Дейвид Гудинг
Прозорец към Рая (9)

С Христос

Във всичко това е интересно да се отбележи, че главният елемент от блаженството на починалия вярващ навсякъде се описва като лична близост с Христос. Текстовете, които говорят за Второто пришествие, за телесното възкресение на мъртвите и преобразяването на живите, също наблягат на това. Ето какво казва Самият Христос за това събитие: Пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, така че, където съм Аз, да бъдете и вие (Йоан 14:3). И на друго място: Отче, желая, където съм Аз, да бъдат с Мен и тези, които си Ми дал, за да гледат Моята слава (Йоан 17:24). И апостол Павел завършва описанието на първото Възкресение така: После ние, живите, останалите, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаци да срещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа. (1 Солунци 4:17).

Но ако до Възкресението духовете на вярващите са с Христос, то Писанието казва, че телата им са заспали. В Лука 8:49–56 например четем историята за смъртта на дъщерята на Яир. Дивите ридания на професионалните оплаквачи пред къщата трябвало да изразят скръбта на близките и съчувствието на приятелите им. Когато Христос идва и казва: Не плачете, защото не е умряло, а спи, оплакванията изведнъж спират и се обръщат в подигравателен смях, защото това са хора без вяра, и в крайна сметка, без надежда и утеха. Те могат единствено чрез силни, макар и престорени ридания да помогнат на близките да се освободят от скръбта си, вместо да я трупат в себе си и това да доведе до вредни психосоматични ефекти за в бъдеще. Техният професионален плач обаче не познава истинската утеха на надежда, и нещо повече — те се опасяват от загуба на доходите си, ако родителите приемат посланието на надежда на Христос и то се окаже вярно.

То не е умряло, а спи (8:52), казва Спасителят, след което хваща ръката на момичето и го възкресява. Оттогава насам християните се утешават в скръбта си с уверението, че макар сънят да не е най-висшето състояние на живота, не е и крайно нещастие, нито пък е постоянно. А за изтощеното и изнурено тяло сънят за известно време е най-голямото щастие. Затова Павел нарича умрелите християни: починалите, или заспалите, в Иисус (1 Солунци 4:14). И английската дума „cemetery“ (гробище), макар и днес да не носи вдъхновение и надежда, в миналото е съдържала свидетелство за християнската вяра — тя е заета направо от гръцки език и означава „място, където хората спят“.

Без Христос

Какво става тогава с онези, които умрат без вяра и без покаяние? Това е много ужасна тема и всеки чувствителен човек би предпочел да не я засяга. Ако се опитваме да я избегнем обаче, няма да бъдем честни към себе си. Това, което знаем по въпроса, ни е казано главно от Самия Господ. И ще ни е от помощ да си припомним, че когато Той гледа града Ерусалим и се замисля дори само за временните нещастия, които го очакват заради греха на народа и отхвърлянето на спасението, Той не издържа и заплаква. А от този Спасител, който умира, за да могат всички хора — независимо дали са чули за Него, или не — да могат да се спасят, ако се покаят и с искрена вяра призоват Божията милост, не можем да очакваме да извърши нещо несъвместимо с тази съвършена любов, когато дойде да съди.

Лука ни разказва историята за един просяк, Лазар, и един богаташ, чието име не е споменато.

Умря сиромахът и ангелите го занесоха в Авраамовото лоно. Умря и богаташът и беше погребан. И в ада, като беше на мъки и повдигна очи, видя отдалеч Авраам и Лазар в неговото лоно. И той извика, казвайки: Отче Аврааме, смили се над мен и изпрати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми; защото съм на мъки в този пламък. Но Авраам каза: Синко, спомни си, че ти си получил своите блага приживе, така както Лазар — злините; а сега той тук се утешава, а ти се мъчиш. И освен всичко това, между нас и вас е утвърдена голяма бездна, така че онези, които биха искали да минат оттук към вас, да не могат, нито пък оттам — да преминат към нас. (Лука 16:22–26).

Истинско описание

Преди да извлечем главната поука от тази история, трябва да разгледаме две съображения, поради които понякога се твърди, че не можем да използваме нейните подробности като свидетелство за съдбата на непокаяните след смъртта им. Първо, някои считат, че тази история е притча и следователно нейните детайли не могат да се считат за фактически верни. Но да се съгласим с това, означава да бъркаме притчите на Иисус с басни.

Басните са напълно достойно за уважение средство за предаване на определени истини и се срещат тук-там и в Писанието (например баснята на Йотам в Съдии, гл. 9). Но в басните истините се илюстрират чрез неща, които всъщност не се случват в реалния живот — животни и птици говорят, слънцето спори с вятъра и т.н. Затова, разбира се, не можем да използваме обстоятелствените подробности в една басня като източник на информация в областта например на орнитологията, зоологията или метеорологията.

Но никоя от историите, които Иисус разказва, не е басня, макар и много от тях да са притчи. В тези притчи винаги и без изключение обстоятелствата, макар да служат за предаване на по-висше духовно послание, са напълно реалистични. Например, в притчата за житото и плевелите, житото символизира синовете на царството, а плевелите — синовете на лукавия. В основата си обаче подробностите са все неща, които се случват в реалния живот — земеделците сеят истинско жито на истински ниви, а за жалост и в най-добрите ниви има плевели.

Така и историята за богаташа и Лазар би могла да е притча, която цели да предаде по-висше духовно послание (макар че е трудно да се види какво друго послание може да има, освен това, което се казва буквално), но дори и да е така, нямаме причина да смятаме, че детайлите на историята не са реалистични. Освен това самият Лука никъде не казва, че това е притча. А ако наистина е притча, това ще е единствената притча на Христос, в която се назовава конкретно име на човек.

Второто възражение против разглеждането на историята като реално описание на състоянието на непокаяните починали хора е по същество следното: някои от подробностите очевидно не са буквални, затова не можем да считаме, че каквото и да било в тази история е реално. Но това е твърде плитък аргумент. Явно е, че на места се използват метафори, но това далеч не означава, че те не описват нещо реално. Когато се казва, че сиромахът е отнесен в Авраамовото лоно, едва ли трябва да си представяме, че Авраам го люшка в скута си като бебе. Но фактът, че изразът е метафоричен, а не буквален, не намалява по никакъв начин реалността на общението, което човекът има с Авраам и със светиите.

Ако кажа, че „гърлото ми гори“, едва ли някой ще си помисли, че буквално съм обхванат от пламъци. Но вероятно всеки ще разбере добре, че в гърлото ми се развива съвсем реален и болезнен процес. По същия начин, когато богаташът се оплаква, че е на мъки в този пламък, не е необходимо да си представяме истински огън, като в камината. Напротив, като имаме предвид, че греховете му са духовни, в душата и ума, можем лесно да предположим, че и страданията му също ще са духовни, в душата и ума.

Но дори и при това положение трябва много да внимаваме, преди да отречем реалния физически елемент на неговото страдание. В този живот умствената и душевна болка много често засягат не само ума, но и тялото ни и ни причиняват физически страдания. Би било прибързано да заключим, че това, което се случва тук, не би могло да се случи там. А и след като Христос говори за отвъдния свят с метафори, можем да бъдем сигурни, че тези метафори са подбрани така, че по-добре от всякакви други изразни средства да представят реалността на този свят.

Как да се подготвим

Затова трябва да внимаваме да се предпазим от изкушението да не приемем напълно сериозно това, което Библията ни казва за идния свят. Всъщност точно това изкушение отвежда богаташа в ада. Много е важно да разберем, че той не отива там, защото е бил богат, а поради неверието си — това става съвсем ясно от края на историята. Това неверие се проявява и в отношението му към бедния му ближен. Библията казва, че човек трябва да обича ближния си като себе си. Богаташът обаче не е направил и най-малък опит за това.

Но зад факта, че не е обичал ближния си, се крие едно дълбоко неверие. Възможно е той приживе да е заявявал външно, че вярва на Библията като Божие Слово, но всъщност никога не я е приемал сериозно. Явно е смятал, че макар Библията да има морални изисквания и да предупреждава, че те са абсолютни, той може да си живее живота, без да им обръща особено внимание, а пък след смъртта нещата някак ще се наредят. Вижте за какво моли той Авраам — да бъде изпратен Лазар от мъртвите, за да предупреди братята му, които са още живи, за да не се озоват и те в това място на мъчения.

Авраам отговаря, че няма смисъл да изпраща Лазар, понеже братята му вече имат Мойсей и пророците. „Да, знам, че ги имат — отвръща богаташът, — но…“ Това „но“ казва всичко. Той също през земния си живот е имал Мойсей и пророците и вероятно е декларирал, че вярва в тях. Но всъщност никога не е вярвал. Той познава братята си — и те също не вярват. Ако отиде при тях някой от мъртвите, ще се покаят — предлага той. Но далеч по-вероятно е те да отхвърлят видението като лош сън, плод на въображението или нещо, което науката или може, или скоро ще може да обясни.

Не, отговаря Авраам, братята ти няма да имат никакви призрачни посещения. Ако не вярват на Библията, няма да се убедят дори и някой да възкръсне от мъртвите. Бог не прибягва до специални ефекти и трикове в Своите послания към хората. Той се обръща към нашата морална преценка, а не към нашето любопитство към свръхестественото. Ако нравствената ни преценка е толкова извратена, че да пренебрегне ясните морални предупреждения на Божието Слово като несъществени и незаслужаващи сериозно внимание, то тогава заболяването ни е твърде тежко и няма да може да бъде излекувано от никакви призраци.

Ще разгледаме още две притчи в Лука, които призовават онези, които вярват в реалността на отвъдния свят, да осъзнаят, че начинът, по който използват материалните си средства в този живот, има вечни последствия в следващия. Първата притча е в 12:13–21 и е известна като притчата за богатия безумец. Нивите му са родили толкова плод, че той се оказва с много повече блага, отколкото може да използва, и трябва да реши какво да ги прави, и по-точно къде да ги складира. Какво да правя? Защото нямам къде да събера плодовете си. (Лука 12:17).

Решението, до което достига, е недалновидно и много глупаво, дори и от ограничената гледна точка на личния интерес. На първо място, той би трябвало да забележи това, на което нашият Господ ни обръща внимание (12:15) — че животът ни не се състои в излишъка от материални блага. Човек може с удоволствие да кара Ролс Ройс, но не може да кара пет едновременно.

Второ, той би трябвало да съзнава колко несигурен е животът на човека. Да имаш много блага, натрупани за много години (Лука 12:19) би могло да е добро нещо, ако човек можеше да знае, че му предстоят много години на земята, през които ще се радва на тези блага. Но ако човек е натрупал много излишни блага на земята, а животът му внезапно приключи, тогава той не само не може да им се наслаждава, но и не може да ги вземе със себе си, така че губи всичко.

Това е лоша бизнес-стратегия и човекът напълно заслужава упрека на Гласа: Глупако! Тази нощ ще ти изискат душата; а това, което си приготвил, чие ще бъде? (Лука 12:20). Колко по-разумно би било човек да вземе излишъка от материални блага — от които не се нуждае, и които така или иначе не може да използва — и да ги превърне в духовен капитал, който може да се пренесе в другия свят, така че да пристигне на небето не само спасен, но и с добра духовна основа и потенциал за наслаждение на вечността. Събирайте си съкровища на небето (Матей 6:20), казва Христос. А ако питаме как става това, апостол Павел дава краткия отговор в 1 Тимотей 6:17–19: На онези, които имат богатството на този свят, заръчвай да не бъдат високомерни, нито да се надяват на несигурното богатство, а на Бога, който ни дава всичко изобилно, за да се наслаждаваме, да правят добро, да богатеят на добри дела, да бъдат щедри, да дават на драго сърце, като събират за себе си добра основа за в бъдеще, за да сграбчат истинския живот.

Съкровище в бъдещето

Другата притча се намира в Лука 16:1–13 и е известна като притчата за неверния настойник. В нея се разказва как настойникът бива уволнен от службата си. Тъй като между предупреждението и реалното му напускане има известен период от време, той решава, докато все още разполага с благата на работодателя си, да ги използва по такъв начин, че впоследствие, когато вече ги изгуби, да има приятели във външния свят, на които да може да разчита да го подслонят.

Начинът, по който го прави, е доста безскрупулен, но не е в това въпросът. Въпросът е, че той гледа напред и използва сегашното си настойничество, за да си създаде приятели за в бъдеще. В това, казва Христос, той е по-мъдър от някои християни. Всички ние разполагаме с някакви блага, които Христос между другото нарича неправедното богатство, вероятно защото тук, на земята, доходите са разпределени неравно и често несправедливо. Но във всеки случай ние трябва да използваме тези блага по такъв начин, че когато те свършат и ги изгубим завинаги, а ние трябва да преминем във вечността, да имаме там приятели, които да ни посрещнат във вечните си жилища.

Забележете, че Христос, разбира се, не казва да използваме тези средства, за да придобием спасението си — това е невъзможно, тъй като спасението не може да се купи или да се спечели. То е дар, който се дава напълно безплатно и незаслужено на всеки, който е готов да се покае и да повярва. Приятелите обаче са нещо друго — ние трябва да използваме благата си, за да си създаваме приятелства.

Идеята, че на небето някои хора ще имат приятели, а други — не, е шокираща и трудна за разбиране за мнозина. Нека вземем един реалистичен пример. Представете си една християнка, вдовица или стара мома, с оскъден доход, който едва стига, за да покрие нуждите й. С много ограничения, пестене и внимаване в края на месеца тя се оказва с малко останали пари и от любов към Господа и ближните си решава да ги даде, за да се закупят Библии и да се изпратят в джунглите на Перу, където хората нямат Божието Слово. От четенето на тези Библии петдесет индианци предават живота си на Бога. Когато накрая в Съдния ден стане ясно, че точно парите на тази жена са направили възможно благовестието да стигне до тези индианци, няма ли те да изпитват вечна благодарност към нея?

Сега нека си представим друг християнин, този път мъж. Той има къща в града, три вили, много коли, една яхта и някои други блага. В края на месеца той също вижда, че са му останали малко пари, и решава да си купи с тях сладолед. Е, няма нищо грешно в сладоледа, доколкото знаем. Но когато в Съдния ден се разбере как този човек е похарчил излишните си пари, малко вероятно е индианци или който и да било друг да почувства прилив на благодарност към него за това.

Разбира се, в Божия рай всички са обичани. Но да няма човек приятели, които имат причина да изпитват специална благодарност и симпатия към него, е вечна загуба. Ако сме мъдри, ще се стараем да посветим на това повече от останалите си в края на месеца пари, и дори нещо повече от просто пари, за да си създадем приятелства на небето. Няма да е неразумно да използваме за тази цел всичко, което Бог ни е поверил да управляваме.

Въпроси за изучаване и дискусия

1. Защо богаташът отива в ада?

2. Какво свидетелство имаме, че е възможно да отидем направо при Христос, когато умрем?

3. Какво ни казва Лука за бъдещето на невярващите и непокаяните?

4. Как можем да сме сигурни, че имаме „добра основа“ за вечността?