Станислав Лем
Фиаско (6)

Квинта

Преди гмуркането в Черната дупка радиолокаторите напомниха за последен път за „Хермес“, показвайки го как очертава на небосклона запетайката на огромна хипербола, как се изкачва още по-високо, над рамото на галактическата спирала, за да продължи във високия вакуум със скорост, близка до скоростта на светлината, докато ехото започна да пристига през нарастващи интервали в знак, че „Хермес“ е подложен на релативистични ефекти и бордовото му време все повече се разминава с времето на „Евридика“. Когато сигналите от автоматичния предавател увеличиха дължината на вълните, разшириха се в многокилометрови ивици и отслабнаха дотолкова, че последният сигнал бе регистриран от най-чувствителния индикатор в седемдесетия час от старта, връзката между разузнавача и кораба-майка се прекъсна окончателно. Точно тогава Хадес, уцелен от самоубиеца „Орфей“, изохка с гравитационен резонанс и — отвори темпоралните си челюсти. Каквото и да очакваше разузнавателния кораб и хората в него, то щеше да остане неизвестно за много техни години.

Полетът не се струваше продължителен на онези, които спяха ембрионален сън, приличен на смъртта, без сънища, които биха подсказвали изтичащото време. Над белите саркофази в тунела на ембрионатора, през бронираното стъкло на перископа светеше Алфа от Харпия — син гигант, отдалечен от другите звезди на съзвездието при едно от неговите собствени асиметрични изригвания, когато бил още млада звезда и не се бил стабилизирал след ядрения взрив на вътрешностите му. След изчезването на „Евридика“ ГОД пристъпи към маневриране. „Хермес“ се издигна над еклиптиката и после падна като камък към Хадес, отдалечавайки се отначало от целта, за да я постигне по-лесно за сметка на гравитацията на обикаляния колапсар, който чрез полето си щеше да му придаде солидно ускорение. Когато разви скорост, близка до скоростта на светлината, „Хермес“ извади от бордовете си правопоточните термоядрени двигатели. Вакуумът все още бе толкова висок, че гълтаните атоми не бяха достатъчни за запалване, затова ГОД реши да насити водорода с инжекции от тритий, докато започне реакцията на термоядрен синтез. Черните дотогава гърла на двигателите светнаха, запулсираха все по-бързо и все по-ярко, а в мрака пръснаха огнени хелиеви струи. Лазерът на „Евридика“ бе — придал на разузнавача по-слаб от предвиждания стартов тласък, понеже един от хиперголовите допълнителни стартови двигатели бе дал лоша тяга и кърмовото огледало се бе отклонило от курса, а после „Евридика“ изчезна като погълната от нищото. ГОД обаче бързо изравни загубата с допълнителната мощност, открадната от Хадес.

При 99 процента от скоростта на светлината вакуумът в отворите на двигателите се сгъстяваше, водородът беше предостатъчен, постоянното ускорение вече увеличаваше масата на разузнавача в значително по-голяма степен, отколкото импулсът му. ГОД поддържаше 20 g, без ни най-малки отклонения, но предвидената за четирикратно по-големи натоварвания конструкция се държеше безупречно. При такъв полет нито един организъм, по-голям от бълха, не би понесъл собственото си тегло. Човекът би тежал повече от два тона. Под тази преса не би могъл да помръдне ребрата си, за да диша, и сърцето му би се пръснало, помпайки течност, далеч по-тежка от течно олово. Но хората от екипажа не дишаха и сърцата им не биеха, въпреки че те не бяха мъртви. Намираха се в същата течна среда, която заместваше кръвта им. Помпите, изправни и при стократно натоварване (каквото обаче ембрионираните хора не биха понесли), помпаха в кръвоносните им съдове онакс, а сърцата им се свиваха един-два пъти в минута — не за да работят, а само пасивно помръдвани от притока на животворната изкуствена кръв.

В определеното време ГОД направи корекция в курса. „Хермес“ се насочи към ротиращото струпване на звезди в галактиката, като изхвърли пред носа си предпазния щит. Той изпреварваше кораба с няколко мили и застинал привидно неподвижно на това разстояние, служеше за провиторадиационна броня. Иначе при високата скорост, която корабът развиваше, космическите лъчи биха унищожили изключително много неврони в човешкия мозък. Синята Алфа вече светеше зад кърмата. В тунелоподобната палуба, разположена по дългата кърма на „Хермес“, не цареше обаче пълна тъмнина, тъй като кожусите на реакторите даваха микроскопични утечки на кванти и по стените тлееше лъчение на Черенков. Този блед полумрак изглеждаше привидно неподвижен, неизменен в абсолютната тишина и само на два пъти през дебелостенния прозорец в преградата, разделяща ембрионатора от торната зала за управление, го наруши остър, внезапен блясък. Първия път слепият дотогава контролен монитор на предпазния щит светна със студена белота и тутакси угасна. ГОД се събуди за една терасекунда и издаде съответната заповед. Електричеството задвижи лостовете, предната част на кораба зейна и изплю пламък: новият, изстрелян напред щит замени стария, разбит от шепа космичен прах, който при сблъсъка бе превърнал защитния диск в разпален облак от разпадащи се атоми. „Хермес“ прелетя през слънчевия фойерверк, простиращ се далече зад кърмата, и се понесе нататък. След няколко секунди автоматът премахна нежелателните странични вибрации на новия щит, примигвайки все по-бавно с оранжевите контролни лампички по бакборда и щирборда, сякаш черна котка примигваше със светлите си очи на ГОД съзаклятнически и успокояващо. После на кораба всичко пак замря, докато щитът отново бе улучен от шепа метеоритен или кометен прах и цялата операция по смяната се повтори още веднъж. Най-сетне цезиевите атомни часовници дадоха очаквания сигнал. ГОД нямаше защо да гледа показанията на каквито и да било уреди, защото те всъщност бяха негови сетива и той ги отчиташе с мозъка си, който шегаджиите от „Евридика“ наричаха кокоши заради трисантиметровите му размери. ГОД следеше показанията на фотометричните контролни уреди, за да поддържа курса при намаляване на тягата. Угасените и обърнати двигатели започнаха да забавят кораба. И тази маневра бе извършена безпогрешно: пътеводните звезди дори не трепнаха на фокаторите, не се наложи да се правят корекции и в програмата за траекторията на кораба. По принцип намаляването на скоростта от близка до светлинната на параболична спрямо Дзета, тоест до някакви си 80 километра в секунда, на един микропарсек пред най-външната планета на системата — Юнона, изискваше просто обръщане на двигателите, докато тягата сама угасне поради недостига на водородно гориво, след което да се мине към спиране с хиперголи. ГОД обаче бе получил навреме предупрежденията от „Евридика“ и преди да пристъпи към реанимиране на екипажа, направи нова програма за спирането. Изкуственият произход както на светлината от нодородно-хелиевите дюзи, така и на пламъците от самозапалващите се горива лесно можеше да бъде разкрит, а сега ГОД се ръководеше преди всичко от принципа: „Силно ограничено доверие в Братята по Разум“. Той не взе да се рови в библеистиката, не започна да анализира случилото се между Авел и Каин, а угаси правопоточните двигатели в сянката на Юнона, като използува нейното притегляне, за да намали скоростта и да промени курса. Втората газова планета на Дзета му послужи за слизане до параболична скорост и едва тогава компютърът включи реаниматорите.

В същото време той изпрати навън дистанционна управляеми автомати, които поставиха върху дюзите на кърмата и носа камуфлажна апаратура — електромагнитни смесители. От този момент нататък пламъците изглеждаха размазани: излъчването им се разсейваше спектрално. ГОД проведе най-деликатния етап от спирането на границата на системата отвъд Юнона. Той го запланува и изпълни умело, както подобава на компютър от най-ново поколение. Просто разсече с „Хермес“ най-високите слоеве от атмосферата на газовия гигант. Пред кораба се образува възглавница от плазма и докато намаляваше в нея скоростта, ГОД поиска от климатичната инсталация на „Хермес“ да покаже на какво е способна: температурата в ембрионатора се покачи само с два градуса. Плазмената възглавница стопи за миг предпазния щит, който и без това бе вече ненужен; замени я нов тип щит — защитаващ от праха и остатъците от комети сред планетните орбити. По време на огнения преход „Хермес“ ослепя, но изстина още в конуса, образуван от сянката на Юнона, и тогава ГОД се увери, че пламтящите облаци, същински протуберанси, възникнали при спирачния преход, падат върху тежката планета съгласно законите на Нютон. Прикриваше не само присъствието на „Хермес“, но и неговите следи. С угасени двигатели корабът се носеше на дрейф в далечния афелий, когато изведнъж всички светлини в ембрионатора светнаха, а медиконите, готови за действие, се надвесиха над контейнерите.

Програмата изискваше пръв да се събуди Герберт, който като лекар да се намеси, ако има нужда. Тук обаче поредността на процедурата бе нарушена. Въпреки всичко биологичният фактор си оставаше най-слабото звено на толкова комплицираните операции. Ембрионаторът бе поместен в централната част на палубата и в сравнение с кораба представляваше микроскопична черупка, заобиколена с многослойни брони — противорадиационната изолационна обвивка с два изходни люка, които водеха към жилищните помещения.

Централната част на „Хермес“, наричана градчето, се свързваше с двуетажната зала за управление чрез комуникационни тунели. Между преградите в носовата част бяха разположени палубите с различни лаборатории, в които можеше да се работи както при безтегловност, така и при гравитация. Двигателните съоръжения се помещаваха в кърмовата част — скрити в анихилационните контейнери, в недостъпното за хората сидерално машинно отделение и в камерите със специално предназначение. Между външната и вътрешната броня на кърмата се намираха системите на шасито, защото корабът бе приспособен да каца на планетите, заставайки на извадените навън, начленени крака-стълбове. Кацането бе предхождано от изследване на издръжливостта на планетната повърхност, понеже на всяка от огромните лапи на ракетата се падаха по 30 000 тона от масата й. В централната част на кораба откъм щирборда бяха складирани разузнавателните сонди и помощното оборудване за тях, а откъм бакборда — автоматите за вътрешно обслужване и машините-изследователи, способни да извършват самостоятелно далечно разузнаване — летящи и крачещи, — сред които имаше и гигантоходи.

Когато ГОД включи реанимационните системи, на „Хермес“ царуваше благоприятна за операцията безтегловност. Герберт, който трябваше да бъде събуден първи, възстанови нормалния си пулс и телесна температура, но не дойде в съзнание. ГОД го изследва съвестно и се поколеба какво решение да вземе. Налагаше се да решава самостоятелно. Казано по-точно, не се поколеба, а започна да съпоставя разпределението на вероятността за успех при различните манипулации. Изводът от анамнезата бе двупосочен. Можеше да пристъпи към реанимиране на командира или да извади лекаря от ембрионатора и да го занесе в операционната зала. Тук компютърът постъпи като човек, който пред лицето на неизвестността хвърля ези-тура. Когато не е известно кое решение е по-добро, чистата случайност е най-добрата тактика. Рандомизаторът избра командира и ГОД го послуша.

След два часа Стеергард, още недошъл напълно на себе си, седна в саркофага с вдигнат капак и разкъса прозрачното фолио около голото си тяло. Озърна се, търсейки с поглед онзи, който би трябвало да стои над него. От високоговорителя долиташе говор. Той доложи, че гласът е механичен, че нещо е станало с Герберт, макар и да не разбираше добре смисъла на непрекъснато повтаряните едни и същи думи. Поиска да стане и удари главата си в недокрай отворения капак на криотейнера. Зави му се свят. Първият звук от човешки говор в системата на Дзета бе сочна ругатня. От косата, през челото и лицето, до гърдите на Стеергард се стичаше лепкава бяла течност. Той се изправи доста рязко, направи няколко салта със свити колене, прелитайки през тунела покрай всички контейнери с хора, чак до люковете в стената. Опря рамене в меката тапицерия в ъгъла, изтри от клепачите си лепящата се по пръстите млечна течност и обхвана с поглед цялата цилиндрична вътрешност на помещението. Вратите на баните между саркофазите с вдигнати капаци вече бяха отворени. Стеергард се заслуша в гласа на машината: другите и Герберт бяха живи, но лекарят още не бе дошъл в съзнание след изключване на умбиликатора. Едва ли бе нещо сериозно: всички енцефалографи и електрокардиографи показваха данни в нормата.

— Къде сме? — попита командирът.

— Отвъд Юнона. Полетът премина без усложнения. Да пренеса ли Герберг в операционната?

Стеергард се замисли.

— Не. Аз ще се заема с него. Какво е състоянието на кораба?

— Пълна изправност.

— Получи ли някакви радиограми от „Евридика“?

— Да.

— С каква степен на важност?

— Първа. Да съобщя ли съдържанието?

— За какво става дума?

— Промяна в процедурата. Да съобщя ли съдържанието?

— Колко са дълги тези радиограми?

— Три хиляди шестстотин и шестдесет думи. Да съобщя ли съдържанието?

— Със съкращения.

— Не мога да съкращавам неизвестни величини.

— Колко неизвестни има?

— И това е неизвестно.

Докато си разменяха тези изречения, Стеергард се отблъсна от тавана. Полетя към зелено-червената светлина над криотейнера на Герберт и пътьом успя да се види в огледалото на банята: мускулест торс, лъснал от онакс, който все още изтичаше от прикрепената към пъпа тръбичка — като у огромно бебе с остатъци от околоплодните води.

— Какво е станало? — попита. Заклещи босите си крака под контейнера на лекаря и опря длан на гърдите му. Сърцето биеше ритмично. На полуотворените устни на спящия се белееше лепкаво ониксът.

— Давай данните, които са сигурни — нареди на компютъра. Притисна отзад с палците си челюстта на лекаря, надникна в гърлото му, почувства топлината на дъха му. Герберт трепна и отвори очи. Бяха пълни със сълзи, ясни и чисти като вода. Стеергард установи с мълчаливо удовлетворение колко ефективен е този примитивен начин на свестяване. Клемата на пъпа на Герберт не се бе откачила напълно, затова той не се бе събудил. Командирът прищипна тръбичката, която отскочи, пръскайки бяла течност. Пъпът сам се затвори. Започна да натиска с две ръце гърдите на лежащия, като чувствуваше, че дланите му залепват. Герберт го гледаше с широко отворени очи, сякаш втрещен от изненада.

— Всичко е наред — каза Стеергард. Герберт май не го чуваше.

— ГОД!

— Слушам.

— Какво е станало? „Евридика“ или Квинта?

— Промени на Квинта.

— Какви?

— Изброяването на неясни данни е неясно.

— Казвай какво знаеш.

— Преди гмуркането настъпили бързопроменящи се скокове в албедото, радиоемисията достигнала триста гигавата бял шум. На луната на Квинта се мърда бяла точка, приета за плазма, поддържана в магнитно поле.

— Препоръките?

— Предпазливост и камуфлирано разузнаване. — По-конкретно?

— Да действуваме според собствената преценка.

— Разстояние до Квинта?

— Един милиард и триста милиона мили по права линия.

— Камуфлаж?

— Да.

— Смесители?

— Да.

— Направи ли промени в програмата?

— Само при навлизането в системата. Корабът е в сянката на Юнона.

— Корабът в пълна изправност ли е?

— Да. Да реанимирам ли екипажа?

— Не. Наблюдава ли Квинта?

— Не. Намалих космическата скорост в сянката на Юнона.

— Това е добре. Сега мълчи и чакай.

— Мълча и чакам.

Интересно начало — помисли си Стеергард, като продължаваше да масажира гърдите на лекаря. Той въздъхна и се помръдна.

— Виждаш ли ме? — попита го голият командир. — Не говори. Мигни.

Герберт примигна и се усмихна. Стеергард бе плувнал в пот, но продължаваше масажа.

— Diadichokynesis^[1]…? — предложи Стеергард. Легналият затвори очи и докосна с несигурна ръка върха на носа си. Двамата се спогледаха с усмивка. Лекарят сгъна колене.

— Да станеш ли искаш? Не бързай.

Без да отговаря, Герберт стисна с ръце края на ложето си и се надигна. Вместо да седне обаче, полетя във въздуха.

— Внимавай — нула g! — напомни му Стеергард. — Полекичка…

Герберт оглеждаше помещението, вече напълно в съзнание.

— Как са другите? — попита, отхвърляйки назад прилепнатата към челото му коса.

— Реанимацията продължава.

— Да ви помогна ли, доктор Герберт? — попита ГОД.

— Няма нужда — отвърна лекарят. Провери лично контролните индикатори над саркофазите. Докосваше гърдите, оглеждаше очните ябълки, изследваше реакцията на конюнктивата. Чу шум от вода и вентилатори от банята. Стеергард вземаше душ. Преди лекарят да стигне до последния човек, Накамура, командирът се върна от своята кабина, вече облечен с шорти и черна тениска.

— Как са хората? — попита.

— Всички са здрави. Ротмонт има лека аритмия.

— Остани при тях. Аз ще се заема с пощата.

— Има ли новини?

— Отпреди пет години.

— Добри или лоши?

— Неразбираеми. Бар Хораб е наредил да се промени програмата. Преди гмуркането забелязали нещо на Квинта. И на луната й.

— Какво означава това?

Стеергард стоеше до входа. Лекарят помогна на Ротмонт да стане. Трима души вече се къпеха. Другите плуваха наоколо, оглеждаха се в огледалото и говореха, прекъсвайки се един друг.

— Уведоми ме, когато всички дойдат на себе си. Време имаме достатъчно. — С тези думи командирът се отблъсна от люка, прелетя между голите мъже като сред бели риби под водата и изчезна в прохода към залата за управление.

След като прецени положението, Стеергард изведе кораба над плоскостта на еклиптиката, като напусна конуса на сянката с възможно най-слаба тяга, за да направи наблюдения на Квинта. Виждаше се близо до Дзета като сърпче. Бе изцяло покрита с облаци. Шумът й бе нараснал до четиристотин гигавата. Фурие-анализаторите не откриваха никаква модулация. „Хермес“ вече бе облякъл „бронята“, която поглъщаше нетермичното лъчение, за да се предпази от откриване чрез радиолокация. Стеергард предпочиташе да попрекали с предпазливостта, отколкото да се изложи на риск. Техническата цивилизация означаваше астрономия, астрономията — чувствителни болометри и затова дори астероидът, по-топъл от вакуума, би привлякъл вниманието й. Към водната пара, използувана при маневрирането, Стеергард добави известно количество сулфиди, съдържащи се в изобилие в сеизмичните газове. Което си е истина, рядко се срещат вулканично активни астероиди, особено при толкова малка маса като тази на „Хермес“, но благоразумният командир на разузнавача изпрати в пространството сонди, които насочи към себе си, за да се убеди, че необходимото за по-нататъшната корекция на курса използуване на парни двигатели ще остане почти незабележимо дори при заплануваното слизане към Квинта. Искаше да се приближи откъм луната й, която възнамеряваше да огледа подробно.

Всички се бяха събрали вече в залата за управление, където цареше безтегловност. Тя изглеждаше като вътрешността на голям глобус с конусообразна ниша, отделена със стена от монитори, срещу които имаше кресла с прилепваща тапицерия. Достатъчно бе да седнеш и да притиснеш тяло към седалката, за да прилепнеш здравата към тази тъкан. Когато искаш да станеш, трябваше само да се отблъснеш с едно по-силно движение. Това бе по-просто и по-удобно от коланите. И тъй, десетимата седнаха в малката прожекционна зала, а мониторите, четиридесет на брой, показваха планетата — всеки в различен диапазон на спектъра. Най-големият монитор в центъра можеше да извършва синтез на монохроматичните образи, наслагвайки ги един върху друг според изискванията. В пролуките между облаците, усуквани от пасатите и циклоните, неясно се привиждаха силно нащърбените очертания на океанските брегове. Няколкократно филтрираното лъчение позволяваше да се види ту повърхността на морето от облаци, ту скритата под него повърхност на планетата. Едновременно слушаха монотонната лекция, която им изнасяше ГОД. Той повтаряше последната радиограма от „Евридика“. Бела допускаше, че техническата инфраструктура на Квинта е повредена от сеизмични трусове. Лакатош и още няколко души отстояваха хипотезата, наричана натуралистична. Жителите на планетата са изхвърлили част от океанските води в Космоса, за да увеличат повърхността на континентите. Така налягането, оказвано от океана върху дъното му, е намаляло и това е нарушило равновесието в литосферата. Напиращите отвътре сили бяха станали причина да се появят големи пукнатини в планетната кора, най-тънка под океана. Затова са престанали да изхвърлят вода в Космоса. С една дума, предприетите действия са дали катастрофален рикошет. Други смятаха тази хипотеза за погрешна, защото не вземаше предвид последвалите, неразбираеми явления. Освен това съществата, способни да реализират проекта в планетен мащаб, биха съумели да предвидят техническите сеизмични последствия. Изчисленията, направени при използване на Земята като изходен модел, показваха, че катаклизмите в литосферата биха могли да доведат до премахване на най-малко една четвърт от обема на океана. Но дори да са били изхвърлени шест трилиона тона вода, намаленото налягане не би могло да предизвика глобални опустошения. Контрахипотезата приемаше катастрофата от типа „верижно-доминов“ за нежелано последствие от експерименти със зле овладяна гравитология. Други предположения приемаха за възможно съзнателното унищожаване на престарялата технологична база — нещо като събаряне на стара къща, неумишлено разстройване на климата при изхвърлянето на вода в космическото пространство или цивилизационен хаос, породен от неизвестни причини. Нито една от хипотезите обаче не съумяваше да обхване всички наблюдавани явления, така че те да образуват едно логично цяло. Освен това радиограмата, която Бар Хораб бе изпратил преди навлизането в Хадес, упълномощаваше разузнавачите да предприемат необходимите действия напълно самостоятелно, отказвайки се от всички предварителни варианти на програмата — стига да преценят, това за правилно.