Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fiasco, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (03.12.2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (24 ноември 2007 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Станислав Лем. Фиаско

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1991

Библиотека „Галактика“, №106

Преведе от полски: Лина Василева

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Полска, I издание

Излязла от печат месец юни 1991 г. Формат 32/70×100 Изд. №2305.

Печ. коли 26.50 Изд. коли 17,15. Цена 12,50 лева

ЕКП 95364 5627–35–90

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч–884–31

© Лина Василева, предговор, превод, 1990

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1990

c/o Jusautor, Sofia

 

Stanislaw Lem. Fiasco

© Copyright by Stanislaw Lem

„Wydawnictwo Literackie“, Krakow, 1987

История

  1. — Добавяне
  2. — Езикови корекции

Статия

По-долу е показана статията за Фиаско (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Фиаско
Fiasko
АвторСтанислав Лем
Създаване1985 г.
Полша
Първо издание1986 г.
Оригинален езикполски език
Жанрроман

Фиаско (на полски: Fiasko) е роман на Станислав Лем, публикувана първоначално в превод на немски през 1986 г., а в Полша е издадена през следващата 1987 г. Авторът разработва една от най-популярните теми в научната фантастика – опита за контакт с чужда цивилизация. Както подсказва и самото заглавие, такъв опит според автора е предварително осъден на неуспех. И причините за това Лем извежда не от недостатъчното развитие на науката и несъвършенството на техниката, а от самата същност на човека.

„Фиаско“ е изключително зряла творба, предупреждение за безизходицата, до която може да доведе надпреварата във въоръжаването. Както и в други негови книги от последните години, и тук сюжетът представлява само една по-привлекателна форма, в която са изложени размислите на писателя футуролог за еволюцията на разума и някои хипотетични пътища за развитието на човешката цивилизация.

Содом и Гомора

Обикновено, когато корабът се движеше с пълна мощност, на борда и главно в каюткомпанията настроението на всички се подобряваше, защото можеха да забравят за затягащия се около тях гордиев възел поне докато се хранят. Дори това, че сядаха на масата, носеха и поемаха съдове, изсипваха супата в чинии и наливаха бирата в чаши, подаваха си солта, разбъркваха захарта в кафето с лъжичка, означаваше освобождаване от неизбежните при безтегловността действия, които са, както хиляди пъти бе подчертавано, такова освобождаване от веригите на гравитацията, такава пълна свобода, че навиците и всяко движение на тялото превръщат човека в посмешище. Разсеяният астронавт е целият в синини и цицини, с дрехи, залети с някакво питие, хвърчащ из кабината подир измъкващите се от ръцете му книжа, а ако пък попадне в голямо помещение „без реактивни материали“, се превръща в същество, по-безпомощно и от бебе, защото не може да изпълзи от увисналото положение; при подобни ситуации забраванковците се спасяваха, като хвърляха часовниците или якетата и пуловерите си, когато часовникът не вършеше работа; законите на Нютоновата механика разкриваха цялата си абсолютност: ако на едно тяло в покой не действува никаква сила, нищо няма да го раздвижи освен правилото за действието и противодействието. По времето, когато все още имаше желание да се шегува, Харрах бе казал, че на орбита много лесно би могло да се извърши идеално убийство и надали някой би успял да осъди убиеца: достатъчно е да уговориш набелязаната жертва да вземе душ и да я побутнеш с така премерена сила, че тя да увисне между стените и тавана и остане да се гърчи там, докато умре от глад, а пред трибунала би могъл да обясниш, че си отишъл за хавлия и си забравил да се върнеш. Не донасянето на хавлия не е престъпление, а известно е, че nullum crimen sine lege[1]: наказателното право не бе предвидило безтегловността с нейните криминални последствия.

След въвеждане на новите разпоредби, определени от Темпе като „военно положение“, настроението и при вечерята не се повиши — корабната каюткомпания сякаш беше манастирска трапезария с наложен суров обет за мълчание. Астронавтите ядяха, без да обръщат внимание какво слагат в устата си, предоставяйки на стомасите цялата отговорност за храносмилането, докато те самите още не можеха да преглътнат следобедното изявление на Стеергард. Командирът им бе представил плана на операцията. Говореше толкова тихо, че едва го чуваха, а който го познаваше добре, знаеше, че зад леденото му спокойствие се крие ярост.

— Поканата е клопка. Ако греша, което бих желал, ще настъпи контакт. Не виждам обаче основание за оптимизъм. Присъствието на неутрална държава на една планета с най-малко стогодишна война и космическа сферомахия е възможно, но не е възможно тя да приеме госта без съгласието на воюващите страни. Според съобщението те са дали това съгласие. Опитах се да обърна ситуацията, тоест да приема, че ние сме един от генералните щабове на Квинта, и да отговоря на въпроса как ние бихме реагирали на апела, отправен от пришълеца към цялото население на планетата. Този щаб би трябвало да знае вече доста за бойния потенциал на госта. Знае, че не може да го унищожи в космическото пространство, тъй като вече се е опитал да направи това с достъпните средства — макар и не с всички. Знае, че пришълецът не е агресивен, при все че се е опитал да ги принуди към контакт с демонстрация на сила — насочена към ненаселената луна, въпреки че по-лесно би могъл да удари в ледения пръстен, на който и без това малко му трябва, за да се разпадне. Знае също, разбира се, че ако не самият той — в кратковременно съглашение с противниците, то във всеки случай Квинта е главният виновник за катастрофалните последици от луноклазъма. Подчертавам, той го знае със сигурност, защото военни действия в космически мащаб не може да се водят, без да се разполага с висококвалифицирани учени. По-нататъшната информация на щаба се основава на предположения. Свойствата на гравитацията, включително и възникването на Черни дупки, се опознават доста време преди тя да се овладее. Те са били изненадани от начина, по който отблъснахме нощната им атака. Ако обаче имат що-годе кадърни физици, разбират, че за един кораб, кацнал на планетата, гравитационната дефанзива е също толкова самоубийствена, колкото и офанзивата. От относителността не може да се изведе такава конфигурация на затворено в себе си гравитационно поле, при която корабът, излъчващ това поле, да не унищожи и себе си заедно с планетата.

Възнамерявам да изпратя две ракети, крито ще кацнат на указаното място. Предполагам, че те няма да открият и най-малка заплаха. Ако целта им е да примамят „Хермес“ на планетата, тези ракети ще се върнат. Те едва ли ще се върнат с празни ръце — специално за тях там ще се инсценира нещо, та ние да се изпълним и с доверие, и с любопитство. Гостоприемните квинтяни ще ни обяснят, че истинският контакт представлява среща на живи същества с живи същества, а не с машини. На това трудно може да се възрази. Тъй че, ако, общо взето, нещата се развият както току-що ви ги представих, „Хермес“ ще кацне на планетата и тогава ще се разиграе последният акт. Щом ракетите се върнат — без обаче да ги приемаме на борда, понеже след всичко, което се случи, предпочитам сто пъти да прекалях предпазливостта си, отколкото веднъж да проявя недоглеждане, — ще обявим, че кацаме с кораба.

Пристъпвам към подробностите на операцията. След изстрелване на ракетите ще се насочим с намалена тяга от Квинта към Секста. И двете планети са в благоприятно, за нас положение спрямо слънцето; нашите сонди вече изследваха Секста и знаем, че тя е планета без атмосфера и с висок сеизмизъм, затова не е била подходяща нито за колонизиране, нито за монтиране на военни бази. Угрозата от страна на Секста би била по-голяма, отколкото от страна на врага.

Ще навлезем в сянката на тази планета, а излезлият от нея „Хермес“ от разстояние по нищо няма да се отличава от нашия кораб. Отблизо не би било така, но аз се надявам, че докато не навлезе в атмосферата, те няма да му пречат. От гледна точка на сидеристиката биха могли да го атакуват още в йоносферата. Не ми се вярва обаче да постъпят по този начин. След като кацне меко, невредимият кораб би бил значително по-ценна плячка. Той ще бъде и значително по-уязвим от приготвящия се за кацане кораб, който има шансове да маневрира или избяга.

Онзи „Хермес“ ще приема и предава радиосигнали и ще има двигател, осигуряващ кацането — наистина, еднократно. Няма да поддържа пряка връзка с нас. Завършвам: в зависимост от начина, по който бъде посрещнат той, ще отговорим и ние.

— Содом и Гомора ли? — попита тогава Араго.

Стеергард гледа доста дълго монаха, преди да му отговори с нескрита язвителност:

— Не, няма да излезем извън Светото писание, ваше преподобие. Но ще използуваме само първото издание. Новото вече не е актуално, след като неведнъж подлагахме бузата си. Днес няма да има обсъждане. То е безпредметно, щом не ние, а те правят избор между Стария и Новия завет. Солазерът пренастроен ли е?

Ел Салам отговори утвърдително.

— А ГОД работи съгласно СГ? Добре. Сега да пристъпим към преговорите относно кацането на ракетите. С това ще се заемат колегите Ротмонт и Накамура. След вечерята обаче.

Никой не видя старта на ракетите. Изстреляни в полунощ под контрола на автоматите, те се понесоха стремително към Квинта, а „Хермес“ им обърна гръб и увеличава ускорението чак до разсъмване; за да стигне до отдалечената на 70 милиона километра Секста, се нуждаеше от почти осемдесет часа при хиперболична скорост. В електронните лаборатории, вече бе започнато производството на неизползувани досега в разузнаването дисперти — „дисперсионни диверсанти“, наричани още пчелни очи. Те представляваха милионни рояци от микроскопични кристалчета. Разпръснати из милионите кубически мили на пространството около Секста, трябваше да станат зрението на „Хермес“ — разхвърляни зад кораба, те се превръщаха в негови невидими, далечни очи. На Земята се прилагаха в апикографията[2]; всяко кристалче, по-малко от песъчинка, бе прозрачна игличка, отговаряща на един оматид от пчелното око.

„Хермес“ влачеше подире си този зрящ шлейф, за да се скрие зад Секста и от там да наблюдава съдбата на компютърните си посланици. В същото време корабът изхвърли в съответния фрагмент от орбитата телевизионни сонди с ярка реактивна струя — своите „официални очи“, които квинтяните можеха и трябваше да забележат.

В залата за управление бе дежурен Темпе. Харрах му донесе да види един стар вестник, събудил раздразнението му, което той изля пред другаря си. Вестникът беше от времето, когато на Земята се водеше ожесточена дискусия по въпроса за участието на жени в експедицията. Първо му прочете откъс, посветен на семейния живот, който би трябвало да заема достойно място в експедиции като тази, заедно с оскърбленията, хвърляни от представителките на вечно пренебрегвания нежен пол върху SETI, изцяло завладяна от мъжката мафия. Това така го бе възмутило, че беше готов да скъса вестника. Темпе придържа със смях ръцете му — независимо от съдържанието вестникът беше уникат, ценен експонат в съзвездието Харпия, попаднал кой знае как в багажа на, Харрах (както твърдеше самият той). Темпе бе на друго мнение, но не го изказа. С буйния си темперамент Харрах се нуждаеше от такива статии, за да има поводи да сипе огън и жупел. Тези искания за равноправие бяха толкова очевидно идиотски, че не си струваше да им се обръща внимание. Жени — значи съпруги и майки, значи — деца, ясли, забавачки, докато те се носеха стремително през пространството със заредени сидератори, на кораб, който при цялата си мощ беше прашинка в сравнение с чуждата цивилизация, която ги бе погълнала със сферомахията си, от векове изхвърляна в Космоса. По този въпрос се бяха излели морета от печатарско мастило. Мюсюлманите изпращаха на фронта дванайсетгодишни момчета, но не и бебета в колички. Харрах безкрайно съжаляваше, че не може тук, сега, на четири очи да каже на авторката на тези глупости какво мисли за нея. Пред пултовете за управление Темпе ту проверяваше курса и пробягващите вече по мониторите очертания на нарастващия сърп на Секста, ту, без да го прекъсва, стрелваше с кос поглед Харрах, който продължаваше лекцията си пред единствения слушател. Не искаше да налива масло в огъня, още повече че не бяха сами: ГОД бдеше над тях. Не познаваше достатъчно добре устройството на компютрите, за да бъде сигурен, че една толкова съобразителна, интелигентна и паметлива машина няма да има поне капчица индивидуалност. А Накамура наистина ли съчувствуваше на отец Драго? Мравки полазиха по гърба му само при мисълта, че би могъл да се намира на мястото на апостолическия пратеник.

В същото време по нареждане на командира Драго и Герберт обсъждаха въпроса дали квинтяните са разпознали биологичните белези на хората, изследвайки построените от тях ракети. Въпреки че те бяха акуратно стерилизирани, преди да потеглят към планетата, така че на повърхността им да не остане нито една клетка от кожната тъкан на пръстите, нито една бактерия, присъща на човешкия организъм, макар да бяха изградени без участието на хора, а енергетичните им източници и средствата за обмен на информация да отговаряха на равнището на земната техника отпреди осемдесет години, Стеергард не възнамеряваше да прибере на борда електронните пратеници след завръщането им. Още първите продукти на чуждата цивилизация, уловени от „Хермес“, бяха разкрили изумителното майсторство на квинтяните в паразитното инженерство. Завърналите се ракети можеха да донесат освен информацията — и важна, и невинна — гибел: не под формата на атакуващи мигновено зарази, а на вируси или ултравируси с дълъг период на латентно действие. Затова командирът беше помолил лекарите и Кирстинг да помислят върху някакви предохранителни мерки.

Неутралната ужким държава, която бе изразила съгласие да приеме ракетите, при по-нататъшните преговори беше настояла те да нямат връзка с „Хермес“, защото такова условие били поставили „съседните държави“. Действително, щом атмосферата на планетата погълна двете сонди, тя ги обви със засилена шумова преграда във всички вълнови диапазони. Ако бяха съоръжили пратениците си с лазери, способни да пробият шумовата обвивка, биха нарушили дадената дума. Това неспазване на условията щеше да се прояви още по-явно, ако „Хермес“ започнеше да мушка облачните морета и радиохаоса с шишовете на лазерите си.

Не им оставаше нищо друго, освен да следят Квинта, скрити зад Секста, чрез облаците холографски очички. Операцията бе синхронизирана така, че двете ракети да се спускат бавно по небосклона и да стигнат над планетата точно тогава, когато „Хермес“ навлезе в сянката на Секста. Всички се събраха в залата за управление, очаквайки критичния час.

Бялата от облаци планета изпълваше екрана на главния монитор; добре се виждаха рояците бойни сателити, които пълзяха по облачния диск като черни точки. За да могат да наблюдават навлизането на ракетите в атмосферата, в хиперголовото им гориво бяха добавени натрий и технеций; първият придаваше на реактивната струя яркожълт цвят, а вторият ги идентифицираше чрез спектралната си линия, отсъствуваща от спектъра на местното слънце и квинтянските орбитери. Откакто се бяха гмурнали в облаците, тъмните пламъчета от триенето в атмосферата и струята от спирачните агрегати започнаха да се замазват; тогава милиардите очи, развели невидима грива на милион мили зад килватера на „Хермес“, концентрираха вниманието си по протежение на допирателната в точката на заплануваното кацане и ненапразно: като се приземиха на твърдата почва няколко секунди една след друга, двете ракети дадоха сигнал за пристигане в целта чрез модулирани натриеви светкавици, за да угаснат веднага след това.

Операцията навлезе в последната фаза. Дънната броня на „Хермес“ се разтвори като огромни сводести порти и от Сезам в космическото пространство бе избутан огромният метален цилиндър, предназначен за лабораторна карантина на сондите. Харрах изглеждаше особено доволен от тази хитрост. Другите бяха приели тактиката на Стеергард и работата вървеше спорно, макар и без ентусиазъм — поводи за радост нямаше. Затова пък първият пилот дори не криеше злорадството си, че ще строшат врата на това войнствено планетно чудовище. Чакаше с нетърпение завръщането на ракетите от планетата, като се надяваше, че те ще довлекат възможно най-лошата зараза — като че ли бруталната конфронтация на силите беше част от плановете на експедицията. Темпе се въздържаше да коментира неговите изказвания, но се замисляше какви промени в психиката на Харрах регистрира ГОД и направо го беше срам за колегата му. Но понякога и той самият не знаеше какво предпочита: натрупаните у екипажа настървение и гняв да се окажат неоснователни или онези да ги принудят да вземат възможно най-лошото решение. Да, и той самият вече виждаше в тази цивилизация враг, абсолютно зло, което със самата си същност оправдава постъпките им. На борда вече нямаше тайни. Угасеният и замаскиран солазер се зареждаше със слънчева енергия не за сигнализация, а за нанасяне на лазерни удари. След 48 часа холографският облак съобщи, че пратениците се връщат. Щом излязат извън орбитата, по която се носеха остатъците от луната, ракетите трябваше да се обадят в ултракъсовълновия диапазон. Ясни сигнали идваха само от едната, другата предаваше неразбираема бъркотия от кодове.

Стеергард раздели хората си на три групи: на пилотите нареди да изведат фалшивия „Хермес“ на траектория около слънцето, на физиците — да приемат ракетите в цилиндричната камера, а на лекарите и Кирстинг — да направят биологично проучване на ракетите, ако втората група прецени това за възможно. Макар и поделен, екипажът бе наясно за общата ситуация.

Следейки празния гигант, който потегли по пътя си, без да бърза, въпреки че по корпуса му още искряха огънчетата на автоматичната заварка, Харрах и Темпе поддържаха връзка с групата на Накамура, която очакваше ракетите. Полассар не изключваше обикновена авария в дрънкащия безсмислици предавател. Харрах бе сигурен, че това е работа на квинтяните — толкова сигурен, колкото и че има два крака; Харрах просто искаше измамата им по-скоро да излезе наяве и да им заседне като лазерна кост в гърлото. Темпе мълчеше и се чудеше как един дотолкова надъхан с омраза и ярост човек може все така да изпълнява задълженията на първи пилот. Очевидно можеше, щом ГОД не бе информирал командира за неговото състояние. А може би всички вече бяха обхванати от обща лудост?

Цял осветен, карантинният цилиндър прие с разтворена паст ракетите. След първоначалното изследване, направено с автомати, физиците не можеха да решат дали повредата в едната ракета има случаен характер, или е умишлено причинена, което много разгневи Харрах, та нали той знаеше това най-добре: мръсни номера на квинтяните! След един час обаче се оказа, че сондата е загубила част от антената си и излъчвателя на носа при сблъсък с неголям метеорит или метално парче. В тази система подобни сблъсъци не бяха рядкост.

На отдалечаващия се празен близнак на „Хермес“ още тлееха последните заваръчни шевове, вече можеше да му се подаде тяга, но пилотите изчакваха заповедта на командира. Стеергард не се обаждаше, той на свой ред чакаше резултата от експертизата: в какво състояние се бяха върнали ракетите и — last by not least[3] — какви вести носеха.

Вестите се оказаха доста странни, а ракетите — ако не се брои случайната повреда, — непокътнати и незаразени с нищо. Като чу това, Харрах не се сдържа:

— Що за коварство!

— В края на краищата, нали дори в Содом е имало някакъв си Лот — отбеляза Темпе. Ужасно му се искаше да научи сензационните новини от Квинта, които се бавеха. Накрая Накамура се смили над пилотите и им прожектира резултатите от разузнавателния полет, предавани от цилиндричната камера извън кораба.

Започваше с приказка — същата, която солазерът беше предал на планетата. После следваше дълга серия от пейзажи: навярно природни резервати, незасегнати от цивилизацията. Морски крайбрежия, обливащи пясъка вълни, червено залязващо слънце и ниски облаци, горски масиви, с по-тъмнозелен цвят от земните гори — грамадните корони на някои дървета бяха почти кафяви.

На този непрекъснато променящ се фон светнаха надписи:

 

ПРИЕМАМЕ КАЦАНЕТО НА ЕДНА ВАША РАКЕТА С МАСА ДО 300 000 МЕТРИЧНИ ТОНА ПРИ ГАРАНТИРАНЕ НА ВАШАТА ПАСИВНОСТ И ДОБРА ВОЛЯ СТОП ЕТО КОСМОДРУМА СТОП

 

От тежката зелена мъгла изплува огромна площ, гледана от невъобразими висоти. Лъщеше матово като втвърден живак. На нея стърчаха изумително източени игли, подредени на равно разстояние една от друга, като фигури на шахматна дъска — сталагмити с безупречно бял цвят и остър връх, които растяха. Да, растяха: всъщност те се издигаха нагоре, всеки омотан в долната си част със златиста мрежа, докато накрая застинаха неподвижни. По напълно безоблачния далечен хоризонт летяха птици — всяка с четири, бавно размахвани криле. Носеха се като жерави, отлитащи в топлите страни. Навярно бяха с огромни размери. Долу, при сталагмитите, в които човешките очи вече бяха разпознали ракети, се виждаха същински тълпи, които се вливаха във вътрешността на белите кораби по широки, наклонени трапове. Всички гледаха втренчено и напрягаха поглед, за да видят най-сетне квинтяните, но резултатът беше такъв, какъвто, ако някой гост от Нептун би се опитал да различи как изглеждат хората, наблюдавайки претъпкан олимпийски стадион от мили разстояние. Разноцветната, поклащаща се гмеж все така обсаждаше траповете и все така се вливаше като река в снежнобелите кораби. По корпусите им на вертикални редове от йероглифи блестяха нечетливи знаци. Тълпата оредя и всички очакваха бялата флотилия да стартира, тя обаче започна внушително бавно да пропада.

Бронзовозлатистите паяжини окапваха от корпусите като изгнили, очертавайки неправилни кръгове. Над гладкото живачно езеро скоро останаха да стърчат само белите носове, но после и те потънаха в червения мрак на шахтите; над тях не се затвориха никакви люкове или врати, а самият помътнял живак. Околността опустя. На екрана бавно изпълзя членестоного — не жива твар, а несъмнено механична, с плоско отсечена муцуна. От нея избликваха фонтани от светла, жълтеникава течност, която се разливаше и същевременно кипеше като вряла вода, а когато изкипя цялата, живакът почерня като битумно езеро, членестоногото се изви в лък, средните му крака увиснаха във въздуха, то се обърна право към гледащите го хора и отвори четирите си очи — или може би четири прозореца? Четири фара? Но те изглеждаха като големи, рибешки, кръгли, учудени очи с тясна ивица метален ирис и черна лъскава зеница. Механичното транспортно средство сякаш се взираше в тях със загрижена вглъбеност. Взираше се с четирите си зеници, които вече не бяха кръгли, а се стесняваха като у котка, а в центъра им нещо изсветляваше, трептеше синкаво. После то пак се отпусна върху черната повърхност и поклащайки се досущ стоножка, изтича в тръс извън полезрението. На небето сега нямаше птици, а надписи:

 

ТОВА Е НАШИЯТ КОСМОДРУМ ПРИЕМАМЕ ВАШЕТО ПРИСТИГАНЕ СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ СТОП

 

Продължението наистина последва, най-напред като буря със светкавици и пороен дъжд, който падаше косо върху стъпаловидно разположени сгради, свързани помежду си с безброй надземни виадукти. Странен град сред стихията: водата се лееше по облите покриви, избликваше от улиците в подножието на мостовете, които не бяха мостове, а по-скоро тунели с овални прозорци, в чиято вътрешност пробягваха ивици треперлива светлина. Надземен транспорт? Никъде не се виждаше жива душа. Понеже постройките бяха стъпаловидни — като излети от метал толтекски пирамиди, там всъщност нямаше улици; не можеше да се различи фактическото равнище на града — ако това изобщо беше град; дъждът се лееше, носен от вихрушката, която тласкаше по гигантските сгради сребристите вълни на пороя, светкавиците биеха беззвучно, водата се стичаше от пирамидоподобните сгради по странен начин: събираше се като в улук в жлебове с така извити краища, че обилните потоци излитаха във въздуха и се смесваха с леещия се като из ведро дъжд. Накрая една от светкавиците се начупи и образува огнени букви:

 

НА НАШАТА ПЛАНЕТА БУРИТЕ СА ЧЕСТО ЯВЛЕНИЕ СТОП

 

Образът изпепеля и угасна. В мръсната сивота се обрисуваха някакви начупени контури. Някъде дълбоко трептеше амалгама от огън и облаци или дим. Отломъци от огромни конструкции се стелеха пласт след пласт. На преден план се виждаха белезникави петна, сякаш туловища на голи, разкъсани, оцапани с кал, подредени в равни редици същества. Над това гробище светнаха букви със стоманен цвят:

 

ТОЗИ ГРАД БЕШЕ УНИЩОЖЕН ОТ ВАШИЯ ЛУНОКЛАЗЪМ СТОП

 

Надписът изчезна, а образът се местеше из руините; показваше отблизо съоръжения с неизвестно предназначение с невероятно дебел кожух, който се бе накъсал, а в средата — тук телеобективът отново надникна и пак разкри брутално останки с неразгадаема приживе форма, все едно изваждани от общ гроб човешки трупове, вече поизтлели в глината; после пак безмерните простори на руините, където тантурести булдозери на червени райета захапваха с челюстите си земята, като бъхтеха в центъра на зейнал, опушен от пожарите фронтон, докато и тази стена рухна и кълбета червеникав прахоляк заляха целия образ. Няколко мига в залата за управление се чуваше само ускорено дишане и тракането на хронометъра. Екранът изсветля. Появи се странна диадема — прозрачен като сълза кристал с вдлъбнатина не за човешки череп и ослепително бляскави краища, в който беше втопен додекаедър от бледорозов шпинел. Над него надпис:

 

УВЕНЧАВАНЕ КРАЙ

 

Но това не беше краят: в дразнещата халогенна светлина се появиха безглави ракообразни, разпръснати по леко наклонения планински скат — като стадо рогат добитък на паша по ливадата; очите напразно се взираха, за да разпознаят в тях гигантски костенурки? огромни бръмбари? — образът се качи нагоре, катереше се по все по-стръмната скална стена с черни дупки и пещери по нея, от които май течеше не вода, а течен ситнеж, жълто-кафяв бълвоч. После върху леките, лилави вълни на фона потекоха думите:

 

ПРИЕМАМЕ ВАШЕТО ПРИСТИГАНЕ С КОРАБ ДО 300 000 МЕТРИЧНИ ТОНА МАСА В ПОКОЙ СТОП НА ПОКАЗАНИЯ КОСМОДРУМ АА035 СТОП ПРЕДАЙТЕ КОГА СТОП ГАРАНТИРАМЕ МИР ЗАБРАВА СТОП МЕРИДИАН 135 ПАРАЛЕЛ 48 ЧАКАМЕ ВАШИЯ СИГНАЛ С ИЗВЕСТИЕ ЗА ПРИСТИГАНЕ СТОП СТОП СТОП СТОП СТОП СТОП СТОП

 

Мониторът угасна. Дневната светлина заля залата. Много блед, притиснал безпомощно юмруци до гърдите, вторият пилот продължаваше да се взира в празния екран. Харрах се мъчеше да се овладее, от челото му се стичаха капки пот, които се събираха в гъстите му светли вежди.

— Това… това е шантаж… — изломоти той. — Да обвиняват нас… за онова… там…

Темпе трепна като грубо изтръгнат от сън.

— Знаеш ли — рече тихо, — че то си е така… Някой да ни е канил тук? Нахакахме се в центъра на нещастията им — за да ги увеличим.

— Стига! — изръмжа Харрах. — Ако ще се разкайваш, иди при твоя свещеник, а мен остави на мира. Това е нещо повече от шантаж… колко хитро само… Ох, виждам вече как ни примамват да налапаме въдицата… Съвземи се, човече, вината не е наша… те…

— По-добре ти се съвземи. — Темпе стана, защото не го сдържаше на едно място. — Както и да завърши играта, направеното от нас си остава. Контакт на разуми, боже мой. Щом държиш на всяка цена да прокълнеш някого, прокълни CETI и SETI, че и себе си, дето ти се е при щяло да ставаш „психонавт“. А най-добре ще е да си затвориш човката. Това ще е най-умното, което можеш да направиш.

Същия ден следобед Сезам заедно със завърналите се ракети беше изтеглен на кораба. Араго настоя Стеергард да свика съвещание за обсъждане на по-нататъшното им поведение. Стеергард отказа категорично. До окончателното завършване на програмата никакви съвещания и заседания. Настройван с гама-лазер, фалшивият „Хермес“ изчезна зад кривината на Секста и се насочи с пълен ход към Квинта, разменяйки с нея уговорените пароли и отговори. След дежурството си Темпе поиска среща с командира: той отказа. Пилотът слезе в централната част на кораба, но не му стигна смелостта да отиде при монаха, върна се насред път и по интеркома попита къде е Герберт, защото в каютата му го нямаше. Корабът маневрираше, за да даде слаба тяга — оставаха в сянката на планетата и силата на тежестта беше слаба. Герберт беше в каюткомпанията заедно с Кирстинг и Накамура. Като ги видя на масата, Темпе си спомни, че от сутринта не е хапвал нищо. Безмълвно приседна при тях с чинията си, пълна с печено месо и ориз, но щом докоснах вилицата си месото, му се повдигна от сивкавите влакна — навярно за първи път в живота му, — ала трябваше да хапне нещо и затова си взе от автомата стоплена витаминна каша, след като изхвърли храната в кухненската шахта. За да запълни стомаха си с нещо. Никой не продума, докато той не хвърли чинията и приборите си в машината за миене на съдове. Тогава Накамура със своята деликатна усмивка го извика при себе си. Темпе седна срещу японеца, който изтри устата си със салфетка, изчака Кирстинг да си отиде и когато останаха само тримата с Герберт, наклони по присъщия му начин главата си с гладко вчесана настрана коса и погледна въпросително пилота. Темпе вдигна рамене в знак, че няма какво да каже. Нищо.

— Когато се обръщаме с гръб към света, светът не изчезва — обади се неочаквано физикът. — Където има мисъл, там има и жестокост. Те ходят ръка за ръка. Налага се да го признаем, след като не можем да променим нещата.

— А защо командирът не приема никого? — изтърси пилотът.

— Има право — невъзмутимо отговори японецът. — Като всеки от нас и командирът има право да остане верен на принципите си. Също — и да остане сам. Доктор Герберт страда, пилотът Темпе страда, а аз не страдам. За отец Араго не смея и да спомена.

— Как така… не страдате…? — не го разбра Темпе.

— А защо не? Съвременната физика изисква въображение, което не се спира пред нищо — обясни спокойно японецът. — Това не е моя заслуга, а дар от прадедите ми. Не съм пророк, нито пък ясновидец. Когато се налага да бъда безогледен, аз съм безогледен, иначе не бих могъл да ям месо. Веднъж някой бе казал: Nemo me impune lacessit. Дали сега той се срамува от думите си?

Пилотът побледня.

— Не.

— Така трябва. Вашият другар и колега Харрах устройва представления. С маска, изразяваща голям гняв на лицето си — както демоните в нашия театър кабуки. Не бива да изпадаме в гняв или отчаяние, не бива нито да ги съжаляваме, нито да им отмъщаваме. И вие вече знаете защо. Нали?

— Да — каза Темпе. — Нямаме право да постъпваме така.

— Именно. Край на разговора. След трийсет… — той погледна часовника си — и седем часа „Хермес“ ще кацне на планетата. Кой ще бъде дежурен тогава?

— И двамата. Така е наредено.

— Няма да сте сами.

Накамура стана, поклони се и излезе. В пустата каюткомпания машината за миене на съдове шумеше тихичко. Във въздуха се носеше лекият полъх на климатичната инсталация. Пилотът погледна Герберт, който не беше мръднал — обхванал главата си с две ръце, лекарят седеше и гледаше пред себе си с невиждащ поглед. Темпе го остави сам в каюткомпанията, без да разменят и дума. Действително нямаше какво да си кажат.

 

Кацането на „Хермес“ протече извънредно ефектно. Когато наближи набелязаната точка на планетата, той започна да бълва от кърмата си такъв огън, че искрата му, пренесена от безброй мириади електронни очи в далечния Космос, се заби като нагорещена игла в млечната гъстота на облаците, накъса ги под себе си в розови парцали и той се мушна в тази прогорена от пламъците дупка, след което изчезна. Облачните дрипи започнаха да се усукват в спирални кълбета и да запълват пробива в обвивката на Квинта, но преди да го попълнят изцяло, през пролуките избухна жълто зарево. След девет минути — от толкова се нуждаеше светлинният сигнал, за да измине разделящото ги от планетата разстояние — обърнатият към Секста предавател на другия „Хермес“ се обади за първи и последен път. На същото място облаците още веднъж се отдръпнаха, този път по-бавно и по-плавно, а в изпълнената с хора зала за управление се разнесе къса, дълго потискана въздишка.

Застанал на фона на безупречно белия диск на Квинта, Стеергард се обърна към ГОД:

— Направи анализ на експлозията.

— Знам само какъв е спектърът на лъчението.

— Определи причината за експлозията въз основа на спектъра.

— Няма да е сигурна.

— Знам. Говори.

— Слушам. Четири секунди след угасяване на собствената тяга ядрото на реактора е избухнало. Искате ли да изложа причинните варианти?

— Да.

— Първи: в кърмата е ударил неутронен поток с такова съотношение на бързите и бавните неутрони, че да пробие защитата на реактора. Макари изключен, той е започнал да работи като реактор с бързи неутрони и в плутония е настъпила експоненциална верижна реакция. Втори вариант: кърмовата броня е била пробита от кумулативен заряд със студена аномалонова глава. Да изложа ли приоритета на първия вариант?

— Да.

— Атака от балистичен тип би увредила целия кораб, докато неутронният удар би унищожил само двигателя — при предположение, че на борда се намират биологични същества, които са отделени от двигателя с устойчиви на радиация прегради. Да покажа ли спектъра?

— Не. Мълчи.

Едва сега Стеергард забеляза, че стои сред белия блясък на Квинта като с ореол. Без да гледа, изключи образа и помълча за миг, като че ли подреждайки в ума си думите на машината.

— Някой иска ли да се изкаже?

Накамура повдигна вежди и бавно, почти церемониално, с уважение, примесено със съчувствие, произнесе:

— Поддържам първата хипотеза. Целта е била корабът да се обезсили, а екипажът да оцелее. С наранявания, но да остане жив. От трупове не може да се научи нищо.

— Други мнения? — попита командирът. Всички мълчаха, вцепенени не толкова от станалото, колкото от израза на лицето му. Като отваряше уста едва-едва, сякаш челюстта му се беше схванала, той заговори:

— Е, хайде, гълъбчета, глашатаи на милосърдието и разбирателството, обадете си, дайте шанс за спасение и на нас, и на тях. Убедете ме, че трябва да тръгна назад и да занеса на Земята скромното утешение, че има светове, по-лоши и от нея. А тях да оставя да се самоунищожат. Докато говорите, преставам да бъда ваш командир. Аз съм внук на норвежкия рибар, прост човек, който се е издигнал над СВОИТЕ способности. Ще изслушам всички аргументи и дори упреци, ако някой прецени, че ги заслужавам. Казаното ще бъде изтрито от паметта на ГОД. Слушам ви.

— Това не е израз на смирение, а издевателство. Символичното отказване от командирските пълномощия не променя нещата. — Араго направи крачка напред, сякаш за да го чуват по-добре. — Но ако всеки трябва докрай да постъпва в съгласие със съвестта си — дали в драма или в трагифарс, — понеже не е режисирал лично пиесата на живота и не е научил като актьор ролята си, ще кажа: като убиваме, няма да спасим никого и нищо. Под маската на „Хермес“ се криеше коварство, а под маската на стремеж към контакт на всяка цена се крие не желание за познание, а отмъстителност. Каквото и да извършиш, не завръщайки се, ще завърши с фиаско.

— А отстъплението няма ли да бъде фиаско?

— Не — отвърна му Араго. — Ти знаеш, съмнение няма колко кървави могат да бъдат последствията от едно твое нападение. Но не знаеш нищо повече с такава сигурност.

— Истина е. Свършихте ли, отче? Друг да иска думата?

— Аз.

Беше Харрах.

— Ако поискаш да се завърнеш, командире, аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти попреча. Ще ме възпреш само ако ме оковеш в белезници. Знам, че съгласно диагнозата на ГОД съм ненормален. Добре. Но всички ние тук без изключение сме ненормални. Направихме всичко възможно, за да ги убедим, че не ги заплашваме с нищо, четири месеца им позволявахме да ни нападат, подмамват, лъжат, а понеже отец Араго представлява тук Рим, нека си спомни какво е казал неговият Спасител на Матей: не мир дойдох да донеса, а меч[4]. И че… но много се разприказвах. — Ще гласуваме ли?

— Не. От инцидента изминаха пет часа, повече не бива да отлагаме. Ел Салам, задействувай солазера.

— Без предупреждение ли?

— Излишно е. Колко време ти трябва?

— Два пъти по шестнайсет минути за паролата и отговора плюс насочването. След двайсет минути може да реже.

— Нека сече.

— Съгласно програмата?

— Да, в течение на един час.

— Накамура, дай образ. Който не иска да гледа, може да си отиде.

Добре укрит сред маскировка от прахови облаци, които светеха с възбуждано от Дзета лъчение, солазерът откри огън в един часа през нощта — със закъснение от три часа, защото Стеергард изискваше идеално колимиране, та ударът по допирателната на пръстена да попадне точно там, където квинтяните им бяха подготвили клопката. Наложи се да изчакат съответното завъртане на планетата около оста й. Осемнадесетте тераджаула на светлинната шпага се стрелнаха. Скокът на фотометрите потвърди, че невидимият във вакуума нож на слънчевата фреза е засегнал странично ръба на пръстена и е отсякъл външната му част. Глух и ням, макар че можеше да се закрие с разперена длан, образът разкри цялата открадната от слънцето мощ, когато тя бе освободена при сблъсъка на по-твърдата от стомана светлина с ледения диск, простиращ се на хиляди мили. Самия център на удара видяха най-напред като искрящ пробив, от който избухна бялокълбеста вихрушка сред странно потрепващи дъги. Леденият пръстен кипеше, изпаряваше се, превръщаше се в газ, тутакси замръзваше и се разпръскваше в черното пространство извън огнището е дълъг, развят на ивици шлейф, който отиваше зад диска на планетата, понеже лазерът сечеше в посока, обратна на посоката на въртенето й. Стеергард бе наредил пръстенът да бъде поразен така, че да бъде изведен от динамичното равновесие. Мощността на солазера стигаше за седемминутно тераджаулово излъчване.

— Достатъчно — обяви Стеергард.

Външният пръстен вече се напукваше, а вътрешният, отделен от него с пролука от шестстотин мили, гъмжеше от турбулентни завихряния, предизвикани от промените във въртящия момент. Когато отнесената в мрака ледена периферия стигна до гривестите облаци на дневното полукълбо и изчезна в сянката на нощното, хоризонтът на Квинта изсветля, сякаш зад него изгряваше сред димните стълбове на дъгите второ слънце, чието кърваво зарево обагри още гладката кривина на облачното море. Катастрофата изглеждаше ужасяващо и внушително. Светлината, отразена в трилионите ледени кристалчета, образуваше космически фойерверк, който закри всички съзвездия по небосклона. Зрелището бе главозамайващо. Хората в операторната зала местеха поглед от горния монитор, в който непосредствено над слънцето трептеше ексцентрично лазерният диамант, към главния екран, където безимпулсният енергиен лъч непрестанно обелваше напукани плочи от пластовете белоснежен лед над континентите.

Дали квинтяните бяха очаквали подобен катаклизъм? От планетата навярно го виждаха като страховити, непрестанни експлозии високо в небесата, но те едва ли виждаха дъгите, стрелващи се като светкавици нагоре, защото върху тях вече бяха рухнали милиарди ледени отломъци. От накъсваните на дрипи облаци там падаха кипящи при въздушните гръмотевици ледени планини, ала за тези, които загиваха под гръмовития ледопад, това не беше зрелище.

Когато се гледаше от залата за управление, планетата бе обкръжена от съвсем тънък атмосферен слой. Огромните мащаби на астроинженерната ампутация можеха да наблюдават изцяло само жителите на тропическите области, преди върху тях да връхлети ударната вълна, по-бърза от звука. Фотонното ренде при дюзите на лазера се мърдаше милиметър след милиметър, при което смазваше в целта ледовете на площ от стотици мили — само далече на юг нищо не подсказваше неистовото разбиване на диска, губещ всяка минута стотици кубически километри натрошен лед. Сега лазерът се показа сред избутания високо в атмосферата облак, в чиито дълбини пробиваше огнен кладенец. Спектрометрите вече показваха не вряща пара, а йонизиран свободен кислород и хидроксилни групи. В залата за управление минутите изглеждаха вечност.

Пръстенът залиташе като напукващ се плосък пумпал и губеше безупречната си белота. Северното полукълбо започна да набъбва, като че ли нещо издуваше самата планетна кора, но това бяха само изхвърлените от ледения порой в космическото пространство въздух, огън и сняг. На екватора лазерният лъч дълбаеше упорито по допирателната със синьо-белия свредел гъбообразния полип на експлозията, докато на запад облачната обвивка на Квинта не потъмня в мътна седефена равнина, а на изток избухващите ерозии не запламтяха до звездите. Всички мълчаха. По-късно, в спомените си за тези минути, те откриваха, че са били почти сигурни, че ще настъпи контранастъпление, че са очаквали поне опит от страна на онези да отблъснат удара, нанесен в самото сърце на изгражданата почти столетие сферомахия, че вече се подготвя ответен удар по източника на катаклизма, който се открояваше на слънчевия диск като пет пъти по-светъл от него. Обаче нищо не се случи. Над планетата се издигаше по-широк от диаметъра й бялодимен стълб, пушилка, която се разнасяше във форма на ужасяващо красива многопластова гъба, а режещият лъч продължаваше да ръчка с шиша си, преминавайки през преспите от мъгла като опъната между слънцето и планетата златна струна. Сякаш в самозащита планетата сама раздухваше кълбестите облаци, за да се скрие от този толкова невероятно тънък и едновременно толкова унищожителен лъч, който мушкаше остатъците от ледените черупки, потъващи вече в атмосферата. И само за мигове в пролуките между избутваните настрана облаци се провиждаха остатъците от гърчещия се в агония пръстен.

На шестата минута Стеергард нареди да изключат солазера. Искаше да запази като резерва останалата в него мощност. Солазерът угасна така внезапно, както бе и пламнал, след което предаде в инфрачервената област, че напуска заеманата дотогава позиция. Дори след угасването му беше елементарно лесно тя да бъде открита по спектъра на Планк, типичен за твърдите тела с излъчване, предизвикано от близостта на хромосферата. Под маскировката на изхвърления в слънцето горящ прах солазерът смени местоположението си и се сгъна като ветрило.

ГОД работеше при върхово натоварване. Регистрираше ефекта от удара, съдбата на безбройните спътници, които бяха изблъскани от по-ниските орбити в издутата от експлозии атмосфера и сега догаряха по огнени параболи. Компютърът съобщи, че двойникът на „Хермес“ би могъл да бъде унищожен също с магнитодинамичен удар при концентриране на полетата, даващо билиони гауса. ГОД можеше да предложи и четвърта хипотеза — за имплозивни криотронни бомби. Командирът му нареди да приеме тези варианти за остарели.

Оставаха все така на стационарна орбита около Секста, когато Стеергард извика при себе си Накамура и Полассар, за да им покаже текста на написания на ръка ултиматум. Ролята на предавател щяха да играят холографските очи, които неизбежно щяха, да загинат при излъчването на непосилните за тях сигнали, но жертвата си струваше, стига целта да бъде постигната.

Ултиматумът звучеше еднозначно:

 

ПРЪСТЕНЪТ ВИ Е УНИЩОЖЕН В ОТГОВОР НА НАПАДЕНИЕТО ВЪРХУ НАШИЯ КОРАБ СТОП ДАВАМЕ ВИ 48 ЧАСА ЗА РАЗМИСЪЛ СТОП АКО НИ НАПАДНЕТЕ ИЛИ НЕ ОТГОВОРИТЕ В ПЪРВАТА ФАЗА ЩЕ ИЗДУХАМЕ АТМОСФЕРАТА ВИ СТОП ВЪВ ВТОРАТА ФАЗА ЩЕ ИЗВЪРШИМ ОПЕРАЦИЯТА ПЛАНЕТОКЛАЗЪМ СТОП АКО ПРИЕМЕТЕ НАШИЯ ПРАТЕНИК КОЙТО СЕ ВЪРНЕ НЕВРЕДИМ НА КОРАБА НИ ЩЕ СЕ ОТКАЖЕМ ОТ ПЪРВАТА И ВТОРАТА ФАЗА СТОП СТОП СТОП СТОП

 

Японецът попита командира действително ли е готов да издуха атмосферата им. За кавитация на планетата нямаме достатъчно мощност, добави той.

— Знам. Няма да издухам атмосферата им. Разчитам да повярват. А що се отнася до сидероклазъма, искам да чуя мнението на Полассар. И зад нереализираната заплаха трябва да стои реална сила.

Полассар не бързаше с отговора.

— Сидераторът ще се натовари в опасни граници. Наистина, бихме могли да пробием мантията. Ако разрушим основата на континенталната плоча, биосферата ще загине. Ще оцелеят бактериите и водораслите. Да говоря ли за това?

— По-добре недей.

Двамата бяха единодушни: необходимо е да се предвиди обсегът на катастрофата, а това беше извънредно трудно. Дупките в шумовата защита на Квинта свидетелствуваха, че стотици предавателни станции бяха рухнали, но без спинография щетите в техническата инфраструктура не можеха да се установят дори приблизително. Последиците от катаклизма вече си казваха думата и на южното полукълбо, и на останалата суша. Сеизмичната активност нарасна рязко: всички вулкани бълваха магма и газове със значителни примеси на цианиди. ГОД оценяваше достигналите до повърхността на континентите и океаните ледени маси на три-четири трилиона тона. Северното полукълбо бе засегнато по-силно от южното, океанът обаче навсякъде беше повишил, равнището си, нахлувайки дълбоко в крайбрежието. ГОД предупреди, че не може да пресметне каква част от отломъците от пръстена е паднала на планетата в твърдо състояние и каква част се е стопила, понеже това зависи от точното познаване на големината на ледените блокове. Ако надвишават хиляда тона, в най-гъстите слоеве на атмосферата те биха загубили нищожна част от масата си. Но не можеше да се изчисли точно съотношението.

Харрах, който дежуреше при управлението, не вземаше участие в разговора, който се водеше в операторната зала, над главата му, но го слушаше и неочаквано се намеси:

— Искам думата, командире.

— Какво има пак? — ядоса се Стеергард. — Не ти ли стига? Още ли ти се иска да ги натупаш?

— Не. Ако в казаното от ГОД има смисъл, четиридесет и осем часа няма да им са достатъчни. Нали трябва що-годе да се окопитят.

— Твърде късно се присъединяваш към „гълъбите“ — подхвърли Стеергард.

Но физиците прецениха, че пилотът е прав. Срокът бе увеличен до седемдесет часа.

След малко Харрах остана сам. Прехвърли управлението на автоматично, защото му беше омръзнало да се взира в Квинта, още повече че червеникавият дим от безбройните вулканични изригвания се разливаше по кипящата белота на планетата и тя потъмняваше като от петна кръв. Не беше кръв. Той го знаеше, ала не искаше да гледа. По заповед, на Стеергард корабът започна да се върти на място като протегната стрела на кран: така благодарение на центробежните сили се получаваше еквивалент на силата на тежестта, най-силна в залата за управление на носа.

В каюткомпанията, където се събра екипажът, това въртене около оста позволи на хората да седнат край масите без акробатични номера. От прецесионните ефекти, типични за жироскопията, на Харрах му се повдигаше, въпреки че на Земята неведнъж, беше плавал и дори мъртвото вълнение не предизвикваше у него морска болест. Не си намираше място. Стана онова, което той искаше. Реално погледнато, не той носеше отговорност за катаклизма. Сигурен беше, че всичко би протекло по същия начин и без неговата раздразнителност и не съвсем уместните му спорове с отец Араго, който нямаше никаква вина. Нищо, нищо не би се променило, ако той си мълчеше и си гледаше работата. Пилотът скочи от фотьойла пред пулта за управление и започна да се разхожда напред-назад из залата. Опитваше се по този начин да разреди натрупалия се у него остър гняв, който се бе върнал като рикошет и сега го пришпорваше да не чака, да не стои със скръстени ръце и да гледа климатичната — де да беше само климатична — катастрофа на поразената с тераджаули енергия планета. Ако можеше, щеше да изключи образа, но това беше забранено.

Покрай стените на елипсовидната зала се виеше галерията, която разделяше помещението на две равнища. Като се поклащаше на широко разкрачените крака, все едно моряк при вълнение, Харрах се изкачи горе и обиколи в тръс цялата галерия — някой би рекъл, че го е обхванала спортна страст. Върху носещите греди, събиращи се в средата като спици на голямо колело, бе поместена оперативната централа. Около приличащия на пресечен конус терминал стояха в кръг осем дълбоки фотьойла. Пред всеки от тях примигваше с хладна зелена светлина монитор. Върху плота на тази маса-конус бе захвърлен листът с ултиматума, написан с характерния наведен, ъгловат почерк на Стеергард. Харрах мина между фотьойлите и направи нещо, на което не мислеше, че е способен. Обърна листа с неизписаната страна отгоре. После се озърна дали някой не го е видял. Но само примигващите екрани създаваха измамно впечатление за движение. Той седна във фотьойла, в който обикновено сядаше командирът, и погледна наляво и надясно. През клинообразните прозорци между сребристите пластмасови греди долу се виждаше залата — за управление, също примигваща с разноцветни искрици, а от главния екран продължаваше да струи светлина — мътната светлина на Квинта. Харрах опря лакти на наклонения пулт и закри лицето си с ръце. Ако умееше, ако можеше, навярно би заплакал за тези Содом и Гомора.

Бележки

[1] Няма наказание без закон (лат.) — Б.пр.

[2] От apis — пчела (лат.). — Б.пр.

[3] Последно по ред, но не и по важност (англ.) — Б.пр.

[4] Мат. 10:34. — Б.пр.