Станислав Лем
Фиаско (8)

Луната

Пръстенът от ледени отломъци, който обкръжаваше планетата, представляваше огромна, но нестабилна плоскост. Изчисленията на Лакатош и Бела, направени непосредствено преди гмуркането на „Евридика“ в Черната дупка, се оказаха точни. Нацепен от една голяма и три по-малки пролуки вследствие пертурбациите, предизвикани от притеглянето на Квинта, пръстенът едва ли съществуваше повече от хиляда години, след като едновременно увеличаваше диаметъра и губеше масата си. Центробежните сили бяха разширили външните му ръбове, а триенето превръщаше вътрешните ръбове в топящи се парчета и пара и по този начин водата се връщаше на планетата под форма на непреставащи дъждове. Съмнително бе квинтяните сами да са си организирали този наистина тропически потоп. Първоначално пръстенът бе съдържал три или четири трилиона тона лед и всяка година губеше доста милиарди от тях. Тук се криеха много загадки. Пръстенът влияеше зле върху климата на цялата планета. Освен проливните дъждове при обикалянето около звездата внушителната му сянка падаше ту върху южното, ту върху северното полукълбо. Отразяваше светлината на Дзета и не само понижаваше средната температура, но и нарушаваше циркулацията на пасатите в атмосферата. Граничните територии от двете страни на хвърляната сянка бяха области с непрестанни бури и циклони.

За да понижат равнището на океаните, жителите на планетата навярно са разполагали с достатъчно енергия, с която да придадат на водопадите, или по-скоро — водолетите, втора космическа скорост. Тя би изнесла ледените маси извън близките околности на Квинта, там, където те биха изчезнали безследно, разтопени от Дзета, или биха се разпръснали сред астероидите като ледени метеорити.

Ако не са разполагали с необходимата енергия, те би трябвало да се откажат от нескопосното дело. Прогнозирането на краха е било елементарно проста задача. Следователно не грешка на инженерната мисъл на планетата, а нещо друго бе прекъснало започнатата преди много година работа. Изводът се налагаше сам. Пръстенът, плосък диск с дупка с диаметър петнадесет хиляди километра, в която кротуваше препасаната планета, в средните ивици се състоеше от ледени буци, а по външните ръбове имаше кристали лед — поляризирани, което вероятно също бе резултат от умишлена намеса. Значи при изграждането му неговото движение и формата му са били контролирани. Изграден бе в плоскостта над екватора, която бе стационарна, но от вътрешната, увисналата над екватора страна, се бе превърнал в хаотична киша. Като цяло приличаше на космически строеж — недовършен и изоставен. Защо?

Между океаните се издигаха два големи континента и един по-малък, с територия, равна на три Австралии, само че в областта около северния полярен кръг, поради което разузнавачите го нарекоха Норстралия. Инфралокаторите откриха на континентите несеизмични, по-топли места, може би топлинното излъчване на големи електроцентрали. Но те не бяха топлоцентрали, използуващи изкопаеми горива като въглища или нефт или пък гориво от нуклеарен тип. Първите биха се издали с отпадъците, замърсяващи въздуха, второто би дало радиоактивна пепел. Както е известно, най-големите проблеми в ранната фаза на земната ядрена енергетика бяха възникнали във връзка с безопасното складиране на радиоактивните отпадъци. Едва ли обаче радиоактивните отпадъци биха представлявали проблем за една техническа цивилизация, способна да изхвърля част от океаните от гравитационната фуния. Но леденият пръстен не беше радиоактивен. Квинтяните или използуваха друга форма на ядрената енергетика, или имаха съвършено различен тип енергия. Каква?

Зад планетата се влачеше газова опашка, обилно напоена с водна пара, идваща най-вече от пръстена. „Хермес“ увисна на стационарна орбита зад Секста — приличаща на Марс, но по-малка от него, с по-гъста атмосфера, отровена от непрестанни вулканични изригвания и газообразни цианови съединения, и изпрати като наблюдатели около Квинта шест орбитера, които предаваха данни без прекъсване. ГОД съставяше от тях подробен портрет на Квинта.

Най-странен беше нейният радиошум. На големите континенти функционираха най-малко неколкостотин силни предавателя, чиято емисия представляваше хаотичен бял шум, без белези на фазова или честотна модулация. Орбитерите локализираха точно антените, излъчващи насочено или изотропно, сякаш квинтяните бяха решили да си запушат всички канали за елекромагнитна връзка — от най-късите до километровите вълни. Биха могли да имат само кабелна връзка, но тогава за какво служеше този шум, струващ гигаватове? Още по-странни — понеже „странностите“ на планетата се увеличаваха при по-продължителното наблюдение — се оказаха изкуствените й спътници. Те наброяваха почти един милион — на високи и ниски орбити, почти кръгови и елиптични с афелии, стигащи далеч зад луната. Сондите на „Хермес“ засякоха спътници и съвсем близко до разузнавача — само на някакви си осем или десет милиона километра. Спътниците имаха различни размери и маса. Най-големите вероятно бяха празни, нещо като надути във вакуума, неуправляеми балони. Част от тях вече бяха хлътнали от изпуснатите газове. Веднъж на няколко дни някой от мъртвите сателити се сблъскваше с ледения пръстен, предизвиквайки ефектно зрелище от багри във всички цветове на дъгата, тъй като в облаците от ледени кристалчета се разлагаха слънчевите лъчи. Така възникналият облак бавно се разнасяше в космическото пространство. Затова пък действуващите спътници — дали защото се движеха по изкуствено наложени им орбити, или защото по неразбираем начин, като огромни дипли от фолио, променяха формата си, никога не се удряха в пръстена. На пръв поглед холографската, триизмерна карта на сателитите приличаше на рояк от пчели, стършели и микроскопични мушици, обикалящи около планетата. Многопластовото гъмжило обаче не бе хаотично разбъркано. В него лесно се откриваха прости закономерности: по близките орбити спътниците често вървяха на двойки или тройки, а другите, особено тези в близост до стационарната окръжност, където всяко тяло се движи със скоростта, с която планетата се върти около оста си, се движеха към Дзета и от нея към Квинта като в танцови фигури.

С получаване на повече локализационни данни ГОД състави координатна система, нещо като сферична система от графики. Не беше лесно да се различат „мъртвите“ от „живите“ спътници, тоест пасивно дрейфуващите от управляемите или самоуправляемите, защото възникваше проблемът за движението на много микроскопични маси в гравитационните полета на Квинта, нейната луна и нейното слънце. Наблюдението откри, че върху Дзета падат остатъци от ракети и спътници. Някои от тях имаха форма на тороид — нещо като венчални халки, от които стърчаха тънички като нишка бодли. Най-големите, по средата на пътя между планетата и луната й, проявяваха известна активност. Бодлите бяха диполни антени и тяхното излъчване, отлепяно от шумовия фон на планетата чрез филтри, бе обособено като шум в най-късите вълни, извън областта на радиовълните. Част от него се падаше на твърдото рентгеново лъчение, което не стигаше до повърхността на Квинта, защото атмосферата й го поглъщаше.

Всеки ден към множеството получени данни ГОД прибавяше нова порция и докато Накамура. Полассар, Ротмонт и Стеергард си блъскаха главата над ребуса, съставен от ребуси, пилотите, без да се намесват в научните диспути, вече си бяха изградили собствено мнение. То се изразяваше с краткото изречение, че Квинта е планета на инженери, обхванати от някаква мания, или казано направо, SETI бе вложила милиарди и доста се бе потрудила, докато открие една побъркана цивилизация. Но и те бяха открили известна методичност в тази лудост. Налагаше се картината на „радиовойна“, доведена до пълен абсурд: никой не предава нищо, понеже всяка страна заглушава останалите.

Физиците се опитваха да подскажат на ГОД хипотези, насочени към антиподите на човешкото. Може би жителите на Квинта се различават по анатомията и физиологията си от хората дотолкова, че образът и говорът са заместени от други — неакустични, извънвизуални сетива и кодове? Може би поведенчески? Обонятелни? Свързани перцепционно с гравитацията? Може би шумът представлява предаване на енергия, а не на информация? Може би информацията тече по вълноводи, които не могат да се открият чрез астрофизични методи? Може би, вместо да продължават да филтрират по всевъзможни начини този привидно безсмислен електромагнитен рев, учените би трябвало да ревизират цялата анализираща програма? ГОД отговаряше с присъщото му бездушно търпение. Макар да знаеше много за човешките емоции, сам не изпитваше никакви чувства.

Ако това е предаване на енергия, трябва да съществуват приемателни системи и те да дават поне минимални утечки или загуби, защото е невъзможно да се постигне стопроцентов коефициент на полезно действие. На планетата обаче не се откриват никакви приемателни съоръжения, пропорционални на предаваната мощност. Част от нея, способна да пронизва атмосферата, е насочена към много спътници. Но други предаватели и други спътници заглушават тази целенасочена емисия, и то — по съвършен начин. Сякаш огромна тълпа хора разговаря, като всички говорят едновременно, крещейки все по-силно. В крайна сметка, дори ако всеки от ораторите е мъдрец, резултантната е див хорален врясък.

По-нататък. Ако някои области от електромагнитния спектър служат за комуникация, при цялостното запълване на предавателните канали те биха могли да изглеждат като бял шум, но шумът на Квинта притежаваше по-интересна характеристика. Той не беше „абсолютен хаос“. Това беше по-скоро резултантна от противопосочни емисии. Всеки предавател поддържа прецизно дължината на вълните. Други предаватели го заглушават или отслабват чрез обръщане на фазата. ГОД илюстрира това състояние на електромагнитните вълни, като измести радиовълните в оптичната зона. Белият, спокоен образ на планетата се замени от разноцветни трептения. Когато ГОД оцвети кохерентните излъчватели в зелено, препредавателите в бяло, а „контраизлъчвателите“ в пурпурно, дискът на Квинта се изпъстри с напиращи една върху друга багри. Пурпурът се разливаше и обхвана ретранслаторите, врозовявайки тяхната белота, докато към същото място напираше и зеленото — получи се размазана разнобагрена паяжина; навремени някой цвят блясваше интензивно и тутакси угасваше. Междувременно дойдоха данни от сондите, които бяха изпратени на дистанционно разузнаване на луната. Не се знаеше къде се бяха дянали двете от петте сонди, защото бяха изчезнали от другата страна на естествения спътник, невидима за „Хермес“. За тази непредпазливост Стеергард смъмри Харрах, който не бе изпратил подир патрула наблюдатели, за да контролират строго и отвъдлунното пространство. Останалите три сонди обаче се промушиха между стражите на планетата и като не можеха да пробият шумотевицата, предаваха получените снимки чрез лазерен код. Първоначалната информация бе така сгъстена, че един импулс в наносекунда съдържаше хиляда бита. След по-малко от минута ГОД съобщи, че от апоселений към патрулните сонди са се насочили три квинтянски орбитера, твърде дребни, за да бъдат забелязани по-рано. Компютърът ги беше открил по топлинното излъчване на двигателите и по развиваното ускорение чрез Доплеровия ефект. Нямаше основание да се предполага, че заповедта за прехващане на земните сонди е дошла от планетата. За това просто нямаше време. Горещите точки вече вървяха към челна среща. Командирът нареди тя да бъде избегната. Трите патрулни сонди изхвърлиха в пространството макети, които плюеха пред себе си множество балони и метално фолио. Понеже преследвачите не се подведоха; патрулът изстреля облак от натрий и впръска в него кислород. Възникна огнен облак. Щом квинтянските ракети потънаха в него, патрулните сонди изскочиха от пламтящия облак и вместо да полетят към кораба, се сблъскаха самоубийствено, разхвърчавайки се в прах. Стеергард призова всички наблюдателни сонди на орбитален пост да се върнат на кораба, а ГОД започна да прожектира резултатите от разузнаването.

На обратната страна на луната — пустинна и надупчена от кратери, се движеше напред-назад светлинка със спектър на ядрена плазма — толкова бързо, че ако не я задържаше хватката на магнитното поле, тя би отлетяла в космическото пространство и би угаснала мигновено. Какво всъщност бе това, което се движеше маха-лообразно между двата стари кратера със скорост шестдесет километра в секунда? Какво представляваше това блуждаещо огънче? ГОД уверяваше, че планетата не е открила присъствието на „Хермес“ и следователно не го следи. Липсваха данни за това. Компютърът продължаваше да записва непрекъснат шум и заглушаващите го трясъци от навлизането на спътниците в атмосферата или от сблъсъка им с ледения диск, тъй като той използуваше атмосферата на Секста като леща за радиотелескопите.

Мненията относно по-нататъшната линия на поведение се поделиха. Не желаеха да уведомяват квинтяните за пристигането си. Камуфлажът трябваше да остане, докато не разкрият поне една от безкрайните загадки. Преценяваха дали да изпратят автоматична сонда, която да кацне на обратната страна на Луната, или да кацнат със самия кораб на нея. За шансовете на двата варианта ГОД знаеше толкова, колкото и хората: нищо. От направената от патрула аускултация следваше, че Луната не бе населена, въпреки че имаше атмосфера. С маса, равна на една и половина маса на земната Луна, тя не можеше да я задържи. Нейният състав предложи допълнителна главоблъсканица: благородни газове — аргон, криптон и ксенон с примеси на хелий. Без изкуствено поддържане тази атмосфера би се изпарила за неколкостотин години.

Плазменото огънче свидетелствуваше още по-убедително за мащаба на техническите работи. Но Луната мълчеше, нямаше и магнитно поле. Стеергард реши да кацнат на нея. Ако там имаше живи същества, те можеха да се намират само под скалната кора, издълбана от кратери и ровове. Замръзналите морета от лава блестяха в потоците от лава, разбягващи се радиално от най-големия кратер. Стеергард възнамеряваше да маскира преди кацането „Хермес“ като комета. Палубните кингстони, отворени по протежение на бордовете, започнаха да изпомпват от резервоарите пяна, която, раздухвана от инжекциите с газ, обви целия кораб с пашкул от неравномерно замръзнали балони. „Хермес“ беше като костилка в плод сред гъбестата, мехурчеста маса. Дори отблизо приличаше на скален отломък с удължена форма и покрита с фуниите на кратерите повърхност. Спуканите мехури уподобиха черупката му на астероид, бомбардиран от векове с метеорити и облаци прах. Неизбежната тяга щеше да се преструва на опашката на кометата, която при движението към перихелий се отклоняваше от орбитата в обратна посока. Тази илюзия се създаваше от дефлекторите на тягата. Действително, един подробен спектрален анализ би открил импулса и състава на газовете, различен от този на кометите. Но това не можеше да се избегне. „Хермес“ премина с хиперболична скорост от Секста към орбитата на Квинта — в края на краищата нали се срещат, макар и рядко, и толкова пъргави комети, дошли в системата на Дзета извън нея, — и две седмици по-късно намали тягата отвъд Луната, след което изпрати навън манипулатори с телевизионни очи. Приликата със стара, нащърбена скала бе пълна — само при енергетични удари фалшивите газове поддаваха еластично като балон. Нямаше начин да се замаскира самото кацане. Навлизайки в атмосферата на Луната, „Хермес“ прогори камуфлажа при дюзите, а триенето в атмосферата довърши разрушителното дело. Обгорялата маскировка се смъкна и оголеният брониран колос провери чрез серия изстреляни ракети издръжливостта на почвата и застана на шестте си разкрачени лапи, плюейки огън. Дълго време около кораба се сипеше дъжд от изгорялото прикритие. Когато той спря, хората огледаха околността чак до хоризонта. От плазменото махало ги четеше дълбок кратер. При господствуващото налягане от четиристотин хектопаскала можеха да използуват, и то без да се крият, вертолети за разузнаване от въздуха. Започваше игра с все още неизвестни правила, макар залогът да беше известен. Осемте вертолета, изпратени в кръг с диаметър хиляда мили, се върнаха невредими. Направената въз основа на техните снимки карта обхващаше осем хиляди квадратни километра около мястото на кацане. Бе карта на типична планета без въздушна атмосфера, надупчена хаотично с фуниеобразни кратери, изпълнени частично с вулканичен туф. На североизток видеоапаратурата бе заснела подвижната огнена сфера. Тя се мяташе над скалистата почва, а под коридора на нейното движение бе издълбана тясна, гореща клисура. Хеликоптерите проучиха още веднъж тази територия, за да може да направят измервания и спектрален анализ и от въздуха, и след като кацнат. Един бе приближен умишлено до слънчевата сфера. Преди да изгори, той предаде точни данни за температурата и лъчистата енергия от порядъка на тераджаули. Захранваше я и я държеше променливо магнитно поле. Достигаше 10¹⁰ гауса.

След дълбокото сондиране на магмената основа на клисурата Стеергард възложи на ГОД да изработи схема на откритата там мрежа с възли, от които тръгваха надолу, дълбоко в литосферата, многобройни вертикални тунели, и не прояви особена изненада от диагнозата. Не стана ясно какво е предназначението на гигантската инсталация. Ала нямаше съмнение, че работата е била прекъсната в разгара и, а всички входове, водещи към коридорите и тунелите, са били затворени или по-скоро засипани чрез взривове, като предварително тежката машинария е била нахвърлена в дълбоките кладенци. Плазменото микрослънце се захранваше от термоелектрични преобразуватели чрез система от магнетоводи, черпещи енергия от дълбините на литосферата — на около 50 километра под външната обвивка на лунната кора.

Командирът изпрати там за по-подробни изследвания тежки всъдеходи и изчака да се върнат, но веднага след това заповяда незабавно да се стартира. Възбудени от мащабите на подлунния енергетичен комплекс, физиците биха били доволни да останат по-дълго и дори да отворят запушените тунели. Стеергард отказа. Необяснимо бе състоянието на заловените спътници, необяснимо бе строителството, започнато с такъв размах в този пущинак, а още по-необяснимо — ако изобщо може да се степенува неведението — бе изоставянето на обекта, също като при евакуационна суматоха, но това той не им каза. Предпочете да запази тревожните мисли за себе си.

Безполезно бе да се изследва по-подробно чуждата технология. Нейните фрагменти, като парченца от счупено огледало, нямаше да дадат цялостен образ. Те са само мъглив резултат на онова, което го е разбило.

Дилемата се криеше не в инструментите на тази цивилизация, а в нейната същност. Докато Стеергард размишляваше, чувствувайки цялата тежест на поверената му задача, по интеркома се обади Араго — попита може ли да го посети.

— За кратък разговор — да. Стартираме след по-малко от час — отговори командирът, въпреки че нямаше особено желание за този разговор.

Араго се появи почти веднага.

— Дано не преча…

— Разбира се, че ми пречите, ваше преподобие — отвърна Стеергард и посочи на духовника стола. — Но поради характера на мисията ви… Аз ви слушам.

— Нямам специални пълномощия, нито пък изпълнявам някаква мисия. Изпратен бях на мястото си така, както и вие на вашето — каза спокойно доминиканецът. — С една разлика. От моите решения не зависи нищо. От вашите всичко.

— Знам това.

— Жителите на тази планета са като жив организъм, който може да се изследва по всевъзможни начини. Не може обаче да му се задават въпроси за смисъла на неговото съществуване.

— Медузата не би отговорила, но човекът? Стеергард го гледаше с нещо повече от интерес. Сякаш очакваше важен отговор.

— Човекът да, човечеството — не. Медузите не са отговорни за нищо. Всеки от нас отговаря за действията си.

— Досещам се какво се крие зад думите ви, ваше преподобие. Искате да знаете какво решение съм взел.

— Да.

— Вдигаме забралото.

— За да търсим разбирателство?

— Да.

— А ако те не могат да изпълнят искането ни?

Стеергард стана. Беше развълнуван. Араго бе прозрял онова, което той скриваше. Като застана така близо до монаха, че почти докосваше коленете му, той попита тихо:

— Тогава какво да правим?

Араго стана, изправи се, посегна към десницата му и я стисна.

— Делото е в добри ръце — рече и излезе.