Станислав Лем
Фиаско (5)

Бета от Харпия

„Евридика“ намаляваше скоростта си с редуцирана тяга в течение на няколко десетки часа, докато летеше по траектория, наричана еволвента, в посока към Бета от Харпия — невидима звезда, защото беше колапсар. Вече пресичаше издутите на значително разстояние една от друга изограви, чиито гравитационни влияния все още бяха поносими за кораба и хората. Избраният чрез изчисляване на оптималните стойности курс осигуряваше безопасността им, макар че трудно можеше да бъде наречен безпроблемен. Изогравите — линии, преминаващи през точки от пространството е едно и също изкривяване — се виеха на изолокаторите като змии в черен огън. Дежурните в залата за управление, която поемаше командуването на кораба само при високопроменлива сила на тежестта, гледаха примигващите пред тях монитори, пийваха си бира и се развличаха с празни приказки. Дежурствата бяха останали по традиция след класическата ера на астрогацията. Никой дори не би направил опит да мине на ръчно управление — реакциите на хората не бяха достатъчно бързи за това.

Колапсарът бе открит доста по-късно и създаваше сериозни проблеми. Най-лесно се откриват тези колапсари, които принадлежат към двойна система: в близост до тях има звезда, наричана „жива“, защото свети, и те смъкват горните слоеве на астросферата й, които се носят шеметно по спирала към Черната дупка, за да пропаднат в нея при акомпанимента на най-твърдото рентгеново лъчение. Този полет на газовете, откраднати от съседката, обкръжава колапсара като огромен диск, изключително нездравословен за всички обекти, включително й за ракетите. Никакъв кораб не би могъл да плава в околността му, защото още преди да бъде всмукан под хоризонта на събитията, радиацията ще унищожи мозъка и на хората, и на цифровите машини.

Самотният колапсар в съзвездието Харпия бе открит по пертурбациите, които бе причинил на нейните Алфа. Гама и Делта. Много сполучливо наречен Хадес, той имаше маса, равна на четиристотин слънчеви маси, и издаваше все по-силното си присъствие с липсата на закриваните от него звезди и с привидното струпване на звезди около хоризонта му, понеже той беше гравитационна леща за тяхната светлина. Анихилационната му обвивка се въртеше по екватора със скорост, равна на две трети от скоростта, на светлината, а центробежните сили и силите на Кориолис я издуваха, поради което Хадес не бе идеално кръгла сфера. Дори ако неговият хоризонт на събитията бе идеално сферичен, над него летяха гравитационни бури, които смачкваха и разтягаха изогравите. Осем теории обясняваха по различен начин причините за тези бури или циклони, като най-оригиналната, макар и не задължително — най-близката до истината поддържаше, че в хиперпространството Хадес се свързва с друг Космос и онзи се проявява, като предизвиква трусове на страшната „костилка“ на колапсара, на неговото ядро, сингуларността, на мястото без място и времето без време, където спейстемпоралната крива достига безкрайно висока стойност. Теорията за „другата страна“ на хадесовото ядро, където трансфиналните инженери от чуждия Universum все пак се справят с безкрайността на разрушеното пространство-време, бе всъщност математическо фантазиране на астрономите, опиянени от тератопологията — най-новата и извънредно модна правнучка на старата теория на Кантор. Дори имаше предложения да се нарече колапсарът Кантор, но неговият откривател бе предпочел име от митологията. Нито земният щаб на SETI, нито командуването на „Евридика“ се интересуваха особено какво става в действителност ПОД хоризонта на събитията. Причините бяха колкото практични, толкова и очевидни: хоризонтът определяше една непреодолима граница и каквото и да скриваше, той със сигурност беше порта към гибелта.

„Евридика“ летеше във високия вакуум над Хадес и отговаряше на всяка промяна в привличането със съответни маневри, изплювайки тежките елементи, които се синтезираха от водород и деутерий по цикъла на Олимос. Тя губеше милиарди тонове, но хитро си възвръщаше стабилността, понеже Хадес, принуждаван към такава сделка от законите за запазването, отдаваше на звездолета голяма част от енергията, освобождавана от всичко, което той, Хадес, поглъщаше, за да го погребе завинаги в ненаситната си утроба. Най-общо това приличаше на полет с балон, който не губи височина благодарение на торбите с баласт, изхвърляни от гондолата. Сравнението е обаче наистина най-общо: управляването на подобен „балон“ не би било по силите на нито един кормчия.

Многосекторният корпус на кораба, отдалеч приличен на гъсеница, дълга няколко мили, извиваща се като запетайка над Черната дупка. Навярно би бил интересен обект за наблюдение, но наблюдател нямаше и не можеше да има, защото „Орфей“, храбрият придружител на „Евридика“, чиято задача бе да отвори пред нея вратата на ада, нямаше екипаж. Той поддържаше непрекъсната лазерна връзка с гигантската нимфа и очакваше сигнала, който трябваше да го превърне в лазерна бомба — едноимпулсен грацер. Подобен грацер, но хиляда пъти по-малък, бе изпробван в Слънчевата система и бе отнел на Сатурн един от най-големите му спътници след Титан. Когато и лазерната връзка започна да се влошава, „Орфей“ получи дефинитивна програма за действие, послушно замълча и започна в машинните си центрове cont-down^[1]. Доближи се до колапсара повече от „Евридика“. Светлината и другите електромагнитни вълни се размазваха и огъваха, изблъсквани през инфрачервената област в радиодиапазона и извън него. Докато Хадес изтезаваше околното пространство и време, смачквайки ги на пихтия под своя разрушителен хоризонт, „Евридика“ извършваше последните, предопределящи успеха наблюдения на Квинта — петата планета на шестата звезда на Харпия, същинската цел на експедицията. Предварително изстреляните далече от колапсара астромати монтираха планетоскоп с внушителна апертура — две астрономични единици. Образът, по-точно — триизмерният модел на Квинта, се появи в холовизора като мъглива, синьопарцалива сфера, увиснала между многоетажните галерии в залата на обсерваторията. В интерес на истината трябва да се каже, че никой не ходеше там. Този холоскоп бе монтиран в обсерваторията, защото някакъв японски производител й го беше подарил с намерението да предложи същите на земните планетариуми. Като зрелище изглеждаше несъмнено ефектно, но радиоастрономите нямаха никаква полза от него. Бяха го приели, защото цялата апаратура заемаше една стена в залата на носа, а планетоскопът, разположен под прозрачен купол, изпълваше вместо декорация празното пространство в средата й. Гостите идваха да разглеждат появяващите се вътре мъглявини или планети или да разберат поне как изглежда пейзажът извън безпрозоречния корпус на „Евридика“.

Корабокрушенецът от Титан вече носеше името Марек и фамилията Темпе. Така се наричаше долината, в която Орфей бе срещнал за първи път Евридика. Май Бар Хораб го бе нарекъл така по време на закритото заседание, на което бе определен екипажът на разузнавателния кораб. Марек бе получил длъжността на втори пилот на „Хермес“, но командирът се държеше така, сякаш нямаше нищо общо с това. Лаугер също се отрече от авторството или по-скоро се измъкна с шегата, че всички са еднакво подвластни на духа, извикан от античната митология. Докато силата на тежестта при непрекъснато намаляващото ускорение му позволяваше, три посещаваше често Лаугер. Сядаше и слушаше споровете му с астрофизиците Голд и Накамура. Разговорите обикновено се въртяха около загадката на „надпрозоречните цивилизации“. На онези от тях, които се отклоняваха от главната линия на диаграмата на Ортега-Нейсъл. Понеже съдбата им беше неизвестна, те се превръщаха в огромно предизвикателство за фантазията. Мненията на повечето учени, увлечени от тази загадка, биха могли грубо да се поделят на две — в зависимост от това дали причините за мълчанието са социологични или космологични. Макар и физик, Голд споделяше социологичната — и то крайна — интерпретация, наречена социолиза. Когато навлиза в епохата на технологично ускорение, обществото най-напред нанася вреди на жизнената среда, а после може и иска да я спасява, но вземаните мерки се оказват недостатъчни и биосферата — по неволя или по необходимост — бива заместена с артефакти. Възниква една изцяло изменена, но не изкуствена в човешкия смисъл на тази дума среда. За хората изкуствено е това, което самите те са направили; естествено остава онова, което е недокоснато от човешка ръка или само използувано — като водата, въртяща турбини, или пък обработваемата земя, подложена на селскостопански манипулации. Над прозореца тази разлика не съществува. Щом всичко става изкуствено, нищо не е изкуствено. Производството, интелигенцията, научноизследователски те работи биват „присадени“ в цялото обкръжение; електрониката или нейни непознати ни еквиваленти или клонове заместват институциите, законодателните органи, администрацията, образованието, здравеопазването, изчезват границите, полицията, съдилищата, университетите, както и затворите. Тогава може да настъпи „вторична пещерна епоха“ на всеобща неграмотност и безделничество. За да се преживее, не е необходима никаква квалификация. Разбира се, който желае, може да я има, нали всеки може да прави каквото си иска. Не е задължително това да означава стагнация: средата е послушен опекун и умее да се преобразява според желанията и изискванията до такава степен, до каквато е способна. Дали в посока на прогреса? На този въпрос не можем да отговорим, след като ние самите приписваме на концепцията за прогреса нееднозначен смисъл в зависимост от историческия момент. Може ли да се нарече прогрес на науката ситуацията, в която специализацията раздробява познавателната, строителната, интелектуалната, творческата дейност, така че във всяка област всеки копае все по-дълбоко все по-малка лехичка? Ако машините ще изчислят всичко по-бързо и по-добре от живото същество, защо би трябвало то да смята? Ако фотосинтетичните машини произвеждат по-разнообразна и по-здравословна храна от земеделците, хлебарите, готвачите, сладкарите, защо би трябвало те да обработват земята, да мелят брашно или да изпичат хляб? Защо цивилизацията в такава социолиза не изпраща във всички посоки на небесата рецепти за постигане на нейното съвършенство и удобства? А защо всъщност би трябвало да прави това, след като тя вече изобщо не съществува като общност с ненаситния глад на стомаси и мозъци?

Възниква своеобразно, огромно множество от единици и наистина измежду тях трудно би се намерила такава, чиято жизнена цел ще бъде да сигнализира в космически мащаб как върви животът й. Изкуствената среда несъмнено е създадена с такъв инженерен размах, че никога да не постигне качествата на планетна „Личност“. Подобна изкуствена среда е НИКОЙ, нещо, което не е различно от ливадата, гората, степта. Само че тя не расте за самата себе си, не за себе си разцъфва — а за някого. За някакви същества. Дали те оглупяват от това, дали се превръщат в тъпи дармояди, безделничещи на зрелищата, организирани за тях от планетния надзор? Не е задължително. Въпрос на гледна точка. Онова, което за един човек е мошеничество или безделничене, за друг може да е смисъл на живота му. Още повече че ни липсват мерки и оценки, когато разглеждаме същества от друг свят и друга историческа епоха, толкова различна от нашата история.

Накамура и Лаугер отстояваха космологичната хипотеза. Който опознава Космоса, в Космоса загива. Не че губи живота си — смисълът на афоризма е съвсем друг. Астрономията, астрофизиката, космонавтиката са едва скромно и дребно начало. Ние самите вече сме направили следващата крачка, овладявайки читанката на сидералното инженерство. Не става дума също и за експанзията, наричана някога „ударна вълна на Разума“, който, след като овладее своята планета, завладява и близките планети и после се разпръсква из галактиките в звездна емиграция. С каква цел? За да заселва все по-гъсто вакуума? Не става дума за. „crescite et multiplicamini“^[2], а за действия, които не сме в състояние да разберем и още по-малко — да осмислим. Дали шимпанзето може да разбере каторжния труд на космогоника? Дали Вселената е много голям сладкиш, а цивилизацията — дете, което бърза да изяде този сладкиш? Мисълта за чуждоземни нашествия е проекция на агресивните черти на хищната, едва-едва цивилизоване човекомаймуна. Щом самата тя с удоволствие би направила на ближния си това, което за нея е неприятно, представя си и Високоразвитата цивилизация по свой си начин. Флотилии от галактически дреднаути ще кацнат на някаква бедничка планета, за да се доберат до местните долари, брилянти, шоколад и — разбира се — до красивите жени. А те са им толкова нужни, колкото на нас — самките на крокодилите. Тогава с какво се занимават онези над прозореца? С нещо, което не можем да разберем, ала същевременно не даваме съгласието си дейността на Онези да излезе извън областта на нашето разбиране. Моля: трябва да направим дупка в Хадес, в неговата темпорална луковица, за да се скрием в нея. Не играем обаче на криеница. Искаме да уловим цивилизацията, преди да излети от прозореца. Малко вероятно е, че пак ще бъдат изпратени експедиции със същата цел. Навярно потомците ни ще се отнасят към нас с такава почит, с каквато ние се отнасяме към аргонавтите, потеглили да завладеят Златното руно.

Каргнер, който също посещаваше Лаугер, наричаше „разбиране чрез неразбиране“ тази интерпретация на „цивилизацията извън интервала на контакта“. В последно време той рядко вземаше участие в дискусиите, защото наближаването на целта налагаше да присъствува почти непрекъснато в диспечерската зала.

Марек Темпе, който знаеше, че се казва другояче, ала не биваше да се издаде — заради лекарите, — прехвърляше в ума си екипажа на „Хермес“, преди да заспи. От десетимата му членове познаваше отблизо само Герберт, а от срещите у Лаугер — дребния, черноок Накамура. Не знаеше нищо за бъдещия си командир. Казваше се Стеергард и беше първи заместник на Бар Хораб. Социодинамичната теория на игрите беше допълнителната му специалност. Всеки участник в разузнавателния полет трябваше да има професия, съвпадаща с професията на някой друг от останалите, за да не възникват усложнения в случай на болест или нещастен случай. Гравистик-сидераторът Полассар отговаряше за двигателите на „Хермес“. Темпе го познаваше само като великолепен плувец; беше се възхищавал на мускулестото му тяло при скоковете с троен винт в басейна на „Евридика“. Това едва ли бе най-подходящото място за запознаване със сидералното инженерство и затова той се опитваше сам да разгризе този твърд орех, безуспешно обаче, защото само уводната му част изискваше познаване на цялото потомство на теорията на относителността. За първи Пилот бе избран Харрах. Едър, тежък, як, той се оправяше добре в информатиката и заедно с астроматика Халбан щеше да отговаря за компютъра на „Хермес“. Или, както се изрази компютърът, в лицето на тези двамата той имаше своите подчинени. Компютърът бе от така нареченото последно поколение — с възможно най-голямата изчислителна мощност. Нейните граници се очертаваха от такива свойства на материята като константата на Планк и скоростта на светлината. По-голяма изчислителна мощност имаха само така наречените имагинерни компютри, проектирани от математиците, занимаващи се с чиста математика, независима от реалния свят. Дилемата на конструкторите произлизаше от необходимите и същевременно противоречиви условия: да се поберат в най-малък обем възможно най-много неврони. Времето за преминаване на сигнала не трябваше да бъде по-голямо от времето, за което реагират съответните съставни части от компютъра. В противен случай времето за преминаване на сигнала ограничаваше скоростта на изчисление Най-новите релета реагираха за една стомилиардна част от секундата. Бяха с размерите на атоми. Затова диаметърът на същинския компютър бе едва три сантиметра. По-големият би работил по-бавно. Действително компютърът на „Хермес“ заемаше половината от залата за управление, но заедно с всички периферни устройства декодерите и подсистемите на така наречените лингвистични хипотезосъздаващи медитатори, следователно — неработещи в реално време. Затова пък в критични ситуации, in extremis, решенията се вземаха светкавично от ядрото, не по-голямо от яйце на гълъб. Компютърът се наричаше ГОД — General Operational Device. Мнозина мислеха, че абревиатурата GOD^[3] не е случайна. „Хермес“ разполагаше с два ГОД-а — на „Евридика“ те бяха осемнадесет.

Освен Стеергард, Накамура, Герберт, Полассар и Харрах, избрани за участие в разузнавателния полет още преди старта на „Евридика“, в него щяха да вземат участие: Араго като резервен лекар — един неочакван резултат от тайното гласуване, Темпе на поста втори пилот, логистикът Ротмонт и двамата експерти, избрани сред петнайсетината екзобиолози и другите специалисти от земния президиум на SETI — Кирстинг и Ел Салам. През последните седмици от полета десетимата се настаниха в петия отсек на „Евридика“, който съдържаше точно копие на „Хермес“, за да се опознаят по-добре помежду си, както и да се запознаят със задачата. Всеки ден разиграваха на симулатора различни варианти на приближаването към Квинта и на тактиката за установяване на контакт с нейните жители. Тетес, един друг пратеник на SETI, ръководещ тази симулация, „вадеше душата“ на екипажа на „Хермес“, като го хвърляше в най-комплицирани аварии, а в същото време ги засипваше с неразбираеми сигнали, имитиращи гласа на чуждата планета, или прибавяше нови аварии. Кой знае защо, по това време се възприе да се нарича апостолският пратеник не отец, а доктор Араго. Марек остана с впечатлението, че духовникът сам го желаеше. Преди да завършат цялата програма, симулациите бяха прекъснати — Бар Хораб извика при себе си разузнавачите, за да ги запознае с последните данни от наблюдението на Дзета. Тази спокойна звезда от клас К притежаваше осем планети. Четирите вътрешни бяха малки, с масата на Меркурий и Марс, и при активната вулканична дейност притежаваха нищожна атмосфера. По-далече около Дзета обикаляха три газови гиганта с големи пръстени, от порядъка на Титан — с мощна, бурна атмосфера, която преминаваше във водород, пресован до метална фаза. Два пъти по-тежка от Юпитер, Септа изхвърляше в космическото пространство повече енергия, отколкото получаваше от звездата си — малко й оставаше и самата тя да се превърне в звезда. И, само Квинта, която обикаляше около Дзета за осемнадесет месеца, се синееше като Земята. Пролуките в белите облаци разкриваха контурите на океани и очертанията на континенти. Наблюдението от разстояние близо пет светлинни години обаче срещаше немалки трудности. Разделителната способност на оптичните уреди на „Евридика“ не беше на висотата на задачата. Изпратените в космическото пространство орбитери предаваха образи, но и те не бяха достатъчно контрастни. Спрямо „Евридика“ Квинта се намираше във втора четвърт. Половината от диска й светлееше и именно над нея бяха открити спектрални линии на вода и хидроксилни групи в значителна концентрация. Като че ли точно над самия екватор пояс от извънредно сгъстена водна пара опасваше Квинта. Във всеки случай той се намираше над атмосферата. Налагаше се изводът за леден пръстен, чиито вътрешни ръбове се трият о вътрешните ръбове на атмосферата, поради което не след дълго той би трябвало да се разпадне. Астрофизиците оценяваха масата му на три-четири трилиона тона. Ако водата е била взета от океана, той е загубил около 20 000 кубически километра: не повече от един процент от обема си. Понеже учените не виждаха никакви естествени причини за това явление, можеше да се предположи, че целта е била да се понижи морското равнище, за да се открие шелфът като територия за заселване. От друга страна, операцията изглеждаше странна, щом изведената на достатъчно голяма височина замръзнала част от океана след няколко века щеше да падне обратно в него. При мащаба на начинанието това бе необяснимо. Освен това на Квинта бяха наблюдавани още по-загадъчни, бързопротичащи явления. Излъчван неравномерно от много точки на планетата, електромагнитният шум значително се увеличи. Сякаш там се бяха задействували едновременно стотици Максуелови предаватели. В същото време се засили и излъчването в инфрачервената област. Дребните светлинки може би бяха големи огледала, концентриращи слънчевата светлина в електроцентралите. Ала веднага стана ясно, че термичният компонент на емисията не е голям. Спектрите на светлинките не представляваха повторение на спектъра на Дзета (както би било, ако именно нейната светлина се концентрираше в някакви огледала), нито пък приличаха на спектри на ядрени взривове. А радиошумът непрекъснато нарастваше. Беше късо- и средновълнов, в много диапазони. Метровата емисия приличаше на модулирана.

Новината бе посрещната като сензационна, още повече че някой я бе преиначил: уж ставало дума за насочено лъчение, подобно на радарното — значи планетата вече бе забелязала „Евридика“. Астрофизиците отхвърлиха слуха като неотговарящ на истината: нито един радар не би открил кораба в околностите на колапсара. Все пак настроението в часа „нула“ бе триумфално. Нямаше съмнение, че на Квинта има цивилизация на толкова високо техническо равнище, че е излязла в Космоса не само с малки ракети, но и с мощност, способна да издига в него океани.

Подготовката за старта на разузнавателния кораб се извършвате на променена орбита, в сравнително спокойния афелий на Хадес. Писукането на пиезоелектрическите индикатори, свидетелствуващо за непрекъснати промени в напрежението в шпангоутите и стрингерите на корпуса, замлъкна. Едновременно в слепите дотогава екрани в центъра за контрол на старта светна спиралното рамо на Галактиката, а при добро желание човекът с развито въображение можеше да различи Дзета от Харпия сред белезникавите струпвания на звезди и тъмните прахови облаци в неподвижната, светеща вихрушка. Техниците подготвяха „Хермес“ за отшвартовка. Крановете в товарителниците на носа се въртяха, фланците на тръбопроводите, на които „Евридика“ помпаше хиперголи в резервоарите на разузнавача, трептяха под напора на помпите, щабът проверяваше системите за задвижване, навигация, климатизация и изправността на динатроните ту посредством ГОД, ту без него чрез успоредните предавателни линии. Един след друг докладваха, че са готови, изчислителните блокове със своите програми, радиолокационната апаратура, антените се подаваха и скриваха като рога на гигантски охлюв, ниският бас на турбините, които помпаха кислород в тунелите под борда на „Хермес“, привеждаше в леки вибрации неговото легло с форма на открит док и по време на тази мравешка суетня милиардотонната „Евридика“ бавно обръщаше носа си към Дзета от Харпия като оръдия преди изстрел.

Екипажът на „Хермес“ си вземаше довиждане с командира и приятелите. Хората на кораба-майка бяха прекалено много, за да могат поне да стиснат ръката на всеки от тях. После Бар Хораб с тези, които можеха да напуснат работните си места, изпроводи екипажа на „Хермес“ и застана в цилиндричния тунел между отсеците. Тогава „Хермес“ изплува бавно от леглото на катапулта — снежнобял, избутван инч след инч от хидравличните изтласквачи, защото въпреки безтегловността сто и осемдесетте хиляди тона на неговата маса бяха запазили вездесъщата инертност. Заедно с биолозите Терна и Хрус техниците от „Евридика“ подготвяха вече екипажа на „Хермес“ за многогодишния им сън. Не леден, нито пък хибернетичен: подлагаха ги на ембрионизация. При нея хората се връщаха в живота си преди раждането, към подводно съществуване без дишане. Още първите малки крачки на човека в Космоса разкриха колко земно създание е той и колко неприспособен е към могъщите сили, необходими за изминаването на големи разстояния за възможно най-кратко време. Рязкото ускорение сплескваше тялото, най-вече — белите дробове, смачкваше гръдния кош и увреждаше кръвоносната система. Ала щом природните закони не подлежаха на промяна, налагаше се астронавтите да се приспособяват към тях. Помогна ембрионизацията. Най-напред трябваше да се замени кръвта с течен носител на кислород, притежаващ и другите свойства на кръвта — от съсирването до имунните функции. Бялата като мляко течност се наричаше онакс. След като се охладеше тялото до температурата, присъща на животните, които прекарват зимата в сън, с операция се отваряха срасналите се съдове, чрез които някога плодът е черпел кръв от плацентата в лоното на майката. Сърцето продължаваше да работи, прекъсваше се обаче газовият обмен в белите дробове, които се напълваха с онакс. Когато нито в гръдния кош, нито във вътрешните органи оставаше въздух, човекът в безсъзнание се поставяше в подобната на вода течност, изпълнила вътрешността на ембрионатора — контейнер с форма на двуметрово торпедо. Той поддържаше тялото в постоянна температура над нула градуса и доставяше на организма хранителни вещества и кислород, впомпвани през пъпа. В това състояние човек можеше да понесе без вреда за здравето и живота си действително огромни налягания — досущ като дълбоководните риби в океана, които външното налягане на дълбочина няколко мили не смазва, защото е равно на налягането в тъканите им. Затова и течността в ембрионатора се подлагаше на компресия до стотици атмосфери на квадратен сантиметър от повърхността на тялото. Всеки такъв контейнер бе закачен в кораба като махало. Астронавтите плуваха в бронираните си пашкули, същински гигантски какавиди, поместени така, че силите при ускоряване и при намаляване на скоростта винаги да действуват от гърдите към гръбнака. Телата без въздух, които съдържаха повече от 85 процента вода и онакс, не отстъпваха на водата по издръжливост на натиск. Благодарение на това на кораба можеше да се поддържа без опасения за състоянието на екипажа постоянно ускорение, два пъти по-голямо от земното. При него тялото тежи два тона и извършването на дихателни движения с ребрата е непосилна задача дори за атлет. Ембрионираните хора обаче не дишаха, а границите на тяхната издръжливост при звездния полет се определяха само от фината молекулярна структура на тъканите.

Когато десетте сърца в пълна ембрионална компресия биеха вече само няколко пъти в минута, ГОД пое грижата за хората в безсъзнание, а специалистите от „Евридика“ се върнаха на борда й. Операторите изключиха от „Хермес“ компютрите на кораба-майка й сега единствено мъртвите кабели, непровеждащи в момента нищо, свързваха двата кораба.

„Евридика“ избута разузнавателния кораб от широко зейналата кърма, заобиколена от гигантските плоскости на разтвореното фотонно огледало. Удължавайки се и късайки като конци ненужните вече кабели, нейните стоманени лапи избутаха корпуса на „Хермес“ във вакуума. Бордовите му двигатели незабавно засияха с блед йонен огън, ала импулсът бе твърде слаб, за да го помръдне: такава огромна маса не би могла бързо да набере скорост. „Евридика“ прибираше катапултите си, затваряше кърмата и всички хора, които наблюдаваха старта от залата за управление, си отдъхнаха с облекчение — ГОД пристъпи към действие с точност до частица от секундата. Хиперголовите бустери — помощните стартови двигатели на „Хермес“, мълчали досега, дадоха огън. За по-добър разбег се отделяха поредните им степени. Йонните двигатели даваха всичко, на което са способни. Техният син, прозрачен пламък се смеси с ослепителното сияние на бустерите и сред трептящия зной корпусът отплува плавно и равномерно във вечната нощ. В полутъмната зала за управления отблясъкът от екраните падаше върху лицата на хората, застанали до командира, и в сумрака те изглеждаха смъртнобледи. „Хермес“ се отдалечаваше с нарастваща скорост, като биеше към тях с все по-дълъг, непрекъснат пламък. Когато далекомерите отчетоха необходимото разстояние, а в края на полезрението хаотично се превърташе празният цилиндър, който бе свързвал „Хермес“ и „Евридика“ до последния миг и при стартовите залпове бе отлетял в мрака, кърмовото огледало на милиардотонния кораб се затвори, през централния отвор бавно се подаде тъпият конус на емитера, блесна веднъж, втори, трети път, докато светлинният сноп се стрелна в космическата бездна и улучи „Хермес“. В двете зали за управление на „Евридика“ се разнесе хор от възгласи на радост и — трябва, да признаем — на приятна изненада, че всичко бе минало така гладко. Не след дълго „Хермес“ изчезна от визуалните монитори. На тях се появяваха само дребнички светещи пръстенчета, сякаш невидим великан пушеше цигара сред звездите и пускаше кръгчета бял дим от устата си. Накрая тези халки се сляха в трептяща точка — огледалото на разузнавача отразяваше светлината на ускоряващия го лазер на „Евридика“.

Бар Хораб се върна в своята каюта, без да дочака края на зрелището. Очакваха го седемдесет и девет най-трудни часа на сидерални манипулации с грацера „Орфей“, който при гравитационните резонанси трябваше да отвори темпоралния пристан и „Евридика“ да доплува до него, или по-точно казано — да се гмурне, защото това означаваше да се изолира напълно от външния свят.

Заповедта за задействуване, изпратена към „Орфей“, пътува до него две денонощия и точно през това време на Квинта се случиха няколко интригуващи събития. Докато уредите им не ослепяха изцяло, астрофизиците приемаха цялото галактично излъчване в областта на съзвездието Харпия. Спектрите на Алфа, Делта и Дзета изобщо не се променяха, което свидетелствуваше, че наблюдението на Квинта се провежда с висока точност. Достигащото до „Евридика“ лъчение от планетата се подлагаше на филтриране, а филтратите се сравняваха, наслагваха и оценяваха от каскадните усилватели на компютрите; при възможно най-голямото визуално увеличение системата на Дзета изглеждаше като петънце, което се закриваше от главичката на държана в ръка кибритена клечка.

Разбира се, цялото внимание на планетолозите се концентрира върху Квинта. Нейните спектрограми и холограми отразяваха не толкова картината на планетата, колкото предположенията на компютрите за нея. Понеже информацията се черпеше от фотонните снопове, разпръснати неравномерно по спектъра от всевъзможни лъчения, също както някога край първите телескопи в земните обсерватории, и в обсерваторията на „Евридика“ нямаше единомислие по най-важния въпрос: какво се вижда в действителност и какво само изглежда видяно.

Като всяка друга система за преобразуване на информация, и човешкият ум не може да разграничи остро пълната сигурност от предположенията. Звездата на Квинта — Дзета, газовата опашка на най-голямата нейна планета Септима и силното излъчване на звездния фон затрудняваха наблюденията. До момента бе установено, че по много физически параметри Квинта прилича на Земята. Атмосферата й съдържаше 29 процента кислород, около 60 процента азот и значително количество водна пара. Поради високото си албедо полярните шапки се виждаха още от околностите на земното Слънце. Нямаше съмнение — леденият пръстен е бил създаден вече по време на полета на „Евридика“ или поне тогава е достигнал размери, които го правеха забележим. Сега, когато бяха наблизо — в космически мащаб, изкуственият характер на радиоизлъчването на Квинта бе установен със сигурност. Разредите на атмосферните бури не влизаха в сметката. В късовълновия диапазон радиоизлъчването на Квинта се доближаваше по честота до аналогичната емисия на звездата й — Дзета. Така беше станало и на Земята след широкото разпространение на телевизията.

Наблюденията, направени малко преди гмуркането в гравитационното пристанище, донесоха толкова неочаквани и изненадващи резултати, че Бар Хораб незабавно свика на съвещание експертите, макар да знаеше, че вече не може да предаде директно на екипажа на „Хермес“, техните мнения и препоръки. Съвещанието имаше една-единствена цел: да се постави възможно най-бързо диагноза на онова, което ставаше на планетата, и подир разузнавачите да се изпрати съобщение. Писмото, закодирано с писмеността на високоенергетичните кванти, щеше да настигне „Хермес“ по времето, когато екипажът е в безсъзнание, следователно щеше да го приеме ГОД, който ще да го предаде на хората след реанимирането им, когато пресекат границата на системата на Дзета. Звездното послание щеше да бъде зашифровано така, че само ГОД да може да го разчете. Предпазливостта не бе излишна: промените на Квинта бяха твърде обезпокояващи.

Зарегистрирани бяха серии кратковременни блясъци над термосферата и йоносферата на планетата, както и между нея и луната й — на около двеста хиляди километра от Квинта. Те траеха по няколко десетки наносекунди. В спектрално отношение отговаряха на излъчването на слънцето с „орязан“ инфрачервен и ултравиолетов диапазон. След всяка такава серия, която траеше по няколко часа, върху диска на планетата, в областта между тропиците, встрани на ледения пръстен се появяваха тъмни ивици. Едновременно се увеличи излъчването на вълни от метровия диапазон, като надмина наблюдавания дотогава максимум, докато излъчването от южното полукълбо отслабваше.

Непосредствено преди началото на съвещанието болометърът, насочен в центъра на планетния диск, показа рязко понижение на температурата от порядъка на сто и осемдесет градуса — с бавна релаксация. Студеното петно обхвана територия, равна на Австралия. Първоначално облачната обвивка изчезна над петното; светлата стена от облаци го заобиколи от всички страни, а преди те да се съединят, болометърът локализира „източника на студа“ — с точкови размери и точно в центъра на петното. Следователно внезапното охлаждане се разнасяше със сферичен фронт от източник с неизвестен характер.

На тъмното, неосветено от Дзета полукълбо на големия естествен спътник на Квинта се появи светлинна точка, която трептеше, сякаш се движеше независимо от движението на повърхността на луната. Като че ли непосредствено над нея се мърдаше в границите на една десетохилядна от ъгловата секунда огнище, образувано от ядрена плазма с температура един милион градуса по Келвин.

Когато съвещанието започна, студеното петно изчезна под облаците. Заоблачаването на Квинта се увеличи, като закри повърхност, по-голяма от когато и да било преди това: 92 процента от диска.

Не е трудно да се предположи колко различни бяха мненията на специалистите. Налагащата се най-напред хипотеза за ядрени взривове — експериментални или военни — отпадаше веднага. В спектрално отношение светлите точки нямаха нищо общо нито с взривовете на трансуранови елементи, нито с термоядрените реакции. Единствено изключение бе плазмената искра на луната: нейният ядрен спектър беше непрекъснат. Възникваше предположението за открит водородно-хелиев реактор, поддържан от магнитно поле. За ядрените физици предназначението на такъв реактор си оставаше загадка. Блясъците в околопланетното пространство биха могли да произхождат от специално настроени лазери, които уцелват някакви метални обекти — например никеломагнетитни метеорити, — или от сблъсъка на тела с високо съдържание на желязо, никел и титан — при фронтален удар и скорости от порядъка на 80–100 километра в секунда. Не беше изключено източникът да са и преобразувателни огледала, поглъщащи част от слънчевите лъчи — претърпели авария и избухнали.

Съвещанието прерасна в ожесточен спор между специалистите. Говореше се за регулиране на климата с помощта на огромни фотоконвертори, за фотоелементи, но това противоречеше на студената област около екватора. Най-изумителни обаче се оказаха резултатите от анализа на Фурие на целия радиоспектър на Квинта. Следите от каквато и да било модулация изчезнаха, а мощността на предавателите нарасна. Радиолокационната карта на планетата показваше стотици предаватели на бял шум, който се сливаше в безформени петънца. Квинта излъчваше този шум във всички вълнови диапазони. Той означаваше или излъчване на сигнали от типа „scramblind“ — вид шифрована комуникация, прикривана с привиден хаос, или съзнателно създаване на радиобезпорядък.

Бар Хораб настоя за незабавен отговор на въпроса КАКВО трябва да се предаде на „Хермес“ в течение на близките петнадесетина часа, защото после връзката с него ще се прекъсне. Или още по-конкретно: ЗА КАКВО трябва да бъдат подготвени разузнавачите и съответно КАК трябва да действуват, след като пристигнат в системата на Дзета?

Програмата на разузнавателния полет бе подготвена отдавна, но тя, разбира се, не бе взела предвид наблюдаваните в последно време феномени. Никой не бързаше да вземе думата. Накрая астроматикът Туима като говорител на групата от съветници на SETI заяви, без да крие колебанието си, че към „Хермес“ не могат да се отправят никакви добри съвети: може само да се предаде описанието на фактите и хипотетичното им интерпретиране, като се разчита на самостоятелната преценка на разузнавачите. Бар Хораб поиска да чуе въпросните хипотези, независимо от взаимните им противоречия.

— Каквото и да представляват промените на Квинта, това не са сигнали, изпратени към нас — каза Туима. — По този въпрос две мнения няма. Според някои колеги Квинта е открила нашето присъствие и се подготвя посвоему да посрещне „Хермес“. Това предположение не се опира на рационални предпоставки. Според мен то е израз на безпокойство или направо казано — на страх. На много стар, първобитен страх, който някога е родил и понятието за космическо нашествие като катастрофа. Смятам такова обяснение на явленията за безсмислено.

Бар Хораб настоя за по-конкретен отговор. Дали хората от разузнаването ще се страхуват или не, ще решат те самите. Сега става дума за механизма на новите явления.

— Колегите астрофизици имат конкретни хипотези и могат да ги изложат — отвърна Туима, без да се засяга от иронията в гласа на командира, след като не бе насочена към него.

— А именно? — попита Бар Хораб. Туима посочи Нистен и Ла Пира.

— Скоковете на температурата и албедото може би са предизвикани от рояк метеорити, нахлули в системата на Квинта и сблъскали се с изкуствените спътници, което би породило наблюдаваните внезапни блясъци — каза Нистен.

— А как обяснявате приликата на светлините по повърхността на планетата със спектъра на Дзета?

— Може би част от спътниците на Квинта са ледени блокове, отчупени от външните ръбове на пръстена. Те отразяват към нас слънчевата светлина само при съответен ъгъл на падане и отразяване: възможно е това да са буци с неправилна форма и различни въртящи моменти.

— А за студеното петно какво ще кажете? — попита командирът. — Какво предполагате относно причините за неговата поява?

— Не е ясно, въпреки че сигурно може да се измисли някакъв естествен механизъм.

— Като хипотеза ad hoc^[4] — вметна Туима.

— Аз обсъждах въпросът е химиците, — намеси се Лаугер. — Там би могла да протича ендотермична реакция. Наистина, на мен лично такъв coriosum^[5] не ми харесва, макар и да съществуват съединения, които поглъщат топлина, реагирайки помежду си. Придружаващите явлението обстоятелства са драстично красноречиви…

— В смисъл? — попита Бар Хораб.

— Говорят за изкуствен характер, при все че не е задължително да е умишлено създаден. Да речем — катастрофа на охлаждащи, криотронни съоръжения. Нещо като промишлен пожар с обратен знак. Но аз не приемам такъв вариант. Нямам основание да го приема. Никой от нас няма такова основание. Самата близост на всички тези промени във времето обаче показва, че между тях съществува някаква връзка.

— Стойността на тази хипотеза е също отрицателна — отбеляза някой от физиците.

— Не мисля. Привеждането на ред неизвестни величини под общ неизвестен знаменател е печалба, а не загуба на информация… — усмихна се Лаугер.

— Искам нещо повече по въпроса — обърна се към него командирът.

Лаугер стана.

— Ще кажа каквото знам. Когато бебето се усмихва, прави го въз основа на предпоставки, съпътствуващи идването му на света. Тези предпоставки имат статистически характер и са много на брой: че възрозовите петна, които виждат очичките му, са човешки лица, че хората обикновено реагират положително на смеха и тъй нататък.

— Каква е връзката?

— Такава, че винаги всичко се основава на определени предпоставки, макар и в повечето случаи приети тихомълком. Ние дискутираме относно произшествия, които като серия от независими събития са малко вероятни. Светлини, емисионен хаос, промени в албедото на Квинта, плазма на луната. Откъде са се взели? От дейността на цивилизацията. Това осветлява ли ги? Напротив, затъмнява ги, понеже ние мълчешком приехме, че сме способни да разберем действията на квинтяните. Ще ви напомня, че едно време хората са смятали Марс за старец, а Венера — за младок в сравнение със Земята: прадедите на нашите астрономи просто приели, че Земята е същата като Марс и Венера, само че по-млада от първата и по-стара от втората планета. Оттук се появили каналите на Марс, джунглите на Венера и всичко останало, което впоследствие бе признато за плод на фантазията. На Квинта може би действува разум — или по-скоро разуми. Поради разновидността на интенциите им — неразгадаеми за нас…

— Война?

Гласът долетя някъде отзад. Лаугер продължаваше да стои прав:

— Войната не е понятие, което затваря веднъж завинаги множеството от конфликти с разрушителна резултантна. Командире, не разчитай, че ще получиш обяснение. Щом не познаваме нито началните, нито крайните условия, нищо няма да превърне неизвестните величини в известни. Можем да предпазим „Хермес“ само като го предупредим да бъде нащрек. Да ти дам ли и по-конкретен съвет? Виждам го в алтернативата: или неразумни, или неразбираеми действия на разумни същества — неразбираеми, защото не се вместват в категориите на нашето мислене. Но това е само мое мнение — нищо повече.