Лиса Дженоува
Все още Алис (19)

Януари 2005 г.

— Мамо, събуди се. От колко време спи?

— От около осемнайсет часа.

— Случвало ли се е и преди?

— Един-два пъти.

— Татко, притеснявам се. Ами ако вчера е изпила твърде много хапчета?

— Не е, проверих шишенцата и кутийката.

Алис ги чуваше, че говорят и разбираше какво казват, но не бе особено заинтригувана. Сякаш подслушваше разговор между непознати, които обсъждат непозната жена. Нямаше желание да се буди. Не знаеше, че бе заспала.

— Али? Чуваш ли ме?

— Мамо, аз съм Лидия, събуди се!

Жената на име Лидия каза да повикат лекар. Мъжът на име Татко настояваше да оставят жената на име Али да поспи още малко. Чудеха се дали да поръчат мексиканска храна и да вечерят вкъщи. Може би ароматът на ястията щял да събуди жената на име Али. И тогава гласовете замлъкнаха. Отново потъна в мрак и тишина.

 

 

Вървеше по песъчлива пътека към гъста гора. Изкачи с лъкатушене баира и излезе от гората на стръмна, открита скала. Отиде до ръба и погледна надолу. Океанът бе замръзнал, а бреговете му лежаха погребани под дълбоки снежни преспи. Панорамата пред нея изглеждаше безжизнена, безцветна, невъзможно застинала и тиха. Извика Джон, но от устата й не излезе звук. Обърна се, за да тръгне назад, но пътеката и гората бяха изчезнали. Погледна надолу към светлите си, кокалести глезени и боси крака. Тъй като нямаше друг избор, се приготви да пристъпи от ръба на скалата.

 

 

Седеше на плажен шезлонг и заравяше и изравяше крака в ситния топъл пясък. Гледаше как Кристина, най-добрата й приятелка от детската градина, още само на пет години, пуска хвърчило с формата на пеперуда. Розовите и жълти маргаритки по банския на Кристина, сините и лилави криле на хвърчилото, синьото небе, жълтото слънце, червеният лак върху ноктите на собствените й крака — по-ярки и красиви цветове не бе виждала. Докато гледаше Кристина, я изпълни силна радост и прилив на обич, не толкова към приятелката от детството, колкото към спиращите дъха цветове на хвърчилото и банския й костюм.

Сестра й Ан и Лидия, и двете на около шестнайсет години, лежаха една до друга върху плажни хавлии на червени, бели и сини райета. Лъскавите им тела с цвят на карамел, облечени с яркорозови бански от две части, блещукаха на слънцето. И те изглеждаха бляскави, оцветени в багри като от анимационен филм и хипнотизиращи.

— Готова ли си? — попита Джон.

— Малко ме е страх.

— Сега или никога.

Тя стана, а Джон опаса торса й с каишите на оранжев като мандарина парапланер. Щракна закопчалките и нагласи ремъците, докато тя не се почувства здраво завързана. Джон я хвана за раменете и я бутна срещу мощна, невидима сила, която се опитваше да я дръпне нагоре.

— Готова ли си? — попита той.

— Да.

Той я пусна и тя излетя със зашеметяваща скорост сред палитрата на небето. Ветровете, които я носеха, представляваха ослепителни вихрушки от лазурносиньо, ултрамарин, светлолилаво и розово. Океанът долу бе пищен калейдоскоп от тюркоазно, аквамарин и виолетово.

Хвърчилото с форма на пеперуда на Кристина се пребори за свободата си и се зарея наблизо. То бе най-изящното нещо, което Алис някога бе виждала, и го желаеше повече от всичко друго на света. Протегна ръка към въженцето, но внезапен мощен порив я завъртя. Тя погледна назад, но хвърчилото бе затулено от яркия, оранжев като залез парапланер. Чак сега осъзна, че не може да насочва парапланера. Погледна надолу към земята, към пъстрите петънца, които представляваха семейството й. Зачуди се дали красивите буйни ветрове някога ще я върнат при тях.

 

 

Лидия лежеше сгушена на една страна върху завивките в леглото на Алис. Щорите бяха вдигнати и стаята бе изпълнена с мека, приглушена дневна светлина.

— Сънувам ли? — попита Алис.

— Не, будна си.

— Колко време спах?

— Два дни.

— О, не. Съжалявам.

— Няма нищо, мамо. Радвам се да чуя гласа ти. Мислиш ли, че може да си изпила твърде много хапчета?

— Не помня. Възможно е. Не исках.

— Тревожа се за теб.

Алис погледна към Лидия, сякаш в поредица от снимки в близък план. Разпозна всяка от тях, както хората разпознават къщата, в която са израснали, гласа на родителите си, линиите по собствените си длани, инстинктивно, без усилия или съзнателно размишление. Странно обаче бе, че й бе трудно да разпознае Лидия като едно цяло.

— Толкова си красива — каза Алис. — Много се страхувам, че може да те погледна и да не знам коя си.

— Мисля, че дори един ден да не ме познаеш коя съм, все още ще усещаш, че те обичам.

— Ами ако те погледна, не позная, че си дъщеря ми и не осъзная, че ме обичаш?

— Тогава ще ти го кажа изрично и ти ще ми повярваш.

Тези думи се понравиха на Алис._ Но дали винаги ще я обичам? Любовта ми към нея в сърцето или в главата ми се съхранява?_ Ученият в нея вярваше, че емоциите се дължат на сложната лимбична система на мозъка, система, уловена в момента в окопите на битка, от която нямаше да има оцелели. Майката в нея вярваше, че любовта към дъщеря й ще остане незасегната от хаоса в съзнанието й, защото живее в сърцето.

— Как си, мамо?

— Не много добре. Този семестър ми бе тежко без работата, без Харвард, заради напредването на болестта, а и баща ти почти не си стои вкъщи. Става ми все по-тежко.

— Съжалявам. Иска ми се да мога да прекарвам повече време тук. Следващата есен ще съм по-наблизо. Мислех си да се прибера сега, но получих роля в страхотна пиеса. Епизодична е, но…

— Няма нищо. И на мен ми се иска да те виждам по-често, но никога не бих ти попречила да живееш живота си.

Алис се замисли за Джон.

— Баща ти иска да се преместим в Ню Йорк. Предложиха му работа в „Слоун-Кетъринг“.

— Знам. Присъствах, когато го съобщи.

— Не искам да заминавам.

— Предполагах.

— Не мога да замина. Близнаците ще се родят през април.

— Нямам търпение да ги видя.

— Аз също.

Алис си представи как ги държи в обятията си, топлите им телца, мъничките свити пръстчета, пухкавите крачета и големите кръгли очички. Дали щяха да приличат на нея, или на Джон? А и уханието. Нямаше търпение да вдъхне уханието на сладките си внучета.

Повечето баби и дядовци с наслада си представяха какъв ще е животът на внуците, перспективата да присъстват на рецитали и рождени дни, дипломирания и сватби. Алис знаеше, че няма да е тук за рециталите и рождените дни, за дипломиранията и сватбите. Но щеше да е тук, за да ги прегърне и да вдъхне аромата им и проклета да е, но нямаше да допусне през това време да седи сама някъде из Ню Йорк.

— Как е Малкълм?

— Добре е. Участвахме заедно в благотворителната разходка в подкрепа на болните от Алцхаймер в Ел Ей.

— Той що за човек е?

Усмивката на Лидия изпревари отговора й.

— Много е висок, обича всякакви занимания на открито, малко е срамежлив.

— Как се държи с теб?

— Много е мил. Харесва му, че съм умна, гордее се с актьорските ми постижения, много ме хвали, почти ме хваща срам. Ще го харесаш.

— А ти как се държиш с него?

Лидия се замисли малко, сякаш досега не го бе правила.

— Естествено.

— Чудесно.

Алис се усмихна и стисна ръката й. Хрумна й да попита дъщеря си какво означава това за нея, да опише себе си, да й напомни, но мисълта се изпари, преди да успее да я изрече на глас.

— За какво говорехме? — попита тя.

— За Малкълм, за благотворителната разходка? За Ню Йорк? — опита са да я подсети Лидия.

— Разхождам се из квартала и се чувствам в безопасност. Дори малко да се объркам, в крайна сметка виждам нещо познато, а и доста от продавачите в магазините ме познават и ме упътват. Момичето в „При Джери“ редовно гледа къде си слагам портфейла и ключовете. Тук са и приятелите от групата за взаимопомощ. Нуждая се от тях. Не мога тепърва да разучавам Ню Йорк. Ще изгубя и малкото самостоятелност, която имам в момента. Нова работа. Баща ти ще работи по цял ден. И него ще загубя.

— Мамо, трябва да кажеш всичко това на татко.

Права бе. Но толкова по-лесно беше да го каже на нея.

— Лидия, много се гордея с теб.

— Благодаря.

— В случай че забравя, искам да знаеш, че те обичам.

— Аз също те обичам, мамо.

 

 

— Не искам да се местя в Ню Йорк — заяви Алис.

— Има още много време, не е нужно да взимаме решение сега — отвърна Джон.

— Аз искам да вземем решение сега. Аз ще реша сега. Искам да се изясним, докато още съм в състояние. Не желая да се местя в Ню Йорк.

— Ами ако Лидия също е там?

— Ами ако не е? Трябваше да го обсъдиш с мен преди да съобщиш на децата.

— Направих го.

— Не е вярно.

— Напротив, обсъждахме го многократно.

— О, значи не помня, така ли? Колко удобно.

Алис вдиша през носа и издиша през устата, за да се успокои и да предотврати достойната за първокласници караница, която щеше да се разрази всеки момент.

— Джон, знаех, че имаш среща с представители на „Слоун-Кетъринг“, но не разбрах, че те ухажват да започнеш работа другата година. Ако имах представа, щях да ти кажа.

— Обясних ти защо приех.

— Добре. Ще ти позволят ли да си вземеш годината творчески отпуск и да започнеш през септември?

— Не, веднага им трябва човек. Достатъчно трудно бе да се договоря и за сегашното отлагане, но първо трябва да довърша някои неща в лабораторията тук.

— Не могат ли временно да наемат друг, ти да си вземеш творческия отпуск с мен и да започнеш след това?

— Не.

— Попита ли ги изобщо?

— Виж, в момента в моята сфера има много голяма конкуренция и всичко се развива с невероятни темпове. На прага на големи открития сме. На път сме да открием лек за рака. Фармацевтичните компании са заинтересовани. А лекциите и цялата бумащина в Харвард само ме бавят. Ако не приема работата, вероятно ще пропусна единствения си шанс да направя откритие от истинско значение.

— Това не е единственият ти шанс. Ти си великолепен учен и не си болен от Алцхаймер. Ще имаш още много възможности.

Джон я изгледа безмълвно.

— Следващата година е моят единствен шанс, Джон. Следващата година е единственият ми шанс да живея съзнателно. Мисля, че не ми остава много време, в което да съм с всичкия си, и искам да го прекарам с теб. Не мога да повярвам, че ти не искаш.

— Напротив. Ще бъдем заедно.

— Това са глупости и много добре го знаеш. Животът ни е тук. Том, Анна и бебетата, Мери, Кати, Дан и може би дори Лидия. Ако приемеш предложението, ще работиш непрекъснато, наясно си, а аз ще стоя сама. Решението ти няма нищо общо с това дали искаш да си с мен и ми отнема всичко, което ми е останало. Няма да се местя.

— Няма да работя непрекъснато, обещавам. Ами ако Лидия я приемат в Ню Йорк? Ако например гостуваш на Анна и Чарли за по една седмица всеки месец? Ще го измислим така, че да не стоиш сама.

— А ако Лидия не отиде да учи в Ню Йорк? Ако я приемат в Брандейс?

— Затова мисля, че трябва да изчакаме и да вземем решение по-нататък, когато ще знаем със сигурност.

— Искам да си вземеш годината творчески отпуск.

— Алис, изборът, пред който съм изправен, не е дали да си взема творческия отпуск, или да приема работата в „Слоун“. Трябва да избера дали да приема работата, или да остана в Харвард. Просто не мога да си взема отпуск следващата година.

Джон се размаза пред погледа й, тялото й се разтрепери, а в очите й горяха гневни сълзи.

— Не издържам повече! Моля те! Не мога да се справя без теб! Можеш да си вземеш една година отпуск. Ако имаше желание, щеше да го направиш. Моля те.

— А ако откажа предложението и си взема отпуск следващата година, а ти дори вече не знаеш кой съм?

— А ако през следващата година още те помня, но след това те забравя? Как може дори да ти хрумне да прекараш оставащото ни време заровен в проклетата лаборатория? Аз никога не бих постъпила така с теб.

— Не съм те и молил.

— Нямаше да ти се наложи да ме молиш.

— Не мога, Алис. Съжалявам, просто няма да издържа да си стоя една година вкъщи и просто да гледам какво ти причинява болестта. Няма да издържа да те гледам как не съумяваш да се обличаш и да пускаш телевизора. Когато съм в лабораторията, няма да ми се налага да те виждам как лепиш бележки по всички врати и шкафове. Не мога просто да седя у дома и да те гледам как се влошаваш. Това ме убива.

— Не, Джон, това убива мен, а не теб. Състоянието ми се влошава, независимо дали ме гледаш, или се криеш в лабораторията. Ти губиш мен. Аз губя себе си. Но ако не си вземеш отпуск следващата година, тогава ние първи ще загубим теб. Аз съм болна от Алцхаймер. Какво е твоето извинение, по дяволите?

 

 

Вадеше консерви, кутии и бутилки, чаши, чинии и купи, тенджери и тигани. Натрупа всичко на кухненската маса, а когато не остана повече място, започна да ги реди по пода.

Извади палтата от гардероба в коридора, разкопча ги и обърна джобовете навън. Намери в тях пари, използвани билети, носни кърпички, а някои бяха празни. След като претършуваше всички джобове, хвърляше невинното палто на пода.

Махна възглавниците на дивана и фотьойлите. Изпразни чекмеджетата на бюрото и шкафа с папките. Изсипа съдържанието на чантата с учебниците, чантата за лаптопа и светлосинята чанта. Ровеше в купчините, докосваше всеки предмет с пръсти, за да се сети за названието му. Нищо.

Не й се налагаше да помни къде вече е търсила. Купчините от изровени доказателства бележеха местата, където вече бе правила разкопки. Така като гледаше, явно бе претърсила целия първи етаж. Потеше се, бе изпаднала в маниакална фаза. Но нямаше намерение да се отказва. Изтича горе.

Претършува коша за пране, нощните шкафчета, чекмеджетата на скрина, гардеробите в спалнята, кутията с бижута, шкафа с чаршафи, аптечката. Банята на долния етаж. Спусна се обратно долу, потна, вманиачена.

Джон стоеше в коридора, затънал до глезени в палта.

— Какво, по дяволите, става? — попита той.

— Търся нещо.

— Какво?

Алис не можеше да го назове, но бе убедена, че някое кътче на съзнанието й знае и помни.

— Ще го позная, когато го намеря.

— Всичко е нагоре с краката. Все едно са влизали крадци.

Виж, това не й бе минало през ум. Но би обяснило защо не може да намери каквото търсеше.

— Боже, някой сигурно го е откраднал.

— Не са ни ограбили. Ти си обърнала цялата къща.

Алис зърна недокосната кошница със списания до дивана в хола. Остави Джон и хипотезата за грабеж в коридора, вдигна тежката кошница, изсипа списанията на пода, прерови ги и продължи нататък. Джон тръгна след нея.

— Алис, спри, дори не знаеш какво търсиш.

— Напротив, знам.

— Какво е тогава?

— Не мога да кажа.

— Как изглежда, за какво служи?

— Не знам, казах ти вече, ще разбера, когато го намеря. Трябва да го намеря, иначе ще умра.

Замисли се какво каза току-що.

— Къде са ми лекарствата?

Влязоха в кухнята, като подритваха по пътя си кутии с корнфлейкс и консерви със супа и риба тон. Джон намери едно от многобройните й шишенца с витамини на пода и кутийката с гнезда за всеки ден от седмицата в купа на масата.

— Ето ги — рече той.

— Не, не търся тях.

— Това е лудост. Спри. Къщата прилича на бунище.

Боклук.

Тя отвори компактора за боклук, извади найлоновата торба и я изсипа.

— Алис!

Прокара пръсти през обелки от авокадо, слузеста пилешка мазнина, смачкани носни кърпички и салфетки, празни картонени кутии, опаковки и разни други боклуци. Видя дивидито „Алис Хаулънд“. Взе мократа кутийка и се вгледа в нея. О, това не исках да го изхвърлям.

— Ето, явно това търсиш — каза Джон. — Радвам се, че го намери.

— Не, не търсех него.

— Добре, моля те, целият под е в боклуци. Просто спри, седни и си почини. Обезумяла си. Може би ако си поемеш въздух и се успокоиш, ще се сетиш.

— Добре.

Може би ако седнеше неподвижно, щеше да си спомни какво търси и къде го е оставила. А може би просто щеше да забрави, че търси нещо.

 

 

Снеговалежът, който бе започнал предишния ден и бе затрупал голяма част от Нова Англия с половинметрова покривка, тъкмо бе спрял. Алис вероятно нямаше и да забележи, ако не чуваше скърцането на чистачките върху току-що изсъхналото предно стъкло. Джон ги изключи. Улиците бяха разчистени, но тяхната кола бе единствената на пътя. Винаги бе обичала успокояващата тишина и безвремие след силна виелица, но днес те я изнервяха.

Джон влезе в гробище „Маунт Обърн“. Малка част от паркинга бе разчистена, но самият гробищен парк, алеите и надгробните паметници още бяха затрупани под снега.

— Опасявах се, че още не са изчистили навсякъде. Ще трябва да дойдем друг път — каза той.

— Не, почакай. Нека просто да погледам малко.

Старите черни дървета с разкривени, възлести клони, заскрежени в бяло, властваха над зимната страна на чудесата. Алис зърна от снега да се подават, както предполагаше, сивите върхове на няколко много високи, изящно изработени надгробни плочи, принадлежащи на някога богати и видни хора, но само толкова. Всичко останало бе затрупано. Разложени тела в ковчези, погребани под пръст и камък, пръст и камък, погребани под снега. Всичко бе черно, бяло, замръзнало и мъртво.

— Джон?

— Какво?

Изрече името му твърде силно и наруши пълната тишина внезапно, с което го стресна.

— Нищо. Да вървим. Не искам да стоя тук.

 

 

— Можем да се върнем по-късно през седмицата, ако искаш — предложи Джон.

— Къде?

— На гробището.

— О.

Алис седеше на масата в кухнята. Джон наля червено вино в две чаши и й подаде едната. Тя завъртя тумбестия съд по навик. Вече редовно забравяше името на дъщеря си, на актрисата, но помнеше как да завърти чаша с вино и че обича да го прави. Шантава болест. Наслаждаваше се на зашеметяващото въртене на виното в чашата, на кървавочервения му цвят, на силния аромат на грозде, дъб и пръст, и на топлината, която усети, когато то се разля в стомаха й.

Джон застана пред отворената врата на хладилника и извади буца сирене, лимон, някаква течна подправка и два червени зеленчука.

— Ядат ли ти се пилешки енчилади? — попита той.

— Да.

Той отвори фризера и затършува в него.

— Имаме ли пилешко?

Алис не отговори.

— О, не, Алис.

Джон се обърна да й покаже какво държи в ръце. Не беше пилешко месо.

— Блекбърито ти беше във фризера.

Той натисна бутоните, разтърси го и го потърка.

— Изглежда е влязла вода, ще видим, когато се размрази, но ми се струва, че е повреден.

Алис веднага избухна в сърцераздирателен плач.

— Няма нищо. Ако е повреден, ще ти купим нов.

Колко нелепо. Защо така се разстройвам за едно повредено блекбъри? Може би всъщност плачеше заради смъртта на майка й, сестра й и баща й. Може би сега изпитваше емоциите, които бе очаквала да я споходят по-рано, но не бе успяла да изрази на гробището. Това изглеждаше по-логично. Но не бе причината. Може би кончината на блекбърито символизираше кончината на кариерата й в Харвард и сега тя скърбеше за нея. Това също звучеше логично. Но в действителност Алис изпитваше неутешима скръб заради кончината на самото блекбъри.