но не всички учени, които получават заплатата си от там, са служители на това министерство. Така ли е?

— Нямам намерение да влизам в семантичен дуел с вас, господин Кори. — Той погледна доктор Чен. — Продължете, моля.

— В тази работа има толкова много отделни задачи и стъпки — каза тя, — че само ръководителят на проекта може да я види в цялост. Ръководителят беше Том, Джуди бе заместник-ръководител. И двамата бяха отлични учени. Сега вече разбирам какво са правили — искаха изпълнение на тестове по процедури, които са били само за заблуда, и понякога казваха, че са стигнали до задънена улица по проекта. Те следяха отблизо действителните клинични тестове върху маймуните, а хората, които се занимаваха с животните, не получаваха цялата информация. Том и Джуди бяха единствените, които имаха достъп до нея. — Доктор Чен се замисли за миг, после продължи:

— Не вярвам да са замислили измамата още от самото начало… Предполагам, че когато са разбрали колко са близо до получаването на ефикасна ваксина за маймунска ебола, те са осъзнали възможността да прехвърлят методиката в частна лаборатория, в която следващата им логична стъпка е щяла да е ваксината за хора. Може да са смятали, че това е в интерес на човечеството. Навярно са си мислели, че могат да разработят тази ваксина по-бързо и ефикасно извън този център, който — подобно на повечето държавни институции е склонен към бюрократични протакания.

— Нека се върнем на възможността мотивът им да е бил лична изгода, доктор Чен — каза Макс. — Интересите на човечеството нещо не ми се струват достатъчни.

Тя сви рамене.

Бет посочи микроскопа и попита:

— Може ли да погледна?

— Това са мъртви вируси на ебола, разбира се — поясни доктор Чен. — Живата ебола се съхранява само в зона пет. Но мога да ви покажа живите вируси на видеозапис, при това съвсем безопасно.

Тя включи телевизионния монитор и натисна бутона на видеото. Екранът изсветля и показа четири почти съвсем прозрачни кристала, оцветени във възрозов нюанс. Кристалите бяха триизмерни и ми напомняха за призма. Дори да бяха живи, се преструваха на умрели.

— Както споменах, задачата ми е да картирам молекулярната им структура — каза доктор Чен, — така че генните инженери да могат да отрежат и пришият едно или друго парче. После промененият вирус се размножава и инжектира на маймуна. Животното може да реагира по три начина — да се зарази от ебола и да умре, да не се зарази, но и да не произведе антитела, и последно, да не се зарази и да произведе антитела. Тъкмо това е реакцията, към която се стремим. Това означава, че имаме ваксина. Но не непременно безопасна или ефикасна ваксина. Маймуната може да развие ебола по-късно или, както се случва по-често, когато я инжектираме с естествен вирус на ебола, антителата да не са достатъчно силни, за да преодолеят болестта.

Имунната реакция е прекалено слаба. Или пък не действа срещу всички видове вируси. Тази работа носи много разочарования. Вирусите са изключително прости и в молекулярно, и в генетично отношение, но представляват много по-голямо предизвикателство от бактериите с това, че лесно мутират, трудно могат да бъдат разбрани и унищожени. Всъщност въпросът е наистина ли тези кристали са живи в този смисъл, в който ние възприемаме живота. Погледнете ги. Приличат на парченца лед.

Всички погледнахме към кристалите на екрана. Приличаха на нещо, което е паднало от полилея. Трудно можеше да се повярва, че тези приятелчета и техните братовчеди и братчета бяха донесли толкова много нещастие и смърт на човека, да не споменаваме за животните. Има нещо страшно в организъм, който изглежда мъртъв, но при попадането си в живи клетки се съживява и се размножава толкова бързо, че е в състояние за четирийсет и осем часа да убие здрав деветдесеткилограмов мъж. Какво си мислеше Господ?

Доктор Чен изключи монитора.

Бет я попита за поведението на семейство Гордън предишната сутрин и тя отговори, че двамата изглеждали малко напрегнати.

— Смятате ли, че вчера са взели нещо оттук? — директно поставих въпроса аз.

Доктор Чен се замисли за миг, после отвърна:

— Не зная.

— Трудно ли е да се изнесе нещо оттук? — попита Бет. — Как бихте го направили самата вие?

— Ами… бих могла да взема която и да било епруветка оттук или даже от друга лаборатория и да я скрия в дамската тоалетна. Никой няма да забележи липсата на една епруветка, особено ако не е регистрирана в дневниците.

После влизам в помещението с душовете, хвърлям лабораторните си дрехи в коша, взимам душ и отивам при шкафчето си. В този момент мога да извадя епруветката и да я прибера в ръчната си чантичка. Обличам се, минавам през фоайето, взимам микробуса до ферибота и се прибирам вкъщи. Никой не ви наблюдава, докато взимате душ. Там няма камери. Ще се убедите, когато си тръгвате.

— Ами по-големи предмети? — попитах аз. — Прекалено големи, за да… е, прекалено големи.

— Стига да сте в състояние да ги скриете под лабораторните си дрехи, можете да ги отнесете до душа. Това е мястото, на което трябва да проявите ловкост. Например, ако аз отнеса секвентивен гел там, бих могла да го скрия в хавлията си.

— Бихте могли също да го скриете в кошчето с лабораторните си дрехи — отбеляза Бет.

— Не, няма начин. Дрехите са замърсени. Всъщност, след като използвате хавлията, тя също трябва да бъде поставена в отделно кошче. Тъкмо там е мястото онзи, който ви наблюдава, да види дали носите нещо. Но ако вземете душ по необичайно време, едва ли има опасност да ви видят.

Опитах се да си представя как Том и Джуди изнасят Бог знае какво от тази сграда вчера сутринта, когато при душовете няма никой друг.

— Ако приемем, че всичко тук в някаква степен е заразено, защо ще поставяте епруветката там, където казахте? — попитах доктор Чен.

— Първо ще вземете някои основни предпазни мерки, разбира се — отвърна тя.

— Ще си измиете ръцете със специален сапун, можете да поставите епруветката в кондом, — а за по-големи предмети да използвате стерилни ръкавици или латексов чаршаф. Трябва да внимавате, но не и да изпадате в параноя.

— Компютърната информация — продължи доктор Чен, — може да се прати по електронен път от лабораторията в зоната с административните офиси. Така че не е необходимо да се крадат дискети. Що се отнася до ръкописни или машинописни бележки, графики, схеми и така нататък, разпространена практика е да пращаме по факса всички тези неща в собствения си кабинет. Както сами можете да видите, навсякъде тук има факсови апарати и същото се отнася за всеки офис извън лабораториите. Това е единственият начин за изнасяне на бележки. Преди години трябваше да използваме специална хартия, да я изплакваме в обеззаразяваща течност, да я оставяме да изсъхне и да си я взимаме чак на следващия ден. А сега, когато се върнете в кабинета си, бележките ви очакват на бюрото.

Удивително. Можех да се обзаложа, че приятелчетата, които са изобретили факса, изобщо не са си помисляли за това. Направо си представям рекламата по телевизията — „Лабораторни бележки“, покрити с микроби ли? Пратете ги по факса в кабинета си. Вие трябва да вземете душ, но не и те. Или нещо такова.

— Смятате ли, че семейство Гордън са изнесли оттук нещо опасно за живи същества? — попита Бет.

— О, не. Не, не. Каквото и да са взели — ако изобщо са взели нещо, — то не е било патогенно. Било е терапевтично, полезно, противоотровно, както и да го наречем. Било е нещо добро. Бих си заложила живота за това.

— Животът на всички ни е заложен за това — отвърна Бет.

Оставихме доктор Чен и продължихме обиколката си. Докато вървяхме, доктор Цолнър отбеляза:

— Както вече казах и както очевидно се съгласи доктор Чен, ако семейство Гордън са откраднали нещо, то е било генетично изменена вирусна ваксина. Най-вероятно ваксина за ебола, тъй като това беше основната насока на работата им.

Очевидно всички бяха съгласни с това. Моето собствено мнение бе, че доктор Чен отговаряше малко прекалено бързо и точно и че не е познавала Том и Джуди, както излизаше от думите на Цолнър.

Докато крачехме из лабиринта от коридори, директорът продължаваше да обяснява.

— Сред вирусните болести, които изследваме, са злокачественият катар и конгоанската кримска треска. Занимаваме се също с различни пневмонии и рикетсии, като например широка гама от бактериални и паразитни болести.

— Докторе, по биология имах тройка и затова не съм много наясно с нещата. Но нека ви задам следния въпрос:

— За да изследвате всички тези неща, трябва да произвеждате голямо количество от тях, нали така?

— Да, но мога да ви уверя, че не сме в състояние да произвеждаме такива количества от който и да било микроорганизъм, че да са достатъчни за биологично оръжие, ако имате предвид това.

— Имам предвид случайни терористични актове. Произвеждате ли достатъчно микроби за това?

Той сви рамене.

— Навярно.

— Повторете го пак, докторе.

— Ами да — достатъчно за терористичен акт.

— Вярно ли е — продължих атаката си аз, — че чаша, пълна с антракс, разпръсната във въздуха около Манхатън Айланд, е в състояние да унищожи двеста хиляди души?

Той се замисли за миг, после отвърна:

— Възможно е. Кой знае? Зависи от вятъра. Ако е лято.

И ако е време за обяд.

— Ами ако е утре в някой от пиковите часове?

— Ами… двеста хиляди. Триста хиляди. Милион. Няма значение, защото никой не знае и никой няма чаша, пълна с антракс. Мога да ви уверя в това. Тези неща се водят на строг отчет.

— Това е добре. Но за други неща отчетността ви не е толкова строга, нали?

— Както вече ви казах, ако нещо липсва, то е противовирусна ваксина. Върху това работеха семейство Гордън. Ще видите. Утре ще се събудите жив. И вдругиден, и по-вдругиден. Но след шест-седем месеца някоя фармацевтична фирма или чужда държава ще съобщи за създаването на ваксина за ебола и Световната здравна организация ще купи за начало двеста милиона дози, а когато разберете кой най-много се е обогатил от ваксината, ще откриете вашия убиец.

Няколко секунди никой не каза нищо, после Макс заяви:

— Назначаваме ви на работа при нас, докторе.

Всички се усмихнаха. Всъщност на всички ни се искаше да повярваме, дори наистина вярвахме и изпитвахме такова облекчение, че бяхме на седмото небе, зашеметени от добрата новина, развълнувани, че няма да се събудим с посинял език или нещо подобно, и вече никой не мислеше конкретно за случая като преди. Освен мен.

Така или иначе, Цолнър продължаваше да ни показва различни стаи и да говори за диагнози, получаване на реагенти, проучване на едноклетъчни антитела, генно инженерство, вируси, разпространявани от кърлежи, разработване на ваксини и така нататък. Направо ми се завиваше свят.

Човек трябва да е доста странен, за да се занимава с това, помислих си, а семейство Гордън, които смятах за нормални хора, трябва да са били възприемани от колегите си като малко прекалено показни — така поне ги бе описал Цолнър. Споменах му това и той отвърна:

— Да, моите учени тук са прекалено интровертни… като повечето учени. Знаете ли каква е разликата между интровертния и екстровертния биолог?

— Не.

— Когато разговаря с вас, екстровертният биолог гледа към обувките ви. — Директорът весело се засмя и дори аз се подсмихнах, макар че не обичам някой да ме превъзхожда в тази област. Но това си беше неговата лаборатория.

Така или иначе, все пак видяхме различните места, където се работеше по проекта на семейство Гордън, видяхме и собственото им работно място.

В малката лаборатория на Том и Джуди доктор Цолнър каза:

— Като ръководители на проекта, те главно контролираха работата, но тук извършваха и свои собствени изследвания.

— Никой друг ли не е работил в тази лаборатория? — попита Бет.

— Е, имаха асистенти. Но тази лаборатория беше само на семейство Гордън. Мога да ви уверя, че тази сутрин прекарах цял час тук в търсене на нещо нередно, но те не биха оставили улики.

Кимнах.

Всъщност преди можеше и да е имало някакви улики, но ако вчерашният ден е бил кулминацията в тайната работа на Том и Джуди, преди да си тръгнат те бяха унищожили всички следи. Но това предполагаше, че вярвам на глупостите за ваксината за ебола, а аз не бях сигурен, че съм се оставил да ме убедят.

— Не е трябвало да влизате на работното място на жертви на убийство, нито пък да докосвате каквото и да било — каза Бет.

Цолнър сви рамене, както и трябваше да се очаква при тези обстоятелства.

— Ами откъде да зная? Вие запозната ли сте с моята работа?

— Просто исках да знаете… — започна Бет.

— За следващия път ли? Добре, следващия път, когато убият двама от най-добрите ми учени, няма да влизам в тяхната лаборатория.

Бет Пенроуз бе достатъчно интелигентна, за да пропусне забележката покрай ушите си.

Очевидно не се справяше много добре с уникалните обстоятелства на този случай. Но трябваше да й призная, че поне се опитва. Ако беше от екипажа на „Титаник“, щеше да накара всички да се разпишат за спасителните жилетки.

Огледахме цялата лаборатория, но не открихме никакви бележници, мензури с надпис „Еврика“, тайни записки върху черна дъска, трупове в килера — всъщност тук нямаше абсолютно нищо, което обикновеният лаик да е в състояние да разбере. Дори да бе имало нещо интересно или уличаващо, то вече беше изчезнало благодарение на семейство Гордън, Цолнър или даже на Наш и Фостър, ако по време на предишното си идване тази сутрин бяха стигнали чак дотук.

Така че просто стоях и се опитвах да общувам с духовете, които навярно все още обитаваха това помещение — „Джуди, Том… дайте ми някакъв знак“.

Затворих очи и зачаках. Фанели твърди, че мъртвите му говорели. Че му съобщавали убийците си, но винаги приказвали на полски, испански или понякога на гръцки, така че не можел да ги разбере. Мисля, че ме поднася. Той е по-луд от мен.

За съжаление в лабораторията на семейство Гордън нямаше нищо и ние продължихме нататък.

Разговаряхме с десетина учени, които бяха работили с или под ръководството на жертвите. Бе очевидно, че всички са обичали Том и Джуди, Том и Джуди са били блестящи, Том и Джуди не биха убили и муха, освен ако не е в интерес на науката и за благото на човека и животните, макар да били обичани и уважавани, семейство Гордън били различни; макар и педантично честни в личните си дела, семейство Гордън навярно биха прекарали държавата и биха откраднали ваксина, струваща теглото си в злато, както се изрази някой. Дойде ми наум, че всички четат от един и същ сценарий.

Продължихме обиколката си и се качихме на втория етаж. Болният ми крак се провлачваше и болният ми бял дроб хриптеше толкова силно, че навярно всички го чуваха.

— Мислех си, че няма да е толкова уморително — казах на Макс.

Началникът ме погледна и се насили да се усмихне.

— Понякога получавам клаустрофобия — тихо ми отвърна той.

— И аз.

Всъщност не го измъчваше клаустрофобия. Също като повечето смели и действени мъже, включително и самия мен, Макс не обичаше опасността, срещу която не може да извади пистолет.

Доктор Цолнър продължаваше да обяснява за различните програми, по които се работело тук, за гостуващи учени, студенти и ветеринари, които идвали от целия свят да се учат и да преподават в центъра. Говореше също за съвместни международни програми, осъществявани в Израел, Кения, Мексико, Канада и Англия.

— Всъщност — каза той — преди около година семейство Гордън ходиха в Англия.

В лабораторията „Питбрайт“, на юг от Лондон. Тя е подобна на нашата.

— Имате ли посетители от химическите подразделения на армията? — попитах.

Доктор Цолнър ме погледна и отбеляза:

— Както вече казах, вие винаги задавате подходящи въпроси. Радвам се, че ме слушате внимателно.

— Очаквам отговор на въпроса си.

— Отговорът е, че това не е ваша работа, господин Кори.

— Моя е, докторе. Щом подозираме, че семейство Гордън са откраднали микроорганизми, които могат да се използват като биологично оръжие, и че това е причината за убийството им, трябва да знаем дали тук има такива организми. С други думи, в сградата има ли специалисти по биологични оръжия? Работят ли тук? Извършват ли експерименти?

Доктор Цолнър погледна към господата Фостър и Наш, после отвърна:

— Ще ви излъжа, ако ви кажа, че тук не идва никой от химическите подразделения на армията. Те проявяват изключителен интерес към ваксини и противоотрови за биологично опасни вещества… Правителството на Съединените щати не проучва, не разработва и не произвежда нападателни биологични оръжия. Но би било национално самоубийство да не проучва отбранителни средства. Защото някой ден, когато вашият престъпник с чашата с антракс се приближи с кануто си до Манхатън Айланд, ние трябва да сме готови да защитим населението. Давам ви уверението си, че семейство Гордън нямаха нищо общо с когото и да е от армията, че не работеха в тази област и нямаха достъп до нищо толкова опасно…

— Освен до ебола.

— Вие наистина внимавате. Собствените ми хора би трябвало да взимат пример от вас. Но защо да си правим труда да разработваме оръжие от ебола? Нали имаме антракса. Опитите за усъвършенстване на антракса са като тези за усъвършенстване на барута. Антраксът лесно се размножава, лесно се отглежда, бързо се разпространява по въздух, убива достатъчно бавно, че заразените да го разпространят, и осакатява също толкова хора, колкото и унищожава, изобщо тотално съсипва вражеската система за здравеопазване. Но официално ние нямаме антраксови бомби или артилерийски снаряди. Въпросът е, че ако семейство Гордън са се опитвали да разработят биологично оръжие, което да продадат на чужда сила, те не биха си правили труда да използват ебола. Бяха прекалено умни. Затова можете да оставите тези си подозрения.

— Сега се чувствам много по-добре. Между другото, те кога са ходили в Англия?

— Чакайте да помисля… През май миналата година. Спомням си колко им завиждах, че отиват в Англия през май. Защо питате?

— Докторе, учените знаят ли защо задават всичките си въпроси?

— Не всичките.

— Предполагам, че разноските по пътуването им е поела държавата, нали?

— Разбира се. Това беше служебна командировка. — Той се замисли за миг. — Всъщност те прекараха една седмица в Лондон на собствени разноски. Да, спомням си.

Кимнах. Аз пък си спомнях, че през май или юни миналата година Том и Джуди бяха изплащали необичайно големи суми от кредитните си карти. Чудех се къде ли са прекарали тази седмица. Не в лондонски хотел, освен ако не бяха скрили сметката. Не си спомнях и да са теглили някакви големи суми в брой. Нещо, върху което трябваше да се замисля.

Проблемът със задаването на наистина сериозни въпроси пред Фостър и Наш бе, че те чуваха отговорите. А даже да не знаеха откъде идват въпросите, бяха достатъчно умни, за да разберат — обратно на онова, което казах на Цолнър — че повечето въпроси имат цел.

Вървяхме по много дълъг коридор и всички мълчахме. После директорът попита:

— Чувате ли? — Той замръзна на място и прилепи ръка до ухото си.

— Чувате ли?

Всички спряхме и се заслушахме. Накрая Фостър попита:

— Кое?

— Тътена. Това е…

Наш коленичи и постави длани на пода.

— Земетресение ли?

— Не — отвърна Цолнър, — това е стомахът ми. Гладен съм. — Той се засмя и се плесна по шкембето.

— Успокойте се — каза той с немския си акцент, който правеше думите му още по-смешни. Всички се усмихнаха. Освен Наш, който сковано се изправи и изтупа ръцете си.

Цолнър се приближи до една яркочервена врата, върху която имаше шест стандартни предупреждения: „биологична опасност“, „радиация“, „химически отпадъци“, „високо напрежение“, „отрова“ и накрая, „необработени човешки отпадъци“. Отвори вратата и съобщи:

— Столовата.

В обикновеното бетонно помещение имаше десетина празни маси, мивка, хладилник, микровълнова фурна, информационни табла, покрити с бележки и съобщения, и кафеварка, но нямаше автомати за напитки и закуски, тъй като очевидно никой не искаше да идва тук и да ги обслужва. Върху друга маса имаше факс, меню за деня, хартия и молив. Директорът каза:

— Обедът е от мен. — И си написа голяма поръчка, включваща супата за деня, която бе от говеждо.

Даже не исках да мисля откъде идва месото. За първи път, откакто ме изписаха от болницата, си поръчах за десерт плодово желе и за първи път през живота си пропуснах месните ястия. Никой не изглеждаше особено гладен и всички си поръчаха салата.

Доктор Цолнър прати по факса поръчката и съобщи:

— Обедът тук не започва преди един часа, но ще изпълнят поръчката бързо, защото я пратих аз.

Предложи ни да си измием ръцете и всички го направихме — със странен кафяв течен сапун, който миришеше на йод.

Всички си взехме кафе и седнахме. Появиха се и неколцина други хора, които си взимаха кафе, вадеха разни неща от хладилника или пращаха по факса поръчките си. Погледнах си часовника да видя колко е часът и видях само празната си китка.

— Ако бяхте влезли с часовника си — каза Цолнър, — щеше да ми се наложи да го обеззаразя и да го оставя под десетдневна карантина.

— Часовникът ми не би оцелял след обеззаразяване. — Погледнах часовника на стената. Беше един без пет.

Няколко минути разговаряхме на различни теми. Вратата се отвори и влезе мъж в бели лабораторни дрехи. Буташе количка от неръждаема стомана. Най-обикновена количка за сервиране, само дето бе покрита с найлон.

Доктор Цолнър свали найлона и го изхвърли, после като съвършен домакин — раздаде поръчките ни и освободи мъжа с количката.

— През душа ли трябва да мине сега този човек? — попита Макс.

— О, да. Количката първо се оставя в помещението за обеззаразяване и се взима по-късно.

— Възможно ли е тази количка да се използва за тайно изнасяне на големи предмети оттук? — попитах аз.

Доктор Цолнър — подреждаше обилния си обед пред себе си с опита на истински лакомник — вдигна поглед от любимото си занимание и отвърна:

— Всъщност да. Тази количка е единственото нещо, което редовно циркулира между административната и лабораторната зона. Но ако ще я използвате за тайни цели, трябва да включите още двама души. Човека, който я вкарва и изкарва, и онзи, който я мие и я връща в кухнята. Много сте умен, господин Кори.

— Разсъждавам като престъпник.

Той се засмя и загреба в говеждата си супа. Пфу.

Докато поглъщах желето си, наблюдавах директора. Харесваше ми. Беше забавен, добродушен, гостоприемен и интелигентен. Лъжеше като циганин, разбира се, но други го бяха накарали да го прави. Навярно двамата клоуни, които седяха срещу него, а и Бог знае кой друг от Вашингтон цяла сутрин го бе инструктирал по телефона, докато ние скитахме из руините и разглеждахме брошури за чумата по едрия рогат добитък. Доктор Цолнър беше инструктирал доктор Чен, която се държеше малко прекалено съвършено. Искам да кажа, че от всички хора, които бихме могли да разпитаме, директорът ни заведе при доктор Чен, чиято работа, изглежда, беше съвсем далечно свързана с проучванията на семейство Гордън. И ни я представи като тяхна добра приятелка, но това не бе така — никога не бях чувал да споменават името й. И после другите учени, с които за кратко бяхме разговаряли, преди Цолнър да ни подкара по-нататък — те четяха същите реплики като Чен.

— Не вярвам в тази история с ваксината за ебола — казах на Цолнър. — Зная какво криете.

Челюстта му замръзна и той ме изгледа втренчено.

— Извънземните от Розуел, нали, докторе? — продължих аз. — Семейство Гордън са се готвели да изплюят камъчето за извънземните от Розуел.

В столовата бе настанала пълна тишина. Гледаха ни. Усмихнах се.

— Това зелено желе е от мозъци на извънземни, нали? В момента изяждам уликите.

Всички се усмихнаха. Цолнър се засмя толкова силно, че едва не се задави. Божичко, колко съм забавен. Двамата с директора можем да направим страхотен дует — Кори и Цолнър.

Известно време кротко си приказвахме. Огледах спътниците си. Когато споменах, че не вярвам във версията с ваксината за ебола, Джордж Фостър беше придобил малко паникьосано изражение, но сега изглеждаше нормално и гълташе салата от люцерна. Тед Наш бе приел заявлението ми с по-малко паника и повече кръвожадност. Искам да кажа, че каквото и да ставаше тук, сега не беше нито времето, нито мястото да го наричам лъжец. Срещнах погледа на Бет и както обикновено не бих могъл да кажа дали я забавлявам, или дразня. Пътят към сърцето на жената минава през чувството й за хумор. Жените харесват мъжете, които могат да ги карат да се смеят. Така поне смятам.

Погледнах Макс, който, изглежда, не изпитваше кой знае каква клаустрофобия в тази почти нормална стая. Бодеше салатата си от боб, която не би трябвало да се включва в менюто в затворено пространство като това.

Довършихме храната си, после разговорът се върна към вероятната открадната ваксина.

— Някой спомена, че тази ваксина би струвала теглото си в злато и това ми припомня за нещо — каза доктор Цолнър. — Няколко от ваксините, които изследваха Гордънови, имаха златист цвят и веднъж те ги нарекоха „течно злато“. Стори ми се странно, навярно защото тук никога не говорим за пари или печалба…

— Разбира се, че не — прекъснах го аз. — Вие сте държавна институция. Парите не са ваши и никога не трябва да имате печалба.

— Същото е и във вашата работа, нали? — усмихна се той.

— Абсолютно същото. Във всеки случай, сега смятаме, че семейство Гордън са се опомнили и тъй като вече не са били доволни да работят в полза на науката с държавна заплата, са открили капитализма и са се устремили към златото.

— Точно така. Вие разговаряхте с колегите им, видяхте с какво се занимават и можете да направите едно-единствено заключение. Все още ли се съмнявате?

— Не се съмнявам — излъгах. Разбира се, че се съмнявах — аз съм от Ню Йорк и съм ченге. Но не исках да разстройвам доктор Цолнър, господин Фостър или господин Наш, затова казах:

— Просто се опитвам да проверя дали фактите си пасват. Така, както го виждам, или убийците на семейство Гордън не са имали нищо общо с работата им тук и ние сме тръгнали по лъжлива следа, или, ако убийците им са свързани с тяхната работа, най-вероятно става дума за кражба на противовирусна ваксина за милиони долари. Течно злато. И очевидно семейство Гордън са били измамени или те са се опитали да измамят партньора си и са били убити.

Отново изпитах усещането, че ми се губи нещо.

Господи. Ето го пак. Какво?… Беше някъде тук. Не можех да го видя, но чувах ехото му и можех да усетя присъствието му, но какво бе то?

— Господин Кори?

— А?

Блестящите сини очи на доктор Цолнър ме преценяваха иззад телените рамки на очилата.

— За какво толкова сте се замислили?

— Хм, да. Щом аз трябваше да си оставя часовника, защо вие не си свалихте очилата?

— Това е единственото изключение. На излизане очилата ми минават през специална обеззаразителна баня. Това навежда ли ви на някоя нова теория?

— За гелови плаки, замаскирани като очила.

Той поклати глава.

— Идиотска мисъл. Според мен геловите плаки са били изнесени с количката за храна.

— Точно така.

Доктор Цолнър погледна към часовника на стената и каза:

— Ще продължим ли?

Всички се изправихме и изхвърлихме пластмасовите и картонени съдове в червено кошче за боклук с червен найлонов чувал.

Когато излязохме в коридора, директорът съобщи:

— Сега ще влезем в зона три. Рискът от заразяване в нея е по-голям, разбира се, така че ако някой не иска да влезе, ще помоля да го придружат до душа.

Очевидно всички горяха от нетърпение да потънат още по-надълбоко в адските недра. Е, навярно преувеличавам. Влязохме през червена врата с надпис „Зона три“. Тук, обясни ни Цолнър, неговите учени работели с живи патогени — паразити, вируси, бактерии, плесени и други гадости — и ни показа лаборатория, в която на столче пред някакъв отвор в стената седеше жена. Носеше маска и бе с латексови ръкавици. На лицето й имаше пластмасов предпазител, нещо като прозрачния капак над витрината със салатите в заведение, но тя не си взимаше от зелевата салата.

— Въздухът в отвора, където са патогените, се всмуква навън, така че почти няма риск нещо да влезе в стаята — каза Цолнър.

— Защо тя е с маска, а ние не? — попита Макс.

— Добър въпрос — съгласих се аз.

— Тя е много по-близо до патогените — отвърна директорът. — Ако искате да се приближите и да погледнете, вие също ще си сложите маски.

— Пас — казах аз.

— Пас — присъединиха се и останалите.

Доктор Цолнър се приближи до жената и тихо размени с нея няколко думи. После се върна при нас.

— Тя работи върху вируса, който причинява болестта на синия език. — Той се замисли за миг, после прибави:

— Може би прекалено много се приближих. — Изплези езика си, който наистина бе яркосин, и се опита да го погледне. — Мили Боже… или пък е от боровинковия сладкиш, който ядох за десерт? — Той се засмя. Всички се засмяхме. Всъщност черният хумор започваше да се изтърква, даже за мен, а аз съм много търпелив към тъпи шеги.

Излязохме от стаята.

Тази част от сградата изглеждаше по-безлюдна от зона две и хората, които видях, не бяха толкова жизнерадостни.

— Тук няма какво толкова да се види — рече Цолнър, — но ако го кажа, господин Кори ще настоява да види всяко ъгълче и цепнатинка.

— О, доктор Цолнър — отвърнах, — дал ли съм ви повод да говорите за мен такива неща?

— Да.

— Добре тогава, да видим всяко ъгълче и цепнатинка.

Чух няколко изпъшквания, но директорът каза:

— Много добре, последвайте ме.

Прекарахме следващия половин час в оглеждане на ъгълчетата и цепнатинките и наистина, по-голямата част от зона три изглеждаше еднаква — стая след стая с мъже и жени, които гледаха през микроскопи, взимаха проби от слуз, кръв и тъкан на живи и мъртви животни и така нататък. Някои от тези хора наистина си носеха обеда със себе си и се хранеха, докато се занимаваха с такива отвратителни неща.

Разговаряхме с още десетина души, които бяха познавали или работили с Том и Джуди, и макар че придобихме по-ясна и пълна картина за тяхната работа, не научихме нещо ново за самите тях.

И все пак смятах, че това занимание е полезно — обичам да съм наясно със средата на жертвите и след време обикновено се сещам за някаква следа, по която да тръгна. Понякога от съвсем случайни разговори с приятели, членове на семейството и колеги изплува по някоя дума, която да доведе до решението. Понякога.

— Повечето от тези вируси и бактерии не са в състояние да прескачат междувидовата бариера — обясни Цолнър. — Можете да изпиете пълна епруветка с шапен вирус и само ще ви се разстрои стомахът, докато една крава ще умре от количество, което да се задържи на върха на топлийка.

— Защо?

— Защо ли? Защото генният строеж на вируса трябва да е в състояние… ами, да се слее с клетката, за да я зарази.

Човешките клетки не могат да са слеят с шапния вирус.

— Но има данни, че хора са се заразявали с болестта на лудата крава — възрази Бет.

— Всичко е възможно. Тъкмо затова трябва да сме внимателни. Все пак гадинките хапят.

Всъщност гадинките смучат кръв.

Влязохме в друга ярко осветена стая и Цолнър каза:

— Тук работим с паразити. Най-гадни са ларвите на мухите месарки. Разработихме хитър начин да се справяме с тях. Открихме, че мъжките и женските се сношават само веднъж в живота си, така че стерилизираме милиони мъжки с гама-лъчи и ги пускаме от самолет над Централна Америка. Когато мъжките се сношават с женските, резултат няма. Хитро, нали?

— Но задоволени ли са женските? — трябваше да попитам аз.

— Трябва да са — отвърна Цолнър. — Защото повече никога не се сношават.

— Има и друга гледна точка — подхвърли Бет.

Директорът се засмя.

— Да. Женската гледна точка.

С това разговорът приключи и всички се изредихме да гледаме ларвите на месарката под микроскоп. Отвратително.

Продължихме да обикаляме лаборатории и стаи, в които се отглеждаха и съхраняваха ужасни микроби и паразити. Минавахме през всевъзможни странни места, чиито цели и функции разбирах съвсем смътно.

Но нито за миг не преставах да мисля, че моите приятели Том и Джуди са вървели по тези коридори и всеки ден са влизали в тези стаи и лаборатории. И все пак изобщо не изглеждаха депримирани или притеснени от това. Поне аз не бях забелязал.

Накрая доктор Цолнър каза:

— Това е краят на зона три. Сега отново трябва да ви попитам дали искате да продължите нататък. Зона четири е най-опасната, всъщност по-опасна е даже от зона пет. В зона пет винаги сте в защитен костюм и с респиратор и всичко постоянно се обеззаразява. Но в зона четири можете да видите животинските кошари, болните и умиращите животни, а също така пещите и стаите за дисекция, ако желаете. Макар че тук работим само с животински болести, в околната среда може да има и други патогени. Това означава микроби във въздуха.

— Ще получим ли маски? — попита Макс.

— Ако желаете. — Директорът се огледа. — Добре. Последвайте ме.

Приближихме се до друга червена врата с надпис „Зона четири“ и със знака за биологична опасност. Някой шут беше нарисувал на вратата особено страшен череп с кръстосани кости — черепът бе пропукан и от цепнатината изпълзяваше змия, която се промушваше през една от очните му кухини. От ухилената му уста излизаше паяк.

— Смятам, че за това ужасно нещо е отговорен Том — каза Цолнър. — Семейство Гордън донесоха тук много лекомислие.

— Разбирам. — Докато не бяха убити.

Домакинът ни отвори червената врата и се оказахме в нещо като преддверие. В малкото помещение имаше метална количка с кашон латексови ръкавици и друг с хартиени маски за лице.

— За всеки, който иска — каза доктор Цолнър.

Все едно да беше заявил, че парашутите или спасителните жилетки се раздават по желание. Искам да кажа, че тези проклети неща или ти трябват, или не.

Директорът изясни предложението си.

— Не е задължително. После така или иначе ще вземем душ. Аз лично не си правя труда да нося ръкавици и маска. Пречат ми. Но вие може би ще се чувствате по-добре с тях.

Имах смътното усещане, че ни предизвиква, все едно че ни казва: „Аз винаги минавам напряко през гробището, но нямам нищо против, щом искате да минем по дългия път“. Идиот.

— Тук едва ли е по-мръсно, отколкото в банята ми — отбелязах аз.

— Най-вероятно е много по-чисто — усмихна се доктор Цолнър.

Очевидно никой не искаше да изглежда страхлив като вземе необходимите предпазни мерки. Ето как накрая ни пипват бацилите. Влязохме през втората червена врата и се оказахме в същия сив бетонен коридор като в останалите части на лабораторията. Разликата бе, че вратите бяха по-широки и всички бяха със секретни брави.

— Това са херметични врати — поясни директорът.

Забелязах, че на всички врати има малки прозорчета и че на стената до тях са закачени бележници.

Доктор Цолнър ни отведе до най-близката врата и каза:

— Всички тези стаи са кошари и имат прозорци за наблюдение. Онова, което видите, може да ви разстрои или да ви разбърка стомаха. Така че не е задължително да гледате. — Той прочете написаното на бележника, който висеше на бетонната стена, и съобщи: — Африканска конска треска… — Погледна през прозорчето и прибави:

— Този приятел не е зле. Само е малко апатичен. Погледнете го.

Всички се изредихме да погледнем красивия черен кон в напомнящата на затвор стая. Наистина, той изглеждаше добре, само дето от време на време с усилие се надигаше, сякаш имаше проблеми с дишането.

— Всички животни тук са заразени с вируси или бактерии — поясни Цолнър.

— И какво става с тях? Стават все по-зле и накрая спират да дишат, така ли?

— Точно така. Разболяват се и умират. Понякога обаче ги жертваме. Това означава, че ги убиваме преди болестта да достигне пълното си развитие. Мисля, че всички, които работят тук, обичат животните и тъкмо затова се занимават с такава дейност. Никой в тази лаборатория не иска да гледа страданията им, но ако някога сте виждали милиони глави добитък, заразени с шап, ще разберете защо е необходимо да пожертваме няколко десетки.

Тъжните помещения сякаш бяха безброй. Минавахме покрай върволица животни в различна степен на умиране. Една крава ни видя, със залитане се приближи до вратата и се загледа в нас.

— Тази е в лоша форма — съобщи доктор Цолнър. — Напреднал шап — виждате ли как ходи? Погледнете и мехурите по устата й. В тази фаза тя дори вече не може да се храни от болка. Слюнката й прилича на въже, толкова е гъста. Това е ужасна болест, стар враг на добитъка. Сведения за нея се откриват още в древните извори. Както казах, това заболяване е много заразно. Някога вятърът разпространил шапна епидемия от Франция през Кале в Англия. Това е един от най-малките откривани досега вируси, очевидно е в състояние продължително време да живее в сънно състояние.

Мисля, че всички вече бяхме умствено и физически заразени. С други думи, мозъците ни бяха вцепенени и едва-едва се влачехме. По-лошото обаче беше, че бяхме в отвратително настроение и ако имах душа, тя щеше да е в смут.

— Не зная за другите, но аз вече видях достатъчно — казах накрая.

Всички се присъединиха към мен.

Аз обаче имах една последна тъпа идея и попитах:

— Можем ли да видим с какво са работели семейство Гордън? Искам да кажа, маймунската ебола?

Той поклати глава.

— Това е в зона пет. — Замисли се за миг, после рече:

— Но мога да ви покажа свиня с африканска свинска чума — тя е много подобна на еболата.

Поведе ни по друг коридор и спря пред врата с номер „1130“. Погледна бележника на стената и каза:

— Това е една от последните фази… фазата на кръвоизливите… до сутринта ще умре… ако умре по-рано, ще я поставят в хладилна камера, на сутринта ще й направят дисекция и ще я изгорят. Това е много страшна болест, която почти е унищожила свинете в определени части на Африка. Ваксина още не е открита. Както казах, тя е много сходна с еболата… Вижте сами.

Пристъпих към вратата и погледнах. Подът на помещението бе боядисан в червено, което отначало ме изненада, но после разбрах. Почти по средата на стаята лежеше голяма неподвижна свиня и около устата, муцуната и дори ушите й имаше кръв. Въпреки червения под забелязах блестяща локва кръв до задните й части.

Зад мен директорът каза:

— Виждате, че има кръвоизлив, нали? Тази треска е ужасна. Органите стават на каша… Сега разбирате, защо еболата е толкова страшна.

По средата на пода забелязах, голям метален канал — кръвта се стичаше в него. Не можех да не се върна обратно на Западна 102-ра улица, когато животът ми се оттичаше в проклетата канализация и аз можех да го видя. Знаех как се чувства свинята, докато гледа собствената си кръв да изтича, докато чува свистенето в ушите си и пулсирането в гърдите от падането на кръвното налягане и опитите на сърцето да го компенсира, като бие все по-бързо — докато накрая разбираш, че ще спре.

Някъде в далечината чух гласа на Цолнър.

— Господин Кори? Господин Кори? Дръпнете се. Оставете и другите да погледнат. Господин Кори?