Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (20)

ГЛАВА XX
ЙАКОП ПООТ ПРОМЕНЯ ПЛАНА

Песента заглъхна в далечината. Момчетата се уловиха, че в желанието си да бъдат по-близо до лодката, бяха започнали да се пързалят в обратна посока и се спогледаха.

— Каква красота! — възкликна ван Моунън.

— Като приказка! — добави Лудвиг.

Йакоп се запързаля към Бен и както винаги, кимна и заговори:

— Топре е така. Тоси нашин е най-хупав. По-тобре да феемем лотка то Лейдън.

— Да вземем лодка ли? — разочаровано извика Бен. — Та нали планът ни е да стигнем на кънки, а не да ни возят като малки деца.

— Дайвълс!^[1] — ядоса се Поот. — Лотките не са само са тецата … са пепетата …

Момчетата се засмяха, но размениха неловки погледи. Голяма зеселба щеше да бъде да се качат на лодка, ако им се отдадеше случай, но нима можеха така да изоставят голямото си начинание? Кой би се осмелил да си го помисли?

Веднага започнаха да обсъждат идеята.

Капитан Петър ги накара да спрат.

— Момчета — каза той, — хрумна ми, че в случая трябва да се допитаме до желанията на Йакоп. Нали той предложи екскурзията?

Карл се изсмя и хвърли презрителен поглед към Йакоп:

— Да не би да е уморен някой? Цяла нощ ще почиваме в Лейдън.

Лудвиг и Ламберт изглеждаха смутени и разочаровани. Шега ли е да се простиш със славата, че си изминал на кънки целия път от Брук до Хага и обратно? И двамата се съгласиха, че спорът трябва да се разреши от Йакоп.

Умореният добродушен Йакоп! — Мигновено усети какво мислят всички.

— Не, не — каза той на холандски. — Пошегувах се. Разбира се, че ще продължим на кънки.

Всички момчета нададоха радостен вик и потеглиха с възобновени сили.

Всички освен Йакоп. Той правеше огромни усилия да прикрие умората и без да продума повече, пазеше дъха си и силите си за голямото дело — пързалянето. Но напразно. Не след дълго тежкото му тяло започна да се отпуска все повече и повече, клатушкаше се все по-несигурно. Най-лошото от всичко бе, че кръвта, в стремежа си да избяга колкото може по-далече от леда, стигна чак до добродушното му закръглено лице и от нея корените на рядката му, руса коса пламнаха в огненочервен цвят.

В такива случаи неизбежно се появява Вертиго^[2], описано от добрия Ханс Андерсен — то събаря храбрите млади ловци от планинските върхове, зашеметява ги по високите остри глетчери или ги завладява, когато преминават планинския поток по брод от камъни.

Незабелязано Вертиго дойде и при Йакоп. След като го поизмъчва малко, като с едно докосване го принуждаваше да потръпва от глава до пети, а със следващото — кръвта да завира във вените му, накара каналът под него да се разклати и да затрепери, белите платна да се залюлеят и да се въртят при разминаване и накрая го захвърли тежко върху леда.

— Ей! — извика вая Моунън. — С Поот става нещо!

Бен се втурна бързо към него.

— Йакоп, Йакоп, удари ли се?

Петър и Карл го повдигнаха. Лицето му беше вече доста пребледняло. Изглеждаше съвсем безжизнено — дори добродушният му израз беше изчезнал.

Насъбра се тълпа. Петър разкопча куртката на клетото момче, разхлаби червения му шал и духна в разтворените устни.

— Отдръпнете се, добри хора! — извика той. — Не му пречете да диша!

— Положи го да легне — извика жена от тълпата.

 

— Изправи го на крака — обади се друга.

— Дайте му вино — измърмори един як мъж, който караше натоварена шейна.

— Да, да! Дайте му вино! — повториха като ехо всички.

Лудвиг и Ламберт извикаха едновременно:

— Вино, кой има вино?

Един полузаспал холандец започна тайнствено да бърка под страшно тежкото си синьо палто, като непрекъснато повтаряше:

— Стига шум, млади хора, стига шум! Що за глупост момче да припада като някаква жена.

— Дайте вино, бързо! — извика Петър, който с помощта на Бен разтриваше Йакоп от глава до пети.

Лудвиг умолително протегна ръка към холандеца, който продължаваше да бърка под палтото с все същия важен вид.

— Побързайте! Ще умре! Няма ли друг някой вино?

— Вече е мъртъв — чу се някакъв ужасен глас от тълпата.

Това стресна холандеца.

— Само внимателно! — каза той, като измъкна малко синьо шише. — Това е шнапс^[3]! Няколко глътки са достатъчни.

Няколко глътки бяха достатъчни. Бледостта отстъпи на леко поруменяване. Йакоп отвори очи и полузамаян, полузасрамен, напразно се помъчи да се освободи от тези, които го крепяха.

На нашите познати не оставаше друго, освен да пренесат по някакъв начин изтощения си другар до Лейдън. Беше невъзможно да очакват, че ще продължи пътя на кънки. Честно казано, в този миг вече всяко момче тайно гореше от желание да се вози на лодка-шейна, затова не криеха спартанското си решение да не изоставят Йакоп. За щастие повя лек северен вятър. Само да се появеше някой услужлив шкипер, нещата нямаше да изглеждат толкова зле.

Петър махна на първото платно, което се появи — мъжете на кърмата дори не го удостоиха с поглед. Минаха три платформи на плъзгачи, но бяха натоварени догоре. После се появи лодка-шейна — малка, красива, привлекателна. Профуча край тях като стрела. Момчетата едва успяха да отправят очаквателни погледи и тя се изгуби. Отчаяни, те решиха колкото могат да крепят Йакоп със силните си ръце и да го заведат до най-близкото село.

В този миг съзряха една разнебитена лодка-шейна. С малко надежда за успех, Петър махна с ръка, като същевременно си свали шапката и я размаха във въздуха.

Смъкнаха платното, после прозвуча стържещият звук от спирачките и от борда се чу приятен глас:

— Какво има?

— Ще ни качите ли? — извика Петър и заедно с другарите си забърза колкото сила има, защото лодката намаляваше скоростта далече пред тях. — Ще ни качите ли?

— Ще платим за возенето! — извика Карл. Човекът на борда почти не му обърна внимание, само промърмори, че това не е товарна лодка. Загледан в Петър, той попита:

— Колко сте?

— Шестима.

— Е, днес е празник. Качвайте се! Да не би да е болен младият господин? — посочи той Йакоп.

— Да. Умори се. Цял ден се пързаляме — от Брук дотук — отговори Петър. — В Лейдън ли отивате?

— Според вятъра. Сега духа натам. Скачайте вътре!

Клетият Йакоп! Ако точно тогава се беше появила грижовната госпожа Поот, помощта й щеше да бъде безценна. Момчетата едва можаха да го вдигнат на борда. Накрая всички се покачиха. Шкиперът, пуфтейки с лулата си, опъна платното, освободи спирачките и седна на кърмата, скръстил ръце.

— Ехей! Колко бързо вървим! — извика Бен. — Страшна работа! По-добре ли си, Йакоп?

— По-топре, плакотаря.

— О, след десетина минути ще ти мине всичко. Тук човек се чувствува като птица. Йакоп кимна и запремига.

— Не заспивай, Йакоп! Много е студено. Ако заспиш, може и да не се събудиш. Човек може да умре от замръзване.

— Ас не саспифаш — каза уверено Йакоп и след малко вече хъркаше.

Карл и Лудвиг избухнаха в смях.

— Трябва да го разбудим — извика Бен. — Казвам ви, това е опасно, Йакоп, Йакоп!

Капитан Петър се намеси, защото три от момчетата се забавляваха да помагат на Бен.

— Глупости! Не го бутайте. Оставете го, момчета. Никой замръзващ не хърка така. Покрийте го с нещо. Ето, тази пелерина ще свърши работа. Нали може? — И погледна към кърмата, за да получи разрешение от шкипера да я използува.

Човекът кимна.

— Ето така — каза Петър, като внимателно нагласяше дрехата. — Нека спи. Ще скача като агънце, когато се събуди. На какво разстояние сме от Лейдън? — попита той шкипера.

— На не повече от две лули — гласът се извиси сред пушека, като на някой дух от приказките (пуф, пуф!), — ако вятърът се задържи (пуф, пуф, пуф!).

— Какво казва човекът, Ламберт? — попита Бен, опрял ръцете си е нахлузени ръкавици на бузите, за да се предпази от пронизващия студ.

— Казва, че сме на две лули път от Лейдън. Половината местни жители измерват разстоянието по времето, за което изпушват една лула.

— Колко смешно!

— Виж какво, Бенджамин Добс — каза Лам-берт, който безкрайно се възмути от подигравателната усмивка на Бен, — ти си свикнал да наричаш всяко второ нещо, което срещаш от тази страна на Немския океан, „смешно“. Тази дума на тебе може да ти се вижда подходяща, но не и на мене. Когато искаш да кажеш, че нещо е смешно, само си спомни за английския обичай, когато се избира кмет на Лондон, да го карате да брои гвоздеите на подкова, за да докаже учеността си.

— Кой ти е казал, че изобщо имаме такъв обичай? — извика Бен, мигновено помръкнал.

— Кой, кой! Защо да ми казват? Аз си го знам. Чел съм по книгите и е самата истина. Изненадва ме — продължи Ламберт, — че ти живееш в блажено невежество за прекалено много от смешните неща, които стават на твоята страна от картата.

— Виж ти! — възкликна Бен, като се мъчеше да не се усмихне. — Щом се върна, ще проуча тази работа с кмета. Сигурно има някаква грешка. Бър! Колко бързо вървим! Славно си пътуваме!

Наистина се плъзгаха по леда великолепно — или плаваха? Не зная как да го нарека. Може би „летяха“ е най-подходящата дума, защото момчетата се чувствуваха почти като Синбад мореплавателя, когато се носел през облаците, вързан за птицата Рох, или като Белерофонт, понесен по въздуха върху крилатия си кон Пегас. Плъзгане, плаване, летене — както и да го наречеш, всичко мигновено оставаше далече назад — и преди да успеят да си поемат дъх, самият Лейдън с островърхите покриви хвърчеше към тях, за да ги посрещне насред пътя.

Когато съзряха града, беше крайно време да събудят спящия. Като извършиха този подвиг, видяха, че се сбъдват думите на Петър. Силите на младия господин Йакоп се бяха възвърнали и той беше в отлично настроение.

Шкиперът слабо запротестира, когато Петър, със сърдечни благодарности, се опита да пъхне няколко сребърни монети в грубата му, кафява ръка.

— Нали разбирате, млади господине — каза той, като дърпаше ръката, си, — да возиш пътници е едно, а да правиш услуга — съвсем друго.

— Зная — каза Петър, — но нали твоите момчета и момичета ще искат да им дадеш бонбони, когато се прибереш. Купи им бонбони в чест на свети Никлас.

Човекът се усмихна.

— Право казваш, толкова дечица имам, че цяла лодка могат да напълнят. Бива си те, млади господине, как само отгатна.

Този път възлестата ръка се протегна сякаш съвсем небрежно, но дланта й беше обърната нагоре. Петър бързо пусна парите и се отдръпна.

Скоро платното беше смъкнато. Застъргаха спирачките и дъжд от парченца лед се изсипа край лодката.

— Довиждане! — завикаха момчетата и сграбчили кънките си, едно по едно запрескачаха през борда. — Много благодарим!

— Довиждане, до… Стойте! Чакайте! Върнете ми палтото!

В същия миг Бен грижливо помагаше на братовчед си да прекрачи през борда.

— Какво крещи този човек? Ах, да, още си наметнат с пелерината му.

— Прафо касва — отговори Йакоп, който правеше опити да скочи и се препъваше по лодката. — Сатофа му е толкофа тешко.

— Искаш да кажеш, затова ти е толкова тежко ли?

— Та. Сатофа ти е толкофа тешко, тошно така — каза невинно Йакоп, като се мъчеше да се освободи от омоталата се дреха. — Котофо, тай му фетнака тофа и му каши, че съм му много плакотарен.

— Хайде! Към странноприемницата! — извика Петър, щом влязоха в града. — Не се помайвайте, приятели!