Лиса Дженоува
Все още Алис (3)

Септември 2003 г.

Алис седеше на бюрото в спалнята, разсеяна от шума, който Джон вдигаше, докато обикаляше припряно из стаите на първия етаж. Трябваше да довърши рецензията на доклад, готов за публикуване в „Журнал по когнитивна психология“, преди полета, а четеше едно изречение вече трети път и не проумяваше какво иска да каже авторът. Будилникът показваше 7:30 ч, но май беше с десет минути напред. По приблизителния час и по все по-силния шум от щурането на Джон, Алис се досети, че той е тръгнал да излиза, но е забравил нещо. Взряна в електронните цифри на будилника, тя потупа долната си устна с химикалката и се ослуша за вика, който знаеше, че ще чуе всеки момент.

— Али?

Алис хвърли химикалката на бюрото и въздъхна. Слезе на долния етаж и го завари на колене да рови под възглавниците на дивана.

— Ключовете ли? — попита тя.

— Очилата. Моля те, не ми чети конско, закъснявам.

Алис проследи паникьосания му поглед до полицата над камината, където старинният часовник „Уолтман“, ценен заради точността си, показваше 8:00 ч. Джон трябваше да е наясно, че не бива да му се доверява. Часовниците в дома им рядко показваха действителния час. Привидно честните им циферблати бяха мамили Алис твърде често и тя отдавна се бе научила да разчита на ръчния си часовник. И естествено, когато влезе в кухнята, се върна назад във времето, тъй като според микровълновата бе едва 6:52.

Алис погледна към гладката чиста повърхност на гранитния кухненски плот и ги видя до купата с изрисувани гъби, преливаща от неотворени писма. Не бяха скрити под някоя вещ, а си стояха на показ. Как можеше Джон, брилянтният учен, да не види нещо, което бе пред очите му?

Разбира се, много и от нейните вещи бяха започнали да се крият на коварни местенца. Но тя не си признаваше пред Джон, а и не искаше да го ангажира с търсенето им. Онзи ден например Джон нямаше никаква представа, че тя цяла сутрин търси трескаво зарядното за телефона си из цялата къща, а след това и в кабинета на работа. Озадачена, се бе предала и бе отишла до магазина, откъдето си купи ново, само за да намери по-късно същата вечер старото зарядно, включено в контакта до леглото, където трябваше да се сети да провери. Вероятно и при двама им бе обяснимо с многобройните задължения и прекалено натоварения график. Както и с факта, че остаряваха.

Джон застана на прага и се взря в очилата в ръката й, а не в нея.

— Следващия път, докато търсиш, си представи, че си жена — усмихна се Алис.

— Ще облека някоя от полите ти. Али, моля те, наистина закъснявам.

— Според часовника на микровълновата имаш предостатъчно време — каза тя и му подаде очилата.

— Благодаря.

Джон грабна очилата като бегач, поемащ щафетата в състезание, и се отправи към входната врата.

— Ще бъдеш ли тук, когато се прибера в събота? — попита Алис и тръгна след него по коридора.

— Не знам. В събота имам много работа в лабораторията.

Джон взе куфарчето, телефона и ключовете си от масичката в коридора.

— Лек път. Прегърни и целуни Лидия от мен и опитай да не се карате — каза той.

Алис зърна отражението им в огледалото в коридора — достолепен на вид висок мъж с прошарена кестенява коса и очила; дребна, къдрокоса жена с ръце, скръстени на гърдите, всеки от тях готов да подхване пламенно същия безкраен спор. Тя стисна зъби и преглътна, решена да не се поддаде.

— Почти не сме се виждали напоследък. Моля те, постарай се да си вкъщи — помоли го тя.

— Знам. Ще се опитам.

Джон я целуна и макар да бързаше да излезе, задържа целувката за един почти незабележим миг. Ако не го познаваше толкова добре, Алис щеше да го вземе за романтичен жест. Сигурно би си помислила с надежда, че означава „Обичам те, ще ми липсваш“. Но докато гледаше как Джон се отдалечава припряно сам по улицата, бе убедена, че е имал предвид „Обичам те, но моля те, не се ядосвай, когато се прибереш в събота и мен ме няма“.

Едно време всяка сутрин ходеха заедно до Харвард. От многобройните предимства да работят на километър и половина от къщи и в един и същ университет Алис най-много се радваше на възможността да вървят заедно до там. Винаги се отбиваха в „При Джери“ — черно кафе за него, чай с лимон за нея, студен или топъл в зависимост от сезона — след което продължаваха към Харвард, потънали в разговор за изследванията и лекциите си, за проблеми във факултетите им, за децата или за плановете им за вечерта. В началото на брака си дори се държаха за ръце. Алис обожаваше спокойната интимност на онези утринни разходки с Джон, преди ежедневните изисквания на работата и амбициите им да ги изтощят и изнервят.

Но от известно време ходеха на работа поотделно. Алис цяло лято пътува на конференции по психология в Рим, Ню Орлиънс и Маями и участва в изпитната комисия за защита на дипломни работи в Принстън. През пролетта клетъчните култури трябваше да се изплакват или нещо подобно в невъзможно ранен час всяка сутрин, но Джон не можеше да разчита, че студентите ще идват редовно и навреме. Затова се бе нагърбил лично със задължението. Алис вече не помнеше какви бяха причините преди настъпването на пролетта, но всеки път те й се струваха основателни и само временни.

Тя се върна към четивото на бюрото си, все още разсеяна и вече копнееща за кавгата, която не започна с Джон за най-малката им дъщеря Лидия. Какво щеше да му стане, ако поне веднъж я подкрепеше? Прегледа остатъка от доклада отгоре-отгоре, а не както обикновено изключително внимателно, но и това бе достатъчно, като се има предвид колко разпокъсани бяха мислите й и липсата на време. След като написа забележките и предложенията си към редактора, тя сложи доклада в плик и го запечата, гузна, че може да е пропуснала някоя грешка в структурата на изследването или тълкуването на резултатите, като проклинаше Джон, задето й бе попречил да си свърши работата безупречно.

Отново събра багажа си в куфара, който не бе съвсем изпразнен от предишната й командировка. Очакваше с нетърпение следващите няколко месеца, в които нямаше да пътува толкова много. В графика й за есенния семестър имаше вписани само няколко покани за изнасяне на лекции, а тя бе уговорила повечето от тях да са в петък, когато нямаше часове в университета. Като утре например. Утре щеше да изнесе презентация на откриването на поредицата от колоквиуми по когнитивна психология в Станфорд. А след това щеше да се види с Лидия. Щеше да се опита да не се скара с нея, но не гарантираше, че ще се получи.

 

 

Алис бързо се ориентира как да стигне до Кордюра Хол в Станфорд, на ъгъла на „Кампус Драйв“ и „Панама Драйв“. В очите й на жителка на Източното крайбрежие, бялата тухлена постройка с керемиден покрив, опасана от тучна зеленина, приличаше повече на карибски курорт, отколкото на университетска сграда. Беше подранила, но влезе вътре, за да използва времето да поседи в тихата зала и да прегледа речта си.

За нейна изненада аудиторията вече беше пълна. Енергична тълпа от хора обикаляха около шведската маса и се спускаха яростно към храната като чайки на градски плаж. Преди да успее да се промъкне незабелязано, зърна Джош, бивш неин състудент от Харвард и уважаван егоцентрик, който й препречи пътя и застана непоклатим, с прекалено разкрачени крака, сякаш се готвеше да я нападне.

— Всичко това в моя чест ли е? — усмихна се закачливо Алис.

— Моля? Всеки ден се храним така. Събирането е в чест на един от психолозите, който вчера бе назначен за щатен преподавател. Как е в Харвард?

— Добре.

— Не мога да повярвам, че още си там, след толкова години. Ако ти дотегне, заповядай тук.

— Ще те уведомя, ако това стане. Ти как си?

— Прекрасно. След лекцията трябва да наминеш покрай кабинета ми и да видиш най-новите ни разработки. Ще ти падне шапката.

— Съжалявам, няма да мога. Веднага след доклада трябва да хвана самолет до Лос Анджелис — отвърна Алис, доволна, че има удобно извинение.

— О, жалко. За последно май се видяхме миналата година на конференцията по експериментална психология. За съжаление, изпуснах твоята презентация.

— Е, днес ще имаш възможност да чуеш голяма част от нея.

— Използваш стари доклади, а?

Преди Алис да успее да отговори, Гордън Милър, деканът на факултета, се приближи към тях като супергерой и я спаси, като помоли Джош да му помогне да разнесат чашите с шампанско. Както и в Харвард, във Факултета по психология на Станфорд също имаше традиция да се вдига тост с шампанско в чест на всички преподаватели, достигнали заветния крайъгълен камък на щатното преподавателско място. Прогресът в кариерата на университетски преподавател не предлагаше много моменти, които се бележат с фанфари, но да получиш щатно място беше именно такъв.

Когато всички получиха по чаша шампанско, Гордън застана на подиума и почука микрофона.

— Моля за внимание.

Изключително силният, накъсан смях на Джош отекна из аудиторията, преди Гордън да продължи:

— Днес бихме искали да поздравим Марк за назначението му. Сигурен съм, че много се радва, задето това постижение е вече зад гърба му. Да пием за многобройните успехи, които му предстоят. За Марк!

— За Марк!

Алис чукна чаша със съседите си и всички бързо се върнаха към пиенето, яденето и разговорите. След като храната от подносите бе ометена и последните капки шампанско — изцедени от бутилките, Гордън отново се качи на подиума.

— Моля да заемете местата си, за да започнем с днешната лекция.

Той изчака малко, за да може събралите се около седемдесет и пет души да се настанят и утихнат.

— Днес имам честта да ви представя първия от лекторите на колоквиумите ни тази година. Д-р Алис Хаулънд е изтъкнат професор по психология в Харвард. През последните двайсет и пет години тя е автор на многобройни забележителни разработки в сферата на психолингвистиката. Тя въведе и продължава да използва интердисциплинарен и комплексен подход в изучаването на механизмите на езика. За нас е чест да я посрещнем и да чуем доклада й за концептуалната и неврална организация на езика.

Алис зае мястото на Гордън и огледа вперилата очи в нея аудитория. Докато чакаше аплодисментите да утихнат, се сети за статистическите данни, които гласяха, че страхът от говорене пред публика е по-силен дори от страха от смъртта. Тя обаче обожаваше да говори пред публика. Харесваше й всеки един момент от представянето на доклад — преподаването, представлението, разказването на история, разгорещените дискусии. Обичаше и прилива на адреналин. Колкото по-висок бе залогът, колкото по-изтънчена и злонамерена бе публиката, толкова по-силна тръпка изпитваше. Джон бе отличен преподавател, но изнасянето на речи често го смущаваше и плашеше, и той се дивеше на замаха, с който Алис се справяше. Едва ли би предпочел смъртта, но със сигурност би предпочел да го лазят паяци и змии.

— Благодаря, Гордън. Днес ще разгледам някои от мисловните процеси, участващи в усвояването, подредбата и използването на езика.

Същността на този доклад Алис вече бе представяла безброй пъти, но не би го определила като използване на стари материали. По същество лекцията й засягаше основните принципи на лингвистиката, много от които нейно откритие, и включваше показването на диапозитиви, които използваше от години. Но се чувстваше горда, а не засрамена или мързелива, че тази част от доклада й, нейните собствени открития, продължават да са актуални и издържат теста на времето. Приносът й бе важен и проправяше път за нови открития в бъдеще. Освен това щеше да представи и най-новите разработки в сферата.

Говореше без да поглежда към записките си, спокойно и енергично, думите се лееха от устата й. И тогава, около пет минути преди края на четирийсет и пет минутната презентация, изведнъж блокира.

— Данните показват, че неправилните глаголи изискват достъп до мисловния…

Просто не можеше да намери думата. Имаше бегла представа какво иска да каже, но самата дума й убягваше. Бяло петно. Не знаеше нито първата буква, нито как звучи думата или от колко срички е. Не беше на върха на езика й.

Сигурно беше заради шампанското. Алис обикновено не пиеше преди лекция. Дори да знаеше доклада си наизуст, дори в най-неформална обстановка, тя държеше да е с възможно най-бистър ум, особено за въпросите от публиката накрая, които често бяха предизвикателни и непредвидими. Тъй като обаче не бе искала да обиди никого, вероятно бе изпила повече от допустимото по време на неизбежния, изпълнен с пасивна агресия разговор с Джош.

А може да се дължеше и на часовата разлика. Докато съзнанието й претърсваше всяко свое кътче за думата и рационална причина да не си я спомня, сърцето й се разтуптя и лицето й пламна. За пръв път не можеше да се сети за дадена дума пред публика. Но досега не се бе и паникьосвала публично, а се бе изправяла пред много по-големи и страховити аудитории от тази. Каза си да диша спокойно, да забрави за случилото се и да продължи нататък.

Замени все още убягващата й дума с мъглявото и неуместно „нещо“, заряза мисълта, която бе започнала да изрича, и премина към следващия диапозитив.

Паузата й се бе сторила неловка и безкрайно продължителна, но когато огледа лицата в залата, за да провери дали някой е забелязал засечката, никой не изглеждаше притеснен, смутен или объркан. И тогава зърна Джош да шепне нещо на съседката си с повдигнати вежди и лека усмивчица.

 

 

Седеше в самолета, който се спускаше към летището в Лос Анджелис, когато се сети за думата.

Лексикон.

 

 

Лидия живееше в Лос Анджелис вече от три години. Ако бе постъпила в колеж веднага след гимназията, тази пролет щеше да се дипломира. Алис толкова щеше да се гордее. Лидия бе вероятно по-умна от по-големите си брат и сестра, а те и двамата бяха завършили колеж. После медицина и право.

Вместо в колеж, Лидия отиде в Европа. Алис се бе надявала, че дъщеря й ще се върне с по-ясна представа какво иска да учи и в какъв университет би желала да постъпи.

Вместо това, когато Лидия се прибра, тя заяви на родителите си, че докато била в Дъблин, се занимавала известно време с актьорско майсторство и се влюбила в професията. Както и че веднага се мести в Лос Анджелис.

Алис почти се побърка. Още повече се вбеси, когато осъзна как лично е допринесла за проблема. Тъй като Лидия бе най-малкото от трите им деца, дъщеря на родители, които работеха много и пътуваха често, а и винаги изкарваше добри оценки в училище, Алис и Джон до голяма степен не й обръщаха внимание. Бяха й дали свобода, възможност сама да си изгражда мнение и не я подлагаха на контрола, който търпяха много деца на нейната възраст. Професионалният живот на родителите й служеше за ярък пример какво би могла да постигне, ако си постави високи и съобразени с индивидуалните си дарби цели и ги преследва неуморно и усърдно. Лидия бе чула съвета на майка си колко важно е да получи висше образование, но бе достатъчно уверена и дръзка, че да не го приеме.

Освен това малката й дъщеря разполагаше и с известна подкрепа. Най-бурната караница на Алис и Джон се разрази именно след като той даде скромното си мнение по въпроса: „Мисля, че това е чудесно. Винаги може да постъпи в колеж по-късно, ако реши, че иска“.

Алис провери адреса в блекбърито си, натисна звънеца на апартамент номер седем и зачака. Тъкмо се канеше да позвъни отново, когато Лидия отвори вратата.

— Мамо, подранила си — каза тя.

Алис погледна часовника си.

— Точно навреме съм.

— Каза, че самолетът ти каца в осем.

— Казах в пет.

— Аз съм си записала осем.

— Лидия, часът е шест без петнайсет, а аз съм тук.

Лидия изглеждаше разколебана и паникьосана като катерица, връхлетяна неочаквано от кола на пътя.

— Извинявай, влез.

И двете се поколебаха преди да се прегърнат, сякаш се канеха да репетират току-що научен танц и не бяха сигурни каква е първата стъпка и кой трябва да води. Или пък стар танц, който не бяха изпълнявали твърде отдавна и не помнеха добре хореографията.

Алис усети контурите на гръбнака и ребрата под блузата на Лидия. Изглеждаше твърде слаба, поне с пет килограма по-малко, отколкото когато Алис я видя за последно. Надяваше се това да е вследствие от забързания й начин на живот, а не от спазване на диета. Русокоса, висока 1,70 м, 8 см по-висока от Алис, Лидия се отличаваше на фона на предимно ниските момичета от италиански и азиатски произход в Кеймбридж, но в Лос Анджелис чакалните за всяко прослушване очевидно бяха пълни с жени, които изглеждаха досущ като нея.

— Направих резервация за девет часа. Изчакай тук, сега се връщам.

Алис източи врат и огледа кухнята и дневната от коридора. Мебелите, най-вероятно купени от гаражни разпродажби и наследени от родители, изглеждаха свежо съчетани — оранжев диван, холна масичка в ретро стил, кухненска маса и столове в духа на 70-те години. Белите стени бяха празни, с изключение на плакат на Марлон Брандо, залепен над дивана. Във въздуха се долавяше мирис на препарат за миене на прозорци, сякаш Лидия се бе втурнала да почисти апартамента в последния момент, преди майка й да пристигне.

Всъщност изглеждаше прекалено чисто. По дивана нямаше пръснати дивидита и компактдискове, върху масичката не се виждаха книги и списания, на хладилника не висяха закачени снимки и никъде не се долавяше и следа от интересите и индивидуалността на Лидия. Апартаментът изглеждаше безличен. И тогава Алис зърна купчина мъжки обувки на пода, вляво от вратата.

— Разкажи ми нещо за съквартирантите си — каза тя, когато Лидия се върна от стаята си с мобилен телефон в ръка.

— На работа са.

— Какво работят?

— Единият е барман, а другият е разносвач на пици.

— Мислех си, че и двамата са актьори.

— Актьори са.

— Разбирам. Как се казваха?

— Дъг и Малкълм.

Зърна го само за миг, но го зърна и Лидия разбра, че е забелязала. Дъщеря й се изчерви, когато каза името на Малкълм, и извърна нервно очи.

— Искаш ли да тръгваме? От ресторанта казаха, че ще ни намерят маса по-рано — каза Лидия.

— Добре. Само първо трябва да отида до тоалетната.

 

 

Докато си миеше ръцете, Алис огледа шишенцата на масичката до мивката — лосион за почистване на лице и хидратиращ крем „Нютрогена“, ментова паста за зъби, мъжки дезодорант, кутия дамски тампони. Тя се замисли за миг. Цикълът й не бе идвал цяло лято. За последно през май ли й дойде? Следващия месец щеше да навърши петдесет години, тъй че не се тревожеше. Все още не получаваше горещи вълни или нощно изпотяване, но не всички жени в менопауза изпитваха тези симптоми. Нямаше да има нищо против изобщо да не се проявят.

Докато си бършеше ръцете, забеляза кутийка презервативи зад лака за коса на Лидия. Трябваше да научи повече за тези съквартиранти. И особено за Малкълм.

 

 

Седнаха на маса навън в градината на „Айви“, нашумял ресторант в центъра на Лос Анджелис, и си поръчаха напитки — еспресо мартини за Лидия и чаша мерло за Алис.

— Как върви докладът на татко за списание „Наука“? — попита Лидия.

Явно скоро бе говорила с баща си. На Алис не се бе обаждала от Деня на майката.

— Готов е. Той много се гордее.

— Как са Анна и Том?

— Добре са. Заети, работят много. Ти как се запозна с Дъг и Малкълм?

— Дойдоха в „Старбъкс“ една вечер, докато бях на смяна.

Сервитьорът пристигна и те си поръчаха вечеря и по още една напитка. Алис се надяваше, че алкохолът ще разсее напрежението между тях, което тлееше под прозрачния като оризова хартия разговор.

— И как се запозна с Дъг и Малкълм?

— Нали ти казах току-що. Защо никога не ме слушаш? Дойдоха в „Старбъкс“ една вечер, докато бях на смяна и си говореха, че си търсят съквартирант.

— Мислех си, че си сервитьорка в ресторант.

— Така е. В „Старбъкс“ работя през седмицата, а в ресторанта в събота вечер.

— Струва ми се, че с този график не ти остава много време за актьорски изяви.

— В момента не участвам в нищо, но ходя на курсове и на много прослушвания.

— Какви курсове?

— Актьорски техники на Майснер.

— И на какви прослушвания ходиш?

— За телевизионни сериали и печатни реклами.

Алис разклати чашата си, изпи на една голяма глътка остатъка от виното и облиза устни.

— Лидия, какви точно са ти плановете?

— Не планирам да се откажа от актьорството, ако това имаш предвид.

Алкохолът започваше да оказва въздействието си, но не в насоката, в която Алис се бе надявала. Вместо това разпали тлеещата оризова хартия и извади напрежението между тях на показ в опасния и до болка познат разговор.

— Не можеш да живееш вечно по този начин. Още ли ще работиш в „Старбъкс“, когато станеш на трийсет?

— Дотогава има още осем години! Ти знаеш ли какво ще правиш след осем години?

— Да, знам. В някакъв момент ще трябва да станеш отговорна и да можеш да си позволиш неща като здравни осигуровки, ипотека, спестявания за пенсия…

— Имам здравни осигуровки. И може да пробия като актриса. Има хора, които успяват. И те изкарват много повече пари, отколкото ти и татко общо.

— Не става въпрос само за парите.

— А за какво тогава? За това, че не станах като теб?

— Не викай.

— Не ми казвай какво да правя.

— Не искам да ставаш като мен, Лидия. Просто не ми се ще да ограничаваш възможностите си.

— Искаш ти да взимаш решения вместо мен.

— Не.

— Аз съм такава, каквато съм, и искам да се занимавам с това.

— С кое? С приготвянето на капучино ли? Трябва да постъпиш в колеж. Точно на този етап от живота си трябва да учиш.

— Аз уча! Просто не седя в някоя аудитория в Харвард, където да си късам нервите в опити да изкарам шестица по политология. Посещавам сериозни курсове по актьорско майсторство петнайсет часа седмично. Твоите студенти по колко часа седмично имат лекции? Дванайсет?

— Не е същото.

— Е, според татко е същото. Той ми плаща курса.

Алис вкопчи пръсти в полата си и стисна устни. Думите на върха на езика й не бяха предназначени за Лидия.

— Дори не си ме гледала как играя.

А Джон я бе гледал. Миналата зима отиде сам в Лос Анджелис, за да я гледа в театрална постановка. Затрупана с твърде много спешни ангажименти по онова време, Алис не успя да се освободи и да го придружи. Нямаше нищо против самата актьорска професия, но смяташе, че решението на дъщеря й да се посвети само на нея, без висше образование, граничи с безразсъдството. Ако сега не постъпеше в колеж и не получеше основни познания в конкретна област, ако не изкараше диплома, какво щеше да прави, в случай че актьорската й кариера не потръгне?

Алис се сети за презервативите в банята. Ами ако Лидия забременееше? Тревожеше се един ден дъщеря й да не установи, че не се е реализирала в живота, и да съжалява за това. Погледна я и видя толкова много пропилени възможности, толкова много изгубено време.

— Животът минава неусетно, Лидия.

— Съгласна съм.

Храната им пристигна, но нито едната, нито другата посегна към вилицата си. Лидия попи очи с ръчно извезаната ленена салфетка. Винаги стигаха до една и съща кавга и Алис имаше чувството, че се опитват да разбият бетонна стена с глави. Подобни караници не даваха никакъв резултат, а само ги нараняваха и водеха до трайни последици. Искаше й се Лидия да разбере обичта и мъдростта, които се опитваше да й даде майка й. Искаше й се просто да протегне ръце през масата и да прегърне дъщеря си, но ги деляха твърде много чинии, чаши и години на отчуждение.

Внезапна суматоха през няколко маси откъсна вниманието им от разговора. Проблеснаха светкавици на фотоапарати и малка група от клиенти и персонал се събра, вперила погледи в жена, която приличаше малко на Лидия.

— Коя е тя? — попита Алис.

— Мамо — отвърна Лидия с едновременно смутен и високомерен тон, подхождащ повече на тринайсетгодишно момиче. — Това е Дженифър Анистън.

Докато вечеряха, разговаряха само на безопасни теми като храната и времето. Алис искаше да научи повече за отношенията на Лидия с Малкълм, но емоциите на дъщеря й все още тлееха като жарава и Алис се страхуваше да не разпали нова кавга. Тя плати сметката и двете излязоха от ресторанта сити, но неудовлетворени.

— Извинете, госпожо!

Сервитьорът ги догони на тротоара.

— Забравихте това.

Алис спря, недоумяваща как сервитьорът се е сдобил с блекбърито й. В ресторанта не си бе проверявала пощата или графика. Тя затършува в чантата си. Не го намери. Явно го бе извадила заедно с портфейла, когато плати сметката.

— Благодаря.

Лидия я погледна озадачено, сякаш искаше да каже нещо по тема, различна от храната и времето, но явно размисли. Изминаха пътя до апартамента в тишина.

 

 

— Джон?

Алис спря в очакване с куфар в ръка в коридора.

Списание „Харвард“ стоеше най-отгоре върху купчина неприбрана поща, пръсната по пода в краката й. Часовникът в хола тиктакаше, а хладилникът бръмчеше тихичко. След слънчевия и топъл следобед навън, къщата й се стори мразовита, мрачна и изпълнена със застоял въздух. Необитаема.

Тя събра пощата и влезе в кухнята, задърпала куфара на колелца след себе си като кралски пудел. Самолетът й излетя със закъснение и се прибираше късно, дори според часовника на микровълновата. Джон бе разполагал с цялата събота, за да си свърши работата.

Червената лампичка на телефонния секретар се взираше в нея, без да мига. Провери хладилника. На вратата му нямаше залепена бележка. Нищо.

Все още стиснала дръжката на куфара, тя стоя в продължение на няколко минути в тъмната кухня, загледана в сменящите се цифри на часовника на микровълновата печка. Разочарованото, но снизходително гласче в главата й се сниши до шепот, но тонът на друг, по-първичен глас започна да се усилва и разпростира в съзнанието й. Понечи да се обади на Джон, но гласът веднага отхвърли намерението и отказа да приеме каквито и да било оправдания. Реши, че не бива да се сърди, но гласът, който вече обхващаше цялото й тяло, отекваше в корема й, трептеше във възглавничките на пръстите й, бе твърде мощен и пронизителен, за да го заглуши.

Защо се бе ядосала толкова? Джон провеждаше експеримент и не можеше да изостави работата си, за да се прибере вкъщи. Самата тя бе изпадала в подобни ситуации безброй пъти. Такава бе професията им. Неизменна част от самите тях. Гласът я нарече глупачка.

Забеляза гуменките си на пода до задната врата. Ако излезеше да потича, щеше да се почувства по-добре. Да, точно от това имаше нужда сега.

В идеалния случай тичаше всеки ден. От дълги години кросовете се бяха превърнали в навик като яденето и спането, в жизненоважна нужда и понякога тя дори излизаше да потича посред нощ или в заслепяваща снежна буря. Но през последните няколко месеца бе занемарила тази първична нужда. Беше ужасно заета. Докато връзваше гуменките си каза, че не си е направила труда да ги вземе в Калифорния, тъй като бе знаела, че няма да има време. Но в действителност просто бе забравила да ги сложи в куфара.

Щом излезеше от дома си на улица „Поплър“, тя неизменно следваше един и същ маршрут — по Масачузетс авеню, през площад „Харвард“ до „Мемориал Драйв“, покрай река Чарлз до Харвардския мост край МТИ и обратно — малко над осем километра, което й отнемаше общо четирийсет и пет минути за отиване и връщане. Отдавна я привличаше идеята да участва в Бостънския маратон, но всяка година решаваше, че погледнато реално, няма време да тренира за толкова дълъг пробег. Може би някой ден щеше все пак да се пробва. Тъй като бе в отлична физическа форма за жена на нейната възраст, бе убедена, че ще продължи да тича и след като навърши шейсет.

Първата част от пробега през площад „Харвард“ бе възпрепятствана от тълпите пешеходци по тротоарите и от колите по кръстовищата. По това време в събота навън бе пълно с хора, които се разхождаха и се струпваха по уличните ъгли в очакване да пресекат на светофар, пред ресторантите в очакване да се освободи маса, на опашки за билети пред кината и в спрели покрай тротоарите коли, в очакване на малко вероятния шанс да се освободи място на платен паркинг. През първите десетина минути й се наложи да се съсредоточи съзнателно, за да си проправи път сред всички тези препятствия, но щом прекоси „Мемориал Драйв“ в посока към реката, затича с обичайната си скорост, изцяло погълната от заниманието си.

Заради приятната безоблачна вечер покрай реката бе оживено, но тревистият бряг не бе така задръстен като улиците на Кеймбридж. Въпреки постоянния поток от кучета и техните собственици, тичащи, разхождащи се, пързалящи се с ролери хора, велосипедисти и майки с колички, като опитен шофьор по познат участък от пътя, Алис обръщаше само бегло внимание на околните. Докато тичаше покрай реката, тя чуваше единствено звука, с който гуменките й се удряха в тротоара в отсечен ритъм и в такт с дишането й. Не премисляше отново спора си с Лидия. Не обръщаше внимание на къркорещия си корем. Не мислеше за Джон. Само тичаше.

Както обикновено, спря, щом стигна до парка „Джон Фицджералд Кенеди“ — оазис от идеално поддържани морави, простиращи се до „Мемориал Драйв“. С избистрен ум, отпуснато и подмладено тяло, Алис тръгна ходом към къщи. Паркът преливаше в площад „Харвард“ по приятна, обрамчена с пейки алея между хотел „Чарлз“ и Института по политология „Кенеди“. В края на алеята стигна до кръстовището на улиците „Елиът“ и „Братъл“ и се канеше да пресече, когато някаква жена я хвана за лакътя със стряскаща сила и попита:

— Днес мислихте ли за рая?

Жената прикова Алис с пронизващ, втренчен поглед. Имаше дълга коса с цвета и формата на телена четка, а на врата й висеше плакат с ръкописен надпис, който гласеше: „Разкай се, Америка, избави се от греховете и се обърни към Исус“. На площад „Харвард“ винаги имаше по някой, който се опитваше да вкара хората в правата вяра, но досега никой не се бе обръщал толкова директно към нея.

— Извинете — каза тя и щом забеляза пролука в потока от автомобили, избяга от другата страна на улицата.

Понечи да продължи напред, но изведнъж замръзна на място. Не знаеше къде се намира. Обърна се и погледна към отсрещния тротоар. Жената с коса като телена четка преследваше друг грешник по алеята. Алеята, хотелът, магазините, лъкатушещите улици. Знаеше, че е на площад „Харвард“, но не знаеше накъде е пътят към дома й.

Опита отново, този път по-конкретно. Хотелът на площад „Харвард“, магазинът за спортни стоки „Ийстърн Маунтин“, железарията „Диксън Брос“, улица „Маунт Обърн“. Познаваше всички тях добре — минаваше по този площад от повече от двайсет и пет години — но някак си не се вписваха в мислената й карта, за да разбере къде е разположен домът й спрямо тях. Кръгъл черно-бял знак за задънена улица точно пред нея бележеше входа към метрото и подземните автобусни линии, но на площад „Харвард“ имаше три такива подлеза и тя не можеше да разбере пред кой точно се намира.

Сърцето й се разтуптя. Започна да се поти. Каза си, че сърцебиенето и изпотяването са нормално следствие от тичането. Но докато стоеше объркана на тротоара, тези симптоми заприличаха на паника.

Наложи си да извърви разстоянието до следващата пряка, след това до по-следващата. Омекналите й крака сякаш щяха да поддадат с всяка следваща неуверена крачка. Студентската книжарница, деликатесният магазин „Кардульо“, павилионът за вестници на ъгъла, Туристическият информационен център на отсрещния тротоар и комплексът на Харвард отвъд него. Успокои се, че още може да чете и да разпознава отделните обекти. Но това не й помогна. Всичко й се струваше извадено от контекст.

Хора, коли, автобуси и всевъзможни непоносими шумове я заливаха и давеха. Тя затвори очи. Вслуша се в свистенето и пулсирането на кръвта в ушите си.

— Моля те, спри — прошепна Алис.

Отвори очи. Също толкова внезапно, колкото й се бе изплъзнал, пейзажът си дойде на мястото. Студентската книжарница, деликатесният магазин, вестникарският павилион, комплексът на Харвард. Сети се, че трябва да завие наляво на ъгъла и да тръгне по „Масачузетс авеню“. Задиша по-леко и усещането, че се е изгубила необяснимо само на километър от дома си, изчезна. Но нямаше как да отрече, че действително се бе изгубила. Пое напред с възможно най-бърз ход, без да тича.

Зави по своята улица в тихия жилищен квартал на две преки от „Масачузетс авеню“. Щом стъпи на улицата и зърна къщата си, се почувства много по-сигурна, но не напълно. Не изпускаше от поглед входната врата, не спираше да крачи и се увещаваше, че сковалата я тревога ще се стопи в мига, в който влезе в коридора и види Джон. Ако той си бе у дома.

— Джон?

Мъжът й се появи на прага на кухнята, необръснат, с очила, вдигнати върху чорлавата му като на луд учен коса, засмукал червена близалка и облечен с късметлийската си сива тениска. Явно не бе спал цяла нощ. Както си бе внушила преди малко, всички тревоги се стопиха. Но силите и смелостта й сякаш се стопиха заедно с тях и тя се почувства крехка и изпълнена с желание да се хвърли в обятията му.

— Здрасти. Тъкмо се чудех къде си и се канех да ти оставя бележка на хладилника. Как мина? — попита той.

— Кое?

— Лекцията в Станфорд.

— А, да. Мина добре.

— Как е Лидия?

Болката и предателството, свързани с Лидия и с факта, че Джон го нямаше у дома, когато се бе прибрала, пропъдени от тичането и изтикани на заден план от ужаса да се изгуби така необяснимо, се върнаха на челно място сред приоритетите й.

— Ти ми кажи — рече Алис.

— Пак сте се скарали.

— Плащаш й актьорските курсове — укори го тя.

— О — промълви Джон и всмука последното парче от близалката в изцапаната си в червено уста. — Не може ли да говорим за това по-късно? В момента нямам време.

— Намери време, Джон. Издържаш я без да ми кажеш и те нямаше у дома, когато се прибрах, и…

— Теб също те нямаше, когато аз се прибрах. Как мина кросът ти?

Алис долови простичката логика в завоалирания му въпрос. Ако го бе изчакала, ако му се бе обадила, ако не бе постъпила така егоистично и не бе излязла да тича, щеше да прекара поне час с него. Неохотно трябваше да се съгласи, че е прав.

— Добре.

— Съжалявам, чаках те колкото можах, но сега трябва да се връщам в лабораторията. Днес постигнахме чудесни резултати, но още не сме приключили и трябва да анализирам цифрите до утре сутринта. Прибрах се само за да те видя.

— Трябва да поговорим сега.

— Няма какво ново да обсъждаме, Али. На различни мнения сме за Лидия. Не може ли да почакаш, докато се върна?

— Не.

— Искаш ли да ме изпратиш и да поговорим по пътя?

— Няма да ходя до университета. Трябва да си остана вкъщи.

— Трябва да говорим сега, трябва да си останеш вкъщи. Много капризна стана изведнъж. Да няма някакъв друг проблем?

Думата „капризна“ страшно я засегна. „Капризен“ означаваше да си слаб, зависим и жалък. Като баща й. През целия си живот се стремеше никога да не става като него.

— Просто съм много уморена.

— Явно трябва да забавиш малко темпото.

— Не от това се нуждая.

Джон я изчака да му обясни по-подробно, но тя мълча твърде дълго.

— Виж, колкото по-бързо тръгна, толкова по-скоро ще се прибера. Почини си, докато се върна.

Той я целуна по плувналото в пот чело и излезе.

Застанала сама в коридора, където Джон я остави, без да има на кого да се оплаче и на кого да се довери, пълното емоционално въздействие от случилото се на площад „Харвард“ блъсна Алис. Тя седна на пода и се облегна на хладната стена, взряна в треперещите в скута й ръце, сякаш не бяха нейни. Опита се да успокои дишането си, както когато тичаше.

След няколко минути бавни вдишвания и издишвания, най-накрая се успокои достатъчно, че да се опита да разсъди логично какво й се бе случило. Сети се за думата, която бе забравила по време на лекцията в Станфорд и за закъсняващия си цикъл. Стана, включи лаптопа си и потърси в Гугъл „симптоми на менопаузата“.

На екрана излезе дълъг, страховит списък — горещи вълни, нощно изпотяване, безсъние, смазваща умора, тревожност, световъртеж, сърцебиене, депресия, раздразнителност, рязка смяна на настроението, дезориентация, объркване, проблеми с паметта.

Дезориентация, объркване, проблеми с паметта. Имаше и трите симптома. Облегна се назад на стола и прокара пръсти през къдравата си черна коса. Огледа снимките върху рафтовете на високата от пода до тавана библиотека — дипломирането й в Харвард, двамата с Джон в сватбения им ден, семейни портрети от времето, когато децата им бяха малки, семейна снимка от сватбата на Анна. Отново се зае със списъка на компютърния екран. Преживяваше напълно естествения преход към следващата фаза в живота си. Милиони жени се справяха с това всеки ден. Не бе нищо опасно за живота. Нищо анормално.

Записа си да си уговори час за преглед при лекаря. Може би трябваше да започне естрогензаместваща терапия. Отново прочете списъка със симптомите. Раздразнителност. Рязка смяна на настроенията. Честите й избухвания напоследък, когато говореше с Джон. Всичко се връзваше. Доволна, тя изключи компютъра си.

Поседя още известно време на тъмно, заслушана в тишината в къщата и съскането на барбекютата из квартала. Долови миризмата на печащи се кюфтета. По неясна причина вече не бе гладна. Изпи един мултивитамин с чаша вода, разопакова си багажа, прочете няколко статии от „Журнал по когнитивна психология“ и си легна.

Някъде след полунощ Джон най-накрая се прибра. Пробуди се за миг, когато той седна на леглото, но остана неподвижна и се направи на заспала. Той сигурно бе изтощен след като бе работил цял ден и бе стоял толкова до късно. Щяха да поговорят за Лидия на сутринта. И Алис щеше да се извини за докачливостта и лошото си настроение напоследък. Джон постави топла длан върху хълбока й и я притегли към себе си. С потрепващия му дъх върху шията си, тя заспа дълбоко, убедена, че всичко е наред.