Станислав Лем
Фиаско (9)

Предизвестието

След старта командирът насочи облеченият отново в маскировъчни одежди кораб към стационарна орбита около естествения спътник на Квинта над невидимата за нея страна и започна за вика при себе си един след друг своите другари, за да попита всеки от тях как вижда положението и какво би направил той на негово място. Мненията се оказаха изключително разнообразни.

Накамура се придържаше към космическата хипотеза. Равнището на квинтянската технология предполага развивана отдавна астрономия. Дзета и планетите и преминават през едно разширение между ръкавите на галактичната спирала и след около пет хиляди години ще се приближат в опасна близост до Хадес. Не може да се установи точно кога ще се случи това, защото става дума за нерешимия проблем за взаимодействието на много маси. Малко вероятно е обаче преминаването край колапсара да стане без катастрофа. Застрашената цивилизация прави опити да се спасява. Възникват всевъзможни проекти, например: преселение на луната, която ще бъде превърната в управляема планета и прехвърлена по-късно в системата на Ета от Харния, която се намира само на четири светлинни години и най-важното — отдалечава се от колапсара. В началната фаза от реализирането на този проект научните и енергийни ресурси се оказват недостатъчни. Възможно е също част от цивилизацията, един блок от държави, да поддържа проекта, а друг блок да е против него. Специалистите от различни области рядко постигат пълно единодушие относно особено сложните и трудни задачи. Появява се друг проект — емиграция, тоест — бягство сред звездите. Тази концепция предизвиква криза: населението на Квинта навярно наброява милиарди и не е по възможностите на корабостроителниците да изградят флота, способна да осигури на всички Exodus от планетната люлка. Ако използуваме земна аналогия, отделните държави се различават значително по промишления си потенциал. Върхушката строи космическа флота за себе си и същевременно изоставя фронта на лунните работи. Може би работниците в корабостроителниците, убедени, че спасителните звездолети не са предназначени за тях, пристъпват към саботажни действия. Може би това предизвиква също репресии, безредици, анархия и пропагандна радиовойна. Затова и този проект е спрян още в началния етап, а безбройните изкуствени спътници, блуждаещи из системата на Дзета, са негови недоносче-та. Въпреки че една такава оценка на положението е силно хипотетична, тя има различна от нула стойност. Изводът е, че трябва да се установи контакт с Квинта, за да се постигне бързо разбирателство. Ако жителите на планетата бъдат запознати със сидералното инженерство, то би могло да ги спаси.

Полассар, който познаваше концепцията на японеца, смяташе фактите в нея за преиначени и нагласени, тъй че да подкрепят предположението му за планетна емиграция. Сидералното инженерство не се появява изневиделица. Мощността, използувана от астеносферната инсталация на луната, е с три порядъка по-малка от мощността, позволяваща да се овладее гравитологията и да се внедри тя в промишлеността. Освен това няма основание да се предполага, че квинтяните са били убедени в гостоприемството на системата на Ета. След няколко милиона години водородът на Ета ще навлезе в крайната фаза на изгаряне и звездата ще се превърне в червен гигант. И накрая, Накамура е изпоразместил данните за движението на цялото съзвездие Харния и на Хадес в интервала на гравитационната неопределеност така, че критичното минаване на Дзета в близост до колапсара да изглежда вероятно след само петдесет столетия. Ако се вземат предвид пертурбациите, предизвиквани от спиралния ръкав на галактиката, това преминаване се забавя до двадесет и няколко хиляди години. Вестта, че след двадесет и пет века ще се случи катастрофа, ще предизвика паника само сред същества без капка разум. За една наука в пелени, каквато е била например земната наука през деветнадесети век, е простено да очаква близък крах на прогреса. Но една по-зряла наука, макар и да не познава бъдещите открития, знае, че те растат експоненциално и за няколко години се придобиват повече знания, отколкото в миналото за хилядолетия. Не е известно какво става на Квинта, ала е необходимо да се установи контакт с нея — дори това да е рисковано. И същевременно наложително.

Кирстинг смяташе, че „всичко е възможно“. Високоразвитата технология не изключва вярвания от религиозен тип. Готическите катедрали и египетските и ацтекските пирамиди също не биха разкрили на гостите от чужди светове предназначението си. Откритите на луната съоръжения може би са продукт на някаква религия. Култ към слънцето — и то изкуствено. Олтар от ядрена плазма. Култов предмет. Символ на мощта или на властта над материята. И в същото време схизми, апостазия, ереси и не кръстоносни, а радиопоходи. Електромагнитно насилие за „конверсията“ на еретичните вероотстъпници или по-скоро на техните информатични сакрални машини: Deus est in Machina^[1]. Не че това е правдоподобно или направо доказуемо. Също както продуктите на идеологията, и символите на религията не разкриват смисъла си пред пришълци от чужди места. Физиката не премахва метафизиката. За да се стигне до общото в подбудите на хората от различните земни култури и епохи, трябва да се знае поне това, че никъде материалният бит не е бил смятан за всичко, което задоволява напълно съществуването. Може да се приеме това твърдение за куриоз. Да се предположи, че технологията винаги се разграничава от Sacrum^[2]. Технологията обаче винаги има извънтехнологична цел. А когато Sacrum изчезва, възникналата в културата дупка трябва да се запълни. Кирстинг се впусна да сватосва инженерството с религиозността и стигна до такива мистични висоти, че Стеергард едва го изслуша до края. Контакт? Разбира се, че той е за контакта.

Пилотите нямаха мнение по въпроса — не им беше по нрава да раздуват загадката в повече или по-малко човешка посока.

Ротмонт бе готов да представи техническите аспекти на контакта. Преди всичко как да се предпази корабът от гъмжилото квинтянски сателити. Според него в миналото Квинта вече е била посещавана от друга цивилизация и визитата е завършила зле, но квинтяните са си взели поука от случилото се, като са се изолирали от нашествията. Произвели са технология на универсалното недоверие. Най-напред трябва да ги убедим в мирните намерения на хората. Да изпратим „поздравителни дарове“ и да чакаме те да реагират, след като се запознаят с тях.

Ел Салам и Герберт бяха на подобно мнение.

Стеергард постъпи посвоему. „Поздравителните дарове“ можеха да бъдат унищожени при кацането. Доказваше го съдбата на патрулната петорка край луната. Затова той изстреля към слънцето голям орбитер, който като дистанционно управляван посланик да предаде на Квинта „акредитивните им писма“. „Амбасадор“^[3] ги излъчваше под форма на кодирани лазерни сигнали, способни да пробият шумовата обвивка на планетата, преподавайки на получателите урок как биха могли да установят връзка с тях. Предаде без прекъсване тази програма няколкостотин пъти. В отговор — глухо мълчание.

В продължение на три седмици посланието промени по всевъзможен начин съдържанието си. Никаква реакция. Увеличиха предавателната мощност, лазерната игла се движеше по цялата планета: в инфрачервената, в ултравиолетовата област, моделирана и тъй, и иначе. Планетата не отговаряше.

Междувременно „Амбасадор“ предаде на „Хермес“ подробни данни за изгледа на Квинта. На континентите се намираха агломерации с размерите на големи земни метрополии. Нощем обаче не ги осветяваше нищо. Имаха форма на сплескани звезди с букетоподобни разклонения и даваха полуметално отражение. От разклоненията излизаха прави линии, подобни на комуникационни артерии, но по тях не се движеше нищо. Колкото по-контрастни картини получаваха от „Амбасадор“ (който постепенно се превръщаше в шпионин), толкова по-ясно ставаше, че донесените от Земята представи са погрешни. Линиите не бяха нито пътища, нито тръбопроводи, а териториите между тях само имаха вид на гори. Привидното залесяване образуваше множество блокове с правилна форма и щръкнали огради. Албедото им бе почти нула: те поглъщаха 99 процента от слънчевата светлина. Приличаха на фоторецептори.

Значи Квинта може би поглъщаше и „акредитивните писма“, третирайки ги чрез своите приемници не като информация, а като енергетична храна. Невидимият досега на фона на слънчевия диск „Амбасадор“ даде всичко от себе си. В инфрачервената област изпращаше „писма“, които надвишаваха стократно излъчването на Дзета в този диапазон. Здравият разум подсказваше, че кохерентната им светлина ще повреди поглъщателите, някакви технически екипи ще се запознаят с авариите и причините за тях и рано или късно по-висшестоящите специалисти биха разпознали сигнализационната същност на лъчите. Обаче отново минаваха дни и нищо не се променяше. Зафиксираните на снимките дневно и нощно полукълбо изглеждаха още по-загадъчни. След залез-слънце нищо не осветяваше тъмнините — издигащите се от океана два големи континента със стръмни, заснежени по върховете планински вериги, нощем светеха само с призрачното зарево на северните сияния, ала и тези сияния, претопяващи безоблачните полярни ледове в призрачно зеленикаво злато, не блуждаеха безразборно, а сякаш завъртани от невидима гигантска ръка, се движеха в посока, обратна на околоосното въртене на Квинта. Нито по вътрешните морета на двата просторни континента, нито по океана бяха открити кораби, а понеже и по правите линии, които разсипаха гористите равнини и струпванията на скални хребети, нямаше никакво движение, те не можеха да служат за комуникационни цели. От океана на южното полукълбо стърчаха като безброй мъниста, разсипани в крайбрежните води, изгасналите вулкани на привидно ненаселени архипелази. Единствената суша на това полукълбо, до самия полюс, бе скрита под огромен ледник. От помътнялото сребро на вечните му ледове стърчаха самотни скални игли — върхове-осемхилядници, похлупени с леден капак. В тропическия пояс, под обръча на замръзналия пръстен, денем и нощем вилнееха тропически бури, а дискът от надатмосферни ледове, все едно шеметно носещо се огледало, засилваше блясъка на светкавиците с виолетовите фонтани на отраженията. Липсата на следи от цивилизационна суетня, на пристанищни градове в устията на големите реки, изпъкналите метални дискове, които запушваха дъната на планинските котловини с бронирана тапа, различавана от естествените скали само по спектрохимичен път, отсъствието на космически транспортни средства по плоските, покрити с бетон, стотина на брой космодруми, заобиколени от ниски постройки — всичко това налагаше неоспоримия извод, че продължилите столетия трудности са натикали квинтяните в подземията, където живеят и сега, разчитайки на металния взор на радиоелектрониката за наблюдение на небесните простори и Космоса. Измерването на топлинните разлики откри под повърхността на Норстралия и Хепария термични петна — свързани помежду си и зарити дълбоко в земята, сякаш пещерни градове. Прецизният анализ на лъчението им обаче отхвърляше това предположение. Всяко от големите петна с диаметър четиридесет мили се характеризираше със странен градиент на издишваната топлина: най-горещ беше центърът, а източникът се намираше под литосферата на границата с мантията. Да не би пък квинтяните да черпят енергия от течното ядро на своята планета? Огромните площи с правилна геометрична форма, взети първоначално за обработваеми селскостопански терени, всъщност, представляваха струпвания на милиони по-заострени куполи — досущ керамични гъби, насадени на десетки километри. Предавателно-приемателни антени — решиха накрая физиците. Обвитата в облаци, бури, циклони планета, сякаш умишлено се правеше на мъртва, притаила се под непрестанния зов на сигналите, молещи за какъвто и да е отговор.

Наблюденията, проведени под знака на археологията, с цел да бъдат открити следи от историческото минало — руини от градове и остатъци от еквивалентите на земната култова архитектура: храмове, пирамиди, древни столици, — не донесоха очакваните резултати. Ако те бяха напълно унищожени при война или ако човешките очи не съумяваха да ги разпознаят поради абсолютно чуждата им природа, единственият шанс да се прехвърли мост над нея си оставаше техническата дейност. Затова започнаха да търсят съоръженията, вероятно с гигантски размери, които бяха послужили за изхвърляне на океанските води в космическото пространство. Универсалните критерии, които физическите константи поставяха, позволяваха да се изчисли разположението им. По посоката на въртене на ледения пръстен и движението му около екватора можеше да се съди за местоположението на планетните водохвъргачки. Тук обаче в играта се намеси един фактор, който затрудняваше разпознаването на инсталациите: без съмнение те са били изградени на границата между сушата и океана — в околностите, над които сега стремително се носеше скованият в мраз пръстен, а неговото непрекъснато триене о разредените атмосферни газове закриваше с бурните валежи критичните места. Затова дори опитите да се реконструират методите, с които си бяха послужили квинтянските инженери от миналите векове, за да изстрелят моретата във вакуума, не доведоха до нищо. Фотографите-улики почти изпълниха архива на кораба, но те нямаха по-голяма стойност от петната в теста на Роршах. Човешките очи приписваха на неразгадаемите контури на повтарящите се звездовидни образования на сушата донесените от Земята представи и предубеждения — също така, както човекът забелязва или по-точно — представя си какво ли не, разглеждайки безразборно разпръснатите мастилени петна. Безпомощността на ГОД пред тези хиляди снимки накара хората да разберат, че в машината, предназначена уж за напълно обективно преобразуване на информацията, има частичка антропоцентрично наследство. Вместо да научат нещо за чуждия разум, отбеляза Накамура, те разбраха колко тесни са връзките на мисловно родство между хората и компютрите. Близостта на чуждата цивилизация, намираща се на протегната ръка, я разделяше от тях, превръщаше се в подигравка от опитите им да разкрият същността й. Хората се мъчеха да преодолеят налагащото се впечатление за коварна клопка, поставена пред експедицията, като че ли Някой — но кой? — държеше да им подхвърли едно обнадеждаващо предизвикателство и едва в самия край на пътя да разкрие, че то е непостижимо. Онези, у които тлееше тази мисъл, я криеха, за да не внушават пораженчески настроения на колегите си.

След седемстотин часа на безрезултатно дипломатическо излъчване Стеергард реши да изпрати на Квинта първата ракета с програма за приземяване, наречена „Габриел“^[4]. „Амбасадор“ предупреди за него четиридесет и осем часа преди старта му, уведомявайки квинтяните, че невъоръжената сонда ще се приземи на територията на големия континент в северното полукълбо, Хепария, на сто мили от застроената „звезда“, в пустинна, значи незаселена околност: един автоматичен посланик, с който местните жители могат да разговарят на машинен език.

Макар че планетата не отговори и на това предизвестие, те изпратиха „Габриел“ на орбита в апоселений. Двустепенната ракета притежаваше микрокомпютър, който освен стандартните програми за контакт имаше и способност да ги ревизира и променя при непредвидени обстоятелства. Полассар бе оборудвал „Габриел“ с най-ефективния от малките тераджаулови двигатели, каквито имаха на борда, за да може ракетата да измине пътя от четиристотин хиляди километра до планетата за около четвърт час с максимална скорост шестстотин километра в секунда. Щеше да намали скоростта непосредствено над йоносферата. Физиците искаха да поддържат непрекъсната връзка с него чрез посредничеството на изстреляни и насочени към планетата сонди-ретранслатори, но командирът отхвърли този план. Той искаше „Габриел“ да разчита само на себе си и да предаде информация едва след мекото кацане — с вълнов сноп, който атмосферата на луната щеше да концентрира върху „Хермес“. Смяташе, че по-ранното разполагане на препредаватели между естествения спътник, зад който се укриваше „Хермес“, и планетата може да бъде забелязано и да увеличи подозренията на параноичната цивилизация. Самотният полет на „Габриел“ трябваше да подчертае мирния характер на неговата мисия. Поради ретранслационното разстояние „Хермес“ наблюдаваше полета му, отразяван в разперените огледала на „Амбасадор“, с петминутно закъснение. Охлаждан идеално, огледалният рефлектор на „Амбасадор“ даваше чудесен образ. „Габриел“ извърши маневрите, чиято цел беше да се прикрие местонахождението на кораба-майка, и веднага се появи като черна игличка над облачнобелия фон на планетния диск. Осем минути по-късно хората пред мониторите се втрещиха. Вместо да продължи полета си към мястото за приземяване на Хепария, „Габриел“ се понесе на юг по крива с нарастващ радиус и преждевременно намали скоростта. Веднага се разбра каква е причината за този завой. От екваториалния пояс към „Габриел“ пълзяха четири черни точки, по математически идеални преследвачески траектории — две от изток и две от запад. Източните преследвачи бързо намаляваха разделящото ги от „Габриел“ разстояние. Преследваният промени формата си. От игличка се превърна в ослепително бляскава точка. Като намали скоростта с четиристотинкратно натоварване, вместо да заслиза към планетата, той се стрелна, като пламък на свещ нагоре. Четирите преследващи го точки също промениха курса си, приближаваха се една към друга. „Габриел“ стоеше привидно неподвижно в центъра на трапеца, в чиито върхове бяха преследвачите. Намаляването на трапеца подсказваше, че и те са сменили орбиталното движение с хиперболично и се приближават с увеличена тяга, бълваща жарава.

На Стеергард му се искаше да попита Ротмонт като програмист какво ще направи сега „Габриел“, понеже по силния блясък на преследвачите можеше да се съди за огромните им задвижващи мощности. Петте ракети летяха в посока, обратна на планетата, с толкова мощна реактивна струя, че в бялото облачно море под нея възникна широка фуния. В полумрака на залата за управление цареше пълно мълчание. Нито един от хората, загледани в това единствено по рода си зрелище, не се обаждаше. Четирите точки се приближаваха до „Габриел“. Доплеровият далекомер-акселерометър изхвърляше в края на екрана своите червени цифрички с такава бързина, сякаш го беше яд на числата. Трудно можеше да се разчете каква е скоростта. „Габриел“ вече нямаше преимущество, защото бе загубил време за намаляване на тягата и обръщане на посоката, докато заобиколилите, го преследвачи непрекъснато се ускоряваха. ГОД показа на екрана прогнозираното място за срещата на петте траектории. Според далекомерите и доплеровото изместване „Габриел“ щеше да бъде настигнат след десетина секунди. Десетина секунди са много време дори за човека, който мисли един милиард пъти по-бавно от компютъра — особено при пълно концентриране на вниманието.

Стеергард размишляваше дали не направи грешка, като не снабди сондата поне с отбранително оръжие. Обхвана го безсилен гняв. „Габриел“ не носеше дори самоунищожителен заряд. И най-добрите намерения трябва да имат граници — само това успя да си помисли.

Квадратът на гонитбата стана малък като дребна буквичка. Въпреки че беглецът и преследвачите се бяха отдалечили от планетата на разстояние, равно на нейния диаметър, ударите на реактивните им струи привеждаха облачното море в трептения, а през разтворилия се в това море прозорец се разкриха океанът и бреговата линия на Хепария. Остатъците от облаците се стопяваха в прозореца като парченца захарен памук под въздействието на топлина.

Тъмният фон на океана влошаваше видимостта. Само сипещите се все още с червено мигане цифри на далекомера информираха за местоположението на „Габриел“. Преследвачите връхлитаха от четири страни. Приближиха се съвсем до него. Тогава прозорецът в облаците така се изду, сякаш планетата увеличи размерите си като гигантски надут балон, гравиметрите издадоха остър, тракащ звук, мониторите почерняха за миг и после образът се върна отново. Фуниестият прозорец сред белите облаци пак беше малък, далечен и съвършено пуст. Стеергард не разбра веднага какво е станало. Погледна далекомерите. На всички примигваха червени нули.

— Видя им сметката — обади се някой с неприкрито злорадо удовлетворение. Май беше Харрах.

— Какво стана? — попита Темпе.

Стеергард знаеше, но си мълчеше. Беше твърдо убеден, че и да повторят опита, по-скоро ще загубят кораба, отколкото да установят контакт. За миг прецени, вече далече с мислите си от този първи сблъсък, дали изобщо си струва да продължават набелязаната програма. Не чуваше възбудените гласове наоколо. Ротмонт се опитваше да обясни какво беше направил „Габриел“, въпреки че програмата не го предвиждаше: беше смачкал чрез сидерална имплозия пространството заедно с преследвачите.

— Ама той нали нямаше сидератор? — учуди се Темпе.

— Нямаше, но би могъл да има. Нали имаше тератронов двигател. Обърнал го е чрез късо съединение и така е насочил към себе си с пълен разряд цялата задвижваща мощност. Хитър номер. Това беше покер, а „Габриел“ го превърна в бридж. Излезе с най-силния коз. Няма по-висок цвят от гравитационния колапс. Така не им позволи да го хванат…

— Чакай малко — започваше да се досеща какво е станало Темпе. — Това имаше ли го в програмата му?

— Ами! Имаше тераватове в анихилационния двигател и пълна самостоятелност. Той игра va banque. Беше машина, драги, не човек, затова не може да се говори за самоубийство. Според главната директива можеше да допусне манипулации над себе си, но едва след кацането.

— А след кацането те не можеха ли да измъкнат от него тоя тератрон? — попита Герберт.

— Как? Целият кърмов отсек заедно с тератрона трябваше да се стопи при пробиването на атмосферата. След стопяване на статора вътрешното налягане би разкъсало полюсите и всичко би отишло на кино — заедно с машинното отделение. И то без ни най-малка радиоактивност. На планетата щеше да кацне само горният носов модул — за приятелски разговори с домакините…

— Ама че работа! — ядосваше се Харрах. — А ние предполагахме, че ракетите им не могат да развиват такава мощност. „Габриел“ трябваше да прелети през тяхното спътниково бунище като куршум от карабина през рояк пчели и кротичко да кацне.

— А защо не си разтопи двигателя, докато го преследваха? — попита пак лекарят.

— А защо кокошката не лети? — Ротмонт не сдържаше раздразнението си. — С какво да разтопи тератрона? Нали трябваше да взема отвън, от триенето с атмосферата, енергията за изгаряне на двигателния отсек. Така беше проектиран. Това не ви ли е известно?… Но да се върнем към същността на събитието. Той или щеше да им се измъкне (което беше съмнително), или щяха да го заловят в космическото пространство, след което щяха да го смъкнат на орбита и да го демонтират. Ако беше направил късото съединение след намаляване на тягата, би настъпила експлозия, но тороидът с полюсите можеше да оцелее. „Габриел“ не биваше да го допуска, затуй изкомбинира черна дупка с двоен хоризонт на събитията, всмука с колапс преследвачите в себе си и тогава вътрешната сфера хлътна, а външната се пръсна, защото в тези мащаби квантовите взаимодействия са съизмерими с гравитационните. Пространството се огъна и затова видяхме Квинта като през увеличително стъкло.

— Това наистина ли не беше програмирано? В проекта нямаше ли такава вероятност? — обади се мълчалият до този миг Араго.

— Не! Нямаше я! За щастие машината се оказа по-умна от нас! — Ротмонт не криеше, че въпросите го ядосват. — По програма тя трябваше да бъде беззащитна като бебе! Въпреки че тератронът на „Габриел“ не беше предназначен за хипертермично произвеждане на колапсари чрез свързване на късо, проектантите биха могли да го предположат по самата конструкция. Разбира се, че биха могли, щом „Габриел“ стигна сам до това решение за няколко секунди!

— Сам?

Тази дума на монаха извади докрай Ротмонт от равновесие.

— Сам! Още колко пъти трябва да повтарям? Нали имаше светлинен компютър с една четвърт от капацитета на ГОД! Вие за пет години няма да премислите толкова битове, колкото той — за микросекунда. Огледал е себе си, констатирал е, че може да обърне тератрона с полето и че при свързване на полюсите ще възникне мононуклеарен сидератор. Наистина, при възникването си той ще се пръсне, но едновременно с колапса…

— Това можеше да се предположи — отбеляза Накамура.

— Ако отидеш на разходка с бастун в ръката и те нападне бясно куче, може да се предположи, че ще го пернеш по главата — отвърна Ротмонт. — Чудя се само как сме могли да бъдем толкова наивни! Във всеки случай добре стана. Те си показаха гостоприемството, а „Габриел“ им показа, че добре ги е разбрал. Естествено, можехме да го снабдим с конвенционален самоунищожителен заряд, но командирът не пожела…

— А това, което стана, по-добро ли е? — попита Араго.

— Че можех ли да му поставя двигател от мотопед? Той трябваше да разполага с мощност и затова я получи. А това, че по схемата си тератронът прилича на сидератор, следва не от моите предпочитания, а от физиката. Колега Накамура?

— Така е — потвърди запитаният японец.

— Във всеки случай те бъкел не разбират нито от сидеротехника, нито от гравистика. Главата си залагам — отсече Ротмонт.

— Откъде знаеш?

— Защото щяха да я използуват, От гледна точка на сидералното инженерство погребаният на луната молох е вехтория. Защо им е трябвало да пробиват шахти в магмата и астеносферата, щом могат да трансформират силата на тежестта така, че да дава микроквантови ефекти? Тяхната физика се развива по друг път. Бих казал — по по-заобиколен път, който ги е отдалечил от най-високия цвят на коза. Толкова по-добре за нас! Ние искаме контакт, а не война.

— Да, но дали те няма да приемат за война именно това, което се случи?

— Могат. Със сигурност могат! Стеергард се обърна към физиците:

— Бихте ли могли най-общо да установите къде са остатъците от преследвачите, издухани от „Габриел“?

— Едва ли — освен ако колапсът е бил силно асиметричен. Ще попитам ГОД. Съмнявам се, че гравизорите са успели да го регистрират детайлно. ГОД?

— Чух — каза компютърът. — Локализирането с невъзможно. Импулсът от разкъсването на външната обвивка на Кер е изхвърлил остатъците извън околностите на Дзета.

— А приблизително?

— Възниква неопределеност от един парсек.

— Не може да бъде! — възкликна Полассар. Нака мура също бе изненадан.

— Не съм сигурен дали доктор Ротмонт е прав каза ГОД. — Може би аз съм по-пристрастен от него като близък роднина на „Габриел“. Освен това аз ограничих автономността му съгласно получените нареждания.

— Не ни интересуват роднинските ви връзки. — Командирът не беше любител на компютърните шеги. — Казвай какво знаеш.

— Предполагам, че „Габриел“ е искал само да изчезне. Да се превърне в сингуларност. Знаеше, че с това няма да навреди нито на нас, нито на тях, защото вероятността за сблъсък с тази сингуларност е практически равна на нула. Тя има диаметър 10^–50 от диаметъра на протона. По-скоро ще се сблъскат две мухи, едната от които е излетяла от Париж, а другата — от Ню Йорк.

— Кого защищаваш всъщност? Доктор Ротмонт или себе си?

— Никого не защищавам. Макар че не съм човек, говоря на хора. „Хермес“ и „Евридика“ произхождат от Гърция. Нека думите ми прозвучат като изречени пред стените на Троя: щом екипажът не гласува доверие на онези, които са програмирали и изпратили „Габриел“, давам олимпийска дума, че бягството чрез колапс не беше въведено в нито един от блоковете на паметта му. „Габриел“ получи максимална възможност за вземане на самостоятелни решения или наносекундност на творческо реагиране по всички вероятностни разклонения — комбинаторното му множество съдържаше най-малко 10³² елемента. Как е използувал тази мощност, не зная, но зная с колко време е разполагал за вземане на решение: от три до четири секунди. Твърде малко, за да изчисли интервала на Холенбах. Затова е бил изправен пред алтернативата: всичко или нищо. Ако не беше затворил пространството с колапс, той би избухнал като сто мегатонни термоядрени бомби, тъй като освободената при свързването на късо мощност би дала експлозия. Затова „Габриел“ е попрекалил в другата посока, което му е гарантирало имплозия в сингуларност, и е прибрал между другото ракетите на квинтяните под обвивката на Кер.

ГОД млъкна. Стеергард плъзна поглед по лицата на колегите си.

— Добре — приемам уточнението. „Габриел“ е предал богу дух. А дали е дал мат на Квинта, ще се разбере по-късно. Оставаме тук. Кой е дежурен?

— Аз — каза Темпе.

— Добре. А вие вървете да спите. В случай на нещо ме събудете.

— ГОД е винаги нащрек — обади се компютърът. Останал сам в тъмната зала за управление, пилотът я обиколи като плувец в невидима вода, мина край матовите, слепи монитори, издигна се под тавана и осенен от някаква внезапна мисъл, се отблъсна така, че да долети до главния визоскоп.

— ГОД? — попита тихичко.

— Слушам.

— Покажи ми още веднъж последната фаза от преследването. С петкратно забавяне.

— Оптично?

— Оптично с наложено инфрачервено изображение, но гледай сумарният образ да не е много размазан.

— Степента на размазване е въпрос на личен вкус — отвърна ГОД.

Екранът светна. До рамката изскочиха цифрите от далекомера. Не изчезваха светкавично както преди, а се сменяха по-бавно.

— Наложи мрежа върху, изображението.

— Слушам.

Насеченият стереометрично образ се белееше от облаците. Изведнъж той се разклати като залят с вода. Линиите на геодезичната мрежа се заогъваха. Разстоянието между „Габриел“ и преследвачите намаляваше. Поради забавянето всичко изглеждаше като в капка вода под микроскоп, където към черната прашинка са се устремили бактерии с форма на запетайки.

— Доплеровият диференциален далекомер! — нареди Темпе.

— Пространството губи евклидовия си характер — отбеляза ГОД, но включи диференциатора.

Отворите на мрежата трептяха и се огъваха, но разстоянието можеше да се прецени, макар и грубо. От запетайките до „Габриел“ оставаха няколкостотин метра. Тогава огромната площ на планетата под петте струпали се черни точки се разду с внезапно увеличение, за да се върне веднага към обичайния си вид. Всички черни точки обаче бяха изчезнали. Мястото, в което те се тъмнееха преди малко, трептеше лекичко, като мараня. После то изригна страхотен червен блясък, същински фонтан от светеща кръв, който изгоря в пурпурен мехур, покафеня и угасна. Далечните Облаци, отхвърлени на хиляди мили от ударната вълна, лениво се преобръщаха над повърхността на океана; по-тъмна от континенталния бряг откъм изток. Прозорецът с вдлъбнати ръбове все още зееше отворен, но празен.

— Гравиметрите! — нареди пилотът.

— Слушам.

Образът не се промени, само геодезичните линии се виеха в средата като кълбо объркана прежда.

— Микрогравископия! ГОД, ти нали разбираш какво искам!

— Слушам.

ГОД говореше както винаги с лишен от емоции глас, ала на пилота се струваше, че в него звучи арогантна нотка. Сякаш машината, която го превъзхождаше по съобразителност, изпълняваше заповедите му неохотно и искаше той да разбере това. Сред обърканите нишки възникна едва доловимо трептене, което разсече сгъстената част от мрежата, и изчезна. На фона на бялата планета с дупката в облаците — като че ли огромно око на циклоп, пак се показа правоъгълната мрежа на гравитационните координати.

— „Габриел“ е изстрелял в себе си ядрени частици с тераволтаж, нали така? — попита пилотът.

— Да.

— По допирателната с точност до един хайзенберг?

— Да.

— Откъде е взел допълнителна енергия? Масата му беше прекалено малка, за да огъне пространството в микродупка.

— При свързване на късо тератронът работи като сидератор. Взема енергия отвън.

— Значи възниква дефицит?

— Да.

— Под формата на отрицателна енергия?

— Да.

— С какъв обсег?

— Със свръхсветлинна скорост в околното пространство — „Габриел“ я е взел от област с радиус милион километри.

— Защо нито Квинта, нито луната, нито ние не усетихме нищо?

— Защото това е квантово заемане в интервала на Холенбах. Да обяснявам ли по-нататък?

— Не е нужно — отговори пилотът. — Щом колапсът е протекъл за време, по-малко от една милионна част от наносекундата, възникнали са два концентрични хоризонта на събитията на Рахман-Кер.

— Да — рече ГОД. Не беше способен да се учудва, но пилотът долови в тази дума респект.

— Това означава, че сингуларността, останала след „Габриел“, вече я няма в нашия свят. Направи сметка дали съм прав.

— Вече пресметнах. Няма я с вероятност едно към сто хиляди.

— Тогава какви бяха ония бръщолевения за мухите пред командира?

— Вероятността не е равна на нула.

— От геодезичните движения следва, че колапсът е имал силно центробежно издуване към слънцето. Тогава, като се сведат масите на всички тела от системата до точки, може да се изчисли фокусът, в който са били изхвърлени тези техни ракети… Макротунелен ефект. Прав ли съм?

— Да.

— Разсейването не може да бъде от порядъка на един парсек. Трябва да бъде по-малко. Умееш ли да смяташ?

— Да.

— Следователно?

— Тунелирането е вероятностен процес, а броят на независимите случайни величини нараства.

— Да преведем това на езика на здравия разум. В системата на Дзета освен нея има още девет планети. Получава се нелинейна система от уравнения, която не можеш да интегрираш. Но планетите са приели въртящия момент на протослънцето и затова масата на цялата система може да се сведе до центъра.

— Това е много неточно.

— Неточно, ама не чак колкото един парсек.

— Вие да не сте от така наречените феноменални математици? — попита ГОД.

— Не. Аз произхождам от времето, когато се смяташе и без компютри. Или изчисленията се правеха „на око по пи“. Който не го умееше, при работа като моята умираше съвсем млад. Защо мълчиш?

— Не знам какво да кажа.

— Че не си безпогрешен.

— Не съм.

— И не би трябвало да се наричаш ГОД.

— Не аз съм се нарекъл така.

— И жена не би наддумала компютър… ГОД, изчисли вероятностното разпределение по протежение на оня твой парсек — би трябвало да има два максимума. Ще нанесеш тази околност на звездната карта и сутринта ще я предадеш на командира, като му обясниш, че те е мързяло да пресмяташ.

— Никой не ми е наредил.

— Сега аз ти нареждам. Разбра ли? — Да.

Така завърши нощният разговор в залата за управление.