Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

МЕРИ МЕЙПС ДОДЖ

СРЕБЪРНИТЕ КЪНКИ

РОМАН

 

Преведе от английски Огняна Иванова

Редактор Лилия Рачева

Художник Ралица Станоева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Петър Стефанов

Коректор Лиляна Малякова

Американска. Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор февруари 1980 г. Подписана за печат май 1980 г. Излязла от печат юни 1980 г.

Поръчка № 306 Формат 1.6/60×90 Печатни коли 19,50

Издателски коли 19,50. Условно изд. коли 13,76

Цена 1,53 лв.

Издателство „Отечество“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

Печатница „Тодор Димитров“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а


ГЛАВА XLII
ТАЙНСТВЕНИЯТ ЧАСОВНИК

Освен изчезналите гулдени, още нещо се изясни в деня, когато дойде кръстницата-фея — историята на часовника, който вярната съпруга на Раф беше пазила ревниво в продължение на десет години. През дългите часове на мъчително изкушение тя се боеше дори да го погледне, да не би да престъпи молбата на своя мъж. Толкова й беше трудно да вижда как децата гладуват и да знае, че ако продаде часовника, техните страни ще поруменеят като рози — но възкликваше: „Не! Мейтйъ Бринкър не е от жените, които забравят последните заръки на съпруга си — каквото и да се случи.“

„Пази добре часовника“, беше казал той, като и го подаваше — и толкова. Обяснение не последва, защото едва беше изрекъл тези думи, когато един от приятелите му работници се втурна в къщата с вика: „Идвай, човече! Водата приижда! Имат нужда от тебе на дигите!“

Раф бе тръгнал веднага — и тогава за последен път, както вече сте чули от госпожа Бринкър, тя го бе видяла като нормален човек.

В деня, когато Ханс отиде в Амстердам да търси работа, а Гретел, след като се оправи с домакинството, се суетеше насам-натам и събираше пръчки, клони или каквото и да е, което да може да гори, госпожа Бринкър с прикрито вълнение сложи часовника в ръката на съпруга си.

„Нямаше смисъл — каза по-късно тя на Ханс — да се чака повече, защото една дума на баща ти би решила въпроса; няма жена, която да не иска да разбере откъде се е взело това нещо.“

Раф Бринкър започна да обръща в ръцете си гладкия лъскав часовник, после заразглежда прикаченото към него огладено парче черна панделка, сякаш го виждаше за първи път. Накрая каза:

— А, спомням си! Но ти сигурно си го търкала, вроу, защото блести като новичък гулден!

— Да — отвърна госпожа Бринкър и кимна със задоволство.

Раф отново го погледна. „Бедното момче!“ — каза тихо той и потъна в размисъл.

Това дойде твърде много на госпожата.

— Бедното момче ли? — повтори като ехо тя, малко заядливо. — За какво мислиш, че съм се изправила до тебе, Раф Бринкър, и съм оставила преденето, за да чуя само това ли?

— Отдавна съм ти казал всичко — рече уверено Раф, като я погледна учудено.

— Нищо подобно, нищо не си ми казвал! — отвърна съпругата му.

— Е, щом не съм… понеже и без това не ни е работа, няма какво повече да говорим — каза Раф и тъжно поклати глава. — Най-вероятно ще е, докато аз съм живял толкова време мъртъв на земята, клетото момче да е умряло и да е отишло в рая. Изглеждаше на път за там, горкичкото!

— Раф Бринкър! Ако смяташ така да се отнасяш с мене, след като се грижа за теб и понасям всичко още от двадесет и втората ой година, трябва да се засрамиш! Срам и позор! — извика госпожата, цялата почервеняла и задъхана.

Гласът на Раф беше все още слаб.

— Че как се отнасям с тебе, Мейтйъ?

— Че как? — повтори, имитирайки гласа му, госпожа Бринкър. — Че как! Точно както трябва да се отнасят с всяка жена, след като е била до съпруга си и през най-лошото, както към …

— Мейтйъ!

Раф се поизправи и протегна ръце. Очите му се напълниха със сълзи.

В миг госпожа Бринкър беше до нозете му и улови ръцете му в своите.

— О, какво направих! Накарах добрия човек да плаче, а той е с мене едва от четири дни! Вдигни очи, Раф! Недей, Раф, момчето ми, жал ми е, че те наскърбих. Тежко е да не ми кажеш за часовника, след като чаках десет години — но няма да те разпитвам повече, Раф. Хайде да го приберем пак — той ни скара за първи път, откакто господ те върна при мене.

— Глупаво беше да плача, Мейтйъ — каза той, като я целуваше, — пък и ти имаш пълно право да знаеш истината. Просто ми се стори, че ако говоря за това, все едно, че издавам тайните на мъртви хора.

— Мислиш ли, че мъжът… че момчето, за което говореше, е умряло? — попита жена му, като скри в ръка часовника и приседна в очакване на края на пейката под краката му.

— Трудно е да се каже — отговори той.

— Толкова ли беше болно, Раф?

— Не, не бих казал, че беше болно, беше разтревожено, много разтревожено.

— Мислиш ли, че е било извършило нещо лошо? — попита тя, като понижи глас.

Раф кимна.

— Убийство ли? — прошепна жената, без да смее да го погледне.

— Нещо такова каза, че е.

— О, Раф, ти ме плашиш … разказвай … толкова странно говориш … и трепериш … Трябва да зная всичко.

— Ако треперя, Мейтйъ, то е от треската. Слава богу, на душата ми не тежи грях.

— Пийни от виното, Раф. Ето, сега си по-добре. Казваше, че сигурно е извършил престъпление.

— Да, Мейтйъ, по всяка вероятност — убийство. Самият той ми каза. Но аз никога няма да повярвам. Такъв приятен момък, млад и честен на вид — като нашето момче, само че не чак толкова храбър и прям като него.

— Да, представям си — обади се госпожа Бринкър тихо, от страх да не прекъсне разказа.

— Срещна ме съвсем случайно — продължи Раф. — Никога дотогава не бях виждал лицето му — по-бледо и уплашено не можеше и да бъде. Улови ме за ръка и каза: „Приличаш ми на честен човек.“

— Да, имал е право — прекъсна го развълнувано госпожата.

— Докъде бях стигнал, вроу?

— Че те уловило за ръката — каза тя, вперила тревожен поглед в него.

— Да, да. Не се сещам лесно за някои думи и всичко ми е като в полусън, нали разбираш …

— Не говори така. Не е чудно, миличък — въздъхна тя, като погали ръката му. — Ако не беше умен за дузина, никога нямаше да си възвърнеш разсъдъка. Значи така, момчето те улови за ръка и каза, че му изглеждаш честен — нали? А после? По пладне ли беше?

— Не, преди изгрев. Доста преди да бият камбаните.

— Било е в деня, когато пострада — каза тя. — Помня, стори ми се, че ти тръгна за работа посред нощ. Спря там, дето то те уловило за ръка, Раф.

— Да … — продължи съпругът й. — Лицето му и сега е пред очите ми — така побеляло и обезумяло. „Закарайте ме малко надолу по реката“ — каза то. Нали си спомняш, че тогава работех много далече по линията, чак към Амстердам. Казах му, че не съм лодкар. „Въпрос на живот и смърт е, каза то, закарайте ме няколко мили надолу, ето онази малка лодка не е заключена, но може да е на някой бедняк, не мога да си позволя да го ограбя!“ Може думите му да не бяха точно такива, като насън ми е. Е, закарах го надолу — сигурно на шест или осем мили и той каза, че по-нататък може да тича по брега. Бързах да върна лодката. Преди да слезе, той изрече почти разплакан: „Мога да ви имам доверие. Направих нещо страшно — господ знае, че не съм го искал — но човекът е мъртъв. Трябва да напусна Холандия.“

— Каза ли какво точно е направил, Раф? Дали не е стрелял по някой свой приятел, както правят з университета в Гьотинген?

— Не си спомням. Може и да ми е казал — като сън ми е. Заявих му, че аз като почтен холандец не мога да не спазвам законите на страната си и да му помагам, но той все повтаряше: „Бог знае, че съм невинен“ и ме гледаше под звездната светлина е открит и ясен поглед, както би ме гледал малкият ни Ханс — и аз побързах да отплавам.

— Сигурно е била лодката на Йан Кампхъйзън — забеляза сухо госпожа Бринкър. — Друг не би си оставил така неразумно греблата.

— Да, точно лодката на Йан беше. Сигурно Йан ще дойде да ме види в неделя, ако е чул. Както и младият Хохфлит. Докъде бях стигнал?

(За щастие госпожа Бринкър се въздържа. Ако изобщо беше заговорила за Йан след снощното жестоко разочарование, сигурно щеше да стане причина за повече скръб и подозрение, отколкото Раф можеше да понесе.)

— Докъде беше стигнал ли? Не твърде далече, наистина. Не каза кога момъкът ти е дал часовника. Уви, предчувствам, че не се е сдобил с него по честен път.

— Какво говориш! — възкликна Раф обидено. — Дрехите му бяха от хубав плат, като на самия принц. Разбира се, че часовникът беше негов.

— Защо ти го е дал тогава? — попита госпожата, като гледаше с безпокойство огъня, където трябваше да се добави още торф.

— Нали току-що ти казах — отговори учудена той.

— Кажи ми пак — помоли госпожа Бринкър и мъдро насочи разговора към същата тема.

— Точно преди да скочи от лодката, той ми подаде часовника с думите: „Напускам родината си, макар никога да не съм мислил, че ще го направя. Ще ти се доверя, защото ми изглеждаш честен човек. Занеси това на баща ми — не днес, но до една седмица, и му кажи, че го изпраща нещастното му момче. Кажи му, че ако някога дойде времето, когато поиска да се завърна, при него, ще захвърля всичко и ще дойда. Кажи му да изпрати писмо на… на…“ — виж ти, останалото съм забравил. Не си спомням за къде трябваше да е писмото… Клетият момък, клетият момък! — продължи тъжно Раф и докато говореше, взе часовника от скута на жена си. — И до ден днешен баща му не го е получил.

— Аз ще го отнеса, Раф, не се бой, веднага щом Гретел се върне. Тя ще си дойде скоро. Как е името на баща му, казваш? Къде трябваше да го намериш?

— Уви! — бавно заговори Раф. — Губи ми се. Пред очите ми е лицето на момъка, огромните му очи; помня как вдигна капака на часовника, извади нещо отвътре и го целуна — и толкова. Като се опитвам да си спомня, всичко останало ми се върти в главата и се чува шум, като че ме залива прииждаща вода.

— Е, това е нещо обикновено, Раф — и аз съм имала същото чувство след треска. Уморен си вече, трябва да те преместя отново на леглото. Чудя се къде ли е това дете?

Госпожа Бринкър отвори вратата и извика: „Гретел! Гретел!“

— Отдръпни се, жено! — каза със слаб глас Раф и се наведе напред, с желание да огледа безлюдната околност. — Наумил съм си поне веднъж да постоя вън до вратата.

— Не, не — засмя се тя. — Ще разкажа на господина как не те свърта на едно място, колко ми досаждаш и ме мъчиш да те пусна назън. Ако разреши, утре ще те облека дебело и ще те изправя на крака… Ще затворя вратата, замръзвам от студ. Кълна се, че това там е Гретел — престилката й се развява, лети като луда по канала. Но какво правиш, човече? — почти извика тя, като затръшна вратата. — Тръгнал си за леглото, без да ти помагам? Ще паднеш!

Думите й говореха едновременно и за страх, и за радост — дори по-красноречиво от това, че тя се спусна към съпруга си. След малко той се разположи удобно под новата завивка и докато съпругата му я оправяше и подпъхваше, заяви, че това е последният ден, в който ще го гледа на легло.

— Ах! И аз се надявам да е така — засмя се госпожа Бринкър, — след като се движиш толкова припряно.

Когато Раф затвори очи, съпругата му побърза да засили огъня — или по-скоро да го угаси, защото холандският торф е като самите холандци — бавно се разпалва, но щом веднъж потръгне, гори добре. После прибра настрани забравения си чекрък, извади плетката си от някакъв невидим джоб и седна до леглото.

— Ако успееш да си спомниш името на този човек, Раф — започна предпазливо тя, — мога да му занеса часовника, докато спиш. Гретел няма да се забави, скоро ще си дойде.

Раф се помъчи да си спомни, но напразно.

— Да не е Бомпхофен? — предположи тя. — Чух, че и двамата им сина тръгнали по лош път — и Херарт, и Ламберт.

— Може би — отговори Раф. — Погледни дали няма надпис на часовника, това ще ни насочи малко.

— Господ да те поживи, човече! — извика радостно тя и отвори капака на часовника. — По-досетлив си от всякога! Прав си. Ето, пише „Д. й. Б.“ Бъди сигурен — това е Ламберт Бомпхофен, но какво означава Й-то, не зная. Те обаче са били знатен род, надути като пуяци. Такива винаги наричат децата си с две имена, което съвсем не е според Светото писание.

— Не зная това, вроу. Струва ми се, че в светата книга имаше дълги и объркани имена, с които не можеш се оправи. Но ти мигновено отгатва. Такава си била винаги — каза Раф, като притвори очи. — Отнеси часовника на Бомпкинксови да провериш.

— Не са Бомпкинксови, такива не познавам. Бомпхофенови са.

— Да, отнеси го там.

— Там ли да го отнеса, човече? Ами нали от четири Години цялото семейство се премести в Америка? Спи, Раф, изглеждаш блед и без сили. Ще си спомниш, утре сутринта ще решим какво да правим. А, госпожице Гретел! Върна се най-после!

Знаем, че преди Раф да се събуди тази вечер, в къщата идва кръстницата-фея и че гулдените отново бяха заключени в големия шкаф, а госпожа Бринкър и децата вечеряха разкошно с месо, бял хляб и вино.

Тогава майката, изпълнена с щастие, им разказа историята на часовника — дотолкова подробно, доколкото намираше за разумно. „Съвсем справедливо е — мислеше си тя — клетите деца да я знаят — толкова време пазиха тайната, пък и са достатъчно големи и може да им се казва всичко.“