Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

МЕРИ МЕЙПС ДОДЖ

СРЕБЪРНИТЕ КЪНКИ

РОМАН

 

Преведе от английски Огняна Иванова

Редактор Лилия Рачева

Художник Ралица Станоева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Петър Стефанов

Коректор Лиляна Малякова

Американска. Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор февруари 1980 г. Подписана за печат май 1980 г. Излязла от печат юни 1980 г.

Поръчка № 306 Формат 1.6/60×90 Печатни коли 19,50

Издателски коли 19,50. Условно изд. коли 13,76

Цена 1,53 лв.

Издателство „Отечество“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

Печатница „Тодор Димитров“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА III
СРЕБЪРНИТЕ КЪНКИ

Госпожа Бринкър едва издържаше семейството си, като отглеждаше зеленчуци, предеше и плетеше. На времето беше работила по корабчетата, плаващи нагоре-надолу по канала, или пък заедно с други жени се впрягаше да тегли с въже шлепа между Брук и Амстердам. Но когато Ханс израсна силен широкоплещеет младеж, настоя да я замени в този тежък труд. Пък и мъжът й напоследък беше така безпомощен, че се нуждаеше от постоянни грижи. Макар че разумът му бе като на малко дете, в ръцете му все още се криеше сила и беше много енергичен, затова понякога госпожа Бринкър мъчно се справяше с него.

— Ах, деца, той беше толкова добър и уравновесен! — казваше тя. — И мъдър, като адвокат. Дори бърхъместъра[1] се спираше, за да си поговори с него, а сега! Не познава жена си и децата си … Ханс, нали помниш баща си, когато беше на себе си? Какъв безстрашен човек беше… Помниш ли го?

— Разбира се, мамо. Толкова много знаеше и можеше да се справи с всичко на света. А как само пееше! Помня, че ти се смееше весело и казваше, че вятърните мелници могат да затанцуват от песните му.

— Така беше. Боже, как помниш, моето момче! Гретел, мила, вземи куката за плетене от баща си — бързо! Да не си бръкне в очите. Обуй му обувките. Повечето време краката му са лед, но каквото и да правя, не седи обут.

И като заиарежда нещо средно между плач и песен, госпожа Бринкър седна и схлупената къщичка се изпълни с бръмченето на чекръка.

Ханс и Гретел вършеха почти цялата работа извън къщи и в домакинството. В определено време на годината децата ходеха ден след ден да събират торф, който правеха на квадратни, подобни на брикети калъпи и използуваха за гориво. Друг път, когато нямаше много работа по къщата, Ханс водеше конете, теглещи шлеповете по каналите, и припечелваше по няколко стайвърс[2] на ден, а Гретел пасеше гъските на съседите.

Ханс много го биваше за дърворезба, а и двамата с Гретел разбираха от градинарство. Гретел умееше да пее, да шие и да тича с високите, собственоръчно направени кокили по-добре от което и да е момиче в околността. За пет минути можеше да запомни цяла балада, можеше да намери всяко цвете или трева, които назовеш, стига да му е времето, но се боеше от книгите и често само при вида на черната дъска в старото училище очите й плувваха в сълзи. Ханс, наопаки, беше сериозен и упорит. Колкото по-трудна беше задачата — независимо дали в учението, или в ежедневния труд, — толкова повече му допадаше. Момчета, които извън училище му се подиграваха на закърпените дрехи и износените кожени панталони, почти всяка учебна година се принуждаваха да му отстъпват почетното място. Не след дълго той остана единственият ученик, който нито веднъж не беше посещавал „ъгъла на ужасите“, където висеше страшният камшик, а над него — следният надпис: „Учи, учи, мързеливецо, или камшикът ще те научи!“

Гретел и Ханс можеха да си позволят да ходят на училище само през зимата. През изминалия месец останаха у дома, защото трябваше да помагат на майка си, Раф Бринкър имаше нужда да го наглеждат непрестанно; а трябваше и да се омеси хляб, да се чисти къщата, да се плетат чорапи и други вещи за продан на пазара.

В това студено декемврийско утро, докато децата помагаха на майка ой, на канала се появи весела тълпа пързалящи се момичета и момчета. Между тях имаше отлични кънкьори и когато прелитаха разноцветно облечените фигури, сякаш ледът внезапно се стопяваше и по течението се носеше весела леха с лалета.

Там беше Хилда ван Хлек, дъщерята, на заможния кмет, в скъпи кожи и широко кадифено палтенце, а до нея хубавото селянче Ани Боуман, предизвикателно облечена с грубо алено жакетче и къса синя поличка, под която се виждаха красивите й сиви домашно плетени чорапи. Следваше гордата Рихи Корбес, чийто баща — мънер ван Корбес, беше един от управниците на Амстердам. Около нея кръжаха Карл Схомъл, Петър и Лудвиг ван Холп[3], Йакоп Поот и едно много малко момче, което имаше честта да носи предългото име Востънвалбърт Схимълпенинк. Заедно с тях имаше още около двадесет момчета и момичета, всички до един обзети от буйна радост.

Те се пързаляха по продължение на половин миля, като изпитваха в надбягване силите си до крайност. Често най-бързите едва се измъкваха изпод носа на някой важен адвокат или доктор, които, без да размахват ръце, бавно се плъзгаха на кънките си към града, Изведнъж веригата заловени за ръце момичета се разкъсваше, когато настигнеше някой дебел стар бърхъместър да пухти по пътя си за Амстердам, вдигнал във въздуха бастун със златна дръжка. Екипирай с прекрасни наглед кънки — с удобни ремъци и метална част, извита навътре и украсена с блестяща топка, той с мъка отваряше потъналите в месестото лице очи, когато някое девойче му се поклонеше, но не смееше да отвърне на поздрава му от страх да не изгуби равновесие.

На канала имаше не само търсачи на забавление ж солидни чиновници. Имаше и работници с уморели очи, забързани към работилниците и фабриките; жени с вързопи на глава на път за пазара; амбулантни търговци, прегънали гръб под товарите; лодкари със сплъстена коса и сълзливи очи, които грубо си проправяха път; свещеници с благ поглед, може би забързани към някой смъртен одър, а след тях деца с чанти през рамо профучаваха към училището в далечината. Всички те бяха на кънки, с изключение на увития в дрехи фермер, чиято странна каруца подскачаше по неравния път край канала.

 

Не след дълго, веселите момчета и момичета почти се изгубиха сред ярките цветове, непрестанното-движение и проблясващите на слънцето кънки. С това можеше да приключи запознанството ни с тях, но изведнъж всички те внезапно спряха, отделиха се настрани от минувачите и заприказваха един през друг с някакво хубаво девойче, което измъкнаха от потока хора, тръгнали за града.

— Катринке, Катринке! — викаха, без да си поемат дъх, те. — Чу ли новината? Ще има надбягване — нали ще участвуваш?

— Какво надбягване? — попита Катринка засмяно. — Може ли да не говорите едновременно? Нищо не разбирам.

Децата млъкнаха и впериха поглед в Рихи Корбес, която обикновено говореше от името на всички.

— Виж какво — каза Рихи, — на двадесети ще има голямо състезание по случай рождения ден на мъвроу[4] ван Хлек. Хилда го урежда. Ще дадат великолепна награда на най-добрия кънкьор.

— Точно така — обадиха се няколко звънливи гласа, — чудесни сребърни кънки — направо мечта. С хубави каишки, със сребърни звънчета и катарами.

— Кой казва, че имат звънчета? — намеси се гласът на малкото момче с дългото име.

— Аз казвам, господинчо! — отговори Рихи.

— Наистина са със звънчета!

— Не, сигурно нямат…

— Как можеш да говориш така…

— Не звънчета, а стрели!

— Мънер вай Корбес казал на майка ми, че имат звънчета …

Така приказваха развълнуваните деца, докато малкият господин Востънвалбърт Схимълпенинк не се осмели да приключи спора с решителните думи:

 

— Всички вие нищо не знаете, никакви звънчета няма по тях, а …

— Не, не — децата в хора започнаха отново да показват противоречивите си мнения.

— Кънките за момичето-победителка са със звънчета — прекъсна ги Хилда кротко, — а кънките за момчето са украсени отстрани със стрела.

— Видяхте ли! Нали ви казах! — завика всяко дете, без да си поеме дъх.

Катринка ги изгледа учудено.

— Кой ще участвува? — попита тя.

— Всички — отвърна Рихи. — Каква веселба ще бъде! И ти трябва да дойдеш, Катринке. Хайде, време е за училище, по обед ще обсъдим това. Разбира се, че трябва да дойдеш!

Без да отговори, Катринка грациозно зави, засмя се закачливо и с думите „Не чувате ли последния звънец? Кой ще ме стигне?“ се спусна като стрела към училището, което беше на половин миля надолу по канала.

Всички презглава се втурнаха подире й, но напразно се мъчеха да настигнат синеокото, засмяно момиче, което развяваше позлатена от слънцето коса и често им хвърляше предизвикателен победоносен поглед, устремно понесено напред.

Прекрасна Катринка! С поруменяло момичешко лице, жизнерадостна и пъргава — чудно ли е, че твоят образ разтревожи сънищата на едно момче тази нощ! Чудно ли е, че години по-късно, когато ти изчезна завинаги от погледа му, той страдаше толкова много.

Бележки

[1] Кмет (хол.). Б. пр.

[2] Най-дребната холандска монета. Б. пр.

[3] Лудвиг, Гресел и Карл са кръстени на немскм приятели. Съответните холандски имена са Лодъвейк, Хритиъ и Каръл. Б. а.

[4] Госпожа (хол.). Б. пр.