Лиса Дженоува
Все още Алис (25)

Лятото на 2005 г.

Алис седеше на голям, удобен, бял стол и гледаше озадачено часовника на стената. Беше от онези със стрелки и цифри, на които й бе много по-трудно да познава часа, отколкото на онези само с цифри. Като че ли бе пет часът.

— Колко е часът? — попита тя мъжа, седнал на другия голям бял стол.

Той погледна към китката си.

— Почти три и половина.

— Мисля, че е време да се прибирам вкъщи.

— Ти си си вкъщи. Това е домът ти в Кейп Код.

Алис огледа стаята — белите мебели, снимките на фарове и плажове по стените, огромните прозорци, високите дръвчета навън.

— Не, това не е домът ми. Не живея тук. Искам да се прибирам.

— Връщаме се в Кеймбридж след две седмици. На почивка сме. Тук ти харесва.

Мъжът на стола продължи да чете книга и да отпива от чаша. Книгата беше дебела, а напитката жълтеникавокафява, като цвета на очите му, а в нея плуваха кубчета лед. Мъжът изглеждаше погълнат с наслада и от двете — и от книгата, и от напитката.

Белите мебели, снимките на фарове и плажове по стените, огромните прозорци и тънките дръвчета навън изобщо не й изглеждаха познати. Звуците също. Чуваше птици, от онези, които живеят край океана, чуваше как ледът плува и почуква в чашата, когато мъжът на стола отпиваше, чуваше как мъжът диша през носа си, докато четеше книгата, чуваше цъкането на часовника.

— Мисля, че стоях тук достатъчно. Искам да се прибирам у дома.

— Ти си у дома. Това е вилата ти. Тук идваме да си починем на спокойствие.

Тази къща не приличаше на дома й, не звучеше като дома й и тя не се чувстваше спокойна. Мъжът, който четеше и пиеше на големия бял стол, говореше глупости. Сигурно беше пиян.

Мъжът дишаше, четеше и пиеше, а часовникът цъкаше. Алис седеше на големия бял стол, слушаше как времето минава и й се искаше някой да я заведе у дома.

Тя седеше на един от големите дървени столове на верандата, пиеше студен чай и слушаше пронизителното дърдорене на невидими жаби и нощни буболечки.

— Хей, Алис, намерих колието ти с пеперудата — каза мъжът, в чиято къща бяха.

Той поклати пред очите й стъклена пеперуда с камъчета, закачена на сребърна верижка.

— Това колие не е мое, а на майка ми. И е специално, тъй че най-добре го върни, не бива да си играем с него.

— Говорих с майка ти и тя каза, че можеш да го вземеш. Подарява ти го.

Алис се вгледа внимателно в очите и устата му, в езика на тялото, в търсене на знак, който да издаде мотивите му. Но преди да успее да разбере дали е искрен, красотата на блещукащата синя пеперуда я прелъсти и изличи стремежа й да спазва правилата.

— Наистина ли ми позволява да го взема?

— Да.

Мъжът се наведе зад гърба й и закачи колието на шията й. Тя прокара пръсти по сините камъчета върху крилете, по сребърното тяло и завършващите с диаманти антенки. Изпълни я тръпка на задоволство. Ан така ще ми завиди.

Седеше на пода пред голямото огледало в стаята, в която спеше, и се взираше в отражението си. Момичето отсреща имаше хлътнали, тъмни кръгове под очите. Кожата му бе увиснала, изпъстрена с петна и бръчки в ъгълчетата на очите и по челото. Дебелите й рунтави вежди се нуждаеха от оформяне. Къдравата й коса бе предимно черна, но със забележими бели кичури. Момичето в огледалото изглеждаше грозно и старо.

Тя прокара пръсти по бузите и челото си, почувства лицето под пръстите и пръстите върху лицето си. Това не може да съм аз. Какво му е на лицето ми? От момичето в огледалото й се повдигаше.

Намери банята и включи лампата. В огледалото над мивката я посрещна същото отражение. Да, това бяха нейните златистокафяви очи, сериозен нос, устните с формата на сърце, но всичко останало, съчетанието на чертите, бе гротескно погрешно. Прокара пръсти по гладкото, хладно стъкло. Какво им става на тези огледала?

Мирисът в банята също й се струваше странен. Две лъскави бели табуретки, четка и кофа стояха върху вестник на пода зад нея. Тя клекна и вдиша през носа. Отвори капака на кофата, топна четката в кофата и проследи с поглед как гъстата бяла боя капе.

Започна с онези, които бе сигурна, че са дефектни — едното в банята и другото в стаята, в която спеше. Намери още четири преди да приключи и да ги боядиса до едно в бяло.

Седеше на голям бял стол, а мъжът, чиято бе къщата, седеше на другия. Мъжът четеше книга и пиеше от чаша. Книгата беше дебела, а напитката жълтеникавокафява, с лед в нея.

Тя взе друга книга, още по-дебела от онази, която четеше мъжът, от масичката и я запрелиства. Погледът й се спря върху диаграми от думи и букви, свързани с други думи и букви чрез стрелкички, чертички и малки близалки. Спираше очи върху отделни думи, докато прелистваше страниците — инхибиране, фосфорилиране, гени, ацетилхолин, иницииране, преходност, демони, морфеми, фонологичен.

— Струва ми се, че съм чела тази книга — каза Алис.

Мъжът погледна книгата в ръцете й, след това към самата нея.

— Не само си я чела. Ти я написа. Двамата написахме тази книга заедно.

Тъй като се колебаеше дали да му повярва, тя затвори книгата и прочете надписите на лъскавата синя корица. „От молекулите до съзнанието“ от д-р Джон Хаулънд и д-р Алис Хаулънд. Погледна към мъжа на стола. Той е Джон. Прелисти на първите страници. „Съдържание. Настроения и емоции, Мотивация, Възбуда и внимание, Памет, Език.“ Език.

Отвори книгата на последните страници. „Безкрайна възможност за изразяване, заучена, но и инстинктивна, семантика, синтаксис, граматически падежи, неправилни глаголи, лекота и инстинкт, универсални.“ Думите, които четеше, сякаш проникваха отвъд задушаващите водорасли и тиня в съзнанието й към все още чисти и непокътнати местенца.

— Джон — каза тя.

— Да.

Той остави книгата си и седна с изправен гръб на крайчеца на големия бял стол.

— Написах тази книга заедно с теб — рече тя.

— Да.

— Помня. Помня те. Помня, че някога бях много умна.

— Да, така е. Ти беше най-умният човек, когото съм срещал.

Тази дебела книга с лъскава синя корица представляваше огромна част от някогашната й същност. Някога знаех как съзнанието борави с езика и можех да предавам знанията си на другите. Някога имах много знания. Вече никой не търси мнението и съветите ми. Това ми липсва. Някога бяха любопитна, независима и уверена. Липсва ми усещането за увереност. Не можеш да намериш покой, ако непрекъснато си несигурен. Липсва ми да върша всичко с лекота. Липсва ми да съм част от събитията около мен. Липсва ми да се чувствам желана. Липсва ми животът и семейството. Обичам живота и семейството си.

Искаше да му каже всичко, което си спомняше и мислеше, но не успя да изтика спомените и мислите, съставени от толкова много думи, фрази и изречения, отвъд задушаващите водорасли и тинята, да ги превърне в доловими звуци. Положи всички усилия да отсее най-същественото. Налагаше се другото да остане на непокътнатото място.

— Липсва ми същността ми.

— Ти също ужасно ми липсваш, Али.

— Не исках да става така.

— Знам.