ГЛАВА VIII
ЗАПОЗНАВАНЕ С ЙАКОП ПООТ И БРАТОВЧЕД МУ
Ханс и Гретел чудесно се забавляваха на празника на свети Ииклас. Изгряла беше ясна луна, а майка им, макар да беше уверена, че не очаква баща им да се подобри, така се зарадва на предстоящото посещение на доктора, че се поддаде на горещите молби на децата да се попързалят един час, преди да си легнат.
Ханс беше много доволен от новите си кънки и в стремежа си да покаже на Гретел колко съвършен механизъм са те, изпълни много сложни фигури, при което малката госпожица пляскаше с ръце от уважение и възхищение. Те не бяха единствените деца на канала, макар че не обръщаха никакво внимание на събралите се групички.
Там бяха двамата ван Хол пови и Карл Схомъл и изпитваха бързината си до крайност. От четири опита три завършиха с победа на Петър ван Холп. Вследствие на това Карл, който и без друго не беше особено дружелюбен, напълно загуби доброто разположение на духа. Правеше му удоволствие да се присмива на младия Схимълпенинк, който беше по-малък от другите и кротко се навърташе край тях, без да се чувствува част от групата им. Междувременно обаче една нова мисъл завладя Карл — или по-скоро Карл завладя новата мисъл и атакува с нея приятелите си.
— Знаете ли какво, момчета, хайде да попречим на малките дрипльовци от къщата на идиота да участвуват в надбягването. Хилда сигурно се е побъркала. Катринка Флак и Рихи Корбес са вбесени от мисълта, че трябва да се състезават с момичето — аз самият не ги виня за това. Що се отнася до момчето, ако в нас проблясва поне искрица мъжественост, ще презрем дори самата мисъл, че …
— Без съмнение ще я презрем — намеси се Петър ван Холп, като преднамерено придаде обратно значение на думите на Карл. — Съмнявате ли се в това? Всеки, у когото проблясва поне искрица мъжественост, не би отказал участието на двама добри кънкьори само защото са бедни!
Карл рязко промени тона си:
— Почакай, господинчо! Ще ти бъда благодарен, ако спреш да говориш от чуждо име. Най-добре да не го правиш друг път.
Зарадван от вероятността да има сбиване, малкият Востънвалбърт Схимълпенинк избухна в смях — сигурен, че ако се стигне до размяна на удари, любимецът му Петър може да победи дузина момчета, избухливи като Карл.
Нещо в погледа на Петър накара Карл с удоволствие да се обърне срещу по-слабия оскърбител. Той промени тона си и към Востънвалбърт.
— Какво цвъртиш там, мишка такава! Дребна риба, маймуна с дълго име наместо опашка!
Като чуха това смело остроумие, половин дузина спрели се и пързалящи се наоколо нададоха одобрителен вик. Почувствувал, че почти се е справил с противниците си, Карл си възвърна отчасти доброто разположение на духа, но все пак благоразумно реши да отложи заговора срещу Ханс и Гретел за друг път, когато Петър няма да го има.
Точно тогава видяха, че се приближава приятелят му Иакоп Поот, Отначало чертите му не се различаваха, но тъй като той беше най-якото момче в околността, не можеше да не го познаят по фигурата.
— Привет! Ето го и Шишко! — извика Карл, — А с него има някой, слаб на вид — непознат човек.
— Ха-ха! Точно такава е хубавата пушена сланина — слой крехко и слой тлъсто.
— Това е английският братовчед на Йакоп — намеси се младият господин Вост, зарадван, че може да ги осведоми. — Да, неговият английски братовчед е. Има много смешно и късо име — Бен Добс. Гостува у тях и ще си замине чак след голямото надбягване.
До този момент момчетата се въртяха, рязко завиваха, премятаха се и правеха разни номера съвсем между другото, както си приказваха, но сега се заковаха на място и докато Йакоп Поот и приятелят му се приближаваха, мразовитият въздух ги обгърна.
— Момчета, това е братовчед ми — каза доста задъханият Йакоп. — Бенджамин Добс. Той е Джон Бул[1] и ще участвува в надбягването.
Както е присъщо на момчетата, всички се стълпиха около новодошлите. Бенджамин скоро реши, че макар речта им да е странна и нечленоразделна, холандците са симпатични хора.
В интерес на истината трябва да кажем, че Йакоп беше представил братовчед си като „Пенчамин Топс“ и го беше нарекъл „Шон Пул“, но тъй като превеждам всяка дума от разговора на нашите приятели, справедливо е да им поправям произношението на чуждите имена. Младият господин Добс отначало се почувствува доста неловко между приятелите на братовчед си. Макар повечето от тях да бяха изучавали английски и френски, стесняваха се да ги говорят, а и той самият правеше много смешни грешки, когато говореше на холандски. Беше научил, че „мъвроу“ означава жена, „йа“ — да, а „спорвех“ — железопътна линия, „каналс“ — канали, „стомбот“ — параходче, „опхалбръхън“ — подвижен мост, „бъйтън“ — вили, „мънер“ — господин, „твехевелт“ — двубой, „копър“ — мед, „забъл“ — село, но не можеше да съставя изречения, нито да използува дългия списък от изрази, които беше заучавал от своя холандски „Разговорник“. Темите в него бяха хубави, но момчетата никога не разговарят за такива работи. Както онзи клетник от учебника на Олендорф, който научил да пита на безупречен немски „Да сте виждали червената крава на баба ми?“, а когато пристигнал в Германия, открил, че не му се удава възможност да запита за това интересно животно, и Бен откри, че учебникът по холандски не му предоставя очакваните възможности. Той от все сърце намрази Йан ван Хо-рп — холандецът, написал книга на латински, с която доказва, че Адам и Ева са разговаряли на холандски, и се усмихна многозначително, когато чичо му Поот го уверяваше, че холандският „много прилиша на анклийския, опаше е много по-хупав език, много по-хупав“.
Но удоволствието от пързалянето премахва преградите от непознати думи. Затова Бен скоро се почувствува така, сякаш добре познаваше момчетата, и когато Йакоп (с по някой френски или английски израз, за улеснение на Бен) разказа за техния грандиозен план, братовчед му сегиз-тогиз го подкрепяше с „йа“ или кимваше — все едно, че беше един от тях.
Планът им беше наистина грандиозен и се откриваше подходяща възможност за осъществяването му, защото освен полагащия се ден за празника на свети Никлае, за ваканция бяха определени още четири дни, в които щяха да почистват училището.
Йакоп и Бен бяха получили разрешение да предприемат дълго пътешествие с кънки — най-малкото от Брук до Хага, столицата на Холандия[2] — на разстояние около петдесет мили![3]
— Е, момчета — завърши Йакоп разказа си, — кой ще дойде с нас?
— Аз! И аз! — викаха момчетата запалено.
— Също и аз — осмели се да каже малкият Вос-тънвалбърт.
— Ха-ха — заля се в смях Йакоп, като се държеше за корема, а дебелите му бузи се тресяха, — щял си да дойдеш ли? Та ти си още бебе, още ходиш с възглавничка!
На главите на малките деца в Холандия слагат тънка, мека възглавничка върху рамка от китов-а кост, вързана с панделки — за да ги запазва при падане. Преминаването от бебета към деца се озна-менува със свалянето на възглавничката. Вост беше имал тази чест преди няколко години — следователно обидата на Йакоп беше прекалено голяма — за да я понесе.
— Внимавай какво говориш! — изпищя тай. — Ти самият ходиш с възглавнички — целият си покрит с тях!
— Ха-ха — избухнаха в смях всички момчета освен Добс, който не разбра думите му. А добродушният Йакоп се смя повече от всички.
— Касфа, че съм тепел — та — касфа, че тлъстините ми са фъсглавнички — обясни той на Бен.
При това положение направиха тайно гласуване, за да разрешат на вече прославилия се Вост да се присъедини към групата, ако родителите му дадат съгласие.
— Лека нощ! — напевно каза щастливото момче, като се пързаляше с последни сили към къщи.
— Лека нощ.
— Може да спрем в Харлем, Йакоп, за да покажем на братовчед ти големия орган — предложи запалено Петър ван Холп, — както и в Лейдън, където има безкрайно много забележителности. Ще прекараме едно денонощие и в Хага, тъй като там живее омъжената ми сестра, която ще се радва да ни види, а на следващата сутрин ще си тръгнем за-дома.
— Дадено! — отвърна Йакоп, който не беше особено разговорчив.
Лудвиг наблюдаваше брат си с нескривано възхищение.
— Ура за тебе, Пет! Бива те да правиш планове! Мама ще се зарадва не по-малко от нас, когато й кажем, че лично ще предадем поздравите й на сестра ни ван Хент. Бър! Стана студено! — и добави:
— Реже като нож и може направо да ни обезглави! Най-добре да си ходим.
— Какво като е студено, глезльо? — извика Карл, зает усърдно да упражнява някаква фигура, която наричаше „двойно острие“. — Добре щяхме да се попързаляме, ако беше топло, както през декември миналата година. Не ти ли е ясно, че ако зимата не беше извънредно студена, при това — ранна, нямаше да можем да тръгнем?
— Ясно ми е поне, че нощта е прекалено студена — каза Лудвиг. — Бър! Аз си отивам!
Петър ван Холп извади тумбест златен часовник и като го обърна — доколкото позволяваха измръзналите му пръсти — на лунната светлина, извика:
— Привет! Почти осем е. Свети Никлас вече обикаля и да си кажа правичката, искам да видя как зяпат дребосъците. Лека нощ!
— Лека нощ! — сбогуваха се всички и потегляха, като викаха, пееха и се смееха.
А къде останаха Гретел и Хаис?
Ах! Колко внезапно понякога свършва веселието!
Те се бяха пързаляли около час, като се държаха настрана от другите, напълно доволни от собствената си компания. Гретел тъкмо възкликваше: „Ах, Ханс! Колко красиво е! Колко чудесно е! Че и двамата! Имаме кънки! Казвам ти, че щъркелът ни донесе щастие!“, когато двамата дочуха нещо…
Беше вик — много слаб вик. Никой друг на канала не му обърна внимание, но Ханс добре знаеше какво означава това. Гретел видя на лунната светлина как той пребледнява и бързо смъква кънките от краката си.
— Татко! — извика той. — Уплашил е мама!
И Гретел затича подире му към къщата с всички сили.
