Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

МЕРИ МЕЙПС ДОДЖ

СРЕБЪРНИТЕ КЪНКИ

РОМАН

 

Преведе от английски Огняна Иванова

Редактор Лилия Рачева

Художник Ралица Станоева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Петър Стефанов

Коректор Лиляна Малякова

Американска. Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор февруари 1980 г. Подписана за печат май 1980 г. Излязла от печат юни 1980 г.

Поръчка № 306 Формат 1.6/60×90 Печатни коли 19,50

Издателски коли 19,50. Условно изд. коли 13,76

Цена 1,53 лв.

Издателство „Отечество“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

Печатница „Тодор Димитров“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а


ГЛАВА XXXII
РЕШИТЕЛНИЯТ МИГ

Докато момчетата се оправят от умората, ние ще: надникнем в къщурката на Бринкърови.

Възможно ли е Гретел и майка й да не са се помръднали, откакто ги видяхме за последен път? Възможно ли е болният на одъра дори да не се е обърнал на другата страна? Видяхме ги преди четири дни, а изглежда, че тези хора са все така тъжни. Не, има известна промяна — Раф Бринкър е още по-бледен, треската му е преминала, макар че не усеща какво става наоколо. Тогава бяха сами в голата, чиста стая. Сега в ъгъла отсреща има още една група хора.

Там е д-р Букман. Той говори тихо на едър млад човек, който го слуша напрегнато. Едрият млад човек е негов ученик и асистент. И Ханс е там. Стои до прозореца и възпитано чака да се обърнат към него.

— Както разбирате, Волънховън — казваше д-р Букман, — това е типичен случай на … — И докторът премина на странна смесица от латински и холандски, която трудно мога да опиша.

След време, тъй като Волънховън гледаше донякъде с недоумение, ученият се принуди да му обяснява с по-прости думи.

— Вероятно е като случая на Рип Дондърдънк — заяви докторът с тих, приглушен глас. — Той паднал от върха на Вопълплотската вятърна мелница. След премеждието оглупява и накрая се видиотява. Дълго време лежал безпомощен на легло като този приятел, стенел като него и постоянно докосвал главата си с ръка. Моят изтъкнат приятел ван Хопем направи операция на въпросния Дондърдънк и откри под черепната кост малка тъмна торбичка, която притиска мозъка. Тя била причината за страданието. Приятелят ми ван Хопем я отстрани — чудесна операция! Нали разбирате, според Целе[1]… — И докторът отново премина на латински.

— Човекът оживял ли? — осмели се да попита асистентът.

Д-р Букман се начумери.

— Това е без значение. Мисля, че умря, но по-добре се съсредоточете върху забележителните особености на този случай. Представете си за миг, Че… — И той отново се потопи в тайнството на латинския, по-задълбочено от всякога.

— Но, господине! — кротко настояваше ученикът, който знаеше, че докторът няма да изплува на повърхността часове наред, ако не го изтръгнат веднага от любимите глъбини. — Господине, днес имате и други задължения — три крака в Амстердам, нали си спомняте, и едно око в Брук, както и туморът горе на канала.

— Туморът може да почака — каза, без да се замисли, докторът. — И той е прекрасен случай, прекрасен случаи! Жената не е вдигнала глава от рамото си цели два месеца — великолепен тумор, господине!

В този миг докторът вече говореше на висок глас. Съвсем беше забравил къде се намира. Волънховън направи още един опит.

 

— А този клетник на леглото, господине? Мислите ли, че можете да го спасите?

— А, разбира се, без съмнение — забърка се докторът, като внезапно откри, че е говорил по съвсем друг въпрос. — Без съмнение, тоест надявам се, че…

— Ако има някой в Холандия, който да може — изрече асистентът направо и откровено, — това сте вие.

Докторът изглеждаше разочарован. Промърмори нещо като молба асистентът да говори по-малко и направи знак на Ханс да се приближи.

Този чудак изпитваше невероятен ужас да разговаря с жени, особено по хирургически въпроси. „Човек никога не може да предвиди — казваше той — кога тия същества ще закрещят или ще припаднат.“ Затова обясни на Ханс случая на Раф Бринкър и му каза какво смята, че трябва да се направи, за да бъде спасен пациентът.

Ханс слушаше внимателно, като ту пребледняваше, ту почервеняваше и поглеждаше сегиз-тогиз с тревога към леглото.

— От това татко може да умре — нали така казахте, господине? — възкликна накрая той с треперлив шепнещ глас.

— Може момчето ми. Но аз твърдо вярвам, че от това няма да умре, а ще се излекува. Ах! Младежите са толкова глупави — иначе щях да ти обясня всичко подробно, но няма смисъл.

При това изявление Ханс изглеждаше смутен.

— Няма смисъл — повтори д-р Букман с възмущение. — Предлагам велика операция — но все едно, че ще я правя с брадва. Единственият въпрос, който ми задават, е: „Ще умре ли пациентът?“

— За нас този въпрос е най-важен — каза с достойнство просълзеният Ханс.

Внезапно д-р Букман го погледна слисано.

— Ах! Точно така … Прав си, млади човече.

Какъв глупак съм! Добро момче си ти. Разбира се, че няма да искаш баща ти да умре — разбира се. Какъв глупак съм!

— А ще умре ли, ако страданието продължи?

— Хъм … Болестта не е неизвестна. С всеки миг това, което притиска мозъка, нараства и ще го отнесе в гроба ей така! — И докторът щракна с пръсти.

— А една операция може да го спаси — каза Ханс настойчиво. — А след колко време може да сме сигурни?

Д-р Букман започна да проявява признаци на безпокойство.

— След ден, а може и след час. Поговори с майка си, момче, нека тя реши. Не разполагам с време.

Ханс пристъпи към майка си. Отначало, когато тя го погледна, той не можеше да каже нито дума; после отвърна очи и изрече с твърд глас:

— Трябва да говоря с мама насаме. Чевръстата малка Гретел, която не разбираше напълно какво става, изгледа Ханс с възмущение и се дръпна настрани.

— Върни се, Гретел, и седни — съжали я Ханс.

Тя се подчини.

Госпожа Бринкър и синът й застанаха до прозореца, а докторът и асистентът му, наведени над леглото, разговаряха тихо. Нямаше опасност да разтревожат пациента. Той сякаш беше сляп и глух. Само слабите жалостиви стонове показваха, че това е живо същество. Ханс говореше със сериозно изражение, но тихо, защото не искаше сестра му да чува.

Госпожа Бринкър доближи до него лицето си със сухи, попукани устни, като че ли подозираше, че думите му имат друго значение. Веднъж изхлипа уплашено и Гретел се сепна, но след това слушаше спокойно.

Когато Ханс свърши, майка му се обърна и хвърли продължителен измъчен поглед към съпруга си, който лежеше бледен и безчувствен, и застана на колене до леглото.

Бедната малка Гретел! Какво ли означаваше това? Тя погледна въпросително към Ханс — той стоеше прав, но главата му беше склонена като при молитва; погледна към доктора — той внимателно опипваше главата на баща й; погледна асистента — мъжът се изкашля и й обърна гръб; погледна майка си. Ах! Малка Гретел, това е най-доброто, което можеш да направиш — да коленичиш до нея, да обгърнеш шията й с топлите си млади ръце, да плачеш и да молиш бога да те чуе.

Когато майката се изправи, д-р Букман, в чийто поглед се криеше тревога, попита троснато:

— Е, ще го направим ли?

— Ще му причини ли болка? — попита тя с треперещ глас.

— Не мога да кажа. Сигурно няма. Ще го направим ли?

— Това може да го излекува, казвате. Господине, казали сте на момчето ми, че… че… — И тя спря.

— Да, госпожо, казах, че пациентът може да се влоши, докато трае операцията — но нека се надяваме, че това няма да стане …

Докторът погледна часовника си. Асистентът нетърпеливо пристъпи към прозореца.

— Хайде, времето не чака. Да или не?

Ханс прегърна майка си. Това беше необичайно за него. А сега дори опря глава на раменете й.

— Господинът очаква отговор — прошепна той. От дълго време госпожа Брикнър беше главата на семейството във всяко отношение — много пъти беше проявявала строгост към Ханс, имаше сила да му посочва правия път и изпитваше майчинска радост от послушанието — а сега се чувствуваше толкова слаба и безпомощна. Здравата му прегръдка й помогна много. Дори русата коса при докосване излъчваше сила.

Тя се обърна към сина си умолително:

— О, Ханс, какво да кажа?

— Кажи каквото те съветва бог — отговори Ханс и наведе глава.

Направо от сърцето на майката излезе припряната, въпросителна молитва, а с нея дойде и отговорът. Тя се обърна към д-р Букман.

— Имате право, господине. Давам съгласието си.

— Хъм! — промърмори докторът, сякаш искаше да каже: „Много се бавихте с решението.“ След това поговори малко с асистента си, който привидно го слушаше съвсем почтително, но вътрешно се радваше на голямата смешка, която щеше да разказва на приятелите си — състуденти: беше видял истински сълзи в очите на „Стария Букман“!

Междувременно Гретел трепереше и продължаваше да наблюдава, без да продума. Но когато видя докторът да отваря едно кожено куфарче и да изважда едно след друго остри, блестящи инструменти, скочи на крака.

— О, мамо, клетият татко не е направил нищо лошо. Нима ще го убият?

— Не зная, дете — проплака госпожа Бринкър, като гледаше тъжно Гретел. — Не зная.

— Така не може, госпожо — каза сурово д-р Букман и същевременно хвърли бързо изпитателен поглед към Ханс. — Вие и момичето трябва да напуснете стаята. Момчето може да остане.

Госпожа Бринкър в миг се съвзе. Очите й блеснаха. Целият й вид се промени. Изглеждаше като жена, която никога не е плакала, никога не е изпитвала моментна слабост. Гласът й беше глух, но решителен:

— Оставам със съпруга си, господине.

Д-р Букман я погледна изненадано. Рядко пренебрегваха заповедите му по такъв начин. За миг погледът му срещна нейния.

— Можете да останете, госпожо — каза той с променен глас.

Гретел вече беше изчезнала.

В един ъгъл на къщата имаше килерче, където нейното грубо, прилично на кутия легло беше прикрепено към стената. Никой нямаше да се сети за треперещото малко създание, свило се там в тъмното.

Д-р Букман свали тежкото си палто, напълни един пръстен леген с вода и го постави до леглото. После се обърна към Ханс и попита:

— Мота ли да разчитам на тебе, момче?

— Можете, господине.

— Вярвам ти. Застани откъм главата, тука — майка ти може да седне вдясно от тебе — ето така.

И той постави един стол до леглото.

— Не забравяйте, госпожо, не бива да плачете и да припадате.

Изглеждаше доволен.

— Хайде, Волънховън.

О! Куфарчето с ужасните инструменти… Асистентът ги вземаше. Гретел, която надничаше с насълзени очи през процепа на вратата на килерчето, вече не можеше да стои тихо.

Втурна се обезумяла от скръб през стаята, грабна качулката си и избяга от къщата.

Бележки

[1] Древноримски учен от I век. Б. пр.