Лиса Дженоува
Все още Алис (17)

Ноември 2004 г.

Филмите, които Джон бе купувал през лятото, сега попадаха в същата злощастна категория като изгубените книги, от които бяха взели нови екземпляри. Алис вече не можеше да следи нишката на сюжета и забравяше героите, ако не се появяваха във всяка сцена. Наслаждаваше се на откъслечни моменти, но щом финалните надписи се появяваха, имаше само най-обща представа за какво е ставало въпрос във филма. Този беше смешен. Ако Джон или Анна гледаха заедно с нея и многократно избухваха в смях, подскачаха стреснато, правеха отвратени физиономии или реагираха по друг, инстинктивен начин на случващото се на екрана, Алис не разбираше защо. Тя се присъединяваше към тях, преструваше се, опитваше се да ги предпази от ужаса колко се е влошила. Гледането на филми я караше с болка да осъзнае колко се е влошила.

Дивидитата на Лидия дойдоха тъкмо навреме. Всички истории, разказани от Джон и децата, бяха само по няколко минути, тъй че Алис успяваше да ги осмисли и не й се налагаше старателно да помни информацията от една, за да разбере и да се наслаждава на останалите. Гледаше ги отново и отново. Не помнеше всичко, за което те говореха, но това й се струваше напълно нормално, тъй като и децата, и Джон също не помнеха подробности за всяка от случките. А когато Лидия ги помолеше да разкажат една и съща история, всеки от тях я помнеше различно, не споменаваше някои части, преувеличаваше други, подчертаваше своята гледна точка. Дори хора, незасегнати от болести, бяха склонни да забравят и да помнят събитията преиначено.

Успя обаче да изгледа диска, озаглавен „Алис Хаулънд“ само веднъж. Преди тя бе сладкодумна, чувстваше се прекрасно да говори пред публика. Сега използваше прекалено думата „нещо“ и се повтаряше толкова често, че я хващаше срам. Но бе благодарна, че разполага със своите спомени, размисли и съвети, записани на отделен носител, на безопасно място, далеч от молекулярния хаос в главата й. Един ден внуците й щяха да го гледат и да казват: „Това е баба, когато все още е могла да говори и да си спомня“.

Тъкмо бе изгледала „Алис и Джон“. Остана на дивана с одеяло в скута след като екранът на телевизора потъмня, и се ослуша. Доволна бе от тишината. В продължение на няколко минути само диша, без да мисли за нищо, заслушана единствено в тиктакането на часовника върху полицата на камината. Изведнъж тиктакането обаче доби значение и тя отвори рязко очи.

Погледна ръцете си. Десет без десет. Боже, защо още седя тук? Тя хвърли одеялото на пода, нахлузи обувките си, изтича в кабинета и затвори лаптопа си. Къде е синята ми чанта? Нямаше я на стола, нито на бюрото, в чекмеджетата или в чантата й за лаптопа. Алис изтича до спалнята на горния етаж. Нямаше я на леглото, нито на нощното шкафче, на тоалетката, в дрешника или на бюрото. Излезе в коридора и се опита да сглоби от накъсаните си спомени къде бе ходила, когато я видя, закачена на бравата на банята.

Разкопча ципа на чантата. Мобилен телефон, блекбъри, но ключовете й ги нямаше. Винаги ги слагаше в чантата. Е, всъщност не бе съвсем вярно. Винаги възнамеряваше да ги сложи в чантата. Понякога ги прибираше в чекмеджето на бюрото, при кухненските прибори, при бельото, в кутията за бижута, в пощенската кутия или в някой джоб. Друг път просто ги оставяше в ключалката. Не й се мислеше по колко време губи всеки ден в търсене на запилени вещи.

Спусна се към хола на долния етаж. И там не видя ключовете, но намери палтото си, метнато на фотьойла. Облече го и пъхна ръце в джобовете. Ключовете!

Изтича във вестибюла, но се спря преди да стигне до входа. Колко странно. На пода пред вратата имаше голяма дупка. Заемаше целия коридор по ширина и бе дълга два-три метра, а през нея се виждаше единствено тъмното мазе. Нямаше как да я прескочи. Дъските пред входната врата бяха изкривени и скърцаха и двамата с Джон неотдавна говориха, че трябва да ги подменят. Нима Джон вече бе наел майстори? Някой бе ли идвал в къщата днес? Не помнеше. Но каквато и да бе причината, нямаше как да използва предната врата преди да запълнят дупката.

Докато отиваше към задната врата, телефонът иззвъня.

— Здравей, мамо. Ще мина към седем часа и ще донеса вечеря.

— Добре — отвърна Алис леко пискливо.

— Аз съм Анна.

— Знам.

— Татко е в Ню Йорк до утре, помниш ли? Довечера ще дойда да спя вкъщи. Не мога да изляза от работа преди шест и половина, тъй че ме изчакай за вечеря. Запиши си какво ти казах на дъската на хладилника.

Алис погледна към бялата дъска.

НЕ ИЗЛИЗАЙ ДА ТИЧАШ БЕЗ МЕН.

Раздразни се и й идеше да изкрещи по телефона, че няма нужда от бавачка и че може да се оправи сама в собствената си къща. Вместо това си пое дълбоко въздух.

— Добре, до довечера.

Затвори телефона и се поздрави мислено, че все още владее първичните си емоции. Но един ден, съвсем скоро, нямаше да може. Щеше да й е приятно да се види с Анна и да не стои сама.

Беше си облякла палтото и бе преметнала през рамо чантата с лаптопа и светлосинята чантичка. Погледна през прозореца на кухнята. Ветровито, влажно, мрачно. Като че ли бе сутрин. Не й се излизаше навън и не й се ходеше в университета. Там се чувстваше отегчена, пренебрегната и отчуждена. Там се чувстваше нелепо. Мястото й вече не бе там.

Свали чантите и палтото си и се запъти към кабинета си, но внезапно тупване и издрънчаване я накара да се върне във вестибюла. Току-що бяха пуснали пощата през процепа във вратата и писмата стояха върху дупката, някак си се рееха над нея. Явно бяха паднали върху някоя от опорните греди, която тя не виждаше. Рееща се поща. Мозъкът ми се е изпържил окончателно! Оттегли се в кабинета и се опита да забрави за неподлежащата на законите на гравитацията дупка в пода пред входната врата. Оказа се изненадващо трудно.

Алис седеше в кабинета си, прегърнала колене, взираше се през прозореца към падащия мрак навън и чакаше Анна да дойде с вечерята, а Джон да се прибере от Ню Йорк, за да може да излезе да тича. Седеше и чакаше. Седеше и чакаше състоянието й да се влоши още повече. Писнало й бе просто да седи и да чака.

Не познаваше други хора с ранна форма на Алцхаймер в Харвард. Изобщо не познаваше други хора с ранна форма на Алцхаймер. Но със сигурност не беше единствената. Трябваше да си намери нови колеги. Трябваше да заживее в новия свят, в който се бе озовала, в света на деменцията.

Написа в Гугъл „ранна форма на Алцхаймер“. Търсачката извади многобройни факти и статистически данни.

В САЩ има около петстотин хиляди души, страдащи от ранна форма на Алцхаймер.

За ранно се смята развитието на болестта на Алцхаймер при пациенти под шейсет и пет годишна възраст.

Симптомите могат да се проявят и между трийсет и четирийсетгодишна възраст.

Излязоха сайтове със списъци на симптомите, генетични рискови фактори, причини и лечения. Излязоха статии за научни изследвания и нови лекарства. Вече бе чела всичко това.

Добави към ключовите думи „помощ“ и натисна клавиша „Enter“.

Намери форуми, връзки, материали, дискусионни групи и чатове. За болногледачи. Сред темите във форумите за болногледачи имаше посещение на санаториуми, въпроси за лекарства, облекчаване на стреса, съвети как да се справят със самозаблудите на пациентите, с разходките нощем, с отричането на болестта и с депресията. Болногледачите публикуваха въпроси и отговори, съчувстваха си взаимно и обменяха идеи за справяне с проблемите, с които се сблъскват при грижите за осемдесетгодишните си майки, седемдесет и четири годишните си съпрузи и осемдесет и пет годишните си баби, болни от Алцхаймер.

Няма ли помощни групи за хора, болни от Алцхаймер? Къде са петдесетгодишните с деменция? Къде са хората, които научават диагнозата по средата на професионалния си път и чийто живот внезапно се преобръща? Алис не отричаше, че да се разболееш от Алцхаймер е трагедия, независимо на каква възраст си. Не отричаше, че болногледачите се нуждаят от взаимна подкрепа. Знаеше, че Джон страда. Ами аз?

Спомни си за визитната картичка на социалната работничка от Масачузетската болница. Намери я и набра номера.

— Денис Дадарио.

— Здравей, Денис. Казвам се Алис Хаулънд. Пациент съм на д-р Дейвис, той ми даде визитната ти картичка. На петдесет и една години съм и преди около година ми поставиха диагноза „Ранна форма на Алцхаймер“. Чудех се дали в болницата има някакви групи за взаимопомощ за болни от Алцхаймер?

— Не, за съжаление няма. Имаме такава група само за болногледачи. Повечето от пациентите ни с това заболяване не са в състояние да участват в подобни сбирки.

— Но някои биха могли.

— Да. Опасявам се обаче, че броят им е твърде малък, за да оправдаем средствата, необходими за създаването и поддържането на такава група.

— Какви средства?

— В групата за болногледачи, например, между дванайсет и петнайсет души се срещат всяка седмица за по два часа. Запазваме стая, осигуряваме кафе, закуски и двама служители, които да водят дискусиите, както и гост лектор веднъж месечно.

— А не може ли да се осигури просто една празна стая, в която хора с преждевременно настъпила деменция да се срещат и да говорят за нещата, които преживяват?

Аз лично мога да нося кафето и поничките, за бога!

— Нужно е медицинско лице да ръководи групата, а в момента никой не е свободен.

А не може ли да назначите единият от двамата ръководители на групата за болногледачи?

— Може ли да ми дадеш телефонните номера на други пациенти с ранна форма на Алцхаймер, за да се опитам аз да организирам среща?

— Опасявам се, че не мога да ти дам тази информация. Искаш ли да ти запиша час, за да си поговорим? Имам възможност в десет сутринта в петък, 1 декември.

— Не, благодаря.

Шум пред входната врата я събуди от дрямката на дивана. В къщата беше студено и тъмно. Входната врата се отвори с изскърцване.

— Извинявай, че закъснях!

Алис стана и отиде в коридора. Анна стоеше там с голяма кафява хартиена торба в едната ръка и купчина смачкани писма в другата. Стоеше върху дупката!

— Мамо, всички лампи са угасени. Спеше ли? Не бива да спиш толкова късно следобед, през нощта няма да можеш да мигнеш.

Алис отиде до дъщеря си и клекна. Сложи ръка върху дупката. Само че не усети празно пространство. Прокара пръсти по вълнената плетка на черна черга. Нейната черна черга в коридора. Стоеше там от години. Тя я удари с длан, толкова силно, че се чу ехо.

— Мамо, какво правиш?

Ръката я болеше, беше твърде уморена, за да даде унизителното обяснение на въпроса на Анна, а силната миризма на фъстъци, носеща се от торбата, й се стори отвратителна.

— Остави ме на мира!

— Мамо, всичко е наред. Да отидем в кухнята и да вечеряме.

Анна остави пощата и протегна ръка към дланта на майка си, към дланта, която я болеше. Алис се дръпна рязко и изкрещя:

— Остави ме на мира! Махай се от дома ми! Мразя те! Не те искам тук!

Думите й нараниха Анна по-силно, отколкото ако я бе зашлевила. Макар от очите й да се стичаха сълзи, по лицето на дъщеря й се изписа хладнокръвна решителност.

— Донесох вечеря, умирам от глад и няма да си тръгна. Отивам в кухнята да ям, след което ще си легна.

Алис остана сама в коридора, изпълнена с бушуваща във вените ярост. Тя отвори вратата и повлече чергата. Дръпна я с всичка сила и падна. Стана, задърпа и я заизвива, докато не я измъкна навън цялата. След това рита и пищя разярено, докато чергата не се свлече омаломощена по стълбите и се стовари безжизнена на тротоара.

Алис, отговори на следните въпроси:

1. Кой месец е?

2. Къде живееш?

2. Къде работиш?

4. Кога е рожденият ден на Анна?

5. Колко деца имаш?

Ако не успееш да отговориш на някой от тези въпроси, отвори файл „Пеперуда“ на компютъра си и незабавно изпълни записаните там инструкции.

Ноември

Кеймбридж

Харвард

Септември

Три