Лиса Дженоува
Все още Алис (15)

Септември 2004 г.

Макар есенният семестър в Харвард официално да започваше, времето непоколебимо се придържаше към римския календар. През онази лятна лепкава септемврийска сутрин с температура от 26°C, Алис тръгна към Харвард. В първите дни на учебната година тя винаги се развеселяваше при вида на първокурсниците, които не бяха от Нова Англия. Есента в Кеймбридж обикновено се свързваше с листа в ярки цветове, бране на ябълки, футболни мачове и вълнени пуловери и шалове. Макар да не бе необичайно човек да се събуди някоя сутрин в края на септември и да види, че тиквите са покрити със слана, дните, особено в началото на месеца все още бяха изпълнени с бръмченето на климатици по прозорците, нажежени и стенещи неуморно, и патологично оптимистични дискусии за представянето на „Ред Сокс“. И въпреки това, всяка година бе пълно с новопристигнали студенти, ходещи несигурно като новоизлюпени туристи по тротоарите на площад „Харвард“, навлечени с прекалено много катове вълнени дрехи и натоварени с купища торби от студентската книжарница, в които имаше всички необходими помагала, канцеларски материали и блузи с логото на Харвард. Горките потни деца.

Въпреки бялата памучна тениска без ръкави и леката, дълга до коленете копринена пола, Алис бе плувнала в пот, докато стигна до кабинета на Ерик Уелман. Стаята се намираше точно над нейната, имаше същите размери и обзавеждане и същия изглед към река Чарлз и Бостън, но някак си имаше по-впечатляващ и внушителен вид. Винаги когато влезеше в кабинета му, тя се чувстваше като студентка, а това усещане витаеше още по-силно днес, тъй като той я бе повикал „да поговорят“.

— Как изкара лятната ваканция? — попита Ерик.

— Много спокойно. А ти?

— Добре, мина твърде бързо. Липсваше ни на конференцията през юни.

— Знам, и на мен ми беше мъчно, че я пропуснах.

— Алис, исках, преди да започнат занятията, да поговорим за оценките за курса ти от миналия семестър.

— О, още не съм имала възможност да ги прегледам.

В кабинета й някъде имаше неотворена купчина листове, завързани с гумена лента, с оценките от курса й по мотивация и емоционално възпитание. Анкетите, в които студентите поставяха оценки на курсовете, бяха напълно анонимни и ги четяха само лекторът и деканът на факултета. В миналото тя ги преглеждаше единствено от суета. Знаеше, че е чудесен преподавател и отзивите на възпитаниците й винаги потвърждаваха това. Но досега Ерик никога не я бе молил да ги преглеждат заедно. За пръв път в кариерата си Алис се уплаши, че няма да види имиджа, който имаше за себе си, отразен в мненията на студентите.

— Ето, прегледай ги сега.

Ерик й подаде своите копия от анкетите със страницата с обобщението най-отгоре.

Дайте оценка по скала от едно (изобщо не съм съгласен) до пет (напълно съм съгласен): Лекторът има високи изисквания към студентите.

Всички бяха дали четворки и петици.

На упражненията материалът се разяснява подробно.

Четворки, тройки и двойки.

Лекторът ми помогна да разбера трудни концепции и сложни идеи.

Отново четворки, тройки и двойки.

Лекторът насърчава задаването на въпроси и разискването на различни гледни точки.

Двама от студентите й бяха писали единици.

Дайте цялостна оценка на лектора по петобална скала, в която 5 е отличен, а 1 — слаб.

Предимно тройки. Доколкото си спомняше, никога не бе получавала по-малко от четири на този въпрос.

Цялата страница бе изпъстрена с тройки, двойки и единици. Алис не се и опита да си внуши, че отзивите не отразяват точната преценка на студентите й, без капчица злоба. Преподавателската й дейност очевидно се бе влошила повече, отколкото бе предполагала. И въпреки това бе готова да се обзаложи, че е далеч от най-зле оценяваните преподаватели във факултета. Може и да потъваше бързо, но нямаше скоро да стигне до дъното.

Алис погледна към Ерик, готова за критика, което не й се нравеше, но и не можеше да го вини.

— Ако не бях видял твоето име в тези анкети, нямаше да им обърна особено внимание. Оценките са прилични, не са отлични, както винаги са отзивите за теб, но не са и ужасни. Притесниха ме обаче писмените коментари и реших, че трябва да поговорим.

Алис не бе погледнала друго освен страницата с обобщените резултати. Ерик взе бележките си и започна да ги чете на глас.

— „Пропуска големи части от конспекта, тъй че и аз ги пропусках, но пък после очаква от нас да ги знаем за изпита.“ „Изглежда не познава добре материала, който преподава.“ „Лекциите й са загуба на време. Можех просто да уча от учебника.“ „Трудно ми бе да следя лекциите й. Дори тя се обърква. Този курс изобщо не е толкова добър, колкото уводния й.“ „Веднъж влезе в аудиторията, но не проведе занятието. Просто поседя няколко минути и си тръгна. Друг път ни изнесе същата лекция като предишната седмица. Не бих си и помислил да губя времето на д-р Хаулънд, но мисля, че и тя не бива да губи моето.“

Повече не можеше да слуша. Проблемите бяха много, много по-сериозни, отколкото си бе мислила.

— Алис, отдавна се познаваме, нали?

— Да.

— Ще рискувам и ще попитам съвсем директно. У дома всичко наред ли е?

— Да.

— Възможно ли е тогава да си изложена на прекалено голям стрес или да страдаш от депресия?

— Не, не е това.

— Малко ми е неудобно, но имаш ли проблеми с алкохола или наркотици?

Сега вече чашата преля. Не мога да допусна да ми излезе име на депресирана, стресирана алкохоличка. Деменцията се приема с по-голямо разбиране.

— Ерик, болна съм от Алцхаймер.

Лицето му пребледня. Явно се бе приготвил да чуе, че Джон й изневерява. Вероятно се бе приготвил да й даде името на добър психиатър. Да организира настаняването й в болница „Малийн“, за да се лекува от алкохолизъм. Но за този отговор не бе готов.

— Поставиха ми диагнозата през януари. Миналия семестър ми бе трудно да преподавам, но не предполагах, че си е личало толкова.

— Съжалявам, Алис.

— Аз също.

— Не очаквах това.

— Нито пък аз.

— Мислех си, че е нещо временно, с което ще успееш да се пребориш. Но този проблем не е временен.

— Така е.

Алис го наблюдаваше как размишлява. Той бе като баща на всички във факултета — грижовен и щедър, но в същото време прагматичен и строг.

— Родителите вече плащат по четирийсет хиляди долара годишна такса. Това никак няма да им се понрави.

Наистина нямаше да им се понрави. Те не хвърляха астрономически суми, за да се учат синовете и дъщерите им от болни от Алцхаймер. Алис вече чуваше ропота и мелодията за скандални разкрития на вечерните новини.

— Освен това двама студенти от курса ти ще обжалват оценките си. Опасявам се, че недоволството ще ескалира.

За двайсет и пет години преподавателска дейност никой не бе обжалвал оценките й. Никога.

— Мисля, че не бива повече да преподаваш, но бих искал да се съобразя с теб. Имаш ли план?

— Надявах се да остана на работа и тази година и да си взема творческия отпуск, но не осъзнавах до каква степен си личат симптомите ми и колко пречат на лекциите ми. Не искам да съм лош преподавател, Ерик. Не бих го допуснала.

— Знам. Какво ще кажеш да си вземеш болничен, докато започне творческият ти отпуск.

Ерик искаше тя да спре да работи веднага. Алис винаги бе показвала безупречни резултати в научната и преподавателската си работа, но най-вече беше на щатен договор. По закон нямаха право да я уволнят. Тя обаче не искаше да води дела. Колкото и да не й се щеше да се отказва от кариерата си в Харвард, битката й бе с болестта на Алцхаймер, а не с Ерик и с университета.

— Не съм готова да напусна, но съм съгласна с теб, колкото и да ми е мъчно, и смятам, че е време да спра с преподавателската дейност. Бих искала обаче да остана дипломен ръководител на Дан и да продължа да ходя на семинари и събрания.

Вече не съм преподавател.

— Ще успеем да го уредим. Бих искал да поговоря с Дан, за да му обясня какво е положението и да го оставя той да вземе решение. С радост ще ти помагам, ако така и двамата ще се чувствате по-добре и ще ви е по-лесно. Освен това е ясно, че не можеш да поемаш нови студенти. Дан ще е последният.

Вече не съм учен.

— Мисля и че не бива да приемаш покани да изнасяш речи в други университети и по конференции. Не би било добре да представляваш Харвард в това отношение. Забелязах, че почти си престанала да пътуваш, тъй че вече сигурно си го обмислила.

— Да, съгласна съм.

— Как предпочиташ да известим колегите и администрацията на факултета? Отново ще се съобразя с теб, независимо как решиш да постъпиш.

Алис щеше да спре да преподава, да ръководи научни изследвания, да пътува и да изнася лекции. Това нямаше да остане незабелязано. Щяха да започнат да правят догадки, да шушукат и клюкарстват. Щяха да си помислят, че е депресирана, стресирана алкохоличка. Някои сигурно вече си го мислеха.

— Аз ще им кажа. От мен трябва да го научат.

 

 

17 септември, 2004 г.

Скъпи приятели и колеги,

След внимателно обмисляне и с дълбоко прискърбие, ви уведомявам, че реших да се откажа от преподавателската, научната и лекторската си дейност в Харвард. През януари тази година ми поставиха диагноза „Ранна форма на Алцхаймер“. Макар все още да съм в средно напреднал стадий от развитието на болестта, изпитвам непредвидими когнитивни смущения, което не ми позволява да изпълнявам задълженията си според високите стандарти, които винаги съм си налагала, и които се очакват от мен.

Въпреки че вече няма да ме виждате в аудиториите и как пиша молби за субсидии, оставам дипломен ръководител на Дан Малоуни и ще продължа да посещавам срещи и семинари, в които се надявам да бъда активен и добре приет участник.

С обич и уважение,

Алис Хаулънд

 

 

През първата седмица от есенния семестър Марти пое лекциите на Алис. Когато се срещна с него, за да му даде конспектите и учебните материали, той я прегърна и й каза, че ужасно съжалява. Попита я как се чувства и дали може да й помогне с нещо. Алис му благодари и отвърна, че се чувства добре. А щом получи всичко, което му бе необходимо за курса, той веднага си тръгна от кабинета й.

В общи линии това се повтори и с всички останали колеги.

— Много съжалявам, Алис.

— Просто не мога да повярвам.

— Нямах представа.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Сигурна ли си? Изобщо не изглеждаш променена.

— Ужасно съжалявам.

— Ужасно съжалявам.

След което си тръгваха мигновено. Държаха се учтиво, щом я срещнеха случайно, но не я срещаха много често. Това до голяма степен се дължеше на натоварената им програма и вече доста свободния график на Алис. Но до голяма степен и на факта, че я избягваха. Да я погледнат в очите, означаваше да се сблъскат с нестабилното й психическо състояние и неизбежната мисъл, че това може да се случи на всеки от тях във всеки един момент. Общуването с нея ги плашеше. Тъй че до голяма степен, с изключение на семинарите и събранията, избягваха контакта с нея.

 

 

Днес се провеждаше първият обеден семинар по психология за семестъра. Лесли, една от студентките на Ерик, стоеше готова начело на дългата маса пред вече прожектирания на стената заглавен диапозитив от презентацията. „В търсене на отговори: Как вниманието влияе върху способността да идентифицираме какво виждаме.“ Алис също се чувстваше готова, седнала на първия стол от едната страна на масата срещу Ерик. Тя започна да се храни — калцоне с патладжани и градинска салата, докато Ерик и Лесли разговаряха, а стаята се пълнеше.

След няколко минути Алис забеляза, че всички места са заети с изключение на стола до нея, а присъстващите започват да се редят правостоящи в дъното на стаята. Местата на масата бяха най-желаните, не само защото оттам презентацията се виждаше по-добре, но и тъй като на седналите не им се налагаше да жонглират с чиния, прибори, чаша, химикалка и тетрадка. Очевидно жонглирането им се струваше за предпочитане пред това да седнат до нея. Тя огледа колегите си, които не поглеждаха към нея. Около петдесет души изпълваха помещението, все хора, на които гледаше като на част от семейството си.

Дан нахълта задъхан, с разчорлена коса, разпасана риза и очила вместо контактни лещи. Той спря за миг, след което се насочи право към свободното място до Алис и показа, че си го запазва, като остави тетрадката си на масата.

— Цяла нощ писах. Отивам да си взема нещо за ядене, ще се върна след малко.

Презентацията на Лесли продължи цял час. Нужна бе силна концентрация, но Алис успя да проследи всичко до край. След като Лесли използва и последния диапозитив и екранът угасна, тя откри дискусията. Алис първа вдигна ръка.

— Да, д-р Хаулънд — каза Лесли.

— Не си включила контролна група, която да измерва способността на групата от дразнители да разсейва останалите. Възможно е някои от участниците, независимо по каква причина, просто да останат незабелязани и самото им присъствие не разсейва останалите. Можеш да тестваш способността на участниците едновременно да забелязват и да реагират на дразнителите или да проведеш поредица от опити, в които да размениш дразнителите с наблюдаваната група.

Много от седналите на масата кимнаха. Дан измърмори съгласие с уста, пълна с калцоне. Лесли грабна химикалката си още преди Алис да си довърши мисълта и започна бързо да си записва.

— Да. Лесли, моля те пусни отново диапозитива със структурата на експеримента — каза Ерик.

Алис огледа стаята. Всички бяха приковали очи в екрана и слушаха внимателно обясненията на Ерик относно забележката на Алис. Много от тях продължаваха да кимат. Алис изпита тържествуващо усещане и известно самодоволство. Фактът, че е болна от Алцхаймер не означаваше, че вече не е способна на аналитично мислене. Фактът, че е болна от Алцхаймер не означаваше, че не заслужава да седи тук с тях. Фактът, че е болна от Алцхаймер не означаваше, че вече не заслужава мнението й да се чува.

Дискусията продължи няколко минути. Алис довърши калцонето и салатата. Дан стана и се върна с допълнителни порции. Лесли отговаряше със запъване на заядлив въпрос, зададен от новия докторант на Марти. Диапозитивът със структурата на експеримента светеше на екрана. Алис прочете текста и вдигна ръка.

— Да, д-р Хаулънд — рече Леели.

— Пропуснала си да включиш контролна група за измерване на ефективността на участниците, които разсейват останалите. Възможно е някои от тях да остават незабелязани. Можеш да тестваш степента на разсейване едновременно или да размениш дразнителите с наблюдаваната група.

Аргументът й бе напълно основателен. Всъщност това бе правилният начин, по който трябваше да се проведе експериментът, и без да отчете и този фактор, докладът на Лесли нямаше как да бъде публикуван. Алис бе сигурна в това. Но явно никой от останалите не го виждаше. Тя огледа колегите си, които се стараеха да не поглеждат към нея. От езика на тялото им лъхаше срам и страх. Тя отново прочете данните на екрана. За експеримента бе нужна допълнителна контролна група. Фактът, че е болна от Алцхаймер не означаваше, че не може да мисли аналитично. Фактът, че е болна от Алцхаймер не означаваше, че не си разбира от работата.

— О, добре, благодаря — каза Лесли, но не си записа нищо и не погледна Алис в очите, а и изобщо не изглеждаше благодарна.

 

 

Алис нямаше лекции, които да води, молби за субсидии, които да подготвя, нови изследвания, които да провежда, конференции, в които да участва, нито покани като гостуващ лектор. Никога повече нямаше да се занимава с тези неща. Имаше чувството, че най-голямата част от същността й, онази част, която бе обсипвала с похвали и лъскала до блясък на високия й пиедестал, бе умряла. А другите, по-малките и не така възхитителни части от същността й виеха скръбно от самосъжаление и се чудеха има ли смисъл от тях.

Алис погледна през огромния прозорец на кабинета си към бягащите за здраве хора по лъкатушещите брегове на река Чарлз.

— Днес ще имаш ли време да тичаме? — попита тя.

— Може би — отвърна Джон.

Той също погледна през прозореца, докато отпиваше от кафето си. Алис се чудеше какво ли вижда, дали погледът му е привлечен от същите хора, или от нещо съвсем различно.

— Ще ми се да бяхме прекарали повече време заедно — каза тя.

— Какво имаш предвид? Нали бяхме заедно цяло лято.

— Не, не лятото, а целия ни живот. Мислех за това и ми се иска да бяхме прекарвали повече време заедно.

— Али, живеем заедно, работим в един университет, цял живот сме заедно.

В началото наистина бе така. Живееха заедно, съвместно. Но с времето това се промени. Те допуснаха да се промени. Алис се замисли как си бяха взимали творчески отпуск в различни години, разделението на задълженията по грижите за децата, пътуванията, съсредоточаването върху работата. От дълго време просто живееха паралелно един до друг.

— Мисля, че отдавна се изоставихме.

— Аз не се чувствам изоставен, Али. Харесва ми как живеем, мисля, че постигнахме добър баланс между свободата да следваме мечтите си и съвместния си живот.

Алис се замисли, че неговите мечти, неговите научни изследвания винаги бяха по-крайни от нейните. Дори когато експериментите му се проваляха, данните не съответстваха, когато хипотезите се окажеха погрешни, стремежът му да преследва целите си не потрепваше. Колкото и трудна да бе работата му, дори когато се налагаше да будува по цяла нощ и да си скубе косите, той я обожаваше. Отделеното време, грижите, вниманието и енергията, които той влагаше в работата си, винаги бяха вдъхновявали Алис да работи по-усърдно върху собствените си научни изследвания.

— Не си изоставена, Али. Аз съм тук, до теб.

Джон погледна часовника си и изпи остатъка от кафето си на един дъх.

— Трябва да тръгвам за лекция.

Той взе чантата си, изхвърли чашата в кошчето за боклук и се приближи до нея. Наведе се, хвана с две ръце черната й къдрокоса глава и я целуна нежно. Алис вдигна очи към него и стисна устни в тънка усмивка, едва сдържаща сълзите си, докато той излезе от кабинета й.

Искаше й се тя да бе неговата мечта.

 

 

Алис седеше в кабинета си, докато курсът й по когнитивна психология се събираше без нея, и наблюдаваше как лъскавите коли пъплят по „Мемориал драйв“. Пи чай. Имаше пред себе си цял ден, а нямаше какво да прави. Бедрото й извибрира. Беше 8:00 ч. Извади блекбърито от светлосинята чанта.

Алис, отговори на следните въпроси:

1. Кой месец е?

2. Къде живееш?

3. Къде работиш?

4. Кога е рожденият ден на Анна?

5. Колко деца имаш?

Ако не успееш да отговориш на някой от тези въпроси, отвори файл „Пеперуда“ на компютъра си и незабавно изпълни записаните там инструкции.

Септември

Ул. „Поплър“, №34, Кеймбридж

Уилям Джеймс Хол, стая 1002

14 септември

Три

Алис продължи да пие чай и да наблюдава как лъскавите коли пъплят по „Мемориал драйв“.